Голямото мърморене или практика по екология 2006

Ще се опитам да разкажа за едно пътуване с колеги в Швеция, което се случи преди доста време... пък да видим колко си спомням.

Няколко думи за шведската образователна система. Курсовете там се взимат на блокова система, ще рече половин семестър само генетика да речем. От девет до пет, и нищо друго. На мен лично много ми харесваше, защото можех да се концентрирам да уча сериозно, пък и да работя. Наскоро спорих с една професорка, която застъпваше тезата, че студентите ѝ нямат трайно усвояване на знанията при тази система, или поне е по-кофти отколкото при "нормалната" курсова система, която си имаме и в България. Обясних ѝ, че студентите ѝ са шведи, иначе казано предимно немотивирани лигльовци, и това няма нищо общо с трайното усвояване на знанията. Но се отклонявам от темата. В края на втората си година в Упсалския университет бях подложен на курс по екология. Гледах го много скептично, но беше част от базовия пакет и нямаше как да изклинча и да се занимавам с нещо забавно, например да гледам как расте тревата.

Те и професорите си бяха наясно, че тая тяхната работа няма да я бъде и бяха бутнали 11 дни практика на шведското западно крайбрежие. Тия типове наистина са на три морета... две и половина. Гулмаршфьорден (аааах тая транслитерация) е единственият истински фиорд в Швеция. Обясниха ни, че за членство в клуба на фиордите има определени критерии. Въпросното нещо не трябва да е просто навлизащ дълбоко в сушата ръкав от морето, щото това си е чист залив, макар и стръмен и скалист. Трябва да има и плитчина при "устието", която да спъва по-голямата част от морските течения. Като резултат, фиордите са със сравнително спокойна вода, а освен това плитчината служи като естествена преграда пред всякакви лазещи и прочие дълбоководни гнусотии. Готиното в цялата история, поне според еколозите, е че доста от дълбоководните гнусотии имат плиткоплуващи ларви, които чак после се кютват на дъното и почват да живеят в ананас под морето. По този начин ларвите биват изплискани над преградата, после се разполагат по дъното на фиорда и образуват компактна екосистема, разслоена в рамките на 80 вместо на 3000 метра. Което доста улеснява изследванията. Ако някой ви каже, че учените не са мързелива сган, да не му вярвате.

Гулмаршфьорден се намира на около 100 километра на север от Гьотеборг, насред голямото нищо. Най-близкото населено място до нашата станция беше Фискебексшил (Fiskebäckskil), което си е дупка в пейзажа, а до най-близкия магазин, в Люсешил (Lysekil), се плаваше половин час с ферибота. Въобще, ужас за всички зависими от интернет хипстъри. Гоуем кеф. И така, в една мъгливодъждовна майска утрин се бяхме изтъпанили в двора на факултета, помъкнали непромокаеми дрехи, манджи, репеленти против комари, кóлички, спрайтове и прочие важни пособия за оцеляване в дивата природа. Черноглавците (така местното русо население нарича по-южняшки оцветените имигранти) се намърдахме възможно най-отпред, така че да зяпаме необезпокоявани и да тормозим всички останали. Да ви представя обичайните заподозрени:

Петер Йоханоун, широко известен в България като Пешо Сириеца. Интелигентен колкото си иска и развратен още повече. С Пешо работехме заедно при всяка удобна възможност. Родом е от Камишли, град в Сирия печално известен с употребата на толкова много ДДТ, че кьорава птица не е останала там, но от петгодишен живее в Швеция. Както сам той казва, не е сириец, а асириец. Разликата е, че първите са мюсюлмани, а вторите - православни християни. Това не му пречи да дими наргилета през ден, но си е мъж на място. Или беше. После се ожени и оттогава не съм го виждал.

Нима Санаи, родом от Иран. Може да бъде намерен в дъното или поне по стените на всяка каца далавери в радиус 150 километра около Упсала. Мърмори много, но за сметка на това учи малко. Подозирам го в прикрит свръхинтелект, защото въпреки че идваше на лекции може би два пъти на семестър, винаги успяваше да изкара точно 51 % на всеки изпит. Когато го видях последно, работеше в G4S, местен еквивалент на нашия СОТ. Присъствието му на практиката неизменно всяваше нотка на свеж градски скептицизъм към всичко, което не е минало през климатик или поне хладилник, но си вършеше работата, когато нямаше друг избор.

Карлос Сибриан, от Ел Салвадор. Викахме му чупито, мръвчицата, щото беше най-ситен сред нас. Родителите му живееха в Гьотеборг, така че се предполагаше да познава близката околност. Беше си взел Play Station-a, до който така или иначе се доредихме само веднъж, общо взето винаги успявахме да си измислим какво да правим. Пешо непрекъснато го ебаваше, че е пристигнал в Швеция контрабандно в кашон от банани, на което той отговаряше, че самият Пешо е бил изсран от камила някъде из Стокхолм. Мили хора.

      

Разполагахме и с цял куп чистокръвни и мътнородни шведи, един от друг по-руси, натоварени с важната задача да служат за мрънкащ хор и светъл фон на нашата история.

Още не тръгнали и трябваше да спрем. Една колежка щеше да се качи от спирката в студентски "град", вместо от факултета. По-наблизо ѝ било на овцата. Половин час я чакахме да се дотътри. Била се успала и трябвало да си вземе душ, мамка ѝ смрадлива. Душ се взима за две минути. С миене на косата - за пет. Аматьорски истории. Това ако бяха Сами и Ерки, щяха да я оставят без да им мигне окото. Всъщност Сами и Ерки се случват две години след тая история, да не разбъркваме време-пространствения континуум повече от абсолютно необходимото. Следваше седем и кусур часово лашкане из шведската природа, докато се доберем до станцията. Гори - полета - гори - полета... тук-там някое езеро. По някое време спряхме на, както разбрах, последния нормален магазин преди пущинака, че да си понапазаруваме нещо за ядене. Разбрахме се да плюскаме по работни групи, сиреч черноглавците натоварихме количката с бира, картофи и наденички и щастливо се кютнахме да чакаме останалите еколози да си изберат какви точно биогнусотии искат да си купят за ядене.

Стигнахме станцията Клубан (Klubban, в превод - Бухалката). Абе станция, станция - жив комплекс. Триетажна сграда за научни изследвания, с огромни аквариуми в сутерена (и сауна, как без сауна), лекционна зала и кабинети на партера и компютърни зали, заседателна зала, спални и кухня на горния. Естествено, на нас простосмъртните студенти не ни се полагаше да спим в главната сграда, тя беше за професора и асистентите. Ние бяхме разквартирувани в "Барака 1", която си беше двуетажна къщичка с хол, просторна кухня и шест-седем спални. Беше за предпочитане пред "Барака 2", която си беше баш казармено помещение, ниска, дълга, грозна и с цялото чувство за лично пространство, което може да добие човек, когато спи с още 20 маймуни в една стая. Истински ад за шведите, с други думи. За тяхно психично щастие всички успяхме да се съберем в "Барака 1". Освен това станцията разполага с три гребни лодки, три моторници и риболовен траулер на име "Белоне". Изрично ни беше забранено да използваме моторниците за каквито и да било ненаучни дейности, например набег до близкия град с цел закупуване на още бира. Те ще ми кажат.

Пешо и Нима окупираха една двойна стая с изглед към морето, докато Карлос и аз се настанихме в друга двойна стая с изглед към морето. Едната гледаше на запад, другата на юг. Море дал Бог. Изпушихме по едно наргиле за добре дошли и се отправихме да видим какви забавления ще ни донесе денят и какво са ни приготвили професурята. Събрахме се в лекционната зала. Първо ни накараха да се изуем, че да не им драскаме чисто новичкия баламатум, после се събрахме в лекционната зала. Рекоха ни да се разпределим по групи и да си изберем проект. Ние песоглавците, пардон, черноглавците, така и така бяхме решили да работим заедно, минахме директно към избирането на проект. Падна ни се "Конкуренция за храна върху меки морски дъна". Иначе казано, като плеснеш парче риба в тинята, кой ще дотича пръв, кой ще му го вземе и кой накрая ще излапа всичко. Щото рибите не са такива грациозни като лъвовете, да ядат колкото им се яде и после да го оставят на хиените, а изплюскват всичко, до което се докопат, гадовете ниедни.

Остатъкът от деня ни беше даден за почивка и разтоварване, щото нали голям стрес да ти обяснят как от теб се очаква не само да пиеш бира. Изпушихме още едно наргиле и взе да не ни свърта. Така де, Пешо и мен взе да не ни свърта, Нима беше обърнал гръб на света и човъркаше нещо по телефона си, мърморейки колко гнясно било цялото това начинание. Оставихме го да се въргаля, хванахме Карлос за ушите и тръгнахме на лов за прилючения. В общото помещение беше пълна скука. Някакви хора четяха останали от незнайно коя епоха книги, горко оплакваха липсата на телевизия и прочие глупости. Теглихме им по една дълга и се заехме с обход на комплекса. След като не можахме да научим едно куче да яде охлюви, Карлос заяви, че си носи плейстейшъна. Ентусиазирано го награбихме с все конзолата и отидохме в главната сграда при грамадния телевизор. Помлатихме се известно време на разни бойни игри, след което огладняхме и се наложи да се върнем при Отегчените. Те пък бяха докопали някакво тесте карти и играеха на нещо странно и неразбираемо. Показах им как се играе на война. Май не беше добра идея. Бяха върло въодушевени от тая игра. Смятай колко трябва да ти е скучно, че война на карти да ти е интересна. Овършахме някакво ядене дето си носехме и се отдадохме на лаф мохабет до късна доба.

За пръв път виждах залез над морето.

На другата сутрин трябваше да сме на пристанището в осем часа. Бяхме на пристанището в осем часа. Натовариха ни всичките на "Белоне", изчакахме професоро, Бо Хенриксон, на галено Босе, да си издърпа фаса конспиративно, и вдигнахме котва. „Белоне” си е чистокръвна риболовна гемия: тумбест корпус, двама души екипаж, място за 30 пасажери, просторен трюм (вследствие от тумбестия корпус). Беше побита и една мачта, колкото да има нещо, на което да се закача знамето. Отправихме се навътре из фиорда Гулмар, да гледаме природа и биология. Устието на фиорда е осеяно с гранитни скали, много от които са били разкроени за павета. Навътре по течението също преобладаваше гранит, на доста места покрит с торф или някакви други полуразложени лайна. Разните южняци зъзнеха от студ, а аз бях натъпкан догоре с адреналин и ентусиазъм. Бях си нахлузил камуфлажни непромокаеми дрехи, а яркочервена спасителна жилетка се кипреше около телесата ми (колко са глупави тия изобретения, думи нямам). Допълнително си бях взел един грамадански бинокъл, с който да гледам я птици, я в женските спални. Само дето хубавите мацки бяха в другата група, с нас бяха само моржове и тюлени, та май ще трябваше да се задоволя с птиците.

Шведки ляво на борд!

Пуфкахме си спокойно навътре в залива, а аз щраках ли щраках снимки. Точно си бях взел сапунерката, Sony Cybershot T5 с феноменалните за 2006-та година пет мегапиксела, събрани в корпус по-малък от цигарена кутия. Плюс, че обективът не се подаваше от корпуса. Шпионаж и мистерия отвсякъде. Струваше ми две месечни заплати тоя фотоапарат и му треперех като квачка. Тогава взимах по две евро на час след данъците, така че не беше чак толкова скъп, ама все пак. Първият ми дигитален фотоапарат все пак. Сантиментализъм и прочувственост. Подминахме разни чайки, морски патици, яхтени пристанища, фериботи, коне и цял куп красиви гледки, докато не се стоварихме на някакво пристанище посред нищото. В изблик на оригиналност, пристанището беше кръстено точно така - Пристанището.

Красоти скандинавски.

На кея бяха завързани цял куп дървени лодки. Професорът ни осведоми, че тия лодки се правели по специална викингска технология и били супер надеждни и не знам какво още. Последната лодка в редицата беше потънала, но за сметка на това - вързана за кея. Явно специална викингска технология ще рече с дупки на дъното и с яки въжета. Може пък да е била прототип за подводница, не разбрахме. С Пешо се пльоснахме по корем на кея да съзерцаваме дъното, ясно видимо под кристално чистата вода. Намерихме някакви счупени грънци, но не можахме да установим дали и те са правени по специална викингска технология. Отстрани сигурно сме изглеждали все едно ни е сполетяла морската болест. Не беше. Едно предишно плаване във Варненския залив беше показало, че съм абсолютно лишен от подобни оплаквания.

Традицията повелява...

Отправихме се на разузнаване. Първото нещо, което разузнахме, беше един друг дървен кей, който обаче изглеждаше като проектиран от пиян викинг посред бурна нощ. Идея нямах как това нещо не се разпада от самосебе си, какво остава да издържи на малко по-разбунено време. После налазихме разни морави с разни коне по тях, а разни черноруни овчици и агънца упорито отказваха да кажат "Здрасти". И по-добре, щото с Пешо ни обзеха мераци да ядем агнешко в трап, действие, на което шведите едва ли щяха да погледнат благосклонно. След цялото разходкване всичкото северняк беше скапан и седеше с безутешен поглед на една пейка. Ми на тоз фиорд и интернет няма, може ли такова безобразие. За щастие все още оставаха три години до първия ифонь, та поне никой не се беше набутал във Foursquare да става кмет на Пристанището. Твърдо решен да се интегрира в шведското общество, Нима седеше овесил иранско дългия си нос и мърмореше за трима. Което беше добре, щото ние тримата с Пешо и Карлос нямахме никакво намерение да се занимаваме с такива глупости. Бяхме докопали едно корабно въже и го използвахме в качеството му на люлка и каквито други маймунджилъци успеехме да измислим.

Несполучливия реквизит от "Стълба към небето" или нещо такова...

 

 

Време беше да си ходим. Натоварихме се на "Белоне" и запуфкахме обратно към станцията. По пътя заваля страхотен дъжд и местните се набутаха в трюма. Плъхове нещастни. Къде са викингите? Всъщност единственият, който можеше да се кандидатира за викинг, Робин Гунаршон, един такъв дългокос и брадясал, си беше горе на палубата заедно с мен, мокър като куче. Едно такова дългокосо и брадясало куче. Нищо, останалите все пак са плъхове нещастни. После пък излезе вятър. Погледнах ветромера. Съгласно таблиците, придвижвахме се в нещо, окатегоризирано като шквал, с изгледи да премине в щорм. Иначе казано, официално плавахме в буря. Охаааа. Изправих се гордо на носа, като преди това се огледах за подозрително изглеждащи мераклии да ме вдигат на ръце. Все пак не ми е всеки ден да плаваме в буря. Вятърът беше толкова силен, че вдигаше капки от гребените на вълните, изсушаваше ги във въздуха и ме шибаше в лицето със солени кристали. Не особено приятно усещане, смея да добавя. Наближаваше залез, когато най-накрая акостирахме на кея на Клубан. Хвърлихме котка, пардон, котва, и сухоземните плъхове се изтръскаха на брега. Време беше за манджа, ватенпипиш (така Пешо вика на ватенпипа, шведската дума за наргиле) и прочие следкорабни занимания. За съжаление нямаше грог, но пък имаше водка.

На следващата сутрин ни чакаше лекция в осем. Всички гледаха потресено... поне тези, които можеха да гледат. Босе обясняваше нещо въодушевено, размахвайки ръце като човек нападнат от поне дванайсетина стършела. Инструктаж, ръйш ли. Остатъкът от предиобеда беше зает от приготовления за експериментите. Както споменах, на нас ни се беше паднал проект "Конкуренция за храна върху тинести дъна". Хубаво, конкуренция - конкуренция. Отидохме да се екипираме. Гумен гащеризон, залепен за ботушите, така че да можем да газим до гърди в морето. Спекулум, иначе казано широка тръба с плексиглас накрая, с която да можем да гледаме под водата. Парчето риба, с което да привличаме хищниците. Парче тухла, на което да вържем рибата, че да потъне. Все пак дънни хищници изследвахме, нъл тъй. Разчистихме си едно местенце до кея (намерих страхотно красив морски таралеж, върху който Нима стъпи без да иска, шибанякът му с шибаняк), метнахме тухлата с рибата и се наредихме да гледаме на спекулума. Първо притичаха две попчета, които ръфнаха рибата срамежливо и отплуваха. После дойде нещо по-голямо и по-грозно, но все така от семейството на попчетата, на свой ред пропъдено от два рака, които щастливо се сбиха за плячката. Накрая пристигна една морска звезда, омота се около рибата и това беше. Раците се опитаха да пощипнат по нещичко между пипалата, но нямаха шанс, особено когато втора морска звезда се закачи от другата страна и не остана никаква пролука за пощипване. Имахме работна хипотеза, йе. Сега оставаше да я тестваме в лабораторни условия.

   

Както споменах, в сутерена на станцията са предимно аквариумища, пълни предимно с интересни животни, извадени от предишни студенти. Имаше три огромни морски игли, доста пострадал северен краб (шведите му викат рак-магьосник), най-глупавият скат на света, който плуваше по гръб, и разни други такива щуротии. В една странична стаичка намерихме няколко празни аквариума, които веднага секвестирахме и се заехме да пълним с биологии. Един оставихме незаселен, като бъдеща арена на стълкновения, а в останалите щяхме да разквартируваме нови и странни форми на живот. Междувременно останалите се бяха запътили към полева работа, да залагат капани и прочие дивотии. Да са живи и здрави.

Намерихме си мрежа за тралиране. Пояснявам за сухоземните. Това е мрежа с правоъгълна форма, нашата беше около 1.5 х 5 метра. На едната дълга страна има закачена верига или друг вид тежест, а на късите има по една летва, която държи мрежата изпъната. Мрежата се влачи вертикално по дъното и събира де що има боклуци, дънни животни и растения, пясък, тиня, ботуши, русалки, тризъбеца на Посейдон и други такива благини. Естествено, бидейки вече врели и кипели морски вълци, решихме да закачим мрежата зад едната от гребните лодки, да направим две дължини на пристанището и да насъберем каквото ни е необходимо. Резултатът беше меко казано плачевен. Веригата на мрежата тежеше има-няма колкото лодката и сериозно затруднявше навигацията, да не говорим че самото пристанище беше тясно и нямаше къде да загребем сериозно. На всичкото отгоре не беше оферта да има повече от двама души в лодката. Това Нима напълно го устройваше, стига да не се налага той да е в нея, но моята демократична душа възнегодува и след кратко съвещание решихме да идем на плажа зад станцията.

 

 

Сега не оставяйте думата "плаж" да завладее въображението ви и да напъха в него пясъчни ивици, чадърчета, вълнички и знойни шведки, които да разнасят запотени чаши с още чадърчета. Първо, по въпроса за знойните шведки сме се разбрали - има ги само в порното и в гимназиите. Второ, вълнички имаше, но същите бяха отговорни за насипването на всякакви камънаци, умрели раци, миди, водорасли и друга гнилоч, която отлежаваше и ферментираше под ръководството на орляци мухи... или на мухяци орли, което ви е по-весело. За запотените чаши няма да говорим, водата беше около 12 градуса. Плувал съм и в по-студена, но само ако имам бутилка с нещо алкохолистично в нея подръка.

Усещането да газиш до кръста във вода, но да си сух, е много особено. Първо, налягането изпомпва целия въздух от гащеризоните и се чувствах като вакуумиран кремвирш. Освен това студената вода непрекъснато ме караше да се питам дали аджеба костюмът ми не пропуска и всъщност съм влажен. За щастие една подводна дупка и една вълна набързо решиха това затруднение. След няколко особено жвакащи тралирания се заехме със сортиране на улова. Имахме цял куп раци и морски звезди, два-три вида риби, както и промишлени количества пясък и водорасли. Понеже бяхме люде еколози... или поне на курс по екология... преценихме че ще е хубаво да се покажем загрижени за околната среда и особено за частта от нея, която изследвахме. С други думи, взехме малко треволяк и камънак да украсим аквариумите, че да не се шашкат рибките. По някое време усетихме, че мрежата нещо не вади достатъчно материал и се заехме с анализ на пораженията. Явно сме задрали я котва, я кракен, я някоя друга ръбата морска идиотщина, щото мрежата беше скъсана. Намерихме корда и игла и Пешо набързо я заши. Биолозите можем всичко, алоо. Продължихме с уловите. Когато и останалите успяха да се намокрят, се запътихме към станцията щастливо под цъпровода на шляпане, жвакане, цвъркане, капене и други подобни мокри звуци. Купонът беше пълен.

 

 

Разквартирувахме си улова по аквариумите. Различни аквариуми, така че гадинките да не тръгнат да се ядат една друга. Прибрахме се да обядваме, където ни завари неописуема гледка. Шведолята се бяха разпльокали по диваните в общата стая в един или друг стадий на маниакална депресия, а Линус редеше къщичка от карти. И под къщичка имам предвид, че точно довършваше осмия етаж. Впоследствие се оказа, че тази конструктивна дейност е дала тласък на цял куп подобни проекти, които ще се случат... ами ще се случат впоследствие. Интересното е, че дори и експерименталните ни обекти не останаха незасегнати от подобни занимания. Искрено потресени, с Пешо и Карлос се отправихме на изследователско пътешествие. Нима се беше заключил в стаята и отказваше да излезе. Опитите ни да го изкараме оттам с обещания за телевизия бяха обречени на неуспех.

 

 

Качихме се на Червения връх, наречен така защото е червен и защото е... ами връх. Отгоре му имаше могила от камъни, очевидно струпана с идеята да се направи върхът още по-върховен. Насреща ни се беше облещило ясно майско слънце и караше станцията да изглежда като излязла от пощенска картичка. Пронизителният студен майски вятър не се вижда на снимките и няма да говорим за него. Добре де, вижда се на снимките. Пешо за малко щеше да отлети с все якето си, а един нещастен бор беше толкова обветрен, че всичките му клони се бяха преместили от едната страна. Покатерихме се по въпросните чукари докато не се уморихме, след което надникнахме в общото помещение да видим как хората се борят с депресията. Линус беше построил девететажна къща от карти. Адерш и Робин пък си подхвърляха някаква топка. Скука на кутийки. Поклатихме глави потресени и отидохме да тормозим ската в големия аквариум.

Котка на морето. Морска котка.

Малоумният скат, който плува по гръб.

Ееей таковата лихнусище

Северен краб

На другата сутрин ни чакаше разходка. За всички. Ухилих се злорадо и понечих да изритам Карлос от леглото. Той пък вече беше станал и точно се беше оплякал с пяна за бръснене, което му придаваше изключително злодейски вид. Изнизах се от стаята без да правя визуален контакт, сгънах там нещо за закуска и се тропосах пред къщата да чакам да излазят останалите. Потеглихме по някакви странни криминални дороги и некартографирани пътеки. Професорът въодушевено обясняваше на някакъв пишман-орнитолог какви птици се въдели около станцията и как звучали. Само дето имитационните му способности се свеждаха до бззззз и бзз-бззз-бзз. Нещо не се връзваше със звучащите наоколо трели. По едно време пътищата явно не бяха преценени като достатъчно предизвикателни и се метнахме навътре в гората. След около 20-минутно изкачване се озовахме на върха на... някакъв връх... на чийто връх беше натрупана могила. Ил професоре обясни, че тоя връх барабар с могилата бил погребалното място на някакъв си велик викингски вожд и традицията повелявала всеки който дойде, да му трупне още един камък. Разтърсихме се ние послушно за камъни, обаче пусти туристи шведски, всички камъни бяха опоскали вече. Хвърлихме му малце чакъл за структурна стабилност и рекохме да се спускаме. Точно псувах дизайнера на хлъзгавия склон, по който се опитвах да не се пречукам, когато Босе се изцепи, че университетът ни покривал здравните осигуровки, така че да не се притесняваме ако си счупим крак. Колко мило и успокоително. После се сетих, че България още не е член на евросъюза и никак не ми беше мило и успокоително.

Недоспали биолози на път...

Тоя вожд има нелоша гледка

Как да не се пречука човек

Оцеляхме и се озовахме на някакво кейче. Босе обяви почивка за манджа. Линус се покатери на някакво вързало и се превъплъти в чапла, пеликан или някоя друга такава пéрната твар. Аз пък щастливо наблюдавах как два катера се разминават и се надявах някой наистина да вземе Линус за чапла и да му цапне едно гребло зад врата. Пешо набара някаква пръчка, обяви че това му е пимп бастуна и се юрна да гони мацките да му носят приходи. Абе лудница пълна. Прибрахме се към станцията по някакъв още по-криминален път, на който даже си имаше пътен знак с текст "Ej behörig väg". В свободен превод - път, непринадлежащ към официалната пътна мрежа. Абе криминален път, казвам ви.

В станцията извършихме няколко експеримента... доколкото да хвърлиш парче риба в аквариума с раците и да им гледаш сеира може да се нарече експеримент. Три парчета по-късно установихме, че раците са се нахранили и отказват да бъдат обекти за експеримент. Нима и Карлос се прибраха в станцията, а с Пешо се зачудихме каква друга простотия да свършим. Моторниците бяха терор инкогнита, обаче нищо не ни пречеше да гепим едната от гребните лодки и да се поразходим по околните скали. Речено - сторено. Въплътихме се в гондолиери и айде на разходка с лодка.

Намерихме гнезда на морски чайки, които много ни се караха като приближавахме и още повече като ги раздигахме. Яйцата на почти всички птици, които докопахме, бяха малки, зелени и на петна. С изключение на тези на морските патици, те бяха големи, зелени и на петна. После Босе ни светна, че сме извадили голям късмет дето не са ни накацали чайките, те принципно си пазели гнездата с всички възможни средства. Един от колегите пък разказа, че като са залагали изкуствени яйца (техният проект беше да видят какво кльопа яйцата по островите - залагат дървено яйце с дебел слой пластилин и след три дни го събират и гледат какви следи има по него - ако има триъгълни вдлъбнатини, значи го е удряла чайка, пък ако има следи от зъби, значи е било морска видра... абе яко)... та като са залагали изкуствени яйца една чайка толкова побесняла, че пикирала и насрала професора право в челото. И те чаешките лайна не са като гълъбските, някаква там цвъчка колкото да ти овапца тениската. Половин шепа гъсто и миризливо от три метра в лицето. Приятен апетит, нали. Намерихме някакви мравки, които бяха докопали колония на личинки и ги влачеха една след друга към мравуняка. Представих си как ги окачат в зимниците като наденици и ги чакат хубавичко да изсъхнат, а зимъс ги плюскат с червено винце и кисело зеле. Набарахме и някакви скариди в една локва. Пешо се юрна да ги събира с една кофа, ама пуста кофа не влизаше в локвата. Така че ги събрахме в строшена бутилка от шампанско, чито гърло запушихме с кал. Това биолозите можем всичко, алоо.

Докато се лашкахме по островите се натъкнахме на някаква изключително странна конструкция. Нещо като покрив на къща, ама само скелето. Първо решихме, че остатъкът от къщата е потънал, но не го виждах как ще се случи това. Все пак бяхме на гранит. Гредите пък бяха доволно дебели, като носещи на цялата къща, а не на покрив. Решихме, че все пак не е покрив. Дървенията беше поизгнила и поомекнала и позеленяла и поскърцваща, което не ни попречи да се покатерим и намаймунясаме на нея.

 

 

 
  


Когато се прибрахме в станцията, не можахме да намерим карабинера на котвената верига на лодката. Решихме, че сме го изгубили някъде в морето докато сме я отвързвали, така че запречихме едното гребло в ограничителните стойки и направихме изключително извратен възел, който обаче май държеше. Все пак се надявахме да не извие буря. В общото помещение шведите се бяха пречупили и си комуникираха. Решихме да си спретнем купон. Насъбрахме де що имахме вина, водки и прочие и се отдадохме на подриване на инхибициите. Викнахме си и докторантите, да намажат и те малко горките, че сигурно умираха от скука. Те пък взеха че ни организираха в някаква откровено малоумна игра, която се състоеше в два отбора на около десетина метра един от друг и галфон с носна кърпа в срядата. Когато галфонът пуснеше кърпата, по един човек от двата отбора се втурваше към кърпата с кръвожадната цел да я отмъкне и донесе обратно при отбора си. Отборът с най-много парцали печелеше. Абе нещо като недохранена стена на смъртта, ама без блъскане и с парцалки. След като преживяхме това невероятно забавление, явно на шведците купонът им дойде в повече или водката в недостатъчност, защото пак се прибраха. Пишман-орнитологът пък гушна една бутилка вино и обяви, че ще ходи в гората да гледа птици. Повече не го видяхме. Така де, видяхме го, ама не ни вълнуваше.

Пешо пък извади наргилето на верандата пред къщата и се отдадохме на мирно бълбукане по залез. По едно време морската котка дойде, но Пешо я замери с въглен, с идеята да я разкара. Това пък не виждало въглен досега, реши че е за ядене и му се метна. Повече не я видяхме... Прибрахме се вътре, където купонът беше в разгара си. Иначе казано, две дебели шведки танцуваха, двама души играеха на война с две тестета карти, а останалите кибичеха. А, някой рисуваше прилеп. Или поне приличаше на прилеп. Освен прилеповите крила си имаше рога, тризъбец, опашка, нож и цял куп други придатъци. Обявихме го за талисмана на мисията и се заех със задачата да науча шведите как се играе "Магаре". Тъй де, като ще се играе на карти и никой не му се играе покер, поне да се включат повечко хора. Всъщност  една от щедро дарените с талия госпожици искаше да играем Texas Hold 'em, но никой не искаше да рискува да загуби от нея... След ен на брой магарета и ем на брой чаши вино беше време да решим уравнението за чий хикс пих толкова водка и да си легнем.

Игривост, песни, танци.

Андерш се сцепва от кеф.

Война бе, няма лъжа, няма измама.

  

 

 

Напразно чакахме да направи корабче...

На другата сутрин наминахме през аквариумите преди лекцията. Пътьом заварихме странна гледка. Евелина и Хелена миеха мрежа, а до тях лежаха три риби. Ко праите бе, девойки, заинтригувано се заинтригувахме ние. Ходили били на риба. Оказа се, че разрешителното за риболов в тоя фиорд струва майка си и баща си и избрани карантии от други роднини, че и важи само 48 часа. За сметка на това нашата станция има право целогодишно да "събира биологичен материал за експерименти". Хъ-хъ-хъ, биологичен материал. Трябваше само да изберем място за риболов, да заложим мрежа привечер, да я маркираме с шамандури на станцията и на другата сутрин да идем да си я вземем. Решихме, че това непременно ще го пробваме.

Следваше поредната безбожно скучна лекция по природознание. Нямаше нищо за баланс на екосистемите или опазване на околната среда, само кои риби къде си хвърлят хайвера и кога пеят определени видове птици. Оцеляхме и се завтекохме да потормозим малко гадинките си. Първата ни идея беше да изследваме вътревидовата конкуренция. Метнахме по едно парче закуска във всеки отделен аквариум и почнахме да гледаме сеир. Раците набързо си спретнаха въргал. Печелившата стратегия явно беше някой да хване парчето риба и да започне да ръфа от него докато бяга из аквариума, а останалите го гонят. По някое време на нашичкия му писваше от преследване и спираше, готов за бой. При това му действие някой друг рак отмъкваше мръвката и цялата картинка започваше отначало. Бая кикот падна.

Морските звезди си го караха кротичко и не се биеха. При тях стратегията беше насочена към омотаване на колкото се може по-голяма част от мръвката и недопускане на другите да се докопат до нея. Предвид фантастичните скорости, с които се движат морските звезди, това не винаги им се получаваше и рибата редовно биваше окупиране от две, три или повече твари, в зависимост от размера им. Интересното беше, че никоя звезда не се опитваше да избута преждезакачилите се. Накрая рибата напълно изчезваше под плетеницата от пипала и се формираше нещо като сферичен конструкт от морски звезди.

This. Is. МАНДЖА!

Дънните рибоци реагираха горе-долу според очакванията ни – по-бързите и ситните пристигаха първи, но биваха прогонени от по-големите. Пелагичните обаче ни озориха. Те явно нямаха нагласата да си търсят храна по дъното. Нахвърляха се на парчето риба докато то падаше към дъното, но губеха интерес към него, когато то достигнеше пясъка. Екстремният случай беше когато една порода хитреци го подхванаха и започнаха да го хвърлят обратно нагоре, късайки по-бавно падащи парчета, които после изяждаха. Те имаха доста изразена обратна захапка и явно дебненето на потъваща кльопачка им беше предпочитаното занимание.

Решихме да опитаме междувидова конкуренция. Отначало се ограничихме с конкуренция вътре в обитаемия слой – дънни или пелагични. Картинката от общия случай се повтаряше. Първо идваха малките рибки, после раците, накрая морските звезди изплюскваха всичко. Пелагичните риби обаче бяха друга опера. Когато пресипахме два вида риби в един и същи аквариум, те започнаха с густо да се изяждат едни други. Особено кръвожадни бяха тия с обратната захапка, които явно налитаха на всичко, стига да е по-високо от тях. Размерът няма значение. Български риби ще да са били тия. Потресени прекратихме експеримента и отидохме да обядваме и ние.

В общото помещение цареше вездесъщото униние. След като обядвахме (първо не помня какво, второ още не сме стигнали до кулинарията, явно е била някаква шведска изгъзица), решихме да поразпуснем малко преди следобедното гребане. Пушек от наргиленце, един прясно отпечатан брой на New Scientist и, сегиз-тогиз, мръсните чорапи на Пешо насищаха въздуха с ухания. Малко преди спокойствието да ни докара до тих бяс и последвалите заглавия по вестниците, се измъкнахме и тръгнахме да си дирим информатори. Капитанът на „Белоне” с готовност сподели с нас къде е най-добрият улов. На западния край на Червения връх, точно до плажа, се завихряло течение и рибите редовно попадали там. Ми хубаво пък, оборудвахме се с непромокаемите гащеризони, сложихме си и спасителните жилетки и когато окончателно приличахме на човечето от Мишелин, само че зелено, бяхме готови. Снабдихме една мрежа с две гумени шамандури и я натоварихме в лодката. Докато разплитахме гордиевия възел, който си бяхме спретнали предния ден, намерихме и карабинера на котвената верига, който мислехме за загубен. Не беше загубен, просто беше по-надълбоко. С тази добра поличба в джобовете си натиснахме греблата.

Или по-скоро натисна ги само единият, щото другият снимаше, пък и без това имахме само един чифт гребла и един чифт скоби за тях. Решихме проблема в индиански стил. Обърнахме муцуни по посока на движението, сграбчихме по едно гребло и се разквартирувахме диагонално в лодката. Гребането беше като с кану, само дето греблата бяха върло неудобни. И пак се придвижвахме по-бързо. И бяхме по-маневрени. Това гладът чудеса прави с изобретателността. Даже успяхме да настигнем Хелена и Евелина, които бяха излезли преди нас че да си хвърлят тяхната си мрежа. Бяха взели и Андерш, който изглеждаше искрено заинтригуван от странната ни техника на гребане. Предвид сръчността на всички ни, както и стабилността на лодките, му предложихме да го научим… ама другия ден, че да не прескача от лодка в лодка.

След залагането на мрежите девойките се заклатушкаха обратно към станцията, а ние с Пешо осъществихме остър завой на бакборд и се юрнахме към поредната порция острови. Видяхме една морска патица, която напук на шумното ни приближаване остана неподвижно чак докато не я доближихме на по-малко от метър. Като излетя видяхме, че е мътела и си е пазела яйцата. Стана ни едно такова виновно, снимахме яйцата набързо и напуснахме патешкия остров. Надявам се патенцата да са се излюпили благополучно. Сигурно бяха, щото редовно виждахме патици с патенца по време на разходките си.

 


Докато се подмотквахме, хвърляхме камъни да ги слушаме как цамбуркат и прочие лигавехме, взе да се здрачава. Пък в Швеция в късната пролет да се здрачава ще да е било някъде след десет вечерта. Единодушно заключихме, че сме гладни и обърнахме към станцията. Излезе вечерният вятър и се кикотехме като малоумни, докато лодката се изкачваше по поредната вълна. На пристанището ни посрещна професор Босе, който обяви че всички били много притеснени, щото нас ни нямало, пък скоро май щяла да излезе буря. Буря не излезе, но на нас ни стана мило и обещахме на Босе да го черпим бира. След вечеря се отдадохме на наргиле и по чаша вино, която мистериозно прерастна в бутилка, която мистериозно прерастна във втора. Легнахме си към един. Карлос отдавна спеше, а откъм другата стая се дочу протестният вопъл на Нима, когато Пешо безцеремонно светна лампата. Покрих си главата с възглавницата (тя затова се казва въз-главница, щото е връз главата) да не ги слушам и откъртих.

На другия ден трябваше да станем върло рано, че да приберем мрежите и евентуалния улов преди да стане време за лекция. В 5:30 едва успях да се удържа да не разплескам телефона си по отсрещната стена и се надигнах геройски от втория опит. Намерението ми подло да изхвърля Пешо от завивките беше подло осуетено от самия Пешо, който нахълта в нашата стая с подобни идеи. Ухилихме си се мръсно и се спуснахме към пристанището. Познатата операция от гащеризони, жилетки и лодка ставаше все по-бързо. Хелена и Евелина вече миеха тяхната си мрежа. Напсувахме ги от сърце и се юрнахме да съберем рибоците. Оказа се, че сме уловили една сьомга и една скумрия. Освен това бяхме уловили и поне петдесетина рака, които се катереха по мрежата в опит да изглозгат рибите. Точно бяха успели да им изпапкат очите, когато ние им нарушихме пиршеството. Като резултат имахме петдесетина доста вкиснати рака, които трябваше да отплетем от нишките на мрежата. А копеленцата как щипеха, можеха да скъсат неопренова ръкавица. На всичкото отгоре най-противно размахваха крака и отново се заплитаха в мрежата. В крайна сметка успяхме да се преборим с тях и се юрнахме към големия аквариум.

Щип-щибидидип

Не че щяхме да се опитваме да възкресяваме рибата, ама до него се намираше работната станция, където предния ден бяхме видяли няколко ножа за чистене на риба. Ама колко бяха красиви тия ножове, до ден днешен не съм виждал нещо толкова… толкова… опасно. Бяха с дебели дървени дръжки, доволно разпукани от солената вода, така че да легнат стабилно в ръката. Остриетата бяха дълги по повече от педя, широки към половин сантиметър и остри и гъвкави отвъд всякакъв полет на въображението. Очистихме рибата за има-няма десетина минути барабар с люспите и миенето. Нежно я положихме в кутия с лед в хладилника и се затътрихме към поредната лекция.

Нея я претупахме набързо, защото ни чакаше следващият излет с елементи на обучение. Щяхме да ходим в Мелничарския залив (Kvarnbukten). Подкараха ни по някакво шосе, което първо извиваше към сушата, заобикаляйки разни скалисти камънаци. Преценихме, че заобикаляхме Червения връх, да не хване някой швед да се потроши. После свърнахме обратно към морето и не след дълго се озовахме на скучно затревен пясък, неусетно преминаващ в скучно затревено море. Пясъкът беше черен, лепкав и наситен със сулфиди, сулфати, солфежи, симфонии и прочие смрадливи неща. Босе ръкомахаше с фаса си… може би фасомахаше, като за малко не го забоде в носа на една от докторантките. Тази диригентска дейност съпровождаше въодушевените му обяснения за някакви червеи. Въпросните твари се явяваха темата на докторската му дисертация и единодушно ги кръстихме босешките червеи. Има и нисешки охлюви, ама за тях няма да говорим.

Та босешките червеи са дебели и дълги и живеят в пясъка. Нищо интересно дотук, нали? Само дето точно тези живинки са измислили проблема с отпадъчната инсталация по доста необичаен начин. Вместо да се рият из подземията, да ядат всичко пред тях и да го оставят на спретнати купчинки отзад, те заравят цялото си тяло на дълбочина около 5-10 см и подават двата края над повърхността. Ядат от единия, храносмилат безметежно затрупани и отделят от другия. Може би като им омръзне сменят посоките, знае ли ги някой. Малко като първична система за подземен топлообмен, само дето нищо общо няма с нея.

Смрад на кристали

Кварнбуктен откъм сушата

Всичко на този свят си има край, включително и беседата за червеите. Пуснаха ни да се моткаме по плажа, белким намерим нещо интересно. Намерихме. Цял куп странни плоски елипсовидни варовикови образувания, с дължина между 5 и 25 см. Когато ги връчихме на Босе с неразбиращ поглед, той ни осведоми, че местните на това му викали „китови люспи”. Очевидно не бяха китови люспи, предимно защото китовете не разполагат с такива приспособления. Продължихме с неразбиращия поглед. Оказа се, че това са сепийни кости. Ама чакай, ще кажете, сепиите и другите мекотели нямат вътрешен скелет, а го раздават на черупки. Това е така, но някои видове сепии наистина отлагат варовикова плочка, която да ползват за опорна точка на плавателните мускули. Иначе казано, сепийна кост.

Докато ние бяхме събирали подобни чудесии, Босе доприпка гордо и показа черупка от мида. Същата като тая на Шел, ама изглеждаше по-амортизирана. Това било черупка от Исландско морско ветрило, която в Швеция била изчезнала преди 5000 години. С други думи, освен ако някой исландец сериозно не се ебаваше с нас, държахме в ръцете си истинска жива… е добре де, не жива, но истинска вкаменелост. Босе ревниво я уви в кърпичка и каза, че тая си е негова, ако някой друг иска такава, трябва да търси. С Пешо се спогледахме и започнахме да пресяваме пясъка… за съжаление без успех.

Половин босешки червей

Дърта исландска мида

Като ни писна от смрад на демонски чорапи, Босе ни подюрка обратно към базата. Хич не ни се минаваше по скучния асфалтиран път, така че му обяснихме намеренията си да се отцепим и да минем напряко през скалите. Той ни всичкодоброса. Всичкодобросването на Босе имаше три степени в зависимост от това колко беше доволен той от нас. Първата и най-ниска беше просто хитро намигване. Следваше намигване плюс изцъкване с ъгълчето на устата, а най-висшето одобрение се прояваваше с потупване по рамото. Само дето Босе май работеше в кланицата и добичето с пестник до тепаше. Потупването му беше в състояние да събори човек зад борда. Надлежно всичкодобросани се запътихме към скалите, разтривайки раменете си.

Скалите бяха много интересен тип. Уж гранитени, сиреч вулканични и ръбати, ама на места бяха загладени все едно отгоре им е имало море. То може и да е имало де, едно време с тия ми ти глобални затопляния кой ти казва кое какво е било. Слънцето печеше щастливо, но бидейки толкова на север не успяваше да ни опърли. Стотици чайки мързеливо се носеха над вълните, дебнейки нещо за закуска или в краен случай за обяд. Водата беше равна като тепсия и лениво казваше шляп. Да не беше толкова студена, като нищо се мятах да плувам. Върнахме се в станцията скапани, но щастливи. Не ни се занимаваше с експерименти, само минахме да нахраним добичетата и да подразним северния краб. После излязохме на поредната разходка с лодка, но интересните островчета вече ги бяхме изследвали, останалите скали бяха абсолютно пусти, а до по-отдалечените не ни се гребеше.

Решихме да се отдадем на кулинарство. Все пак риба ни чакаше в хладилника. Преди това обаче ни оставаше една последна задача, а именно да заложим мрежата за следващия ден. Метнахме я на същото място и си обещахме да станем по-рано, че да изпреварим раците. Изчистените рибоци натъркахме със сол и босилек, увихме в алуминиево фолио и хвърлихме във фурната за около половин час. Прокарвахме я с червено вино и някакви останки от картофена салата. Дадохме и на Карлос, че гледаше жално. Нима измърмори нещо за кретени, липса на контрол на качеството, паразити и прочие любвеобилни дивотии. На него не му дадохме. За щастие нямаше мърморещи шведи, щото те бяха вечеряли рано-рано в шест. Ние по това време точно хвърляхме мрежата. Някакси пак успяхме да си легнем към един.

На следващия ден (седми поред) се измъкнахме рано и успяхме да съберем рибата преди да са я оглозгали раците. За съжаление те вече бяха успели да се покатерят по мрежата и явно изваждането им ги вбеси изключително много, защото бяха още по-настървени да щипят и да се заплитат. В един момент Пешо ме попита дали може да откъсне един крак на един рак, щото добичето се било заплело така, че и йогин не можел да му помогне. Припомних си наученото от лекциите по зоология на безгръбначните и му рекох да къса смело, той ще порасне. В този дух работата продължи значително по-леко. Не че много напъвахме да късаме рачешки крака, ама някои бяха просто безнадежни случаи. Пък и ако съдехме по шестокракия краб в големия аквариум, това не е като да им е голям дерт. По едно време чух зад себе си злостна псувня, последвана от продължително хрущене. Обърнах се и видях как Пешо точно откъсва осмия крак на един рак. Подвуоми се малко и го хвърли с все сила в морето. На недоумяващия ми поглед обясни, че гадната твар не само се е била усукала в нишките на мрежата до степен да я скъса, ами и напористо се е борела с всякакви опити да бъде освободена. След петото поред ощипване (добре че бяха тия неопренови ръкавици) и непрестанни заплитания на вече освободени крака на Пешо му беше писнало и беше изтръгнал де що види крак по тоя рак. Пак добре, че му беше оставил щипките. Проклетийки си бяха тия твари.

Днешният улов се състоеше от една сьомга и един морски език, ама огромен, толкова голям не бях виждал досега. Изчистихме и ги положихме в пресен лед. Морският език се чисти много лесно, защото е кръгъл, плосък и всичките му карантии са побрани в една четвърт от кръга. Все едно режеш парче торта. Нему отредихме специална участ. Ама за това после. Все гумените гащеризони отръчкахме бързо към „Белоне”, щяха да ни развеждат из устието на фиорда.

Докато околните шведи безутешно бяха налягали по палубата, опитвайки се да поспят малко, аз мернах платна в близката далечина. Няма майтап, платна. Ветроходът „Кварнста” беше излязъл да се поразходи. Помахахме му щастливо и се заоглеждахме за нови интересности. За нещастие друго любопитно нямаше и примирено заехме стойка „Дългия Джон Силвър търси острова на съкровищата”. „Карибски пирати” беше излязъл преди три години, но местният народец още не възприемаше филмовите иширети и си караше в стила на Робърт Луис Стивънсън.

Иху, ветроход!

Акостирахме на един от островите, който на външен вид по нищо не се различаваше от останалите. Явно беше достатъчно стръмен, че да може нашата гальотка да допре борд ó него, ама друго нямаше. Скочих на брега и се огледах. Наоколо само червен гранит. Много ми харесва тоя гранит, ще си обзаведа сауната някой ден с него. И с обсидиан. Знамето им беше, аго, църно и цървено. Но да се върна към острова. Галантно се опитах да предложа ръка на разните там шведки, нали съм кавалер и прочие глупости. „Kan själv, vil själv!”, напсуваха ме те. Ми като можеш самичка, оправяй се самичка, отсвирих ги и аз и се отдадох на разходка. Морската вода беше кристална и трябваше да се внимава. На няколко места както си ходех по гранита и оп, нагазвах в неотличима някаква дупка. На няколко места видяхме локви, гъсто заселени с попови лъжички. Босе рече, че това били ларви на смрадливи жаби. Смрадливи или не, не бях виждал морски жаби, мислех че се въдят само в сладка вода. Пък да се надяват да прекарат целия си живот в дъждовни локви е меко казано шантаво. Все пак първата жаба трябва да е прецапала отнякъде, нали така. Само си представям как някой креационист би казал „А Бог тук сложи жаби насред морето, да се гаври с учените.”

Попаднахме на много интересна дупка. Беше около три метра дълбока, метър и нещо широка и с идеална цилиндрична форма. На дъното имаше огладени камъчета. Пълна мистерия. Все едно титан беше бръкнал с пръст в качамак или нещо такова кашесто. С Линус (архитекта с картите) с спуснахме на дъното, но не намерихме нищо, което би ни издало произхода на въпросния трап. Все по-мистериозно. Питахме Босе дали няма нещо общо с ледниците, все пак знаем, че замръзваща и размразяваща се вода може да потроши едва ли не всичко. Той ни потупа по раменете. Като се изправихме и изтупахме рече, че все пак не сме съвсем прави. Според последната теория тия дупки не са направени от вода, а от въздух под високо налягане, затиснат под ледовете и чакащ своя час да излезе. А стига бе. Виждал съм на какво е способен ураган, ама силата на тоя въздушен поток не можех да си я представя.

На тия им викат великански гърнета

Туристи

До дупките (щото те бяха няколко) пък гранитът имаше странно ръбати и странно правилни терасирани очертания. Дъната и стените на терасите имаха правилни кръгли дупчици с диаметър около 10 см и горе-долу толкова дълбоки. Дупките бяха подредени през една педя като перфорация и имаха подчертано антропологичен произход. Това пък какво е, питахме се потресено. Босе обясни, че от тоя остров се е копаел гранит за павета. Ама копането е било просветено, с други думи мързеливо. Изкопавали се въпросните дупки, образувайки квадрат с размери два на два метра. Само че по-дълбочки, някъде към метър. После в тях се спускали шашки от изобретението на Алфред Нобел, палел се фитилът и скалата самичка се разкроявала. Така получените блокове гранит се товарели на кораби и се извозвали някъде, където има (не)желаещи с кирки и свободно време да ги разбичват на павенца. Много гот.

По пътя обратно към станцията шведковците съвсем изпопадаха, а ние с Пешо спорехме дали ония тлъсти контури на брега на отсрещния остров са тюленоподобни скали или скалоподобни тюлени. Спорът ни беше прекъснат от самите скали, които се гмурнаха във водата и доказаха извън всякакво съмнение, че са тюлени. Ураа, видях тюлени. Кварнста още се размотаваше напред-назад, ама вече не ни се занимаваше с него. Имахме експерименти да правим. Решихме, че трябва да си сверим работната хипотеза и евентуално да извадим още работни екземпляри. Все пак част от рибешката ни популация беше сериозно поразена от друга част от рибешката ни популация. Окрилен от внезапна идея, Нима натовари Карлос на една ръчна количка и се опита да го хвърли в пристанището със заръката да събере там каквото реши. За щастие Ел Чупито успя да се вкопчи здраво в количката и не можа да бъде стоварен в морето.

Морски вълци

След експерименталната част беше време да се погрижим за себе си. Хванахме ферибота „Клас Вилхелмсон”, който срещу десетина крони и половин час ни стовари в Люсешил. Напазарувахме картофи, гъби и други бъдещи гарнитури към рибата. Отново се прибрахме с ферибота. Баси скуката. Пред станцията Линус и Андерш отново си подхвърляха топка, но тоя път се бяха покатерили на по един стол, че да вкарат елемент на предизвикателство в играта. Изгледахме ги шокирано и се заехме с готвене. Пешо сътвори някаква вълшебна панировка и опържи морския език. Половината сьомга направихме отново във фолио, а другата опържихме. Аз пък направих картофена салата с ремуладен сос, а гъбите задушихм в масло и магданоз. По едно време изскочи и един грамаден паяк-вълк. Бая бързо тичат тия гадинки. Опитахме се да го опържим и него, ама избяга, животното. Нищо, другия път.

Сссссладка рибка

Междувременно Робин викингът беше спретнал две девойки да белят картофи, а той самият самоотвержено разкрояваше едно свинско каре на пържоли. Да живеят викингите! Бяхме свършили виното, та прокарвахме рибоците с вода, ама не ни пречеше. Лапахме щастливо и мучахме доволно. Един от шведковците пита дали може да ни пробва рибата. Дадохме му. Възхитен си поиска още. Рекохме му да дойде с нас другата сутрин да съберем мрежата. Готово, подскокна той, кога ще ходите? Като чу за ставането в пет сутринта изведнъж реши, че все пак не му се яде чак толкова риба пък. Повече за нас.

След вечеря излязохме на разходка с лодка… че и трябваше и мрежа да залагаме. Взехме и Андерш с нас, нали искаше да се учи как да гребе по черноглавски. Водата беше огледална, нямаше нито една вълничка. Само нашата лодка се придвижваше с тихичко пляскане. На едно място с шумничко, когато Андерш реши да се премести и едва не ни обърна. Абе бели кахъри. Като се уморихме, се прибрахме да си легнем.

На другата сутрин събрахме рибата без разрушения и рачешки жертви. Тоя път морски език нямаше, но пък сьомгите бяха три. Ооох на дяда. Тях обаче не ги ядохме него ден, щото него ден имаше други неща за ядене. Ще стигнем и до там. Важното е, че имахме сьомга и тя търпеливо ни чакаше, затрупана с лед. Като се поизчистихме, се натоварихме пак на „Белоне”. Само че този път не към устието на фиорда, а нагоре към сушата. Щяхме да гледаме живот по скалите. А живот имаше бая. Тук някоя чайка се сляла с околните камънаци, там сокол скитник се носеше лениво, търсейки манджа. Намерихме даже и гнездото на сокола, кацнало на един гранитен ръб. От звуците на дизела не можахме да чуем малките соколчета, но долитащата майка с нещо в човка ни беше достатъчно доказателство.

Като споменах дизел и чайки, трябва да направя неизменната връзка между двата феномена. Принципно чайките са доста малоумни пернати. Майките имат специално червено петно на клюна си, че да научат малките си да подават муцка за манджа. Кълват всичко, което докопат, с плахата надежда че може и да става за ядене. И все пак имат достатъчно акъл, за да свързват дизеловите двигатели с манджа. Все пак шансът корабчето да е риболовно не е никак малък. А нашето беше точно такова. Хвърлихме трал и загребахме де що има из осемдесетметровата дълбочина на фиорда. За един час мрежата беше претъпкана и се заехме със сортиране на улова.

Бяхме хванали има-няма стотина кила треска. Беше толкова много, че напълни два от грамадните фризери в станцията. Които на другия ден се развалиха и треската се вмириса. Освен треската имаше цели роти дънни риби, включително и един скат с най-шантавите очи на света. Зеницата имаше форма на звезда, а ирисът беше златен. Дънните риби бяха сериозно пострадали от рязката смяна на налягането и очите на всички бяха изпъкнали като топчета. Още не мога да реша дали изглеждаха смешно или ужасяващо.

В очакване на манджа

Изловихме всичката треска 

Пълен потрес, нали?

Гладен Пешо

Скатът със златните очи

Освен рибоците бяхме издърпали и около двайсет кила скариди, плюс още няколко лангусти, дълбоководни морски звезди и един два прави рака. Имаше и стриди. Брех, за пръв път виждах, нали ги водят деликатеси, афродизиаци и прочие благини. Набързо изсърбах една. Те нали се ядат живи, от това по-прясно няма накъде. Имаше вкус на студен сопол. Подозирам, че ако бъдат придружени от лимон, хайвер, шампанско и мъглявото обещание за филе миньон, ще мога да ги понеса. Пешо да не види нещо и той засмука една. Пробутахме една и на Робин да му гледаме сеира, след което цялата лодка май оправи поне по една стрида. Сополива история. Решихме да си спретнем парти със скариди, пък останалата риба щяхме да я мислим. Щяхме, ама тя се развали, както вече споменах, и не я мислихме. Имаше толкова много, че замеряхме чайките с нея. Те пък я ловяха още във въздуха, голям майтап.

По някое време обърнахме към станцията. На палубата нямаше място от всичката риба, така че благородно я отстъпихме на екипажа, да ѝ бере гайлето, пък ние се навряхме в трюма. В станцията ни чакаше интересна гледка. Раците бяха решили да си сътрудничат и да избягат. Понеже не разполагаха с лъжици за изкопаването на тунел, бяха решили проблема по-радикално. Пет от тях се бяха покатерили един върху друг в ъгъла на аквариума, а шестият се беше изкачил по тях и прекрачил над ръба. Когато влязохме в помещението точно се засилваше към вратата. Върнахме го обратно, смъмрихме останалите и им дадохме да ядат. Проведохме няколко експеримента без да има изядени морски свинчета или други зверчета, след което ни стана скучно.

Осени ни гениална идея. Да идем до Мелничарския залив да си потърсим и ние дърти вкаменелости. Карлос реши да продължи да ухажва кюрдката, пратихме и Нима с него да не ни черни живота. Хубаво де, ама как ще идем до залива? Знаехме че е еее, там някъде зад баира, ама един час не ни се катереше, пък бяхме забравили скучния път по равното. Рекохме да питаме, аджеба, като моторниците се ползват за научни цели, ние може ли, аджеба, да я вземем и ние за научни цели… търсенето на вкаменелости е научна цел, нали така? Макар и користна. Намерихме ние Босе и го питахме. Той цъкна, намигна ни, потупа ни по раменете и ни показа къде висят ключовете за двигателя. Когато започнахме отново да си усещаме ръцете, се отправихме към пристанището.

Ключовете за двигателя действаха по малко необичаен начин. Отваряха катинар, който заключваше извънбордовия двигател “Yamaha” за една скоба. След като скобата бъдеше отворена, двигателят се спускаше и се палеше с въженце, както си знаехме от филмите.  Нямам представа кой точно беше моделът, но май беше тоя с 15 конски сили. Достатъчно, че да подкара нашата черупка с минимум 15 възла, което е и нормална скорост за каране на водни ски. Кикотейки се като кретенчета, смело зацепихме вълните. То вълни нямаше, ама ние зацепихме. Естествено, сменяхме се на двигателя, щото беше голям кеф да управляваш. Да легнеш по корем на носа и да гледаш как водата се пени на 20 см от лицето ти също беше кеф, та винаги имаше с какво да се занимаваме.

Когато вятърът донесе до носовете ни миризмата на сяра, бяхме стигнали. Искахме да докараме моторницата до брега, че да не я отнесе някое случайно течение или стадо русалки. Само дето заливът беше толкова плитък, че двигателят ни заора в пясъка и трябваше да слезем да бутаме. Проблем няма, ние си бяхме с гащеризоните. На носа на лодката имаше вързано въже, аз го сграбих и почнах да тегля. Връчих фотоапарата на Пешо да ме снима как геройски дърпам лодка из водата. После и той поиска да бъде сниман. Докато ми подаваше апарата, Пешо го пусна. За пореден път. В смисъл редовно го правеше тоя номер, закача си примката на китката, снима и като ще ми го подаде – го пуска. Направо изтръпнах. За пореден път. Спрях и почнах да го псувам гръмогласно на колкото езика можех. Той се заливаше от смях. В следващия момент и двамата осъзнахме, че моторницата обаче не е спряла и половин тон лодка нацели Пешо право в челото. Беше мой ред да се заливам. Внезапна карма! Снимах го и продължихме да цапаме към брега.

След дълго ровене и проклетисване успяхме да намерим две от древните миди. По една за всеки, хей, ура! Събрахме и доста дяволски нокти, на които в Швеция викат мида бръснач, а в Испания даже ги ядат. Взехме и няколко шепи китови люспи, да има да се гаврим с хората. Заваля дъжд и деликатно ни прокуди от плажа. Нагазихме във водата, което предизвика друг един интересен момент. Как да се качим на лодката, без да я обърнем?  Първо се покатери Пешо, докато аз висях от другата страна за противотежест. После повдигнах неприлично дълъг крак и, внимавайки да не ми влезе вода в гащеризона, деликатно прекрачих през борда. Доволни и сравнително сухи запърпорихме обратно към станцията. Там докторантите точно приключваха със сортирането на мрежата от катера. Решихме да им помогнем, деликатно отмъквайки няколко морски звезди и шантавия скат със златните очи. Напръскахме ги с лак за коса и ги кютнахме на покрива да съхнат. Една чайка отнесе ската, но морските звезди успяхме да изсушим доволно, че да ги подаряваме после.

Време беше за купон. В изблик на загриженост дали ще стигне манджата, докторантите бяха купили десет кила атлантически скариди. За всеки случай. Бяха опънали и една дълга-предълга маса в класически викингски стил, застлана с хартиена покривка, в модерен икейски стил. Представям си как след 1000 години археолозите ще говорят за късноикейската епоха. Започна се едно просветено (щото слънцето грееше до посред нощ) заплюскване и запиване. Атлантическите скариди бяха върло солени. Не че не бяха хубави, обаче тези от фиорда бяха просто фантастични, не помня някога да съм ял по-хубави скариди. За нещастие ни свърши бирата. По-скоро на Карлос му свърши бирата, щото само той си носеше, ние безсрамно го окрадохме. Решихме да поправим тази социална несправедливост.

Когато всички други шведи вече изпразваха втора бира, с други думи 15 минути по-късно, с Пешо внимателно се изнизахме от залата за лекции, отмъкнахме ключовете от моторницата  и зададохме курс пет градуса надясно от залязващото слънце, право към Люсешил. В лодката имаше около половин педя вода от следобедния дъжд, ама дреме ни на нас, карахме си боси. В Люсешил акостирахме на яхтеното пристанище и се завряхме на нечие празно място, искрено надявайки се собственикът му да не се върне скоро. Пешо отръчка за бира, а аз останах да го чакам, че не смеехме да оставим моторницата така. Една чайка усърдно се опитваше да насере главата на друга, а слънцето беше оцветило прозорците на местната черква в адски пламъци. Пешо се върна и поехме с пълен напред обратно към Клубан. За щастие слънцето грееше в гърба ни, така че може би останахме незабелязани от прозорците на станцията. Истински десант, ръйш ли.

Шведи купонясват

Скаридьииии

Първата ни работа обратно на купона беше да си подсигурим алиби. Почерпихме професора и докторантите с бири и с чиста съвест се заехме с доунищожаването на скаридите. Показах на шведковците как се носят повече от четири бутилки в една ръка, което доведе до опити колко точно бутилки могат да се носят в една ръка. Шест. В случая с Робин – три от Corona и три от Staropramen, но шест еднакви просто нямаше начин. Странен человек. После пък се заехме с градежи. С кенчетата нямаше проблеми, можеш да вдигнеш кула до тавана, ама бутилките бяха предизвикателство. Точно бях подредил три бутилки Corona една върху друга (празни, разбира се) и се готвех да сложа четвърта, когато една колежка най-подло и злоумишлено ме бутна. Цялата конструкция се срина, разбира се. Също толкова подло и злоумишлено я полях с най-близката чаша, която за мое най-голямо неудовлетворение се оказа пълна с вода. Някъде по това време решихме, че ни се спи. Не бяхме залагали мрежа нея вечер, ама беше вече тъмно, сиреч някъде към 1-2.

 





Следващият ден беше отреден на писане на доклади по проведените експерименти. За целта разполагахме с миниатюрна зала с четири компютъра на последния етаж на станцията. Аз там можех да вляза само седнал. Баси, нали шведите се предполагаше да са високи и да строят просторно. Мизерии северняшки. Написахме гениалните си изводи за три часа. Като най-бързопишещ аз бях окупирал клавиатурата, а Пешо, Нима и Карлос се надпреварваха да говорят глупости. Естествено, когато Нима си впрегне акъла в работа, има доста сериозни проблясъци, та успяхме да сътворим нещо прилично.

После пак ни беше скучно. Решихме да изследваме де що има необходено кътче по станцията. В мазето на спалното помещение намерихме една грамадна паяжина с един грамаден паяк-вълк в нея. Взехме го на пръчка и се юрнахме да го показваме наоколо. Как се взима паяк-вълк на пръчка си е цяла история от Ръдиард Киплинг, щото тия добичета са едни от най-скоростните паяци в Европа. Оказа се, че един от колегите има арахнофобия. Идеята ни за състезание между него и паяка беше посрещната с безмилостен отпор. Ех. Оставихме паяка на мира и проверихме дали някой би ни спрял при опит да секвестираме моторницата. Никой не ни спря, взехме Карлос за талисман и се понесохме из фиорда. Явно кюрдката не поддаваше. Намерихме един много интересен закътан плаж. От двете страни имаше скали, а между тях покрит с пясък полумесец. Въпреки непрестанното слънце последните няколко дни водата продължаваше да бъде студена. Не можеше да стопли туй северно сияние и туй то. В единия край на плажа имаше колиба, в която намерихме вила и обгорен клон в стил „Одисей ослепява Полифем”. Оставих Пешо и Карлос да се превъплъщават в гръцки митолози и се покатерих на едната скала. Как се катери човек по скала, облечен в зелен гумен гащеризон е друга история от Ръдиард Киплинг. Нямаше такова хлъзгане. Гледката отгоре обаче беше фантастична.

Паяк-вълк

Скалички, плажчета... студ

Пешо и Карлос бяха решили, че е време да тръгват. От висотата на позицията си можех да се насладя как Пешо се опитва да запали двигателя. Явно беше време да се спускам. Намерих си една много лесна пътечка надолу, която имаше един-единствен недостатък – свършваше над около метър дълбока вода. Нищо работа, моят гащеризон стигаше на метър и половина поне. Скокнах във водата и заплясках към лодката. Досега не бях взимал моторница на стоп.

В станцията беше все така отегчително. Андерш и Линус пак си подаваха топка, но този път бяха курдисали столовете върху маси и се бяха покатерили отгоре им. За още повече забавление, нали. Какво да ги правиш? Отидохме да готвим. Вече не помня точно как приготвихме тая риба, но накрая имахме седем различни блюда, като се броят и гарнитурите. Отдадохме се на наргиле и примижавахме срещу бавно топващото се в морето слънце. Идилия.

На следващия ден щяха да ни водят в морския музей в Люсешил. Казахме здрасти на паяка-вълк в общата стая и бяхме възнаградени със сърцераздирателния вопъл на Йохан Арахнофоба. Ухилихме се злорадо и тръгнахме към „Белоне”. Морският музей беше много красив, имаше какви ли не морски щуротии в него. И ги бяха подбирали по руски маниер, да са колкото се може по-големи. Видях омар дълъг към метър и половина, а до него крив рак с диаметър по-голям от чиния за пица. Имаше и две гушкащи се риби. Викат им така, щото редовно се врат една в друга. А те горките бяха толкова грозни, че направо да ти се доплаче. Видяхме и всякакви възможни акули, от по-малки от пръст до грамадна синя акула. Красота и кръвожадност отвсякъде. След тоя музей и Хановерския воден свят половин година по-късно спрях да ходя по морски музеи… нищо ново не могат да ми покажат.

Морски таралеж

Не се ебаай с мен

Фотогеничен охтопод

Имаше и беседи за местния поминък и занаяти. Оказа се, че Фискебекшил и Люсешил са били процъфтяващи рибарски селища. Наесен, когато минават пасажите от херинга, фиордът бил толкова тъпкан с риба, че човек можел едва ли не да премина от единия бряг на другия, ходейки по рибешки гърбове. От херингата извличали рибено масло, а костите правели на тор. Въпросната странна зеленясала покривовидна конструкция, която с Пешо поругахме на четвъртия ден от разходката, се оказа скеле за сушене на мрежи. Достъпът бил забранен, щото била изгнила и можела да се срине. Точно така, изгнила беше. За щастие не се срина.

Купихме си по едно пиратско знаме от музейния магазин и седнахме на една котва да чакаме. Девойките щяха да ходят на пазар. Леле како. Босе пушеше фас след фас, заформихме колония от врабци-пушачи. Ходих да закича „Белоне” с пиратското знаме, ама ме беше срам да се кача по мачтата, та го вързах над капитанската рубка. Обещах си довечера да свърша тая работа. Вързал-невързал знамето и се чу оглушителен гръм. Ко стаа бе? Босе ни светна, че наблизо има военноморска база и чат-пат провеждат учения. И таз хубава, що не ми го каза това преди да се окаже, че плаваме под пиратски флаг? По обратния път към Клубан се натъкнахме на ескадрен миноносец. Беше оцветен в пясъчно. Кой по дяволите боядисва военните кораби в жълто? Боядисват се в сивозеленикакво, да се сливат с моретата и мъглите, каква беше тая простотия? Шведска им работа. Сигурно камуфлажните им униформи са в розово и оранжево.

'сичките маймуни

На кея на Клубан се снимахме всичките накуп така прощално. Дори и Пишман Орнитологов беше излазил отнякъде с вездесъщата си бутилка. Докато останалите се чудеха каква глупост да подхванат, с Пешо се метнахме в моторницата и отбръмчахме. Този път към устието на фиорда и откритото море. Нашата черупка в открито море, представяте ли си? Не че беше кой знае колко развълнувано, ама пак ни лашкаше доволно, а при висока скорост усещането беше все едно шофираме по селски път. Измислихме си игра – морско родео. Единият се хваща здраво за въжето на носа, а другият прави каквото се сети с двигателя, опитвайки се да го събори. Голям майтап. Докато каубойствахме по тоя начин, се натъкнахме на нещо като лагуна. Само дето беше пълно с кал и някакви лиани, а не с кристална вода по карибски образец. Калта беше до колене. Клекнахме значи и направихме колекция сърцераздирателни снимки как затъваме до кръста. Едни лебеди ни гледаха подозрително. Изгледахме ги и ние подозрително, какво търсят лебеди в морето?

Върнахме се в станцията, където ни чакаше малка изненада. Хелена и Евелина бяха направили списък за почистване. Иначе казано, кой каква част от станцията трябва да изближе. В изблик на равноправие бяха оставили общата стая за себе си. Тя беше най-чиста, щото всички така или иначе я подреждахме и чистехме всеки ден. В изблик на равноправие решихме да ги накараме да чистят и те. С други думи точно за десет минути превърнахме стаята в пълна кочина и с чувство на добре свършена работа се заехме с нашите си задачи. Докато ровехме за почистващи препарати в кухнята, се натъкнахме на два грамадни чугунени тигана, може би имаха 40 см в диаметър. Едвам се вдигаха с една ръка. Направихме си палачинки. Грамаааадни палачинки с де що беше останало нещо за ядене в хладилника. Кеф!

Помогнахме на девойките с... цапането

Стабилно напалачинкени решихме, че ще се поразходим малко, след което ще ходим на сауна. Пъхнахме две бири в каче с лед и защъпукахме към топлото. Йохан Паякомразецът вече беше там подръка с една мацка. Развалихме им веселото и щастливо отворихме по леденостудена бира. Кеееееф. Като ни напече, решихме да се бухнем в пристанището. Водата беше дванайсет градуса. Дори не я усетихме. Само дето за малко не се наденах на котвата на „Белоне”. След още малко подгряване в сауната оставихме влюбените гълъбчета да изневеряват на гаджетата си и се запътихме към койките.

Единадесетият ден беше ден за презентации. Тъй като с Пешо имахме богат снимков материал от обикалянията ни по островите, услужихме със снимки на нещастните люде, които нямаха фигури за показване. Освен това оборвахме събраните им данни на общо основание. Една група твърдеше, че по островите яйцата биват изяждани предимно от други птици, щото дървените им яйца с пластилин имали само триъгълни белези. Ние обаче имахме снимка на яйце, изплюскано от видра. Едни други пък разправяха, че само чайки гнездели по островите, а патиците предпочитали бреговете. Ние пък имахме снимка на патица, гнездеща на остров. Естествено, някакси бяхме забравили да им кажем за тях. Те си бяха поискали снимки на каквото искаха да кажат, а не на другото. Ние най-подло показахме всички снимки. Е, без тия от сауната.

След презентациите исках да се покатеря на мачтата на „Белоне”, че да я закича с Веселия Роджър, но някой вече беше свършил тая работа. Ми хубаво пък. Ще си прибера мойто си знаме тогава. Ама-ха! Изядохме всичко останало от хладилниците и отидохме да си чакаме автобуса за Упсала. Пътьом забърсахме един гаечен ключ, защото трябваше да почетем древна студентска традиция. На разклона, където трябваше да дойде автобусът, имаше табела указваща разстоянието до близките паланки. Традицията повеляваше на последния ден на всяка практика студентите да обърнат наопаки табелата за Фискебекшил. И ние като всички. Кютнахме се да чакаме нафтобуса.

"Белоне" под пиратски флаг

Два километра до Лишкебексиф

А него тъпо и упорито го нямаше. След първия час се поразходихме наоколо и намерихме един трактор от предвоенната епоха. Решихме да потърсим и ремарке, да се натоварим всичките на него и айде към Упсала. Ремарке обаче нямаше. Междувременно автобусът най-после дойде, само с два часа закъснение. Всички моментално заеха по две седалки и се разплуха да спят. Включително и аз. Съвсем ми бяха свършили батериите. Тих напоителен дъжд мацаше прозорците, правейки околния пейзаж не само тотално безинтересен, а и абсолютно неразличим.

По някое време спряхме на едно кафе да пият шофьорите кафе. Студентлъкът се надигна и тръгна да си дири нещо за ядене. Продължаваше да вали. Вътре в кафенето имаше много интересна рекламна акция на чадъри. „Чадър”, пишеше там, „50 крони. Ако вали – 40.” Рекох си на акъла, че това само в Скандинавия може да се види. У нас сигурно щяха да вдигнат цените при дъжд. За беда акълът ми беше напълно съгласен с мен.

Последната част от пътуването премина при приповдигнато настроение. Шведковците бяха щастливи, че се завръщат в цивилизацията. Пешо се опитваше да нахрани Нима с чорапите си, аз глозгах някакви ядки и ги гледах ухилено. Някаква мацка пък се опита да нахрани друга с цял банан… небелен. Това шведките са интересни твари. Накрая автобусът стигна и до Упсала. Стоварих се на биологическия факултет посред бял ден, в осем и половина вечерта и се заклатушках към квартирата си. Тя тогава се намираше на майната си, ама Ръдиард Киплинг съвсем без истории остана от мен…

Явно не си спомням чак толкова много, разните римища и барселонища виждаха толкова писане за 3-4 дни разглеждане, а тука след почти две седмици едва туй успях да сътворя. Лошо, Седларов.