RGB крачета

Днес трябваше да изнасям презентация пред колегите си, да кажа какво правя, защо го правя и докъде съм се докарал. Общо взето нормален progress report. Интересното нещо беше, че когато ръгнах DVI кабела в изходящия видео порт на лаптопа, че да пусна образ на проектора, картината беше само и изключително синя. Много синя. Абе като левскар, играещ в "Смело сърце", пребит от бой и накиснат в студена вода. Съвсем непукистки почнах да си изнасям презентацията, все пак беше почти само текст. Без да искам чукнах леко кабела и хоп, появи се и зеленият канал. Картината стана жълтеникаква, а червените точки които исках да покажа на едно място бяха абсолютно невидими. Така че разместих куплунга още малко и се включи и червеният канал. Явно три броя (или три комбинации) от всичките крачета в куплунга са орговорни за всеки цветен канал поотделно. Тук някой възпитаник на Техническия университет *кхемокх* ще ме напсува, че съм открил топлата вода (или че така съм се разминал с нея, че съм отишъл чак при левскаря), ама на мен все пак ми беше забавно. Ще го ползвам следващия път като гледаме Finding Nemo.

Кръчмата на героите 3: Запознанства

... с някаква камбана. Или поне на седящите вътре им се стори, че дрънчи камбаната на камбанарията... или поне, поправи се един от по-логично разсъждаващите, както би дрънчала камбаната на камбанарията, ако някой я беше свалил оттам, беше я примъкнал пред кръчмата и зашлевил Пащърнак, Педераст или както се казваше оная там пъпчивата с нея. Паринел се олюля и се свлече тихичко на пода, разкривайки гледката към камбаната отвън. Която камбана се оказа голям кръгъл бронзов щит, купен от магазина за ахейски герои на главната улица, излъскан до блясък и видял толкова битки, че традиционните концентрични мотиви, разкарвани насам-натам от купчина чернокоси къдравелковци с болни глезени и характери на примадона, бяха почти изличени. Ама точно тоя щит си беше бая голям. На собственика, който оставаше скрит зад него, просто му беше свръх въображението да се намъкне с него през вратата. Право напред беше изключено. Опитът да го завърти и да го вкара като колело беше обречен на неуспех в мига, в който ръбът опря в прага на вратата. И в горния, и в долния. Едновременно. Краткият размисъл, последван от не по-дълга, но затова пък много по-осезаема ругатня, бяха последвани от гениалната идея да засили щита като голямо бронзово колело и да влезе с все касата. Въпросното велико творение беше отново осуетено от самия щит, който закачи фирмата на кръчмата, отклони се, цапна стената, падна на земята, на косъм пропускайки да смаже краката на трима минувачи и едно теле, и се завъртя издавайки глойнг-глойнг все едно някой беше изтървал най-голямата монета на света. Накрая на притежателя на щита явно съвсем му писна, защото след ефектна ругатня, явно на друг език, която накара три гарвана да се спасяват в паническо бягство и леко зашемети четвърти, той изрита щита настрани, заключи го с една верига за коневръза и влезе в кръчмата. Беше посрещнат от бурен смях, който разтърси пяната в чашата на варварина и събори няколко бръмбара от тавана. Ето какво виждаха развеселените от случката с Паринел и лечителя гости:

Стъписано от глъчката, на прага стоеше едно кълбо. Причината, заради която не можеше да бъде видяно от щита преди малко беше фактът, че то имаше точно същия профил на добре охранена окръжност. Бронята му беше или преправяна от стар войнишки казан за чорба, или беше нагръдника на някоя от северните великанки, петметрова мацка със стоманен сутиен чашка K... или пък L. Над сферата беше нахлупен шлем, наглед осъществил кратка, но фатална колизия с паун и половина, а на... екватора, защото просто нямаше място за пояс, беше окачена катана, идеално лягаща по повърхнината на бронята. Като се сложат задължителните шипове на стратегически места и емайлирането на... ами всъщност почти навсякъде, крайният резултат беше като кръстоска между коледна играчка и дълбоководна мина. Или поне би изглеждал, ако някой от гостите знаеше какво е Коледа или пък мина. От тия избухливите, не от ония дето се копае в тях. Като стана дума за избухване, фигурата май не беше далеч от подобна мисъл, защото нещо в нея трещеше и свистеше като зимна буря във фабрика за фойерверки.

С тътрене, дрънчене и спорадични гейзероподобни избликвания на пара, сферата докрачи до бара. Всички гости затаиха дъх в очакване на следващото действие от представлението. Кълбото протегна ръка и се опита да вдигне забралото. След няколко неуспешни опита, но изключително умели псувни, отвътре се чу могъщ глас.

КРЪЧМАРЮ, ИМАШ ЛИ МАСЛО? - гласът звучеше, все едно Джеймс Ърл Джоунс беше предрусал със стероиди.

-Какво да имам - опули се съдържателят.

МАСЛО. МАС. ЛОЙ. СЛАНИНА. СМАЗКА. АБЕ НЕЩО ДА РАЗДВИЖА ТИЯ ПРОКЛЕТИ БОЛТОВЕ НА ТОЯ НЕЩАСТЕН ВИЗЬОР БЕ. - Обясни търпеливо гласът с тембъра на метеор, помитащ центъра на милионен град.

- А. Да. Секунда - кръчмарят се засуети и измъкна изпод бара гърненцето с пастата, с която беше полирал бара преди няколко часа. Ръката отвори капака, сграби злополучния парцал за почистване и загреба солидна доза паста. Две секунди и половина след като натърка винта с нея, отвътре се чу вой като от изнасилена корабна сирена, който рязко прекъсна в сифоноподобен звук, какъвто би издал слон с хроничен синузит. Още секунда след това мазилото разяде целия винт и забралото увисна със скърцане, откриващо две силно насълзени очи зад дебели замъглени очила. След още няколко звука, наподобяващи брачен танц на възбудени бронтозаври, нещо в бронята изщрака и в нея се отвори вертикален процеп. От него странично полуизлезе, полуприпадна мъничък човечец с врат и челюсти на костенурка, кашлящ пискливо и опитвайки се да не повърне върху пода.

- Мдам - отбеляза сговорчиво кръчмарят. - Все забравям, че не бива да допирам пастата до метал.

- Какво има в тая отрова бе? - изврещя човечето с писклив гласец. Беше толкова далеч от басовото боботене отпреди малко, колкото абсолютната нула беше далеч от сауната.

- Катран, восък и билки - усмихна се гордо Глиганът. - Стара рецепта от чичо ми. Полирам бара с нея.

Човечето с ужас се вторачи в барплота, който се намираше кажи-речи на едно ниво с носа му, и твърдо заключи да не се доближава до него на по-малко от допустима дистанция от, да речем, три преки.

- Имаш ли натурален сок? - попита човечето.

- Какъв сок?

- Натурален.

- Какво по дяволите е натурален сок. И къде отиде големия ти глас? Не ми казвай, че хващаш сенна хрема от малко сухи билки. Или вътре сте двама?

Човечето вмъкна глава в металната сфера и отвътре се разнесе:

ТОВА Е МЕГАФОН. - Измъкна се и продължи - А натуралният сок е прясно изстискан сок от плодове. Имаш ли?

- Неферментирал?

- Естествено, че не. Нали казах, прясно изстискан.

- Слушай друже, това тук е кръчма. Всички течности са или ферментирали, или дестилирани. Натуралните сокове текат само като има бой, което, трябва да отбележа, се случва твърде често тия дни, тая днешната младеж никакво уважение няма и все трябва да им показвам защо ми викат Глигана, а пък последното прясно изстискано нещо тука са пъпките на оная там припадналата.

- Чаша бяло вино тогава. - изрече човечето нещастно. Кръчмарят въздъхна като човек, комуто се налага да обясни основите на квантовата химия на племето, което се кани да го изяде.

- Огледай се наоколо. Хората пият бира. Нали се сещаш, ечемик, хмел, вода, жрец със запушен нос и правилните заклинания. Никой не пие вино. Ако искаш вино, ще трябва да поръчаш цяла бутилка. Щото ще я отворя заради тебе и после ще трябва да я хвърля, понеже и след три месеца никой няма да е поискал бяло вино.

- Всъщност аз много обичам бяло вино - намеси се варваринът. - Бих споделил една бутилка с... него.

- Казвам се дон Атело. - рече старчето и протегна ръчичка като пет молива набучени на стар игленик.

- Хрян - каза варваринът сериозно.

Като чу това, публиката в заведението, която точно беше успяла да се поосвести от последния напън на истеричен кикот, започна да колабира от липса на въздух. Аахахахаххахаахахах хрян варваринът ахахаххахаха с кисело зеле хахахахахахаааа. Варваринът спокойно допи чашата си, внимателно я остави на бара, обърна се и халоса най-близкия гост, запращайки го по нос на около четири метра, където той случайно вдиша един паднал от тавана бръмбар и започна да се задушава.

- Истинското ми име е Христофор Ярославович Николаев. Само че в бизнеса с варварството не мож прокопса с такова име. Затуй - съкратено - хрян. Винаги дава известен шанс противникът ми да започне да се хили до такава степен, че да мога да го фрасна изневиделица. - За да подкрепи думите си, Хрян пристъпи до гърчещия се на земята човек и го изрита с все сила, запращайки го през вратата и изкарвайки насекомото от носа му.

- Мерсиааааау.... мамк... - чу се отвън точно преди силен трясък да възвести края на полета и нова глава в несекващия цирк на Кръчмата на героите.

Австрийско бръщолевене в петъчен ден

Седя и си мисля, а понякога само си седя. Приписват го на мечо Пух или пък на Щирлиц. Общо взето и на мен ми се случва редовно, когато се опитвам да се сетя кой експеримент докъде съм докарал и какво се опитва да се изплъзне от вниманието ми, преди да съм стоварил телбода отгоре му.

От близо шест месеца съм във Виена. Тази в Австрия. Уточнявам, защото наскоро разбрах, че освен Лондон в Канада има още няколко града със същото име в Съединените щати. След кратка проверка установих, че Виена съществува във Франция, Канада и 15 места в САЩ. А, и още едно в САЩ, ама с друг правопис. Въобще сащците обичат Европа. Ако можеха, сигурно биха си я пренесли всичката (евентуално без Русия) и биха я кютнали някъде из Канзас или пък Тексас. Ей така, за атракция. Като Дисниленд. Юръпленд. "Елате да видите мършавите хора, които не ядат ГМО и карат малки коли". И малки екваториални американчета (екваториални не защото са от много на юг, най-южната точка на Щатите е някъде около 28-ия паралел, ами защото си имат екватори. С голяма окапана с майонеза тениска, къси гащи и сандали) ще се тълпят и ще казват "А коя е столицата на Европа?". Или пък "Тате, защо има толкова много завои?" Сигурно преувеличавам. А може и да омаловажавам. Не съм бил там. А и да ида, няма как да опозная всичко от меркантилната параноична геноцидна полицейска нация, дори и да искам. Пък аз не искам. От друга страна... перифразирам казаното от множество американски комици. "Дайте да се пошегуваме, че да си кажем истината".

Както и да е, думата ми беше за Вената. Град като град. Хора, къщи, салтанати. Само дето хората са особени. Рядко се усмихват. Шофьорите са нервни. Бързат. Скачат по клаксоните. То не че градското движение е песен, с криви еднопосочни улички навсякъде, ама като се правят на тромбонисти няма да стигнат по-бързо. Само вдигат кръвното и на останалите. Когато дойдох на интервю за работа през лятото, бъдещият ми шеф беше по спортен панталон и лятна риза. Аз пък бях почти като агент от тайните служби - черен костюм шит по поръчка за двуметровото ми туловище, бяла риза, черни обувки лъснати до блясък. Само вратовръзката ми не беше черна, нямах слънчеви очила, нито пък кабел в ухото и не можех да ходя по стените. Не обичам слънчевите очила. Особено тия кифленските насекомоидни извращения, дето скриват половината лице, абсолютно са неподходящи за формата на носа и предпазват от слънчевите лъчи горе-долу колкото захарен памук на клечка. Розов.

Пак се отклонявам. Та шефът ми рече да не се заблуждавам, че Австрия е една немска страна. Пък то... официалният език немски, въвели са еврото, Хитлер е табу... дето се вика, ако ходи като патица, кряка като патица и мирише като патица... е, явно не е котка. Даноне, както би казал един производител на кисело мляко с жива закваска, която бива умъртвена в момента на задължителното стерилизиране на продукцията. Австрия се оказва една немскоговоряща славянска страна. С други думи, цигания на немски. Оня ден се пазарих с двама босненци на сръбски и немски да преместят мебелите на един руснак за по-малко от 160 евро. Накрая се разбрахме на 100... плюс 10 бакшиш и две бири за добро настроение. Преди две седмици пък на битака двама дърти турци ми искаха 25 евро за кутия тютюн за наргиле. При положение, че в съседния магазин си взех две кутии плюс пакет въгленчета за 10 евро.

Беше ми заявено, че познавам малко австрийци. Сигурно. В телефонния указател немскозвучащите имена са около 30%. Останалите са чешки, сръбски, турски и прочие. За момента познавам петима австрийци. Един не мога да понасям, двама са ми странни, двама са симпатични. Грешка, шестима. Професорът ми е много печен. В групата му има германка, италианец, индийка и мое томановско великолепие. Станах популярен по най-стария начин. Добре де, най-стария достъпен за хетеросексуален мъж начин. Напих всички. При това професионално. Нали работих барман две години. Който си спомня купона, е много доволен. Някои не си спомнят.

Поради удивително големия брой местни, които познавам, не ми се удава случай да си практикувам често немския. Най-дълго съм говорил с една унгарка в един бар и с една жена, на която обяснявах как да стигне до най-близката станция на метрото. Пак съм си пуснал добрата аура. Обикновено като видиш два метра изверг да крачи решително по улицата, разплисквайки киша с кубинките си, се дърпаш на другата страна. Мен пък все ме питат дали се движат в правилна посока или къде е еди-кой си магазин. Една бабка с проходилка даже ме помоли да й викна такси по мобилния телефон. И ми даде едно евро и настоя да пазя монетата. Пък обаждането струваше четири цента. Направо ме досрамя да й взема парите. Пазя монетата. За сметка на това е забавно да разбирам какво си говорят хората около мене като си мислят, че не ги разбирам.

Къщите във Виена обаче заслужават специално внимание. В града е пълно с няколковековни сгради, дворци, имения, ведомства и прочие. Всичко е невероятно красиво, до такава степен, че човек започва да приема за нормални красоти, пред които в друг град би се спрял да снима като японец. Само дето в другите градове те биха изпъквали. Тук са много. И още. И за да се впечатли публиката, забележителностите наистина са забележителни. Още не съм се разхождал сериозно из центъра, щото сам ми е скучно, есента бях зает пък зимата притъпява от красотата. Извинения и оправдания. Ама напролет ще видят те. Белведере отвътре не е нищо особено, ама градината ще е чудна. И Шьонбрун искам да видя. И да се разходя из горите около Виена. Само да се стопли. От Швеция насам не се обичаме със зимата. Не че тукашния снежец и -2 градуса могат да ме впечатлят, но искам пролет и дълги дни. По възможност със слънце.

По точка трета, салтанати, не знам какво да кажа. Не съм наблюдавал специални церемонии, като Смяната на Тоалетната Хартия в Кралския Клозет. Поради простата причина, че няма кралски клозет. Сиреч, клозет има, ама крал вече няма. За сметка на това има придворни съветници. И още по-високото стъпало, истински придвордни съветници. Сигурно им слагат воден знак и специално мастило на челото, знае ли човек. Общо взето за да стане човек wirklicher Hofrat трябва наистина много да го бива. Като удостояване с орден, ама по така. Ордените носиш на специални случаи. Титлата в името си я закачаш на визитката, звънеца на вратата, табелката на офиса и служебния формуляр за смяна на гумите. Титлите тук са важни. И хората държат на тях. Което на мен лично ми е малко странно, щото съм свикнал да гледам хората, а не сричките пред, зад, във и около името им. В Швеция с всички си говорех на малко име. Тук ми викат уважаеми господин Томанов. Даже веднъж ми рекоха и господин Константин, щото тук-там има и традиция да се представяш по японски. Томанов Константин сан. И аз все потискам импулса да се огледам да видя на кого говорят. Щото аз не се чувствам като уважаемия господин Томанов. Уважаемите господа Томанови са баща ми и чичо ми, съответно държавен служител и бизнесмен. Аз съм Косьо, оня двуметровия, дето (минутка за самореклама и четкане).