понеделник, 28 ноември 2011 г.

Пайети със стил или как се женят асирийците


Човек дори добре да живее, се жени... Тази участ сполетя и един от най-заклетите (и успешни) бохеми и женкари, които познавам, а именно Петер Йоханоун, в някои кръгове известен като Пешо Сириеца. В рамките на две години успя да се запознае, сгоди и ожени за... ами за жена си, Ибтисам Йоханоун. Явно в момента, в който напуснах Швеция и спрях да бдя над неговото благополучие, са успели да го оплетат. Дали пък не е имало разгневен татко с чифте пищови и половин батальон синове и племенници, решени да защитят честта на поруганата девойка...

Нека кажа две думи за ухажването при асирийците. Първо, важно е да се отбележи (както те редовно изтъкват), че те не са сирийци, а са православно християнско малцинство, живеещо в Сирия... или по-скоро в Швеция, щото май всички са взели присърце демографската криза в Скандинавия и са дошли да ударят по едно... рамо. Та при тях когато младите се харесат (или пък бъдат прикоткани да се харесат), по някое време се случва сгледа, официално запознанство между родителите. В рамките на два месеца от сгледата се избира пръстен, което доколкото разбирам също включва известна церемония, но не е самият годеж. Годежът се обявява месец-два по-късно, а самата сватба е близо година след сгледата. И така, тази събота, на 26-ти ноември, се събрахме траур... ъм.. тъй де.. тържествено да приветстваме встъпването в брак на Петер и Ибтисам.

Естествено, моите приключения започват малко преди това. В петък. След като внимателно бях опаковал две бутилки "Траминер" Евксиноград (реколта 2010, от специалната номерирана резерва) в ръкавите на един дебел пуловер, че да не им се случи премеждие, също така нежно положих тъмносиния си костюм в куфара. Опаковах и себе си с шал и ръкавици, навлякох коженото си палто размер "Ватикан" (щото е горе-долу толкова голямо) и смело се отправих към гарата. На летището купих една бутилка кайсиев ликьор Bailoni, някаква много традиционна австрийска шльокавица, произведена в област Вахау, близо до абатство Мелк. Аз принципно хич не съм фен на австрийските ракии, щото им сипват допълнително захар, вкусът им е в следа и главата ми рецитира изчерпателни и подробни оплаквания в петостъпен ямб на следващия ден. Но пък това всички го хвалеха, а и знаех, че човекът, за когото е предназначено, оценява такива странни извратености и извратени странности. Полетът мина бързо и безметежно, в четене на книжка на новия ми Amazon Kindle (подарък от сестра ми).

Шведската транспортна ценова политика продължава да ме изумява. За несведущите, а и защото ме мързи да видя дали вече съм говорил по въпроса, международните полети кацат на летище Арланда. То е най-близкото до Стокхолм, само на 40 км на север. Другите две, Вестерос и Скавста, са на по сто километра съответно на запад и югозапад. На всеки 15 минути от Арланда до Стокхолм има влак, който струва 240 крони или има-няма 25 евро. В същото време, на всеки 20 минути от Арланда до Упсала, на 35 км на север, там където прекарах пет напрегнати години от живота си, има влак, който струва 140 крони. Също така на всеки 20 минути от Упсала до Стокхолм има влак, който струва 70 крони. И така: Упсала-Арланда: 35 км, 140 кр; Арланда-Стокхолм: 40 км, 240 кр; Упсала-Стокхолм: 70 км, 70 кр. Има нещо много гнило в Северна Дания, би изрекъл Хамлет.

Както и да е, стоварих се на чисто новичката централна гара Упсала. Най-после бяха завършили грандиозния строеж на новия туристически център, който се състои от голям подлез под коловозите и приклекнало кубично здание от полиран гранит и стъкло. В съответствие с шведските разбирания за авангарден дизайн, подлезът е павиран с големи квадратни нефугирани гранитни плочи с размер 40х40 см. В съответствие с тийнейджърските разбирания за авангарден дизайн, плочите са гъсто осеяни с разпльокани дъвки, придавайки на целия пейзаж откровено сипаничав вид. По една модерна статуя, бледо подобие на ескимоски инуксук, увенчава двата края на подлеза. На мен старата сграда пък повече си ми харесваше. С бодра крачка се отправих към двореца, последното си работно място, че да кажа здрасти на бившите шефове и колеги. Бързичко бях принуден да сваля шала и ръкавиците, че и да разкопчая палтото, щото то в тия жеги. Беше поне 10 градуса по-топло от Виена. После ми казаха, че било най-топлият ноември откакто някой изобщо е почнал да ги мери тия работи преди има-няма 200 години. За сметка на това духаше вятър и полите на палтото ми се вееха около мен като в нискобюджетен кавър на "Матрицата", привличайки втрещените погледи на всичкото шведско народ. Пък аз дори не носех кубинки и ушанка, какво толкова?! Добре че нямаше много хора по улиците, че можеше и масови безредици и паническо бягство да настанат.

С триста зора изкачих хълма, на който е построен двореца. Кой би си помислил, че да мъкнеш 11 кила куфар и 5 кила ръчна чанта по нанагорнище може да бъде толкова мъчна работа. Явно съм загубил тренинг. Пред вратата спрях за минутка да си поема дъх и да си вържа косата, задача допълнително усложнена от вихрещия се навсякъде вятър. Следващите два часа протекоха в пиене на кафе с Петер и Кристина, както и с Йонас, новия старши барман, обучаван лично от мен. Бяха забравили рецептата за любимия коктейл на Кристина, изобретен от самата нея, така че набързо им показах как се прави. Половин зелен лимон се намачква  във водна чаша, която после се напълва с кубчета лед. Сипва се желаното количество ABSOLUT Pears, долива се догоре със сок от грейпфрут и се добавя една лъжичка сок от червени боровинки. Държа да отбележа, че пиенето на кафе не включваше кафе. За сметка на това се състоеше от бира от местната пивоварна Дворцовия извор (Slottkällan), която прави изключително хубави ейлове и пилзени. А аз как бях закопнял за хубаво ейлче, особено някой индийски блед ейл, такъв един горчив и силен, аууу, не забелязах как изпих единия, та трябваше да си отворя още един. После се продължи с дегустация на кайсиевия ликьор, който бях домъкнал, а накрая се извади тежката артилерия - дестилирано шампанско, 60% алкохолно съдържание. А аз бях на един самолетен сандвич цял ден. Ваканцията започваше страхотно. Между другото ликьорът беше много приятен. Продължаваше да мирише на евтин алкохол, но вкусът му беше чудесно балансиран и послевкусът на кайсия оставаше минути наред. Явно като се напънат, австрийците могат да правят не само клекавица...

Петер беше така добър да ме закара до биоцентъра, на въпиющото разстояние от няколкостотин метра от двореца. Естествено, не преди да ме натовари с една бутилка грапа и една ледено вино. В биоцентъра оставих куфара в офиса на Вахид, отколешно приятелче, и тръгнах на лов за познати. Не бяха много, но успях да изкарам няколко приятни часа в разговори и смях, при което вече бях зверски гладен. Замъкнах се до центъра в търсене на МАХ. Това е верига шведски закусвални за бързо хранене, където хамбургерите са нелоши, а към картофките предлагат най-страхотния сос от горещо люто топено сирене. Направо да си изядеш пръстите. Естествено си знаех, че няма да се наям и с най-големия хамбургер, за който 85 крони си бяха чисто разхищение, но си поръчах три чийзбургера и големи картофки за общата сума от 65 крони. Изяжте се от яд. Докато щастливо унищожавах сандвичите, омазвайки муцуната си (и в един момент дясната си обувка), Вахид дойде. Полекичка се запътихме към неговия апартамент, обсъждайки живота, Вселената и всичко.

Вахид беше поел с едри крачки по ясно очертания от мен път на просветен алкохолизъм. Имаше си шкаф с малцови уискита и се беше наточил на бармански комплект. Всичкото това много хубаво, но шкафът с малцови уискита се беше настанил посред стаята за гости, която на всичкото отгоре вече не беше стая за гости, а стая за покер. И нямаше легло. Което не беше особен проблем, щях да си легна на дивана като пич. Само дето Вахид, мамицата му иранска, твърдо беше решил да е гостоприемен и ми постла своето легло, а самият той си легна на дивана като пич. Щях да го удуша.

На другата сутрин станахме с първи петли, някъде към десет - десет и нещо. Чувствайки леки угризения, че съм изхвърлил домакина си от ложето му, реших да направя закуска. Скълцан на ситно лук запържен в олио, покрит с три яйца, нарязан на кубчета пикантен салам, българско краве сирене, сол, червен пипер и лют червен пипер се превърнаха в могъщ омлет, достатъчен да изкараме целия ден. Така де, три яйца за мен и три за Вахид. Той се опита да ми пробута някакви истории да направя само две яйца за него, ама му казах, че такива малки порции не мога да правя, така че да си затваря устата. После излязохме на зей пазар. Купихме опаковъчна хартия за сватбените дарове (икона на свети Петър от мен и бутилка Moët & Chandon от него). И по една коледна звезда.. тия лампите, не цветята. И си намерих обрезвачка за винени бутилки, много съм щастлив.

Излизайки в късния съботен следобед (към 14:30, малко преди залез слънце) и наслаждавайки се на последните коси лъчи, нищо не предвещаваше блатото дивотии, в което щяхме да се гмурнем след броени часове. Прибрахме се за лек обяд от шафранен ориз, задушено телешко със сушени лимони, поднесено с ripasso от Южна Италия (което, колкото и да ми разправят разбирачите, ми харесва повече от чистото chianti). Абе бая обяд си беше. С леко нараснали обиколки се отправихме да си връзваме вратовръзките.

Господин Мърфи намекна, че иска да дойде с нас на сватбата, още когато започнахме да издирваме адреса на мероприятието. Понеже в поканата такъв липсваше, а пишеше само православната църква в Норшборь, Стокхолмско, бяхме сериозно затруднени. Вахид намери местонахождението на своя си телефон, а аз успях да намеря нещо наподобяващо въпросната църква в Google Maps и вкарах най-близката улица в моя си телефон. И така, въоръжени не с една, ами с две навигационни системи, се натоварихме във возилото на Вахид. Audi 100, модел 91-ва година, ама най-големия модел с всички екстри, 2.8 литров шестцилиндров V-образен двигател. 0-100 км/ч за 10 секунди, в моите сакати ръце за 11.5... много време изгубих на първа, иначе можеше по-бързичко да ги кача. Смело се понесохме по магистралата, без страх отминавайки села и паланки. Шофирах аз, защото Вахид продължаваше да няма шведска книжка (не му признават персийската.. тъй де, иранската), пък вече веднъж го бяха спирали полицаи по въпроса и го беше страх. Карам си аз полека, бистрим пътната ярост и последиците от нея и изведнъж оп, вика той, тука дръж лявата лента. Викам ама сигурен ли си, моят казва да държа дясната. Той рече ми да, ето виж, тука така, и насам, и после оп, и стигаме. Разсъдих, че той все пак е намерил точния адрес, докато аз вкарах само някаква приблизителна улица, така че неговите данни трябва да са по-меродавни. Продължихме наляво.

Когато изчезна уличното осветление, леко се обезпокоих. Все пак реших, че минаваме напряко между две предградия и ще стигнем цивилизация. Само дето малко по-късно ни изчезна и асфалтът и минахме на черен път. Това вече сериозно ме разтревожи. Погледнах озадачено Вахид, минах на трета (тия шведоляци и черните им пътища нямат дупки, тяхната верица... от друга страна пък през зимата тия пътища са си като бетон, тъй че няма и как да проимат) и продължихме. Когато неговият телефон уверено заяви, че тъмният хамбар вдясно от пътя е нашето местонахождение не издържах, спрях колата, изпсувах сърдечно и отидох до близката къща да питам къде е църквата в Норшборь. Обясниха ми, че сме на 20 км на юг ог Норшборь. При положение, че идвахме от север. Мамицата му. Обясниха ми и как да стигнем бързичко по един още по-таен път, дето даже го няма на картите и тръгнахме да се връщаме. Вахид ругаеше като изтърван, ама успях да го усмиря.

Излязохме на асфалт, после и светлини видяхме и точно виждах купола и кръста в близката далечина, когато нещо се разсветка изотзад като коледна елха на стероиди. Поглеждам в огледалото - полицейска кола. Викам си сега пък какво стана. Не бях с превишена скорост, защото точно бях видял предупреждение за пътни камери и си бях намалил културно. Пък и едва ли са ме видяли как взимах завоите на неосветения път на две гуми, щото там нямаше кой да те напсува, камо ли полицейски коли. Спрях аз културничко, отворих вратата, щото джамът беше заял и изкарах акъла на полицайчето като го заговорих на чист литературен шведски. Поиска ми шофьорска книжка и да духам на дрегера. Тук е моментът да поясня, че понеже се бях издокарал в шит по поръчка костюм, не си бях взел огромния черен кожен портфейл, тежащ повече от цялото ми сако, а си бях мушнал в джоба кредитната карта, шофьорската книжка и малко пари в брой. И така, вадя шофьорската книжка, тази малка розова пластмасова картичка... и с ужас осъзнавам, че съм я оставил в портфейла, а вместо нея съм си взел личната карта. И те сега си [цензурира] [цензурата]. Обясних, че идваме от Упсала и отиваме на сватбата на един приятел и специално съм дошъл заради него от австрия и че съм следвал в Швеция и че в бързината съм си взел личната карта вместо досущ еднаквата шофьорска книжка и навигацията ни е завела на грешно място и закъсняваме и си е [цензурирало] [цензурата] и може ли да не ме арестуват. Пичът се хвана за главата. Духнах на дрегера, обедното вино отдавна беше обработено и пробата беше отрицателна. Взе ми той личната карта, отиде до патрулката на военен съвет с партньора. Върна ми я, пожела ми приятна сватба, напомни ми да не си забравям шофьорската книжка другия път и ни прати да си ходим. Е, не ни прати много далеч... всъщност деликатно и незабележимо ни ескортира оставащите два километра до църквата. Сладури.

Естествено бяхме закъснели като за световно, с 50 минути. Класирахме се за началото на церемонията и единствената утеха беше, че имаше по-окъснели и от нас. Както вече споменах, асирийците са православни християни. Съответно сватбената служба беше изключително странна. Звучеше все едно хаджи Халеф Омар е следвал две години богословие в София, колкото да научи интонацията на песнопенията, и после е взел няколко урока по свирня на цитра от близкия мюезин. Точно когато нещо зазвучеше като ахаа да го разбера и вкарваха по някой арабски вълнист напев. Звучеше много интересно. Докато шаферките не нададоха вой все едно ги колят. Като си отпуших ушите и бях в състояние да направя по-внимателни наблюдения, звучаха като племе бесни индианци, нападащи поселище на имигранти (разбирай бели) в три сутринта. Така и не разбрах какво точно се имаше предвид с това, но подозирам, че е било символичен израз на нежеланието им да пуснат момата да стане съпруга. За съжаление на богослужението нямаше субтитри и не разбрах точно какво са си казали, но пък беше хубавичко. Само дето някак... църковната им атмосфера не беше много църковна. Вътрешната архитектура беше тежко повлияна от протестантската църква, с дълги редове пейки, и иконите не бяха икони, а стенописи. Олтар имаше, но пък царски двери нямаше, за иконостас да не говорим. Шантаво едно такова. Май тях турците са ги гърчили още повече, та трябва съвсем щрихирано да си оформят храмовете.

Когато Петер и Ибтисам вече официално бяха съпруг и съпруга, всичко живо се изреди да се снима с тях, и аз тоже. Пешо беше щастлив като прасе в нова кочина, и беше ужасно трогнат, че съм дошъл. Показа ме като музеен експонат (те такова животно нема) на всичките си роднини с думите "Това е толкова невероятен приятел, че дойде специално заради мен, заради моята сватба, и то от Австрия. Сега, мамицата му, ще трябва и аз да ида на неговата". Отправихме се към празничната зала, от другата страна на вестибюла. Опитното ми келнерско око прецени, че са се събрали около 300 души. Аз и Вахид бяхме упътени към маса 33, което ни отведе в пълен кръг до последната маса в дъното. Масата беше сложена за 12 човека, което потвърждаваше преценката ми за броя на гостите. Оказа се, че сме на масата за съученици, колеги и приятели, където имаше четирима състуденти и двама съученици на Пешо, включително и нас. Всичко останало беше рода на единия или другия представител на новосформираното семейство. Ум да ти зайде.

Нима, четвъртият от южняшкия квартет в първи курс (Пешо, Карлос, Нима и аз), и човекът който ме светна къде да си направя дипломната работа, продължаваше да работи в охранителна фирма Securitas, но вече като глава на семейство, женен и с дете. А аз заминах от Швеция преди две години. Не си поплюват тия хора, ей. Компенсират отрицателния прираст на шведското население, че и отгоре. Черният абисинец, чието име бях забравил, продължаваше да работи като фармацевт. В следващия момент се запознах с една иракчанка, съученичка на Пешо от гимназията, на име Уиски. Не знам как се пише, ама баш така звучи. Та аз щастливо обявих как обичам да пия шотландско уиски, пък тя парира, че предпочита бърбън... и така като се заговорихме за пиене, щяхме да изпуснем вечерята. Добре че дойде един сервитьор с цял поднос мезета, че да си починем малко.

А мезетата бяха, леле како. Предимно ливанска кухня. Телешка пастърма, говежда пастърма, варено пилешко в млечен сос, пикантна лютеница с орехи, кисело мляко с копър, хумус, сурова говежда кайма с подправки (леле колко вкусно), салата от ситно накълцан магданоз и тук-там някой безмилостно осакатен домат, втора салата с домати, краставици, ужаснейшо много различни зеленини от рода на рукола, маруля, мента и други разни неща, невинно спотайващи се лозови сармички, както и две огромни купи семки. Ориенталци сме си все пак. Така брутално се напапахме с мезета, че почти не успяхме да обърнем внимание на основното, което беше задушено говеждо филе с безсолни картофи и варено броколи. Някой пак е гледал шведска телевизия. Всички на масата бяхме шофьори и се наливахме с водички и фантички. А пък пред нас срамежливо намигаха едно шише ABSOLUT, едно Chivas Regal и едно Yeni Rakı, сиреч "Нова ракия"... абе турска анасонлийка. Само Вахид се престраши да пие, ама аз му казах, че трябва да пие и за мен, пък аз пия много, тъй че да внимава да не припадне.

Междувременно целокупният асирийски народ се беше събрал да танцува. Танцуваха от тяхното си хоро, с изключително прости стъпки, но всички участници са плътно рамо до рамо и извършват едни такива движения с торса, че цялото нещо изгледа като снимачната площадка на "1001 нощ за възрастни". А какви стройни дългокраки девойчета имаше. И като се засилят от кръста, имах чувството, че ще се изсипят от роклите си. И то в синхрон. С Вахид се бяхме ококорили като улулици. На всичкото отгоре повечето рокли бяха с пайети. Принципно това аз го ненавиждам. Мразя блещукащи неща. Оказа се, че пайетите са точно на място в тоя танц. Представете си редица от стройни женски тела в прилепнали, които се движат в такт с вихрени движения, докато светлината преминава по тях. Пайетите не блещукаха спорадично и дразнещо, а преминаваха на вълни, все едно гледам слънцето през  развълнуваната повърхност на иначе спокойно езеро. Направо... нямам думи.

И така, от дума на дума и от танц на танц, дойде време за тортата. Тортата беше огромна. Ама наистина колосална. Беше по-висока от младоженците... той не че Пешо е особено висок, ама все пак това е торта нали, не е жираф. Докато чакахме да ни сервират, някой разказа история за злощастната деветнайсететажна торта на въртяща се поставка на някаква друга сватба. Явно някой без да иска е превключил оборотите на поставката и цялото нещо се е изсипало на пода. За щастие тук такива ексцесии нямаше, въпреки че все още не мога да си обясня как младоженците успяха да я разрежат. Трябваше да подаря на Пешо самурайски меч, че да влезе в употреба. След още малко приказки и простотии видях, че е близо два часът, пък аз все пак трябваше да шофирам до Упсала, че и да хващам самолет на другия ден. Сбогувахме се с Пешо, който продължаваше да твърди, че е трогнат да ни види, успяхме да стигнем Упсала без произшествия, макар и с доста олекнал резервоар бензин. Вахид беше доволен, защото в понеделник щеше да продава колата за 400 евро (беше я взел за 700), понеже имало сума ти неща да се поправят по нея, и с пълен резервоар тя би струвала два пъти повече. С последно съзнателно усилие успях да си сложа костюма на закачалка и се трупнах да спя.

Следващият ден беше сив, мрачен и дъждовен. Защо небето умира да вали отгоре ми, когато реша да си тръгна отнякъде? Пусто обаяние балканско. Полетът беше безметежен и сравнително бърз. Излочих два доматени сока със сол и черен пипер за възстановяване на електролитите, хванах си влакчето за Виена (само 3.60 евро, без да пътувам до съседния окръг) и си се прибрах да готвя сьомга с много копър и босилек.