Тролове в резерват или един уикенд в Хърватска

Ptuj

От известно време насам, ще рече от два дни след лятната ми отпуска, бях започнал да правя планове къде ми се ходи следващия път. Следващият път беше австрийският национален празник, 26-ти октомври, който тази година се падаше в петък. С Миро имахме амбициозната идея да се разходим до Барселона, която не само има институт по молеулярна биология на брега на морето, ами и обещава хубаво време за къпане дори в напреднала есен. Уви, цените на полетите отказаха да паднат под 250 евро, така че се насочихме към по-икономически приемливи алтернативи. Спряхме се на Загреб. Така и така не бях ходил в Хърватска, а пък и Миро заяви, че непременно трябва да идем до Плитвишките езера, където било невероятно красиво и имало мечки. Айде на мечките! Събрахме Деян и Силвия да си имаме компания, купихме билети за нафтобуса и се разбрахме да се чакаме в 7:30 на виенската автогара. С Деян и Силвия всъщност се разбрахме да се чакаме в 7:00 на спирката на метрото, но Миро заяви, че сме абсолютно луди и ще дойде направо на автогарата. Срещата в седем имаше за цел да остави толеранс за евентуални закъснения рано сутрин в почивния ден. Като например моето.

Излюпих се в 6:30 и се завтекох мощно към банята. Планът беше 10 минути къпане, 10 минути приготвяне и бегом към спирката. Бях си наприготвил неща за обличане от предната вечер, но все още трябваше да направя сандвичи и да прегледам дали съм взел всичко необходимо. Като билетите, които отлежаваха на бюрото ми заедно с малко пари в брой. Фотоапарат, телефон, зарядни за двата, книга, че да не се случи нещо с Kindle-a, нож, в случай че срещнем гладна мечка, свирка, в случай че мечката не е гладна и е в настроение за хоро, два сандвича, вода. Паспорт. Бях свикнал да пътувам навсякъде с лична карта (което за малко да ми изиграе кофти шега като ходих до Гран Бретан), но Балканите са това, простотии всякакви, по-добре да си взема паспорта. Така че позакъснях леко... с 15 минути.

Бодро се отправихме към автогарата. Тя беше грозна, но за сметка на това - ветровита. Провериха ни билетите и се юрнахме да си дирим автобуса. Шофьорът точно качваше големите куфарища и се готвеше да отвори предната врата. Моменталически се върнах 1000 км на юг и 20 години назад. Огромна тълпа сърбоговорящи люде се стовари върху вратата, опитвайки се с бутане, дърпане и псувни да вкара колкото се може повече хора и багаж в автобуса. Тъй де, да няма никакво съмнение къде отиваме. За щастие шофьорът беше свикнал с такива дивотии и успя да въведе ред. Деян се метна през вратата като триатлонист и запази четири места едно до друго. Успях даже да си натикам раницата над главата, че да не ми се бута в предългите крака. Решихме, че сме готови за тръгване. Да, обаче. По едно време цял куп официозно изглеждащи люде нахлуха в автобуса и заявиха, че искат да ни видят билетите. Ма маце, нали ти ми го завери преди 10 минути тоя билет. Нищо, пак. Оказа се, че имаме един човек повече поради грешка в онлайн системата. Да играем музикални столове сега ли, що? В крайна сметка потеглихме само с 20 минути закъснение.

Деян обяви, че на другия ден в Плитвице имало 70 % шанс да вали. Чудо голямо, няма да се спрем я. Седемдесет - седемдесет, кой ти ги дава. Пътуването по облачната австрийска равнина беше спокойно и безметежно. Изух си кубинките, разни хора спяха, ние си говорехме простотии, две седалки пред нас една майка полагаше геройски усилия да занимава три дечица, така че да не вдигат шум. Те си бяха много възпитани де, хем не ги свърташе на едно място, хем не крещяха. Едно русо момиченце даже си пееше нещо. На нас това ни дай, повод за простеене - веднага се включихме в песничката. Текстът беше лесен, "ляляляляляля", а мелодията май беше кой както си я натъкми. По едно време ме лъхна миризма на цигари. Ай сиктир, викам си, кой кретен пуши в автобуса. След кратко наблюдение установихме, че една дама на средна възраст, видимо повлияна от биологично активна съставка, редовно ходи до тоалетната на автобуса, след което се размирисва на цигарен дим. Те ти, булка, Спасовден. По едно време тая се разврещя, че в тоалетната нямало тоалетна хартия. Шофьорът... не арменецът, с ръката голема, просто някой сърбскоговорящ... то вече и сърби не може да им вика човек на тия, нали фанатично се делят на черногорци, сърби, хървати и още там каква сган, нищо че езикът им същият... та, шофьорът й изръмжа да млъква, щото в тоалетната не се предполага да се пуши и че ако не миряса, ще я свали от автобуса. Външно и вътрешно аплодирахме подобно решение, но уви. Миро разказа някаква история как шефът на не знам коя фармацевтична компания за Европа бил решил да изключат Хърватска и Черна гора (Croatia, Montenegro) от тестовете на някакво ново лекарство, щото първата страна звучала като да е в Азия, а другата - в Африка. Ебаси, викам си, от какви хора зависи бъдещето. Знам си аз, че трябваше да продължа да се трескам в стената като малък, ама нашите не, недей, ще затъпееш. Я гледай тоя тип, него техните сигурно са го засилвали от втория етаж, че да го докарат до такъв ръководен пост. А ти, Томанов, прави си докторантурата, като ти е толкова акълът.

Стигнахме до някаква бензиностанция дълбоко в Южна Австрия и шофьорът обяви 15 минути почивка. Обяви я на немски, все пак сме в Австрия, нъл тъй. Онуй пушещото изврещя, че не можело в автобус, който пътува за Хърватска, да се говори на немски. Тя била югославка и трябвало да й се говори на... на югославски предполагам. Хората гледаха потресени, ние се държахме за търбусите от смях. Следваше разтъпкване, оскверняване на близките тоалетни и прочие приятни дейности. Поразходихме се малко, при което се натъкнахме на интересна гледка. Всъщност на няколко такива. Първо, срещнахме две колежки от моя институт, които пътуваха с кола за Сплит и бяха спрели да си починат. Второ, гръмогласната пушачка от автобуса си купи няколко бири, явно щеше да има продължение на забавлението. Трето, видяхме полицейска кола, факт, на който не обърнахме внимание в началото. И последно, видяхме "камион марка TIR". Естествено, интересното не беше камионът, нито пловдивската регистрация, още по-малко надписът "Петко Ангелов БГ". Интересното беше, че камионът си имаше сателитна чиния. На Булсатком. Докато се възхищавахме на чинията, полицаите се изсипаха от колата и се захвана вихрена дискусия с шофьора на нашия автобус, биропиещата цигаропушеща особа и поне половината пътници. Нададохме ухо и подочухме, че госпожата, възмутена от отношението на шофьора, е викнала полиция. Полицаите й обясниха, че ако нарушава спокойствието на останалите пътници, шофьорът е в пълното си право да я свали и всъщност тя трябва да го благословавя, че я е свалил в Австрия, а не в Словения примерно.

Сателитен тираджия с ракия

Доволно подхилващи се, отидохме да разгледаме камиона на Петко Ангелов. На предното стъкло пишеше Митко. Петко явно ще да преуспява, щом и Митко е успял да си наеме. Помолихме шофьора, въпросния Митко, да ни направи снимка на четиримата. Той пък заяви, че непременно ще ни черпи с ракия, щото имал имен ден. Викам си и таз хубава, тоя с каква ли клекавица ще ни пои. Само Силвия и аз се престрашихме, при което той извади две пластмасови чаши и две пластмасови бутилки, едната пълна с кола, другата с нещо, което имаше цвета и консистенцията на зехтин. Повдигнах учудено вежда, но възпитано помолих да ми сипе само един пръст. Явно пръстът ми беше изправен, щото чашата ми биде напълнена догоре. Отпих. Ококорих се и отпих пак, тоя път повечко. Изключително мека история. Да имаше и салатка. Замезих по руски, вдишвайки от подмишницата си, и връчих чашата на останалите. По едно време дойде и шофьорът на съседния камион, той сърбин, и стана съвсем веселко. За съжаление ние трябваше да продължаваме. Пожелахме си взаимно добър път и се накачулихме в автобуса.

Ракията моментално ни докара в състояние на еуфория, което се заех да запазя, изяждайки и втория си сандвич. Югославката усърдно мълчеше, което не ни попречи на настроението. Влязохме в Словения с около стотина километра в час и за около 45 минути я прецапахме цялата. Следваше, о ужас, излизане от Европейския съюз. На словенската граница един пич се качи в автобуса, метна по едно око на всички документи и си излезе. Почти като веселото войниче от пътуването до Русия, само дето не беше весел, нито войниче, нито пък си имаше Калашников. С щик. Аматьорска история. На хърватската граница ни накараха да слезем от автобуса и да минем покрай някаква будка с "п", където да ни проверят документите. Будката беше с пуснати щори и от служителя на Гранична полиция се виждаха само две рунтави длани. С други думи, аз не му виждах лицето, нито той - моето. Нагло си подадох личната карта, която някакси рикошира, защото ми беше върната след по-малко от секунда. Отидохме да преслушаме безмитния магазин. Беше скъп, но за сметка на това - еднообразен. Сиктирдосахме го и се качихме на транспорта.

В следващия един час минахме покрай град на име Птуй (явно някой е бил много отвратен) и река на име Крапина, която английскоговорящ би превел свободно като Лайнянка. Беше кафява, знае ли човек... Децата полагаха геройски усилия да се държат мирно. . По едно време онуй ми ти женище реши саркастично да заяви на момиченцето зад нея, че много харесва тананикането й и не може ли да чуе още от него. Момиченцето се отзова с готовност, подкрепено от бек вокали, сиреч нас. Чудовището съвсем се разврещя и постанови, че децата са абсолютно невъзпитани. При което на майката й падна пердето и тегли една петнайсетмитнутна тирада, деликатно намеквайки как многоуважаемата дама трябва да си затвори гадната уста и да спре да вика по децата й, щото лошо й се пише. Излишно е да казвам, че нас вече ни боляха коремите от смях. Дадохме своя принос в общата какафония, пеейки песничката за автобуса, която е по-еднообразна само от тази за фермата на стария МакДоналд. Иайиайо... имам чувството, че американските детски песнички нарочно са абсолютно кретенски, че да подготвят хлапетата от малки за мозъкоубийствения живот, който ги чака в следващите няколко десетилетия. Както и да е.

Влизахме в Загреб. Прецапахме някаква безименна река. Впоследствие установихме, че е Сава. Не беше кой знае колко голяма, може би стотина метра широка. Загреб е странна амалгама между Западна и Източна Европа. Булевардите бяха широки, набучкани с дървета и множество зелени площи, добре означена релефна маркировка, разни модерни сгради, търговски центрове и прочие неща. Не видяхме много соц блокове, но те може да са били от северната страна на града, знае ли човек. Ние идвахме от север, но магистралата минаваше западно от града и захождаше към него от юг. Сградите в центъра обаче бяха доста плачевни. Мръсни сивокафяви фасади, направени още по-сивокафяви от леката мъгла и от градския смог. Порутена мазилка, зейнали прозорци и затворени магазини. И всичко това - на идеално асфалтирани улици. Е, идеално - по нашенски. При първия дъжд се оказа, че дренажът им не е на ниво, но затова пък тротоарите бяха пълни с локви.

Загребската автогара беше грозна, но мокра. Обменихме пари, курсът беше 7.5 куна за евро. Решихме да си закупим и билети за автобуса до Плитвишките езера на другия ден. Една услужлива дама ни рече, че първият автобус за натам е в 7:30, а последният наобратно - в 17:50. Решихме, че не можем да понесем да станем толкова рано, че да се класираме за 7:30. Следващият автобус беше в 8:40. Завихме, че искаме да сме с него, и с последния наобратно. Служителката ни връчи билетите, с баркодове и място на отпътуване и прочие. Да бяхме ги и прочели. Намерихме голяма карта на града с увеличен план на центъра. Разбрахме как да стигнем до хостела си и се отправихме на път. Разбрахме също така, че смартфонищата ни могат да ни покажат местоположението ни с точност до метър, но за да изтеглим карти, че да видим къде е там дето се намираме, ни трябва интернет. Почувствах се като баба Вихронрав. Знаех точно къде съм, но всичко останало се беше позагубило. Все пак имахме приблизителна представа за посоката. На запад до Централна гара, после малко на север, после пак на запад. Проста работа. Пък и минахме покрай туристическо бюро и се снабдихме с карти на града. Йе.

Централна гара... дори да не знаехме, че е тя, пак щяхме да разбрем. Както каза Миро, всички гари имат една такава атмосфера на... гаровост. Човек веднага се сеща къде е попаднал. И това преди да видим черния парен локомотив, курдисан леко встрани от главния вход. Как да не се почувства човек като вкъщи. Горе-долу по това време осъзнахме, че ориентирането из града с карта е занимание за напреднали. Причината беше, че на сградите имената на улиците са в именителен падеж, а на картата - в съкратен притежателен. Например нашият хотел се намираше на улица Андрей Качич. На картата улицата беше просто Качичка. Мамку ви йебем хърватичку. Минахме покрай нещо, наречено Титовски трг. Не се ебавам, трг беше, това гласните са буржоазни предразсъдъци. Тито ясно, ами трг от какво е съкращение. Деян обясни, че това е местната дума за площад. Ай сиктир бе. Ми на шведски е торг. Вярно, чете се другояче, ама все пак. Реших да не споделям този лингвистичен паралел с местните, че сигурно щяха да обявят Швеция за хърватска колония. А както знае всеки, тя е кюрдско-иранска такава. Сърбите са в Австрия и правят хубави плескавици. Искам си ги на мес(т)ó.

Добрахме се до ChillOut Hostel, където рецепционистката самоотвержено се хвърли в дебрите на английския и лично ни съпроводи до стаята ни. Хостелът беше тематично изрисуван в люти чушки и навсякъде се мъдреха чушлета в саксии. Ох, на дяда. Ние бяхме в оранжевата стая на третия етаж. Оранжева, защото всичко в нея беше оранжево. С изключение на поличките над леглата. Тя бяха патладжанени. Леглата бяха две, двуетажни. Отначало исках да спя долу, защото не ми се занимаваше да се катеря по миниатюрната стълбичка, но с изненада установих, че долната табла на втория етаж е изрязана почти до матрака. Хей, ура, щях да си стърча. Моментално си заплюх едното горно легло. Деян пък вече се беше разквартирувал на другото, обяснявайки как от дете не е спал на такова. Какво пък, гледката четирикрил гардероб да се качва на двуетажно легло не беше за изпускане.

Излязохме на разходка. Петдесет метра нагоре по улицата се натъкнахме на магазин и решихме да прекъснем разходката. Напазарувахме хляб, лютеница (айвар де), салам и кашкавал и се върнахме към хостела да си похапнем. Взехме и разни хрупанки и сладки за следващия ден, както и PVC бира за довечера. Излязохме на разходка. Отидохме до местното стъргало, където цял куп люде продаваха мед и миришеше страхотно. Качихме се до една готина катедрала и после се разходихме из разни малки живописни улички, осеяни с мощни скъпарски ресторанти. Въобще Загреб е само една идея по-евтин от Виена, и то не за всичко. Минахме покрай паметника на Никола Тесла, след което по незнайно какви улички излязохме на парламента. Пък то много готини хърватки се събирали при тоя парламент. Хърватките са по някакъв странен подобни на шведките. Готини са като са младички и после изведнъж се включва някакъв ген и стават на страшилища. А пък езикът им е един дивашки. То предполагам всички балканци си звучим един на друг по тоя начин, обаче на мен лично хърватският изговор ми е толкова селяндурски, думи нямам.

Прибрахме се в хостела и решихме да налазим гумената бира. В общата стая имаше частно парти, така че теглихме една дълга на забраната за пиене в стаите и се качихме да си я налазваме в нашата си. То... налазихме я само тримата, щото Деян си беше взел радлери, и май аз изпих значително повече от Миро и Силвия. В крайна сметка те двамата си легнаха, пък на мен ми се отвори глътка и ходихме с Деян до магазина за още бира и радлер и нещо за мезе. Продължихме да си лафим в кухнята, но надойдоха разни сърбоговорящи да си лафят с Деян. На мен пък ми се доспа зверски, така че се качих по всички възможни стълби и се тръшнах в леговището си.

На следващата сутрин се надигнах в шест. Отвратително. Занесох се до банята, че да се съживя малко с душ. Някакви хора точно си лягаха. Мило. Когато се върнах, онези още спяха. Разтропах се, че да стават и да ходят и те да се мият. Миро се размрънка, че с Деян постоянно сме били ставали да пикаем и сме го будили. Прав беше, ама то толкоз бира седи ли мирно. Деян пък се оплакваше колко често се е удрял в патладжанената си полица. По едно време бях установил, че тя се маха, ама май така и не се сетих да му кажа. Голям праз. Някаква дърта хърватка бучеше на местното линго, правеше мили очи на Деян и сериозно ми лазеше по нервите. Деян преведе, че ни е предупреждавала да сме тихи. Да не беше тоя глас на корабна сирена, можеше и да я послушам, но бях убеден, че никой вече не спи. Закусихме доволно, натъпкахме храната в една раница и се юрнахме към автогарата. Ръмеше кротък дъждец. Нещо не ни се качваше на трамвай. Миро заяви, че трябва да ходим бързо, за да стигнем автогарата навреме. Отворих големио пергел и за половин час стигнахме... два пъти по-бързо, отколкото бяхме дошли от нея.

Чакалнята беше отделена от основното помещение със стъклени врати подобни на тези в московското метро: ако не се движиш достатъчно пъргаво, може и да те гилотинират. Приготвихме се да си заверим билетите, когато установихме, че стъклените врати не работят. Нашенска му работа. Минахме си през мъртвите автомати и се пуснахме на стоянката. Автобус нямаше. Понеже все пак бяхме на Балканите, рекох да проверя дали всичко е така както трябва да е. Извадих билета и почнах да чета ситния текст. Още на първия ред се изприщих. Овцата вчера ни беше издала билети за автобуса в 7:30, не за този в 8:40. Препсувахме я в нестроен хор и се юрнахме към бюрото за рекламации. Естествено, автобусът в 8:40 се управляваше от друг туроператор и билетите ни не важаха за него. Купихме си нови билети за отиване (които струваха 75 % от цената на двупосочния билет) и решихме, че ще се връщаме с тези, дето вече си бяхме купили. Щастливо платили такса "Тъпотия", се курдисахме на правилната платформа и автобусът даже взе, че дойде.

Денят беше гаден и мъглив. Идея нямахме какво време щяхме да заварим в Плитвице, камо ли дали щеше да става за снимки. По едно време мъглата взе да се раздига, а когато облаците милостиво се отвориха, за да пропуснат повече от спорадичен слънчев лъч, от нея не остана и помен. За сметка на това заваля. Типично по английски. Някакъв тип пък през цялото време говореше по телефона. Не знам какъв точно телефон, но предавателната му антена беше толкова мощна, че гласът му се разнасяше по музикалната уредба на автобуса и всички успявахме да се насладим на неговата страна от разговора. Което май беше за предпочитане, понеже музикалните вкусове на шофьора гравитираха към местния еквивалент на чалгата, или както те си му викат с умиление - турбофолк. Предната вечер бях заредил карта на цяла Хърватска, барабар с Хавстрия, така че да знаем къде се намираме. Деян също, ама неговият телефон явно не я помнеше, та се ориентирахме по моята.

Стигнахме Плитвишките езера и се разтоварихме. Имахме карта.. така де, скица, според която трябваше да влезем през вход номер едно, да се спуснем до долните езера, да прецапаме покрай едни водопади и да идем на корабче, което да ни остави на средните езера, да походим покрай тях и да се качим на автовлак до вход (той и изход) номер две, откъдето да си хванем автобуса за Загреб. Просто нали? Погледнахме къде сме. Бяхме на вход номер две, което ни прецакваше целия строен план. Не го прецакваше, ама ние не знаехме. Поехме в един есенен ден по шосето. По някое време намерихме пътечка, която водеше към резервата. И така, бяхме влезли, но нямахме билети за вътрешните транспорти. Ако разполагахме с осем часа, щяхме да можем да обходим целия маршрут и да не ни трябват въпросните транспорти. Ние обаче имахме само шест. Завтекохме се към вход/изход едно, откъдето да си вземем билети. Пътьом минахме покрай спиращи дъха гледки, които наснимахме усърдно. Като резултат отиването до входа ни отне близо час, вместо петнайсет минути.

Долните езера от пряката пътека между двата входа

Сигурно сме били най-странната гледка на света, четирима идиоти доближават входа откъм вътрешната страна и се курдисват да си купят билети. Обаче си взехме студентски и спестихме 4 евро, ха! Юрнахме се по пътеките и водопадите. А те са толкова красиви, че му се взима дъхът на човек. Особено големият водопад, който е направо възхитителен. Направихме си единични снимки, групови снимки, снимки подходящи за корицата на списание за Епохата на Водолея, въобще бая щракане падна.

Така и не успяхме да видим мечки, но те сигурно си бяха легнали да спят зимен сън, пък и ние ходихме по най-оживените пътеки. Едва ли мецуните биха търпяли да спят в съседство с толкова много туристи. Все пак, когато намерих една пещера и ме обхвана спелеологията, набързо реших да не се поддавам на изкушението и само да се снимам на входа. Бяха ни предупредили, че е възможно мецуните да са особено раздразнителни сега, когато точно се опитват да заспят. Напълно ги разбирам, и аз почвам да прехвърлям разнообразни начини да светя някому маслото, когато ми пречи да спя. Не видяхме и кой знае колко други животни, с изключение на промишлени количества рибоци и две патици, които гледаха мъдро. По патешки.

Кряк

По някое време стигнахме до кея, откъдето трябваше да си вземем корабчето. Едно претъпкано точно отплаваше и имахме 20-30 минути да се разтъпчем. Пихме вода, разгледахме менюто, накупих картички, далеч по-хубави от тези в Загреб и прочие туристическа дейност. Когато корабчето дойде, народът мощно се втурна да седне най-отпред. До рубката. Само дето рубката беше на кърмата, така че най-хубавите места за снимки бяха всъщност последните, на носа. Най-нагло си седнахме там и се приготвихме за плаване. То едно плаване с тия езерни гальоти, ама айде. По едно време заваля дъжд. Викаме си чудо голямо, вторият за днес е, няма да ни намокри повече от това. Да, обаче. Към дъждът се прибави мощен вятър и започна да вали хоризонтално. Бяхме мощно намокрени и решихме да слезем на първия бряг, да намерим сушина и да изчакаме да дъждът спре. Слязохме на първия бряг, намерихме сушина и зачакахме дъждът да спре. Междувременно установихме, че сме слезли на грешния бряг. Бяхме на южния, а пък нужната нам пътека започваше от пристана на северния. Мф.

Дъждът не даваше признаци на спиране. Изядохме едни вафли, установих, че якето ми е изсъхнало, теглихме една дълга на дъжда и се юрнахме към кея. Полусухите ми дънки се усещаха възхитително, все едно бях обул панталони от непокрит талашит. Прецапахме до северния бряг и продължихме да се шматкаме по пътеките. То пък изгря слънце. Навсякъде беше пълно с нападали листа, а водата в езерата беше кристално чиста. Всички пътеки пък бяха направени от полирани дървени трупи и усещането беше фантастично. Как ми се искаше да е лято и да се гмурна. То къпането беше забранено, ама кой може да ме хване като съм във водата? Човека пириход съм аз. Така лека полека, в снимки и смях се добрахме до спирката на автовлакчето, което трябваше да ни закара до долу. Едно мило усмихващо се рускинче ме помоли да направя снимка на групата й. И аз се усмихнах мило, но внимателно, щото групата се състоеше от всякакви нездравословно изглеждащи типове, и направих въпросната снимка. После още пет-шест, да има.

Натюрморт с мъх и листо

Спуснахме се до изхода, където си намерихме котка. Или тя ни намери, нещо такова. Само че не беше заинтересована от игра, просто искаше да яде. И не че беше гладна, щото се назлъндисваше на всеки подхвърлен залък, ама номерът беше да претараши всички възможни торби. Миро я прокуди с възхитителна псувня и се завтекохме към автобусната спирка. Нашият автобус, бидейки последен, беше предшестван от три други, които не желаха да ни качат, щото сме били превозвани от грешен туроператор. Седяхме си на пейката на спирката, гледахме как дъждът отново вали и се чудехме какъв е точно случаят на самотния черен пасат, паркиран от другата страна на пътя. По едно време вратата се отвори, излезе някакъв дундест човечец, а пасатът замина на юг. Човечецът прецапа при нас и дружелюбно сподели, че автобусът бил строшен, не, щял да закъснее с половин час, не, нямало да дойде, щото в Сплит валяло сняг. Погледнахме го умно и заявихме, че не се тревожим, нашият автобус беше чак след час и имаше достатъчно време, че да си сложи вериги, като толкова вали сняг в Сплит. Всред този така занимателен разговор пасатът се беше върнал и пак беше паркиран с лице на юг. Стана ни интересно. По едно време дундьо се отегчи и отиде на срещуположната спирка, където взе да досажда на някаква девойка с чадър.

Дойде някакъв пич по къси панталони и джапанки. Гледахме го потресено, ние бяхме по якета и кубинки, той май беше взел грешен завой на Тропика на Козирога. По едно време се качи в пасата и заминаха на юг. Междувременно дойде маршрутка, която се оказа такси. Обяснихме, че не искаме такси до Загреб, още по-малко до Виена, имаме си билети. Ебаси, за пръв път тръгвам нанякъде твърде добре подготвен. Хърватска се оказа страна на спонтанните решения. Пасатът се върна от север и шофьорът на маршрутката отиде да муфти цигара. В замяна предложи мандарина. Започнахме да се чувстваме все по-странно, сякаш наблюдаваме организирана група, която отвлича хора за откуп, примамвайки ги с мандарини. Маршруткаджията предложи мандарина на дундьо и чакащата отсреща жена. Спогледахме се и с Деян демонстративно започнахме да си играем с ножовете си. Ей така, за всеки случай. Дойде автобус за Сплит и жената се качи. Пасатът замина на юг.

Останал без компания, маршруткаджията дойде да ни предложи мандарини. Измуфти и цигара от Миро. Обясни ни, че пасатът бил черно такси, което развеждало хората до близките хотели. Погледнахме го облещено. Близките хотели бяха на разстояние от 300 до 700 метра. Петминутна разходка в най-лошия случай. Ебаси и предразсъдъците буржоазни имат тия хора. Пасатът дойде от север. Изядохме мандарините, ометохме и де що беше останало в раниците и зачакахме автобус или халюцинации, което ни сполетеше първо. Оказа се автобусът. Натоварихме се и оставихме това странно място с тези странни хора.

В Загреб бяхме гладни. Намерихме първата работническо-селска закусвалня до автогарата и си заръчахме по една плескавица с лук и пърленка. Миро си заръча кебапчета, които мистериозно бяха мутирали в кюфтета. Не че ги върна. Силвия пък не яде. Единодушно решихме, че е време да вземем трамвай до хостела. Номер шест, който в едната посока ходи до Сопот, а в другата - до Чрномерец... абе до Черноморец. Естествено, не си купихме билети. По отношение на градския транспорт в Загреб не мога да кажа много. Видяхме само трамваи, никакви автобуси или метро. За сметка на това трамваите бяха новички (или поне прясно боядисани с хубава боя), чистички и светлички. Толкова светлички, че като излезе човек на нощна разходка го болят очите от тия ми ти дрънкала. Не дрънчаха чак толкова много, колкото в София де. Ама и не бяха тихи като виенските. Амалгама, казвам ви. В хостела се отдадохме на мощно горещо къпане, след което слязохме в общата стая да се посоциализираме.

Посрещна ме плътна пелена от цигарен дим. Идея нямам защо Миро и Силвия искаха да пушат навън, трябваше просто да си дишат в стаята. Изгората на Деян ни даде две бири за сметка на заведението, които изпихме с кеф. Томислав (на) тъмно е хубава бира, препоръчвам. После Деян излезе да се види с някакъв приятел от детинство, пък ние останахме да си лафим и да се кикотим докато общата стая не се опразни. После се качихме да си лафим и да се кикотим в нашата си. Навън валеше страхотен дъжд и даже се притеснихме леко за Деян. Ама не чак толкова, че да ни разстрои. Някъде към един ни обори сън и се трупнахме, след като внимателно бяхме изключили всички възможни аларми. Сетих се, че тази нощ сменяха времето, което означаваше, че можех да спя един час повече. Заспах с щастлива усмивка.

На другата сутрин взехме два пресни хляба от магазина (истински хляб, с коричка и мекичко и бял и вкусен и майната ви, австрийци) и съвестно се заехме с унищожаването на всички останали хранителни продукти. Остана даже и за скромен сандвич за из път. Скромен, скромен... моят беше към декар, този на Деян - два. Докато храносмилахме, в стаята влезе еуфорично псе с размерите на мишка, което лаеше почти в ултразвуковия спектър. Казваше се Миро. Нашият Миро не беше никак доволен от подобно стечение на обстоятелствата и скришом се опита да го настъпи. Не успя, за искрено наше съжаление. Когато съвсем започнахме да клюмаме, решихме да излезем да се поразходим. Час и половина при нула градуса, нищо работа, нали така. Оказа се, че придобитият шведски толеранс към студа работи стабилно и си ми беше много добре. Разгледахме един битак, където имаше доста интересни неща, включително тежководолазен шлем от едно време, ролки за гравиране и лули със сребърен обков. Добре, че нямах пари.  Последва разходка, при която избирахме пътя на принципа "ей оназ уличка ми изглежда много живописна".

Църквата на Ордена на хърватските дракони. С все тротоара.

Намерихме горната станция на една кабелна железница, откъдето се виждаше цял Загреб. Не беше особено въодушевяващо, ама все пак. Намерихме и нещо, наречено "Музей на разбитите връзки", където разни хора даряват разни неща, които са им спомен от бивши гаджета. Твърдо отказах да дам 25 куна (3 евро и малце) за подобно нещо и продължихме. Намерихме разни министерства, църкви и цял куп симпатични сокаци. Винаги така става, най-интересните неща откриваме накрая. Натъкнахме се и на най-странната църква, в която съм влизал. Беше построена върху улица... или улицата минаваше през църквата... не мога да намеря по-добро обяснение. Една паметна плоча ни обясняваше, че това е църквата на Ордена на хърватските дракони. Разни местни рицари с покровител свети Георги. Самата църква беше всъщност постройката на портата в крепостната стена на стария град. Видяхме и статуя на свети Георги със змея. Така и не разбрах тоя орден на Гошо ли е симпатизирал, или на змея Горянин. Пък може и на двете. Както казва Хампарцум Хампарцумян от книгата за Хък Холбен: "Аз съм свети Георги, убиец на девици, спасител на дракони".

По някое време решихме, че ни е време да се сбогуваме със Загреб. След последно нерегламентирано пътуване с трамвая се озовахме на автогарата и зачакахме автобуса. И той дойде. Двуетажен. Пъклен план назря в подлия ми акъл и ентусиазирано взех да настоявам да заемем предните места на втория етаж. Там, където целия път се вижда като на длан. Вързаха ми се на акъла. Деян заклини рамене в тълпата отляво на вратата, аз отдясно, пуснахме Силвия нагоре и се завтекохме подире й. Естествено, имаше повече хора отколкото места. И то не един, както на идване. Цяла тълпа повече, та се наложи спешно да се реквизира отнякъде втори автобус. Хората около нас говореха за гръмогласно женище, което им вкиснало пътуването към Загреб в петък. Интересно как никой не говореше за нас, ние вдигахме много повече шум от нея. Междувременно в автобуса се качиха още две колежки от факултета, които били прекарали уикенда в Загреб. Майтап да пада. По някое време взехме, че тръгнахме.

Шофьорът беше същият от петъчния автобус и любезно ни осведомли, че щяхме да пътуваме един час до границата със Словения, а час след това сме щели да направим почивка в Южна Австрия. Дали? Потеглихме на север. Сава, която изглеждаше толкова мирна 48 часа по-рано, сега беше придошла и се разливаше в продължение на около километър, докато най-накрая не беше опряла в дига. Явно е често срещано явление, дигата беше бая стабилна. Магистралата беше странна. Ускорителната лента беше широка има-няма половин метър, но пък имаше десетметров затревен банкет, който преминаваше в гора. На места преминаваше в блато, явно Сава не беше единствената придошла река. По пътя на север дъждът премина в лапавица, а тя на свой ред - в сняг. Дреме ни на нас, имахме си гледка и ръсехме простотии с кофи. Някъде един километър преди границата попаднахме в задръстване. Приближавахме контролна будка на магистралата. Същите като в Сърбия. Пълна малоумщина, мене ако питате, защо просто няма винетки и хората да си карат културно? Само задръстваха движението на пътя тия нещастници.

Как се засичат осем ленти? Ами пресичаш седем исе включваш в последната...

Пътната такса можеше да се плати по два начина: в брой или с карта. Ние явно имахме карта, защото шофьорът ни устремно се метна в лявата лента, изплисквайки по-малотонажни мепесета от пътя си. Минахме през пропускателния пункт и се отправихме към бус лентата на граничната контрола, която идваше след някакви си петстотин метра. Въпросната лента беше в десния край на пътя. Автобусът ни харабийски засече има-няма седем ленти и започна да пъпли в ускорителната. Която тук си беше нормално широка, но за сметка на това беше препречена от полицейска кола. Явно хората искаха да има място за линейка в случай на нужда. Или това, или просто си бяха кретени. Автобусът ни невъзмутимо се спусна от магистралата, мина през някакво кръстовище и се изкачи по друга рампа, деликатно предреждайки едно двеста-триста автомобила. И там като се почна едно чакане. Имах свежата идея да ям в Австрия, но след първия час чакане изоставих тази наивна мисъл и извадих могъщия си сандвич. Деян отдавна беше унищожил неговия и сега жално вдъхваше миризмата на пресен хляб и лютеница, разнасяща се откъм мен. Пикаеше ни се. В края на втория час всички бяхме стабилно вкиснати и бяхме заболи нос в книгите си. Всички освен Деян, комуто книгата явно не се харесваше и разцъкваше някаква игра на телефона си. На хърватската граница ни свалиха от автобуса и ни прекараха в колона по един през някаква будка, където някакъв чичка изпитателно ми разгледа личната карта от всички възможни страни. Същата е като преди два дни, шибаняк с шибаняците. Качихме се обратно в автобуса.

Като гледах колите пред нас реших, че докато стигнем словенската граница, ще имам време да се изпикая по малка нужда. Потърсих тоалетната. Подминах някаква врата с размери метър и петдесет на половин метър и продължих да търся тоалетната. Накрая се оказа, че точно тази врата ми трябва. Ама вие майтап си правите с мен бе, хора, как ще се натъпча аз в тоя шкаф за анорексични метли? Натъпках се. Веднъж в един миниатюрен нереактивен самолет си бях затъкнал раменете в тавана и така успях да се облекчавам въпреки турболенцията. В тоя кенеф си бях затъкнал раменете в отсрещната стена и го спусках директно в тоалетната чиния. Ако се бях опитал да седна, сигурно щях да пробия стената с коленете си. Което пък веднъж за малко да ми се случи в Полша. Ще взема да напиша разказ за най-миниатюрните нужници, които съм посещавал. Върнах се при останалите и заех мястото си в редицата разкопани фараони, взиращи се напред с празен поглед. Явно бяхме прекарали толкова време заедно, че менструалните ни цикли се бяха синхронизирали и настроението на един моментално се предаваше на другите.

В края на третия час доближавахме словенската граница. С искрен интерес наблюдавахме как автобусите се разтоварват, тълпата хора влиза в някаква сграда и след известно време излиза от друга врата, че да се натовари в межудвременно приплъзналия се напред автобус. По едно време от сградата излезе един полицай и се шмугна в близката патрулка. Ритуалът по шмугването беше дублиран от Миро:

"Абе, отде се взе тоя сняг бе? Ебагомамата! Че и студ. Къде са ми сега ключовете? А, ето ги, в ръката ми. Абе тая кола що не пали? И е студена. Чакай аз да отворя вратата, че да се стопли. А, ето, запали. Така, сега да изчистя стъклата. Ама с какво? Я, ръкав. Пуу, че студено. Ама че съм прост, не мога да се сетя една чистачка да взема, че да ги изчистя. Влизам в колата, затварям вратата, включвам на задна. Офф, чистачките ми стърчат. Колко съм умен, изправил съм ги, че да не замръзнат. Отварям вратата, излизам, оправям чистачките, влизам, включвам на задна. Засичам автобуса. Що да не паркирам там?"

Засеченият автобус беше нашият. По някое време полицаят се разбра с останалите шофьори и успя да си пробие път до един от изходите, при което отпраши нанякъде. Шибаняк словенски. "Косьо", заяви Миро с убеждение, "никакви автобуси повече, отсега нататък само дестинации, достижими със самолет. Като Тенерифе". Единодушно се съгласихме. Разгеле, добрахме се до граничната контрола. Личната ми карта отново беше внимателно огледана, след което бяхме събрани в някаква кошара докато автобусът, останал в ничията земя, не благоволеше да се дотътрузи при нас. Теглих една дълга на тая овча история и излязох да подишам малко чист въздух. Бичнах се в облак от цигарен дим и почнах да псувам наистина сериозно. Заобиколих някаква линейка или патрулка или кой знае какво и видях голяма поляна със снежен човек. Я ела тука на батко да те цели със снежни топки. Ръкавици нямах, но пък имах енергия в излишък. Автобусът дойде, качихме се и хайде на север.

Шофьорът обяви, че ще направим кратка почивка на най-близкото OMV. Хубаво. Народът се юрна да пикае и да купува манджа, а пък аз си направих личен снежен човек и започнах да си го целя с топки, за искрената завист на всички хлапета, заточени от майките си в автобуса. По едно време Деян се присъедини към мен, и още някакъв пич, и така продължихме да се забавляваме чак докато шофьорът не прогърмя "Айде бе, дечковци, тръгваме". Силвия и Миро се донесоха в свински тръс от бензиностанцията и потеглихме.

Даже не усетихме кога минахме австрийската граница, още по-малко пък Грац. Бяхме еуфорични, смеехме се, забавлявахме се на обилно валящия сняг, честитяхме на Миро, който току-що се беше сдобил с племенник (от разпродажбата сигурно) и въобще настроението беше на ниво. Докато не видяхме стабилната колона от коли, които се люшкаха пиянски (летногумно) по заснежения път. Шофьорът ни небрежно намали на осемдесет и започна нагло да изпреварва по-леките люде. Досега не бях виждал 30-тонен голф, ама за всяко нещо си има пръв път. Ние четиримата усърдно подпомагахме сцеплението на предните гуми и единодушно щракнахме предпазните си колани. Когато за десети пореден път възклихнахме "Ай стига бе, видя ли колко близо мина до тоя", чухме как всички зад нас вихрено се закопчават. Хах!

По едно време настигнахме два снегорина. Ако не им бяха толкова широки лопатите, май щяхме да опитаме да ги изпреварим. Някъде посред нищото между Грац и Виена снегът понамаля, снегорините отидоха да чистят другото платно, а на нашия шофьор отново му порасна десния крак. Във Виена пък беше съвсем сухо. Паркирахме на спирката, почти избутвайки някакъв заблеян ситроен, който в същото време се опитваше да спре точно там, аплодирахме шофьора, благодарихме на Бога и се качихме на метрото за вкъщи. Бяхме пристигнали само с три часа закъснение. Иху! Прибрах се, пуснах парното, пих един чай с повечко Джони в него и се трупнах да спя.

Да покажем къде сме били все пак.

Биолози на конференция или как се ходи на Октоберфест без пари

Сива утрин на цветен есенен ден,

когато дърветата мокро блестят

Някъде през февруари Каро, мойта (за съжаление вече бивша) колежка, на чиято сватба в лозята бях канен миналата година, ме пита дали ще ходя на Zomes 7. Питам това пък какво е, звучи високотехнологично и с лек нюанс на повръщано. Оказа се, че съм почти прав и в двата случая. Zomes е серия международни конференции на учени, работещи по проекти много сходни на моя. Провеждат се веднъж на две години в най-извратени точки на планетата (Токио, Тел Авив, Сан Диего) и този път се беше паднало да е в Мюнхен. Колко интригуващо, помислих си, от много време се канех да ида до Бавария. Погледнах датите: осемнайсети до двайсет и първи септемврия (се чипуркам в Месемврия). Погледнах календара... третата седмица на въпросния месец. Леко мъгляви идеи с алкохолен оттенък започнаха да се утаяват в сънанието ми. Набързо направих справка и се оказах прав. Конференцията свършваше точно навреме за първия уикенд на Октоберфеста, митологичния мокър сън на всички биропийци по света. Три седмици промишлени количества (скъпа) бира, плюс пияни мацки в щедро изрязани роклички. Айде на симпозиум! 

Точно се бях решил да ходя, когато шефът се промъкна да ме пита дали ще ходя на ICAR във Виена. Интернешенъл конференс ъв Арабидопсис рисърч. Учтиво му отказах поради три причини. Първо, не ми се занимаваше да слушам дивотиите на цял куп хора, занимаващи се с циркадни ритми, регулация на цъфтенето, геномни удвоявания и прочие зарзават, особено като мога да ида да слушам лекции, които ще са ми от полза. Второ, ICAR струваше 400 евро. Zomes за студенти е 150. Като чу второ, Андреас миряса и каза, че съм много прав да отида в Мюнхен (все пак той ми плаща разноските по командировките) и не ми се наложи да изтъквам третото, а именно, че тая конференция ми е посред лятната отпуска, да им се не види и на манафите. 

Разгледах самолетните билети. Разгледах ги пак. Напсувах въздушния данък на Германия и си купих билет за влака. Общо взето пак толкова щеше да ми излезе като време, но поне щях да си чета удобно без да си запушвам ушите с коленете и да се чудя чий гигантски задник ще ми деформира куфара този път. Оставаше да си намеря къде да спя. Пуснах деликатно запитване сред мюнхенските си контакти. Понеже конференцията ми беше само в работни дни, а аз съм си нагъл, си запазих пътуването от събота до следващата неделя. Естествено, не исках да товаря някого с моята особа за чак толкова време, хората не са гостоприемни като мене, поради което се опитах да измуфтя няколко човека да им гостувам по два-три дни. Оказа се, че хората са точно толкова гостоприемни, колкото и аз, и щях да остана през цялото време при едно девойче, с което се запознахме в Швеция. Казва се Любов и е боксьорка. Много объркващо. Който му стиска, да се пробва. Пукни се от яд, Емануиле. Естествено, казах че ще се реванширам, стига да си измисли как. Измисли. 

И така, един хубав ден, чаааак около миналия петък, мечето Пух може и да е живеело в една гора, но аз имах багаж да стягам. Тениски, боксерки, зарядни, чорапи, вето на половината чорапи, замяна с чорапи без дупки. Шейкър, нож, тирбушон и някои други инструменти на занаята ми, които даже нямам идея как се казват. За щастие никой друг също не знае, още по-малко за какво служат, така че мога да спокойно да мина метър с названия като "мачкатор", "обрезвачка за бутилки" и "кожодер за лимони". Бях канен на коктейлно парти с условието аз да правя коктейлите. Вие за какъв реванш си мислехте? Този вариант напълно ме устойваше, защото щях да си правя нещата както аз обичам - големи, вкусни и с достатъчно градус да накарат слон да вижда сиви човечета. Като мене, нъл тъй. 

В събота сутринта, прясно избръснат и със зареден догоре Kindle, си взех куфара, чантата на едното рамо, тръбата (търбата, както казват по северозападному) с постера на другото, нахлупих си федората, установих че изглеждам като абсолютен кретен, което своевременно компенсирах с кръвнишки недоспал поглед. Ставането в 6:30 в събота не е нещо, което одобрявам. Особено, когато трябва да ми се случва на мен. Натоварих се на влака, разположих се удобно във второкласен вагон излязъл от мечтите на колективния ползвател на БДЖ. Само ще кажа, че имаше безплатен безжичен интернет. ОК? ОК. Имах добрата идея да прегледам една книга по репродуктивна медицина, но в крайна сметка продължих с преговарянето на Колелото на времето. Все пак последната книга излиза през януари 2013, трябва да съм подготвен. Брандъне, да си опичаш акъла, че мътните та взели ако и ти са гътнеш преждевременно. 

Подобно злодеяние не остана ненаказано и в Залцбург бях преместен, щото някакъв чичо имаше наглостта да резервира мястото, в което аз бях разположил достолепието си. На всичкото отгоре, като седнах до една дама на средна възраст, веднага бях въвлечен в дискусия колко противно нещо са това таблетите. Аз веднага и от сърце се съгласих с нея, но после изтъкнах, че Kindle-ът не е таблет, а четец за книги, който може да влиза в интернет, да пазарува книги от всяко място с наличие на отключена мрежа, да чете въпросните книги на глас, както и да ги прелиства и да запомня докъде съм стигнал с четенето. В крайна сметка госпожа доктор адвокатката се замисли дали да не си купи и тя подобно нещо. След това безпощадно нападна айфоните, липсата на лична комуникация в съвременния свят и организацията на образованието като цяло. На което аз изтъкнах, че айфоните са позлатата и дантелата на 21-ви век (никой няма нужда от тях, но всички свраки умират да ги имат), липсата на лична комуникация е нещо, без което шведите могат спокойно да минат, а и аз не бих имал нищо против да не се срещам очи в очи с голяма доза нелицеприятни люде, а образованието не ми е попречило на интелекта. Мисля, че дълбоко разтърсих личния й свят. Какво да се прави, тати ме е възпитал да не се впечатлявам от величия. Реших, че тоя час немски от Залцбург до Мюнхен ми стига и оттам нататък се надявах да говоря предимно на английски, подправен с български и тук-таме някоя попръжня на произволен език. К'плах!

Да, обаче. Бях получил подробни инструкции как да се добера до Бърлогата на Любовта. Хъх, колко драматично звучи. Отворих аз пергелят си в посока метрото и стоически го зачаках. Междувременно започнах да изучавам картата на линиите, белким разпозная нещо, примерно къде е Унтерхахинг (не се смейте, една приятелка живееше едно време там, горкичката), и тайничко надявайки се някой да е проявил добрия вкус да сложи табелка "Конференция, ТУК", както и "Октоберфест, ЕЙ ТАМ". Уви, нямаше. За капак една симпатична госпожица ме попита как да стигне до еди къде си. Искрено потресен, й отговорих че нямам идея, щото съм от точно пет минути в тоя град. Също толкова искрено потресен осъзнах, че имам идея, щото точно съм я видял тая спирка, за която тя ме питаше. Инструктирах я и се качих на мойто си метро, мърморейки. Баси, сигурно и в северно Тимбукту ще ме питат коя рикша да хванат за маймунарника. 

Следва неизбежното ми мърморене за атмо-зверата на метрото. То е голямо и удобно и облицовано предимно в синьо и сравнително редовничко и някои от влаковете са си направо ултрамодерни, с рус женски глас обявяващ накъде отиваме, какво можем да хванем от следващата спирка и други полезни неща. Най-после метро със свястна звукова уредба. Да им бяха всичките такива. За сметка на това пътуващите в метрото са някакъв малък ужас. В Лондон се оплаквах как хората ми се врат в краката, докато аз гаргантюанствам наоколо. Там поне бяха бързи и се изпаряваха докато се обърна да видя кой се е бутнал в мене. В Мюнхен си беше пълна скръб. Всички се влачеха като напушени костенурки, като влезеха в метрото оставаха на вратата, която точно в този момент избираше да се затвори с мен на прага и постоянно се озъртаха с леко напрегнатото изражение на човек който не знае къде отива, но е наясно, че не би трябвало изобщо да е тръгнал натам, докато със съжаление си спомня, че и изходната му точка не е оферта. Влудяващо.

Изстрелях се възможно най-бързо покрай тълпата руминанти, обадих се на Любов и се побих да я чакам. Естествено, чаках на грешния изход, но това го оправихме набързо. Междувременно изпъдих още една заблудена душа, която мислеше, че аз знам къде се намирам. Ай сиктир. Бидох намерен, взет и заведен до обиталището за следващите осем дни. Беше ми отстъпено нейното огромнейшо (макар и леко късо) легло, а тя щеше да спи на някакво походно. Не успях да я разубедя и туй то. Първо Вахид, сега и тя. Ама бива ли такова безобразие, ако всички хора започнат да се държат като мен, аз как ще имам моралната височина, от която да гледам самодоволно. Трябва да се вземат мерки. Открих своя шанс в следващите 10 минути, когато Любов заяви, че ще готви макарони... пардон, талиатели... абе някакво там тесто за варене с риба тон. Само дето тя искаше да го направи като лего. А: Варите макарони и слагате в чиния. Б: Слагате риба тон. В: Ядете. Моята чревоугодническа душа направи странично премятане и взех нещата в свои ръце. Изсипах олиото от рибата в тенджерка и го оставих да се подгрее. Междувременно се разтършувах из хладилника й, от който любовно (хех) ме гледаха две тави баклава. Колко мило. Намерих разни интересности и се върнах при тенджерката. Намалих огъня, сложих рибата, побосилеких и попиперих. Когато реших, че рибата е поела достатъчно вкус, изключих котлона, сложих една голяма лъжица лютеница и една заквасена сметана, разбърках хубавичко и покрих да подиша. Аз бях доволен, пък тя успя да намери достатъчен мускулен контрол да не й порасне носът, като заяви, че й харесва.

Следваше експедиция с цел снабдяване с провизии. Отидохме до някакъв магазин за алкохол (не беше Systembolaget, но пък как да не се разчувства човек), от чиито рафтове срамежливо ме гледаха... ами честно казано среден клас питиета. Започнах да избирам с вещината на човек, който знае какво прави, а домакинята подскачаше щастливо колко лесно било да се пазарува с мен. Водка, ром, текила, джин, коантро, калуа, нещо бейлисоподобно, портокалов сок, ананасов сок, кола, сок от манго, битер лимон, газирана вода... точно колкото трябва, че да могат 20 човека да си пийнат стабилно. Или поне аз така си мислех. Напазарувахме и разни мезета и съставки за утрешното готвене, щото баварците са също толкова мързеливи като австрийците - нищо не работи в неделя. Замезихме с някакво френско червено вино и се подготвихме да чакаме гости.

Надойдоха цял куп хора от нейния институт, барабар с половинките си, плюс разни странни люде, които си носеха бира. Може ли да ходиш на коктейлно парти и да пиеш бира?! И то не вместо мезе! Погледнах ги през нос и си забърках още една маргарита. Някакъв къдрав тип, като Фродо на стероиди, ме погледна през сапфиреносини очи и поиска и той маргарита. Направих му, при което той щеше да си изкашля черния дроб. Като го погледнах недоумяващо ми обясни, че му била много силна маргаритата. Погледнах го още по-потресено, взех му я и теглих един гълток от нея. Точно като моята си беше. Съвсем се шашнах. В този момент ми просветна, че местните коктейли се правят с 20 грама алкохол и 200 грама лед. Нещо, което моят инструктор по барманизъм наричаше "пострадала от наводнение напитка". Моите коктейли пък са по БДС: чашата да е пълна, пропорциите да са спазени. Тупнах Фродо, пардон, Лукас по рамото, препоръчах му да хапне нещо мазно и отново се заех с шейкъра си. Междувременно отнякъде долази един дръпнат тип. Гледам го аз във физиогномията и се чудя какъв е. Не беше достатъчно кръглолик за китаец, нито достатъчно ръбат за кореец, нито достатъчно налудничав за японец... Накрая се предадох и му думам отдека си бе, дзверо. Вика, аз съм Нам и съм от Виетнам. Колко удобно.

Някъде към три сутринта последните гости решиха, че им е време да си ходят. Прибрахме развалящите се неща в хладилника и се кютнахме да спим. След няколко фалстарта успях да легна по диагонал и да откъртя блажено. Равносметката на другата сутрин беше повече от плачевна: над две трети от алкохола беше останал неизконсумиран. Подредихме един хубав натюрморт на кухненския прозорец и се заехме със закуската. После Любов отиде да кара колело с някакъв галфон, а аз се отдадох на туризъм - Swedish style.

Е... не точно де, оригиналният шведски туризъм е включвал кратки, но полезни правила от рода на "Никакви жени на борда" и "Мацките ги насилваш, а къщите ги палиш, не обратното". Имам предвид стабилното ходене, което тренирахме с маймуните в Москва и Петроград едно време. Посетих Marienplatz и Frauenkirche. Бях искрено впечатлен от легендата за черната стъпка в... абе оня вестибюл под оркестъра, католическата църковна архитектура ми куца. Нартекс, точно така. Точно в средата на въпросното отделение има един черен отпечатък от крак, барабар с шпора. Легендата твърди, че това е бил дяволът, който е влязъл в сградата, когато тя още не е била осветена, застанал е точно там и се е разхилил, че тая църква няма прозорци и е голяма глупост. Като застане човек на това място наистина не се виждат прозорци. После дяволът направил крачка напред, видял че се е изхвърлил, вбесил се, превърнал се на вятър и се опитал да събори катедралата. Не успял, но оттогава покрай кулите винаги духа вятър. Или поне така се твърди. Южната кула беше в ремонт и не можах да се кача да разгледам Мюнхен от високо. Пфу. Точно до Женската църква има метален модел на мюнхенския център, където слепите хора могат да "разгледат" забележителностите. Всяка сграда е означена с брайлово писмо, а всички куполи и шпилове са излъскани до блясък от пипане.

Отдадох се на шматкане из сокаците, леко и постепенно придвижвайки се на североизток. Видях странно порше, цялото в цвят на мед и с релефна шарка като змийска кожа. Хора всякакви. Някакъв пич пък подскачаше по едни стъпала на фелисопед. Наснимах го и него и се зачудих къде да се дяна. Мернах нещо жълто и църквоподобно в близката далечина и се насочих смело към него. Минах покрай някаква дупка в пейзажа, за която някой изкоментира, че била синагогата. Интересно. Въпросната синагога се намира на около сто метра от площад Одеон, където гусин Шикелгрубер се е отдавал на витийстване, ораторстване и леене на плюнки на общо основание. Още по-интересно. Жълтото църквоподобно нещо се оказа Theatinerkirche, за която един валчест чичко коментираше, че му изглеждала много студена. Шмугнах се вътре. Погледнах. Излязох пак отвън да го видя тоя дали не го е напекло слънцето. Цялата църква е в бял мрамор, изящни резби, тънки колонади и изглежда толкова ангелски, че направо си седнах за малко да я подишам. За сравнение, Frauenkriche е един грамадански коридор с дебели колони от грубо одялан сив гранит, и точно когато човек си пусне погледа нагоре по арките, се натъква на великанско разпятие, състоящо се от две греди, окачени на стоманени въжета.

Прекосих площад Одеон и се шмугнах през някаква арка. Пред мен имаше ниско маникюрирана морава, на която се излежаваха хора, напомнящи студенти. От дясната ми страна имаше нещо четвъртито и осеяно със статуи на гръцки богове, за което заключих, че е тъй наречената Резиденция. Явно дворецът на баварския крал, като го е имало едно време. Дискретна табела обясняваше на минувачите, че тук е (била) изложена Египетската колекция. Под гръцките богове. Кискайки се тихичко, продължих с разходката. Изгледах с недоволство засипаните със ситен чакъл алеи. Тоя чакъл е идеален източник на още по-ситен бял прах, който за секунди направи прясно излъсканите ми обуща на задник. Напсувах баварците на общо основание и продължих. Минах през павилиона на Диана, с някакво девойче изтипосано отгоре... ще да е била Диана. Кръвожадна твар е била тая, така че се отдалечих бързичко. Следваше военен мемориал с надпис "Те ще възкръснат", полуразрушен акведукт, някакъв мост... и огромната английска градина. Защо в Мюнхен има английска градина не ми стана ясно, но пък не съм и питал.

Минах покрай японска чаена къща, разположена на островче посред мързеливо течаща река. Къщата беше оградена с върби, някакви дървета с целогодишно червени листа (тия винаги са ме впечатлявали) и... голям катинар на входа. Фу. Имаше цял куп водни птици, като се почне от лебеди и патици и се стигне до някакви раирани гъски, които пасяха на поляната. Така и не видях чапла обаче. Много харесвам чапли, а досега само във Виена съм виждал една. Тръгнах по някаква криволичеща пътечка, която ме отведе почти обратно до улицата, под един друг мост. Под моста реката беше насочена с прагове и стеснения, така че да направи бързей, а в него... гледам и не вярвам... имаше сърфисти. Впоследствие разбрах, че Мюнхен бил единственият европейски неморски град със сърфисти от световна класа. Горкичките. Типично по немски бяха взели само функционалните елементи от карането на сърф - развълнувана вода, сърф и баланс... за сметка на това нямаше как да вземат чакането на перфектната вълна, крещенето на чайките отгоре, ласкавото побутване на океана докато човек изтощено прецапва последните метри плитчини преди да се просне на горещия пясък, обагрен в кървавочервено от залязващото слънце... но аз се отплесвам. Погледах малко дъскостоящите и продължих с разходката си.

Не след дълго се озовах на огромна поляна, отново добре окосена и гъсто заселена с народ, наслаждаващ се на почивния ден по всички възможни начини. Топки се подаваха, фризби пореше въздуха, хвърчила плющяха на вездесъщия вятър, една група ентусиасти налагаха тамтами и други перкусионни инструменти, а около тях далеч по-голяма група ентусиасти пийваха бира. Защо в нашите паркове няма такива неща? Защо всички ходят да пият кафета или бира или гледат да си покажат новите дрешки и единствените, които се занимават с някаква форма на физическа активност, са скейтърите и велосипедистите. Кой е фундаментално сбъркан, ние или те? Лентяйство и клюки ли трябва да е почивният ден или игри и песни? Казва ли ти някой... Покрусен от този повсеместен изблик на спортизъм закрачих към близкия увенчан с павилион хълм, че да разгледам малко от високо. Горе пък намерих хипитата. Двама-трима китаристи, един от които даже се напъваше да пее, и цял куп влюбени двойки от най-разнообразни полове се гушкаха по парапети и колони. Гледах да не ги обезпокоявам особено.

Още малко на североизток и се натъкнах на пагода. Хем грамаданска, на около 5-6 етажа. Китайската кула бил много известен ресторант в Мюнхен, казаха ми. Пагода на китайски означава идол, и въпросните кули са или с религиозни значение (предимно) или са паметници. Обаче ресторант?! Погледнах ги отвратено и продължих. Красива си е де. Снимах някаква двойка доволни от живота люде, барабар с един мопс, който приличаше на братовчед на Кучемазньо. Сигурно затова бяха доволни, кой нормален интелигентен човек би си взел куче, приличащо жертва на промишлен инцидент във фабрика за вибратори... Поразходих се още малко и реших, че ми стига толкова английска градина. Ориентирах се към най-близката спирка на метрото, като пътьом минах покрай разни улични търговци, които продаваха никак нелоши картини. Кроносе, ако не намеря нищо във Виена, ще те пласираме в Мюнхен.

Двайсет минути и една смяна на метро по-късно се озовах на спирка Gern и се приготвих за кратка разходчица към дворец Nymphenburg. Лекинко се бях поизлъгал обаче. Разходчицата си беше стабилно 15 минути ходене, с облещено насреща ми слънце, което разби всичките ми опити за фотография. То не че имаше кой знае колко за снимане в началото. Един дъъъъъъъъъъълъг зеленясал гьол, чието дъно, макар и на не повече от половин метър, не се виждаше от всичкия бурен едноклетъчен живот в него. Ама като казвам дълъг, значи всичките 15 минути покрай него вървях. Разни хора се наслаждаваха на слънцето, правейки се че четат или просто беседвайки, а аз крачех ли крачех. Хелле по едно време го стигнах. Нещо не бях впечатлен. Много дълга двуетажна сграда, ама ужасно дълга, цялата в синьо. Това мюнхенци си падат по синьото. Ама нормално, предполагам, знамето на Бавария е на бели и сини ромбчета. На казарма ми приличаше тоя дворец... което сигурно също е нормално, на швабите маршировка им дай. Точно пред самия палат имаше две големи ниско подстригани морави, едната пълна с всякакви възможни пернати, включително и чайки... отде чайки в Бавария бя. Другата морава беше празна. Тия немци и пилците са си свикнали да си знаят мястото.

Минах през гарнизона, пардон, през портала и се озовах в парк, който като нищо заемаше почти толкова площ, колкото цялата английска градина. В началото му - гьолове и гръцки статуи. Много популярни са това гръцките статуи в Бавария. А за колони да не говорим - навсякъде са. Направо да се чуди човек в крайна сметка в Мюнхен ли е или в Микена примерно. Ако някой историк-гръковед тръгне да се заяжда, че микенците далеч не са си падали чак толкова по колоните както дорийците или ионийците, да речем, бих рекъл само едно: и твойта майна също. Гръцките богове бяха с позлатени атрибути. Неее, не тия атрибути, божествените им... оффф. Посейдон имаше златен тризъбец, а Деметра я беше избило на друизъм и имаше златен сърп. Как не се беше сетил някой да й метне малко имел. Бях малко изненадан да видя Деметра, и то на повече от едно място в града. Обикновено плодородието не е толкова популярна добродетел, както са например хвърлянето на мълнии, воюването, пиянството, размотаването по гол задник и други такива полезни занаяти.

Отдалечих се от вниматлено фризирания парк и влязох в близката гора. Барокова гора, пишеше на табелата. Като са рекли пък. Поне се бяха въздържали от позлата по дърветата. Те самите дървета не ми изглеждаха чак толкова грамадански, имам чувството, че по бароково време тая горичка е била няколко хиляди побучени фиданки и туй то. Разхождах се измежду дъбове, акации, явори и разни непознати мен дървеса, тук-там разнообразени с някоя ела, улавяйки по някой слънчев отблясък от поредния гьол. Сравнявайки парковото оформление на Nymphenburg с това на, да речем, Schönbrunn или градината на ерцхерцога в Хановер, осъзнах, че те се различават пространствено, но не и функционално. Сложните лабиринти, засукани живи плетове и изкусно нацвъкани беседки в последните две са били използвани за допълнително облагородяване на аристократските династии и понякога за продължаване на кралския род. Естествено, наличието на въпросния владетел не е било наложително. Той спокойно е можел да бъде някъде в командировка, която честичко отнемала по няколко години накуп, тъй като мирните преговори отнемат време, особено когато човек се аргументира с няколко десетки хиляди загорели вмирисани типове с алчен поглед. Или с папата. Така и така няма голяма разлика. Но думата ми беше за парковете. Ами, сложността и компактността на Виена и Хановер в Мюнхен са заменени с мащаб и гъсти гори. Всекиму неговото, викам аз. Живей и остави другите да се плодят.

След като отдадох дължимото на тия размисли, наснимах една поляна с лилави минзухари и се затътрих към спирката на метрото. Тоя път не минах покрай дългия гьол, да ме пече слънцето в гърба, а използвах един сенчест тротоар, където видях уникално красиви къщи. Къщи-къщи... селски прогимназии, би рекъл баща ми. Но с много вкус. Ще си вдигна такава някой ден. И ще си имам стрелбище. Ха. Когато излязох от метрото, слънцето пак се ококори насреща ми, тоя път оранжево едно такова, аха да се скрие. Какво да се прави, тогавашни нрави. Занесох се до любовариума, където обаче се чувстваше осезаемо отсъствие на домакиня. Помотках се малко и реших, че ще е добра идея да сготвя.

Щях да правя пълнени чушки с ориз и кайма. И за да е идилията пълна, чушките щяха да са печени. Речено-сторено. Паля котлона, изтърбушвам чушките, мятам ги отгоре. От вкъщи знам, че е достатъчно чушките просто леко да се изпукат и да се сложат в торба, че да се задушат. Беленето после става за секунди. Да, обаче. Тия чушляци имаха кожа, на която всеки хипопотам би се възхитил и категорично отказваха да се запотят, камо ли да се опекат. След един злощастен опит да обеля една от тях, ги върнах обратно на котлона и ги пекох до овъгляване. След което пак виждах зор да ги обеля, но с верния си остър нож успях да ги одера.  От онова злощастно готвене на мусака у Дани насам никъде не ходя без остър нож. Следваше лов на ориз. Оризът беше дългозърнест и в странни торбички. Бях се натъквал и преди на тоя феномен. Като го вариш в торба, оризът не залепва за дъното. Което само идва да покаже колко неграмотно готвят тия немци. Изкормих торбата и измих ориза три-четири пъти, докато започна да го виждам на дъното на купата. Задуших половин глава кромид в щедро количество зехтин и прибавих около 250 грама кайма. Сол, черен пипер и чубрица. Ама къде ще имат тия диванета чубрица. Риган значи. Когато каймата вече не стоеше на буци, метнах и ориза (половин чаша) и се заех със стабилно бъркане. Следваще една чаша вряла вода и къкрене докато водата не изчезне. Натъпках чушките със заготовката, наредих ги върху намаслена хартия, сложих им още една чаша вода да не им е тъжно и ги метнах в загрятата на 200 градуса фурна. Само ще кажа, че с кръглозърнест ориз стават още по-хубави.

Любовта се прибра и обяви, че не е гладна. Напсувах я. Не че аз бях гладен, цяла вечер се забавлявах в кухнята, но въпросът е принципен. На другия ден, понеделник за тия дето следят, се надигнах в седем. Конференцията беше чак на следващия ден. Напсувах се, изпратих Любов на работа и пак си легнах. Разбрах се да се видя с Моарейн привечер и се отдадох на мързел. Той беше доволно краткотраен, понеже защото осъзнах, че домакинята ми не разполага с черна боя за обувки, а моите сериозно се нуждаеха от едно лъсване. Намерих бакалия и се снабдих с нужните пособия и материали. Свежо полиран се отправих на разходка. Намерихме се с Моарейн и прекарахме късния следобед в разходка, спомени от едно време, пиене на чай и прочие приятни занимания. Вечерта седнахме в някаква бургерница, която горещо препоръчвам, Hans im Glück наистина знае как да ощастливи човек. Междувременно дойде и годеникът й, при което пак минахме на немски. Ъх, тоз език. Ама бургерът беше. А мохитото с кисела ябълка беше. А коктейлът с джин и джинджифил колко беше. Мляф. Стабилно нахранени се заклатушкахме към центъра. Гусин Патрик Блиц имаше среща с някакви приятели, но пътьом минахме покрай някаква много списиална сладоледаджийница. Взех си шоколадов сладолед с джинджифил. Чудесна комбинация беше. Много почнах да го уважавам това джинджифила, особено като разбрах, че бил полезен и за развратно-постъпателните движения.

Озовахме се някакъв бар на име Pusser's, което въпреки плахите ми повлияни от шведския очаквания не означаваше Целувчиците. Означаваше общо взето "При флотския интендант", иначе казано оня, що дава дневната дажба ром. Пих коктейл Болкоуспокоително номер 2, за лека болка, с мъничко домашен ром, многичко канела и разни други зарзавати, всичкото това сервирано в канче. Бе както си трябва. Голям кеф. Замислих се дали да не си взема канче, но реших, че не ми се дават десет евро за него. Време ми беше да се запътвам към обиталището. Все пак бях на конференция на другия ден. Натоварих се на метрото и се прибрах. Любов вече спеше, скапана от тренировка по бокс, така че пуснах stealth mode и си легнах тихичко.

На другия ден закусихме овесена каша. Много приятно нещо се оказва това овесената каша, когато не издевателстваш над нея както правят шведите. Те, милите, нали имат кулинарна култура директно извадена от каменната ера, я варят до степен овесена слуз. Пък Любовта я направи с мед и наряза праскови и ябълки в нея и стана цудна. Отидох с нея да й видя института. Някаква странна комбинация от модерни лаборатории и овехтели коридори. Интересно. Усетих се, че няма да е зле да си взема плаката все пак, та се върнах до апартамента преди да ида да се регистрирам на конференцията. Въпросната среща се провеждаше във Висшето училище по музика и театър. С други думи, бившата щабквартира на партайгеносе Адолф. Честито на печелившите, особено на колегите от Тел Авив. Докато чаках, лениво прелиствайки програмата и абстрактите, дойде Мамоона. Бяхме работили заедно по няколко експеримента във Виена, преди групата й да се премести в Германия. Докато клюкарихме кой какво прави и с какво си блъска главата, дойде и Каро, която в момента е в Холандия. Лудницата стана пълна.

Няма да отегчавам драгия читател с разказ за самата конференция, само ще обобщя, че беше изключително интересна, научих страхотно много неща, бяха ми дадени няколко много любопитни идеи и японските лектори бяха много забавни. След първата сесия имахме вечер за социализиране. Техническият университет Мюнхен (ТУМ), организатор на проявата, беше бръкнал в складовете на пивоварната си и беше дарил два кега бира. Weihenstephaner е страхотна житна бира, а университетът е един от малкото, където човек може да направи магистратура по технология на пивоварството. Светлата беше чудесна, а тъмната направо великолепна. Натоварих си чинията с мезета, изгледах кръвнишки един сервитьор, който се опитваше да ми вземе другата и се отдадох на сериозно пи.. аа, така де, социализиране. Говорих си с разни светила, разни бивш професори от Виена, разни любопитни индивидууми... въобще много гот. А бирата я пихме в специални керамични халби с логото на конференцията. Които после ни подариха. Да живее Бавария! Да живее крал Максимилиян Втори! Да живее Как-там-се-казваше-основния-организатор-на-конференцията! Двама сладури пък се грижеха за доброто настроение на компанията. Единия на валдхорна, другия на алпенхорн. Който не е слушал "Тъй рече Заратустра" на алпенхорн, не знае какво изпуска в живота. След като приключихме с тези много приятни формалности, Каро обяви че е гладна! Аз се издувах по шевовете от мезета, но на нея явно й беше писнало от пържена холандска кухня и реши, че й се яде шницел. Грамадански при това. Излишно е да споменавам, че трябваше да помагам при изяждането на въпросната твар. И пихме още бира, раз-бира-се. Когато се прибрах, Любов пак спеше. Нещо не може да ми смогне на активността днешната младеж.

В сряда сутринта гледах злодейски. Утринните конферентни сесии са си бич Божи. От следобедните пък на човек му се доспива. От последната сесия се скатах раничко, защото някакви хора се подмотваха, говореха твърде много и се опитваха да ми объркат плановете за вечерта. Щях да се виждам с Мишо, съученик от ехеее, прогимназията още. Учи право с икономика в Аугсбург и ще става мастит адвоном или иконат, не ми е съвсем ясно. Ходихме на ирландска кръчма. То те са две кръчми, ирландска и австралийска, които ги дели точно една врата. Докато обикаляхме да си намерим маса, чух нечие сподавено възклицание "Божичко, колко е голям". Огледах се, видях как някакъв тип ме гледа потресено, махнах му щастливо и въобще ми стана много драго на душата. Винаги е приятно човек да го оценят. Отново муах бургер, пих Newcastle Brown Ale, не го бях пил от Швеция насам и се забавлявах пълноценно. Мишо също беше привърженик на теорията, че Мюнхен е едно голямо село, но изтъкна, че си имат много изобретателни серийни убийци. И това в Бавария, която всички наричат полицейския бундесланд. Някакъв пич решил да изчисли точно при кой завой над някаква урва (къде намериха урви тия хора в това поле, ама айде) залязващото слънце най-много ще свети в очите на хората във външната лента. После минал оттам, метнал едно шише нафта и си заминал. Поне десетима мотоциклетисти се претрепали докато някой се усети. Когато слънцето е ниско, никой не вижда мазната локва и си кара харабийски. На четириколесните нищо им няма, ама горките рокери... Друг пък застрелял двама полицаи с три изстрела докато тичал... и трите изстрела били точни попадения. А властите все още не могат да установят произхода на куршумите. Те ти булка, мокра поръчка. Как да не се израдва човек. Когато се прибрах, с ей такавата усмивка и пълен с впечатления, Любов още не спеше, но пък се готвеше да си ляга. Показах й едни простотийки в интернет, които доведоха до закуската в събота, изгледахме половин филм и си легнахме.

Четвъртък. Любов само си изключи алармата, обърна се на другата страна и продължи да спи. Надигнах се с триста зора и се занесох в банята. Тоя път щях да пропусна закуската, че да не я будя. Естествено, събудих я на излизане. Трябва да сложа още точки на sneaking. След вечерната сесия имахме официална вечеря. Сумалъка ти народ се изреди да ме пита как да стигнат до бирария Pschorr. Аз де да знам. Имах приблизителна идея как се стига дотам. Отворих пергела и следвайки чувството си за посока я намерих само след две питания за посоката. Плюскането не беше много типично баварско, но пък беше много вкусно. Картофена крем супа с маслени крутончета, варена с олио от трюфели. От Швеция насам съм много мило настроен към трюфелите и техните производни продукти. После за хапване имаше телешко бонфиле, оваляно в смес от билки и галета и поднесено с ееей такова клонче розмарин, цялата зала миришеше на хвойни и други плевели. За десерт имаше шоколадов пудинг с парченца круша. А най-прекрасното: едни пъргави сервитьори припкаха с подноси бира и ми даваха всеки път като си поисках. Накрая, на петия или шестия път, един пич притръчка и ми сложи халбата пред мене, въпреки че предишната ми още беше пълна наполовина. Как да не им се радва човек?

В петък сутринта Любов дори не благоволи да се събуди. Май си бях усвоил достатъчно ниво на безшумие. Success! После се сетих, че тя спи с тапи за уши. Пфу. Изтърпях и последната сесия и се метнах да се разходя в един есенен ден по шосето. Не стигнах далече, защото ме напече слънцето и ми се доспа. Отидох да вкарам един час дрямка, при което на шейсетата минута биологичният ми часовник подло ме изтръгна от изключително интересен сън. Подскочих бодро и енергично и отидох на пазар. Щях да правя киш Лорейн. С други думи, френска мусака. Докато се разхождах из магазина, се натъкнах и на тъмен шоколад, с който щях да злоупотребя в десерта. Прибрах се и се развихрих. Намерих едно бутер тесто, с което застлах тавичка. Доволен от себе си, си сипах един джин, след което продължих. Накълцах четвърт глава кромид на колкото можех по ситно, което значи че я надробих на молекули. Нарязах тънки резени бекон, който запържих и после отцедих, притискайки го между два слоя домакинска салфетка. Нарязах резените на квадратчета и ги сложих в тавичката заедно с лука и около 150 грама настърган кашкавал. В рецептата пишеше швейцарско сирене, аз сложих каквото имаше. Разбърках ги леко, че да не повредя тестото. Смесих 200 грама заквасена сметана, 200 грама друг вид заквасена сметана и 100 грама трети вид заквасена сметана, разбърках ги мощно с четири яйца и залях цялата дандания. Сипах си още един джин и запалих фурната. Пекох 15 минути на 220 градуса и още половин час на 150. Докато това чудо се печеше, употребих тъмния шоколад, две яйца и около 50-100 грама масло да направя една купичка шоколадов мус за десерт. Ококорената физиономия на Любов, когато ми заяви, че няма десерт, а аз я питах дали е сигурна, беше направо безценна. Продължих на джин.

Събота! Наспиване! Октоберфест! Закуска! Октоберфестът официално започваше в 12 часът с церемониалното избиване на кмет от чепа, не бе, на чеп от кмета. Естествено, ние нямахме шанс да се вдигнем толкова рано, особено като се има предвид, че трябваше да напазаруваме провизии и за неделя. Освен това трябваше да се правят палачинки. По викингски! Ще рече, сместа я разбивахме с... бормашина. На максимална скорост. Голям кеф. Понеже вече беше Октоберфест, си прокарах закуската с една бира в новата си конферентна чаша. После Любов си сложи носията, още известна като дирндл. Леле, како. Диференциални уравнения, Томанов, мисли за диференциални уравнения и за това как се рисуват готически прозорци. След като успях да вкарам пулса си в нормални граници, отръчкахме набързо до магазина и хайде на купон.

Да не ви казвам какво беше в метрото. А на спирката. А на самия фест. Както казва Робин Уилямс "Дамите бяха изкарали близнаците на разходка". Толкова много красоти. Разхождахме се бавно и достолепно под ръмящия дъждец, докато се опитвахме да се свържем разнообразните си познати, която щяха да са на феста него ден. След като никой не пожела да си вдигне телефона им теглихме една дълга и къдравка и се качихме на една въртележка оформена като ракети. Седи си човек в ракетата, центробежната сила го тласка встрани, а сегиз-тогиз цялото нещо се преобръща по надлъжната си ос, все едно пилот прави лупинги. Гоуеееем кеф. Само дето фотоапаратът ми беше плътно притиснат от осигурителната преграда и не можах да го извадя да снимам. Когато кацнахме, бяхме получили по цял куп съобщения. Андреа каза, че е в палатката Schottenhamel, а Нам от Виетнам - в Hofbräu. Мишо пък каза, че ще дойдат към 18:00.

Нека поясня. На Октоберфест цял куп баварски пивоварни, а те не са малко, сервират от своята си бира в огромни павилиони, достатъчни да съберат около 10 000 човека единия. И им викат палатки само защото дворци би била твърде претенциозна дума. Всяка палатка разполага и с маси на открито, така наречената бирена градина. Все пак не всеки може да се набута вътре. И въобще най-добре човек да си има резервация, иначе какъв ужас го чака. Пред всяка "палатка" чакаше огромна опашка жадни люде от тази порода, които си нямаха резервация. Точно като нас. Бутнахме се и ние деликатно най-отпред и след няколкоминутно чакане влязохме. Взехме си по една бира и се опитахме да влезем в самия павилион.

Още нещо. Бирата на Октоберфест се пие на мерки. Какво е мярка ще си отговорите сами като ви кажа, че халбата е халба, защото е половин мярка. ОК? ОК. Наредихме се на една любопитна опашка пред един от входовете. Входът беше затворен, но изходът редовно пропущаше сервитьорки, както и хора с резервации. Рекохме си, що пък да не пробваме да се шмугнем в групичка от хора с резервации. Като Алтаир. Същата идея беше хрумнала на още стотина човека, така че нещо не се получи, гардовете бяха зорки. След като за не знам кой път чух "Абе тоя защо е толкова огромен" ми писна и се дръпнахме леко встрани от основната мешавица, близо до затворените входни врати. Затворени, но както се оказа след внимателна проба, не и заключени. Те ще ми кажат, че не мога да вляза. При следващата група излизащи мацки в щедро изрязани рокли се шмугнах вътре, барабар с Любов и още някакви навлеци. Разкарахме навлеците и тръгнахме да търсим Нам от Виетнам. А вътре беше такава тъпканица. Такъв безпросветен алкохолизъм. Беше около 16:30 и половината народ вече беше на секвоята, щото черешата не е достатъчно висока да опише за какво става дума. Намерихме компанията на Нам и почнахме да си лафим с някакви хора. Поне 15 човека ме питаха дали английският ми е с британски акцент. Не, отвърнах с достойнство, с пиянски е. Някакви австрийци усърдно се опитваха да ме сватосат с Любов. "Глей я бе, глей я каква е страхотна, има тъмни очи". Русоеби нещастни.

По едно време ни писна и се разкарахме нанякъде. След като си поръчахме по още една мярка де. Намерихме някаква маса дето нямаше твърде много хора и набързо се покачихме на нея. Казвам покачихме, защото хората отдавна бяха минали фазата, в която пият седнали, и стояха и тропаха по недотам стабилните пейки. Чат-пат и по масите, макар че сервитьорките се мръщеха. По някое време Мишо ми се обади да ходя да го взема. Докато го намеря, те вече били влезли с благословията на някоя изстрадала сервитьорка. Оказа се, че те имат резервирана маса и се присъединихме към тях. По едно време Любов тръгна на лов, докато аз се борех с третата каца, пардон чаша, бира. Видях я, че забърса някакъв тип и я всичкодобросах. Само дето наближаваше време за затваряне, беше си оставила якето при мен на пейката, не си вдигаше телефона и въобще аз гледах много злодейски. Накрая й писах че тръгваме, почаках още пет минути, подбрах й якето, увих в него една мярка и се отправихме към изхода. Тъй де, аз съм българче, ако не паланджосам нещо, кой друг?

Андреа ми писа, че е пиян на мотика и ще се видим утре. Докато се опитвахме да излезем от феста, Мишо заяви, че е гладен и точно се беше наредил на опашка за нещо с много мръвка, когато видях позната физиомутрия. Методи, друг съученик, тоя път от гимназията, както и Манол от горния випуск. Докато се нарадваме един на друг стана никое време. Като се прибрах, Любов точно си беше влязла и зъзнеше. Скарах й се, направих й чай с ром и я завих дебело. На другата сутрин успях да стана от втория опит, направих закуска и се приготвих за път. Извиних се за причиненото неудобство, успях да изкрънкам обещание да дойде във Виена и я оставих да си почива от мен. Обадих се на Андреа. "Ела на Фрауенкирхе да пием бира", вика. Успя да ме убеди чак с края на изречението. Той пък беше в Мюнхен с цяла тълпа приятели, и съответно групата ни беше толкова голяма, че никъде не можехме да си намерим място. Накрая се натресохме в някакъв италиански ресторант, където хората ядоха пица, а аз си изпих обяда в половинлитрова чаша. Те искаха пак да ходят към поляната, но моят влак беше в 17:25, а имах още една среща.

Намерихме се със срещата, пихме още по едно и си седнах във влака. Тоя път никой не се опита да ме вдигне, но някаква сериозно подсмърчаща госпожица се натресе до мен. За щастие не се опита да ме заговори и си четох чак до Виена. Прибрах се, хапнах и легнах. Голяма селяния тоя фест, но много се радвам, че успях да се видя с толкова много хора. Догодина пак и с организация - Jedi style. 

Златни пясъци 2012 или как се изплюсква all inclusive

Тая година морето го организирахме отрано. Още февруари месец чичо ми беше намерил някаква невероятно примамлива оферта, пет нощувки в четиризвезден хотел на Златни пясъци, за 260 лева на човек. С хранене на база all inclusive. Горкичките хорица, щяха да фалират след нас. Обадих се на обичайните заподозрени и след ред псувни, пререкания и уговорки се разбрахме да запазя седем ваучера. Добре, че не се разбрахме за повече, изгребах банковата си сметка до дъно, останаха 20 евро в нея. Ама два дни след това взех заплата, нямаше грижи. Великолепната седморка се състоеше от Камен, Доника, Емо, чичото, стринката и сестрата на скромно долуподписания, както и въпросния скромно долуподписан. Шантава работа, семейно море с приятели или приятелско море с родата. 

Запазихме две студиа (студии? студиоеаъа?) и един апартамент, да има къде да се запива в случай на нужда, и общо взето забравихме за цялата дандания. С наближаването на топлия сезон разни хора взеха да се разкайват за решението да не си викнат ваучер още през февруари с нас и се заформи втора вълна моряци: Вихър, Маги, Боби, Алекс, Гришата, Сима и Гергана щяха да дойдат само за уикенда. Щото ние бяхме запазили места от четвъртък до вторник - пети до десети юли. Да, обаче. Междувременно сестра ми започна стаж в една адвокатска кантора и изведнъж осъмнах с един свободен ваучер. Набързо реших проблема, като поканих майка ми с мен, пък сестра ми щеше да дойде само за уикенда. Тъй де, море е това, може ли такива лиготии като работа, кариера и професионално развитие да ни пречат на кефа?! 

Бяхме се разбрали да пътуваме раничко в четвъртък сутринта, че Емо имаше работна среща в три следобед, с други думи имаше нужда от стабилен интернет... едно от предимствата да работиш в софтуерна компания, предполагам. Чичо ми пък го беше ухапало кучето и отпраши за морето в 4 сутринта. Ние като по-деликатни хора тръгнахме чак в 7. Аз возех майка ми, пък Емо взе Камен и Доника. Моят багаж беше едно малко сакче с два чифта чорапи, няколко тениски и знаменитият калъф за подводни снимки на мойта сапунерка. Бях се връщал от гарата във Виена да си го взимам тоя калъф, какъв резил щеше да е ако го бях забравил, отивайки към морето. Майка ми пък беше помъкнала някакъв огромен куфар пълен с какволине и ощеповече. Тя не е ходила в Русия, няма опит милата.

Смело се понесохме на изток. Първо спряхме на OMV за зареждане, изпикаване и Камен да си вземе някакви енергийщини. Но после... смело се понесохме на изток. Оказа се, че да пътуваме в делничен ден си е страхотна оферта, почти нямаше движение в нашата посока. Засели се по едно време де, но не беше фатално. Точно започваше да ме пристисква мехурът, когато Камен звънна да спрем на следващата голяма бензиностанция. Триумфално влязохме в OMV насред Велико Търново и всички се изредихме на нещастния клозет. Без Емо. Сигурно си носи резервен и си ги сменя.

От време на време чичо ми се обаждаше и ни предупреждаваше за камери и полицаи. На Търговище си беше жива порнография - двулентово еднопосочно околовръстно и ограничение от 60 км/ч. И полицаи на всеки две кръстовища. Лудница. Пред Шумен пък градяха ново кръгово и бяха запречили движението... повисяхме там малко, но общо взето това беше единствената непредвидена спирка. Даже катастрофи нямаше тоя път... май. Когато се качихме на девненската магистрала, до Варна оставаха 88 километра, но за сметка на това бях потен като за три сумиста в сауна. Така и не бях оправил климатика на реното. Емо в лагуната му беше добре, пък който се вози на задната седалка, да му мисли.

На влизане във Варна имах конкретна идея откъде да карам. Направо по Владислав Варненчик, покрай катедралата и после търся отбивка за Златни пясъци. Само дето номерът с покрай катедралата не ми беше много изкристализирал, мислех, че ще минем покрай Аспаруховия мост, пък то не било оттам. На всичкото отгоре точно след Mall Varna (блефхг) някой беше сложил табела Златни пясъци наляво. Мамка им гагаузка, пожелах им аз мислено, и вихрено отбих вляво, предизвиквайки въодушевените псувни на Емо, който точно се беше престроил вдясно зад мен. Минахме през някакъв не много натоварен квартал и излязохме на пътя за Русе. Мен Русе не ми трябваше, така че си завих надясно, направих почти обратен завой на някакво извратено кръгово и успях да уцеля правилния път на север.

Бях отпечатал карта, която показваше най-лесния път за стигане до хотела ни. Само дето бях оплел мащабите и тя показваше (както установих впоследствие) крайморския път в северната част на Златни пясъци, вместо крайморския път покрай Св. св. Константин и Елена. В резултат на което се бичнахме вдясно на първата отбивка за въпросния пясъчник, което ни забута в много... забутано място. След кратка консултация с местен сладоледаджия, свърнахме обратно към главния път. Полашкахме се известно време по живописен крайморски път (моретооооо!!!) и се озовахме на кръстовище със светофар, на което пишеше Златни пясъци направо. Доверих се на табелата. Груба грешка. Озовахме се право на пешеходния център, пред хотел Адмирал и кръчма Асгард (Skål!). Питахме още един салдоледаджия, който ни рече да вървим на ляво (или на майната си, едно от двете беше). Тръгнахме наляво и се озовахме пред бариера. Паркирах пред бариерата с дивото намерение да привлека поне някой гард, на когото да скрия слънцето докато не си намерим хотела. Привлякох гард. Каза да завием наляво. Изгледах го мръсно и забръмчахме в указаната посока. Ха. Прав беше. Ти да видиш. Намерихме си хотела, както и възможно най-прекия път за излизане от Златните, ама това го разбрахме по-натам.

Паркирах до една стена, измъкнах някакъв багаж от колата и се закандилкахме към хотела. Чичо ми набиваше щастливо в ресторанта, а нас ни очакваха трепетно на рецепцията. Оставихме си личните карти и отидохме да се настаняваме. За Камен и Доника имаше студио, а тримата с мамка ми и Емо бяхме в апарламента. Треснахме багажите в апартамента и се юрнахме на разузнаване... пардон, на обяд. Оставаха 10 минути до края на обяда и шведската маса беше бая поошмулена, но успях да забърша една доматена супа и няколко кюфтета на скара, барабар с две парчета пица и чаша сок. Всъщност шест чаши сок, нали съм добър сервитьор и си обгрижих компанията. Започнахме бавно и полека да си опитомяваме бармани със странни прищевки. Ние де, не барманите.

Докато се нарегистрираме и навидим и науговорим, стана почти време за следобеден плаж. Междувременно се заоблачи, така че смело скочих в сандалите си и поведох кохорта земноводни към първичния бульон. Камен и Доника хартисаха някъде да си вземат 'жапанки, но това не успя да ме отклони от неумолимия напредък към соленото. Деси, стринка ми, рече, че морето било бурно. Погледнах морето - вълна от три бала... абе към метър. Погледнах пак Деси, този път скептично. Свих рамене и се метнах сред вълните в облак от пара, пръски и изплискани водорасли. Стъпих на дъното и изпсувах артистично. Беше пълно с камъни. Отново свих рамене и заплувах навътре. Няма дъно - няма камъни - няма проблем. Пошляпах щастливо и се върнах към брега. Майка ми и Деси се метнаха някъде на разходка, а аз останах да чакам Камен и Доника. Някаква масажистка дойде да ми рекламира услугите си, но учтиво й обясних, че нито съм чужденец, нито искам да бъда щипан на плажа. Предпочитам аз да щипя, хъ хъ хъ. По едно време Камен дойде, гушнал бира в едната ръка и Доника в другата. Освободих го от бирата, отворих я с артистичен замах на металната табела на масажистките и отпих стабилен гълток. Кеееееф.

Почипкахме се още малко и се затърихме към хотела. Емо точно беше приключил с работната среща и се канеше да дреме, но набързо го отказахме от тая му идея. Отидохме да накупим малко мезенца в случай, че ни обземе алкохолен глад, пък и минерална вода малко да вземем, че тая варовикова история на морето пие ли се... Заклинихме се на масите пред ресторанта на хотела, точно до басейна и започнахме да проучваме какво точно влиза в нашия all inclusive. Безалкохолни, бира и български алкохол. Пих едно уиски Black Ram с вкус на ром (някой е объркал есенцията) и си минах на бирички и содички. Точно бях успял да възпитам един барман да ми прави сода с лимон, когато той изчезна и на негово място дойде една намръщена мацка със жълти очи. Няма майтап, като излъскано злато й бяха очите, жив потрес. Тя твърдо отказа да ми сложи лимон, щото не влизало в all inclusive-a, но ме посъветва да скоча до ресторанта и да си взема оттам. Сервитьорките вече оправяха масата. Ухилих им се радостно, все пак колеги сме, и се завтекох към лимоните. Най-старшата беше един ситнеж, дето права... така де... нисичка беше. Гоуем смех. Мммм, сода с лимон. Междувременно метнах и едно око на манджите. Имаше скумрия на скара... и някакви други неща. Риба все пак, истинска морска (евентуално прясна), аман от шницели. Общо взето на обяд и вечеря в ресторанта имаше едно рибено, едно пилешко и едно свинско или телешко ястие, плюс цял куп салатища, разни топли гарнитури, както и спагети и кетчуп за малоумните чужбински чавета и още по-видиотените им родители. Плюс плодове, сладки и салдолед. Обърнете внимание на изписването. Вече така се казва. Салдолед.

След вечеря имаше забавна програма. Разни пичове и пичовки щяха да танцуват салса. Красиво беше, спор няма, но ми омръзна да гледам самодоволните физиономии на танцьорите докато гушкаха мацките, така че реших(ме) да се поразходим по чаршията да видим какво що. Носехме се бавно и безметежно като пръдня в безветрие и зяпахме турист-капаните. Минахме покрай национално специализирани заведения, където датчани или руснаци или германци образуваха хомогенни групички и се опитваха да хомогенизират тъканите си с промишлени количества алко'ол. Минахме покрай продавачи на тениски, щракачи на ретроснимки, пробутвачи на папагали и реклам...ачи на разни ми ти там заведения с разни ми ти там буламачи. По едно време щях да си изям боя пред една сергия за татуировки, защото рекламната им табела обещаваше 100 % sterility. Стерилитет, де. Заливайки се от смях, предупредих Камен да не влиза там, което предизвика възмутеното "Куйе йе толкува смьешно, можи ли да попьитам?" откъм татурир...ачите. Не можах да му обясня, бях твърде зает да се опитвам да си поема дъх. Придвижвахме се лекинко на север, подминавайки хотели и туристи. Лекинко, но неотклонно. По едно време се озовахме пред хотел "Берлин", който изглеждаше като изваден от мокър сън на строител на източния блок, целия бетон и грозотия. Плахо предложих да се връщаме, но Емо категорично отказа да трамбова цялото разстояние обратно до хотела. За щастие точно тогава мина автовлакчето, което циркулира между "Берлин" и "Адмирал". Натоварихме се на него и започнахме да махаме на туристите в стил английската кралица. Някаква компания пияндурници пък имаха облог кой ще получи най-много high-fives, та целия влак се тресеше от майтапи.

Когато се стоварихме пред "Адмирал", Емо обяви, че му се ядат мон каламари. With a side order of Fuck You! Майка ми вдигна ръце от нас и отиде да спи, а ние се позиционирахме в някаква пицария, където имаше и калмари. И скариди за мезе. А калмарите бяха два вида, на скара и панирани. Тези на скара бяха шест-седем парчета, ама два пръста дебели, докато пържените бяха цяла купчина, но пък ултратънички. Не можахме да решим кои са по-хубави, така че си викнахме и от двата вида. Закаламарихме щастливо и решихме, че ни е време да подремнем. Пътем с Емо цапнахме по една сръбска сливовица от камерата (не че имаше минибар, ама ние си носехме) и се разквартирувахме по леглата.

Седем часът сутринта. Станах весел и ранобуден и тихомълком се изнизах за плуване. Опитах се да вдигна и Камен (по негови инструкции), но задачата беше невъзможна. Имаше жълт флаг, а морето беше равно като тепсия. Нямаше придънно вълнение, така сигурно спасителите ги бяха забравили от вчера (което беше странно, щото тогава флагът беше зелен, а и ги събраха като си тръгваха). Голям праз. Поплувах към половин километър, да не се изсилвам първия ден, и се заклатушках към хотела, съхнейки в движение. Курдисах се пред ресторанта, взех си една сода и чаках да огладнея. Разни хора взеха да прииждат, а отвътре се разнесе подозрителна миризма на палачинки. Подредих се аз на една опашка и си викнах две, да не съм много нагъл. Сетих се как в Русия набивах блини по евро и ми стана едно благо на душата. Докато се назакусваме всичките, стана време за плаж. Взехме Уилсън и аре аре на море. Чичо ми и Деси останаха в хотела де, пък Емо беше решил да си наваксва със съня, та закачихме табелката да не го безпокоят. Камен за сметка на това беше изчезнал и беше заключил стаята. Да беше оставил ключа на рецепцията барем, Доника подивя докато го намери. После си бучаха нещо, накрая се сдобриха. Нормално.

Прекарахме почти цялото време във водата - 26 градусова чорбица, а слънцето спряно пече ли, пече. Когато много взе да прежуря, към 11:30, отидохме обратно в хотела, изчипкахме се и слязохме да обядваме. В случая на Емо: да закуси. Биричка, рибичка и салдолед. Кеф. Трябваше по-внимателно с биричката, че тая нощ щяха да идват нови попълнения, трябваше да ходим да ги събираме. Вихър се обади, че с Маги са пристигнали от Балчик и са в процес на разквартируване и се разбрахме да се намерим на плажа между две спасителни кули. После там бяха всичките срещи. Следобедът и вечерта преминаха в ядене, плуване и още ядене (платил съм си го тоя all inclusive, ще ям). Към девет и малко с Емо се отправихме на път в търсене на варненската автогара. Разбрахме, че били две. Значи се отправихме на път в търсене на правилната варненска автогара. То да не е като в Бургас, автогарата да е на лесно до железопътната гара, де толкоз акъл. Бяха я шибнали почти в края на града. Тоя път реших да намерим пътя през центъра, че не ми се обикаляше пак из разните му сокаци. Загубихме се само на два пъти, но пък сателитната навигация оправи положението. Оставихме колите на някаква газостанция до автогарата и се примолихме на дядото страж да не ги закача в близките десетина минути.

Оказа се, че автобусът пристигал в 22:30, не в 22:00. Хем се чудех кой е тоя смел автобесен шофьор дето ще стигне до морето за 6 часа, при положение че ние със стабилно каране го взехме за шест часа и половина. Пихме по кафе в близкото OMV и се запътихме да ги взимаме. Бомзи (Боби и Немзи) бяха с едно чанте багаж (то за един уикенд какво повече), докато Грима Змийски език (Гришата и Сима) си носеха повечко. Така де, Гришата носеше повечко, Сима беше дама и не носеше нищо. Любов ли бе да го опишеш. Натоварихме се по колите и успяхме да намерим правилните разклони от първия път. Опознай Варна, за да я обикнеш.

Докато намерим техния хотел "Диана", който по нищо не отстъпваше на хотел "Берлин" по... оформление, стана почти полунощ. Народите бяха гладни и се отправихме на екс'едиция по снабдяване с продоволствие. След известно количество лашкане из тълпите и плакнене на очи по разни туристки, се озовахме в бар Latin. Сервитьорите вече бяха приключили, но барманът им беше иззел функциите и ни обслужи, макар и по-бавничко. Общо взето много му се радвахме. На мен лично не ми се ядеше, още бях доволно пълен от вечеря, и си поръчах някаква Карнобатска мускатова или пък специална, не помня вече, но беше вкусна. Голяма. Две всъщност. Което не беше особено разумен ход предвид последвалите събития, ама какво да се прави, на море сме. Накрая барманът реши, че сме му много симпатични и ни покани на бразилска вечер в неделя. Били го организирали за пръв път, но за 25 лева сме щели да ядем месища и салати на корем. Ох на дяда камилата.

На другата сутрин щях да получа миниатюрен сърдечен удар, когато будилникът ми иззвъня в пет часа да ходя да събирам сестра си от автогарата. Все пак стажът е в работно време, пък в почивните дни може да дойде и до морето, нъл тъй. И все пак, събота е, хора. Малко милост. Още се чувствах леко снощничък, въпреки че по мои сметки трябваше да съм изметаболизирал ракия и половина. Майка ми заяви, че щом съм спал толкова малко, щяла да кара тя. Чудно. Превъплътих се в ролята на навигиращ куфар и се метнахме до автогарата. Взехме сестра ми и се върнахме точно навреме за сутрешно плуване. Иде-лайно. После се назакусвахме стабилно, взехме походно легло за девойчето и аре на море. Маги и Вихър (Виги), Бомзи и Грима се присъединиха към нас и пак стана веселко. Алекс реши, че волейболът е плебейска история и остана на шезлонг, докато ние се мокрехме стабилно.

След морето следваше... обяд, разбира се. Точно сядах да унищожавам втората порция салдолед, когато телефонът ми иззвъня. Гергана беше пристигнала във Варна. Мф... ще почака. Салдолед е това, не шега работа. После двамата с Емо (Таигър) се натоварихме в лагуната на хладно и айде пак към Варна. Така и не разбрах защо той настоя да ходим с неговата кола, дали защото мрънках, че съм се обърнал на такси, или просто му беше кеф да се вози. Щото аз карах. Междувременно получихме инструкции да вземем вода и нещо за душата. Занесохме се до Варна, най-непукистки направихме обратен завой на катедралата... май не трябваше... взехме Гергана и се понесохме към севера. Пътьом спряхме да заредим, взехме един Jameson и два стека минерална вода и аре на море. Тоя път Гергана нямаше състудентки или каквито там бяха, при които да спи, така че я разквартирувахме на дивана при Емо. Апартаментът бавно, но неотклонно започна да прилича на дядовата ръкавичка. Отидохме на плаж, че да не го гледаме.

Камен беше купил надуваем дюшек, та за известно време бяхме заети с него. Установихме, че пет човека доста прилично могат да се качат отгоре му, стига разбира се никой да не придиря за това, че нито един сантиметър от дюшека не се показваше над водата. Докато си пошляпвахме, мокрехме се един друг и околните туристи и гонехме топки и фризбита из родното Черноморие, в болния ми мозък изкристализира идеята да се качим на бананананан. Народът, увлечен от моето скодоумие, откликна радушно и набързо се събрахме осем човека. Бях толкова настървен да снимам с прословутия си калъф за подводни снимки, че изпуснах момента когато Емо, този скромен 120 килограмов муж, се покачи най-отпред на бананя. И така, потеглихме, разлашкахме се и точно се бях разпсувал, щото не можех с една ръка да превключа на режим на видео, пък една ми трябваше да се държа за туй клатещо се нещо, когато случайно вдигнах полет и видях нещо, което ме втрещи. Емо се понесе из въздуха, с грацията на връхлитащ хипопотам направи задно салто и обрули половината народ от банана. Аз бях най-отзад и доминото не стигна до мен, но Гери, Маги и сестра ми бяха във водата. Моторницата се върна да събере народа, при което се разбра, че челото на Гери е мощно сцепено, челюстта на Маги е нелошо натъртена, пък сестра ми се оплака от цапардосан нос. Лекичко ни откараха до брега, така че пострадалите да слязат. Сестра ми се качи пак на банана де, тая корава кратуна така лесно троши ли се. Останалите не помръднахме, платили сме си все пак. Качи се и някакво дебелундесто русначе и потеглихме. Не знам дали на мен не ми беше ясна ситуацията или другите бяха сериозно разтърсени, но почти нямаше радостни викове и подскачане. Направих готини филмчета де. Само да се бях сетил да намаля светочувствителността... сега са едни ярки и сияйни, като еротичната фантазия на Стивън Спилбърг. Отидохме да съберем Гергана от медицинския пункт, където ни заръчаха да я закараме до Окръжна болница във Варна, че да я закърпят и погледнат за мозъчно сътресение. Като я слушах как вербално рендосваше околните, не мислех че има сътресение, ама поне да я ремонтират там с тиксо и дъвка. Емо се нагърби с тая задача. Останалите се прибрахме към хотела да се готвим за излизане.

Имахме резервация за мидената ферма "Дълбока". Ша папкаме мидички, иху. Виги не дойдоха, щото нея още я боляла челюстта. Мкей. Малко беше проблемно да натикаме 11 души в две коли, но преместихме багажа от берлингото на чичо ми при мен. Той има две столчета отзад, за допълнително сместване на маймуняци. Боби се настани там и потеглихме. На контролно-пропусквателния пункт, 20 метра след като взехме Бомзи и Грима, полицаят ме спря и ме пита дали съм видял знака, забраняващ спирането пред хотела им. Отговорих утвърдително, видял го бях. Но пък не бяхме спрели за повече от 20 секунди и не бяхме задръстили несъществуващото движение. Сиктирдоса ме деликатно и ни пусна да вървим. Мил човек, какво да го правиш. С проби, грешки и питане се занесохме до мидената ферма. Там баирът е бая стръмен, пък фермата е почти на морското равнище. Така де, ресторантът е почти на морското равнище, фермата си е даже под него. Нъл тъй. Паркирах някъде наблизо, пък чичо ми слезе чак до долу, щото си е стабилничък, тежи почти дваж колкото Емо.

Донесоха менютата. Погледнах менютата. Погледнах ги пак. Нормални австрийски цени, рекох си, успокоих си съвестта, заявих на майка ми и сестра ми да не се притесняват за парите и се заех да поръчвам. Мидена чорба, хайвер, салата от рапани, миди на скара, пушени миди, мидено кюфте и калкан на скара. Сервитьорката ме гледаше все по-недоверчиво. "Не го гледай така, всичко ще си изяде", увери я чичо ми. Сутринта пък беше рекъл на сервитьорките да не ми вдигат чинията, щото "Принцът сега ще дойде да закуси". Идея нямам къде съм бил, обикновено аз съм пръв сутрин в ресторанта. Междувременно в дървесата над главите ни се беше събрало цяло ято врабчета и друга перната твар, която усърдно чуруликаше, флиртуваше... и сереше по покривката. Всички бири и айряни бяха скоростно покрити с вестници, списания, менюта и прочие. "Тук е така", успокои ни табелата над входа. Донесоха манджите и се започна едно надплюскване. Междувременно дойдоха и Емо и Гергана, та се включиха в унищожаването на промишлени количества миди. Гергана възмутено заяви, че оставям много месо по ребрата на калкана и се зае да го доизглозга. Бедни държавни служители, какво да ги правиш.

Оставихме скромни 400 и кусур лева на сервитьорката и се запътихме към колите. Рибката ми беше влязла таман, не че не можех да изям още една-две след около половин час. Ама то с рибоците е така. Пуснах лунохода на първа и леко и внимателно си се изнесох по баира. Чичо ми водеше колоната и караше като изоглавен. Уж гледах да съм близо до него, че да се водя по стоповете му, ама пак за малко да не уцеля един завой. Нямаше проблем де, само майка ми ми се накара малко. После чичо ми рече, че бягал от мен, щото ми били високо фаровете. Ми да беше се обадил. Който му се спеше, отиде да спи, пък ние седнахме на външния бар до басейна да си пийваме уиски и содичка. Мен след второто уиски също ми се доспа стабилно, така че се тръшнах в леглото.

Аз съм герой, отново успях да стана в 7. Вдигнах Камен, повече от проклетия, отколкото от надежда, че ще стане. Не стана. Трябваше и майка ми да стане с мен, ама я оставих да спи. Тоя път плувах още повече, направо да се уплаши човек какъв съм задобрял. После на палачинките имаше някакъв друг тип, с когото се залафих докато чаках тлъстото чавенце пред мене да си получи петте палачинки. Аз, като скромен, викнах само четири, пък и не всичките бяха за мене. Бях открил машината, която сипва тоник и бях най-щастливото прасе. Зачетох се в един разказ на Робърт Зелазни, сръбвах си тоник и чаках народа да се събуди. По едно време ми направи впечатление, че музиката е различна. Хубава даже. Предните два дни я бях напълно изключил от съзнанието си, щото беше само някакви лигави пънковщини и Джъстин Гомез и Селена Бийбър или както се казват ония там малолетните кретенчета. Тоя път обаче звучеше Kiss. Викам си "Въх!". Kiss се смени с Фреди Меркюри. "Ай сиктир", рекох си аз и отидох да разуча какво става. Видях как сърдитата жълтоока барманка куфее зад бара. И не беше никак сърдита. Моме, ама твойта музика ли това? Ами да, рече тя гордо. Аз бях респектиран и си поръчах бира. Поздравих я за музикалния вкус и се отправихме към плажа да играем волейбол с Уилсън. По някое време решихме, че ни се яде цаца. Тук цаца, там цаца, няма цаца. Такива просташки риби нямаше в изтънчен курорт като Златни пясъци. Предложиха ни миди. Изгледах ги мръсно. Шибаняци. Не ми се слизаше чак до Варна за едната цаца. Накрая с Гришата намерихме едно капанче, дето сервираха огромна порция цаца плюс картофки плюс салата плюс бира плюс такса Златните само за 10 лв. Мучо густо.

По някое време из всичкото размотаване с Уилсън във водата бяхме намерили две руски (или белоруски, не разбрах точно) хлапета, които с небивало удоволствие гонеха топката във водата, когато се случеше да я изпуснем, иначе казано доста често. Даже баба им им помагаше. Оказа се, че въпросните гаменчета са гости на нашия хотел, така че имаше кой да ни гони топката и когато играехме в басейна. Гоуем кеф. Камен извади отнякъде Waboba-та, та и с нея дивяхме чрезмерно. После решихме да ходим да поиграем волейбол докато стане време за плюскане. Тоя път не вечеряхме в хотела, защото щяхме да ходим на бразилска вечер. Гришата имал много подъл сервис, се оказва. Някаква кажжгоде, девойка от хотел "Адмирал" дойде да мрънка, че мрежата се плащала. Дадохме й 10 лева да не ни занимава с глупости и продължихме да играем. Привечер се опретнахме и се отправихме към бар Latin. Междувременно Гергана, Бомзи и Виги си бяха тръгнали, а Гришата беше решил да остане на походното легло при нас, така че бяхме малка стройна компания от сериозни плюскащи. Щяхме да откараме Сима и сестра ми на автогарата за автобуса в 23:00 и това беше.

Бразилската вечер беше голям купон. Сервитьорите си изпотрошиха краката да ни носят нови мръвки, скаридите бяха на корем, въобще кеф отвсякъде. Само на мен ми беше малко у шише, че нали трябваше да транспортирам девойките, та не можах да се отпусна да си ям правилно. Отново бяхме с колата на Емо. Пуста лагуна нали е дълга, ударих си мойто рено. Лекичко де, размениха си малко боички. Оправихме положението с наплюнчен пръст. Разгеле излязох без повече разрушения и човешки жертви. Изпратихме девойките и се върнахме обратно пред хотела. Мислехме, че другите са си легнали вече, та си викнахме по една кайпириня на бара и седнахме да попием спокойно. Точно допивахме и те се обадиха да питат къде сме. Били още в кръчмата. Кеф. Айде на кръчма. Седнахме, викнахме си по нещо за пиене и аз се отдадох на доизяждане на останките от плюскането. Накрая го обърнахме на коктейли, даже научих барманите как се прави коктейл "Кристина". Или почти. Нямаха крушова водка. Все пак стана нелошо. После пък се потресоха, че им оставяме цели 10 % бакшиш. "Много ми давате", възкликнаха те. При което ние щастливо си поръчахме по още един коктейл.

В понеделник жегата обещаваше да е канска. Отидох набързо да поплувам, навлякох си тениска и категорично отказах да ходя на плаж. Басейн за мене. На закуска с Камен викнахме 10 палачинки за цялата компания, което предизвика искреното негодувание на някакъв типаж зад нас. Тоя пък какво иска, да му се изтъпаним 10 човека и опашката да е до плажа? Той пак толкова щеше да си чака. Ебахти дзверо. То ние пускахме тук-таме някое детенце дето искаше палачинка или две, ама тоя с искрено удоволствие си го държахме на опашката. Реших, че трябва да си наваксвам с биричките, от толкова шофиране не можах да се облажа като хората. Жълтооката барманка ми подари диск на AC/DC, щото нямала къде да го слуша. Пощръклял от кеф я поканих да пием по едно след работа, но ме отряза. Мацката на обменното бюро също. Бе какво им става на тия жени не щат да излизат с мен, егати безобразието? Викнах 4 бири и взехме да се снимаме покрай басейна, баш реклама на Болярка. По едно време мина спасителят и помоли да не си държим чашите до басейна, щото много се чупели. Няма проблем, морски, взехме си бирите в дупките на надуваемия дюшек. Той направо откачи, това било още по-забранено, щяла била да се разлее бирата. Погледахме го скептично като краставичар пред нова реколта корнишони, ама айде, изпихме си чашите и ги оставихме на бара. После се заиграхме с Waboba-та, та чичо ми се възмути как подло му изгаряме закуската. Обядвахме и продължихме да се заиграваме с дивотии. Междувременно видях какво е имал предвид спасителят. Разни тийнейджърчета се напиха и взеха да трошат чаши в пейзажа. Напсувахме ги и продължихмеда играем чак до вечеря. Когато вечеряхме, нъл тъй. Лекичко, щото пак ни се играеше волейбол, само два пъти ходих да си сипвам още и даже не ядох салдолед. Какви жертви правя за спорта. Някакви хлапета пък похитиха Уилсън, когото така и не намерихме. Подла история.

Тоя път бяхме нечетен брой волейбудалисти, пък и не ни се даваха още пари за гадната им мрежа, пък и на самата мрежа имаше цял отбор кажжгиде, полячета, които се сцепваха да играят. Ама те си бяха добри де, забивки, подавания, спасявания, само блокадите им куцаха. И всичките на не повече от 15-16 години. Ние се лигавехме в кръг малко встрани от тях докато не капнахме. После се метнахме в безлюдното тъмно море, където мятахме Waboba на солидни разстояния, а аз даже успях да направя няколко нелоши сумрачни снимки на по-готините светлини откъм морето. Голям пич тоя калъф. По някое време около 22:00 Камен се сети, че е обещал на Доника да я води на романтична вечеря. Затътрихме се към хотела. Поканиха ни на още едно заведение, явно вече ни се носеше славата на славни башибозуци. Уви, на другия ден си тръгвахме. Изкъпах се, погледахме малко глупости на лаптопа на Емо и реших, че ми се спи. Все едно някой ми изключи захранването. Угаснах и се пуснах чак на другия ден в седем. Абе осем. Отидохме да плуваме с майка ми и започнахме да се стягаме за път.

С други думи, отидохме на плаж. С Гришата взехме нов Уилсън, който обаче не може да се сравнява със стария Уилсън, щото не отскачаше от водата. Е, отскочи, като му теглих мощна тупаница, ама после трябваше да плувам до корабния път да го събирам. Гришата нали е с телосложение на ютия и горе-долу толкова добре плува. Какво пък, аз обичам да плувам. Успях да зарибя Камен да се качим на парашута. За 40 лв на човек не беше зле. Мотористите ни помнеха от банана, то такова бедствие като нас забравя ли се. Отгоре беше невероятно красиво, морето зелено, разпенената следа от влачещата ни моторница беше като мазка от въодушевен художник, а Камен се обърна към мен и с най-спокойния си глас каза, че умира от паника, но на земята ще ми каже колко гот си е изкарал. Нали не може да плува, милият, та си му беше страшничко. Аз обаче се разглобих от кеф. Другия път ще ходим да пилотираме, баста!

Освободихме стаите точно в 12:00. Пичозно. Взехме си довиждане със сервитьорите, които от няколко дни псувах, че много ни глезят и си изкарваме твърде добре. Те се размазваха от кеф, при което тичаха да ни глезят още повече и аз още по-усърдно ги псувах. Положителна обратна връзка, ръйш ли? Пардон, ръйш ли е на несебърски, трябва да внимавам къде какво говоря. Потеглихме полекичка, заредихме във Варна, където някакъв пич толкова ми хареса Vibram-ките, че май ще си прави профил в ebaу само и само да може да си вземе и той. Чичо ми отцепи напред, ние с Емо си карахме в пакет. Като морските пехотинци сме: Never leave a man (or a beer) behind! Нашето платно на магистралата беше затворено поради ремонти и ни отклониха през Нови пазар. Там беше вилняла немалка буря, имаше големи локвища и скършени клони. Вече бях продухал клапаните на реното и изпреварвах смело... но само когато имах видимост напред, Гри-шо! Емо пък почти нямаше мощност на газ и ме догонваше доста зорно. Впоследствие се оказа, че колата е работела на три цилиндъра и бордовият компютър е дал фира. Оправиха го.

Отново спряхме за почивка във Велико Търново и после си карахме лекичко чак до OMV-то на Ботевградско шосе. Взехме Доника при нас, че да я откараме до кажжгоде, манастира Лао Лин, разбрахме се да ходим на бира в Murphy's вечерта и се разотидохме. Догодина сигурно пак ще искат да ходим на all inclusive, глезундерите му. Ама гоуем кеф, баце. Даже се бях притеснил, че в някое нормално заведение ще си изям боя така - викам си бира и изчезвам. Ама ми се размина...