Ден четвърти, пети април

Събудих се в 6.50. Не за друго, ами знаех, че в 7.00 трябва да спрем в McDonald's за закуска. Гласът ми тотално липсваше. Още от кораба насам бях започнал да покашлям, ама нея сутрин просто бях жалка картинка. Такива пресипнали звуци не бяха излизали от гърлото ми досега. Като се замисля, ситуацията беше направо възхитителна. В събота сутринта, двама продавачи в крайградски ресторант за бързо хранене доизбутват последните часове от нощната смяна, вече мечтаейки си за топлото легло. В тази идилична ситуация.. е, не с гръм и трясък, но протягащи се, прозяващи се и меко казано недоволни от живота, 135 студента воглаве с шофьорите се изтъпанчват на касата. Мениджърката на заведението отреагира невероятно адекватно, отнякъде излазиха още четирима души (най-вероятно вдигнати спешно по тревога от някой близък блок) и търговията се развихри. Шапка им свалям на руснаците, там McDonald's се казва Макдоналдс. И пилешките хапки са Чикен магнаггетс. На кирилица. Иска ми се да пратя направените снимки на управителите на родните клонове на веригата с послание "Учете се, пичове."

Самият аз бях изключително щастлив от факта, че точно до моята маса имаше контакт. Веднага сложих бебето да се храни, с други думи започнах да си зареждам батерията на фотоапарата, милият беше тотално загинал вчера из Санкт Петерсбург. Успях да изстискам около 40 минути време за снимки преди да се качим обратно в автобусите.

Влизането в Москва беше впечатляващо само по себе си. Улица "Тверская", която води право към центъра на града, е с четири платна във всяка посока. Минавахме по висок виадукт покрай квартали, изобилващи от панелни блокове. Абе все едно караме по Цариградско шосе. Илюзията за влизане в София беше пълна, особено като видях високата правоъгълна стъклена фасада от дясната страна, точно копие на хотел "Плиска". Или по-точно хотел "Плиска" е нейно точно копие, да не забравяме все пак кой кой е. Само дето беше зелена. И накрая не стигнахме до Орлов мост, а до местния Исторически музей (който се пада единия край на Червения площад).

Спряхме на някакъв паркинг, от който замътеният ми поглед успя да различи някакви шарени кубета, все едно правени от захарен памук, прищявка на побъркан архитект със сладкарски наклонности. Просветна ми, че това ще да е катедралата Василий Блажени. В същия момент в автобуса се качи нисък белокос дебеличък чичка, който ревна "Добро утро" с глас достатъчен да събуди мъртвите. Тъй като въпросният звуков спектакъл се разиграваше на около две педи от чувствителните ми слухала, с моментална реакция се наведох и му тикнах микрофона в ръцете, искрено надявайки се да заговори нормално. Колко се бях излъгал само. Възхитен от проявата на внимание, чичката забуча още по-мощно, този път подкрепен от звуковата уредба на автобуса. Вече си представях как от Кремъл скоропостижно дотичва някой задъхан лейбгвардеец, молейки да намалим малко гюрултията, че погребаните в "Свети архангел Михаил" царе тропат по мраморните капаци на саркофазите и настояват за тапи за уши.

В крайна сметка разбрахме, че човечето се казва Анатолий, което по неговите думи означава даряващ слънце. Това ще да е била причината за хубавото време и през двата ни дни в Москва, въпреки неговата увереност че щяло да вали. Той ни беше екскурзоводът. Обиколката ни из Москва започна с 15-минутна беседа насред Червения площад (на който единствените червени неща са стените на Кремъл и сградата на Историческия музей). Оказа се, че името му идвало от голям пожар, бушувал в Москва едно време (идея си нямам кога, беше рано сутринта, а той не спираше да мели), а по-късно - от това колко красиво бил реконструиран. Руска му работа. Катедралата "Василий Блажени" била построена по заръка на Иван Грозни. Който всъщност би трябвало да бъде преведен Иван Страшни, ама кой ти ги гледа тия работи, нали все пак е Ivan the Terrible, а не Ivan the Ugly. По пътя към автобуса ни ескортираха две улични кучета. Леле мале, ми то да си улично куче в Москва си е живото блаженство. Тия две животинки се разхождаха с грацията на добре охранени телета и освен острото любопитство проявено към някои представители на дамското съсловие, ни най-малко не ни притесняваха. Когато ги видя, Сами, единият от нашите шофьори обобщи ситуацията с въодушевеното "Ааа, шашлик!". Шах с пешката.

Когато всички се натоварихме на автобусите (47 Homo sapiens, 0 Canis familiaris), започна автобусната обиколка. Спирахме за снимки на още две места, веднъж на другия бряг на р. Москва (ще рече този дето Кремъл НЕ е на него) и веднъж пред Женския метох, където едно време царете са затваряли досадните царици, дето не са им давали да се разведат и да се наслаждават на живота. Видяхме цял куп забележителности:

Болшой театър, който за съжаление беше в период на реконструкция и беше целият омотан със зелени мрежи. Сигурно затова чучналият се насреща му Карл Маркс имаше толкова оклюмала физиономия.

Сградата на Государственная дума е нещо о-гром-но. Ако човек стои на улицата и иска да погледне знамето бучнато на покрива на сградата, за препоръчване е да си вземе главата под мишница или поне да изкара бърз курс по лимбо.

Въпреки че има само двадесетина етажа, сградата доминираща площад Лубянка е обявена за най-високата постройка в Москва. Защо ли? Ами твърди се, че ако човек застане в подземието, оттам спокойно може да види Сибир. КГБ може всичко. По новому ФСБ. (Не ми стана много ясно какво общо има Формация Студио Балкантон с руската държавна сигурност, ама айде сега.) Улицата влизаща в Лубянка е еднопосочна. С девет платна.

Статуята на Петър Велики е много приятна. Поне на мен ми хареса, нали съм луд на тема плаване. Представлява Петър Велики стъпил на палубата на кораб, ама така е стъпил, че е висок колкото грот-мачтата. Корабът е носен от висок постамент от стилизирани вълни, като цялото нещо е близо стотина метра високо. Според гида ни паметникът е замислен като мемориал на Христофор Колумб в памет на стогодишнината от откриването на Америка, но очевидно тогава американците все още са били беден (и прост) народ и не са могли да си позволят да купят такава чудесия. Архитектът обаче не се отчаял, отрязал главата на Колумб, сложил на нейно място физиономията на Петър І и спокойно пробутал паметника на руското правителство. Направо да се възхити човек.

Продължихме както се пее в песента на Scorpions: I follow the Moskva, down to Gorky Park. Само дето бяхме вътре в автобуса и вятърът на промяната се изразяваше в климатик. В Горки парк има увеселителен парк, в който една от атракциите е стара руска космическа совалка. Голям кеф, отбелязах си да го посетя при възможност.

Седемте сестри, наречени още Сталинските небостъргачи, са седем огромни идентични сгради разпръснати из града. Една от тях е хотел "Украйна", в друга се помещава Министерството на външните работи, трети са правителствени апартаменти. Седмата сестра всъщност не е при останалите шест, а е построена високо горе, на Врабчия хълм. Представлява ректората на Московския университет. Това нещо е... нещо. Трябва да се види. Като знам хората как се губят из тукашния медицински факултет, който има само няколко десетки квадратни километра разгъната площ, представям си каква е обърквация там в онуй чудовище. Екскурзоводът обяви, че ако едно бебе прекара по един ден във всяка една от стаите на ректората, ще му трябват близо 70 години да намери изхода. Ужас.

Общи впечатления от руската архитектура. Тия хора са се забравили. Отказвам се дори да опитам да си спомня колко пъти Анатолий каза, че това или онова било най-голямото по рода си в целия свят. Абсолютно безконтролна мегаломания. Това важи и за изкуството им, ама ще стигнем и дотам.

Полуприспани от непрестанното каканижене на Анатолий, най-накрая се занесохме до хотел Измайлская, още известен като Спортния хотел. Стаите ни бяха в корпус В, наречен Вега. Аз лично бях на двайсетия етаж. Гледката отгоре е... ами предимно затулена от корпус Гама-Делта, но каквото се вижда от града си е внушително. Но, всичко по реда си. Ще рече душ (дааааа!), последван от бързо омитане на няколко сандвича, от толкова архитектура на човек му се отваря апетит. Имах доброто намерение да дремна няколко часа преди да се занесем до центъра за нощна разходка, но Спиро звънна да ходим да разгледаме Вернисажа, сиреч местния битпазар. Гложден от любопитство, веднага откликнах на повика му.

Занесохме се тримата със Спиро и Вазо до пазара, където миризмата на прясна скара ги подсети, че са гладни. При мен ефектът беше подобен, все пак съм голямо момче и трябва да папкам честичко. Огледах пулса на тълпата и забелязах претоварена с клиенти будка, пред която около няколко високи маси стояха хора с подчертано работнически произход и с подчертано удоволствие нагъваха печено пиле с бира. Наливна. В пластмасови чаши. Точно място като за бедни студенти, сиреч нас. На кристално чист руски (ако разтеглим докрай дефиницята за кристал, че и оттатък), си поръчах три пилешки шишчета и чаша наливна бира. Сума сумарум: 90 рубли (пет лева). А стига бе. За онез палачинки и кюфте в Санкт Петерсбург платих 330. И после Москва била най-скъпият град в Европа. Направо се напсувах, че не мога да изям повече. Даже се заговорихме с някои от работниците на нашата маса. Да живеят славянските езици.

Платихме 10 рубли вход за Вернисажа. И като се почна едно обикаляне, едни пазарлъци, едни уговорки, абе лудница. Купих си ушанка за 200 рубли... а продавачът й искаше 400. Убеден съм, че струва не повече от 100, ама ми стана толкова драго от пазарлъка, че не можех да не си я купя накрая. Даже и руския герб ми дадоха, двуглав орел с корона, стиснал скиптър и топка с кръст, а на гърдите му щит със свети Георги, пронизващ дракона (символа на Москва). И още какви ли не чудесии си накупих, ама са тайна. Ще вземе някой получател да прочете, отиде изненадата. Взех си и нашивка за якето с руския герб, сега само трябва да се накарам да я зашия.

В крайна сметка се прибрахме в хотела, където успях да изнудя Кронос да отпусне два часа за заслужена почивка. В шест часа слязох във фоайето, където се бяхме разбрали да се съберем всички цузамен барабар, преди да се юрнем из Московията. Отново бях леко гладен, така че отидох да си взема един дюнер, повличайки със себе си Джузепе (Пепе) и Саймън. Доволно преживяйки се върнахме в хотела.

Събрах около себе си скромна групичка хора със сходни интереси - разходка из Червения площад, после вечеря, после някъде на бар. Открихме как двама души могат да минат с един билет в московското метро - фотоклетката пазеща входа се отключва за около две секунди, предостатъчно да мине и втори човек при добра реакция. Само да не забележи лелката, вардеща наоколо. Българи, юнаци. После самото метро ни спретна много забавен номер - още не се бяхме качили всички, когато уредбата обяви "Осторожно, двери закрываются, следующая станция..." и вратата се затръшна току зад мен. Двама юнаци блокираха съседната врата, така че останалата част от групата да може да влезе. Отдъхнах си. Къде ще ги диря иначе тия дечовци.

Съвсем близо до спирката на метрото на площад Революция има вкопана в земята метална окръжност с метална плочка в средата. Идеята беше да застанеш върху плочката и да хвърлиш монета зад себе си. Група предприемчиви просяци моментално събираха монетите, а един по-ербап даже беше изкопал металотърсач отнякъде. Нелош източник на доходи, като се пресметнат всички неизброими купища туристи, минаващи оттам. Исках Емил да ме снима, така че метнах монета от една шведска крона зад гърба си (хехехе), но уви, снимката беше без светкавица. Втори дубъл. Този път монетата беше от пет копейки. Хвърлих я, Емил ме снима... но защо ли не чух звън. Както и да е, тръгнах да излизам от кръга, когато някой ме потупа по рамото. Обърнах се - лелка на неопределена възраст. "Аз ти хванах монетата", рече ми тя на руски. "Ми... хубаво". "Много е малко". И таз добра, просяците вече и минимални стандарти взеха да имат. Ум да ти зайде. Зарязах я и излязохме на Червения площад.

Това нещо нощем е... е... ми идете го вижте пък. Няма описание. Червените звезди над стражевите кули на Кремъл светят с мека червена светлина. ГУМ е обсипан от хиляди светлини, както и бъдещият президентски хотел. Василий Блажени не светеше, но пък беше окъпан в сиянието на всички светила наоколо. Просто приказно.

След като се поразходихме, беше време за късна вечеря. Организаторът на пътуването ни беше препоръчал кръчмата Гладната патица, на улица Пушечная 9, но когато най-накрая успяхме да я открием забутана в един безистен, се оказа че в нея има частно парти и не ни пускат. Отидохме в някакво заведение на име Му-Му. С кравешки десен. За съжаление наливната им бира беше свършила, та пихме чешка бутилирана. Тъмна. Хубаво нещо.

Отдали дължимото на енергийните си потребности, решихме че е време за по-сериозен купон. Исках(ме) да отидем в клуб Че, понеже защото входът там беше безплатен, поне според рекламата. За да стигнем дотам, трябваше да пресечем огромната деветлентова улица пред Лубянка. Шофьорите в Русия до един са фенове на лудия Макс и средната скорост на движение в града е някъде около 80 км/ч. Не знам колко беше разрешената, но полицаите за превишена скорост не спираха. Това принципно не е проблем, защото под всяка по-голяма улица има чист, добре осветен (понякога и охраняван) подлез. Само дето ние решихме да докажем колко сме неуязвими. Близо двадесет човека прецапаха улицата на групички от по двама-трима, отнасяйки рой псувни от московските шофьори. За щастие ни се размина без инциденти. Лудите, казват, Господ ги пази.

В Че (Гевара) имаше друго частно парти, така че и там не ни пуснаха. Решихме да потърсим място, наречено Пропаганда. Йе! Знаехме адреса, оставаше само да го намерим. Ориентирайки се по картата, поведох групата обратно към Лубянка. Оля поне десетина пъти се опита да ми докаже, че вървим в грешна посока, при което аз мило я ругаех на няколко езика. Хубави хора сме това българите. Всички си мислеха, че се знаем от поне стотина години.

Тоя път културно си използвахме подлезите. Намерихме Пропаганда без никакви затруднения и даже ни пуснаха безплатно. Игривост, песни, танци, както казва Ийори. (Преди два дни се срещнах с една позната, която е била ръководител на миналогодишното пътуване. Каза ми, че охраната не пуснала груповите ръководители да влязат, щото не говорели руски. За останалите нямало проблеми. Смех.) Знаех, че метрото затваря в 01.00, така че около 00.40 сритах Оля и Боряна да си ходим. Занесохме се до спирка Китай-Город.

Тук му е времето да отворя една скоба за разположението на московското метро. То има девет линии, пронизващи града в различни направления, и една кръгова, Садовое кольцо, опасваща центъра, съответно свързваща всички останали линии. Нашият хотел се намираше на синята линия, а Китай-Город - на червената. Това ще рече, че трябваше да вземем червената линия за една спирка, до Таганская, оттам да се прехвърлим на кафявата (Садовое кольцо), която да ни отведе до Курская, и накрая да се качим на синята линия до хотела. Действието се развиваше няколко минути преди един, не знаехме кога точно спират влаковете и меко казано ни беше некомфортничко. Когато слязохме от мотрисата на станция Курская, се понесохме в свеж спринт по коридорите. Засякохме насрещна групичка спринтьори, гонещи влака, от който току-що бяхме слезли. Бих се изхилил, но бях зает да поддържам темпо, което хем да е бързо, хем да не остави двете девойки някъде из катакомбите. Накрая излязохме на синята линия точно в 01.00, само за да видим как влакът потъва в тунела. За щастие след минута и половина дойде още един, който се оказа наистина последният.

Прибрахме се в хотела около 01.30. В моята стая беше същински погром. Австралийската групичка бяха решили да се подкрепят с няколко (десетки) бири преди да излязат, тъй че стаята беше буквално зарината с тенекиени кутии от бира. Наринах ги в три торби и си легнах да спя. Около два часа по-късно Гъс отвори вратата със шут, светна всички лампи и си легна чак когато го напсувах да спре да крещи. То с тоя моя глас едното псуване, ама айде. В крайна сметка успях да преборя кашлицата и да заспя отново.