Ден пети, неделя

Трябваше да стана в 7.00. Бях си навил алармата на телефона, всичко точно. Само дето кой да се сети, че алармата ми е тази, която ползвам за училище, и е активна само от понеделник до петък. А аз, ако трябва да съм честен, говоря за неделя сутринта. В крайна сметка Гъс ме събуди в 7.30, излизайки от стаята. Измих се и се обръснах за десетина минути (това бръсненето винаги действа много ободряващо), след което оставих носа ми да ме води към закуската и кафето. Добре де, знаех къде отивам, носът се включи в картинката двайсетина метра преди да вляза в ресторанта. Наринах ядене за около средно голямо село в чинията си и пуснах автопилота, оставяйки челюстите си да свършат това, за което са създадени. Тоя път разни самодиви не сядаха до мене, така че можах да си се наплюскам на спокойствие. За сметка на това си поръсихме простотии с българките.

След закуска се занесох долу в автобуса, където едновременно трябваше да раздам паспортите и да събера стадото, така де, екскурзиантите. Естествено не можах да направя нито едно от двете, защото част от милите австралийци още не бяха дошли, така че трябваше да отвличам вниманието на шофьорите от факта, че вече е минало времето за тръгване. Така или иначе последните двама мотльовци трябваше да го хващат в движение.

Както и да е, транспортирахме се до туристическия вход на Кремъл. Шофьорът ми сподели, че нямаме право да спираме на площада точно пред входа, така че трябва да се изнесем изключително скоростно от автобуса. И кой, мислите, не успя да слезе, та автобусът го понесе из Москва и трябваше да изтича няколкостотин метра, че да настигне групата? Не аз, бе! Пак двама-трима заплеса от оня континент с кенгурата.

Анатолий ни чакаше пред входа. Разпределихме се стегнато на групи от по 25... как се разделят 130 човека в четири групи от по 25 е въпрос от областта на висшата математика, на който пак отговорихме бързичко. Скрих слънцето на една от организаторките, докато цялата ми група от около 35 души се изниза зад мен.

Кремъл е.. Кремъл. Всъщност това е стара дума за крепост, така че кремлини има на много места, само дето този е най-баш мучо густо КремълЪТ. Има двадесет стражеви кули и три порти - главната порта на Червения площад, мостът над вече несъществуващата река ограждаща крепостта (още си я има де, ама е под земята) и входът за правителствените делегации. На върха всяка кула е поставена няколкотонна четириметрова петолъчка от червено стъкло. Нощем звездите се осветяват отвътре, а когато духа вятър, стават и за ветропоказатели. В момента тече ожесточен дебат дали да бъде върнат старият (и текущият) герб на Руската Федерация, двуглавият орел.

Вътре е тъпкано с дворци и църкви, единственото изключение е огромната (и грозна, смея да добавя) сграда, предвидена от Брежнев за общо събрание. В момента тя служи за концертна зала, а двете камари на парламента си имат собствени сгради. Съществува проект тя да бъде срината и на нейно място да бъдат възстановени старите постройки, съществували преди тя да бъде построена.

Видяхме и Цар-Камбана и Цар-Топ. Руска му работа. Дай все най-голямото да построим. Естествено, Цар-Топ никога не е влизал в битка, единствените изстрели, които са произвеждани с него, са били контролни на качеството във фабриката производител. Гюллето е около метър и нещо в диаметър, тъпкано с експлозиви и картеч. Мамата си трака. Цар-Камбана също никога не се е обаждала. Когато са я вадили от шахтата, толкова е прегряла, че е подпалила скелето, с което са я вдигали. Веднага е била залята с вода... очевидно твърде много. Изпуснали са я и мъничко парченце, около метър и половина високо и толкова широко, се е отчупило от нея. Според изчисленията се е предполагало гласът й да се чува на около 60 км около Москва.

Посетихме и трикатедралния площад. От едната му страна е патриаршията "Успение Богородично", където са били коронясвани царете, от другата са родовата църква на руските царе, "Св. архангел Михаил" (там са ги погребвали), и "Благовещенският сбор". Не знам дали наистина е така или нещо съм бил пренапрегнат, но този площад е най-мощното място на силата, което съм посещавал. Въздухът буквално трепери и пощипва от насъбраната енергия.

Обясниха ни и символиката на руския кръст. Най-после. Убеден съм, че ако бях питал отец Константин, щеше да ми каже, но някакси друго е да го чуеш докато си вперил поглед в позлатените кръстове на "Успение Богородично". Та, за тези които не са го виждали, руският кръст има една допълнителна по-къса хоризонтална черта над пресечната точка, която символизира закованата от римския войник дъсчица с ИНЦИ - Иисус от Назарет, цар иудейски. Под пресечната точка има още една черта, този път диагонална, обикновено издигаща се надясно. Не се сетих да питам дали има вариант с издигаща се наляво, сигурно има обяснение. Както и да е, това представлява сблъсъкът между доброто и злото, борещи се за душата на Христос, както и това че все пак доброто побеждава. Интересното е, че всички кръстове по църквите са ориентирани в едно и също положение. Ако човек застане срещу кръста и вдигне дясната си ръка така, че диагоналната черта да е продължение на ръката му, тогава той гледа на запад, а ръката му сочи на север. Хитро.

Руската църква има интересна форма. Доста лесничка за изпълнение, бих казал. Строиш куб и получаваш главния кораб. Строиш още един по-малък отгоре му и получаваш главния купол. Оттам нататъка е свободно съчинение по картинка, само общият брой на куполите трябва да е нечетен. За сравнение, западните катедрали обикновено са издължени (както каза Анатолий - строиш коридор, пльокваш три кули отгоре и готово), докато българските трикорабни черкви са с формата на кръст.. повече или по-малко. Сега докато пиша се замислям по колко много начини човечеството изразява преклонението си пред висшата сила... и колко идиотски се мята да изтребва тези, които са си избрали друг начин. Хора, какво да ни правиш...

Та така, разгледахме църквите, поразходихме се из улиците на Кремъл. Температурата беше цифром и словом двадесет и четири градуса по Целзий. Слънчице. Моя милост по тениска. Идилия. С още няколко души искахме да разгледаме елмазния фонд и яйцата на Фаберже, обаче входът беше 500 рубли... нещо не ни бодяха да ги даваме. Излязохме от крепостта и заедно с двете българки се наредихме на опашка за билети за съкровищницата. На магия успяхме да си вземем студентски билети и за тримата... ще рече пет пъти по-евтини от нормалната цена. Руснаците са велики в това отношение, за студенти, учащи, военни и пенсионери цените са брутално по-ниски от стандартните. А за чужденците дето не четат кирилица - брутално по-високи. Муахаха. Помотахме се малко, защото оставаха час и половина до следващата визита на в съкровищницата. Това си беше тактическа грешка. Опашката пред туристическия вход на Кремъл беше около 250 метра дълга. С присъщата ни балканска безочливост пратихме Боряна да "провери какво става", после Оля отиде "да види какво става с Боряна", накрая аз "се притесних за двете и отидох да ги проконтролирам". Като резултат се озовахме зад спретната групичка японци, на около три метра от входа. Още не мога да повярвам, че никой не се размрънка. На никого не му и пукаше особено, което беше странното. В Швеция никой нищо няма да каже, но ще се усети едно такова масово ледено недоволство. В България пък директно ще те смелят. Там обаче единствената емоция, която лъхаше от тълпата, беше търпение. Интересно.

Съкровищницата е може би най-яркият пример на руската грандомания и оливане. Злато, сребро, скъпоценни камъни върху абсолютно всичко. Библии с корици по три сантиметра дебели, обковани, позлатени, с филигран, инкрустирани... няма отваряне това животно, камо ли повдигане. Нямам нищо против златните и сребърните прибори, все пак си е царски стил... обаче това тяхното просто прекрачва всякакви граници. Пушки, чиито приклади блестят като семафори, чаши направени изцяло от златен филигран, позлатени пепелници представляващи Московската крепост, с отделни части които могат да се изваждат и изтръскват, огромни бокали, подноси, дори "най-простичките" накити бяха като водопади от искри и светлина. Среброто беше изключително малко, но каквото имаше, беше невероятно. Обичам си го тоя метал и толкоз. Сребролюбец. Хех.

Екатерина Велика разбира се води класацията по най-тотално омазване до ушите. Мацката е искала да има различна рокля всеки ден. За 34-те години на управлението й това са над 10 000 тоалета. После защо в хазната имало точно 6 рубли след като тя се споминала. Баща ми употребява израза "Разположил си се като шест пари в кесия", но смятам да го заменя с "Разположил си се като шест рубли в хазна". Ами каретите. Леле. Летни кабриолети, зимни каляски, шейни, ум да ти зайде. Едното колело на тия чудовища е по над два метра в диаметър. Ако спукаш гума, няма оправяне. Нема кинти, нема-нема кинти, скоро нема да си взимам Бентли...

След като излязохме от съкровищницата се натъкнахме на гръцкия контингент. Позовавайки се на трите предимства, които имахме пред тях (четяхме кирилица, имахме карта, както и план къде да идем), набързо ги подбрахме да се присъединят към нас. Хванахме метрото да разгледаме станция Комсомолская. Ми готино са я направили, спор няма. Отвън е точно като на женския пазар. Зарзават, местният вариант на чалгата и дюнери. Мила родна картинка. Направихме снимки на една от седемте сестри и се метнахме обратно на метрото. Принципно в метрото е забранено да се правят снимки (стратегическа важност и туй-онуй), което не значи, че не направихме. Впоследствие разбрахме, че един тип от моята група е платил 100 рубли глоба, щото са го хванали да снима. Ако си мислите, че е австралиец, познали сте.

Качихме се на Садовое кольцо и се метнахме към парка на културата, още известен като Горки парк. Вече гордо мога да кажа, че съм бил там дето се пее в Wind of Change. Паркът беше изключително странно нещо. Искаха 50 рубли за вход. Всеки проклет обществен кенеф в тоя град е безплатен, но решиш ли да посетиш парка - 50 рубли. Егати хората. Помотахме се из градината на художествената галерия, после пресякохме Москва река по Горки мост и се запътихме обратно към центъра. Пошматкахме се из Тверская и накрая с износени от ходене чорапи минахме през Червения площад и отидохме на сборния пункт за автобусите. Изпросих си голяма чаша кафе от шофьорите, чучнах се на тротоара, вперих поглед във "Василий Блажени" и просто изключих.

Лека полека хората започнаха да се събират. Всички бяха налице... с изключение на тия дето ги нямаше. Пепе, Саймън, Пиер и Михаел още не бяха дошли. По едно време Пиер и Михаел се зададоха тичешком откъм Червения площад. На пресекулки обясниха, че са слезли от метрото на грешна станция и Пепе и Саймън са на пет минути зад тях, с всичкия багаж.

Докато ги чакахме, стана девет часът, обявеното време за тръгване. В този момент канонада от фойерверки озари небето над Москва. Не знам дали бяха щастливи, че най-после си тръгваме или просто си се радваха. Може да е имало нещо общо с Олимпийските игри, така и не разбрахме. Както и да е, букетите разцъфваха един след друг в продължение на поне десетина минути, така че накрая всички бяхме налице. Натоварихме се по автобусите, пуснахме си DVD (тоя път гледахме Гепи, разбихме се от хилеж), пийнахме по бира-две и отцепихме.