неделя, 11 ноември 2007 г.

Свободен?

Ранен сняг покриваше клоните на дърветата, погребвайки под себе си черната земя. Нощта беше ясна, току-що надигналата се луна сияеше меко върху бялата покривка, къпейки света в сребърно сияние. Сцената подготвена за следващия беглец.

Младият воин приближи гората с бавни стъпки. Черната грамада на затвора се извисяваше зад гърба му. Условията бяха прости. Трябваше да стигне до средата на гората. Имаше два начина да го направи. Лесният беше наистина лесен и всъщност изобщо не включваше неговото участие. Просто щяха да погребат тялото му под вековния дъб, отдавайки плътта му на горските духове. Трудният означаваше да отиде там лично и да събере вещите си. Надзирателите в затвора обикновено се грижеха трудният начин да е наистина труден.

Огромната порта на затвора изтрещя, сепвайки размислите му. Това беше единственият начин да се измъкне от робството и унижението, напомни си той. Щеше да излезе жив и свободен или да умре, опитвайки се. Много по-добре от живота във вечен страх, подвластен на капризите на надзирателите и безбройните ужасии, очакващи всеки роб в солните мини. Дотук с мислите. Пътят му беше определен още когато граничният патрул се натъкна на засадата. Най-добре да си го извърви докрай. Пое си дълбоко дъх и се затича.

Беше бодър, нахранен и отпочинал. Подсмихна се ехидно. Естествено, че ще е бодър, надзирателите имат нужда от забавление колкото всички останали. Един изтощен изпосталял затворник едва ли щеше да бъде особено предизвикателство, да не говорим за залозите. Човек можеше да изкара добри парици, ако познаеше в коя минута на Бягството ще умре беглецът. А ако беше наистина късметлия (или луд), щеше да заложи на успешно Бягство и да се надява съдбата да е благосклонна и към двамата.

Поглъщаше разстоянието с дълги леки подскоци, оставяйки ясни следи в пресния сняг. Това беше неприятно. Дори и слепец можеше да проследи дирята му. От друга страна всички знаеха къде отива, нямаше какво да го гонят. Все пак нямаше да е зле да им усложни малко задачата. Засили се към едно дебело дърво и изтича нагоре по дънера. Захвана се за най-долния клон и се изхвърли нагоре във въздуха. Замахът му го отнесе до следващото дърво. Студената грапава кора стържеше по кожените му дрехи и драскаше дланите му.

Придвижваше се внимателно, докато умът му препускаше трескаво. Когато луната се издигнеше на още две длани над хоризонта, щяха да пуснат преследвачите. Трябваше да покрие колкото се може по-голямо разстояние без да оставя следи и да се появи от посока, от която не го очакват. Сгълча се за последната глупост. Естествено, че щяха да го очакват отвсякъде. Посока, от която не го очакват толкова настървено. И в никой случай не трябваше да оставя потерята да се озове между него и целта му. Тогава щеше да бъде сериозно затруднен. Повечето бегълци намираха гибелта си точно по този начин, бягайки сляпо от преследвачите право в наточените прегръдки на очакващите ги стражи.

След като измина един полет на стрела сред клоните на дърветата, чу шумолене на поток. Насочи се към него, провисна от един клон подаващ се над водата и се пусна с тихо цопване. Водата стигаше до малко под коленете му и беше леденостудена дори през кожените чизми. Поне бреговете го криеха донякъде. Леко приведен, той пое срещу течението.

Погледна нагоре. Звездите се виждаха ясно между клоните. Придвижваше се перпендикулярно на най-краткия път от затвора до центъра на гората. Надяваше се да успее да измине четвърт оборот преди да поеме отново към целта си. Това трябваше да му спести повечето засади, стига да имаше късмет.

Когато рогът изсвири, така го стресна, че щеше да се пльосне по нос във водата. Кога беше изминало толкова време? Потърси луната и видя, че се е издигнала едва до средата на определения срок. Явно надзирателите се бяха уморили да чакат. Кога пък ли бяха спазвали уговорка? Бързо излезе от потока и се впусна в бяг. Вдървените му крака бавно започваха да се затоплят.

Само след няколко удара на сърцето видя първите двама. Стояха небрежно отпуснати в сянката на един кичест бор. Видяха го да препуска към тях, изправиха се и зачакаха. Защо не го нападаха? Аха. Капан. На няколко разкрача от тях подскочи високо и се сви на кълбо във въздуха. Протегна ръце надолу и сграбчи главата на единия, изпъвайки краката си нагоре с рязко усукване в кръста. Въртеливото движение се предаде на раменния му пояс и в следващия момент вратът на стража изхрущя зловещо. Спускайки тялото си надолу, воинът стовари петата на изпънатия си ляв крак върху рамото на другия и беше възнаграден с кухия звук на счупена ключица. Агонизиращ вик проехтя над дърветата преди да бъде прекъснат от юмручен удар, който смаза гръкляна му.

Воинът се изправи и си пое дъх за втори път след като отскочи. Претърси набързо телата. Всеки от тях имаше къс меч и по две ками. Мечът само щеше да му пречи, но ножовете бяха друга работа. Затъкна два в ботушите си, още два прикрепи над китките си, с остриета сочещи лактите му. После се огледа, търсейки капана. Наведе се, вдигна единия страж и го бутна напред. Тялото се продъни през тънката решетка и падна в покритата яма. Надникна вътре. Че и колове подострени сложили. Не се шегуват тия хора, ей. Хвърли и другото тяло върху шиповете и отново се затича. Викът беше предупредил останалите и щяха да бъдат подготвени.

Със следващия капан нямаше такъв късмет. Настъпи опънатата ниско над земята връв и едва успя да се присвие, когато камъкът се залюля като гигантско махало и го запокити в близкия ствол. Май му пукна две ребра, не че имаше време да се чуди. Четирима души изскочиха иззад дърветата и се нахвърлиха срещу него. Запокитена кама се заби в окото на единия, страховит ритник пръсна сърцето на втория. Използвайки смяната на инерцията, воинът сграбчи дръжката на камата си и дръпна с всичка сила. Рукналата кръв и мозък заслепиха следващия нападател, който миг по-късно се строполи с прерязано гърло. В същия момент тънко въже се уви около шията на боеца и започна да го души. Четвъртият нападател затягаше примката с доволна усмивка на уста. Който успееше да очисти Беглеца, получаваше тримесечна заплата като премия. Усмивката му се смени с недоумение, когато гърчещото се под него тяло изведнъж се изпъна и го повдигна във въздуха издигайки се заедно с него. Беглецът се извъртя във въздуха и заби челото си в лицето на удушвача докато двамата се приземяваха на каменистата земя. Тъпият звук прозвуча като изтървана на пода диня.

Воинът събра де що намери ками и уви въжето стегнато около лявата си длан. Все щеше да му влезе в работа. Замисли се, върна се и потърси тънката спусъчна връв на капана. Тия работи с клопките и той ги умееше. Завърза връвта между две дървета, на една крачка от висящия камък в посока на четирите нападали тела. Който ги видеше, щеше да се засили към тях и да подложи шията си на тънката навосъчена връв. Освен ако не беше малко по-опитен и не се промъкнеше внимателно. Както и да е, нямаше време за такива мисли. Бягството още не беше свършило.

Теренът започна да се издига леко нагоре. Сняг нямаше, явно този склон беше бил на завет денем. Скоро му се наложи да се придвижва нагоре на четири крака. Чу тихо изщракване, после дясната му длан се превърна във възел от болка. Още две стрели се забиха в подметките на ботушите му, за щастие без да успеят да ги пробият. Скочи на крака, изтръгвайки ръката си от стрелата, право на пътя на летящия към него ритник на първия арбалетист. Изтъркаля се тежко по склона, спирайки в голям, покрит с мъх камък. Студеният допир на мъха до прясната рана му помогна да избистри съзнанието си. Видя първият стрелец да се спуска към него, другите двама презареждаха зад него. Лошо.

Присви крака под себе си и се изстреля към идващия срещу него пазач. Успя да сграбчи опорния му крак и удари с лакът точно под коляното. Ставата не издържа на двойката сили и се изметна, запращайки пищящия от болка стрелец към същия камък. Беглецът светкавично се претърколи настрани, а полетялата стрела се заби на мястото, където допреди момент беше вратът му. Скочи на крака и се затича нагоре към двамата. Стрела раздра бузата му и изсвири в нощта. После той беше до двамата, сграбчи арбалета на току-що презаредилия и стреля в другаря му. Ръцете му се разпериха, студения стоманен зъб на нож проблясващ във всяка от тях. Арбалетистите паднаха с пронизани сърца. Воинът презареди двата арбалета и се спусна до първия, този който го беше прострелял в дланта. Стрелецът беше в безсъзнание. Нямаше време за издевателства. Нямаше време за нежности. Заби и двете стрели в гърлото му и продължи по пътя си.

Времето му изтичаше. Превърза дланта си с парче от дрехата на единия стрелец, но въпреки това кръвта капеше на едри черни капки. Скоро отново нагази върху сняг. Следващата група беше от четирима, двама от тях стрелци. Воинът се засили срещу тях, опитвайки се да бъде колкото се може по-трудна мишена. Когато почти ги беше достигнал, се хвърли на земята. Нападалият върху полуизгнилите листа сняг беше превъзходна смазка. Профуча покрай първите двама, срязвайки коленните им сухожилия, и се изправи срещу стрелците. Те вече бяха захвърлили безполезните в близък бой арбалети и точно изваждаха мечовете си. Отскочи към единия и заби камата си в дланта му, приковавайки я към бедрото. Бързо се наведе, избягвайки хоризонталния замах на втория, и измъкна нов кинжал от ботуша си. После се извърна, посрещна следващия удар с кръстосани ками и силно изрита противника между краката. Онзи изпусна меча си и се преви одве, право върху издигащото се коляно на Беглеца. Воинът бързо прекрати стоновете и на четиримата. Наближаваше. Чувстваше го.

Наистина, съвсем скоро излезе на огромната кръгла поляна в средата на гората. В центъра й се издигаше огромния дъб, под който щеше да се реши съдбата му. Идеята за скрити стрелци в околните дървете или в клоните на дъба никак не му се нравеше, но трябваше да иде до центъра на моравата. Затича се. Под краката му сегиз-тогиз изхрущяваха не толкова отдавнашни кости, на два пъти нещо обло отскочи от стъпалото му и изтрака встрани.

Ято стрели се посипа по дирите му. Никоя не успя да го уцели, или поне така му се струваше. Когато се покатери по могъщия ствол на дъба и се спотаи в клоните му, видя че дрехите му са настръхнали от тръни, издухани от цеви. Измъкна един и го помириса. Не усети нищо. Предпазливо близна върха му и усети познатия вкус на приспиващата отрова. Искаха да си играят с него. Дрехите му го бяха предпазили от повечето попадения, но и няколкото, които го бяха одраскали, стигаха да го замаят. Задрапа нагоре из клоните в опит да намери нещата си. Нямаше нищо.

И така, пътят свършваше. Надзирателите се бяха изгаврили за пореден път. Понечи да се спусне и да посрещне смъртта си, когато лявата му ръка попадна в хралупа. В следващия момент издърпа ръката си. Забила зъби в омотаното около дланта му въже висеше горска отровница. С бърз удар размаза главата й в клона и се опита да се отърси от захапката й. Изгуби равновесие от резкия замах и залитна. Вкопчи пръсти в хралупата и напипа позната кожена лента с инкрустаци. Значи тук бяха скрили нещата му мръсниците. Надяваха се змията да го довърши. Не бяха познали обаче.

С трескави пръсти претършува шевовете на шапката. Намери ароматните листа, скрити под периферията и ги задъвка яростно. Скоро тръпчивият им сок ускори пулса му и прогони част от отровата. В кесията му естествено нямаше пукната пара, но поне огнивото и амулетът му бяха там. Събра останалите си вещи, спусна се на земята, седна с кръстосани крака и зачака. Подозираше, че не е свършило. Все пак някой трябваше да обяви края на Бягството.

Не се наложи да чака дълго. Тежки стъпки издадоха приближаването на главния надзирател, облечен от глава до пети в тежка ризница, направена от застъпващи се люспести плочки. Беше гологлав и луната огряваше прясно обръснатото му теме. Беглецът се запъти към него с вдигната за поздрав ръка. Надзирателят също вдигна ръка. Вдигна я чак до дръжката на препасания над рамото му меч, сграбчи я и я изтегли бавно. Острието сякаш изстърга по гръбнака на воина. Явно не им се щеше да го пуснат да си ходи.


С ками нямаше особен шанс срещу тежкия меч на надзирателя. Все едно да го нападне с клечки за зъби. Не че би имал по-добри изгледи за успех, ако носеше и той меч. Дългото оръжие беше тежко дори за исполин като надзирателя, който го държеше с две ръце и настъпваше приведен, с изтеглена назад стойка. Единственият му изход беше бързината и дори тя не беше особено обещаваща срещу бронирания надзирател.

Запрати един от кинжалите срещу надзирателя, който го избягна с изненадващ за размерите си отскок. Директната атака също не даде резултат, гигантът се завъртя около оста си и нанесе удар с тъпата страна на меча. Внезапният проблясък на болка изкънтя в главата на Беглеца, когато счупената му ръка увисна безполезна до тялото му. После великанът се хвърли в атаката с високо вдигнат меч. Беглецът едва успя да отстъпи встрани и трябваше да се хвърли на земята, за да избяга от следващия замах. Едва не изпадна в безсъзнание от болката в ръката при съприкосновението със земята. Беше проснат по гръб, светът се въртеше около приближаващия го надзирател и огромния му меч. В следващия миг Беглецът съзря безжизненото тяло на дървесната отровница. Извади кинжал и прониза шията й, вкарвайки острието в отровната торбичка.

Претърколи се под падащия меч, изправи се и запрати мъртвата змия в лицето на надзирателя. Имаше точно удар на сърцето, преди гигантът да усети измамата. Хвърли се срещу него и заби острието до дръжката над горния ръб на ризницата, над гръдната му кост. Великанът падна по гръб, отровата на змията сковаваше дишането му. Беглецът скочи върху него и започна бясно да мушка с кинжала си, прониза очите му, раздра гърлото му, не спря докато не превърна черепа в кървава маса.

Изправи се залитащ на крака. Потърси с поглед дългия меч на надзирателя. Опита се да го повдигне с една ръка, но не успя. Тогава го заби в земята с острието надолу. С големи мъки отряза главата на надзирателя и я привърза към дръжката. Взе рога от пояса му и го наду, обявявайки край на бягството. След това закуцука към дърветата.

Беше свободен. Засмя се горчиво. Свободен да умре както си избере, ако се съдеше по състоянието му. Трябваше да намери лечител, който да намести костта му, не можеше да се шинира с една ръка. Трябваше да намери подслон, листата нямаше да могат да го крепят още дълго. Замисли се. Върна се и коленичи до трупа на надзирателя. Взе умрялата змия, отхапа главата й и я изплю. После бавно започна да дъвче месото й. Беше сурово и смърдеше, но по-добре от нищо. Крайно време беше да се маха.

неделя, 30 септември 2007 г.

Мисли в мъглата

Трите обсипани със светлини островърхи кули на катедралата се изправят пред мен и пронизват небето. Сякаш Посейдон в безбрежния си гняв е забол целия град на тризъбеца си. Влажно е. Цял ден над Упсала се лее кротък есенен дъжд, потропващ по перваза на прозореца ми. Няма вятър и не е студено. Само небето тихо плаче и сълзите му се стичат по всички нас, дребни хорица, забързани нанякъде, сгушени в непромокаемите си дрехи, ругаейки тихичко, когато те се окажат не съвсем непромокаеми. Тук-таме се вижда някоя отворена душа, която със смях подлага лице на дъжда и оставя капките да отмият грижите й. Останалите минувачи гледат скептично тази проява на радост, а дъждът ритмично потропва.

Прибирам се от кръчмата след осемчасова смяна. Въпреки голямата лудница на моменти, не съм уморен. Шефът ми беше нов. Мързи го да диша. Или това, или е толкова нов, че не може да си състави преценка за нещата и това какво и колко му трябва. Добре, че беше Албена, щях да изкукуригам иначе. Иначе е свестен тип, ама човек трябва да го държи изкъсо, за да не се разсейва.

Мислите ми блуждаят. Грайферите на планинския ми бегач ръмжат по мокрия асфалт. Заслушан в хипнотичния им ритъм, усещам че нещо не е съвсем наред. Откривам го бързо. Твърде тихо е. Часът е някъде след 1:30 през нощта, улиците са неестествено пусти. По това време в събота срещу неделя из града е пълно с върлуващи студенти. Не и този път. Не виждам никого, не чувам никого. Леката мъглица поглъща и без това оскъдните нощни шумове. Небето е сиво. Все едно някой е нарисувал картинка, но не му е стигнало времето и е оставил сив фон вместо небе.

Внезапно се чува звън, после втори и трети. Дълбокото им звучене разцепва нощната тишина и ме кара да се опомня. Камбанарията на катедралата е ударила два без петнадесет. Всички нормални хора навлизат във втория си цикъл на съня. Само аз се нося из притихналите улици, сподирен от ситни капчици вода изпод гумите на колелото ми...