Тая година морето го организирахме отрано. Още февруари месец чичо ми беше намерил някаква невероятно примамлива оферта, пет нощувки в четиризвезден хотел на Златни пясъци, за 260 лева на човек. С хранене на база all inclusive. Горкичките хорица, щяха да фалират след нас. Обадих се на обичайните заподозрени и след ред псувни, пререкания и уговорки се разбрахме да запазя седем ваучера. Добре, че не се разбрахме за повече, изгребах банковата си сметка до дъно, останаха 20 евро в нея. Ама два дни след това взех заплата, нямаше грижи. Великолепната седморка се състоеше от Камен, Доника, Емо, чичото, стринката и сестрата на скромно долуподписания, както и въпросния скромно долуподписан. Шантава работа, семейно море с приятели или приятелско море с родата.
Запазихме две студиа (студии? студиоеаъа?) и един апартамент, да има къде да се запива в случай на нужда, и общо взето забравихме за цялата дандания. С наближаването на топлия сезон разни хора взеха да се разкайват за решението да не си викнат ваучер още през февруари с нас и се заформи втора вълна моряци: Вихър, Маги, Боби, Алекс, Гришата, Сима и Гергана щяха да дойдат само за уикенда. Щото ние бяхме запазили места от четвъртък до вторник - пети до десети юли. Да, обаче. Междувременно сестра ми започна стаж в една адвокатска кантора и изведнъж осъмнах с един свободен ваучер. Набързо реших проблема, като поканих майка ми с мен, пък сестра ми щеше да дойде само за уикенда. Тъй де, море е това, може ли такива лиготии като работа, кариера и професионално развитие да ни пречат на кефа?!
Бяхме се разбрали да пътуваме раничко в четвъртък сутринта, че Емо имаше работна среща в три следобед, с други думи имаше нужда от стабилен интернет... едно от предимствата да работиш в софтуерна компания, предполагам. Чичо ми пък го беше ухапало кучето и отпраши за морето в 4 сутринта. Ние като по-деликатни хора тръгнахме чак в 7. Аз возех майка ми, пък Емо взе Камен и Доника. Моят багаж беше едно малко сакче с два чифта чорапи, няколко тениски и знаменитият калъф за подводни снимки на мойта сапунерка. Бях се връщал от гарата във Виена да си го взимам тоя калъф, какъв резил щеше да е ако го бях забравил, отивайки към морето. Майка ми пък беше помъкнала някакъв огромен куфар пълен с какволине и ощеповече. Тя не е ходила в Русия, няма опит милата.
Смело се понесохме на изток. Първо спряхме на OMV за зареждане, изпикаване и Камен да си вземе някакви енергийщини. Но после... смело се понесохме на изток. Оказа се, че да пътуваме в делничен ден си е страхотна оферта, почти нямаше движение в нашата посока. Засели се по едно време де, но не беше фатално. Точно започваше да ме пристисква мехурът, когато Камен звънна да спрем на следващата голяма бензиностанция. Триумфално влязохме в OMV насред Велико Търново и всички се изредихме на нещастния клозет. Без Емо. Сигурно си носи резервен и си ги сменя.
От време на време чичо ми се обаждаше и ни предупреждаваше за камери и полицаи. На Търговище си беше жива порнография - двулентово еднопосочно околовръстно и ограничение от 60 км/ч. И полицаи на всеки две кръстовища. Лудница. Пред Шумен пък градяха ново кръгово и бяха запречили движението... повисяхме там малко, но общо взето това беше единствената непредвидена спирка. Даже катастрофи нямаше тоя път... май. Когато се качихме на девненската магистрала, до Варна оставаха 88 километра, но за сметка на това бях потен като за три сумиста в сауна. Така и не бях оправил климатика на реното. Емо в лагуната му беше добре, пък който се вози на задната седалка, да му мисли.
На влизане във Варна имах конкретна идея откъде да карам. Направо по Владислав Варненчик, покрай катедралата и после търся отбивка за Златни пясъци. Само дето номерът с покрай катедралата не ми беше много изкристализирал, мислех, че ще минем покрай Аспаруховия мост, пък то не било оттам. На всичкото отгоре точно след Mall Varna (блефхг) някой беше сложил табела Златни пясъци наляво. Мамка им гагаузка, пожелах им аз мислено, и вихрено отбих вляво, предизвиквайки въодушевените псувни на Емо, който точно се беше престроил вдясно зад мен. Минахме през някакъв не много натоварен квартал и излязохме на пътя за Русе. Мен Русе не ми трябваше, така че си завих надясно, направих почти обратен завой на някакво извратено кръгово и успях да уцеля правилния път на север.
Бях отпечатал карта, която показваше най-лесния път за стигане до хотела ни. Само дето бях оплел мащабите и тя показваше (както установих впоследствие) крайморския път в северната част на Златни пясъци, вместо крайморския път покрай Св. св. Константин и Елена. В резултат на което се бичнахме вдясно на първата отбивка за въпросния пясъчник, което ни забута в много... забутано място. След кратка консултация с местен сладоледаджия, свърнахме обратно към главния път. Полашкахме се известно време по живописен крайморски път (моретооооо!!!) и се озовахме на кръстовище със светофар, на което пишеше Златни пясъци направо. Доверих се на табелата. Груба грешка. Озовахме се право на пешеходния център, пред хотел Адмирал и кръчма Асгард (Skål!). Питахме още един салдоледаджия, който ни рече да вървим на ляво (или на майната си, едно от двете беше). Тръгнахме наляво и се озовахме пред бариера. Паркирах пред бариерата с дивото намерение да привлека поне някой гард, на когото да скрия слънцето докато не си намерим хотела. Привлякох гард. Каза да завием наляво. Изгледах го мръсно и забръмчахме в указаната посока. Ха. Прав беше. Ти да видиш. Намерихме си хотела, както и възможно най-прекия път за излизане от Златните, ама това го разбрахме по-натам.
Паркирах до една стена, измъкнах някакъв багаж от колата и се закандилкахме към хотела. Чичо ми набиваше щастливо в ресторанта, а нас ни очакваха трепетно на рецепцията. Оставихме си личните карти и отидохме да се настаняваме. За Камен и Доника имаше студио, а тримата с мамка ми и Емо бяхме в апарламента. Треснахме багажите в апартамента и се юрнахме на разузнаване... пардон, на обяд. Оставаха 10 минути до края на обяда и шведската маса беше бая поошмулена, но успях да забърша една доматена супа и няколко кюфтета на скара, барабар с две парчета пица и чаша сок. Всъщност шест чаши сок, нали съм добър сервитьор и си обгрижих компанията. Започнахме бавно и полека да си опитомяваме бармани със странни прищевки. Ние де, не барманите.
Докато се нарегистрираме и навидим и науговорим, стана почти време за следобеден плаж. Междувременно се заоблачи, така че смело скочих в сандалите си и поведох кохорта земноводни към първичния бульон. Камен и Доника хартисаха някъде да си вземат 'жапанки, но това не успя да ме отклони от неумолимия напредък към соленото. Деси, стринка ми, рече, че морето било бурно. Погледнах морето - вълна от три бала... абе към метър. Погледнах пак Деси, този път скептично. Свих рамене и се метнах сред вълните в облак от пара, пръски и изплискани водорасли. Стъпих на дъното и изпсувах артистично. Беше пълно с камъни. Отново свих рамене и заплувах навътре. Няма дъно - няма камъни - няма проблем. Пошляпах щастливо и се върнах към брега. Майка ми и Деси се метнаха някъде на разходка, а аз останах да чакам Камен и Доника. Някаква масажистка дойде да ми рекламира услугите си, но учтиво й обясних, че нито съм чужденец, нито искам да бъда щипан на плажа. Предпочитам аз да щипя, хъ хъ хъ. По едно време Камен дойде, гушнал бира в едната ръка и Доника в другата. Освободих го от бирата, отворих я с артистичен замах на металната табела на масажистките и отпих стабилен гълток. Кеееееф.
Почипкахме се още малко и се затърихме към хотела. Емо точно беше приключил с работната среща и се канеше да дреме, но набързо го отказахме от тая му идея. Отидохме да накупим малко мезенца в случай, че ни обземе алкохолен глад, пък и минерална вода малко да вземем, че тая варовикова история на морето пие ли се... Заклинихме се на масите пред ресторанта на хотела, точно до басейна и започнахме да проучваме какво точно влиза в нашия all inclusive. Безалкохолни, бира и български алкохол. Пих едно уиски Black Ram с вкус на ром (някой е объркал есенцията) и си минах на бирички и содички. Точно бях успял да възпитам един барман да ми прави сода с лимон, когато той изчезна и на негово място дойде една намръщена мацка със жълти очи. Няма майтап, като излъскано злато й бяха очите, жив потрес. Тя твърдо отказа да ми сложи лимон, щото не влизало в all inclusive-a, но ме посъветва да скоча до ресторанта и да си взема оттам. Сервитьорките вече оправяха масата. Ухилих им се радостно, все пак колеги сме, и се завтекох към лимоните. Най-старшата беше един ситнеж, дето права... така де... нисичка беше. Гоуем смех. Мммм, сода с лимон. Междувременно метнах и едно око на манджите. Имаше скумрия на скара... и някакви други неща. Риба все пак, истинска морска (евентуално прясна), аман от шницели. Общо взето на обяд и вечеря в ресторанта имаше едно рибено, едно пилешко и едно свинско или телешко ястие, плюс цял куп салатища, разни топли гарнитури, както и спагети и кетчуп за малоумните чужбински чавета и още по-видиотените им родители. Плюс плодове, сладки и салдолед. Обърнете внимание на изписването. Вече така се казва. Салдолед.
След вечеря имаше забавна програма. Разни пичове и пичовки щяха да танцуват салса. Красиво беше, спор няма, но ми омръзна да гледам самодоволните физиономии на танцьорите докато гушкаха мацките, така че реших(ме) да се поразходим по чаршията да видим какво що. Носехме се бавно и безметежно като пръдня в безветрие и зяпахме турист-капаните. Минахме покрай национално специализирани заведения, където датчани или руснаци или германци образуваха хомогенни групички и се опитваха да хомогенизират тъканите си с промишлени количества алко'ол. Минахме покрай продавачи на тениски, щракачи на ретроснимки, пробутвачи на папагали и реклам...ачи на разни ми ти там заведения с разни ми ти там буламачи. По едно време щях да си изям боя пред една сергия за татуировки, защото рекламната им табела обещаваше 100 % sterility. Стерилитет, де. Заливайки се от смях, предупредих Камен да не влиза там, което предизвика възмутеното "Куйе йе толкува смьешно, можи ли да попьитам?" откъм татурир...ачите. Не можах да му обясня, бях твърде зает да се опитвам да си поема дъх. Придвижвахме се лекинко на север, подминавайки хотели и туристи. Лекинко, но неотклонно. По едно време се озовахме пред хотел "Берлин", който изглеждаше като изваден от мокър сън на строител на източния блок, целия бетон и грозотия. Плахо предложих да се връщаме, но Емо категорично отказа да трамбова цялото разстояние обратно до хотела. За щастие точно тогава мина автовлакчето, което циркулира между "Берлин" и "Адмирал". Натоварихме се на него и започнахме да махаме на туристите в стил английската кралица. Някаква компания пияндурници пък имаха облог кой ще получи най-много high-fives, та целия влак се тресеше от майтапи.
Когато се стоварихме пред "Адмирал", Емо обяви, че му се ядат мон каламари. With a side order of Fuck You! Майка ми вдигна ръце от нас и отиде да спи, а ние се позиционирахме в някаква пицария, където имаше и калмари. И скариди за мезе. А калмарите бяха два вида, на скара и панирани. Тези на скара бяха шест-седем парчета, ама два пръста дебели, докато пържените бяха цяла купчина, но пък ултратънички. Не можахме да решим кои са по-хубави, така че си викнахме и от двата вида. Закаламарихме щастливо и решихме, че ни е време да подремнем. Пътем с Емо цапнахме по една сръбска сливовица от камерата (не че имаше минибар, ама ние си носехме) и се разквартирувахме по леглата.
Седем часът сутринта. Станах весел и ранобуден и тихомълком се изнизах за плуване. Опитах се да вдигна и Камен (по негови инструкции), но задачата беше невъзможна. Имаше жълт флаг, а морето беше равно като тепсия. Нямаше придънно вълнение, така сигурно спасителите ги бяха забравили от вчера (което беше странно, щото тогава флагът беше зелен, а и ги събраха като си тръгваха). Голям праз. Поплувах към половин километър, да не се изсилвам първия ден, и се заклатушках към хотела, съхнейки в движение. Курдисах се пред ресторанта, взех си една сода и чаках да огладнея. Разни хора взеха да прииждат, а отвътре се разнесе подозрителна миризма на палачинки. Подредих се аз на една опашка и си викнах две, да не съм много нагъл. Сетих се как в Русия набивах блини по евро и ми стана едно благо на душата. Докато се назакусваме всичките, стана време за плаж. Взехме Уилсън и аре аре на море. Чичо ми и Деси останаха в хотела де, пък Емо беше решил да си наваксва със съня, та закачихме табелката да не го безпокоят. Камен за сметка на това беше изчезнал и беше заключил стаята. Да беше оставил ключа на рецепцията барем, Доника подивя докато го намери. После си бучаха нещо, накрая се сдобриха. Нормално.
Прекарахме почти цялото време във водата - 26 градусова чорбица, а слънцето спряно пече ли, пече. Когато много взе да прежуря, към 11:30, отидохме обратно в хотела, изчипкахме се и слязохме да обядваме. В случая на Емо: да закуси. Биричка, рибичка и салдолед. Кеф. Трябваше по-внимателно с биричката, че тая нощ щяха да идват нови попълнения, трябваше да ходим да ги събираме. Вихър се обади, че с Маги са пристигнали от Балчик и са в процес на разквартируване и се разбрахме да се намерим на плажа между две спасителни кули. После там бяха всичките срещи. Следобедът и вечерта преминаха в ядене, плуване и още ядене (платил съм си го тоя all inclusive, ще ям). Към девет и малко с Емо се отправихме на път в търсене на варненската автогара. Разбрахме, че били две. Значи се отправихме на път в търсене на правилната варненска автогара. То да не е като в Бургас, автогарата да е на лесно до железопътната гара, де толкоз акъл. Бяха я шибнали почти в края на града. Тоя път реших да намерим пътя през центъра, че не ми се обикаляше пак из разните му сокаци. Загубихме се само на два пъти, но пък сателитната навигация оправи положението. Оставихме колите на някаква газостанция до автогарата и се примолихме на дядото страж да не ги закача в близките десетина минути.
Оказа се, че автобусът пристигал в 22:30, не в 22:00. Хем се чудех кой е тоя смел автобесен шофьор дето ще стигне до морето за 6 часа, при положение че ние със стабилно каране го взехме за шест часа и половина. Пихме по кафе в близкото OMV и се запътихме да ги взимаме. Бомзи (Боби и Немзи) бяха с едно чанте багаж (то за един уикенд какво повече), докато Грима Змийски език (Гришата и Сима) си носеха повечко. Така де, Гришата носеше повечко, Сима беше дама и не носеше нищо. Любов ли бе да го опишеш. Натоварихме се по колите и успяхме да намерим правилните разклони от първия път. Опознай Варна, за да я обикнеш.
Докато намерим техния хотел "Диана", който по нищо не отстъпваше на хотел "Берлин" по... оформление, стана почти полунощ. Народите бяха гладни и се отправихме на екс'едиция по снабдяване с продоволствие. След известно количество лашкане из тълпите и плакнене на очи по разни туристки, се озовахме в бар Latin. Сервитьорите вече бяха приключили, но барманът им беше иззел функциите и ни обслужи, макар и по-бавничко. Общо взето много му се радвахме. На мен лично не ми се ядеше, още бях доволно пълен от вечеря, и си поръчах някаква Карнобатска мускатова или пък специална, не помня вече, но беше вкусна. Голяма. Две всъщност. Което не беше особено разумен ход предвид последвалите събития, ама какво да се прави, на море сме. Накрая барманът реши, че сме му много симпатични и ни покани на бразилска вечер в неделя. Били го организирали за пръв път, но за 25 лева сме щели да ядем месища и салати на корем. Ох на дяда камилата.
На другата сутрин щях да получа миниатюрен сърдечен удар, когато будилникът ми иззвъня в пет часа да ходя да събирам сестра си от автогарата. Все пак стажът е в работно време, пък в почивните дни може да дойде и до морето, нъл тъй. И все пак, събота е, хора. Малко милост. Още се чувствах леко снощничък, въпреки че по мои сметки трябваше да съм изметаболизирал ракия и половина. Майка ми заяви, че щом съм спал толкова малко, щяла да кара тя. Чудно. Превъплътих се в ролята на навигиращ куфар и се метнахме до автогарата. Взехме сестра ми и се върнахме точно навреме за сутрешно плуване. Иде-лайно. После се назакусвахме стабилно, взехме походно легло за девойчето и аре на море. Маги и Вихър (Виги), Бомзи и Грима се присъединиха към нас и пак стана веселко. Алекс реши, че волейболът е плебейска история и остана на шезлонг, докато ние се мокрехме стабилно.
След морето следваше... обяд, разбира се. Точно сядах да унищожавам втората порция салдолед, когато телефонът ми иззвъня. Гергана беше пристигнала във Варна. Мф... ще почака. Салдолед е това, не шега работа. После двамата с Емо (Таигър) се натоварихме в лагуната на хладно и айде пак към Варна. Така и не разбрах защо той настоя да ходим с неговата кола, дали защото мрънках, че съм се обърнал на такси, или просто му беше кеф да се вози. Щото аз карах. Междувременно получихме инструкции да вземем вода и нещо за душата. Занесохме се до Варна, най-непукистки направихме обратен завой на катедралата... май не трябваше... взехме Гергана и се понесохме към севера. Пътьом спряхме да заредим, взехме един Jameson и два стека минерална вода и аре на море. Тоя път Гергана нямаше състудентки или каквито там бяха, при които да спи, така че я разквартирувахме на дивана при Емо. Апартаментът бавно, но неотклонно започна да прилича на дядовата ръкавичка. Отидохме на плаж, че да не го гледаме.
Камен беше купил надуваем дюшек, та за известно време бяхме заети с него. Установихме, че пет човека доста прилично могат да се качат отгоре му, стига разбира се никой да не придиря за това, че нито един сантиметър от дюшека не се показваше над водата. Докато си пошляпвахме, мокрехме се един друг и околните туристи и гонехме топки и фризбита из родното Черноморие, в болния ми мозък изкристализира идеята да се качим на бананананан. Народът, увлечен от моето скодоумие, откликна радушно и набързо се събрахме осем човека. Бях толкова настървен да снимам с прословутия си калъф за подводни снимки, че изпуснах момента когато Емо, този скромен 120 килограмов муж, се покачи най-отпред на бананя. И така, потеглихме, разлашкахме се и точно се бях разпсувал, щото не можех с една ръка да превключа на режим на видео, пък една ми трябваше да се държа за туй клатещо се нещо, когато случайно вдигнах полет и видях нещо, което ме втрещи. Емо се понесе из въздуха, с грацията на връхлитащ хипопотам направи задно салто и обрули половината народ от банана. Аз бях най-отзад и доминото не стигна до мен, но Гери, Маги и сестра ми бяха във водата. Моторницата се върна да събере народа, при което се разбра, че челото на Гери е мощно сцепено, челюстта на Маги е нелошо натъртена, пък сестра ми се оплака от цапардосан нос. Лекичко ни откараха до брега, така че пострадалите да слязат. Сестра ми се качи пак на банана де, тая корава кратуна така лесно троши ли се. Останалите не помръднахме, платили сме си все пак. Качи се и някакво дебелундесто русначе и потеглихме. Не знам дали на мен не ми беше ясна ситуацията или другите бяха сериозно разтърсени, но почти нямаше радостни викове и подскачане. Направих готини филмчета де. Само да се бях сетил да намаля светочувствителността... сега са едни ярки и сияйни, като еротичната фантазия на Стивън Спилбърг. Отидохме да съберем Гергана от медицинския пункт, където ни заръчаха да я закараме до Окръжна болница във Варна, че да я закърпят и погледнат за мозъчно сътресение. Като я слушах как вербално рендосваше околните, не мислех че има сътресение, ама поне да я ремонтират там с тиксо и дъвка. Емо се нагърби с тая задача. Останалите се прибрахме към хотела да се готвим за излизане.
Имахме резервация за мидената ферма "Дълбока". Ша папкаме мидички, иху. Виги не дойдоха, щото нея още я боляла челюстта. Мкей. Малко беше проблемно да натикаме 11 души в две коли, но преместихме багажа от берлингото на чичо ми при мен. Той има две столчета отзад, за допълнително сместване на маймуняци. Боби се настани там и потеглихме. На контролно-пропусквателния пункт, 20 метра след като взехме Бомзи и Грима, полицаят ме спря и ме пита дали съм видял знака, забраняващ спирането пред хотела им. Отговорих утвърдително, видял го бях. Но пък не бяхме спрели за повече от 20 секунди и не бяхме задръстили несъществуващото движение. Сиктирдоса ме деликатно и ни пусна да вървим. Мил човек, какво да го правиш. С проби, грешки и питане се занесохме до мидената ферма. Там баирът е бая стръмен, пък фермата е почти на морското равнище. Така де, ресторантът е почти на морското равнище, фермата си е даже под него. Нъл тъй. Паркирах някъде наблизо, пък чичо ми слезе чак до долу, щото си е стабилничък, тежи почти дваж колкото Емо.
Донесоха менютата. Погледнах менютата. Погледнах ги пак. Нормални австрийски цени, рекох си, успокоих си съвестта, заявих на майка ми и сестра ми да не се притесняват за парите и се заех да поръчвам. Мидена чорба, хайвер, салата от рапани, миди на скара, пушени миди, мидено кюфте и калкан на скара. Сервитьорката ме гледаше все по-недоверчиво. "Не го гледай така, всичко ще си изяде", увери я чичо ми. Сутринта пък беше рекъл на сервитьорките да не ми вдигат чинията, щото "Принцът сега ще дойде да закуси". Идея нямам къде съм бил, обикновено аз съм пръв сутрин в ресторанта. Междувременно в дървесата над главите ни се беше събрало цяло ято врабчета и друга перната твар, която усърдно чуруликаше, флиртуваше... и сереше по покривката. Всички бири и айряни бяха скоростно покрити с вестници, списания, менюта и прочие. "Тук е така", успокои ни табелата над входа. Донесоха манджите и се започна едно надплюскване. Междувременно дойдоха и Емо и Гергана, та се включиха в унищожаването на промишлени количества миди. Гергана възмутено заяви, че оставям много месо по ребрата на калкана и се зае да го доизглозга. Бедни държавни служители, какво да ги правиш.
Оставихме скромни 400 и кусур лева на сервитьорката и се запътихме към колите. Рибката ми беше влязла таман, не че не можех да изям още една-две след около половин час. Ама то с рибоците е така. Пуснах лунохода на първа и леко и внимателно си се изнесох по баира. Чичо ми водеше колоната и караше като изоглавен. Уж гледах да съм близо до него, че да се водя по стоповете му, ама пак за малко да не уцеля един завой. Нямаше проблем де, само майка ми ми се накара малко. После чичо ми рече, че бягал от мен, щото ми били високо фаровете. Ми да беше се обадил. Който му се спеше, отиде да спи, пък ние седнахме на външния бар до басейна да си пийваме уиски и содичка. Мен след второто уиски също ми се доспа стабилно, така че се тръшнах в леглото.
Аз съм герой, отново успях да стана в 7. Вдигнах Камен, повече от проклетия, отколкото от надежда, че ще стане. Не стана. Трябваше и майка ми да стане с мен, ама я оставих да спи. Тоя път плувах още повече, направо да се уплаши човек какъв съм задобрял. После на палачинките имаше някакъв друг тип, с когото се залафих докато чаках тлъстото чавенце пред мене да си получи петте палачинки. Аз, като скромен, викнах само четири, пък и не всичките бяха за мене. Бях открил машината, която сипва тоник и бях най-щастливото прасе. Зачетох се в един разказ на Робърт Зелазни, сръбвах си тоник и чаках народа да се събуди. По едно време ми направи впечатление, че музиката е различна. Хубава даже. Предните два дни я бях напълно изключил от съзнанието си, щото беше само някакви лигави пънковщини и Джъстин Гомез и Селена Бийбър или както се казват ония там малолетните кретенчета. Тоя път обаче звучеше Kiss. Викам си "Въх!". Kiss се смени с Фреди Меркюри. "Ай сиктир", рекох си аз и отидох да разуча какво става. Видях как сърдитата жълтоока барманка куфее зад бара. И не беше никак сърдита. Моме, ама твойта музика ли това? Ами да, рече тя гордо. Аз бях респектиран и си поръчах бира. Поздравих я за музикалния вкус и се отправихме към плажа да играем волейбол с Уилсън. По някое време решихме, че ни се яде цаца. Тук цаца, там цаца, няма цаца. Такива просташки риби нямаше в изтънчен курорт като Златни пясъци. Предложиха ни миди. Изгледах ги мръсно. Шибаняци. Не ми се слизаше чак до Варна за едната цаца. Накрая с Гришата намерихме едно капанче, дето сервираха огромна порция цаца плюс картофки плюс салата плюс бира плюс такса Златните само за 10 лв. Мучо густо.
По някое време из всичкото размотаване с Уилсън във водата бяхме намерили две руски (или белоруски, не разбрах точно) хлапета, които с небивало удоволствие гонеха топката във водата, когато се случеше да я изпуснем, иначе казано доста често. Даже баба им им помагаше. Оказа се, че въпросните гаменчета са гости на нашия хотел, така че имаше кой да ни гони топката и когато играехме в басейна. Гоуем кеф. Камен извади отнякъде Waboba-та, та и с нея дивяхме чрезмерно. После решихме да ходим да поиграем волейбол докато стане време за плюскане. Тоя път не вечеряхме в хотела, защото щяхме да ходим на бразилска вечер. Гришата имал много подъл сервис, се оказва. Някаква кажжгоде, девойка от хотел "Адмирал" дойде да мрънка, че мрежата се плащала. Дадохме й 10 лева да не ни занимава с глупости и продължихме да играем. Привечер се опретнахме и се отправихме към бар Latin. Междувременно Гергана, Бомзи и Виги си бяха тръгнали, а Гришата беше решил да остане на походното легло при нас, така че бяхме малка стройна компания от сериозни плюскащи. Щяхме да откараме Сима и сестра ми на автогарата за автобуса в 23:00 и това беше.
Бразилската вечер беше голям купон. Сервитьорите си изпотрошиха краката да ни носят нови мръвки, скаридите бяха на корем, въобще кеф отвсякъде. Само на мен ми беше малко у шише, че нали трябваше да транспортирам девойките, та не можах да се отпусна да си ям правилно. Отново бяхме с колата на Емо. Пуста лагуна нали е дълга, ударих си мойто рено. Лекичко де, размениха си малко боички. Оправихме положението с наплюнчен пръст. Разгеле излязох без повече разрушения и човешки жертви. Изпратихме девойките и се върнахме обратно пред хотела. Мислехме, че другите са си легнали вече, та си викнахме по една кайпириня на бара и седнахме да попием спокойно. Точно допивахме и те се обадиха да питат къде сме. Били още в кръчмата. Кеф. Айде на кръчма. Седнахме, викнахме си по нещо за пиене и аз се отдадох на доизяждане на останките от плюскането. Накрая го обърнахме на коктейли, даже научих барманите как се прави коктейл "Кристина". Или почти. Нямаха крушова водка. Все пак стана нелошо. После пък се потресоха, че им оставяме цели 10 % бакшиш. "Много ми давате", възкликнаха те. При което ние щастливо си поръчахме по още един коктейл.
В понеделник жегата обещаваше да е канска. Отидох набързо да поплувам, навлякох си тениска и категорично отказах да ходя на плаж. Басейн за мене. На закуска с Камен викнахме 10 палачинки за цялата компания, което предизвика искреното негодувание на някакъв типаж зад нас. Тоя пък какво иска, да му се изтъпаним 10 човека и опашката да е до плажа? Той пак толкова щеше да си чака. Ебахти дзверо. То ние пускахме тук-таме някое детенце дето искаше палачинка или две, ама тоя с искрено удоволствие си го държахме на опашката. Реших, че трябва да си наваксвам с биричките, от толкова шофиране не можах да се облажа като хората. Жълтооката барманка ми подари диск на AC/DC, щото нямала къде да го слуша. Пощръклял от кеф я поканих да пием по едно след работа, но ме отряза. Мацката на обменното бюро също. Бе какво им става на тия жени не щат да излизат с мен, егати безобразието? Викнах 4 бири и взехме да се снимаме покрай басейна, баш реклама на Болярка. По едно време мина спасителят и помоли да не си държим чашите до басейна, щото много се чупели. Няма проблем, морски, взехме си бирите в дупките на надуваемия дюшек. Той направо откачи, това било още по-забранено, щяла била да се разлее бирата. Погледахме го скептично като краставичар пред нова реколта корнишони, ама айде, изпихме си чашите и ги оставихме на бара. После се заиграхме с Waboba-та, та чичо ми се възмути как подло му изгаряме закуската. Обядвахме и продължихме да се заиграваме с дивотии. Междувременно видях какво е имал предвид спасителят. Разни тийнейджърчета се напиха и взеха да трошат чаши в пейзажа. Напсувахме ги и продължихмеда играем чак до вечеря. Когато вечеряхме, нъл тъй. Лекичко, щото пак ни се играеше волейбол, само два пъти ходих да си сипвам още и даже не ядох салдолед. Какви жертви правя за спорта. Някакви хлапета пък похитиха Уилсън, когото така и не намерихме. Подла история.
Тоя път бяхме нечетен брой волейбудалисти, пък и не ни се даваха още пари за гадната им мрежа, пък и на самата мрежа имаше цял отбор кажжгиде, полячета, които се сцепваха да играят. Ама те си бяха добри де, забивки, подавания, спасявания, само блокадите им куцаха. И всичките на не повече от 15-16 години. Ние се лигавехме в кръг малко встрани от тях докато не капнахме. После се метнахме в безлюдното тъмно море, където мятахме Waboba на солидни разстояния, а аз даже успях да направя няколко нелоши сумрачни снимки на по-готините светлини откъм морето. Голям пич тоя калъф. По някое време около 22:00 Камен се сети, че е обещал на Доника да я води на романтична вечеря. Затътрихме се към хотела. Поканиха ни на още едно заведение, явно вече ни се носеше славата на славни башибозуци. Уви, на другия ден си тръгвахме. Изкъпах се, погледахме малко глупости на лаптопа на Емо и реших, че ми се спи. Все едно някой ми изключи захранването. Угаснах и се пуснах чак на другия ден в седем. Абе осем. Отидохме да плуваме с майка ми и започнахме да се стягаме за път.
С други думи, отидохме на плаж. С Гришата взехме нов Уилсън, който обаче не може да се сравнява със стария Уилсън, щото не отскачаше от водата. Е, отскочи, като му теглих мощна тупаница, ама после трябваше да плувам до корабния път да го събирам. Гришата нали е с телосложение на ютия и горе-долу толкова добре плува. Какво пък, аз обичам да плувам. Успях да зарибя Камен да се качим на парашута. За 40 лв на човек не беше зле. Мотористите ни помнеха от банана, то такова бедствие като нас забравя ли се. Отгоре беше невероятно красиво, морето зелено, разпенената следа от влачещата ни моторница беше като мазка от въодушевен художник, а Камен се обърна към мен и с най-спокойния си глас каза, че умира от паника, но на земята ще ми каже колко гот си е изкарал. Нали не може да плува, милият, та си му беше страшничко. Аз обаче се разглобих от кеф. Другия път ще ходим да пилотираме, баста!
Освободихме стаите точно в 12:00. Пичозно. Взехме си довиждане със сервитьорите, които от няколко дни псувах, че много ни глезят и си изкарваме твърде добре. Те се размазваха от кеф, при което тичаха да ни глезят още повече и аз още по-усърдно ги псувах. Положителна обратна връзка, ръйш ли? Пардон, ръйш ли е на несебърски, трябва да внимавам къде какво говоря. Потеглихме полекичка, заредихме във Варна, където някакъв пич толкова ми хареса Vibram-ките, че май ще си прави профил в ebaу само и само да може да си вземе и той. Чичо ми отцепи напред, ние с Емо си карахме в пакет. Като морските пехотинци сме: Never leave a man (or a beer) behind! Нашето платно на магистралата беше затворено поради ремонти и ни отклониха през Нови пазар. Там беше вилняла немалка буря, имаше големи локвища и скършени клони. Вече бях продухал клапаните на реното и изпреварвах смело... но само когато имах видимост напред, Гри-шо! Емо пък почти нямаше мощност на газ и ме догонваше доста зорно. Впоследствие се оказа, че колата е работела на три цилиндъра и бордовият компютър е дал фира. Оправиха го.
Отново спряхме за почивка във Велико Търново и после си карахме лекичко чак до OMV-то на Ботевградско шосе. Взехме Доника при нас, че да я откараме до кажжгоде, манастира Лао Лин, разбрахме се да ходим на бира в Murphy's вечерта и се разотидохме. Догодина сигурно пак ще искат да ходим на all inclusive, глезундерите му. Ама гоуем кеф, баце. Даже се бях притеснил, че в някое нормално заведение ще си изям боя така - викам си бира и изчезвам. Ама ми се размина...
Смело се понесохме на изток. Първо спряхме на OMV за зареждане, изпикаване и Камен да си вземе някакви енергийщини. Но после... смело се понесохме на изток. Оказа се, че да пътуваме в делничен ден си е страхотна оферта, почти нямаше движение в нашата посока. Засели се по едно време де, но не беше фатално. Точно започваше да ме пристисква мехурът, когато Камен звънна да спрем на следващата голяма бензиностанция. Триумфално влязохме в OMV насред Велико Търново и всички се изредихме на нещастния клозет. Без Емо. Сигурно си носи резервен и си ги сменя.
От време на време чичо ми се обаждаше и ни предупреждаваше за камери и полицаи. На Търговище си беше жива порнография - двулентово еднопосочно околовръстно и ограничение от 60 км/ч. И полицаи на всеки две кръстовища. Лудница. Пред Шумен пък градяха ново кръгово и бяха запречили движението... повисяхме там малко, но общо взето това беше единствената непредвидена спирка. Даже катастрофи нямаше тоя път... май. Когато се качихме на девненската магистрала, до Варна оставаха 88 километра, но за сметка на това бях потен като за три сумиста в сауна. Така и не бях оправил климатика на реното. Емо в лагуната му беше добре, пък който се вози на задната седалка, да му мисли.
На влизане във Варна имах конкретна идея откъде да карам. Направо по Владислав Варненчик, покрай катедралата и после търся отбивка за Златни пясъци. Само дето номерът с покрай катедралата не ми беше много изкристализирал, мислех, че ще минем покрай Аспаруховия мост, пък то не било оттам. На всичкото отгоре точно след Mall Varna (блефхг) някой беше сложил табела Златни пясъци наляво. Мамка им гагаузка, пожелах им аз мислено, и вихрено отбих вляво, предизвиквайки въодушевените псувни на Емо, който точно се беше престроил вдясно зад мен. Минахме през някакъв не много натоварен квартал и излязохме на пътя за Русе. Мен Русе не ми трябваше, така че си завих надясно, направих почти обратен завой на някакво извратено кръгово и успях да уцеля правилния път на север.
Бях отпечатал карта, която показваше най-лесния път за стигане до хотела ни. Само дето бях оплел мащабите и тя показваше (както установих впоследствие) крайморския път в северната част на Златни пясъци, вместо крайморския път покрай Св. св. Константин и Елена. В резултат на което се бичнахме вдясно на първата отбивка за въпросния пясъчник, което ни забута в много... забутано място. След кратка консултация с местен сладоледаджия, свърнахме обратно към главния път. Полашкахме се известно време по живописен крайморски път (моретооооо!!!) и се озовахме на кръстовище със светофар, на което пишеше Златни пясъци направо. Доверих се на табелата. Груба грешка. Озовахме се право на пешеходния център, пред хотел Адмирал и кръчма Асгард (Skål!). Питахме още един салдоледаджия, който ни рече да вървим на ляво (или на майната си, едно от двете беше). Тръгнахме наляво и се озовахме пред бариера. Паркирах пред бариерата с дивото намерение да привлека поне някой гард, на когото да скрия слънцето докато не си намерим хотела. Привлякох гард. Каза да завием наляво. Изгледах го мръсно и забръмчахме в указаната посока. Ха. Прав беше. Ти да видиш. Намерихме си хотела, както и възможно най-прекия път за излизане от Златните, ама това го разбрахме по-натам.
Паркирах до една стена, измъкнах някакъв багаж от колата и се закандилкахме към хотела. Чичо ми набиваше щастливо в ресторанта, а нас ни очакваха трепетно на рецепцията. Оставихме си личните карти и отидохме да се настаняваме. За Камен и Доника имаше студио, а тримата с мамка ми и Емо бяхме в апарламента. Треснахме багажите в апартамента и се юрнахме на разузнаване... пардон, на обяд. Оставаха 10 минути до края на обяда и шведската маса беше бая поошмулена, но успях да забърша една доматена супа и няколко кюфтета на скара, барабар с две парчета пица и чаша сок. Всъщност шест чаши сок, нали съм добър сервитьор и си обгрижих компанията. Започнахме бавно и полека да си опитомяваме бармани със странни прищевки. Ние де, не барманите.
Докато се нарегистрираме и навидим и науговорим, стана почти време за следобеден плаж. Междувременно се заоблачи, така че смело скочих в сандалите си и поведох кохорта земноводни към първичния бульон. Камен и Доника хартисаха някъде да си вземат 'жапанки, но това не успя да ме отклони от неумолимия напредък към соленото. Деси, стринка ми, рече, че морето било бурно. Погледнах морето - вълна от три бала... абе към метър. Погледнах пак Деси, този път скептично. Свих рамене и се метнах сред вълните в облак от пара, пръски и изплискани водорасли. Стъпих на дъното и изпсувах артистично. Беше пълно с камъни. Отново свих рамене и заплувах навътре. Няма дъно - няма камъни - няма проблем. Пошляпах щастливо и се върнах към брега. Майка ми и Деси се метнаха някъде на разходка, а аз останах да чакам Камен и Доника. Някаква масажистка дойде да ми рекламира услугите си, но учтиво й обясних, че нито съм чужденец, нито искам да бъда щипан на плажа. Предпочитам аз да щипя, хъ хъ хъ. По едно време Камен дойде, гушнал бира в едната ръка и Доника в другата. Освободих го от бирата, отворих я с артистичен замах на металната табела на масажистките и отпих стабилен гълток. Кеееееф.
Почипкахме се още малко и се затърихме към хотела. Емо точно беше приключил с работната среща и се канеше да дреме, но набързо го отказахме от тая му идея. Отидохме да накупим малко мезенца в случай, че ни обземе алкохолен глад, пък и минерална вода малко да вземем, че тая варовикова история на морето пие ли се... Заклинихме се на масите пред ресторанта на хотела, точно до басейна и започнахме да проучваме какво точно влиза в нашия all inclusive. Безалкохолни, бира и български алкохол. Пих едно уиски Black Ram с вкус на ром (някой е объркал есенцията) и си минах на бирички и содички. Точно бях успял да възпитам един барман да ми прави сода с лимон, когато той изчезна и на негово място дойде една намръщена мацка със жълти очи. Няма майтап, като излъскано злато й бяха очите, жив потрес. Тя твърдо отказа да ми сложи лимон, щото не влизало в all inclusive-a, но ме посъветва да скоча до ресторанта и да си взема оттам. Сервитьорките вече оправяха масата. Ухилих им се радостно, все пак колеги сме, и се завтекох към лимоните. Най-старшата беше един ситнеж, дето права... така де... нисичка беше. Гоуем смех. Мммм, сода с лимон. Междувременно метнах и едно око на манджите. Имаше скумрия на скара... и някакви други неща. Риба все пак, истинска морска (евентуално прясна), аман от шницели. Общо взето на обяд и вечеря в ресторанта имаше едно рибено, едно пилешко и едно свинско или телешко ястие, плюс цял куп салатища, разни топли гарнитури, както и спагети и кетчуп за малоумните чужбински чавета и още по-видиотените им родители. Плюс плодове, сладки и салдолед. Обърнете внимание на изписването. Вече така се казва. Салдолед.
След вечеря имаше забавна програма. Разни пичове и пичовки щяха да танцуват салса. Красиво беше, спор няма, но ми омръзна да гледам самодоволните физиономии на танцьорите докато гушкаха мацките, така че реших(ме) да се поразходим по чаршията да видим какво що. Носехме се бавно и безметежно като пръдня в безветрие и зяпахме турист-капаните. Минахме покрай национално специализирани заведения, където датчани или руснаци или германци образуваха хомогенни групички и се опитваха да хомогенизират тъканите си с промишлени количества алко'ол. Минахме покрай продавачи на тениски, щракачи на ретроснимки, пробутвачи на папагали и реклам...ачи на разни ми ти там заведения с разни ми ти там буламачи. По едно време щях да си изям боя пред една сергия за татуировки, защото рекламната им табела обещаваше 100 % sterility. Стерилитет, де. Заливайки се от смях, предупредих Камен да не влиза там, което предизвика възмутеното "Куйе йе толкува смьешно, можи ли да попьитам?" откъм татурир...ачите. Не можах да му обясня, бях твърде зает да се опитвам да си поема дъх. Придвижвахме се лекинко на север, подминавайки хотели и туристи. Лекинко, но неотклонно. По едно време се озовахме пред хотел "Берлин", който изглеждаше като изваден от мокър сън на строител на източния блок, целия бетон и грозотия. Плахо предложих да се връщаме, но Емо категорично отказа да трамбова цялото разстояние обратно до хотела. За щастие точно тогава мина автовлакчето, което циркулира между "Берлин" и "Адмирал". Натоварихме се на него и започнахме да махаме на туристите в стил английската кралица. Някаква компания пияндурници пък имаха облог кой ще получи най-много high-fives, та целия влак се тресеше от майтапи.
Когато се стоварихме пред "Адмирал", Емо обяви, че му се ядат мон каламари. With a side order of Fuck You! Майка ми вдигна ръце от нас и отиде да спи, а ние се позиционирахме в някаква пицария, където имаше и калмари. И скариди за мезе. А калмарите бяха два вида, на скара и панирани. Тези на скара бяха шест-седем парчета, ама два пръста дебели, докато пържените бяха цяла купчина, но пък ултратънички. Не можахме да решим кои са по-хубави, така че си викнахме и от двата вида. Закаламарихме щастливо и решихме, че ни е време да подремнем. Пътем с Емо цапнахме по една сръбска сливовица от камерата (не че имаше минибар, ама ние си носехме) и се разквартирувахме по леглата.
Седем часът сутринта. Станах весел и ранобуден и тихомълком се изнизах за плуване. Опитах се да вдигна и Камен (по негови инструкции), но задачата беше невъзможна. Имаше жълт флаг, а морето беше равно като тепсия. Нямаше придънно вълнение, така сигурно спасителите ги бяха забравили от вчера (което беше странно, щото тогава флагът беше зелен, а и ги събраха като си тръгваха). Голям праз. Поплувах към половин километър, да не се изсилвам първия ден, и се заклатушках към хотела, съхнейки в движение. Курдисах се пред ресторанта, взех си една сода и чаках да огладнея. Разни хора взеха да прииждат, а отвътре се разнесе подозрителна миризма на палачинки. Подредих се аз на една опашка и си викнах две, да не съм много нагъл. Сетих се как в Русия набивах блини по евро и ми стана едно благо на душата. Докато се назакусваме всичките, стана време за плаж. Взехме Уилсън и аре аре на море. Чичо ми и Деси останаха в хотела де, пък Емо беше решил да си наваксва със съня, та закачихме табелката да не го безпокоят. Камен за сметка на това беше изчезнал и беше заключил стаята. Да беше оставил ключа на рецепцията барем, Доника подивя докато го намери. После си бучаха нещо, накрая се сдобриха. Нормално.
Прекарахме почти цялото време във водата - 26 градусова чорбица, а слънцето спряно пече ли, пече. Когато много взе да прежуря, към 11:30, отидохме обратно в хотела, изчипкахме се и слязохме да обядваме. В случая на Емо: да закуси. Биричка, рибичка и салдолед. Кеф. Трябваше по-внимателно с биричката, че тая нощ щяха да идват нови попълнения, трябваше да ходим да ги събираме. Вихър се обади, че с Маги са пристигнали от Балчик и са в процес на разквартируване и се разбрахме да се намерим на плажа между две спасителни кули. После там бяха всичките срещи. Следобедът и вечерта преминаха в ядене, плуване и още ядене (платил съм си го тоя all inclusive, ще ям). Към девет и малко с Емо се отправихме на път в търсене на варненската автогара. Разбрахме, че били две. Значи се отправихме на път в търсене на правилната варненска автогара. То да не е като в Бургас, автогарата да е на лесно до железопътната гара, де толкоз акъл. Бяха я шибнали почти в края на града. Тоя път реших да намерим пътя през центъра, че не ми се обикаляше пак из разните му сокаци. Загубихме се само на два пъти, но пък сателитната навигация оправи положението. Оставихме колите на някаква газостанция до автогарата и се примолихме на дядото страж да не ги закача в близките десетина минути.
Оказа се, че автобусът пристигал в 22:30, не в 22:00. Хем се чудех кой е тоя смел автобесен шофьор дето ще стигне до морето за 6 часа, при положение че ние със стабилно каране го взехме за шест часа и половина. Пихме по кафе в близкото OMV и се запътихме да ги взимаме. Бомзи (Боби и Немзи) бяха с едно чанте багаж (то за един уикенд какво повече), докато Грима Змийски език (Гришата и Сима) си носеха повечко. Така де, Гришата носеше повечко, Сима беше дама и не носеше нищо. Любов ли бе да го опишеш. Натоварихме се по колите и успяхме да намерим правилните разклони от първия път. Опознай Варна, за да я обикнеш.
Докато намерим техния хотел "Диана", който по нищо не отстъпваше на хотел "Берлин" по... оформление, стана почти полунощ. Народите бяха гладни и се отправихме на екс'едиция по снабдяване с продоволствие. След известно количество лашкане из тълпите и плакнене на очи по разни туристки, се озовахме в бар Latin. Сервитьорите вече бяха приключили, но барманът им беше иззел функциите и ни обслужи, макар и по-бавничко. Общо взето много му се радвахме. На мен лично не ми се ядеше, още бях доволно пълен от вечеря, и си поръчах някаква Карнобатска мускатова или пък специална, не помня вече, но беше вкусна. Голяма. Две всъщност. Което не беше особено разумен ход предвид последвалите събития, ама какво да се прави, на море сме. Накрая барманът реши, че сме му много симпатични и ни покани на бразилска вечер в неделя. Били го организирали за пръв път, но за 25 лева сме щели да ядем месища и салати на корем. Ох на дяда камилата.
На другата сутрин щях да получа миниатюрен сърдечен удар, когато будилникът ми иззвъня в пет часа да ходя да събирам сестра си от автогарата. Все пак стажът е в работно време, пък в почивните дни може да дойде и до морето, нъл тъй. И все пак, събота е, хора. Малко милост. Още се чувствах леко снощничък, въпреки че по мои сметки трябваше да съм изметаболизирал ракия и половина. Майка ми заяви, че щом съм спал толкова малко, щяла да кара тя. Чудно. Превъплътих се в ролята на навигиращ куфар и се метнахме до автогарата. Взехме сестра ми и се върнахме точно навреме за сутрешно плуване. Иде-лайно. После се назакусвахме стабилно, взехме походно легло за девойчето и аре на море. Маги и Вихър (Виги), Бомзи и Грима се присъединиха към нас и пак стана веселко. Алекс реши, че волейболът е плебейска история и остана на шезлонг, докато ние се мокрехме стабилно.
След морето следваше... обяд, разбира се. Точно сядах да унищожавам втората порция салдолед, когато телефонът ми иззвъня. Гергана беше пристигнала във Варна. Мф... ще почака. Салдолед е това, не шега работа. После двамата с Емо (Таигър) се натоварихме в лагуната на хладно и айде пак към Варна. Така и не разбрах защо той настоя да ходим с неговата кола, дали защото мрънках, че съм се обърнал на такси, или просто му беше кеф да се вози. Щото аз карах. Междувременно получихме инструкции да вземем вода и нещо за душата. Занесохме се до Варна, най-непукистки направихме обратен завой на катедралата... май не трябваше... взехме Гергана и се понесохме към севера. Пътьом спряхме да заредим, взехме един Jameson и два стека минерална вода и аре на море. Тоя път Гергана нямаше състудентки или каквито там бяха, при които да спи, така че я разквартирувахме на дивана при Емо. Апартаментът бавно, но неотклонно започна да прилича на дядовата ръкавичка. Отидохме на плаж, че да не го гледаме.
Камен беше купил надуваем дюшек, та за известно време бяхме заети с него. Установихме, че пет човека доста прилично могат да се качат отгоре му, стига разбира се никой да не придиря за това, че нито един сантиметър от дюшека не се показваше над водата. Докато си пошляпвахме, мокрехме се един друг и околните туристи и гонехме топки и фризбита из родното Черноморие, в болния ми мозък изкристализира идеята да се качим на бананананан. Народът, увлечен от моето скодоумие, откликна радушно и набързо се събрахме осем човека. Бях толкова настървен да снимам с прословутия си калъф за подводни снимки, че изпуснах момента когато Емо, този скромен 120 килограмов муж, се покачи най-отпред на бананя. И така, потеглихме, разлашкахме се и точно се бях разпсувал, щото не можех с една ръка да превключа на режим на видео, пък една ми трябваше да се държа за туй клатещо се нещо, когато случайно вдигнах полет и видях нещо, което ме втрещи. Емо се понесе из въздуха, с грацията на връхлитащ хипопотам направи задно салто и обрули половината народ от банана. Аз бях най-отзад и доминото не стигна до мен, но Гери, Маги и сестра ми бяха във водата. Моторницата се върна да събере народа, при което се разбра, че челото на Гери е мощно сцепено, челюстта на Маги е нелошо натъртена, пък сестра ми се оплака от цапардосан нос. Лекичко ни откараха до брега, така че пострадалите да слязат. Сестра ми се качи пак на банана де, тая корава кратуна така лесно троши ли се. Останалите не помръднахме, платили сме си все пак. Качи се и някакво дебелундесто русначе и потеглихме. Не знам дали на мен не ми беше ясна ситуацията или другите бяха сериозно разтърсени, но почти нямаше радостни викове и подскачане. Направих готини филмчета де. Само да се бях сетил да намаля светочувствителността... сега са едни ярки и сияйни, като еротичната фантазия на Стивън Спилбърг. Отидохме да съберем Гергана от медицинския пункт, където ни заръчаха да я закараме до Окръжна болница във Варна, че да я закърпят и погледнат за мозъчно сътресение. Като я слушах как вербално рендосваше околните, не мислех че има сътресение, ама поне да я ремонтират там с тиксо и дъвка. Емо се нагърби с тая задача. Останалите се прибрахме към хотела да се готвим за излизане.
Имахме резервация за мидената ферма "Дълбока". Ша папкаме мидички, иху. Виги не дойдоха, щото нея още я боляла челюстта. Мкей. Малко беше проблемно да натикаме 11 души в две коли, но преместихме багажа от берлингото на чичо ми при мен. Той има две столчета отзад, за допълнително сместване на маймуняци. Боби се настани там и потеглихме. На контролно-пропусквателния пункт, 20 метра след като взехме Бомзи и Грима, полицаят ме спря и ме пита дали съм видял знака, забраняващ спирането пред хотела им. Отговорих утвърдително, видял го бях. Но пък не бяхме спрели за повече от 20 секунди и не бяхме задръстили несъществуващото движение. Сиктирдоса ме деликатно и ни пусна да вървим. Мил човек, какво да го правиш. С проби, грешки и питане се занесохме до мидената ферма. Там баирът е бая стръмен, пък фермата е почти на морското равнище. Така де, ресторантът е почти на морското равнище, фермата си е даже под него. Нъл тъй. Паркирах някъде наблизо, пък чичо ми слезе чак до долу, щото си е стабилничък, тежи почти дваж колкото Емо.
Донесоха менютата. Погледнах менютата. Погледнах ги пак. Нормални австрийски цени, рекох си, успокоих си съвестта, заявих на майка ми и сестра ми да не се притесняват за парите и се заех да поръчвам. Мидена чорба, хайвер, салата от рапани, миди на скара, пушени миди, мидено кюфте и калкан на скара. Сервитьорката ме гледаше все по-недоверчиво. "Не го гледай така, всичко ще си изяде", увери я чичо ми. Сутринта пък беше рекъл на сервитьорките да не ми вдигат чинията, щото "Принцът сега ще дойде да закуси". Идея нямам къде съм бил, обикновено аз съм пръв сутрин в ресторанта. Междувременно в дървесата над главите ни се беше събрало цяло ято врабчета и друга перната твар, която усърдно чуруликаше, флиртуваше... и сереше по покривката. Всички бири и айряни бяха скоростно покрити с вестници, списания, менюта и прочие. "Тук е така", успокои ни табелата над входа. Донесоха манджите и се започна едно надплюскване. Междувременно дойдоха и Емо и Гергана, та се включиха в унищожаването на промишлени количества миди. Гергана възмутено заяви, че оставям много месо по ребрата на калкана и се зае да го доизглозга. Бедни държавни служители, какво да ги правиш.
Оставихме скромни 400 и кусур лева на сервитьорката и се запътихме към колите. Рибката ми беше влязла таман, не че не можех да изям още една-две след около половин час. Ама то с рибоците е така. Пуснах лунохода на първа и леко и внимателно си се изнесох по баира. Чичо ми водеше колоната и караше като изоглавен. Уж гледах да съм близо до него, че да се водя по стоповете му, ама пак за малко да не уцеля един завой. Нямаше проблем де, само майка ми ми се накара малко. После чичо ми рече, че бягал от мен, щото ми били високо фаровете. Ми да беше се обадил. Който му се спеше, отиде да спи, пък ние седнахме на външния бар до басейна да си пийваме уиски и содичка. Мен след второто уиски също ми се доспа стабилно, така че се тръшнах в леглото.
Аз съм герой, отново успях да стана в 7. Вдигнах Камен, повече от проклетия, отколкото от надежда, че ще стане. Не стана. Трябваше и майка ми да стане с мен, ама я оставих да спи. Тоя път плувах още повече, направо да се уплаши човек какъв съм задобрял. После на палачинките имаше някакъв друг тип, с когото се залафих докато чаках тлъстото чавенце пред мене да си получи петте палачинки. Аз, като скромен, викнах само четири, пък и не всичките бяха за мене. Бях открил машината, която сипва тоник и бях най-щастливото прасе. Зачетох се в един разказ на Робърт Зелазни, сръбвах си тоник и чаках народа да се събуди. По едно време ми направи впечатление, че музиката е различна. Хубава даже. Предните два дни я бях напълно изключил от съзнанието си, щото беше само някакви лигави пънковщини и Джъстин Гомез и Селена Бийбър или както се казват ония там малолетните кретенчета. Тоя път обаче звучеше Kiss. Викам си "Въх!". Kiss се смени с Фреди Меркюри. "Ай сиктир", рекох си аз и отидох да разуча какво става. Видях как сърдитата жълтоока барманка куфее зад бара. И не беше никак сърдита. Моме, ама твойта музика ли това? Ами да, рече тя гордо. Аз бях респектиран и си поръчах бира. Поздравих я за музикалния вкус и се отправихме към плажа да играем волейбол с Уилсън. По някое време решихме, че ни се яде цаца. Тук цаца, там цаца, няма цаца. Такива просташки риби нямаше в изтънчен курорт като Златни пясъци. Предложиха ни миди. Изгледах ги мръсно. Шибаняци. Не ми се слизаше чак до Варна за едната цаца. Накрая с Гришата намерихме едно капанче, дето сервираха огромна порция цаца плюс картофки плюс салата плюс бира плюс такса Златните само за 10 лв. Мучо густо.
По някое време из всичкото размотаване с Уилсън във водата бяхме намерили две руски (или белоруски, не разбрах точно) хлапета, които с небивало удоволствие гонеха топката във водата, когато се случеше да я изпуснем, иначе казано доста често. Даже баба им им помагаше. Оказа се, че въпросните гаменчета са гости на нашия хотел, така че имаше кой да ни гони топката и когато играехме в басейна. Гоуем кеф. Камен извади отнякъде Waboba-та, та и с нея дивяхме чрезмерно. После решихме да ходим да поиграем волейбол докато стане време за плюскане. Тоя път не вечеряхме в хотела, защото щяхме да ходим на бразилска вечер. Гришата имал много подъл сервис, се оказва. Някаква кажжгоде, девойка от хотел "Адмирал" дойде да мрънка, че мрежата се плащала. Дадохме й 10 лева да не ни занимава с глупости и продължихме да играем. Привечер се опретнахме и се отправихме към бар Latin. Междувременно Гергана, Бомзи и Виги си бяха тръгнали, а Гришата беше решил да остане на походното легло при нас, така че бяхме малка стройна компания от сериозни плюскащи. Щяхме да откараме Сима и сестра ми на автогарата за автобуса в 23:00 и това беше.
Бразилската вечер беше голям купон. Сервитьорите си изпотрошиха краката да ни носят нови мръвки, скаридите бяха на корем, въобще кеф отвсякъде. Само на мен ми беше малко у шише, че нали трябваше да транспортирам девойките, та не можах да се отпусна да си ям правилно. Отново бяхме с колата на Емо. Пуста лагуна нали е дълга, ударих си мойто рено. Лекичко де, размениха си малко боички. Оправихме положението с наплюнчен пръст. Разгеле излязох без повече разрушения и човешки жертви. Изпратихме девойките и се върнахме обратно пред хотела. Мислехме, че другите са си легнали вече, та си викнахме по една кайпириня на бара и седнахме да попием спокойно. Точно допивахме и те се обадиха да питат къде сме. Били още в кръчмата. Кеф. Айде на кръчма. Седнахме, викнахме си по нещо за пиене и аз се отдадох на доизяждане на останките от плюскането. Накрая го обърнахме на коктейли, даже научих барманите как се прави коктейл "Кристина". Или почти. Нямаха крушова водка. Все пак стана нелошо. После пък се потресоха, че им оставяме цели 10 % бакшиш. "Много ми давате", възкликнаха те. При което ние щастливо си поръчахме по още един коктейл.
В понеделник жегата обещаваше да е канска. Отидох набързо да поплувам, навлякох си тениска и категорично отказах да ходя на плаж. Басейн за мене. На закуска с Камен викнахме 10 палачинки за цялата компания, което предизвика искреното негодувание на някакъв типаж зад нас. Тоя пък какво иска, да му се изтъпаним 10 човека и опашката да е до плажа? Той пак толкова щеше да си чака. Ебахти дзверо. То ние пускахме тук-таме някое детенце дето искаше палачинка или две, ама тоя с искрено удоволствие си го държахме на опашката. Реших, че трябва да си наваксвам с биричките, от толкова шофиране не можах да се облажа като хората. Жълтооката барманка ми подари диск на AC/DC, щото нямала къде да го слуша. Пощръклял от кеф я поканих да пием по едно след работа, но ме отряза. Мацката на обменното бюро също. Бе какво им става на тия жени не щат да излизат с мен, егати безобразието? Викнах 4 бири и взехме да се снимаме покрай басейна, баш реклама на Болярка. По едно време мина спасителят и помоли да не си държим чашите до басейна, щото много се чупели. Няма проблем, морски, взехме си бирите в дупките на надуваемия дюшек. Той направо откачи, това било още по-забранено, щяла била да се разлее бирата. Погледахме го скептично като краставичар пред нова реколта корнишони, ама айде, изпихме си чашите и ги оставихме на бара. После се заиграхме с Waboba-та, та чичо ми се възмути как подло му изгаряме закуската. Обядвахме и продължихме да се заиграваме с дивотии. Междувременно видях какво е имал предвид спасителят. Разни тийнейджърчета се напиха и взеха да трошат чаши в пейзажа. Напсувахме ги и продължихмеда играем чак до вечеря. Когато вечеряхме, нъл тъй. Лекичко, щото пак ни се играеше волейбол, само два пъти ходих да си сипвам още и даже не ядох салдолед. Какви жертви правя за спорта. Някакви хлапета пък похитиха Уилсън, когото така и не намерихме. Подла история.
Тоя път бяхме нечетен брой волейбудалисти, пък и не ни се даваха още пари за гадната им мрежа, пък и на самата мрежа имаше цял отбор кажжгиде, полячета, които се сцепваха да играят. Ама те си бяха добри де, забивки, подавания, спасявания, само блокадите им куцаха. И всичките на не повече от 15-16 години. Ние се лигавехме в кръг малко встрани от тях докато не капнахме. После се метнахме в безлюдното тъмно море, където мятахме Waboba на солидни разстояния, а аз даже успях да направя няколко нелоши сумрачни снимки на по-готините светлини откъм морето. Голям пич тоя калъф. По някое време около 22:00 Камен се сети, че е обещал на Доника да я води на романтична вечеря. Затътрихме се към хотела. Поканиха ни на още едно заведение, явно вече ни се носеше славата на славни башибозуци. Уви, на другия ден си тръгвахме. Изкъпах се, погледахме малко глупости на лаптопа на Емо и реших, че ми се спи. Все едно някой ми изключи захранването. Угаснах и се пуснах чак на другия ден в седем. Абе осем. Отидохме да плуваме с майка ми и започнахме да се стягаме за път.
С други думи, отидохме на плаж. С Гришата взехме нов Уилсън, който обаче не може да се сравнява със стария Уилсън, щото не отскачаше от водата. Е, отскочи, като му теглих мощна тупаница, ама после трябваше да плувам до корабния път да го събирам. Гришата нали е с телосложение на ютия и горе-долу толкова добре плува. Какво пък, аз обичам да плувам. Успях да зарибя Камен да се качим на парашута. За 40 лв на човек не беше зле. Мотористите ни помнеха от банана, то такова бедствие като нас забравя ли се. Отгоре беше невероятно красиво, морето зелено, разпенената следа от влачещата ни моторница беше като мазка от въодушевен художник, а Камен се обърна към мен и с най-спокойния си глас каза, че умира от паника, но на земята ще ми каже колко гот си е изкарал. Нали не може да плува, милият, та си му беше страшничко. Аз обаче се разглобих от кеф. Другия път ще ходим да пилотираме, баста!
Освободихме стаите точно в 12:00. Пичозно. Взехме си довиждане със сервитьорите, които от няколко дни псувах, че много ни глезят и си изкарваме твърде добре. Те се размазваха от кеф, при което тичаха да ни глезят още повече и аз още по-усърдно ги псувах. Положителна обратна връзка, ръйш ли? Пардон, ръйш ли е на несебърски, трябва да внимавам къде какво говоря. Потеглихме полекичка, заредихме във Варна, където някакъв пич толкова ми хареса Vibram-ките, че май ще си прави профил в ebaу само и само да може да си вземе и той. Чичо ми отцепи напред, ние с Емо си карахме в пакет. Като морските пехотинци сме: Never leave a man (or a beer) behind! Нашето платно на магистралата беше затворено поради ремонти и ни отклониха през Нови пазар. Там беше вилняла немалка буря, имаше големи локвища и скършени клони. Вече бях продухал клапаните на реното и изпреварвах смело... но само когато имах видимост напред, Гри-шо! Емо пък почти нямаше мощност на газ и ме догонваше доста зорно. Впоследствие се оказа, че колата е работела на три цилиндъра и бордовият компютър е дал фира. Оправиха го.
Отново спряхме за почивка във Велико Търново и после си карахме лекичко чак до OMV-то на Ботевградско шосе. Взехме Доника при нас, че да я откараме до кажжгоде, манастира Лао Лин, разбрахме се да ходим на бира в Murphy's вечерта и се разотидохме. Догодина сигурно пак ще искат да ходим на all inclusive, глезундерите му. Ама гоуем кеф, баце. Даже се бях притеснил, че в някое нормално заведение ще си изям боя така - викам си бира и изчезвам. Ама ми се размина...
