Срамота си е, почти три години във Виена и доскоро не бях ходил на Nova Rock. Огромнейши рок фестивал усреди Панонското пóле, непосредствено до австро-унгарската граница. Като си нямат империя, поне граница да си имат хората. Така че този февруари се взех в ръце и... не направих нищо чак до средата на май. След което спешно изюрках агентите да ми вземат преференциален билет с намаление, щото да не съм луд давам пълната цена от сто и четирийсе и кусур евро с ДДС. После отидох в Англия, пътьом изюрквайки други агенти да ми купят палатка и спален чувал. Аз съм бил голяма претенция, се оказва.
Както вече е известно, гледам да пътувам с малко багаж. Особено когато ще си го нося на гръб. Две чисти тениски, чорапи и бельо, една блуза в случай, че застудее. Едно шише уиски в случай, че застудее. Един хляб и кило и половина наденички. Спалният чувал окачен на една от презрамките, шалтето на руло под мишница, якето в шалтето. Около две минути се колебах дали да си взема старите мръсни кецове, с тенденция да ги повиша в чин "Старите изключително мръсни кецове", или да заложа на най-добрия приятел на всеки металяга. Втория най-добър приятел на всеки металяга. Кубинките. За сведение, първият е бирата. Студена. Ммм. Отсъдих в полза на кубинките, спасявайки пръстите на краката си от тридневно мачкане и обричайки незнайно количество начинаещи фестивалчовци на кански мъки вследствие моето приземяване.
Остана отворен въпросът как ще се занесем до Никелсдорф, селото, до което ще се провежда масовото меро(к)приятие. Кола вече нямах подръка, така че трябваше да разчитаме на местния транспорт. Австрийците, въпреки цялата си славянщина, са попили достатъчно немска ефективност, че да пуснат ежечасни влакове до Никелсдорф, и то от западната гара, което е логистически нецелесъобразно, но тактически издържано. Бърза справка с картата би показала, че Унгария е на югоизток от Виена, а западната гара е в югозападния край на широкия център. Само че е и на 5-6 спирки с метрото от централната гара, плюс че на самата западна гара пристигат... ами... западните влакове. Южната гара, на която се предполага да пристигат източните, все още е в състояние на дупка в земята. Изтъквайки, че влакът е цивилизованият начин за пътуване, убедих хората да тръгнем в девет сутринта в петък.
Срещнахме се с Андреа М. и Алберт (гаджето й). Носеха си нещата с количка. Носеха ужасяващо много неща с тая количка. Гумени ботуши, огромна палатка (аз нали бях VIP, мойта палатка агентите я бяха разпънали още от четвъртъка), противодъждовно чергило, храна, абе... лудница. Пак се почувствах като в Русия. На перон 9.75, пардон коловоз 11, имаше проверка на билетите (правилно, всички отиват на едно място, много по-лесно е така), която ме посрещна с думите "Абе ти пак ли си тук?". То... аз... вярно, че съм незабравим, ама да си спомнят бъдещето, егати контрольорките. Някаква такава обратна déjà vu... дори не и reja vu, чувството, че някой ден пак ще дойда тук. Явно и в Австрия си имам двойник. Имах си един в Упсала, колегите ми редовно ме питаха що съм се изрусил, аз им повтарях да спрат да дишат амоняк, явно им влияе зле на цветоусещането. But I digress. Качихме се на влака, количката на Андреа се разпадна (естествено) и прекарах следващите 15 минути, чувствайки се като абсолютен идиот, в отчаяни опити да им помогна да си съберат имуществото. Накрая го метнаха на една седалка и се опитаха да забравят за него. Незнайно защо имах чувството, че това ще се повтори.
Стигнахме Никелсдорф. Цял перон метъли. Или както би казал Мастъра, мьеталистьиииий. Срочно се завтекох към близкия автобус, докато останалите успеят да си преброят крайниците. Или по-скоро опитах се. Наложи се пак да сглобяваме спонтанно разпаднала се количка с покъщнина. Все пак успяхме за автобуса. Разделихме се с 3 евро и 15 минути по-късно бяхме пред паркинга на Nova Rock. А той е ог-ро-мен. Бедна ви е фантазията. Все съм виждал много коли накуп, но такова нещо не бях съзирал. (Някой каза, че на фестивала е имало 60 000 палатки и са минали 160 000 човека... значи автомобилите ще да са били поне десетина - двайсет хиляди). Пек и прах. И потни метъли. Имало е хора, които са бивакували още от сряда. Живата отдаденост, ръйш ли. След може би петнайсетминутно влачене стигнахме входната палатка. Там където си разменяш крайно неудобния, голям, мачкуем и хартиен билет за плобмирана гривна. Много важно нещо е тая гривна. Нужна е, за да се влезе на територията на сцената. А пък ако не се държи човек прилично и се опитва да се качи на самата сцена, охранителите му я срязват, да стои наказан зад оградата и да слуша отзвуци и случайни крясъци от концертите. Взеха ми и пет евро. Що бе, малко пари ли ви дадох вече за билет? Ми депозит за боклука, вземи и тоз чувал.
Разяснявам. Кошчета на територията на фестивала има, но не са много. За сметка на това всекиму бива зачислен чувал, който да си пълни с боклуци на воля. На последния ден, на излизане, минаваш през една будка, връщаш си жетона, хвърляш пълния чувал и ти дават пет евро обратно. Готино измислено. Само дето не се бяха съобразили с това, че там ще има австрийци. Иначе казано хора, които цяла година правят "слуш", за да могат в полагащите им се там не знам колко дни отпуска (а те са бая, особено като се добавят и официалните празници) да се развихрят наистина свински. Накрая всички пътеки и "улици" на фестивала бяха павирани със смачкани кутийки от бира. Но аз избързвам.
Намерихме Пшемек (все ми звучи като Шебек това име, едвам се сдържам да не се изхиля като си говоря с него) и компания, бяха заседнали недалеч от синята сцена, но за сметка на това достатъчно далеч от пътеките, че да не ни опрашват разните му там минувачи. За сцените. Официално бяха две, червената и синята, разположени на около 5 минути пеша една от друга. Синята, като по-голяма, приютяваше по-известните групи, макар че и на червената имаше доволно готини моменти. Освен това Red Bull, като спонсор на цялата шумотевица, имаха "сцена за разпускане", където пееха световнонеизвестни австрийски банди и, подозирам, още по-неизвестни унгарски такива. За капак имаше и сцена с DJ, която за съжаление се намираше точно между палатките ни и синята сцена. Ако я нямаше, щях преспокойно да мога да слушам по-скучните неща от синята легнал по гръб, забил поглед в небето и щастливо пиейки евтина бира.
Евтина, защото пивоварна Ottakringer също бяха спонсори на данданията и бяха пуснали серия бира Ottarocker, по едно евро кенчето. Идилия. Само дето на територията на сцената бяха разрешени само специални безопасни пластмасови чаши, бирата в които струваше 4.50, пък самата чаша беше с едно евро депозит. Изедници. Да, обаче имаше вратичка. Пълчищата пияни австрицйи (а да си говорим честно, те се омазват от бира и половина) обожаваха да хвърлят полупълните си чаши в най-голямото меле, демократично и завистливо омокряйки тези, които с пот, лакти и късмет бяха успели да си извоюват място в най-предните редици. Съответно, ако човек е малко по-меркантилно настроен и успее да се натъпче в подходящия кюп, може да събре доста парици, връщайки чашите за депозит. Аз си намерих една, после я загубих в едно пого. Както дошло, така и отишло.
По някое време дойде и Мария с цял куп маймуни, включително още двама Косьовци. Е това си беше конфузна ситуация. И тримата бяхме свикнали да сме единствени, все пак името ни не е много разпространено и в България, камо ли в Австрия. Но пък чувството да можеш да викнеш на някого "адаш" си е неповторимо. А с тях беше и най-гениалният сред простаците и най-простият сред гениите, Иван Кацев. Тоя човек каква е откачалка. Седя си аз пред палатката, кротко пийващ уиски от бутилката (следва да отбележа, че от съображения за безопасност не разрешаваха да се внасят стъклени съдове, така че си бях сипал водата на живота в пластмасова бутилка от минерална вода - отдалеч изглежда като ябълков сок), когато чувам носовия му гласец през половината лагер: "Ко пиеш бе, мьеталист!" (Научих ги всичките как правилно да произнасят "мьеталистьиииий", включително и един евреин, който не говореше български, но псуваше много красиво). Отговорих с достойнство, че пия ябълков сок. Съзирайки бързо посърващата му физиономия добавих, че ябълковият сок е от ечемик и е отлежавал три години в бъчва. При което той се нахили щастливо, размаха друга пластмасова бутилка с нещо кехлибарено в нея и обяви, че пие ябълков сок от захарна тръстика и е отлежавал... абе може и да не е отлежавал, то тоя евтин ром кой го знае човек къде се е въргалял.
Започнаха да се правят планове какво ще се слуша. За мен първия ден беше синята сцена, макар че още не бях решил дали ми се слуша Linkin' Park или искам да чуя как Marilyn Manson се дере на живо. Консенсусът реши, че трябва да ходим да слушаме Lagwagon. Не бяха нищо особено, но пък за загрявка ставаха. Следващата група, Gaslight Anthem, също беше нова за мен, но Андреа и Алберт решиха, че им се ходи до тоалетна. То си трябваше де, канска жега, прах и вятър, гърлото се задръства, трябва бира и да се разтовари предишната. Разходихме се, разгледахме капаните за балъци наоколо и решихме да се съберем направо после за The Offspring. Само дето мен ми стана жега в палатката и отидох пак на сцената. Хората се бяха снабдили с надуваеми китари (и аз паланджосах една) и надуваеми дяволски рога - оня известния метъл жест, с изпънати показалец и кутре, а палецът върху останалите пръсти. Аз лично предпочитам варианта с изпънат палец. Жестомомиците ще разберат. Свиреше немска банда на име The Baseballs. Правеха рокендрол аранжименти на съвременни поп-песни. Все едно някой е изхвърлил лейди Га(р)га от сцената и е дал микрофона на Елвис. Страхотно. Просто страхотно. Чакайки концерта на Offspring, със съжаление осъзнах, че съм застанал откъм подветрената страна на сцената. Кофти. Всичкият прах, вдигнат от погото, а пого щеше да има със сигурност, щеше да се навее право в мен. Тълпата обаче ме беше пресовала върху оградата и реших да се забрадя с тениската си.
Апропо тениската. Понеже беше жега, бях решил да си облека нещо светло. Следвайки изпитаната си метода за избиране на дрехи, взех тениската, която беше най-отгоре на купчината в гардероба и я навлякох. Оказа се сувенирната ми тениска от Стокхолм с надпис Sweden - Land of the Vikings. Поне 10 човека ме питаха дали не съм от Швеция. Как пък нямаше една хубава мацка между тях, да му се не види. Накрая ми писна и взех да кимам, да, от Швеция съм, не, не играя хокей, не, по дяволите, не говоря словашки, как ти хрумна точно тая простотия?!
The Offspring бяха точно като преди 15 години, само дето по-дърти. Пяха предимно песни от Americana и Smash, по мое мнение двата им най-добри албума, плюс чат-пат нещо новичко и, естествено, Original Prankster от едноименния албум. Естествено, завършиха със Self Esteem. След като порядъчно се бях накашлял, забелязах, че небето застрашително се смрачава. Точно след концерта на сцената излезе един галфон и обяви, че има опасност от силна буря и помоли всички да опразнят сцената. И под опразнят сцената имаше предвид да се върнат при палатките. Лекинко и културно се изнесохме обратно, където вечерях с малко хляб и няколко наденички (то това ми бяха всичките ядения де). Междувременно падна лек дъждец, а вятърът сериозно се усили. Не ми се завираше в палатката, така че си нахлупих дъждобрана, хванах си уискито да се топлим един друг и се загледах в танцуващите светкавици на хоризонта. По всичко личеше, че бурята щеше да ни подмине и да се задоволим само с вятър. Както си порках задушевно, до мен изникна някакво девойче. "Добър вечер", поздравих аз възпитано. При което момичето се разплака, вкопчи се в мен и помоли да й помогна. Е ся па какво се случи, викам си аз, толкоз ли съм страшен? Оказа се, че си е загубила компанията и вече половин час обикаля под дъжда в напразно търсене. Каза, че били по-надолу от баварското знаме. Баварското знаме го знаех къде е, така че я почерпих със сериозна глътка от шишето, за стопляне и отпускане на нервите, хванах я подръка и я помъкнах към нейните хора. По пътя тя ми каза, че не е могла да ги намери, защото са свалили голямата тента заради дъжда и всичките палатки изглеждат еднакво. Няма проблем, намерихме свалената голяма тента, оставих девойка Катя под грижите на приятелките й и се завтекох да ритам моите хора да ходим на Rise Against. Докато се донесем до сцената, концертът беше свършил Оказа се, че с типична криворазбрана немска ефективност австрийците са орязали времето на групата, за да могат да се вместят в разписанието на фестивала. Въобще всички групи се вместваха в разписанието на фестивала. Ебахти скуката.
Завлачихме се към червената сцена, с идеята да чуем Marilyn. Добрахме се дотам през тайна дупка в оградата, която ни изведе точно пред сцената... и точно навреме, за да чуем как някой друг галфон обявява, че Marilyn е отменен. Поради силен вятър. Е майната ви, да бяхте го сложили на синята сцена след Linkin' Park. Варвари! Невежи! Диваци! А накрая, когато и двете ми очи бяха задръстени с вдигнат от вятъра прах, а някакъв циганин се опитваше да ми пробута шепа невзрачни пържени картофки за три евро, теглих една дълга на всички, отворих пергела и се завтекох към палатката, където си свалих лещите и се почувствах човек.
Епопея на дългучите, глава поредна. Как да се натикам в спалния си чувал? С краката напред, то е очевидно, но все пак. Чувалът ми беше тип мумия, със специално отделение за краката. Мумифицирах се аз и точно четвърт минута по-късно щях да пукна от жега. Трябва да спомена, че въпросното нещо беше със зона на комфорт от +4 до -8 градуса, пък по мои сметки навън трябва да е било около +15. След като се повъртях като агне на чеверме в продължение на половин час, реших въпроса радикално. Отворих ципа докрай, завих се с чувала като с одеяло и се приготвих да откъртя. Да, обаче! В изблик на умопомрачение диджеят беше решил да пусне дъбстеп, което наистина звучи все едно роботи правят секс. Започнах да си нахлузвам кубинките с мътната идея за кървава саморазправа, когато някой, явно изповядващ подобна идея, го изтика от подиума и пусна AC/DC... унесох се като пич. По някое време заваля. Пак се унесох като пич.
Събудих се, ти спа до мен, без га... опа, грешна песен. Събудих се подгизнал. Беше 7:30 и слънцето деликатно напичаше палатката ми, превръщайки я в сауна. Без майтап, локвата пот върху шалтето ми беше по-голяма от локвата вода, събрала се под леко открехнатия цип вследствие на нощния дъждевалеж. Да не говорим, че количеството кислород беше горе-долу равно на това, което обикновено се наблюдава само в геотермални извори на обратната страна на луната. Вдишах като кашалот със синузит, изкашлях черна храчка и се разтършувах за закуска. В изблик на гениалност бях напъхал няколко лимона в раницата си преди тръгване. Витамин Цъ, иху. Окубинчих се, хапнах, взех си уискито и тръгнах да търся компания. В момента, в който се разгънах в целия си великолепно двуметров ръст, чух добродушното "мьеталистьиииий" откъм палатката на Кацев. Шай (евреинът) беше станал. Разклюкарствахме се, неделикатно принуждавайки другите да станат.
Чувствах се мръсен. Абе направо гнусотен. Панталонът ми беше кафяв от прах, тениската също, даже не исках да си пипам косата. Отправих се в търсене на душ. Опашката беше километрична. Взех си бира за евро и се върнах при палатката в очакване на по-добри дни. Някъде около 12 реших да се пробвам пак и тоя път на мъжката опашка почти нямаше хора. Женската продължаваше да се вие като пияна змия. Нямах сапун, но не ми пукаше особено. Заплакнах се набърже и се преоблякох в чисти дрехи. Кеееф. Е, панталонът си беше същият, но нямаше как, като пътуваш леко, не можеш да придиряш кой знае колко. Дори кубинките ми бяха кафяви, макар че това се ремонтираше лесно като минех през неокосената трева. Взех си бира за евро и се върнах при палатката да видя кой какво ще слуша. Имаше доста време до концертите, но едно девойче услужливо ми предложи конспекта си по стоматология, така че известно време се забавлявах с детските кариеси и формата на зъбите. Яко.
Всички бяха на мнение, че трябва да чуем Puddle of Mudd. На мен това име нищо не ми говореше, така че бях навит. Общо взето бозява работа. И тайфата беше разочарована. Теглих им една дълга и се върнах при палатката. За мен на дневен ред беше червената сцена: Schandmaul и Opeth, иначе казано немска фолк метъл банда и шведска... някакъв метъл банда. Лабораторковците дойдоха с мене, с останалите уговорихме среща до синята сцена за следващите групи. Schandmaul бяха страхотни, много им се радвах. И завършиха с една от любимите ми техни песни, Dein Anblick. Тия хора са една от двете групи, която може да накара немския да звучи нежно. Шапка им свалям. Жалко само, че не свириха Der Hofnarr. Другата е Рамщайн, колкото и невероятно да звучи. Особено албумът Reise Reise. Исках да се обадя на Камен да го подразня, но телефонът ми беше предал Богу дух. Не беше голяма загуба де, и без това мобилната комуникация беше почти невъзможна. Съобщенията не се пращаха, но пък затова разговорите не се чуваха.
Колкото Schandmaul ме израдваха, толкова Opeth ме разочароваха. Нямаха нищо общо с по-старите албуми, които имах аз. Явно бяха сменили или стила, или вокала. Не бяха направили добър избор, но всекиму неговото. Не останах за следващата глава от скандинавското нашествие в лицето на норвежците Dimmu Borgir, а тръгнах към синята сцена. Е, тръгнах, ама се отклоних през палатките, понеже заваля и исках да си взема якето и дъждобрана. То добре, че взех и двете, щото една приятелка на Мария беше само по блуза и й пробутах дъждобрана да не се гътне от пневмония. Все пак аз съм безсмъртен, ама другите ще ми тежат на съвестта.
Щяхме да слушаме Cypress Hill. Представяте ли си?! Хип-хоп на рок фест. И то на испански. Хубаво ли си го представихте? Беше тъпкано. Ние гадните вмирисани метъли сме толерантни хора и се кефим на какво ли не. Или поне аз. Все пак на почти всеки концерт бях с различни хора, а на доста си бях самичък. Няма значение, беше ми страхотно. Свириха Insane in the Brain и Tequila Sunrise, което направо ме разби от кеф, а някой каза, че предната банда, също рапъри, е свалила шапка на House of Pain и са свирили любимата на всички от партитата в седми клас Jump Around. Да не бях чакал Opeth, щях да ги сваря, пфу. Нищо, продължихме да си се радваме на ниво. След Cypress Hill се върнахме до палатките за вечеря и бира за евро, последвано от пътешествие към червената сцена. Пристигнахме доста късничко, но така и не напирахме да се блъскаме, Limp Bizkit си се чуваха и отдалеко. След като почнаха с Keep Rolling, продължиха (поне по мое мнение) предимно с парчета от същия албум - Chocolate Starfish and Hot Dog Flavored Water. Мария заяви, че е било доста по-разнообразно от това, но аз не бях убеден.
Тоя ден не ревах много, пазех си силиците за края на фестивала. За сметка на това скачах доволно, а вратът и рамената си ме наболяваха стабилно. Headbang-ването си има цена. А любопитно откъсче от текст на екраните на синята сцена ни осведомяваше, че въпросната металия е възникнала на концерт на Led Zeppelin, когато феновете са започнали да си блъскат челата в сцената с цел по-добро усвояване на звука или нещо такова. Гледал съм клипчета от концерти на Twisted Sister и не съм съвсем убеден, че е било точно така. По-скоро дългата до под раменете коса е мела сцената, а челото, в съгласие с инстинкта за самосъхранение, е спирало на два милиметра от нея. Но не съм бил там, не знам. Кацев се изхили, че това, на което хората едно време са си блъскали главите, сега се възприема за нежен лиричен рок. Прав е, човекът. Представям си след 20 години какво ще казват хората за Disturbed или Dimmu Borgir примерно.
Връщайки се към палатките, дочух плахите опити на Die Toten Hosen да изпеят нещо на синята сцена. Честно казано, не ме вълнуваше, така или иначе знам само една тяхна песен. Продължаваше да вали леко и напоително като в разказ от Елин Пелин. За сметка на това беше свежо и нямаше прах. Кубинките ми от кал се не плашат, а липсата на две кила цимент в очите си беше несъмнен плюс. Само дето си прибвах въпросните кубинки при мен в палатката, да не вземе да ги навали нещо или по-зле, да не ги напикае някой пиян метъл. Тоя път даже не ми беше и такава канска жега. Завих си се в мумията и си откъртих под звуците на Guns'n'Roses откъм диджея. Явно епизодът с дъбстепа и бил някакво недоразумение.
Събудих се в шест, бодър и наспан, в търсене на мьеталистьиииий. Някой в съседната палатка се опитваше да легне върху мен с все палатката си. Теглих му една тупаница и се излюпих да видя дали някой ще се осмели да протестира. Никой не се осмели. Шай и Кацев вече бяха будни, така че се заехме с довършване на кой каквито алкохолища си е донесъл. Бях решил него ден да не се къпя, същата нощ щяхме да си ходим и без това. Колко наивно от моя страна. Взехме си бира за евро и се съвещавахме кой какво ще слуша. Понеже намеренията за тазвечершните концерти бяха доста различни, се разбрахме си опаковаме багажите, че да са готови, и да се намерим при палатките след концерта на Metallica. Арно.
Вкарах една дрямка за презареждане, доизплюсках наденичките и хляба, върнах един чувал боклук, взех си петте евро и се заех със събирането на палатката. А то не е толкова лесно, колкото звучи. Палатката е саморазгъваща се, с две кръстосани метални шини във формата на окръжност. Много стабилна, но абсолютно невъзможна да бъде събрана от един човек. След няколко фалстарта, при което строших една от ставите на шините, викнах още двама помощници и с общи усилия и странни усуквания успяхме да усмирим развилнялата се палатка и да я натикаме в предвидената за целта торба за носене на чинели. Събрахме всичката покъщнина в една палатка, чиито собственици вече се бяха прибрали във Виена и се отправихме към нови приключения.
Имах болната амбиция да съм възможно най-отпред на концерта на Metallica, последен за деня... вечерта... абе въобще. Това означаваше, че трябваше да взема съответните мерки и приготовления. Посетих най-близката станция за водопой и се облекчих колкото можах. После минах в енергоспестяващ режим: никакво пиене, съответно никакви позиви на природата, съответно никакво напускане на заветното местенце. Беше 14:00. Последният концерт започваше в 23:00. Дупе да ми е яко. Или мехур. Някой там чарк. Със задачата как да се позиционирам най-отпред се справих елегантно. Метнах се в погото. Или по-точно опитах се да се метна в погото, но някой от сцената обяви Wall of Death. Е те сега си... Още не бях участвал в такова, явно ми е било време. Стената на смъртта е нещо като по-варварска версия на погото... което си е един много цивилизован ритуал, нъл тъй. Насред тълпата се отваря просека, колкото се може по-широка. По даден сигнал, обикновено при смяна на ритъма поради припев, хората от двете страни на просеката се втурват един към друг с любвеобилната идея да превърнат другарчетата си в пастет или поне да ги изтикат колкото се може по-надалеч, което има общо взето същия ефект. Но беше културно де, нямаше лакти и колена, всичкото тласкане беше с гърди и длани. Аз се бях кютнал най-отпред, като ще е гарга, да е рошава. И като ме беше запрял един галфон отзади и един отпреди, аз реших че това е пълно беозбразие и деликатно, но неотклонно отстраних галфона отпреди. То пък се оказа, че съм spearhead на цялата моя група и взехме, че изблъскахме отсрещния отбор почти до оградата. Великолепно. С деликатен пирует се освободих от хватката на разните там простосмъртни и се провесих на рейлинга да чакам. Here we are now, entertain us!
Бях се появил до сцената точно в паузата между As I Lay Dying и Trivium. Не ги бях чувал досега. Общо взето и двете банди бяха много приятни. Самата сцена беше разширена, за да може James Hetfield да се разхожда близо до феновете си. А беше разширена по такъв начин, че ограждаше малко пространство, където бяха спечелилите backstage билети от разните конкурси на различните спонсори по време на фестивала. Привилегировани люде. Да бях знаел по-отраншко, щях и аз да се пробвам. След Trivium следваше Oomph! Удивителната е част от името, не че бях чаак пък толкова възторжен. Все пак бях чувал, че са едва ли не учителите на Rammstein и ми беше много интересно да ги чуя. Бяха чудесни. Малко не бях съгласен с крайнодесните им политически възгласи "Нека сега всички да покажем един голям среден пръст на Европейския съюз", но пък свиреха хубаво. Eckstein, Eckstein, alles muss versteckt sein. Немският е подходящ за индустриален метъл, спор няма.
Беше горещо и задушно. За щастие този път бях откъм наветрената страна, с гръб към най-близкото пого, и не дишах кой знае колко много прах. Пък и бидейки точно до оградата, имах възможност да дишам сравнително неупотребяван въздух. Охраната периодически минаваше с една кофа вода да напои най-изтерзаните случаи. Де да не си бях губил чашата в погото. Но пък точно нямаше да се изкушавам и щях да си запазя местенцето. В промеждутъците между бандите почивах, седейки на земята. По някое време до мен се изтъпани едно малко синьокосо създание, което отчаяно се опитваше да надникне. С един друг металяга й направихме пожарно столче и я държахме три-четири песни време, докато не ни отмаляха ръцете. Тя щастливо ни прегърна и отпраши нанякъде. После пък някакъв друг тип помоли да мине пред мен, че да вижда. Що да не мине, аз си виждах и без това, само се разбрахме периодически да мога да се облягам на стената, че да си почина.
След Oomph! беше ред на Mastodon (нелоши) и Slayer (честно казано скучни). Всъщност първо беше ред на чистачките. Не е група, нито пък бяха кой знае колко специални чистачки, просто една лелка и една девойка-на-път-за-лелка, които заметоха сцената от прах. Обаче хората така им се радваха. Посрещнаха ги с овации и скандирания: Putz-frau! Putz-frau! Лелката страхотно се радваше, раздаваше въздушни целувки и ни ръкопляскаше. Другата пък беше темерут. Майната й. Вече бях поуморен. Точно си мислех как след Slayer ще си поседна да се изпружа малко, когато дойде новата тълпа мьеталистьииииий. Прясно-прясно чистички и изкъпани, нагиздени и готови за Nightwish и Metallica. Неделни метъли. Изгледах ги презрително през носа си и им обърнах гръб. Те пък решиха, че моят гръб е много хубаво нещо и се юрнаха всичките към него, явно с неистовото желание да ми скочат в джобовете или поне да ме прескочат на път към заветното място до рейлинга. Ха! Ало, това е 95 кила добиче в 46 номер кубинки. Изместването ми не е толкова лесно, колкото звучи. Бе ръгаха ме с рамо в ребрата (дотам им стигат раменцата на горкичките), бе вмъкваха ми така еротично крак между колената, бе натискаха ме отвсякъде. Стоях си гордо и невъзмутимо като родоския колос и периодично попръдвах... нещо много въздух в тия наденички. Някакъв галфон пък стигна дотам да почне да ми се кара колко съм висок и нямал ли съм бил срам. С невъзмутимо изражение на лицето пуснах една дребна мацка да мине пред мен и се отместих така, че съвсем да му скрия визията. Абе аз съм седял цял ден на тая сцена, те майтап си правят с мене. Я на двор!
Хелле стъмни се и излязоха Nightwish. Честно казано, без Tarja Turunen са за никъде. Кацев пък твърди, че точно сега им е най-добрият период. Кацев е добро момче, ама като се напие не знае какви ги мели. Не изпяха нито една песен от старите албуми, бях много разочарован. Само Over the Hills and Far Away пяха, и то тя не е тяхна, а кавър на Gary Moore. Певицата пък се държеше като финска курва и постоянно се кълчеше на сцената, а когато не се чекнеше, юркаше публиката да пляска. Метълите пляскат... рядко. Повече куфеят. Абе изтърпях ги, но не можеха ли поне една песен от едно време да изпеят. Хайде, да не е Sleeping Sun, щото никой не може да си качи гласа чак на тоя бор, но поне The Phantom of the Opera или Wishmaster да бяха изкарали. Мрън! Междувременно и двете големи видеостени от двете страни на сцената се бяха скапали и всичката гледка беше директно от сцената. По едно време се качи някакво техниче да ги оправи, при което как вятърът не го срина оттам, не знам. То не бе лашкане, то не бе чудо.
Чакахме Metallica. Чакахме още. Чакахме още повече. Putz-frau! Putz-frau! Putz-frau! Някой пусна AC/DC по уредбата и се захванахме с това, което умеем най-добре - да куфеем. Нямаше никакъв шанс да се мръдне между Nightwish и Metallica, хората се бяха натъпкали като сардели. Просто се облегнах на тълпата и оставих краката си да починат малко. Metallica беше... както винаги. Или почти. Изсвириха целия черен албум, от който аз харесвам точно четири песни. Естествено свириха и Master of Puppets, и For Whom the Bell Tolls, но пък аз не бих отказал да чуя примерно Fuel или Whisky in the Jar. Оказва се, че James Hetfield има много чаровна усмивка отблизо. Кой би предположил, като гледа по обложките. Басистът им пък се беше спретнал с четири плитки и подскачаше като маймуняк по сцената. Разбирам го Емил Гюров защо така го храни. Публиката много се радваше, постоянно се опитваха да ги сграбчат. Те пък свиреха максимално близо до всички, беше много забавно да се гледа как разни девойчета... че и момъчета... неистово напъват да пипнат я някоя кубинка, я грифа на гитарата. Естествено, видеостените бяха оправени, че и самия фон на сцената беше превърнат във видеостена, а режисьорът на пулт постоянно сменяше между камерите, показващи изпълнителите, и тези насочени към публиката. По някое време камерата показа в едър план лице, което ужасно приличаше на моето. Иначе казано, беше ужасно и приличаше на моето. Пробвах да помахам, но не реагира. Явно наистина си имам двойник, прави бяха контрольорките в петък.
Разни хора взеха да припадат около мен. Милите простосмъртни. То да не е лесно да си метъл. От Асгард. Добре поне, че вална някакъв дъждец, та освежи положението. Металикястите пък веднага изтопуркаха под закритата част на сцената, да не им се намокри безценната екипировка. Феички. Небрежно елегантно де, сигурно не повече от 100-200 човека са забелязали. Когато опасността отмина и небето спря да се стоварва върху главите ни, пак излязоха. Като охлюви. Дали ако ги бях замерил с маруля, щяха да схванат намека? Ама като нямах маруля... пък и гардовете със сигурност нямаше да са очаровани. Металясването завърши със (естествено) Seek and Destroy, последвано от фойерверки и звучното скандиране на феновете за още. Lars Ulrich пък го изби на потискани детски комплекси и почна да плюе ягодов сок по публиката. Всеки с проблемите си. После взеха да раздават перца. Плектруми, иначе казано. Или плектри. Как е множественото число на отлатински думи? Едно падна на два-три метра от мен. Мале като се метнаха тия, ужас. В погото, в Стената на смъртта не беше такъв погром. Реших, че е време да се разкарам. Прегазих някакви бедни душици, имали неблагоразумието да застанат на пътя ми, и отидох да пия вода.
При палатките ме очакваше изненада. Всъщност няколко. Първо, едвам ги намерих, защото околните ориентири вече бяха прибрани и сгънати. За сметка на това беше лесно да намеря самотна зелена палатка насред полето, стига да откриех правилната част на полето. Мария и компания точно си тръгваха, от моите сълабораторни съплъхове ни следа. Поговорихме си малко и реших да тръгна с тях към гарата, все пак беше почти два часът, а последният влак по разписание беше в 02:38. Отворих палатката да си взема багажа и да оставя бележка, че тръгвам... и се разпсувах. Ама както аз си умея, полиглотно, със заемки от далечни и древни езици. В палатката беше само моят багаж. Взели си те, милите, боклучоците и заминали без да ме уведомят. А аз ги чакам. Хубаво, беше ми починал телефонът, ама то и без това телефоните продължаваха да не работят. Поне да ми бяха оставили бележка с парчета тиксо върху някоя чаша. Кретени.
Бях бесен. Чимове, кал и нещастни семейства къртици хвърчаха изпод токовете на кубинките ми. Докато се довлача до автобусната спирка, промушвайки се покрай безнадеждно задръстени и блокрани коли, стана 02:20. И после като се почна едно чакане. Банди невръстни пияни австрийчета говореха на някакъв странен диалект, дето дори австрийски не беше, сигурно в училище ги учат на ретрофорарлбергски или кодиран южнотиролски, или някоя такава дивотия. Както бях скапан, мръсен и вкиснат, като нищо отпочвах някой въргал, само да имах енергия да направя нещо повече от мигване. Ама нямах. Накрая дойде някакъв автобус да ни извози до гарата. Да живеят австрийските железници, бяха пуснали допълнителен влак в 03:38. Натоварихме се и по изгрев слънце бяхме във Виена. Сигурно бях спал, щото ми се губят някъде 45 минути от единия час път. Стигнах точно навреме за първото метро, където бях изгледан с презрение от бандата имигранти, отиваща на работа за крайно отговорните длъжности като баничари, чистачи и прочие дейности. Изсумтях и се разположих на най-близката седалка, за истинско удоволствие на един индийски чичо с тюрбан и еееей такавата брада, жив махараджа. Ухилих му се зло, при което той съвсем светна. Беше весело.
Прибрах се вкъщи, сложих си дрехите направо в пералнята, изкъпах се два пъти и легнах да дремна два-три часа преди работа. Включих си телефона и прочетох сърцераздирателния SMS от Андреа да не й се сърдя, че са си тръгнали. Жестокостта ми се смили. Отидох на работа, където бях само аз от моите хора.
Простосмъртни, какво да ги правиш...
Събудих се, ти спа до мен, без га... опа, грешна песен. Събудих се подгизнал. Беше 7:30 и слънцето деликатно напичаше палатката ми, превръщайки я в сауна. Без майтап, локвата пот върху шалтето ми беше по-голяма от локвата вода, събрала се под леко открехнатия цип вследствие на нощния дъждевалеж. Да не говорим, че количеството кислород беше горе-долу равно на това, което обикновено се наблюдава само в геотермални извори на обратната страна на луната. Вдишах като кашалот със синузит, изкашлях черна храчка и се разтършувах за закуска. В изблик на гениалност бях напъхал няколко лимона в раницата си преди тръгване. Витамин Цъ, иху. Окубинчих се, хапнах, взех си уискито и тръгнах да търся компания. В момента, в който се разгънах в целия си великолепно двуметров ръст, чух добродушното "мьеталистьиииий" откъм палатката на Кацев. Шай (евреинът) беше станал. Разклюкарствахме се, неделикатно принуждавайки другите да станат.
Чувствах се мръсен. Абе направо гнусотен. Панталонът ми беше кафяв от прах, тениската също, даже не исках да си пипам косата. Отправих се в търсене на душ. Опашката беше километрична. Взех си бира за евро и се върнах при палатката в очакване на по-добри дни. Някъде около 12 реших да се пробвам пак и тоя път на мъжката опашка почти нямаше хора. Женската продължаваше да се вие като пияна змия. Нямах сапун, но не ми пукаше особено. Заплакнах се набърже и се преоблякох в чисти дрехи. Кеееф. Е, панталонът си беше същият, но нямаше как, като пътуваш леко, не можеш да придиряш кой знае колко. Дори кубинките ми бяха кафяви, макар че това се ремонтираше лесно като минех през неокосената трева. Взех си бира за евро и се върнах при палатката да видя кой какво ще слуша. Имаше доста време до концертите, но едно девойче услужливо ми предложи конспекта си по стоматология, така че известно време се забавлявах с детските кариеси и формата на зъбите. Яко.
Всички бяха на мнение, че трябва да чуем Puddle of Mudd. На мен това име нищо не ми говореше, така че бях навит. Общо взето бозява работа. И тайфата беше разочарована. Теглих им една дълга и се върнах при палатката. За мен на дневен ред беше червената сцена: Schandmaul и Opeth, иначе казано немска фолк метъл банда и шведска... някакъв метъл банда. Лабораторковците дойдоха с мене, с останалите уговорихме среща до синята сцена за следващите групи. Schandmaul бяха страхотни, много им се радвах. И завършиха с една от любимите ми техни песни, Dein Anblick. Тия хора са една от двете групи, която може да накара немския да звучи нежно. Шапка им свалям. Жалко само, че не свириха Der Hofnarr. Другата е Рамщайн, колкото и невероятно да звучи. Особено албумът Reise Reise. Исках да се обадя на Камен да го подразня, но телефонът ми беше предал Богу дух. Не беше голяма загуба де, и без това мобилната комуникация беше почти невъзможна. Съобщенията не се пращаха, но пък затова разговорите не се чуваха.
Колкото Schandmaul ме израдваха, толкова Opeth ме разочароваха. Нямаха нищо общо с по-старите албуми, които имах аз. Явно бяха сменили или стила, или вокала. Не бяха направили добър избор, но всекиму неговото. Не останах за следващата глава от скандинавското нашествие в лицето на норвежците Dimmu Borgir, а тръгнах към синята сцена. Е, тръгнах, ама се отклоних през палатките, понеже заваля и исках да си взема якето и дъждобрана. То добре, че взех и двете, щото една приятелка на Мария беше само по блуза и й пробутах дъждобрана да не се гътне от пневмония. Все пак аз съм безсмъртен, ама другите ще ми тежат на съвестта.
Щяхме да слушаме Cypress Hill. Представяте ли си?! Хип-хоп на рок фест. И то на испански. Хубаво ли си го представихте? Беше тъпкано. Ние гадните вмирисани метъли сме толерантни хора и се кефим на какво ли не. Или поне аз. Все пак на почти всеки концерт бях с различни хора, а на доста си бях самичък. Няма значение, беше ми страхотно. Свириха Insane in the Brain и Tequila Sunrise, което направо ме разби от кеф, а някой каза, че предната банда, също рапъри, е свалила шапка на House of Pain и са свирили любимата на всички от партитата в седми клас Jump Around. Да не бях чакал Opeth, щях да ги сваря, пфу. Нищо, продължихме да си се радваме на ниво. След Cypress Hill се върнахме до палатките за вечеря и бира за евро, последвано от пътешествие към червената сцена. Пристигнахме доста късничко, но така и не напирахме да се блъскаме, Limp Bizkit си се чуваха и отдалеко. След като почнаха с Keep Rolling, продължиха (поне по мое мнение) предимно с парчета от същия албум - Chocolate Starfish and Hot Dog Flavored Water. Мария заяви, че е било доста по-разнообразно от това, но аз не бях убеден.
Тоя ден не ревах много, пазех си силиците за края на фестивала. За сметка на това скачах доволно, а вратът и рамената си ме наболяваха стабилно. Headbang-ването си има цена. А любопитно откъсче от текст на екраните на синята сцена ни осведомяваше, че въпросната металия е възникнала на концерт на Led Zeppelin, когато феновете са започнали да си блъскат челата в сцената с цел по-добро усвояване на звука или нещо такова. Гледал съм клипчета от концерти на Twisted Sister и не съм съвсем убеден, че е било точно така. По-скоро дългата до под раменете коса е мела сцената, а челото, в съгласие с инстинкта за самосъхранение, е спирало на два милиметра от нея. Но не съм бил там, не знам. Кацев се изхили, че това, на което хората едно време са си блъскали главите, сега се възприема за нежен лиричен рок. Прав е, човекът. Представям си след 20 години какво ще казват хората за Disturbed или Dimmu Borgir примерно.
Връщайки се към палатките, дочух плахите опити на Die Toten Hosen да изпеят нещо на синята сцена. Честно казано, не ме вълнуваше, така или иначе знам само една тяхна песен. Продължаваше да вали леко и напоително като в разказ от Елин Пелин. За сметка на това беше свежо и нямаше прах. Кубинките ми от кал се не плашат, а липсата на две кила цимент в очите си беше несъмнен плюс. Само дето си прибвах въпросните кубинки при мен в палатката, да не вземе да ги навали нещо или по-зле, да не ги напикае някой пиян метъл. Тоя път даже не ми беше и такава канска жега. Завих си се в мумията и си откъртих под звуците на Guns'n'Roses откъм диджея. Явно епизодът с дъбстепа и бил някакво недоразумение.
Събудих се в шест, бодър и наспан, в търсене на мьеталистьиииий. Някой в съседната палатка се опитваше да легне върху мен с все палатката си. Теглих му една тупаница и се излюпих да видя дали някой ще се осмели да протестира. Никой не се осмели. Шай и Кацев вече бяха будни, така че се заехме с довършване на кой каквито алкохолища си е донесъл. Бях решил него ден да не се къпя, същата нощ щяхме да си ходим и без това. Колко наивно от моя страна. Взехме си бира за евро и се съвещавахме кой какво ще слуша. Понеже намеренията за тазвечершните концерти бяха доста различни, се разбрахме си опаковаме багажите, че да са готови, и да се намерим при палатките след концерта на Metallica. Арно.
Вкарах една дрямка за презареждане, доизплюсках наденичките и хляба, върнах един чувал боклук, взех си петте евро и се заех със събирането на палатката. А то не е толкова лесно, колкото звучи. Палатката е саморазгъваща се, с две кръстосани метални шини във формата на окръжност. Много стабилна, но абсолютно невъзможна да бъде събрана от един човек. След няколко фалстарта, при което строших една от ставите на шините, викнах още двама помощници и с общи усилия и странни усуквания успяхме да усмирим развилнялата се палатка и да я натикаме в предвидената за целта торба за носене на чинели. Събрахме всичката покъщнина в една палатка, чиито собственици вече се бяха прибрали във Виена и се отправихме към нови приключения.
Имах болната амбиция да съм възможно най-отпред на концерта на Metallica, последен за деня... вечерта... абе въобще. Това означаваше, че трябваше да взема съответните мерки и приготовления. Посетих най-близката станция за водопой и се облекчих колкото можах. После минах в енергоспестяващ режим: никакво пиене, съответно никакви позиви на природата, съответно никакво напускане на заветното местенце. Беше 14:00. Последният концерт започваше в 23:00. Дупе да ми е яко. Или мехур. Някой там чарк. Със задачата как да се позиционирам най-отпред се справих елегантно. Метнах се в погото. Или по-точно опитах се да се метна в погото, но някой от сцената обяви Wall of Death. Е те сега си... Още не бях участвал в такова, явно ми е било време. Стената на смъртта е нещо като по-варварска версия на погото... което си е един много цивилизован ритуал, нъл тъй. Насред тълпата се отваря просека, колкото се може по-широка. По даден сигнал, обикновено при смяна на ритъма поради припев, хората от двете страни на просеката се втурват един към друг с любвеобилната идея да превърнат другарчетата си в пастет или поне да ги изтикат колкото се може по-надалеч, което има общо взето същия ефект. Но беше културно де, нямаше лакти и колена, всичкото тласкане беше с гърди и длани. Аз се бях кютнал най-отпред, като ще е гарга, да е рошава. И като ме беше запрял един галфон отзади и един отпреди, аз реших че това е пълно беозбразие и деликатно, но неотклонно отстраних галфона отпреди. То пък се оказа, че съм spearhead на цялата моя група и взехме, че изблъскахме отсрещния отбор почти до оградата. Великолепно. С деликатен пирует се освободих от хватката на разните там простосмъртни и се провесих на рейлинга да чакам. Here we are now, entertain us!
Бях се появил до сцената точно в паузата между As I Lay Dying и Trivium. Не ги бях чувал досега. Общо взето и двете банди бяха много приятни. Самата сцена беше разширена, за да може James Hetfield да се разхожда близо до феновете си. А беше разширена по такъв начин, че ограждаше малко пространство, където бяха спечелилите backstage билети от разните конкурси на различните спонсори по време на фестивала. Привилегировани люде. Да бях знаел по-отраншко, щях и аз да се пробвам. След Trivium следваше Oomph! Удивителната е част от името, не че бях чаак пък толкова възторжен. Все пак бях чувал, че са едва ли не учителите на Rammstein и ми беше много интересно да ги чуя. Бяха чудесни. Малко не бях съгласен с крайнодесните им политически възгласи "Нека сега всички да покажем един голям среден пръст на Европейския съюз", но пък свиреха хубаво. Eckstein, Eckstein, alles muss versteckt sein. Немският е подходящ за индустриален метъл, спор няма.
Беше горещо и задушно. За щастие този път бях откъм наветрената страна, с гръб към най-близкото пого, и не дишах кой знае колко много прах. Пък и бидейки точно до оградата, имах възможност да дишам сравнително неупотребяван въздух. Охраната периодически минаваше с една кофа вода да напои най-изтерзаните случаи. Де да не си бях губил чашата в погото. Но пък точно нямаше да се изкушавам и щях да си запазя местенцето. В промеждутъците между бандите почивах, седейки на земята. По някое време до мен се изтъпани едно малко синьокосо създание, което отчаяно се опитваше да надникне. С един друг металяга й направихме пожарно столче и я държахме три-четири песни време, докато не ни отмаляха ръцете. Тя щастливо ни прегърна и отпраши нанякъде. После пък някакъв друг тип помоли да мине пред мен, че да вижда. Що да не мине, аз си виждах и без това, само се разбрахме периодически да мога да се облягам на стената, че да си почина.
След Oomph! беше ред на Mastodon (нелоши) и Slayer (честно казано скучни). Всъщност първо беше ред на чистачките. Не е група, нито пък бяха кой знае колко специални чистачки, просто една лелка и една девойка-на-път-за-лелка, които заметоха сцената от прах. Обаче хората така им се радваха. Посрещнаха ги с овации и скандирания: Putz-frau! Putz-frau! Лелката страхотно се радваше, раздаваше въздушни целувки и ни ръкопляскаше. Другата пък беше темерут. Майната й. Вече бях поуморен. Точно си мислех как след Slayer ще си поседна да се изпружа малко, когато дойде новата тълпа мьеталистьииииий. Прясно-прясно чистички и изкъпани, нагиздени и готови за Nightwish и Metallica. Неделни метъли. Изгледах ги презрително през носа си и им обърнах гръб. Те пък решиха, че моят гръб е много хубаво нещо и се юрнаха всичките към него, явно с неистовото желание да ми скочат в джобовете или поне да ме прескочат на път към заветното място до рейлинга. Ха! Ало, това е 95 кила добиче в 46 номер кубинки. Изместването ми не е толкова лесно, колкото звучи. Бе ръгаха ме с рамо в ребрата (дотам им стигат раменцата на горкичките), бе вмъкваха ми така еротично крак между колената, бе натискаха ме отвсякъде. Стоях си гордо и невъзмутимо като родоския колос и периодично попръдвах... нещо много въздух в тия наденички. Някакъв галфон пък стигна дотам да почне да ми се кара колко съм висок и нямал ли съм бил срам. С невъзмутимо изражение на лицето пуснах една дребна мацка да мине пред мен и се отместих така, че съвсем да му скрия визията. Абе аз съм седял цял ден на тая сцена, те майтап си правят с мене. Я на двор!
Хелле стъмни се и излязоха Nightwish. Честно казано, без Tarja Turunen са за никъде. Кацев пък твърди, че точно сега им е най-добрият период. Кацев е добро момче, ама като се напие не знае какви ги мели. Не изпяха нито една песен от старите албуми, бях много разочарован. Само Over the Hills and Far Away пяха, и то тя не е тяхна, а кавър на Gary Moore. Певицата пък се държеше като финска курва и постоянно се кълчеше на сцената, а когато не се чекнеше, юркаше публиката да пляска. Метълите пляскат... рядко. Повече куфеят. Абе изтърпях ги, но не можеха ли поне една песен от едно време да изпеят. Хайде, да не е Sleeping Sun, щото никой не може да си качи гласа чак на тоя бор, но поне The Phantom of the Opera или Wishmaster да бяха изкарали. Мрън! Междувременно и двете големи видеостени от двете страни на сцената се бяха скапали и всичката гледка беше директно от сцената. По едно време се качи някакво техниче да ги оправи, при което как вятърът не го срина оттам, не знам. То не бе лашкане, то не бе чудо.
Чакахме Metallica. Чакахме още. Чакахме още повече. Putz-frau! Putz-frau! Putz-frau! Някой пусна AC/DC по уредбата и се захванахме с това, което умеем най-добре - да куфеем. Нямаше никакъв шанс да се мръдне между Nightwish и Metallica, хората се бяха натъпкали като сардели. Просто се облегнах на тълпата и оставих краката си да починат малко. Metallica беше... както винаги. Или почти. Изсвириха целия черен албум, от който аз харесвам точно четири песни. Естествено свириха и Master of Puppets, и For Whom the Bell Tolls, но пък аз не бих отказал да чуя примерно Fuel или Whisky in the Jar. Оказва се, че James Hetfield има много чаровна усмивка отблизо. Кой би предположил, като гледа по обложките. Басистът им пък се беше спретнал с четири плитки и подскачаше като маймуняк по сцената. Разбирам го Емил Гюров защо така го храни. Публиката много се радваше, постоянно се опитваха да ги сграбчат. Те пък свиреха максимално близо до всички, беше много забавно да се гледа как разни девойчета... че и момъчета... неистово напъват да пипнат я някоя кубинка, я грифа на гитарата. Естествено, видеостените бяха оправени, че и самия фон на сцената беше превърнат във видеостена, а режисьорът на пулт постоянно сменяше между камерите, показващи изпълнителите, и тези насочени към публиката. По някое време камерата показа в едър план лице, което ужасно приличаше на моето. Иначе казано, беше ужасно и приличаше на моето. Пробвах да помахам, но не реагира. Явно наистина си имам двойник, прави бяха контрольорките в петък.
Разни хора взеха да припадат около мен. Милите простосмъртни. То да не е лесно да си метъл. От Асгард. Добре поне, че вална някакъв дъждец, та освежи положението. Металикястите пък веднага изтопуркаха под закритата част на сцената, да не им се намокри безценната екипировка. Феички. Небрежно елегантно де, сигурно не повече от 100-200 човека са забелязали. Когато опасността отмина и небето спря да се стоварва върху главите ни, пак излязоха. Като охлюви. Дали ако ги бях замерил с маруля, щяха да схванат намека? Ама като нямах маруля... пък и гардовете със сигурност нямаше да са очаровани. Металясването завърши със (естествено) Seek and Destroy, последвано от фойерверки и звучното скандиране на феновете за още. Lars Ulrich пък го изби на потискани детски комплекси и почна да плюе ягодов сок по публиката. Всеки с проблемите си. После взеха да раздават перца. Плектруми, иначе казано. Или плектри. Как е множественото число на отлатински думи? Едно падна на два-три метра от мен. Мале като се метнаха тия, ужас. В погото, в Стената на смъртта не беше такъв погром. Реших, че е време да се разкарам. Прегазих някакви бедни душици, имали неблагоразумието да застанат на пътя ми, и отидох да пия вода.
При палатките ме очакваше изненада. Всъщност няколко. Първо, едвам ги намерих, защото околните ориентири вече бяха прибрани и сгънати. За сметка на това беше лесно да намеря самотна зелена палатка насред полето, стига да откриех правилната част на полето. Мария и компания точно си тръгваха, от моите сълабораторни съплъхове ни следа. Поговорихме си малко и реших да тръгна с тях към гарата, все пак беше почти два часът, а последният влак по разписание беше в 02:38. Отворих палатката да си взема багажа и да оставя бележка, че тръгвам... и се разпсувах. Ама както аз си умея, полиглотно, със заемки от далечни и древни езици. В палатката беше само моят багаж. Взели си те, милите, боклучоците и заминали без да ме уведомят. А аз ги чакам. Хубаво, беше ми починал телефонът, ама то и без това телефоните продължаваха да не работят. Поне да ми бяха оставили бележка с парчета тиксо върху някоя чаша. Кретени.
Бях бесен. Чимове, кал и нещастни семейства къртици хвърчаха изпод токовете на кубинките ми. Докато се довлача до автобусната спирка, промушвайки се покрай безнадеждно задръстени и блокрани коли, стана 02:20. И после като се почна едно чакане. Банди невръстни пияни австрийчета говореха на някакъв странен диалект, дето дори австрийски не беше, сигурно в училище ги учат на ретрофорарлбергски или кодиран южнотиролски, или някоя такава дивотия. Както бях скапан, мръсен и вкиснат, като нищо отпочвах някой въргал, само да имах енергия да направя нещо повече от мигване. Ама нямах. Накрая дойде някакъв автобус да ни извози до гарата. Да живеят австрийските железници, бяха пуснали допълнителен влак в 03:38. Натоварихме се и по изгрев слънце бяхме във Виена. Сигурно бях спал, щото ми се губят някъде 45 минути от единия час път. Стигнах точно навреме за първото метро, където бях изгледан с презрение от бандата имигранти, отиваща на работа за крайно отговорните длъжности като баничари, чистачи и прочие дейности. Изсумтях и се разположих на най-близката седалка, за истинско удоволствие на един индийски чичо с тюрбан и еееей такавата брада, жив махараджа. Ухилих му се зло, при което той съвсем светна. Беше весело.
Прибрах се вкъщи, сложих си дрехите направо в пералнята, изкъпах се два пъти и легнах да дремна два-три часа преди работа. Включих си телефона и прочетох сърцераздирателния SMS от Андреа да не й се сърдя, че са си тръгнали. Жестокостта ми се смили. Отидох на работа, където бях само аз от моите хора.
Простосмъртни, какво да ги правиш...
