Перущица славна, град на запои

„Боза, пача и шишчета”

Джесика за българската кухня

Третото издание на Голямото Новогодишно Омазване с Маймуните (ГНОМ) започна да се планира, както вече стана традиция, някъде през лятото. Беше създаден обичайният документ, в който се изливаха идеи и предложения, а отделно се учреди и триумвират от правоимащи, които надзираваха и меринджействаха над цялата дандания. За тая година имахме списък с изисквания дълъг половин лакът: мястото трябваше да е къща способна да побере близо 15 души, да има барбекю, в което да се магерува на надървени въглища, да има и кухня за общо кулинарстване и да можем да го гледаме трезви. А, и интернет искахме. Млади меринджеи си водехме все пак. Пък и да не е много скъпо, ако може така нали разбираш...В крайна сметка до конкурс бяха допуснати две къщи, една в тетевенска Рибарица и една в Перущица, Пловдивско.

Тъй като тая година лятната ми отпуска се състоя през септември, успяхме да уговорим дати за оглед на въпросните къщета един уикенд. С Игъра се настанихме в колата му, взехме Гери и Ради за глас на разума и backseat driving assistance и смело поехме по магистрала Хемус. Пък то беше един слънчев топъл ден, поне за мен беше страхотен контраст след дъждовния август във Виена. В Тетевен имаше много интересни хора, пренасяха Facebook в реалния живот. Когато Игъра спря на първата пешеходна пътека и пусна някакви люде да прецапат друма, те ни поздравиха с вдигнат нагоре палец. Ухилихме се, не отдавайки особено значение на привичките в прованса. Когато обаче това се случи и на следващите две-три зебри, бяхме сериозно озадачени. Разни хора, разни идеали.

Междувременно корабът-майка в лицето на Адмиралу Акбар ме беше инструктирал на кого да звъня като стигнем в Тетевен, че да ни отведе до къщата в Рибарица. Бидейки деликатни, ние се обадихме чак като излязохме от Тетевен, че да не притесняваме хората излишно. Като резултат трябваше да се върнем да ги вземем. Абе странни люде. Кой да предположи, че те няма да са в Рибарица? Намерихме къщата и взехме да се почесваме дето не ни сърби. Барбекюто беше с размерите на плик за писмо. Когато изказахме опасенията си, че няма да ни свърши работа, ни беше гордо съобщени, че има още едно. То беше малко по-малко, но явно собственикът си го харесваше. Къщата беше обзаведена в стил старопланинска хижа, 70-те години. Тия дълги коридорни килими с цвят постижим само вследствие на стабилна диета от кисело зеле, буритос и поне два щама холера можеха да убият настроението и на предрусало с азотен оксид хипи. Тактично се сбогувахме и се посъветвахме откъде да минем за Перущица. Която, както всяка карта би показала, се намира от другата страна на Балкана.

Навигациите ни уведомиха, че да се върнем обратно по магистрала Хемус до София и оттам да хванем магистрала Тракия би ни отнело около 15 минути по-малко, отколкото да караме прохода Троян-Кърнаре. Препсувахме навигациите и тръгнахме към Троян. Игъра взимаше завоите със стоическото изражение на човек, който знае, че в края на пътуването ще има Ремонт. Бяхме някъде в Сопот, когато ме осени гениалната идея, че можем да хапнем в Хисаря. Тая част на Централна България съм я обхождал толкова често, че знам повечето интересни места. Или поне тези, които бяха интересни преди няколко години. Занесохме се в „Ловния дом” в Хисаря и напоръчахме половината меню и няколко пърленки. В една клетка в съседство разни яденета се разхождаха в сурово състояние. Патици, фазани и един заек с размерите и теглото на младо ротвайлерче. Явно охраната на мястото я бива. Храната не беше толкова вкусна като едно време, но ставаше. Отпуснахме коланите с една дупка и се запътихме на юг.

Перущица е на около 15 километра на югозапад от Пловдив. От София се стига от отклонението за Стамболийски на магистрала Тракия, минава се през Йоаким Грудево и след един баир, който създава измамното впечатление, че вече сте в Родопите, се стига в Перущица, разположена на около 400 метра надморска височина. Паркирахме се на мегданя, разбирай пред автогарата, и се обадихме на Андрей Андреев, наречен от нас Андрешко – собственика на комплекс„Анита”.  Той пристигна след около пет минути, покатерен на едно четириколесно ATV. Тоз пък, по каква незнайна пустош ще ни води с тая машина. Незнайната пустош се въплъти в два десни завоя и ето ти го комплексът: улица „Иван Вазов” 87, срещу пазара. Имаше ресторант със студио отгоре му, къща с шест стаи и две градини: едната с малък басейн, другата с барбекю и строеж. Явно скоро ще има две къщи с повечко стаи. Къщата разполагаше с кухня и голямшка трапезария, която (установихме впоследствие) се явяваше и рецепция, а под ресторанта имаше „механа”. Така местните наричат стая за плюскане в етнически стил. С други думи, с грамадна маса в стил „Бюфетът на крал Артур” и нелоша по размери камина. А под къщата беше гвоздеят на програмата: избата на винарна „Пулден”. Почерпиха ни и една рекламна бутилка, която изпихме още същата вечер. Блага работа. Решихме, че туй ще е то. Преведохме капаро и отидох да си пека неоново белите телеса в Гърция. Или по-скоро да ги осолявам в морето, щото не обичам да се пека.

*****

Три месеца и канче по-късно

*****

Миро, мой българо-виенски колега-биолог ме свърза с един от основните вносители на фойерверки за България. Направиха ми хората отстъпка за клиент на едро, при което аз напазарувах количества на едро. Три пъти трябваше да се връщам, че да отнеса всичкия барут. Чувствах се като галеон. Големият кораб минава, ръйш ли. Но това беше малкият дерт. Големият беше Пазаруването на Манджата. По негласно споразумение тая година решихме да не пием много. ЕГН ли, що ли. Купихме само пет бутилки уиски за четири човека... и три стека бира за през деня. От тия стекове, шест бутилки от по два литра. То пак е еквивалентно на 24 кенчета, ама се носи по-лесно. За разредител взехме два стека газирана вода. За сметка на това ни грозяха кулинарни беди.

Бях решил да правя бургери. Съответно ни трябваше телешка кайма, плюс разни други работи. Когато се изтъпаних на месната витрина в „Хит” и поисках да ми смелят четири килограма телешки врат, девойчето със сатъра ме погледна малко странно и отиде отзад в касапския цех да потърси още врат. Не успях да реагирам навреме, че да ѝ река да не бърза толкова. Поискахме и шест килограма свински врат, който да хапваме така помежду. Все пак за три дни отивахме, трябва да се яде нещо. Когато обаче дойде и Игъра, който се разпореди за 18 броя петсантиметрови Т-боун пържоли, мацката не издържа, доведе майстор-месаря и му рече да се оправя с нас. Установихме дипломатически отношения с майстор-месаря, който се хвана за циркулярния трион и набързо ни накрои Т-боуни.

Пояснение. Въпросната Т-кокалеста пържола се отрязва от рибицата на телето, там където тя започва да се покрива с бонфилето. Викат ѝ Т-кокалеста, защото съдържа разрязан на две лумбален прешлен (дано не сме яли теле с ишиас), който се явява хоризонталната чертичка на Т-то, и напречния израстък на въпросния прешлен, който пък е вертикалната. От едната му страна е рибицата (по-голямата), а от другата има от бонфилето. Понеже един прешлен има два напречни израстъка, от един срез могат да излязат две пържоли, лява и дясна. Според месаря оптималната дебелина на тия мръвки беше седем сантиметра, но Игъра настояваше на пет. И по-добре, ама ще стигнем и дотам. Край на пояснението.

Накупихме и малко пилешки гърди, че и свински такива, да има какво да се похапва между яденията. Купихме и енно количество гъби, чушки и лук... абе неща, които могат да се пекат. Натоварихме и доволно количество портокали и свежи зелени подправки, щото все пак не сме варвари. И съставки за баница имаше. И за хлебчета за бургерите. Абе шест кила брашно помъкнахме. После се оказа, че са били разчетени само четири килограма врат, а не шест, ама какво да се прави, тогавашни нрави. Джесика заяви, че са ни малко зеленчуците. Взехме ѝ червено зеле и една тарелка моркови. Тя ги изгледа скептично. Взехме ѝ още една тарелка моркови. Купихме и картофи, профилактично. Емануил се беше навил да прави шишчета, та го инструктирах как да маринова малко мръвки. Понеже не носехме половин тон протеин вече. Пък за новогодишната вечеря си бяхме викнали и печено прасе. Взехме повечко тоалетна хартия, щото тоя хотел го чакаше мощно зануляване на всички етажи.

Това не е предизборна бюлетина,
а касова бележка от Метро.

Разбрахме се да се срещнем в 9:00 на OMV на Окръжна болница. Изхождайки от миналогодишния кански вой на Боби, че тръгваме много рано, бях предложил да се срещнем в 10:00, но уточнявайки, че каквито сме мотки, няма да тръгнем преди 11. Игъра се възмути, че тоя хотел сме си го платили и трябва да отидем колкото се може по-рано, че да намажем. И така, 9:00.

Беше време за стягане на багаж. Сестра ми ми е свикнала и за нула време си подреди нещата в куфар с размерите на ръчен багаж в самолета. След известно мърморене, Джесика също се отказа от грамадния си куфар в полза на по-компактен денк. На сутринта успяхме да тръгнем достатъчно рано, че да закъснеем само 15 минути за уговорената среща. Така си мислех аз. Малко преди надлеза „Надежда” с ужас установих, че съм си забравил портфейла с все личните документи. Резък обратен завой и айде обратно към вкъщи. Докато се натуткаме, стана девет. Пък аз тепърва имах да зареждам. Бях инструктиран да зареждам на Лукойл, щото дизелът в OMV нещо се ебавал с двигателя на рендето. Бай Геле, веднага да вземеш мерки дизелът в OMV да не се ебава с двигателя на рендето. Пред бензиностанцията някакъв тип, видимо пиян, геройски се опита да изиграе Раймонда Диен и да се хвърли под колата ми. Ловко го избегнах, первайки го с дясното огледало за назидание. Ама-ха. Нахраних четириколесния добитък и се занесохме на сборния пункт само с половин час закъснение. Там вече се бяха и мръзнеха почти всички.

Тръгвахме 16 човека с пет коли, така че все щяхме да се съберем някакси... мислехме си ние. Само дето Барев и Лили ги нямаше. Барев винаги настоява да се представя като Димитър, ама във випуска в немската гимназия бяха таман двама, та ги прекроихме на фамилно име. Затуй – Барев. Докато ги псувахме и чакахме, се заехме с малко пренареждане на багажа. Не за друго, ами нямаше място за Дани. И за куфара на Игъра. Странна комбинация, ама какво да се прави. При мен нямаше място за четвърти човек, щото стабилизиращите прътове на ракетите бяха около метър и седемдесет и седяха на чорчик в колата. Накрая решихме проблема като бутнахме ракетите при Игъра, а неговия куфар и този на Дани бяха разквартирувани в моята кола.

Беше 09:55. Някаква друга компания подозрително гравитираше около нашата. Предупредих народа да не се поддава на провокации от типа на Chinese fire drill, че да не си останем без мръвчици. Решихме, че ако Барев и Лили не се появят в рамките на пет минути, тръгваме без тях и ги оставяме да се оправят. За (тяхно) щастие, точно в този момент пред нас закова някакъв грамаден шевролет с двойно предаване, от който надникна ухилената физиономия на Барев. Препсувахме го, връчихме му Дани и потеглихме.

Игъра беше взел Гери, Боби и Алесия във вече титулярното рено „Лагуна”. При мен в „Меган Сценик” бяха Ради и Джесика, а Емануил с неговата „Витара” беше натоварил Ангел и Гришата. Сима се метна при Барев да си лафи с Лили. Камен също беше горд шофьор с едно иби-са-ти, ама в него мръзнеше само Доника. Пълен напред! Някой беше поработил по горивния регулатор на Игъра, щото лагуната изведнъж реши, че може да кара със 140. Съответно Игъра и Боби бяха разузнавачи и ни известяваха за разни събития. Нали всички бяхме с умнофони, бяхме свалили някакво приложение дето да работи като walkie-talkie радио канал. Работеше... понякога. В нашата кола нищо не чувахме, но пък знаехме къде отиваме. Останалите да му мислят.

До Ихтиман беше слънчево и приятно. Камен и Игъра отцепиха напред, а аз водех двете джипки. Къде аз тях, къде те мен, беше забавно. Като слязохме в низината обаче, се нахендрихме в гъста мъгла, очевидно покриваща цялото поле (после оня колега с фойерверките каза, че чак в Старосел е било мъгливо). Ама гъста, на филийка да си я мажеш. Включих всички коледни светлини по колата, минах в лявата лента, че беше с по-малко кръпки, и продължихме щастливо.

Както вече споменах, трябваше да се отклоним от магистралата на отбивката за Цалапица-Съединение. Или както Джесика набързо я преименува – Цяла пица. Хубаво де, ама на около половин километър преди отбивката тирът пред мен взе да изпреварва някакъв друг камион. Което нас изобщо не се предполагаше да ни бърка, отклоняваме се надясно, нали така? Да, ама не! Барев взе присърце съдбата на нещастния камион и се юрна да натиска тира изотзад. Бре присветвахме му, бре мигахме му, бре крещяхме му през прозореца... но не, изпусна отбивката и туй то. Напсувахме го и му казахме му да си пусне навигацията и да се оправи сам до Перущица като е толкова отворен. То предимно Гришата беше притеснен, все пак Сима беше с тях. Продължихме леко и внимателно през мъглата с идеята, че Игъра и Камен вече са пристигнали и са отворили уискито... без мен! Та затова изненадата ми беше двойно по-голяма, когато след един завой, a wild Campos appeared в огледалото ми за задно виждане. И тройно по-голяма, когато го изгубихме на един легнал полицай в самата Перущица. Какво пък, ще ни намери. Обадих се в щабквартирата, че 60% от автомобилите са пристигнали и почнахме да се разтоварваме.

В трапезарията на хотела някакъв съмнителен тип гледаше телевизия на грамадански телевизор с отвратителна картина. Какво да се прави, евтиният пакет кабелна телевизия е кофти. Друга съмнителна типка пък шъташе нещо из кухнята. Абе съмнителна работа. Обадихме се на Андрей, той ни успокои че е по задачи и съмнителната типка ще ни настани като пристигнем всичките. Докато успея да изнеса всички сто и един куфара от реното, Барев цъфна, барабар с Камен. Напсувах го от сърце и се заехме с настаняването. С други думи, беше ми връчена връзка ключове, които разпределих напълно случайно между народонаселението. На първия етаж имаше две двойни и една тройна стая, на втория също, като идеята за тройна стая беше нормална двойна стая със странен разтегателен фотьойл, който приличаше на саркофага на Тутанкамон след катастрофа с хиксоски колесничар. След много спорове с Ради и Джесика сестра ми се наложи и остана да спи в саркофага.

В момента, в който пристъпих на втория етаж, си тряснах главата в скосения покрив и обявих, че повече там няма да стъпя. Бойко беше във възторг от огромната баня... и от клозета, който трябваше да бъде целен от два метра разстояние, щото иначе човек получаваше фрактура на черепа от тоя смотан покрив. Емануил и Дани бяха в другата тройна стая, с идеята Камен и Доника да спят на един матрак на пода. Те си имаха и врата с размер за хобити, зад която имаше походно легло, изглеждащо все едно е оцеляло след прехода на Анибал из Алпите. Камен почна да ръмжи, че не иска да спи на едно легло с Доника. Емануил обясни, че тоя път няма да спи на походно легло, ако ще турско да стане. Оставихме ги да се оправят. Имах леки притеснения как Игъра ще се качи по витата стълба в два сутринта след втората бутилка уиски, та се опитах да уговоря Гришата да се сменят с него. Той твърдо отказа. В крайна сметка нямаше проблеми. Ангел пък беше заточен в студиото над ресторанта, нали си беше платил да е сам в стая. Студиото си имаше кухня и климатик и беше горе-долу с температурата на басейна отвън, който имаше лека ледена коричка. Надървихме климатика и отидохме да Оправим Парите.

Изразът си заслужава главните букви, защото нашето смесено счетоводство съдържа толкова вноски, кешбекове, IOU-та и други галимации, че ни отне поне половин час да се разберем кой на кого колко има да дава и кой от кого колко има да взима. Естествено двамата с Игъра пак запушвахме дупките в бюджета, ама нейсе, весело да става. Като се замисля, май имам да му давам 100 лева. Игре, имам ли да ти давам 100 лева? В крайна сметка се събраха по около 200 лева на човек за три дни с всичките му там бъзикни.

Междувременно се оказа, че Барев и Лили ходят на хоротека и знаят Дунавското хоро. Набързо го преподадоха на останалите, за искрена радост на Джесика, която се вайкаше, че си е забравила учебното DVD в София. Културно-традиционно подкован, с леко сърце си сипах бира и отидох да меся хляб. Тия бургери няма самички да се готвят. Гришата разпали профилактично скарата. Първоначално Ангел му вееше с един картон, но после технократското у нас се обади и реквизирахме сешоара на Сима. Нямаше такова ефективно разпалване като с тоя сешоар. Е, имало е, ама тоя път мръвките не миришеха на високооктаново гориво. Докато месех мощно, Игъра ме издебна и ми върза престилка. I feel pretty! Сипах си още една бира и замесих и каймата за бургерите. Игъра носеше цял комплект добре наточени ножове плюс една сабя дамаскиня, пък Гришата беше осигурил минимум три сатъра, един от които ми беше зачислен за лично оръжие. Докато се борех с пропорциите, Игъра обясни на Боби как се реже лук на ситно в стил Джейми Оливър. „Няма ли да го обелиш тоя лук?!”, възкликна сестра ми недоумяващо. Рекох ѝ да гледа и да се учи. След около половин минута инструкции Боби надребняваше лук с ентусиазма на самурай, който точно е овладял тамашигири. И чесън, и пресен магданоз. Телешкият врат имаше около 10-15% процента мазнина, с други думи беше перфектен за бургери.

Докато питките се печаха по тайния метод за хрупкава коричка, Гришата свещенодействаше с грамадните кифтета. Опичане, бързо обръщане преди цялото нещо да се разпадне (скарата малко лепеше, въпреки че я бяхме намазали със сланина от prosciutto crudo), покриване с резен чедър и отиваше за монтаж. Хлебче, майонеза, маруля, резен червен кромид, кифте, резен домат, хлебче. Цялото нещо ставаше високо около 10-15 см. Македоналдс с техните спихнати кифли ряпа да ядат. "Juicy goodness", одобри бургерите Гришата. Барев пък беше искрено потресен като разбра, че хлебчетата са местно производство. Тъй де, като ще е бургер, да е рошав.

Когато всички бургери бяха щастливо изплюскани (предвидени бяха по един на човек, че да не преяждат много отначало), отстъпих кухненската маса на Игъра. Той я покри с кухненска хартия и нареди Т-кокалите отгоре ѝ. Гледката беше умопомрачителна. Около двеста лева под формата на няколко кила пържоли. Черрррно пиперррче, възкликна той вдъхновено. Бирррра, сетих се аз. В следващите няколко часа пържолите се отцеждаха на стайна температура, медитирайки върху предстоящото печене.

Докато ние медитирахме над храносмилането си, Андрей се появи с една каничка вино. Каза, че това било от личната му колекция, дето и по магазините я нямало. Това по магазините го пробвахме, беше си доста хубаво. Значи това в каничката трябваше да е... един път, както съм чувал да казват. Тайната била, сподели Андрешко, че каничката трябвало да се стопли между женски бедра. Ние естествено се разкикотихме гръмко, а Джесика горката питаше за превод. Обясних ѝ, че точно е станала доброволка да топли виното. Тя послушно взе каничката и започна да мъти.

За вечерното готвене разполагахме с печка с четири котлона и фурна, както и с три тигана. Игъра планираше да запечатва пържолите по двойки на котлоните, а после да ги допича във фурната... така както ми беше правил свински врат във Виена, ама още по-тъй. В третия тиган пък щяха да се готвят пънчетата на гъби, които да стават на сос. Пък шапките им щяха да бъдат пълнени с чесън и масло и да се изпекат на фурна. Въобще дупе да ѝ е яко на тая фурна. Дани получи отговорната задача да обезчестява гъбите и да им маха пънчетата. Не чух Игъра да му крещи в стил Гордън Рамзи, така че сигурно се е справил.

T-bone преди изпичане...

... и преди изяждане

Когато Игъра пусна едновременно единия котлон и фурната, спря тока в цялата къща. Беше направо като на филм. Намерихме таблото на къщата, ама главният бушон си беше наред. Извикахме някой от местните на помощ, който отиде да човърка нещо в една кутия чак на улицата. В крайна сметка пуснахме тока, но беше очевидно, че пържолите на фурна няма да станат. Връчихме една вилица на Боби и му рекохме, че е зачислен в боен отряд „Скара”. Пържолите пекохме по две – по три, щото повече не се събираха в тенджерата за отлежаване. Боби ги изпичаше до състояние на полуготовост и после ги инкубираше в тенджерата, където те се досготвяха на жегата от кокала. Така успявахме почти да уцелим на мераците на хората – кеф ти добре изпечена, кеф ти леко розова, кеф ти полусурова, кеф ти „синя”, с други думи още мучаща. По някакъв странен начин измежду петсантиметрови късове се бяха промъкнали и две „стандартни” седемсантиметрови пържоли. Абе по половин кило мръвка си бяха. Ангел отнесе едната, пък на мен се падна другата. Яденето беше дълго, продължително и на смени, щото просто нямаше друг начин. Вътре народът усилено играеше на шах, табла и Uno, а ние също толкова усилено украсявахме пържоли с розмарин, полагахме печени на фурна гъби и сервирахме с горещ гъбен сос (Mushy goodness, одобри соса Гришата) и мариновани карфиоли (с други думи туршия). Ресторантски иширети. Така става, когато Игъра и Боби бяха предозирали с Гордън Рамзи, а Гришата ги подстрекаваше с отбрани парчета на Flogging Molly.

Беше време за уиски. Носехме си три различни бутилки малцово уиски, по една за вечер. Едно дванайсетгодишно Yamazaki, че ни се беше усладило от предната година, един 15-годишен Glenfiddich, поради същата причина, и едно дванайсетгодишно Tormore. Това последното не го бяхме пили, та рекохме да го пробваме. Продават го в тенекиена кутия с цвета на Бордолезов разтвор. Носихме си и две еднолитрови бутилки Jameson. Зер, като се набълбукаме с малцово уиски, да минем на нещо по-народно, дето така и така не го усещаме кой знае колко. Хем вкусно, хем изгодно.

Та отворихме си ние бутилката Топор, пардон, Тормор. На цвят съвсем стандартно уиски, нито бледо като канадското, нито тъмно като някое дето си е забравило ЕГН-то по бъчвите. На нос беше леко ванилесто, което не беше никак лошо. Малко беше остро на езика, но с няколко капки вода беше съвсем поносимо. Разбрали сме се вече, че малцово уиски не се пие с лед. Ако не сме се разбрали, да се разберем. Малцово уиски не се пие с лед. Емануил си беше взел някакъв промоционален пакет на Glenfiddich, три бутилки по 250 мл от дванайсет-, петнайсет – осемнайсетгодишното, с подарък чаша. Имаше да наваксва от миналата година, затова. Общо взето стигна до същия извод: изненадващо, 15-годишния фидик е по-вкусен от 18-годишния. От 21-годишното, онова в лилавата кутия, още не сме опитвали, нямаме мнение.

Бидейки готвачи, пиячи, салатомазачи и прочие **ачи, с Игъра и Боби седнахме последни на масата. Гришата благородно беше решил да ни изчака, а Ангел още не можеше да се справи със седемсантиметровия парчак, който му бяхме тръснали, та и той се присъедини към нас, леко залитайки. Гришата се размрънка, че пържолата му била твърде добре опечена. Изръмжахме му нечленоразделно, което естествено не го накара да млъкне, но поне бяхме изразили мнение по въпроса. Пържолите бяха невероятни. Игъра трябва да си направи сепукку с дамаскинския нож дето му подарих, щото просто няма как да направи по-хубави в бъдеще. Комбинацията от силна скара и задушаване и розмарин и туршия и гъбен сос и добри приятели и уиски и мрънкането на Гришата бяха не просто уникални и неповторими, за тях можеха трактати да се пишат.

След като вече официално не можех да поема повече мръвки (неофициално можех, ама на почивки), реших да се включа в играта на Uno, която се вихреше на съседната маса. Uno е италианският вариант на играта „прееби другарче” и включва поне стотина карти с четири различни цвята, плюс разни там безцветни функционални карти. Барев, бидейки роден за счетоводител или някаква друга такава звероукротителска професия, се беше заровил в съответната страница в Уикипедия и от време на време спускаше по някое правило. Обикновено в момент, когато това щеше да попречи някому да спечели играта. Накрая започна толкова да си противоречи, че го заподозряхме в несанкционирани користни редакции на страницата. Наложихме мораториум на телефона му, ега миряса малко.

Междувременно торморът се беше свършил, та отворихме бутилката Jameson. Съгласно сравнителната таблица за произнасяне на имена в състояние на интоксикация, си сипах един ‘жемсън. Предишната степен е Жеймсън, а следващата – ‘ж’мс’н. След нея идва само некохерентно мучене и вяло ръкомахане в общата посока на бутилката. Някакси не беше толкова вкусен. Какво пък, свих рамене аз, излях съдържимото в гърлото си и подбрах ‘жесика да си лягаме.

*****

На другата сутрин се събудих някъде към осем. Бях заел точен диагонал на смотаното легло, така че да не му ритам смотаната табла на краката. Размърдах предпазливо глава, опитвайки се да открия признаци на махмурлук. Установил наличието на липсата на такива, се отпуснах доволно във възглавницата с идеята да подремна още малко преди Джесика да се събуди. В същия момент вратичката на камината в дневната под нас изскърца жално и се затръшна. Логически разсъдих, че някой е станал и е почнал да подгрява обстановката. Да е жив и здрав, помислих си аз безметежно.

На третото изскърцване изритах Джесика да става. Все пак беше навечерието… мм… насутринието… на Нова година, беше време за купон и никакви такива спанета. Долу пред мен се разкри идилична картинка. Ангел и Гришата бяха седнали на дивана, с по бира в ръка, а пред тях на една дъска срамежливо се гушеха нарязани на тънко мезета. Шстаа, изгъргорих аз. Закуска, посочиха очевидното те. Присъединих се към тях. Така де, първо нарязах промишлени количества телешка пастърма, мое производство, конска наденица, свинско по еленски, малко суджучец за Бог да прости и, след кратък размисъл, малко кашкавал, предимно с естетическа функция. Гришата дружелюбно ми сипа бира и се отдадохме на кротко преживяне.

След като се назакусвах, реших да огледам полето, откъдето щяхме да изстрелваме фойерверките довечера. Като чу фойерверки, Камен наостри уши и веднага доприпка и той. Харесахме един грамаден камък, който почти покриваше отвора на една шахта. До него стоварихме няколко по-малки камъка, с които да подпираме джепането. Върнахме се да си досипем бира с чувство на добре свършена работа.

По някое време женската част от народонаселението реши, че непременно трябва да се разходим из Перущица, и да идем до Червената църква, и до Батак, и до Белоградчишките скали, и до Йелоустоунския национален парк. Сведохме идеите до абсолютния минимум от „ей оня паметник там горе на хълма” и до Батак. Гришата ни Прати по Дяволите, при което взехме с нас Сима, Дани, Джесика, Ради, Емануил, Камен, Доника… абе дойдоха всички с изключение на Гери, която спеше, Ангел, който не спеше, и другите двама олигарси, които така или иначе не се разхождат.

Типично по мъжки, поехме курс право направо към върха на хълма. За наше искрено разочарование градоустройственият план на Перущица очевидно не беше взел предвид нашата мъжественост и ни принуди да се ориентираме към лъкатушещ асфалтов път. Паметникът беше цял комплекс от социалистически реализъм, с разни там комунистически лозунги, вездесъщата 1944, както и нещо като катакомба с нещо като саркофаг. Съдейки по останките наоколо, любимо място за напиване и надрусване на местните отрепки. Малко по-нагоре по билото имаше беседка, от която се откриваше неповторима 360 градусова гледка на цели кубични километри мъгла. Доскуча ни и тръгнахме да се връщаме. Нещо лъскаво и (на теория) високопроходимо се дотъркаля до паметника и стовари един брой батка с два броя кифли, тръгнали на туризъм с токчета. Бяхме озадачени, което не ни попречи да си тръгнем моментално.

Преди да тръгнем ми беше връчен списък за пазаруване. Още газирана вода за уискито, щото мискините ни я бяха изпили. Още нормална вода, за да не ни пият мискините газираната. Боза за Джесика, още въглища, домакинска салфетка и прочие необходимости. Понеже ме мързеше да търся къде са заврени нещата в минимаркета, си хванах една по-дружелюбно изглеждаща касиерка и я подюрках да ми ги носи. Дани междувременно беше взел умопомрачителното количество от един малък пастет и един малък сок. На въпроса ми дали сериозно възнамерява това да стигне за 16 души, той също толкова сериозно отговори да. Изгледах го потресено. Междувременно касиерката се опита да ми пробута някакви парчета бяла хартия, подпечатани от едната страна. На недоумяващото ми питане аджеба какво точно прави тя отвърна, че това са талони за участие в Новогодишната томбола на магазина и сме можели да спечелим телевизор. Стига да се върнехме в Перущица някъде през януари. Тая нямаше да стане, ама какво са няколко кила повече безпризорна хартия в моя портфейл. Взех бумажките.

Стоварихме покупките, забърсахме по малко хляб и кашкавал и се натъпкахме по колите с идеята да подкараме към Батак. Джесика, Ради и аз бяхме във Витарата на Емануил, а Дани се тръшна при Камен и Доника. Камен поведе, при което ние се нагледахме на неповторими гледки. Например как изведнъж се покатери на десния тротоар, защото някакъв местен батка реши, че правилото да спреш, ако твоята лента е запушена от паркирана кола, се отнася само за другите. Малко преди Батак пък една чайка невъзмутимо пресичаше междуградския път. Откъде се е взела чайка в Родопите и какво прави на пътя бяха въпроси, които трябваше да останат нерешени.

В Батак посетихме старата църква „Света Неделя” и се спуснахме в костницата. Денят беше много подходящ за преклонение пред загиналите. Мрачен, студен и ветровит. Обяснихме на Джесика какво е станало в тая църква преди 138 години. 

Ти Батак не си чул, а аз съм оттам

помня го клането и страшното време.

Бяхме девет братя, а останах сам.

Ако ти разкажа, страх ще те съземе.”,

както пише Вазов и почти както пеят Епизод. После отидохме в другата църква, „Успение на пресвета Богородица”, да си починат малко душите ни. Тя е построена много интересно, в смесица от католически и православен стил. Имаше икони, стенописи и статуи. Имаше иконостас с царски двери, по източному, а пък над средикръстието (трансепт) бяха изографисани четиримата евангелисти, по западному. Много приятно.

Това изчерпа културно-духовната част на екскурзията ни и се натоварихме обратно в колите. Емануил искаше да идем на язовирната стена на язовир „Батак”. Защо пък не, на мен вода ми дай. Прекатерихме един рид и подкарахме покрай язовира. Намерихме стената от втория опит и се отдадохме на гледки и снимки. Мъглата от Перущица още не се беше докопала до язовира, слънцето клонеше към залез, а хоризонтът се губеше някъде над почти огледалната повърхност на язовира. Той, милият, беше бая празен, нивото на водата беше на около два метра под стената и на около метър под обичайното, белязано от потъмнели от водорасли камъни.

Язовирни залези

Over 9000

На връщане без инциденти успяхме да намерим пътя, мъглата и Перущица, в този ред. Народът се беше отдал на лентяйстване. Решихме да последваме примера им. С други думи, инструктирах Доника да пише късмети за баници и отидохме с Джесика да подремнем един час. Много хубаво нещо са това дремките. Междувременно Гришата и Ангел от няколко часа се опитваха да стоплят подземието с голямата маса, където щяхме да празнуваме. Когато се надигнахме, заварихме в кухнята творчески ентусиазъм и суетня. Гери и Емануил щяха да правят по една баница всеки – една с мили късмети и една с малоумни такива. Игъра, като някой древноиндийски бог на туршията, сипваше мариновани неща в чинии и се разпореждаше кое къде да се носи. Джесика пък самоотвержено се юрна да помага в кълцането на прясна салата. Реших, че ще минат и без моята намеса, щастливо си сипах една бира и отидох в подземието да досаждам на Гришата и Ангел.

Подземието разполагаше с маса, достатъчна да събере скромно партийно събрание. Стените бяха облицовани в етно стил с камънаци, имаше бар с музикална уредба и прашни чаши, а голяма камина се грижеше за градуса на настроението. Лека-полека масата взе да се отрупва с благини. Домашно вино за заслужилите другарки, домашна ракия за заслужилите другари, празнично Ямазаки, бири, води, соди, мезета, салати, туршии, картофено пюре със специален сос а ла Боби. Гвоздеят на вечерта, прасчо на име Фтивън, отлежаваше мирно в тава с размерите на душкабина с компанията на печени картофи. Но аз лично бях в телешки възторг, когато Алесия извади форма за кекс, в която имаше не кекс, о неее. Имаше пача! Превъзходна, желирана, с много чесън и други благини. Очертаваше се много тежка вечер.

Phteven

Софра. 

Разфасоването на Фтивън беше надлежно документирано на видео, след което се отдадохме на заслужено плюскане. Тати ми беше казвал, че прасенцето сукалче не си заслужава зора. Мазно било, и не особено вкусно. Не му вярвах, но се оказа прав. Явно това беше едно от нещата, които трябва да свършиш, че да се убедиш лично. Това естествено не ми попречи да омета своята и на Джесика порция, както и промишлени количества салати и мезета. По някое време дойде Андрей да ни се радва как щастливо тъпчем. За нещастие си избра за събеседник не друг, а Джесика. Когато тя на чист литературен български му заяви „Аз сам италианка” (това Ъ-то никой не може да го произнесе като хората и туй то), той скокна, плесна с ръце и избяга нагоре по стълбите. Спогледахме се угрижени, но той бързо се появи отново, водейки някакъв ую под мишница. „Това е Лука”, обяви той с гордостта на Хайнрих Шлиман, минута след като е изкопал Троя. Лука също беше италианец и моментално (както после преведе Джесика) успя да изтропа цялата си биография, сравнителен икономически анализ на България и Италия, както и демографски разбор на Перущица и околните села… и това за около 15-тина минути. Експозе.rar, ръйш ли.

Като изпъдихме Лука да не ни пречи на пиенето някой отбеляза, че било почти време за речта на президента. Тя самата не ни вълнуваше особено, но предвещаваше други благини. Носехме си няколко бутилки „Искра”, че да отбележим новата година както се полага. Понеже никой от нас не обичаше шампанско, не бяхме инвестирали в нищо по-гъзарско. Пък и „Искра” си е традиционен социалистически спомен. Игристое, дето има една думичка. И така, тъй като никой не се вълнуваше много от пиенето на шампанско, го бяхме оставили на топло, че да направи хубаво налягане и да стреля нависоко. Налягането беше толкова хубаво, че като развих металната жица, че да се приготвя за стрелба, тапата веднага тръгна да излита. Натегнах я мощно и я овързах отново, че да не бастисаме дневната. Барев нямаше такова присъствие на духа и със звучно изпукване и поздрави от любезния лос, тапата се зае да постигне втора космическа скорост. Миткоо, Митко, както се казва в едноименния филм. Връчихме му тапата да си я натика обратно в… бутилката. Свършил това добро дело, той, идиотът му с идиот, да вземе да я разклати… тапата прегърмя отново покрай нас, а шампанското щастливо се изля… върху единствените три квадратни метра в дневната, които бяха с паркет, а не с плочки. Погледнахме Лили със съжаление и пратихме Барев навън, преди да е свършил още някой зулум.

За щастие Плевнелиев беше привършил с поздравленията, та и ние придружихме Барев в изгнанието му. С гръмовни викове отброихме секундите и изгърмяхме де що имахме шампанско. Дори успяхме да съберем по глътка на човек след цялото пенявене. Време беше за Дунавско хоро. Танцувах го за втори път в живота си, първият беше на абичюренския бал. Много беше забавно. Като ми писна от подрусване, рекох да почна да подготвям светлинното шоу. Само дето не можех да си намеря джепането. Къде се бяха дянали всичките кила барут бе? Андрей не знаеше, а Игъра отказа да се занимава с глупости. Накрая ми светна и ги намерих набутани в един килер. Препсувах Игъра, който почти успя да ме погледне невинно, подбрах Камен за пироман и Дани за оператор и се юрнахме към полето.

Имахме една римска свещ, която побихме в земята и съвестно запалихме. Тя имаше две изключително важни функции. Първо, отбелязваше началото на стрелянието и второ, щеше да служи като тръба за изстрелване на ракетите после. Междувременно някъде встрани някакви местни люде се опитваха да палят пиратки. Горкичките, не знаеха какво ги чака. Третата важна функция на римската свещ беше калибриране на фокуса на камерата, която беше побита на триножник и поверена на Дани. Все пак той си ѝ беше собственика. Следваше една малка батарея фойерверки. Батареите са едни призмовидни кутии с много тръби, всяка от които изстрелва отделен заряд. Главният фитил минава през тръбите една след друга и зарядите създават чудни ефекти от рода на вторични експлозии, пращения, безшумни цветя и прочие убавиня. За тези от вас, които решат да ме поправят и да рекат, че се казва батерия, могат да идат да седнат на кактус. Батерия се казва, защото е неправилно преведена английската дума battery, която значи и батерия, и батарея. При артилерията обаче говорим за батареи, не за литиево-йонни простотии. Та значи, имахме малка батарея с 25 изстрела.

Как се пали батарея? Отиваш насреди поле и я затискаш с два камика. После се усещаш, че си забравил да отлепиш фитила. Започваш да ровиш да го търсиш, докато отзад почват да те питат дали си добре и колко бързо да бягат. Наоколо е пълна тъмница и челникът на Емануил не помага особено. Като намериш фитила внимателно поставяш батареята на земята, намираш фитила отново, палиш и бегаш колкото сила имаш. Докато зарядите летят, посипвайки те с частици барут, се опитваш да изровиш фитила на следващата батарея. Задачата тоя път е още по-сложна, щото не само нищо не виждаш, ами и отблясъците на експлозиите те заслепяват. За сметка на това всичко гърми оглушително. После гушваш новата батарея, отиваш при камините, изритваш старата някъде по-встрани и повтаряш цялата процедура.

Следваха две батареи с по 36 изстрела едновременно, за френетичност и задоволение на населението, после една междинна батарея със сто мънички заряда, за контрапункт на финале гранде. Финале гранде се изразяваше в една грамаданска батарея с 40 двойни заряда, плюс три големи ракети. Ама като казвам ракети, стабилизаторът им беше по метър и половина дълъг. Андрей се опитваше да ме убеди, че се изстрелват без него, което си беше направо рецепта за бедствия и аварии. Когато всичката пукотевица приключи, над поляната се стелеше двуметров слой дим, съседите бяха замлъкнали и гледаха потресено, а Камен получаваше множествен оргазъм. Време беше да Продължим с Празнуването.

(Някои хора тук биха изтъкнали, че си спомнят как една от последните ракети падна точно преди да излети, полетя странично и се взриви в една газобетонна ограда, отваряйки дупка колкото два юмрука в нея. Това са долни инсинуации насочени срещу славния и всепобеден демократичен режим на Северна Корея и Ким Чен Ун сериозно ще се ядоса като научи за тях. Северна Корея е най-добрата Корея!)

Следваше период на усърдно плюскане на баници и разшифроване на ситно нагънатите късмети. На мен ми се падна нещо хубаво, което вече не помня, щото забравих късметите в София докато си подреждах багажа. Ама е хубаво! Така че да. По някое време Игъра се примъкна деликатно и прошепна, че в подземието не е останал никой, така че ако искаме, с Джесика можем да се присъединим към него и Гери. Небрежно хванах Джеймсъна в едната ръка (Ямазакито беше свършило още миналата година) и Джейсика в другата и се изсулихме.

Топло

Идиличното пиене на уиски пред камината не продължи много дълго, защото Бойко нахлу с шут в залата, загаси лампите и включи една дискотопка, която случайно бяхме открили, докато разшифровахме кой ключ коя лампа пуска. След това пусна песента Party boy и почна да се съблича. Дотук нищо ново под слънцето, стриптийза на Бойко на тая песен сме го гледали много пъти. Само дето тоя път и Игъра и аз се включихме. Има и видео, на което ясно се чува как Гери и Джеси ни подстрекават. За щастие видеото е тъмно и освен това удобно съм забравил в коя папка е ръгнато, така че тия кадри няма да видят бял свят.

След като бутнахме два лева в гащите на Боби и го изхвърлихме да ходи да си ги похарчи, разни хора взеха да идват по един – по двама да мрънкат да сме били отидели при тях в дневната. Какво пък, социални люде бяхме, отидохме. Взехме си и уискито. Хрумна ми гениалната идея, че искам да направя бургери на другия ден и си замесих тесто, че да втаса нощес. Скоро след това ще да сме си легнали, щото не помня да сме правили кой знае какви зулуми.

*****

Да се събудиш на първи януари и да знаеш, че няма да ти се налага да шофираш него ден, е много приятно усещане. Накрая не стана точно така, но беше достатъчна мотивация да се протегна и изпукам и в последния момент да се удържа да не събудя Джесика с холандска печка.  След жегав душ и стабилно бръснене на талибанска четина, се замъкнах долу. Гришата вече палеше скарата. Заех се да направя инвентаризация на яденето. В хладилника ме очакваше един малък замръзнал ад. Двете кила кайма щяха да влязат в бургерите за закуска, това хубаво. Освен това имахме шишчетата на Емануил, Шест Кила Врат, карначета, пилешки гърди, свински гърди, картофи и още неизброими суровини. Гришата обобщи ситуацията с лаконичното „Еми… цял ден скара” и отиде да сипе още въглища.

Прав си беше. Отне ни по-голямата част от деня да опечем всички мръвки, като яденето беше като на шведска маса. Само дето шведите и в най-безумните си сънища не могат да си представят толкова печено месо на едно място. Не за друго, ами ще им трябва един камион картофена салата за баланс. Обядът беше ясен: кой колкото поеме. Вечерята: дояждане на обяда. Камен седеше потресен пред тавата с Фтивън и се опитваше да проумее как някой може да изяде толкова плюскане. За всеобщо наше съжаление, така и не намерихме отговор на тоя въпрос. Поне бяхме изяли де що имаше мръвка по Фтивън.

Бедни ми Фтивън, провикна се Хамлет,
 какво е станало с теб?

Докато ние правехме планове и чертаехме менюта, Сима и Лили взеха да поизхвърлят малко боклук от снощния гуляй. Върнаха се и разказаха как някаква циганка с малко дете ги помолила за храна. Имахме ядене за половин село, така че натрупахме една тарелка с баница и салата и малко Фтивън и туй-онуй и ги пратихме да творят благотворителност. Рапортуваха, че се скарали с някаква друга циганка, тоя път без дете, която им искала пари. По някое време въпросната циганка доведе още някакъв мургав тип, който взе да ни се кара, заплашва, увещава, проси, моли и прочие такива прийоми с цел да изкара някой лев. Интересното беше, че не искаше храна. Вместо това изискваше пари или алкохол. Обяснихме му, че парите и алкохола са си за нас, а като не иска от нас храна, може да си ходи. След което се върнахме към новогодишните традиции.

Междувременно Емануил се връткаше напред-назад като френски благородник по време на Революцията. Като го питахме какво става каза, че си търси шината. Тя обикновено местопребиваваше в устата му, та му предложихме да погледне там. Той уточни, че я е извадил, за да яде вафла, и я е оставил на масата в кухнята. Шина така и не се намери, нито на масата в кухнята, нито някъде другаде. Възмутен от невъзмутимото безразличие на компанията, Емануил жално проточи, че шината струвала 150 лева. По едно време така ми беше писнало, че бях готов да му дам парите, само и само да млъкне. След обстойно претърсване на хотела, при което някои хора даже му помогнаха, заключихме, че някой грижовно я е изхвърлил при разчистването.  След обстойно претърсване на контейнерите за боклук около хотела, при което никой не му помогна, заключихме, че някой особено грижовно я е изхвърлил при разчистването. Накрая гордо сподели, че един клошар го е окуражил с думите "Ще направиме добър клошар от теб". Май е бил точно тоя, с когото се карахме за пиене в предния абзац. Сигурно сега някое чаве в махалата се радва на коректна захапка. Или пък не се радва, знае ли човек? 

Тая година щяхме да гледаме традиционния за първи януари „Завръщане в бъдещето” на грамаааадния телевизор в дневната. Вече предвкусвахме удоволствието, когато се оказа, че лаптопът на Гери няма HDMI изход и не можем да изкараме образ. Дани успя да свали някаква версия на таблета си, обаче тя беше на немски. Баси гнусотията е това да гледаш любим филм дублиран на немски. Накрая успяхме да го стриймнем от някой сайт за гледане на филми, макар и с по-кофти качество. Абе баш като едно време, много гот. Аз бях толкова разплут, че си бях взел два пъна до фотьойла, че да си подпра ръцете на тях. Някъде се мотаеха бирички, което напълно ме устройваше. Само малко снежец липсваше за пълна идилична зимна картина, ама по-добре без него. Който е шофьор, той знае.

Когато филмът свърши, се отдадохме на целеустремено лентяйство. С други думи, пъхнахме още едно дърво в камината и това беше. До камината беше разположена електростанцията. Ще напомня, че всички бяха с умнофони тая година. Електростанцията представляваше разклонител с 4-5 гнезда, които почти без изключение бяха заети със зарядни за телефони. Готиното в случая беше, че почти всички телефони се зареждаха през micro USB и съответно зарядните се използваха безогледно. Трябва ти ток - намираш свободен кабел и готово. Сигурно нещо такова е била общата теория на комунизма, преди Apple да се намесят в картинката. Излишно е да казвам, че Дани си зареждаше таблета Някъде Другаде. Боби се зае да композира dubstep на телефона си, докато Гришата имаше къде-къде по-възвишено занимание - свиреше на нещо като Guitar Hero на телефона си, ама за пиано. Получаваше им се доста добра комбинация. 

По някое време Игъра реши да прави картофено пюре. Игъра прави фантастично картофено пюре, обаче тоя път ударихме на камък, защото нямаше мляко. Няма проблем, провикнах се бодро аз, взехме Камен за радио и се натоварихме в реното да търсим денонощен магазин. Бидейки градски чеда, разсъдихме, че на някоя по-голямшка бензиностанция ще да има. В същото време не ми се караше чак до Пловдив. Навигацията услужливо подсказа, че в Йоаким Груево имало Лукойл. Какво пък, можеше и да има магазин с мляко там. Запалих всички възможни фарове, щото извън Перущица нямаше кьорава лампа, и смело поехме напред. В Йоаким Груево имаше Лукойл, ама магазин нямаше. Един пич ни посъветва да пробваме на гарата в Стамболийски. Ей го е къде е, оттатък баира. В Стамболийски намерихме магазин след кратко мотаене по запушени еднопосочни улички, които сигурно криеха минотавър някъде, понеже си бяха доста лабиринтести. Пред денонощния магазин някакъв тип псуваше друг тип на майка. Когато паркирах, почна мен да псува. Подвуомих се дали да не го попрегазя, ама реших да не се занимавам.

В магазина мляко нямаше, но имаше цигари. И шоколад. И чипс. И там каквото още Гери беше поискала… само дето мляко нямаше. И в Швеция така пазарувах, тръгвах за хляб и се връщах след час с 40 евро по-малко и все така без хляб. Много весело. По обратния път някакъв местен батка ни изпревари с въпиюща скорост, като се имаше предвид състоянието на пътя. На всичкото отгоре се беше и разсвирил. Невъзмутимо превключих на дълги и карах след него до Перущица. Като се върнахме, Барев и Лили вече си бяха тръгнали. Правилно, като го знаехме как кара, до другия ден можеше и да стигнат в София. 

Докато ни нямаше, Дани се грижеше за ентъртейнмънта на народонаселението, с други думи пускаше им лекции на TED през таблета, та на големия телевизор. Готини лекции си бяха. Научихме колко е трудно да си направиш сам тостер, ако нямаш подръка работеща желязна мина, стоманолеярна, инженер-химик и разни други електротехнически познания. Ако ги имаш, пак си е зор. Имаше и разни оргазмено-мозъчни лекции, които ни оставиха леко учудени.

Сипахме си по чаша Glenfiddich и се заехме да варим пюре. Тоест Игъра се зае да вари пюре, аз се заех да му светя и да си пия уискито. С всичките разходки и пюрета и допичания, седнахме да вечеряме някъде към 10-11, ако не и по-късно. Вечерята беше паметна сама по себе си. Понеже почти никой не можеше да хапне нищо на обяд, повечето храна беше останала. Седнахме дружно на една софра, пуснахме филма „Черен динамит” на големия телевизор и съвестно се заехме да унищожаваме манджата в азбучен ред. За мое искрено удивление (и удоволствие) успяхме да изядем почти всичко, което бяхме изпекли. Фактът, че не бяхме изпекли всичко, което имахме, беше тактично премълчан. С бавни и добре обмислени движения успях да се кача по стълбите и да се тръшна до Джесика, която отдавна беше вдигнала ръце от нас. Ради пък беше окупирала стаята, освободена от Лили и Барев. Беше ѝ дотегнало да спи в саркофага.

Доволно си заспах.

*****

Всичко си има край, пеят немците, само наденицата има два. Поетичен народ са това немците. На сутринта на вторий януарий, лето господне две илядо и четиринайсето, се заехме с разчистване на пораженията. Боклуци бяха изхвърлени, шишета бяха доизпивани, ядене беше доизяждано, съставки бяха разпределени по торби и натоварени в автомобили. Тоя път нямаше да съм пренос на багаж,та успях да взема не само куфара на Дани, ами и самия Дани. Камен и Доника бяха тръгнали рано сутринта, че да може тя да сколаса за лекции, а той – за работа. Заети люде, ей, не като мен в отпуска.

Андрей дойде, каза че заминава за Пловдив и можем да си тръгнем когато си искаме, пита кога ще му преведем капаро за следващата Нова година и се пръждоса. Междувременно разни съмнителни типове взеха да ни нахълтват в трапезарията. Явно бяха следващата смяна и беше време да си ходим. Аз имах бойната задача да мина през Пловдив да взема малко вино за баща ми от един негов приятел. Пожелахме лек път на останалите с евентуалната идея да се срещнем на магистралата и отпрашихме за Пловдив. Предния ден бях написал кирилицата за Джесика и тя се забавляваше да чете имената на магазините. Ние пък ѝ се радвахме как чете без акцент. Тя каза, че мелодията на българския е почти същата като на италианския и нещата се произнасят лесно. Тогава на мен защо ми разправя, че го говоря с испански акцент? То мен това само може да ме радва… или би ме радвало ако изобщо говорех италиански, но явно имам испански акцент. ¡Caramba! Взехме виното, намерихме магистралата само след два обратни завоя и айде към София.

Докато щастливо изпреварвах еннайсетия поред ТИР, тръгнал да зареди родните магазини с отбрани турски домати с вкуса, мириса и консистенцията на билярдни топки, нещо каза „прас” и колата взе да бучи по много любопитен начин. Спрях на банкета (щото в ускорителната лента се движат перничани) и установих, че лявата предна кора, която пази мотора от локви, се е откачила и единия ѝ край се трие о асфалта при налягането на насрещния въздух. Сглобих я и потеглихме отново, само за да постигна същия ефект в момента, в който качих 80 км/ч. Опитах се да развия двата болта, които я държаха, но така щях да откача цялата кора, да не говорим, че главите им бяха безнадеждно задръстени от спечена кал и соли. Така че радикално извадих един моделен нож и извърших една бърза автомобилна коректомия без упойка. Това оправи нещата и си карахме спокойно чак до София.

Не успяхме да настигнем останалите, въпреки че те любезно бяха седнали на кафе около Горубляне. Оставихме Дани на Окръжна болница, минахме през вкъщи да разтоварим повечето багаж, взехме разни армагани, събрахме нашите от работа и се паркираме при кумовете им, че да уважим друга една новогодишна традиция. А с другите изверги се видяхме пак на следващия ден, за прощална бира в Макартис…