Този уикенд беше сватбата на колежката ми Каролин. Колко събития, емоции и нерви се крият в това изречение само. За мен и италианския ми колега Андреа, събитията започнаха "едва" няколко месеца предварително...
Област Мозел, известна преди всичко с многобройните лозя, спускащи се от всички страни към силно лъкатушещата едноименна река, се намира на около 120 км на запад от Франкфурт-на-майната-си. Те, немците, толкова са се увлекли със строителството едно време, че са им свършили имената на градовете... та сега има Франкфурт на Майн и Франкфурт на Одер. Бърза справка с картата на Европа показа, че въпросното място се намира на има-няма 900 километра от Виена. С Андреа решихме да летим до Франкфурт и оттам да си наемем кола, че да можем да бръмчим из околностите. Набързо си харесахме най-евтината каручка - VW Fox. Това е фолксвагенският вариант на смарта, няма дори четири метра на дължина и е 1.60 широк... абе фотьойл с двигател. Перфектно за двама с по една малка чанта багаж. Да, обаче... това бе селският бик Мучо... оп, грешна песен. Обаче междувременно Андреа се сдоби с ново гадже, а пък Каро помоли да вземем нейна приятелка от Франкфурт с нас. И хоп, изведнъж станахме четирима. Щяхме да изглеждаме точно като семейство клоуни. Решихме да се опитаме да сменим резервацията за нещо, което поне има багажник.
Полетът трая точно един час... докато си излапаш сандвича и самолетът започва да снижава. Кацнахме, събрахме си багажериите и се отправихме към офиса на Europcar. Там хората веднага влязоха в положение и ни предложиха Seat Ibiza комби за същите пари. Общо взето пак тесничко, но поне с място за куфарите. Взехме го и тръгнахме да търсим Ина, приятелката от Франкфурт. Трябваше да се срещнем пред офиса на Europcar. Чакахме. Чакахме още. И пак чакахме. След около половин час тя се обади, че е долу при колите. Слизаме на подземното равнище, намираме си колата, даже я отключваме, всичко точно. Само дето Ина няма. Продължаваме да чакаме. Ново обаждане - на ниво -2 е. Казахме й да дойде на -1. Чааааакаме. Решихме за разнообразие ние да се обадим: клетка 105. Казахме й да дойде на 115. Което са не повече от стотина метра. Петнайсет минути по-късно някакъв асансьор я изплю. Каза, че си била намерила всичко както трябва, ама после някой служител на компанията й дал грешни инструкции. Мдаа бе.
В крайна сметка в 20:30, час и половина след като бяхме взели ключовете за колата, намерихме магистралата и се отправихме юнашки към залязващото слънце. Имах навигация, трябваше много да се постараем, че да се загубим. Всъщност немците помагаха доволно. Имат някакви много извратени идеи за това що е то десен завой и що е то права линия. На два пъти хващахме грешен изход от магистрала поради малоумните им означения. Пък това си е постижение, когато се случва в рамките на половината път до Мозел. Но все пак бяхме на магистрала, грешките биваха поправени бързичко... до момента, в който не се натресохме в задръстване. Трилентов аутобан... спрял. Без никаква видима причина. Включваме радиото да чуем дали те знаят защо. Знаеха, че има пешеходец на магистралата за Кьолн, както и че някой хвърлял картофи на аутобана за Кобленц, но нищо за нашето растящо задръстване. В крайна сметка се оказа, че някоя гениална техническа мисъл е решила да затвори две от лентите, отново без някаква видима причина. Ни земекопни машини, ни нов асфалт, ни разпилени парчетии по пътя, абе нищичко.
На всичкото отгоре Андреа караше като типичен италианец. Форсираше двигателя до 80 км/ч, преди да превключи на четвърта, въпреки отчаяните вопли на бордовия компютър да му дадем пета предавка при скорост по-висока от 60 км/ч. Мигачите му бяха мръсна дума, а придържането към една лента на движение беше нещо, което се случваше само на другите. И то не в стил "бързам, карам ски и правя слалом между лентите". Най-нахално си караше върху осевата линия между лявата и средната лента, за искрено неудоволствие на цял куп баварци. Направо ми стана жал за колата. Тя беше чистак новичка, нямаше дори 5000 км, скоростите й още не бяха сработени... е, вече са. След вчера сигурно може да потегля на втора като дърт дизел. Имахме си климактериум, пардон, климатроник, а радиото се самозамлъкваше при включена задна скорост... много хитро.
Слънцето отдавна беше залязло, когато се добрахме до село Алф-на-Мозел. Поради очевидна причина не видях бездомни котки. Естествено пак се загубихме. Явно "направи остър завой наляво" за Андреа означаваше "вземи третия изход от кръговото". След кратко телефонно обаждане намерихме хотела, в който щеше да е сватбата. Малка живописна къщурка (на три етажа), кацнала самотно на склона на един хълм... от деветнайсети век насам. Посрещнаха ни с, о радост, козе сирене и метвурст. За непросветлените, метвурстът е нещо като едро смлян пастет или ситно смляна кайма с подправки.. абе салам за мазане. Топъл хляб и бяло мозелско вино допълваха идилията. Легнахме си раничко, към полунощ, че все пак дълъг ден ни чакаше.
А австралиецът, с когото делях стая, хъркаше. Ама не както хърка баща ми примерно, деликатно къкрене с леко запушен нос, о не. Беше си истинско оперно хъркане с широко отворена уста, контрапункти и обертонове. Изразът "тъп бамбуков трион" закръжи в съзнанието ми. Но понеже съм трениран да заспивам във всякакви обстоятелства, го пренебрегнах и си откъртих.
*******
На другата сутрин всички единодушно се излюпиха около осем часа. В моя случай дори без аларма. Обикновено намирам ставането в толкова ранен час в почивен ден за нарушаващо човешките ми права, но явно чистият въздух беше спомогнал за бързичко наспиване. В главата ми Billy Idol настояваше, че е хубав ден за бяла сватба. Слънцето грееше жизнерадостно, облаците се брояха на пръстите на Мики Маус. Закуската беше скромна шведска маса с четири вида салам, четири вида сирене, плодове, гнусни мюслита и превъзходен прасковен мармалад. След като леко похапнахме, придавайки на масата вид на жертва на хунско нашествие и марокански скакалци, решихме да се поразходим малко из близката околия. Първото нещо, което видях на дневна светлина, бяха лозя. Както и второто, третото и петото (четвъртото беше един железопътен мост над реката, свързващ две големи .. лозя). На някои места склоновете бяха толкова стръмни, че гроздоберът трябва да се е състоял в поставяне на кошници в долния край на лозето и замезване докато гроздето се дотъркаля. Намерихме една наблюдателна кула, построена на мястото на бившата Prinzenkopfturm (кула на главата на принца). Не знам кой е бил тоя принц, дето е бил толкова широко скроен, че чак за фундамент е ставал, ама... явно е имало защо. Естествено, новата кула беше триумф на немското строителство... иначе казано стомана, стомана и пак стомана. За сметка на това гледката отгоре беше фантастична. Виждахме като на длан как Мозел идва от юг, завива на изток, после на север, после пак на изток и пак на север и после на запад, докато не й омръзне и пак тръгне на север, че да иде да се влее в Рейн. Музиката в главата ми се смени с Mike and the Mechanics, които ломотеха нещо за посоките на света. Когато се наразходихме и нахраносмелихме, се пременихме празнично и се натоварихме в колите.
Церемонията по бракосъчетанието щеше да се проведе в село Burg (град), и по-точно в двореца над селото. Запознах се с промишлени количества роднини, на някои от които дори успях да запомня имената, включително и с бабата на Мартин (женихът де), която от висотата на деветдесетте си години редеше мръсни вицове с изключително удоволствие. Каро и Мартин бяха дошли в оранжев открит VW Костенурка, ама от старите... собственост на съдържателя на някаква пицария, приятел на бащата на Каро, абе сложна работа. Имаше буквално хора от цял свят.. или поне кавказката му част. Американци, австралийци, италианци, испанци, португалци и какви ли не още тъмни балкански субекти. След като се наръкостискахме и жените успяха да преценят на коя роклята е по-хубава, цермониалмайсторката дойде с една възглавница и накара Каро да се събуе. И таз хубава. Чакай бе, джанъм, пред хора сме, защо събличаш булката? Оказа се, че имало местна традиция в деня на сватбата булката да носи златна монета в обувката си. Така двамата щели цял живот да ходят в богатство. Готино, ама... с инфлацията златната монета се беше превърнала в стоманена с медно покритие, от два цента. До края на деня медното покритие беше оставило зелен отпечатък на стъпалото на обувката, като дизайнерски печат.
Бавно и тържествено като преяли дирижабли се понесохме към ритуалната зала. Там Каро и Мартин (барабар с всички останали) трябваше да изслушат лекция на тема "Що е то бракът и има ли то почва у нас", увенчана с разбор на актовете им за раждане плюс биография. В крайна сметка точно когато всички започнахме да се връткаме по столовете, двамата сгодени бяха обявени за господин Мартин Оливи и госпожа Каролин Айфлер-Оливи... това последното не заради някаква феминистична приумица от страна на Каро, а защото хората в научните среди няма как да знаят, че под новата фамилия е същата авторка. Последваха купища снимки, ръкостискания, прегръдки, поздравления към младоженците и родителите им, общ лаф-мохабет и фонова музика на обой, освен ако не е било фагот или някакъв друг кавал. Новото семейство излезе от залата под дъжд от розови листенца (изрично беше забранено да хвърляме ориз, пък Андреа се тюхкаше, че не е взел) и после под шпалир от националните знамена на поканените, с които после също доволно се снимахме. В крайна сметка се отправихме полекичка към Алф. Клаксоните бяха натискани дискретно, виенето през прозорците също не беше на ниво абитуриентски бал.
Когато се върнахме в хотела, започна връчването на подаръците. Понеже знаех от Каро, че искат да събират пари за кола, нашият подарък беше плюшена зелена чантичка... с 200 евро на монети. Скучньовците нека пъхат банкноти в пликове, ние сме оригинални, разбираш ли. Имаше картина на италианския ботуш оцветен в багрите на националното знаме, на която всички се подписахме. Имаше и друга, която представляваше разграфено поле с номерирани правоъгълници, а на гостите бяха връчени по един отрязък и кутия пастели. Задачата беше всеки да прерисува своя си отрязък на съответното място на платното и така да получим една картина. Естествено, някои не разбраха задачата и проявиха лично творчество, така че картината имаше разни странни карета тук-там, но общо взето беше голяма забава.
По някое време, докато щастливо унищожавахме промишлени количеста пенливо розе с ягоди, новобрачните решиха, че е време да разрежат сватбената торта. Тортата си беше истинско произведение на изкуството. Стъпаловидна, на три етажа, във формата на сърце. Бяхме информирани, че най-долният слой е сахер, средният е Милано (марципан с портокал), а най-горният е шоколадов мус. Освен нея имаше още цял куп обикновени торти и сладкиши - сиреняв, рубарбен, черешов, марципанен и още и още и още. Всичките невероятно вкусни... а шоколадовият мус беше с кафе... думи нямам. След надрусването със захар продължихме да поглъщаме розето с подновени усилия, дрънкайки глупости на общо основание и правейки повече снимки от средностатистическо японско село. Малко след шест дойде един микробус с плюскане и вечерята се почна.
На мястото на всеки гост беше поставено шишенце с ароматен зехтин и чаша за вино. Въпреки леките ми подозрения, зехтинът не беше предназначен за пиене. Сервитьорската ми душа възнегодува при вида на самотната чашка и набързо преслушах близкия бар за подобрения. В крайна сметка имах водна чаша и две чаши за вино... на по-късен етап бяха придружени и от чаша за грапа, която милостиво ми де дадена пълна. Можех да избирам между ризлинг, траминер с билки и сухо червено, чийто сорт не можах да определя/прочета. Манджата беше неподнесена под формата на smörgåsbord, с други думи шведска маса. Аз дори и като дойдат шведите не ставам, щото нали съм почетен швед принцесогушкател (да им се не знае и учителите по физическо, къде пипат чуждите престолонаследнички). Заех се със задачата да пълня чинията си, та после и себе си. Мама нали е строителен инженер, пълненето ми иде много отръки. Нагребах си доволно сьомга и пушена херинга, взех си и фаршировано яйчице. Загребах доматено-моцарелената салата, но тактично прескочих морковите и зелената салата. Взех си нещо сочно увито в лист шунка, което така и не можах да разшифровам какво беше. Печените броколи и карфиол със сиренява заливка заслужиха специално внимание, едно че исках най-после да опитам добре сготвено броколи, а не вареното до ошашавяне безвкусно зелено нещо, което сервират в Скандинавия, а и освен това бях чел, че броколито е много полезно за генната активност. Пък аз подозирах, че в най-близко време щяха да ми трябват доста активни гени... това храносмилателни ензими, това инсулин, това митохондриални совалки. Имаше и някакви готвени месища - телешко с гъби, лазаня с пилешко и прасе в сиреняв сос, ама от тях си взех колкото да пробвам. Все пак сьомга имаше, човек трябва да си знае приоритетите. Нагребах си и картофени крокетчета, да си замезвам, гушнах една бутилка вино под мишница и седнах да се храня.
Още на второто загребване от майонезата с хрян се покапах. Викам си отиде ми чисто новичката ми вратовръзка с логото на Упсалския университет. Да, обаче бях умен и си бях подложил кърпа. Че нали съм си бащичко, и геврек като ям, се покапвам. Бавно и методично си набивах папуто и обяснявах на една архитектка що е то молекулярна биология и с какво се то яде. Щракането ми с челюсти на празен ход обуслови значително забавената консумация на храната и когато се върнах за втори рунд, бяха докапчили моцарелата. Гадови. Загребах си пак сьомга, при което майката на Каро захлеби зетя, че заради него почти нямало риба, щото не обичал. Аз й викам спокойно, госпожа, за мен имаше достатъчно. За пръв път ми се случва да не мога да поема повече сьомга. Взех си и от прасето, което беше кардинална грешка, щото беше възплътно и ми костваше известни усилия да си отрежа от него. Не че е било жилаво, ама имаше къде-къде по-крехки неща, в които да си забия зъбите.
По някое време, докато още се трудех над втората си чиния, сервитьорките взеха да раздигат масите. Ма голяма простотия, някои тука още ядем бе, альоооу. Архитектката ме попита винаги ли ям толкова бавно... мисля че имаше предвид толкова много. Отговорих утвърдително, пък да го тълкува както си иска. Мартин извади отнякъде бутилка грапа и двулитрова бутилка домашна сливовица. Я елате, пиленца, при батко. Грапата изчезна за има-няма пет минути, ама сливовицата се задържа повечко... по едно време видях Андреа да си промива глътката с нея.
След като се отнесох с пренебрежителност към десертите... не че не изглеждаха възхитително, просто бях пълен с мръвки до под мишниците, продължих да си запивам от пенливото розе. Каро и Мартин изнесоха кратка презентация, описваща откъде са се запознали и как са стигнали до момента на сватбата. Имаше музики от родните страни на всички присъстващи, въпреки че не бих могъл да позная българското парче, ако ще животът ми да зависеше от това. След образователната част следваше музикално-танцова такава. Само дето диджеят не би могъл да познае рок парче, дори ако въпросното го ухапеше по задника. Добре, че някой пусна Paradise City, да та покълча и аз малко кълки. По едно време, както си обсъждахме живота, Вселената и всичко с един американец над чиния маслини с риган, някой рече, че Андреа е намерил китара. Понеже знам как комбинацията между Андреа, музика и алкохол винаги води до печеливши резултати, помъкнах каубоя с мене да слушаме жива музика. Пяхме едни песни, после други, понякога едновременно, абе чудничко. Част от компанията се изниза да пее караоке, но тъй като бях убеден, че няма да има нищо на Стивън Линч, пък само той ми беше в главата, си останах при китарата. Легнахме си на зазоряване.
********
Събудих се от юнашко хъркане. Карл, австралиецът, разбичваше някой много чворест орех, ако се съди по звука. Чворест орех, осеян с обяви, сложени там от хора, за които кабарчетата и тиксото са били непознати думи, но пък клинци са имали в изобилие. Погледнах си телефона. Седем. Опитах се да пресметна. Мъчителното откровение, че съм спал само два часа, ме накара да изстена вътрешно. Обаче установих, че съм бодър. Изрових чисто бельо и кърпа и се отправих към банята. Пътьом минах покрай костюма си. Аз съм бил много гениален, чак на закачалката съм го сложил да не се мачка. Десет минути и стотина литра гореща вода по-късно се чувствах отново човек. Облякох се в стил "индианец стъпва по тънък лед", сиреч бързо и внимателно. Все пак не съм отмъстителен човек, нямаше нужда да будя кенгуруто само защото пее песничката за банциго насън.
А отвън беше слънчево. Откъм реката се носеше лек ветрец, някакво девойче слагаше масата за закуска. Щом видът на красиво аранжираните мръвки не ме трогна, реших че трябва да взема мерки. Три чаши вода и една портокалов сок възстановиха запасите ми от течности и електролити и можах да засвидетелствам уважение към труда на местните колбасари, мандраджии, сладкари и не на последно място - сервитьори. Заприказвах се с бащата на Каро, който при едно неправилно броене беше останал без място в собствената си кола и е трябвало да спи на някаква кушетка в офиса на управителя. Един по един започнаха да се надигат и другите. Закуската се изяде, донесоха се остатъците от вечерята. Като излапахме и тях, някой се сети, че имало още от сватбената торта. Видяхме и нейната сметка. Накрая се излегнах на един хамак да преживям щастливо и да чакам да стане време за тръгване.
Повечето хора си тръгнаха още сутринта, понеже имаха дълъг път пред себе си. Останаха само роднините на Каро и ний учените. Бабата на Мартин също беше там, продължавайки да ръси простотии. С много убеждение и настояване тръгнахме към 15:30. Исках да стигнем около 17:30 на летището. Обикновено не бързам чак толкова да съм налице почти два часа преди полета, но все пак трябваше да заредим колата, да я върнем, да се занесем до терминала си, да предадем багажа, че и самолета да намерим, и всичкото това преди 19:15. Андреа искаше да разгледаме Майнц. Успях да обясня, че няма да знаем в какво състояние е магистралата и може и да не успеем навреме. Постигнахме компромисен вариант, да разгледаме едно от околните села, пък да изпуснем Майнц. Излишно е да споменавам, че пак се изгубихме. Имаше ремонт на пътя и някои от входовете за магистралата бяха затворени. Чудно. Добрахме се до гишето в 18:20... десет минути преди да го затворят. Как мразя такива изпълнения.
Полет от Германия за Австрия. Вечеря - наденички и горчица. Кеф. Прибрах се, разопаковах се, отвратих се колко е мръсен вратът на ризата ми, запратих я в кошчето и се трупнах да си отспивам.
Слънцето отдавна беше залязло, когато се добрахме до село Алф-на-Мозел. Поради очевидна причина не видях бездомни котки. Естествено пак се загубихме. Явно "направи остър завой наляво" за Андреа означаваше "вземи третия изход от кръговото". След кратко телефонно обаждане намерихме хотела, в който щеше да е сватбата. Малка живописна къщурка (на три етажа), кацнала самотно на склона на един хълм... от деветнайсети век насам. Посрещнаха ни с, о радост, козе сирене и метвурст. За непросветлените, метвурстът е нещо като едро смлян пастет или ситно смляна кайма с подправки.. абе салам за мазане. Топъл хляб и бяло мозелско вино допълваха идилията. Легнахме си раничко, към полунощ, че все пак дълъг ден ни чакаше.
А австралиецът, с когото делях стая, хъркаше. Ама не както хърка баща ми примерно, деликатно къкрене с леко запушен нос, о не. Беше си истинско оперно хъркане с широко отворена уста, контрапункти и обертонове. Изразът "тъп бамбуков трион" закръжи в съзнанието ми. Но понеже съм трениран да заспивам във всякакви обстоятелства, го пренебрегнах и си откъртих.
*******
На другата сутрин всички единодушно се излюпиха около осем часа. В моя случай дори без аларма. Обикновено намирам ставането в толкова ранен час в почивен ден за нарушаващо човешките ми права, но явно чистият въздух беше спомогнал за бързичко наспиване. В главата ми Billy Idol настояваше, че е хубав ден за бяла сватба. Слънцето грееше жизнерадостно, облаците се брояха на пръстите на Мики Маус. Закуската беше скромна шведска маса с четири вида салам, четири вида сирене, плодове, гнусни мюслита и превъзходен прасковен мармалад. След като леко похапнахме, придавайки на масата вид на жертва на хунско нашествие и марокански скакалци, решихме да се поразходим малко из близката околия. Първото нещо, което видях на дневна светлина, бяха лозя. Както и второто, третото и петото (четвъртото беше един железопътен мост над реката, свързващ две големи .. лозя). На някои места склоновете бяха толкова стръмни, че гроздоберът трябва да се е състоял в поставяне на кошници в долния край на лозето и замезване докато гроздето се дотъркаля. Намерихме една наблюдателна кула, построена на мястото на бившата Prinzenkopfturm (кула на главата на принца). Не знам кой е бил тоя принц, дето е бил толкова широко скроен, че чак за фундамент е ставал, ама... явно е имало защо. Естествено, новата кула беше триумф на немското строителство... иначе казано стомана, стомана и пак стомана. За сметка на това гледката отгоре беше фантастична. Виждахме като на длан как Мозел идва от юг, завива на изток, после на север, после пак на изток и пак на север и после на запад, докато не й омръзне и пак тръгне на север, че да иде да се влее в Рейн. Музиката в главата ми се смени с Mike and the Mechanics, които ломотеха нещо за посоките на света. Когато се наразходихме и нахраносмелихме, се пременихме празнично и се натоварихме в колите.
Церемонията по бракосъчетанието щеше да се проведе в село Burg (град), и по-точно в двореца над селото. Запознах се с промишлени количества роднини, на някои от които дори успях да запомня имената, включително и с бабата на Мартин (женихът де), която от висотата на деветдесетте си години редеше мръсни вицове с изключително удоволствие. Каро и Мартин бяха дошли в оранжев открит VW Костенурка, ама от старите... собственост на съдържателя на някаква пицария, приятел на бащата на Каро, абе сложна работа. Имаше буквално хора от цял свят.. или поне кавказката му част. Американци, австралийци, италианци, испанци, португалци и какви ли не още тъмни балкански субекти. След като се наръкостискахме и жените успяха да преценят на коя роклята е по-хубава, цермониалмайсторката дойде с една възглавница и накара Каро да се събуе. И таз хубава. Чакай бе, джанъм, пред хора сме, защо събличаш булката? Оказа се, че имало местна традиция в деня на сватбата булката да носи златна монета в обувката си. Така двамата щели цял живот да ходят в богатство. Готино, ама... с инфлацията златната монета се беше превърнала в стоманена с медно покритие, от два цента. До края на деня медното покритие беше оставило зелен отпечатък на стъпалото на обувката, като дизайнерски печат.
Бавно и тържествено като преяли дирижабли се понесохме към ритуалната зала. Там Каро и Мартин (барабар с всички останали) трябваше да изслушат лекция на тема "Що е то бракът и има ли то почва у нас", увенчана с разбор на актовете им за раждане плюс биография. В крайна сметка точно когато всички започнахме да се връткаме по столовете, двамата сгодени бяха обявени за господин Мартин Оливи и госпожа Каролин Айфлер-Оливи... това последното не заради някаква феминистична приумица от страна на Каро, а защото хората в научните среди няма как да знаят, че под новата фамилия е същата авторка. Последваха купища снимки, ръкостискания, прегръдки, поздравления към младоженците и родителите им, общ лаф-мохабет и фонова музика на обой, освен ако не е било фагот или някакъв друг кавал. Новото семейство излезе от залата под дъжд от розови листенца (изрично беше забранено да хвърляме ориз, пък Андреа се тюхкаше, че не е взел) и после под шпалир от националните знамена на поканените, с които после също доволно се снимахме. В крайна сметка се отправихме полекичка към Алф. Клаксоните бяха натискани дискретно, виенето през прозорците също не беше на ниво абитуриентски бал.
Когато се върнахме в хотела, започна връчването на подаръците. Понеже знаех от Каро, че искат да събират пари за кола, нашият подарък беше плюшена зелена чантичка... с 200 евро на монети. Скучньовците нека пъхат банкноти в пликове, ние сме оригинални, разбираш ли. Имаше картина на италианския ботуш оцветен в багрите на националното знаме, на която всички се подписахме. Имаше и друга, която представляваше разграфено поле с номерирани правоъгълници, а на гостите бяха връчени по един отрязък и кутия пастели. Задачата беше всеки да прерисува своя си отрязък на съответното място на платното и така да получим една картина. Естествено, някои не разбраха задачата и проявиха лично творчество, така че картината имаше разни странни карета тук-там, но общо взето беше голяма забава.
По някое време, докато щастливо унищожавахме промишлени количеста пенливо розе с ягоди, новобрачните решиха, че е време да разрежат сватбената торта. Тортата си беше истинско произведение на изкуството. Стъпаловидна, на три етажа, във формата на сърце. Бяхме информирани, че най-долният слой е сахер, средният е Милано (марципан с портокал), а най-горният е шоколадов мус. Освен нея имаше още цял куп обикновени торти и сладкиши - сиреняв, рубарбен, черешов, марципанен и още и още и още. Всичките невероятно вкусни... а шоколадовият мус беше с кафе... думи нямам. След надрусването със захар продължихме да поглъщаме розето с подновени усилия, дрънкайки глупости на общо основание и правейки повече снимки от средностатистическо японско село. Малко след шест дойде един микробус с плюскане и вечерята се почна.
На мястото на всеки гост беше поставено шишенце с ароматен зехтин и чаша за вино. Въпреки леките ми подозрения, зехтинът не беше предназначен за пиене. Сервитьорската ми душа възнегодува при вида на самотната чашка и набързо преслушах близкия бар за подобрения. В крайна сметка имах водна чаша и две чаши за вино... на по-късен етап бяха придружени и от чаша за грапа, която милостиво ми де дадена пълна. Можех да избирам между ризлинг, траминер с билки и сухо червено, чийто сорт не можах да определя/прочета. Манджата беше неподнесена под формата на smörgåsbord, с други думи шведска маса. Аз дори и като дойдат шведите не ставам, щото нали съм почетен швед принцесогушкател (да им се не знае и учителите по физическо, къде пипат чуждите престолонаследнички). Заех се със задачата да пълня чинията си, та после и себе си. Мама нали е строителен инженер, пълненето ми иде много отръки. Нагребах си доволно сьомга и пушена херинга, взех си и фаршировано яйчице. Загребах доматено-моцарелената салата, но тактично прескочих морковите и зелената салата. Взех си нещо сочно увито в лист шунка, което така и не можах да разшифровам какво беше. Печените броколи и карфиол със сиренява заливка заслужиха специално внимание, едно че исках най-после да опитам добре сготвено броколи, а не вареното до ошашавяне безвкусно зелено нещо, което сервират в Скандинавия, а и освен това бях чел, че броколито е много полезно за генната активност. Пък аз подозирах, че в най-близко време щяха да ми трябват доста активни гени... това храносмилателни ензими, това инсулин, това митохондриални совалки. Имаше и някакви готвени месища - телешко с гъби, лазаня с пилешко и прасе в сиреняв сос, ама от тях си взех колкото да пробвам. Все пак сьомга имаше, човек трябва да си знае приоритетите. Нагребах си и картофени крокетчета, да си замезвам, гушнах една бутилка вино под мишница и седнах да се храня.
Още на второто загребване от майонезата с хрян се покапах. Викам си отиде ми чисто новичката ми вратовръзка с логото на Упсалския университет. Да, обаче бях умен и си бях подложил кърпа. Че нали съм си бащичко, и геврек като ям, се покапвам. Бавно и методично си набивах папуто и обяснявах на една архитектка що е то молекулярна биология и с какво се то яде. Щракането ми с челюсти на празен ход обуслови значително забавената консумация на храната и когато се върнах за втори рунд, бяха докапчили моцарелата. Гадови. Загребах си пак сьомга, при което майката на Каро захлеби зетя, че заради него почти нямало риба, щото не обичал. Аз й викам спокойно, госпожа, за мен имаше достатъчно. За пръв път ми се случва да не мога да поема повече сьомга. Взех си и от прасето, което беше кардинална грешка, щото беше възплътно и ми костваше известни усилия да си отрежа от него. Не че е било жилаво, ама имаше къде-къде по-крехки неща, в които да си забия зъбите.
По някое време, докато още се трудех над втората си чиния, сервитьорките взеха да раздигат масите. Ма голяма простотия, някои тука още ядем бе, альоооу. Архитектката ме попита винаги ли ям толкова бавно... мисля че имаше предвид толкова много. Отговорих утвърдително, пък да го тълкува както си иска. Мартин извади отнякъде бутилка грапа и двулитрова бутилка домашна сливовица. Я елате, пиленца, при батко. Грапата изчезна за има-няма пет минути, ама сливовицата се задържа повечко... по едно време видях Андреа да си промива глътката с нея.
След като се отнесох с пренебрежителност към десертите... не че не изглеждаха възхитително, просто бях пълен с мръвки до под мишниците, продължих да си запивам от пенливото розе. Каро и Мартин изнесоха кратка презентация, описваща откъде са се запознали и как са стигнали до момента на сватбата. Имаше музики от родните страни на всички присъстващи, въпреки че не бих могъл да позная българското парче, ако ще животът ми да зависеше от това. След образователната част следваше музикално-танцова такава. Само дето диджеят не би могъл да познае рок парче, дори ако въпросното го ухапеше по задника. Добре, че някой пусна Paradise City, да та покълча и аз малко кълки. По едно време, както си обсъждахме живота, Вселената и всичко с един американец над чиния маслини с риган, някой рече, че Андреа е намерил китара. Понеже знам как комбинацията между Андреа, музика и алкохол винаги води до печеливши резултати, помъкнах каубоя с мене да слушаме жива музика. Пяхме едни песни, после други, понякога едновременно, абе чудничко. Част от компанията се изниза да пее караоке, но тъй като бях убеден, че няма да има нищо на Стивън Линч, пък само той ми беше в главата, си останах при китарата. Легнахме си на зазоряване.
********
Събудих се от юнашко хъркане. Карл, австралиецът, разбичваше някой много чворест орех, ако се съди по звука. Чворест орех, осеян с обяви, сложени там от хора, за които кабарчетата и тиксото са били непознати думи, но пък клинци са имали в изобилие. Погледнах си телефона. Седем. Опитах се да пресметна. Мъчителното откровение, че съм спал само два часа, ме накара да изстена вътрешно. Обаче установих, че съм бодър. Изрових чисто бельо и кърпа и се отправих към банята. Пътьом минах покрай костюма си. Аз съм бил много гениален, чак на закачалката съм го сложил да не се мачка. Десет минути и стотина литра гореща вода по-късно се чувствах отново човек. Облякох се в стил "индианец стъпва по тънък лед", сиреч бързо и внимателно. Все пак не съм отмъстителен човек, нямаше нужда да будя кенгуруто само защото пее песничката за банциго насън.
А отвън беше слънчево. Откъм реката се носеше лек ветрец, някакво девойче слагаше масата за закуска. Щом видът на красиво аранжираните мръвки не ме трогна, реших че трябва да взема мерки. Три чаши вода и една портокалов сок възстановиха запасите ми от течности и електролити и можах да засвидетелствам уважение към труда на местните колбасари, мандраджии, сладкари и не на последно място - сервитьори. Заприказвах се с бащата на Каро, който при едно неправилно броене беше останал без място в собствената си кола и е трябвало да спи на някаква кушетка в офиса на управителя. Един по един започнаха да се надигат и другите. Закуската се изяде, донесоха се остатъците от вечерята. Като излапахме и тях, някой се сети, че имало още от сватбената торта. Видяхме и нейната сметка. Накрая се излегнах на един хамак да преживям щастливо и да чакам да стане време за тръгване.
Повечето хора си тръгнаха още сутринта, понеже имаха дълъг път пред себе си. Останаха само роднините на Каро и ний учените. Бабата на Мартин също беше там, продължавайки да ръси простотии. С много убеждение и настояване тръгнахме към 15:30. Исках да стигнем около 17:30 на летището. Обикновено не бързам чак толкова да съм налице почти два часа преди полета, но все пак трябваше да заредим колата, да я върнем, да се занесем до терминала си, да предадем багажа, че и самолета да намерим, и всичкото това преди 19:15. Андреа искаше да разгледаме Майнц. Успях да обясня, че няма да знаем в какво състояние е магистралата и може и да не успеем навреме. Постигнахме компромисен вариант, да разгледаме едно от околните села, пък да изпуснем Майнц. Излишно е да споменавам, че пак се изгубихме. Имаше ремонт на пътя и някои от входовете за магистралата бяха затворени. Чудно. Добрахме се до гишето в 18:20... десет минути преди да го затворят. Как мразя такива изпълнения.
Полет от Германия за Австрия. Вечеря - наденички и горчица. Кеф. Прибрах се, разопаковах се, отвратих се колко е мръсен вратът на ризата ми, запратих я в кошчето и се трупнах да си отспивам.
