сряда, 26 септември 2012 г.

Биолози на конференция или как се ходи на Октоберфест без пари



Сива утрин на цветен есенен ден,

когато дърветата мокро блестят



Някъде през февруари Каро, мойта (за съжаление вече бивша) колежка, на чиято сватба в лозята бях канен миналата година, ме пита дали ще ходя на Zomes 7. Питам това пък какво е, звучи високотехнологично и с лек нюанс на повръщано. Оказа се, че съм почти прав и в двата случая. Zomes е серия международни конференции на учени, работещи по проекти много сходни на моя. Провеждат се веднъж на две години в най-извратени точки на планетата (Токио, Тел Авив, Сан Диего) и този път се беше паднало да е в Мюнхен. Колко интригуващо, помислих си, от много време се канех да ида до Бавария. Погледнах датите: осемнайсети до двайсет и първи септемврия (се чипуркам в Месемврия). Погледнах календара... третата седмица на въпросния месец. Леко мъгляви идеи с алкохолен оттенък започнаха да се утаяват в сънанието ми. Набързо направих справка и се оказах прав. Конференцията свършваше точно навреме за първия уикенд на Октоберфеста, митологичния мокър сън на всички биропийци по света. Три седмици промишлени количества (скъпа) бира, плюс пияни мацки в щедро изрязани роклички. Айде на симпозиум! 

Точно се бях решил да ходя, когато шефът се промъкна да ме пита дали ще ходя на ICAR във Виена. Интернешенъл конференс ъв Арабидопсис рисърч. Учтиво му отказах поради три причини. Първо, не ми се занимаваше да слушам дивотиите на цял куп хора, занимаващи се с циркадни ритми, регулация на цъфтенето, геномни удвоявания и прочие зарзават, особено като мога да ида да слушам лекции, които ще са ми от полза. Второ, ICAR струваше 400 евро. Zomes за студенти е 150. Като чу второ, Андреас миряса и каза, че съм много прав да отида в Мюнхен (все пак той ми плаща разноските по командировките) и не ми се наложи да изтъквам третото, а именно, че тая конференция ми е посред лятната отпуска, да им се не види и на манафите. 

Разгледах самолетните билети. Разгледах ги пак. Напсувах въздушния данък на Германия и си купих билет за влака. Общо взето пак толкова щеше да ми излезе като време, но поне щях да си чета удобно без да си запушвам ушите с коленете и да се чудя чий гигантски задник ще ми деформира куфара този път. Оставаше да си намеря къде да спя. Пуснах деликатно запитване сред мюнхенските си контакти. Понеже конференцията ми беше само в работни дни, а аз съм си нагъл, си запазих пътуването от събота до следващата неделя. Естествено, не исках да товаря някого с моята особа за чак толкова време, хората не са гостоприемни като мене, поради което се опитах да измуфтя няколко човека да им гостувам по два-три дни. Оказа се, че хората са точно толкова гостоприемни, колкото и аз, и щях да остана през цялото време при едно девойче, с което се запознахме в Швеция. Казва се Любов и е боксьорка. Много объркващо. Който му стиска, да се пробва. Пукни се от яд, Емануиле. Естествено, казах че ще се реванширам, стига да си измисли как. Измисли. 

И така, един хубав ден, чаааак около миналия петък, мечето Пух може и да е живеело в една гора, но аз имах багаж да стягам. Тениски, боксерки, зарядни, чорапи, вето на половината чорапи, замяна с чорапи без дупки. Шейкър, нож, тирбушон и някои други инструменти на занаята ми, които даже нямам идея как се казват. За щастие никой друг също не знае, още по-малко за какво служат, така че мога да спокойно да мина метър с названия като "мачкатор", "обрезвачка за бутилки" и "кожодер за лимони". Бях канен на коктейлно парти с условието аз да правя коктейлите. Вие за какъв реванш си мислехте? Този вариант напълно ме устойваше, защото щях да си правя нещата както аз обичам - големи, вкусни и с достатъчно градус да накарат слон да вижда сиви човечета. Като мене, нъл тъй. 

В събота сутринта, прясно избръснат и със зареден догоре Kindle, си взех куфара, чантата на едното рамо, тръбата (търбата, както казват по северозападному) с постера на другото, нахлупих си федората, установих че изглеждам като абсолютен кретен, което своевременно компенсирах с кръвнишки недоспал поглед. Ставането в 6:30 в събота не е нещо, което одобрявам. Особено, когато трябва да ми се случва на мен. Натоварих се на влака, разположих се удобно във второкласен вагон излязъл от мечтите на колективния ползвател на БДЖ. Само ще кажа, че имаше безплатен безжичен интернет. ОК? ОК. Имах добрата идея да прегледам една книга по репродуктивна медицина, но в крайна сметка продължих с преговарянето на Колелото на времето. Все пак последната книга излиза през януари 2013, трябва да съм подготвен. Брандъне, да си опичаш акъла, че мътните та взели ако и ти са гътнеш преждевременно. 

Подобно злодеяние не остана ненаказано и в Залцбург бях преместен, щото някакъв чичо имаше наглостта да резервира мястото, в което аз бях разположил достолепието си. На всичкото отгоре, като седнах до една дама на средна възраст, веднага бях въвлечен в дискусия колко противно нещо са това таблетите. Аз веднага и от сърце се съгласих с нея, но после изтъкнах, че Kindle-ът не е таблет, а четец за книги, който може да влиза в интернет, да пазарува книги от всяко място с наличие на отключена мрежа, да чете въпросните книги на глас, както и да ги прелиства и да запомня докъде съм стигнал с четенето. В крайна сметка госпожа доктор адвокатката се замисли дали да не си купи и тя подобно нещо. След това безпощадно нападна айфоните, липсата на лична комуникация в съвременния свят и организацията на образованието като цяло. На което аз изтъкнах, че айфоните са позлатата и дантелата на 21-ви век (никой няма нужда от тях, но всички свраки умират да ги имат), липсата на лична комуникация е нещо, без което шведите могат спокойно да минат, а и аз не бих имал нищо против да не се срещам очи в очи с голяма доза нелицеприятни люде, а образованието не ми е попречило на интелекта. Мисля, че дълбоко разтърсих личния й свят. Какво да се прави, тати ме е възпитал да не се впечатлявам от величия. Реших, че тоя час немски от Залцбург до Мюнхен ми стига и оттам нататък се надявах да говоря предимно на английски, подправен с български и тук-таме някоя попръжня на произволен език. К'плах!

Да, обаче. Бях получил подробни инструкции как да се добера до Бърлогата на Любовта. Хъх, колко драматично звучи. Отворих аз пергелят си в посока метрото и стоически го зачаках. Междувременно започнах да изучавам картата на линиите, белким разпозная нещо, примерно къде е Унтерхахинг (не се смейте, една приятелка живееше едно време там, горкичката), и тайничко надявайки се някой да е проявил добрия вкус да сложи табелка "Конференция, ТУК", както и "Октоберфест, ЕЙ ТАМ". Уви, нямаше. За капак една симпатична госпожица ме попита как да стигне до еди къде си. Искрено потресен, й отговорих че нямам идея, щото съм от точно пет минути в тоя град. Също толкова искрено потресен осъзнах, че имам идея, щото точно съм я видял тая спирка, за която тя ме питаше. Инструктирах я и се качих на мойто си метро, мърморейки. Баси, сигурно и в северно Тимбукту ще ме питат коя рикша да хванат за маймунарника. 

Следва неизбежното ми мърморене за атмо-зверата на метрото. То е голямо и удобно и облицовано предимно в синьо и сравнително редовничко и някои от влаковете са си направо ултрамодерни, с рус женски глас обявяващ накъде отиваме, какво можем да хванем от следващата спирка и други полезни неща. Най-после метро със свястна звукова уредба. Да им бяха всичките такива. За сметка на това пътуващите в метрото са някакъв малък ужас. В Лондон се оплаквах как хората ми се врат в краката, докато аз гаргантюанствам наоколо. Там поне бяха бързи и се изпаряваха докато се обърна да видя кой се е бутнал в мене. В Мюнхен си беше пълна скръб. Всички се влачеха като напушени костенурки, като влезеха в метрото оставаха на вратата, която точно в този момент избираше да се затвори с мен на прага и постоянно се озъртаха с леко напрегнатото изражение на човек който не знае къде отива, но е наясно, че не би трябвало изобщо да е тръгнал натам, докато със съжаление си спомня, че и изходната му точка не е оферта. Влудяващо.

Изстрелях се възможно най-бързо покрай тълпата руминанти, обадих се на Любов и се побих да я чакам. Естествено, чаках на грешния изход, но това го оправихме набързо. Междувременно изпъдих още една заблудена душа, която мислеше, че аз знам къде се намирам. Ай сиктир. Бидох намерен, взет и заведен до обиталището за следващите осем дни. Беше ми отстъпено нейното огромнейшо (макар и леко късо) легло, а тя щеше да спи на някакво походно. Не успях да я разубедя и туй то. Първо Вахид, сега и тя. Ама бива ли такова безобразие, ако всички хора започнат да се държат като мен, аз как ще имам моралната височина, от която да гледам самодоволно. Трябва да се вземат мерки. Открих своя шанс в следващите 10 минути, когато Любов заяви, че ще готви макарони... пардон, талиатели... абе някакво там тесто за варене с риба тон. Само дето тя искаше да го направи като лего. А: Варите макарони и слагате в чиния. Б: Слагате риба тон. В: Ядете. Моята чревоугодническа душа направи странично премятане и взех нещата в свои ръце. Изсипах олиото от рибата в тенджерка и го оставих да се подгрее. Междувременно се разтършувах из хладилника й, от който любовно (хех) ме гледаха две тави баклава. Колко мило. Намерих разни интересности и се върнах при тенджерката. Намалих огъня, сложих рибата, побосилеких и попиперих. Когато реших, че рибата е поела достатъчно вкус, изключих котлона, сложих една голяма лъжица лютеница и една заквасена сметана, разбърках хубавичко и покрих да подиша. Аз бях доволен, пък тя успя да намери достатъчен мускулен контрол да не й порасне носът, като заяви, че й харесва.

Следваше експедиция с цел снабдяване с провизии. Отидохме до някакъв магазин за алкохол (не беше Systembolaget, но пък как да не се разчувства човек), от чиито рафтове срамежливо ме гледаха... ами честно казано среден клас питиета. Започнах да избирам с вещината на човек, който знае какво прави, а домакинята подскачаше щастливо колко лесно било да се пазарува с мен. Водка, ром, текила, джин, коантро, калуа, нещо бейлисоподобно, портокалов сок, ананасов сок, кола, сок от манго, битер лимон, газирана вода... точно колкото трябва, че да могат 20 човека да си пийнат стабилно. Или поне аз така си мислех. Напазарувахме и разни мезета и съставки за утрешното готвене, щото баварците са също толкова мързеливи като австрийците - нищо не работи в неделя. Замезихме с някакво френско червено вино и се подготвихме да чакаме гости.

Надойдоха цял куп хора от нейния институт, барабар с половинките си, плюс разни странни люде, които си носеха бира. Може ли да ходиш на коктейлно парти и да пиеш бира?! И то не вместо мезе! Погледнах ги през нос и си забърках още една маргарита. Някакъв къдрав тип, като Фродо на стероиди, ме погледна през сапфиреносини очи и поиска и той маргарита. Направих му, при което той щеше да си изкашля черния дроб. Като го погледнах недоумяващо ми обясни, че му била много силна маргаритата. Погледнах го още по-потресено, взех му я и теглих един гълток от нея. Точно като моята си беше. Съвсем се шашнах. В този момент ми просветна, че местните коктейли се правят с 20 грама алкохол и 200 грама лед. Нещо, което моят инструктор по барманизъм наричаше "пострадала от наводнение напитка". Моите коктейли пък са по БДС: чашата да е пълна, пропорциите да са спазени. Тупнах Фродо, пардон, Лукас по рамото, препоръчах му да хапне нещо мазно и отново се заех с шейкъра си. Междувременно отнякъде долази един дръпнат тип. Гледам го аз във физиогномията и се чудя какъв е. Не беше достатъчно кръглолик за китаец, нито достатъчно ръбат за кореец, нито достатъчно налудничав за японец... Накрая се предадох и му думам отдека си бе, дзверо. Вика, аз съм Нам и съм от Виетнам. Колко удобно.

Някъде към три сутринта последните гости решиха, че им е време да си ходят. Прибрахме развалящите се неща в хладилника и се кютнахме да спим. След няколко фалстарта успях да легна по диагонал и да откъртя блажено. Равносметката на другата сутрин беше повече от плачевна: над две трети от алкохола беше останал неизконсумиран. Подредихме един хубав натюрморт на кухненския прозорец и се заехме със закуската. После Любов отиде да кара колело с някакъв галфон, а аз се отдадох на туризъм - Swedish style.

Е... не точно де, оригиналният шведски туризъм е включвал кратки, но полезни правила от рода на "Никакви жени на борда" и "Мацките ги насилваш, а къщите ги палиш, не обратното". Имам предвид стабилното ходене, което тренирахме с маймуните в Москва и Петроград едно време. Посетих Marienplatz и Frauenkirche. Бях искрено впечатлен от легендата за черната стъпка в... абе оня вестибюл под оркестъра, католическата църковна архитектура ми куца. Нартекс, точно така. Точно в средата на въпросното отделение има един черен отпечатък от крак, барабар с шпора. Легендата твърди, че това е бил дяволът, който е влязъл в сградата, когато тя още не е била осветена, застанал е точно там и се е разхилил, че тая църква няма прозорци и е голяма глупост. Като застане човек на това място наистина не се виждат прозорци. После дяволът направил крачка напред, видял че се е изхвърлил, вбесил се, превърнал се на вятър и се опитал да събори катедралата. Не успял, но оттогава покрай кулите винаги духа вятър. Или поне така се твърди. Южната кула беше в ремонт и не можах да се кача да разгледам Мюнхен от високо. Пфу. Точно до Женската църква има метален модел на мюнхенския център, където слепите хора могат да "разгледат" забележителностите. Всяка сграда е означена с брайлово писмо, а всички куполи и шпилове са излъскани до блясък от пипане.

Отдадох се на шматкане из сокаците, леко и постепенно придвижвайки се на североизток. Видях странно порше, цялото в цвят на мед и с релефна шарка като змийска кожа. Хора всякакви. Някакъв пич пък подскачаше по едни стъпала на фелисопед. Наснимах го и него и се зачудих къде да се дяна. Мернах нещо жълто и църквоподобно в близката далечина и се насочих смело към него. Минах покрай някаква дупка в пейзажа, за която някой изкоментира, че била синагогата. Интересно. Въпросната синагога се намира на около сто метра от площад Одеон, където гусин Шикелгрубер се е отдавал на витийстване, ораторстване и леене на плюнки на общо основание. Още по-интересно. Жълтото църквоподобно нещо се оказа Theatinerkirche, за която един валчест чичко коментираше, че му изглеждала много студена. Шмугнах се вътре. Погледнах. Излязох пак отвън да го видя тоя дали не го е напекло слънцето. Цялата църква е в бял мрамор, изящни резби, тънки колонади и изглежда толкова ангелски, че направо си седнах за малко да я подишам. За сравнение, Frauenkriche е един грамадански коридор с дебели колони от грубо одялан сив гранит, и точно когато човек си пусне погледа нагоре по арките, се натъква на великанско разпятие, състоящо се от две греди, окачени на стоманени въжета.

Прекосих площад Одеон и се шмугнах през някаква арка. Пред мен имаше ниско маникюрирана морава, на която се излежаваха хора, напомнящи студенти. От дясната ми страна имаше нещо четвъртито и осеяно със статуи на гръцки богове, за което заключих, че е тъй наречената Резиденция. Явно дворецът на баварския крал, като го е имало едно време. Дискретна табела обясняваше на минувачите, че тук е (била) изложена Египетската колекция. Под гръцките богове. Кискайки се тихичко, продължих с разходката. Изгледах с недоволство засипаните със ситен чакъл алеи. Тоя чакъл е идеален източник на още по-ситен бял прах, който за секунди направи прясно излъсканите ми обуща на задник. Напсувах баварците на общо основание и продължих. Минах през павилиона на Диана, с някакво девойче изтипосано отгоре... ще да е била Диана. Кръвожадна твар е била тая, така че се отдалечих бързичко. Следваше военен мемориал с надпис "Те ще възкръснат", полуразрушен акведукт, някакъв мост... и огромната английска градина. Защо в Мюнхен има английска градина не ми стана ясно, но пък не съм и питал.

Минах покрай японска чаена къща, разположена на островче посред мързеливо течаща река. Къщата беше оградена с върби, някакви дървета с целогодишно червени листа (тия винаги са ме впечатлявали) и... голям катинар на входа. Фу. Имаше цял куп водни птици, като се почне от лебеди и патици и се стигне до някакви раирани гъски, които пасяха на поляната. Така и не видях чапла обаче. Много харесвам чапли, а досега само във Виена съм виждал една. Тръгнах по някаква криволичеща пътечка, която ме отведе почти обратно до улицата, под един друг мост. Под моста реката беше насочена с прагове и стеснения, така че да направи бързей, а в него... гледам и не вярвам... имаше сърфисти. Впоследствие разбрах, че Мюнхен бил единственият европейски неморски град със сърфисти от световна класа. Горкичките. Типично по немски бяха взели само функционалните елементи от карането на сърф - развълнувана вода, сърф и баланс... за сметка на това нямаше как да вземат чакането на перфектната вълна, крещенето на чайките отгоре, ласкавото побутване на океана докато човек изтощено прецапва последните метри плитчини преди да се просне на горещия пясък, обагрен в кървавочервено от залязващото слънце... но аз се отплесвам. Погледах малко дъскостоящите и продължих с разходката си.

Не след дълго се озовах на огромна поляна, отново добре окосена и гъсто заселена с народ, наслаждаващ се на почивния ден по всички възможни начини. Топки се подаваха, фризби пореше въздуха, хвърчила плющяха на вездесъщия вятър, една група ентусиасти налагаха тамтами и други перкусионни инструменти, а около тях далеч по-голяма група ентусиасти пийваха бира. Защо в нашите паркове няма такива неща? Защо всички ходят да пият кафета или бира или гледат да си покажат новите дрешки и единствените, които се занимават с някаква форма на физическа активност, са скейтърите и велосипедистите. Кой е фундаментално сбъркан, ние или те? Лентяйство и клюки ли трябва да е почивният ден или игри и песни? Казва ли ти някой... Покрусен от този повсеместен изблик на спортизъм закрачих към близкия увенчан с павилион хълм, че да разгледам малко от високо. Горе пък намерих хипитата. Двама-трима китаристи, един от които даже се напъваше да пее, и цял куп влюбени двойки от най-разнообразни полове се гушкаха по парапети и колони. Гледах да не ги обезпокоявам особено.

Още малко на североизток и се натъкнах на пагода. Хем грамаданска, на около 5-6 етажа. Китайската кула бил много известен ресторант в Мюнхен, казаха ми. Пагода на китайски означава идол, и въпросните кули са или с религиозни значение (предимно) или са паметници. Обаче ресторант?! Погледнах ги отвратено и продължих. Красива си е де. Снимах някаква двойка доволни от живота люде, барабар с един мопс, който приличаше на братовчед на Кучемазньо. Сигурно затова бяха доволни, кой нормален интелигентен човек би си взел куче, приличащо жертва на промишлен инцидент във фабрика за вибратори... Поразходих се още малко и реших, че ми стига толкова английска градина. Ориентирах се към най-близката спирка на метрото, като пътьом минах покрай разни улични търговци, които продаваха никак нелоши картини. Кроносе, ако не намеря нищо във Виена, ще те пласираме в Мюнхен.

Двайсет минути и една смяна на метро по-късно се озовах на спирка Gern и се приготвих за кратка разходчица към дворец Nymphenburg. Лекинко се бях поизлъгал обаче. Разходчицата си беше стабилно 15 минути ходене, с облещено насреща ми слънце, което разби всичките ми опити за фотография. То не че имаше кой знае колко за снимане в началото. Един дъъъъъъъъъъълъг зеленясал гьол, чието дъно, макар и на не повече от половин метър, не се виждаше от всичкия бурен едноклетъчен живот в него. Ама като казвам дълъг, значи всичките 15 минути покрай него вървях. Разни хора се наслаждаваха на слънцето, правейки се че четат или просто беседвайки, а аз крачех ли крачех. Хелле по едно време го стигнах. Нещо не бях впечатлен. Много дълга двуетажна сграда, ама ужасно дълга, цялата в синьо. Това мюнхенци си падат по синьото. Ама нормално, предполагам, знамето на Бавария е на бели и сини ромбчета. На казарма ми приличаше тоя дворец... което сигурно също е нормално, на швабите маршировка им дай. Точно пред самия палат имаше две големи ниско подстригани морави, едната пълна с всякакви възможни пернати, включително и чайки... отде чайки в Бавария бя. Другата морава беше празна. Тия немци и пилците са си свикнали да си знаят мястото.

Минах през гарнизона, пардон, през портала и се озовах в парк, който като нищо заемаше почти толкова площ, колкото цялата английска градина. В началото му - гьолове и гръцки статуи. Много популярни са това гръцките статуи в Бавария. А за колони да не говорим - навсякъде са. Направо да се чуди човек в крайна сметка в Мюнхен ли е или в Микена примерно. Ако някой историк-гръковед тръгне да се заяжда, че микенците далеч не са си падали чак толкова по колоните както дорийците или ионийците, да речем, бих рекъл само едно: и твойта майна също. Гръцките богове бяха с позлатени атрибути. Неее, не тия атрибути, божествените им... оффф. Посейдон имаше златен тризъбец, а Деметра я беше избило на друизъм и имаше златен сърп. Как не се беше сетил някой да й метне малко имел. Бях малко изненадан да видя Деметра, и то на повече от едно място в града. Обикновено плодородието не е толкова популярна добродетел, както са например хвърлянето на мълнии, воюването, пиянството, размотаването по гол задник и други такива полезни занаяти.

Отдалечих се от вниматлено фризирания парк и влязох в близката гора. Барокова гора, пишеше на табелата. Като са рекли пък. Поне се бяха въздържали от позлата по дърветата. Те самите дървета не ми изглеждаха чак толкова грамадански, имам чувството, че по бароково време тая горичка е била няколко хиляди побучени фиданки и туй то. Разхождах се измежду дъбове, акации, явори и разни непознати мен дървеса, тук-там разнообразени с някоя ела, улавяйки по някой слънчев отблясък от поредния гьол. Сравнявайки парковото оформление на Nymphenburg с това на, да речем, Schönbrunn или градината на ерцхерцога в Хановер, осъзнах, че те се различават пространствено, но не и функционално. Сложните лабиринти, засукани живи плетове и изкусно нацвъкани беседки в последните две са били използвани за допълнително облагородяване на аристократските династии и понякога за продължаване на кралския род. Естествено, наличието на въпросния владетел не е било наложително. Той спокойно е можел да бъде някъде в командировка, която честичко отнемала по няколко години накуп, тъй като мирните преговори отнемат време, особено когато човек се аргументира с няколко десетки хиляди загорели вмирисани типове с алчен поглед. Или с папата. Така и така няма голяма разлика. Но думата ми беше за парковете. Ами, сложността и компактността на Виена и Хановер в Мюнхен са заменени с мащаб и гъсти гори. Всекиму неговото, викам аз. Живей и остави другите да се плодят.

След като отдадох дължимото на тия размисли, наснимах една поляна с лилави минзухари и се затътрих към спирката на метрото. Тоя път не минах покрай дългия гьол, да ме пече слънцето в гърба, а използвах един сенчест тротоар, където видях уникално красиви къщи. Къщи-къщи... селски прогимназии, би рекъл баща ми. Но с много вкус. Ще си вдигна такава някой ден. И ще си имам стрелбище. Ха. Когато излязох от метрото, слънцето пак се ококори насреща ми, тоя път оранжево едно такова, аха да се скрие. Какво да се прави, тогавашни нрави. Занесох се до любовариума, където обаче се чувстваше осезаемо отсъствие на домакиня. Помотках се малко и реших, че ще е добра идея да сготвя.

Щях да правя пълнени чушки с ориз и кайма. И за да е идилията пълна, чушките щяха да са печени. Речено-сторено. Паля котлона, изтърбушвам чушките, мятам ги отгоре. От вкъщи знам, че е достатъчно чушките просто леко да се изпукат и да се сложат в торба, че да се задушат. Беленето после става за секунди. Да, обаче. Тия чушляци имаха кожа, на която всеки хипопотам би се възхитил и категорично отказваха да се запотят, камо ли да се опекат. След един злощастен опит да обеля една от тях, ги върнах обратно на котлона и ги пекох до овъгляване. След което пак виждах зор да ги обеля, но с верния си остър нож успях да ги одера.  От онова злощастно готвене на мусака у Дани насам никъде не ходя без остър нож. Следваше лов на ориз. Оризът беше дългозърнест и в странни торбички. Бях се натъквал и преди на тоя феномен. Като го вариш в торба, оризът не залепва за дъното. Което само идва да покаже колко неграмотно готвят тия немци. Изкормих торбата и измих ориза три-четири пъти, докато започна да го виждам на дъното на купата. Задуших половин глава кромид в щедро количество зехтин и прибавих около 250 грама кайма. Сол, черен пипер и чубрица. Ама къде ще имат тия диванета чубрица. Риган значи. Когато каймата вече не стоеше на буци, метнах и ориза (половин чаша) и се заех със стабилно бъркане. Следваще една чаша вряла вода и къкрене докато водата не изчезне. Натъпках чушките със заготовката, наредих ги върху намаслена хартия, сложих им още една чаша вода да не им е тъжно и ги метнах в загрятата на 200 градуса фурна. Само ще кажа, че с кръглозърнест ориз стават още по-хубави.

Любовта се прибра и обяви, че не е гладна. Напсувах я. Не че аз бях гладен, цяла вечер се забавлявах в кухнята, но въпросът е принципен. На другия ден, понеделник за тия дето следят, се надигнах в седем. Конференцията беше чак на следващия ден. Напсувах се, изпратих Любов на работа и пак си легнах. Разбрах се да се видя с Моарейн привечер и се отдадох на мързел. Той беше доволно краткотраен, понеже защото осъзнах, че домакинята ми не разполага с черна боя за обувки, а моите сериозно се нуждаеха от едно лъсване. Намерих бакалия и се снабдих с нужните пособия и материали. Свежо полиран се отправих на разходка. Намерихме се с Моарейн и прекарахме късния следобед в разходка, спомени от едно време, пиене на чай и прочие приятни занимания. Вечерта седнахме в някаква бургерница, която горещо препоръчвам, Hans im Glück наистина знае как да ощастливи човек. Междувременно дойде и годеникът й, при което пак минахме на немски. Ъх, тоз език. Ама бургерът беше. А мохитото с кисела ябълка беше. А коктейлът с джин и джинджифил колко беше. Мляф. Стабилно нахранени се заклатушкахме към центъра. Гусин Патрик Блиц имаше среща с някакви приятели, но пътьом минахме покрай някаква много списиална сладоледаджийница. Взех си шоколадов сладолед с джинджифил. Чудесна комбинация беше. Много почнах да го уважавам това джинджифила, особено като разбрах, че бил полезен и за развратно-постъпателните движения.

Озовахме се някакъв бар на име Pusser's, което въпреки плахите ми повлияни от шведския очаквания не означаваше Целувчиците. Означаваше общо взето "При флотския интендант", иначе казано оня, що дава дневната дажба ром. Пих коктейл Болкоуспокоително номер 2, за лека болка, с мъничко домашен ром, многичко канела и разни други зарзавати, всичкото това сервирано в канче. Бе както си трябва. Голям кеф. Замислих се дали да не си взема канче, но реших, че не ми се дават десет евро за него. Време ми беше да се запътвам към обиталището. Все пак бях на конференция на другия ден. Натоварих се на метрото и се прибрах. Любов вече спеше, скапана от тренировка по бокс, така че пуснах stealth mode и си легнах тихичко.

На другия ден закусихме овесена каша. Много приятно нещо се оказва това овесената каша, когато не издевателстваш над нея както правят шведите. Те, милите, нали имат кулинарна култура директно извадена от каменната ера, я варят до степен овесена слуз. Пък Любовта я направи с мед и наряза праскови и ябълки в нея и стана цудна. Отидох с нея да й видя института. Някаква странна комбинация от модерни лаборатории и овехтели коридори. Интересно. Усетих се, че няма да е зле да си взема плаката все пак, та се върнах до апартамента преди да ида да се регистрирам на конференцията. Въпросната среща се провеждаше във Висшето училище по музика и театър. С други думи, бившата щабквартира на партайгеносе Адолф. Честито на печелившите, особено на колегите от Тел Авив. Докато чаках, лениво прелиствайки програмата и абстрактите, дойде Мамоона. Бяхме работили заедно по няколко експеримента във Виена, преди групата й да се премести в Германия. Докато клюкарихме кой какво прави и с какво си блъска главата, дойде и Каро, която в момента е в Холандия. Лудницата стана пълна.

Няма да отегчавам драгия читател с разказ за самата конференция, само ще обобщя, че беше изключително интересна, научих страхотно много неща, бяха ми дадени няколко много любопитни идеи и японските лектори бяха много забавни. След първата сесия имахме вечер за социализиране. Техническият университет Мюнхен (ТУМ), организатор на проявата, беше бръкнал в складовете на пивоварната си и беше дарил два кега бира. Weihenstephaner е страхотна житна бира, а университетът е един от малкото, където човек може да направи магистратура по технология на пивоварството. Светлата беше чудесна, а тъмната направо великолепна. Натоварих си чинията с мезета, изгледах кръвнишки един сервитьор, който се опитваше да ми вземе другата и се отдадох на сериозно пи.. аа, така де, социализиране. Говорих си с разни светила, разни бивш професори от Виена, разни любопитни индивидууми... въобще много гот. А бирата я пихме в специални керамични халби с логото на конференцията. Които после ни подариха. Да живее Бавария! Да живее крал Максимилиян Втори! Да живее Как-там-се-казваше-основния-организатор-на-конференцията! Двама сладури пък се грижеха за доброто настроение на компанията. Единия на валдхорна, другия на алпенхорн. Който не е слушал "Тъй рече Заратустра" на алпенхорн, не знае какво изпуска в живота. След като приключихме с тези много приятни формалности, Каро обяви че е гладна! Аз се издувах по шевовете от мезета, но на нея явно й беше писнало от пържена холандска кухня и реши, че й се яде шницел. Грамадански при това. Излишно е да споменавам, че трябваше да помагам при изяждането на въпросната твар. И пихме още бира, раз-бира-се. Когато се прибрах, Любов пак спеше. Нещо не може да ми смогне на активността днешната младеж.

В сряда сутринта гледах злодейски. Утринните конферентни сесии са си бич Божи. От следобедните пък на човек му се доспива. От последната сесия се скатах раничко, защото някакви хора се подмотваха, говореха твърде много и се опитваха да ми объркат плановете за вечерта. Щях да се виждам с Мишо, съученик от ехеее, прогимназията още. Учи право с икономика в Аугсбург и ще става мастит адвоном или иконат, не ми е съвсем ясно. Ходихме на ирландска кръчма. То те са две кръчми, ирландска и австралийска, които ги дели точно една врата. Докато обикаляхме да си намерим маса, чух нечие сподавено възклицание "Божичко, колко е голям". Огледах се, видях как някакъв тип ме гледа потресено, махнах му щастливо и въобще ми стана много драго на душата. Винаги е приятно човек да го оценят. Отново муах бургер, пих Newcastle Brown Ale, не го бях пил от Швеция насам и се забавлявах пълноценно. Мишо също беше привърженик на теорията, че Мюнхен е едно голямо село, но изтъкна, че си имат много изобретателни серийни убийци. И това в Бавария, която всички наричат полицейския бундесланд. Някакъв пич решил да изчисли точно при кой завой над някаква урва (къде намериха урви тия хора в това поле, ама айде) залязващото слънце най-много ще свети в очите на хората във външната лента. После минал оттам, метнал едно шише нафта и си заминал. Поне десетима мотоциклетисти се претрепали докато някой се усети. Когато слънцето е ниско, никой не вижда мазната локва и си кара харабийски. На четириколесните нищо им няма, ама горките рокери... Друг пък застрелял двама полицаи с три изстрела докато тичал... и трите изстрела били точни попадения. А властите все още не могат да установят произхода на куршумите. Те ти булка, мокра поръчка. Как да не се израдва човек. Когато се прибрах, с ей такавата усмивка и пълен с впечатления, Любов още не спеше, но пък се готвеше да си ляга. Показах й едни простотийки в интернет, които доведоха до закуската в събота, изгледахме половин филм и си легнахме.

Четвъртък. Любов само си изключи алармата, обърна се на другата страна и продължи да спи. Надигнах се с триста зора и се занесох в банята. Тоя път щях да пропусна закуската, че да не я будя. Естествено, събудих я на излизане. Трябва да сложа още точки на sneaking. След вечерната сесия имахме официална вечеря. Сумалъка ти народ се изреди да ме пита как да стигнат до бирария Pschorr. Аз де да знам. Имах приблизителна идея как се стига дотам. Отворих пергела и следвайки чувството си за посока я намерих само след две питания за посоката. Плюскането не беше много типично баварско, но пък беше много вкусно. Картофена крем супа с маслени крутончета, варена с олио от трюфели. От Швеция насам съм много мило настроен към трюфелите и техните производни продукти. После за хапване имаше телешко бонфиле, оваляно в смес от билки и галета и поднесено с ееей такова клонче розмарин, цялата зала миришеше на хвойни и други плевели. За десерт имаше шоколадов пудинг с парченца круша. А най-прекрасното: едни пъргави сервитьори припкаха с подноси бира и ми даваха всеки път като си поисках. Накрая, на петия или шестия път, един пич притръчка и ми сложи халбата пред мене, въпреки че предишната ми още беше пълна наполовина. Как да не им се радва човек?

В петък сутринта Любов дори не благоволи да се събуди. Май си бях усвоил достатъчно ниво на безшумие. Success! После се сетих, че тя спи с тапи за уши. Пфу. Изтърпях и последната сесия и се метнах да се разходя в един есенен ден по шосето. Не стигнах далече, защото ме напече слънцето и ми се доспа. Отидох да вкарам един час дрямка, при което на шейсетата минута биологичният ми часовник подло ме изтръгна от изключително интересен сън. Подскочих бодро и енергично и отидох на пазар. Щях да правя киш Лорейн. С други думи, френска мусака. Докато се разхождах из магазина, се натъкнах и на тъмен шоколад, с който щях да злоупотребя в десерта. Прибрах се и се развихрих. Намерих едно бутер тесто, с което застлах тавичка. Доволен от себе си, си сипах един джин, след което продължих. Накълцах четвърт глава кромид на колкото можех по ситно, което значи че я надробих на молекули. Нарязах тънки резени бекон, който запържих и после отцедих, притискайки го между два слоя домакинска салфетка. Нарязах резените на квадратчета и ги сложих в тавичката заедно с лука и около 150 грама настърган кашкавал. В рецептата пишеше швейцарско сирене, аз сложих каквото имаше. Разбърках ги леко, че да не повредя тестото. Смесих 200 грама заквасена сметана, 200 грама друг вид заквасена сметана и 100 грама трети вид заквасена сметана, разбърках ги мощно с четири яйца и залях цялата дандания. Сипах си още един джин и запалих фурната. Пекох 15 минути на 220 градуса и още половин час на 150. Докато това чудо се печеше, употребих тъмния шоколад, две яйца и около 50-100 грама масло да направя една купичка шоколадов мус за десерт. Ококорената физиономия на Любов, когато ми заяви, че няма десерт, а аз я питах дали е сигурна, беше направо безценна. Продължих на джин.

Събота! Наспиване! Октоберфест! Закуска! Октоберфестът официално започваше в 12 часът с церемониалното избиване на кмет от чепа, не бе, на чеп от кмета. Естествено, ние нямахме шанс да се вдигнем толкова рано, особено като се има предвид, че трябваше да напазаруваме провизии и за неделя. Освен това трябваше да се правят палачинки. По викингски! Ще рече, сместа я разбивахме с... бормашина. На максимална скорост. Голям кеф. Понеже вече беше Октоберфест, си прокарах закуската с една бира в новата си конферентна чаша. После Любов си сложи носията, още известна като дирндл. Леле, како. Диференциални уравнения, Томанов, мисли за диференциални уравнения и за това как се рисуват готически прозорци. След като успях да вкарам пулса си в нормални граници, отръчкахме набързо до магазина и хайде на купон.

Да не ви казвам какво беше в метрото. А на спирката. А на самия фест. Както казва Робин Уилямс "Дамите бяха изкарали близнаците на разходка". Толкова много красоти. Разхождахме се бавно и достолепно под ръмящия дъждец, докато се опитвахме да се свържем разнообразните си познати, която щяха да са на феста него ден. След като никой не пожела да си вдигне телефона им теглихме една дълга и къдравка и се качихме на една въртележка оформена като ракети. Седи си човек в ракетата, центробежната сила го тласка встрани, а сегиз-тогиз цялото нещо се преобръща по надлъжната си ос, все едно пилот прави лупинги. Гоуеееем кеф. Само дето фотоапаратът ми беше плътно притиснат от осигурителната преграда и не можах да го извадя да снимам. Когато кацнахме, бяхме получили по цял куп съобщения. Андреа каза, че е в палатката Schottenhamel, а Нам от Виетнам - в Hofbräu. Мишо пък каза, че ще дойдат към 18:00.

Нека поясня. На Октоберфест цял куп баварски пивоварни, а те не са малко, сервират от своята си бира в огромни павилиони, достатъчни да съберат около 10 000 човека единия. И им викат палатки само защото дворци би била твърде претенциозна дума. Всяка палатка разполага и с маси на открито, така наречената бирена градина. Все пак не всеки може да се набута вътре. И въобще най-добре човек да си има резервация, иначе какъв ужас го чака. Пред всяка "палатка" чакаше огромна опашка жадни люде от тази порода, които си нямаха резервация. Точно като нас. Бутнахме се и ние деликатно най-отпред и след няколкоминутно чакане влязохме. Взехме си по една бира и се опитахме да влезем в самия павилион.

Още нещо. Бирата на Октоберфест се пие на мерки. Какво е мярка ще си отговорите сами като ви кажа, че халбата е халба, защото е половин мярка. ОК? ОК. Наредихме се на една любопитна опашка пред един от входовете. Входът беше затворен, но изходът редовно пропущаше сервитьорки, както и хора с резервации. Рекохме си, що пък да не пробваме да се шмугнем в групичка от хора с резервации. Като Алтаир. Същата идея беше хрумнала на още стотина човека, така че нещо не се получи, гардовете бяха зорки. След като за не знам кой път чух "Абе тоя защо е толкова огромен" ми писна и се дръпнахме леко встрани от основната мешавица, близо до затворените входни врати. Затворени, но както се оказа след внимателна проба, не и заключени. Те ще ми кажат, че не мога да вляза. При следващата група излизащи мацки в щедро изрязани рокли се шмугнах вътре, барабар с Любов и още някакви навлеци. Разкарахме навлеците и тръгнахме да търсим Нам от Виетнам. А вътре беше такава тъпканица. Такъв безпросветен алкохолизъм. Беше около 16:30 и половината народ вече беше на секвоята, щото черешата не е достатъчно висока да опише за какво става дума. Намерихме компанията на Нам и почнахме да си лафим с някакви хора. Поне 15 човека ме питаха дали английският ми е с британски акцент. Не, отвърнах с достойнство, с пиянски е. Някакви австрийци усърдно се опитваха да ме сватосат с Любов. "Глей я бе, глей я каква е страхотна, има тъмни очи". Русоеби нещастни.

По едно време ни писна и се разкарахме нанякъде. След като си поръчахме по още една мярка де. Намерихме някаква маса дето нямаше твърде много хора и набързо се покачихме на нея. Казвам покачихме, защото хората отдавна бяха минали фазата, в която пият седнали, и стояха и тропаха по недотам стабилните пейки. Чат-пат и по масите, макар че сервитьорките се мръщеха. По някое време Мишо ми се обади да ходя да го взема. Докато го намеря, те вече били влезли с благословията на някоя изстрадала сервитьорка. Оказа се, че те имат резервирана маса и се присъединихме към тях. По едно време Любов тръгна на лов, докато аз се борех с третата каца, пардон чаша, бира. Видях я, че забърса някакъв тип и я всичкодобросах. Само дето наближаваше време за затваряне, беше си оставила якето при мен на пейката, не си вдигаше телефона и въобще аз гледах много злодейски. Накрая й писах че тръгваме, почаках още пет минути, подбрах й якето, увих в него една мярка и се отправихме към изхода. Тъй де, аз съм българче, ако не паланджосам нещо, кой друг?

Андреа ми писа, че е пиян на мотика и ще се видим утре. Докато се опитвахме да излезем от феста, Мишо заяви, че е гладен и точно се беше наредил на опашка за нещо с много мръвка, когато видях позната физиомутрия. Методи, друг съученик, тоя път от гимназията, както и Манол от горния випуск. Докато се нарадваме един на друг стана никое време. Като се прибрах, Любов точно си беше влязла и зъзнеше. Скарах й се, направих й чай с ром и я завих дебело. На другата сутрин успях да стана от втория опит, направих закуска и се приготвих за път. Извиних се за причиненото неудобство, успях да изкрънкам обещание да дойде във Виена и я оставих да си почива от мен. Обадих се на Андреа. "Ела на Фрауенкирхе да пием бира", вика. Успя да ме убеди чак с края на изречението. Той пък беше в Мюнхен с цяла тълпа приятели, и съответно групата ни беше толкова голяма, че никъде не можехме да си намерим място. Накрая се натресохме в някакъв италиански ресторант, където хората ядоха пица, а аз си изпих обяда в половинлитрова чаша. Те искаха пак да ходят към поляната, но моят влак беше в 17:25, а имах още една среща.

Намерихме се със срещата, пихме още по едно и си седнах във влака. Тоя път никой не се опита да ме вдигне, но някаква сериозно подсмърчаща госпожица се натресе до мен. За щастие не се опита да ме заговори и си четох чак до Виена. Прибрах се, хапнах и легнах. Голяма селяния тоя фест, но много се радвам, че успях да се видя с толкова много хора. Догодина пак и с организация - Jedi style.