За разлика от последното ми пътуване със самолет, този път махмурлук нямаше. Станах си час и половина преди излизане, измих се, закусих, нахвърлях последните боклуци в сака... въобще, идилия. Обадих се на Ани и успях да изляза само пет минути по-късно от предвиденото. Не й беше приятно, че заминавам, още по-малко, че отивам на гости на Албена. Разбирам я. Хванах си влака и за нула време бях на летището. Дотук с досадното лашкане с автобуса. Запътих се смело към Терминал 5, Международни полети, само за да открия, че евтиният ми полет с Germanwings излита от Терминал 2. На около десетминутна разходка. Нещо чуруликаше по стереоуредбата на топлата връзка. Май се предполагаше да е успокояващо, ама у мен затвърди наскоро възникналото желание да се отбия в някой нужник. Предадох си багажа, отговорих на повика на природата и се кютнах да си чакам самолета. Естествено си бях взел четиво... аз без писано слово, това кога е било. Четях една „отлична” курсова работа по социоантропология и книжка за това що са то човешките права и имат ли те почва у нас. Прелистих курсовата работа... някой беше сътворил 28 страници тотални глупости за арменското малцинство в Етиопия. Двадесет и осем, ама с двойна разредка и с не особено скромен шрифт. Такива детски изпълнения ние пишехме в девети клас по география. Книжката пък описваше в над 200 страници как човешките права са едно добро пожелание без особена тежест в комерсиалния свят. Ето, аз го казах в едно изречение. Дайте ми Пулицър. Добре поне че полетът до Берлин беше кратък, та не бях принуден да чета повече от една глава.
Апропо полетът. Абе тия самолети да не са взели да ги правят от велпапе. Първо, специално бях помолил да ме сложат на аварийния изход, че да мога да си събера ужасно дългите крака без да правя колоноскопия на седящия пред мен с колената си. Да, ама не. При положение, че в самолета имаше не повече от 50 човека, аз бях на лилипутското редче зад аварийния изход и пред мен естествено имаше човек. Направих й колоноскопия. Хах. На всичкото отгоре докато се напъхвах в мястото си това цялото нещо взе много обезпокоително да скърца. Самолетът имам предвид. После взехме да рулираме по пистата. Нещо бавно и ритмично думкаше в задната част на самолета. Бре, викам си, дано някой да прави секс в тоалетната, че алтернативните обяснения хич не ми харесват. Оказа се, че думкането думка само като сме на земята, ще да е било проблем с колесарите. Излетяхме и онова ми самолетище като се разхлопа, разскърца и разподскача, съвсем като в приключенски роман взех да се чувствам. По едно време взех да правя изчисления наум с каква скорост се движи човешкото тяло при свободно падане и има ли начин да се приводни човек, без да му се налага да наблюдава света през пъпа си после. Докато се занимавах с ускорения и вектори взехме да захождаме за кацане. Пилотът бе така добър да направи два мързеливи завоя, така че хубавичко да огледаме панорамата под нас. Няколко вятърни електроцентрали апатично размахваха перки. Май прословутите пронизващи Берлински ветрове си бяха взели почивка днес.
Първото нещо което видях от Берлин бяха дървета. Жилищен комплекс фрашкан с дървета. После още един. Покрай улиците дървета, за парковете да не говорим. Просветна ми, че сигурно затуй емблемата на Берлин ще да е мечка. Ми то половината град в гората. След като разреших този важен зоо-урбанистичен въпрос, взехме, че кацнахме. Меко. Такива лиготии като ръкави и автобуси нямаше. Изтопуркахме си педесетте метра до сградата на летище Шьонефелд. Сега осъзнавам, че изписано на български, името на летището изглежда още по-ужасно. Schönefeld в буквален превод ще рече „Хубаво Поле”. То е едно от двете действащи берлински летища. Tempelhof (Храмов Двор) е западното, а от ноември миналата година Tegel не работи. След известно моткане онлайн, установих, че Tegel е някакъв вид австро-унгарски варовит камънак. Далеч не толкова поетично като Шьонефелд и Темпелхоф. Сигурно затова са го и закрили. Какви скрити лимонки били тия немци.
Както и да е. Взех си билетче за S-Bahn-a и се приготвих за четиридесетминутно пътешествие. Тук му е времето да вметна скоба за релсовия транспорт в Берлин. Ами, голям е тюрлюгювеч. Отдолу нагоре имаме подземния U-Bahn, наземния Metro-Tram (ще рече трамваи) и надземния S-Bahn (градска железница). Само дето от време на време подземната и надземната железница си разменят местата, което действаше много разрушително на чувството ми за ориентация. Освен това на някои от гарите на градската железница спират и регионални влакове. По едно време даже се състезавахме с един такъв. Освен това научих нещо много важно. Никаква вяра да нямате на разписанието на регионалните влакове. Първо, пероните не са това, което изглеждат. Независимо какво пише на голямото хартиено нещо (например перон 12), градската железница си ползва едни коловози, а регионалната други. В които номер 12 не фигурираше, например. Освен това винаги гледайте какво пише на самия влак. Щото ако на часовника пише, че до влакчето остават седем минути и то вземе че подрани с пет, може и най-щастливо да си го изпуснете, мислейки си, че не е вашето. Въобще използването на релсов транспорт в Берлин е занимание за напреднали. Дневната карта за всички линии струва 6.10 евро, като проверката на билетите се случва неизменно на едно и също място – някъде около Friedrichsstraße. На всички останали дестинации нямах близки срещи от третия вид. Но пък проверката изглежда като хайка на Гестапо. Добре сложен цивилен шваба прелита през целия вагон, обявявайки „Проверка”. В края на вагона спира, обръща се, кръстосва ръце и чака десетина секунди. После методично си проправя път към другия край на вагона, като самата проверка става по следния уникално колоритен начин: служебната карта се приближава към билета, докато проверяващият упорито фиксира пътника с поглед между веждите. Очевидно се извършваше някакъв сложен ритуал в стил детектор на лъжата и кой ще се изпоти пръв. Мен си ми беше добре и не се потях. После разбрах, че глобата била 40 евро. Изедници.
Срещата ни с Албена беше в Starbucks на Friedrichsstraße. Хубаво, ама не можах да го намеря. Какви ли не други измишльотини открих, но не и въпросното кафене. Така че се превъплътих в прът за знаме на един ъгъл и зачаках Албена да ме открие. Тя дойде след не повече от минута, пихме по кафе/чай и се запътихме към тях. Тя живее в северозападната част на града, в квартал Вединг. Сиреч Wedding. Демек сватба. Общо взето турската махала. Точно където нейната улица излиза на булеварда има спирка на метрото и турска закусвалня... гьозлеме с кашкавал, така пишеше на стъклото. Ходихме да направим резервация за рождения й ден в коктейл бар наречен Intersoup. После хапнахме в тайландски ресторант и докато хапвахме, тя си изпусна курса по немски. Наваксахме като напазарувахме кекс (за следващия ден) и бира (за същата вечер).
Следващият ден започна отрано. Не за друго, ами разни хора взеха да звънят по телефона с честитки. Закусихме каквото намерихме в хладилника и се заехме с туризъм. Отидохме до Unter den Linden. Йе. Само дето липите бяха само голи клони. Все пак януари. На улица „Под липите” са разположени руското, английското, американското и френското посолства. Чудно защо ли. Има пешеходна зона по средата на улицата и по всичко личи, че при добро време на нея зона има и кафенета. В обилно накацалите наоколо туристически магазини имаше достатъчно парчета от Берлинската стена, че да се направи основен ремонт на китайската такава. И на цени доказващи, че немците знаят стойността на парите... и затова се опитват да измъкнат колкото се може повече от туристите.
Разходихме се до Бранденбургската порта. Точно зад нея е минавала стената. Сега посред булеварда има нишка от павета, показваща точно къде е било ограждението. Има и някаква интересна туристическа атракция, „върви по стената”. Да де, ама тя посред булеварда. Ха съм стъпил, ха ме е сгазил шваба с джип. Или турчин с джип. Или някое друго возило. Реших да пропусна. На север от портата беше паметникът на холокоста. Множество правоъгълни бетонни блокове подредени в спретнати редички, все по-високи към центъра на цялото нещо. Албена ми рече, че идеята е да символизира съдбата на концлагеристите и да депресира посетителите. Аз все си мислех, че ще стане идеална игра на пейнтбол там. Ама аз съм турист, не ги разбирам тия дълбоки работи.
Апропо возилата. Много се стресирах. Ако няма специален пешеходен светофар на кръстовището, пресичаш на свой собствен риск. Когато се разхождам из София, ако пресичам малка уличка, движещата се по нея кола винаги спира да ми направи път. Да де, ама в Берлин даже ускоряваха. На един светофар на пъпа на Berlin Mitte светна червено докато пресичахме второто платно... и един тип с някакво мизерно VW Polo като се форсира към нас. Бахти. Ми пет секунди да беше изчакал, нямаше да закъснееш. Като светне червено какво, да се върна ли. Много цивилизовано.
На юг от Бранденбургската порта се намира сградата на Парламента. Пред нея има огромен площад, който беше покрит със замръзнали локви, останки от пиратки и натрошени на ситно пластмасови чаши. Албена обясни, че това били останки от новогодишния купон. Аз се потресох. Три седмици след нова година пред парламента имаше боклуци. Ми да ме извиняват дойчовците, ама това и в България го няма. Може да имаме дупки и на дупките, ама жълтите павета са като изблизани. Наредихме се на една опашка. Не раздаваха банички, но пък имаше безплатен вход към покрива на Райхстага. След усърдна проверка на багажа в стил „търсим терористи на летището, махнете всички метални предмети от себе си”, ни натикаха в един голям стъклен асансьор. На покрива има голям стъклен кошероподобен купол, по вътрешната страна на който може да се качи човек чак до върха и да зяпа Берлин. Да зяпа кранове. Много кранове. Всичко живо в Берлин строи. Какво точно не знам, но пък явно е всеобща тенденция, нали и в Санкт Петерсбург беше така. Точно под върха на купола има кръгла висяща площадка с кръгла пейка в средата. Ръбът на висящата площадка беше добре засран от птичето войнство. Което мигновено ми представи два въпроса в главата. Първо, как птиците са се добрали там, става дума за площадка под купол. Второ, къде ги тия птици, аз видях само няколко сиви врани по дърветата и тук-таме патица из Шпрее. Мистично, както казва професорът ми по имунология.
След Райхстага се отправихме към една от централните гари. Красива постройка от тъмно стъкло и стомана. Въобще немците много обичат стоманата. Всички спирки на надземната железница са на издигнати стоманени виадукти. Ама те едни дебели железа, едни подпори, едни винтища. Сериозно, взе ми се акъла от толкова метал. Както и да е, вървяхме към гарата. Около нас се носеше неземната миризма на... серен диоксид. Откъде се беше взела, не ми е ясно. Хапнахме набързо на гарата и се запътихме към Албенини да вземем кекса и после към работата й, че да почерпи за рожден ден. Запознах се с колегите й, всичките една весела пасмина. Китайка говореща перфектен немски, шваба-русофил и баварка мразеща Мюнхен. С швабата го ударихме на лаф-мохабет, то не беше руска литература, то не бяха компютърни игри, то не беше фантастика. Пич отсекъде, разбир’ш’и. Видях й и научния ръководител. Един тип, който в момента на влизане в стаята съзря кекса и се изцепи „Айде да почваме”. Обяснихме му, че без рожденичката, която в дадения момент се беше запътила да търси още чинии, няма как да почнем. Реакция: „Ама тя рожден ден ли имала”. Пич отсекъде, разбир’ш’и. Хапнахме, пийнахме, поканените за вечерта научиха, че са поканени за вечерта и се разотидохме. Бяхме си уговорили среща с швабата Клаус един час по-рано, че да подложим нещо преди запоя.
Отиваме на уговореното място... с известно закъснение... и какво да видим. Тук Клаус, там Клаус, няма Клаус. После се оказа, че Клаус висял 25 минути вътре в гарата. Пък ние го търсихме отвън. Заяви, че това било нормално, щото гарата била много огромна и обикновено срещите се правели вътре, на ограничено пространство, за по-лесно. Не ме убеди. Вече беше осем и всички закусвални бяха затворени. Баси лудницата, защо затварят толкова рано тия хора. В крайна сметка се натикахме в един индийски ресторант, ометох порция пиле в млечно-кисел сос (много готино нещо) и се отправихме смело към бара. Барманката беше родом от нейде из далечна Азия и имаше много интересни идеи за това как се правят коктейли. Единственото сносно нещо за пиене (поне според мен) беше белият руснак. Хубаво де, ама след като мацката сипа водка, ликьор кафе и мляко, тя реши да му люсне и бита сметана, да го поръси с какао и за капак да сложи и няколко зърна печено кафе. Ама гуспойце, аз вече съм вечерял. Както и да е, запознах се с цяла сюрия веселяци и се позабавлявахме доволно.
Идеалистичният ми план да стана рано на другия ден беше провален от факта, че станах късно. Запътих се да си взема дневната доза Ани и да си проверя пощата. Поръчах разни неща за работа в двореца и излязохме за следващата доза туризъм. Закусихме наденица с кисело зеле и варени картофи. По-традиционно от това няма начин да стане. После се метнахме по Unter den Linden, ама тоя път в обратна посока, към музейния остров. Берлинската катедрала беше невероятно красива. Влязохме вътре със студентско намаление, ура. Имаше огромно органище, за което някакъв екскурзовод точно разправяше, че най-голямата тръба била дълга 10 метра и дебела колкото крава. Пък имал общо над 7000 тръби. Сериозна работа. Слязохме до криптата на Хоенцолерните. Ковчези, саркофази и барелефи до където поглед стига. Имаше депресиращо голям брой ковчези под един метър. Рискована работа е било кралуването едно време, спор няма. После открих стрелка към панорамната галерия. И като се почна едно катерене. Първо парадното стълбище в главния кораб, после едно по-малко в голямата кула, после по една вътрешна галерия и накрая след едно стълбище, което остави у мен цялостното усещане за тирбушон. Но пък си заслужаваше. Гледката отгоре беше страхотна, като се изключат вездесъщите кранове и крайни птичи продукти. Bird crap everywhere!
Май е ред на следващата скоба. Първо, през Берлин минава реката Spree (Шпрее). В центъра на града насред Шпрее има остров, на който са разположени четири музея. Това е и въпросният музеен остров. Музеите са Берлинската катедрала, Художествената галерия (където не влязохме), Пергамон и Боде. Музеят Пергамон е огромен. Не просто голям, а по социалистически огромен. И мръсен. Фасадата му беше ужасяващо окадена. Всъщност това го видях на много места, изключително голям брой мръсни, опушени сгради. Не знам на какво точно се дължи, но не бях във възторг, особено в сравнение с градове като Хановер и Манхайм. От друга страна зимата си е сравнително мрачен сезон, може и да не съм прав. Вътре имаше експозиция озаглавена „Завръщането на боговете”, която аз първоначално незнайно защо интерпретирах като завръщането на готите. И влизаме смело и се чудим къде ги тия готи и кой ги е нацвъкал тия голи хора тука. Експозицията беше много приятна, с класически гръцки и (предимно) римски статуи на боговете-олимпийци, с обяснения на стените кой кой е и за какво се е борил. Зевс с мълниите, Посейдон с тризъбеца, Афродита дибидюс и Атина с мъжка челюст и цялата в доспехи. Не видях обаче Арес и Хефест. Ясно ми е, че целокупното немско население се срамува от участието си във Втората световна война и евентуално това може да е причината богът на битките и кръвопролитията да го няма... ама Хефест защо го нямаше? Като се има предвид, че е хром, той е един изключително политически коректен бог. Пък и е покровител на занаятите. Все ще да е останал някой занаятец в днешното общество на масово производство и теле-комуникации. Може пък да е станал член на някой профсъюз и да е отишъл да стачкува него ден, знам ли.
Освен гърците, в Пергамон имаше и възстановка на Пергамския олтар. Като се има предвид колко ситни са били хората от едно време, направо се шашнах колко бяха високи стъпалата водещи към олтара. Общо взето два пъти по-високи от нормално днешно стъпало. На мен ми бяха идеално, ама тия ситнежи не ми е ясно как са се оправяли. От друга страна, Албена изтъкна, че по-едрите стъпала означават по-малко зор при нарязването на монолитните късове мрамор. Че робите за какво са? На пода на самия олтар имаше невероятно красива адски ситна мозайка. Фигурите, образувани с нея, бяха като нарисувани. Направо ум да ти зайде.
В следващото крило имаше пък възстановка на портата на Ищар. Голяма красота. Само бях чел за нея в учебниците по история, но като видях златните лъвове отстрани, веднага ми просветна. Бая самодоволно ми стана, като разбрах, че съм я познал още преди да видя надписа. Някакъв скулптор с чувство за хумор беше направил един автомобил в същия стил като портата. Колесницата на Ищар ясно е била шестцилиндрова, с предно предаване и поне стотина коня. Имаше и малки моделчета, на целия град Пергам, на портата на Ищар, на Вавилонската кула... много бяха красиви. Асирийската галерия беше затворена, но пък имаше страничен музей на ислямското изкуство. Продължавам да съм на мнение, че тези хора са уникални майстори. Порцеланови съдове, огромни килими, орнаментирани стени, направо лудница. Един тъмен балкански субект със скъпарски фотоапарат много усърдно снимаше килимите. Решихме, че се провежда внимателна кражба на идеи, ама какво да се прави, снимаше си човечецът и туй то.
Колкото бях очарован от Пергамон (въпреки мръсната фасада), толкова Боде ме отврати. Музеят на средновековното изкуство (или още музеят „Кайзер Вилхелм”) е мястото, където голотата започва да става срамна. Имаше позлатени статуи на светци, които повече подхождаха на селски хитреци. Папи, чиито подпухнали от разгул муцуни нямаха нищо общо с готините пухкави изображения на Ерос или Купидон. Света Богородица с физиономия все едно някой й е изплюскал крем-карамела. Предпочитам натуралистичните платна на Рембранд пред ония работи. Набързичко преценихме, че стига толкова култура за деня и се отправихме към работата на Албена.
Вечерта щеше да се ходи на кино, заедно с още една кака. Клаудия е една много сладка германка, която очевидно има склонности да изпада в истерични кризи, когато някой й закъснее за среща. За (не)щастие ние пристигнахме почти навреме и нямах възможността да видя разгневено русо човече. Беше доста приветлива, не мога да разбера защо Клаус ме подкокоросваше да я шляпна по задника и после да бягам бързо. Това да си екзотичен чужденец върши чудеса с хората. Решихме да седнем в една уж традиционна немска закусвалня и да хапнем по нещо. Аз се изтъпаних пред продавачката и заръчах три вида наденица с пържени картофи на тиган. Да де, ама тя взе да прави три отделни порции. Аз обясних, че искам три наденици за мене, при което тя за малко да изтърве чинията. Абре, моме, мен как ме виждаш да се наям само с една от тия пишки. Я вземи една по-голямшка чиния, и насипи повечко от картофките. Ааа така. И горчица отгоре. Точно така, браво на девойчето. Гледай сега и се учи.
Поуморих си чревека отрано (Клаудия заяви, че това дето го ям било много нездравословно, аз любезно й предложих да си гледа работата) и се метнахме да гледаме кино. Гледахме Транспортер 3. Сиреч те двете зяпаха плочките на Джейсън Статън, пък аз пресмятах уравнения по физика в главата си и се чудех може ли да не уцелиш кола с автоматично оръжие и дали налягането в гумите е достатъчно да издигне автомобил над водата. Продължавам да съм на мнение, че френският инспектор е най-готиният тип в целия филм.
В четвъртък се събудих още по-късно. Албена вече беше излязла да се оправя с някакви нейни си задачи. Помотках се малко и тя взе, че се прибра. Закусихме (каква ти закуска, то време за обед) и излязохме. Отидохме до възпоминателната църква за разрушенията от войната, Кайзер Вилхелм. Мда, същия тоя като на музея Боде. Преди войната това е била внушителна готическа катедрала, с две големи кули, извисяваща се камбанария и четири малки кули. Сега от всичкото това е останало само преддверието с две малки кули и зейнала дупка там, където е бил розетъчният прозорец. Всичкото хубаво. Но защо е трябвало да построят нова осмоъгълна сграда от стъкло и бетон на парцела на старата църква, и като са я построили, защо аджеба някой се е навил да я освети и превърне в действаща църква? Това не е храм, това е... някакво никакво такова. Не знам. Да се оправят.
Разходихме се до зоопарка, но реших, че не ми се дават 14 евро да зяпам маймуните. Аз си ги гледам по улицата без пари така или иначе. После решихме, че все пак ще е добре да видя Alexanderplatz, най-баш централния площад, оня с телевизионната кула. Разходихме се по улица Kurfürstendamm, пада се еквивалент на Витоша в София. По пътя минахме покрай някакъв доста популярен еротичен магазин. Ама тия хора са луди бе! Триста евро за някакво изкусително одеяние, за което съм убеден, че беше от изкуствена кожа. Че то от мойто кожено яке мога да направя 5-6 такива само от ръкавите, пък то струваше 40 евро. Продаваха и тъмен шоколад и шампанско... май не им вървеше много търговията, щом и хранителни стоки се предлагаха. Не знам, не разбирам. Имаше и семейни опаковки презервативи, по 18 в кутийка.
На Александровския площад беше красиво. И голямо. Снимах една врана. Седнахме в един Starbucks точно под кулата. Нещо не ме блазнеше да се качвам до горе да гледам панорамата. Крановете ги бях видял вече от Райхстага. Поседяхме малко на топло, отмъкнах си една чаша за спомен и продължихме разходката. Минахме покрай Нептуновия фонтан, ама беше затворен за през зимата. Минахме и през Oranienburgerstraße, само дето за проститутките беше още рано, така че продължихме към квартирата.
Беше ми студено и уморено и въобще никъде не ми се излизаше. В крайна сметка бях открил къде берлинчани си държат студените ветрове. Прибират си ги на топло вкъщи, да не зъзнат милите. В стаята на Албена духаше от прозореца. В работата й духаше от прозореца. В киното дори, дето грам прозорец нямаше, пак ми духаше. Въобще голямо духане падна. Почти успях да настина тая нощ, ама се закрепих. На другата сутрин закусихме доволено и бавно и достойно се понесохме към летището.
Там ме накараха да платя 10 евро за багажа си. Не съм го бил обявил при купуването на билета. Хубаво де, що никой нищо не ми поиска в Стокхолм? Ебаси хората. Поне тоя път си седях на аварийния изход, имах място за краката и самолетът не скръцаше. Проспах доволно по-голямата част от полета въпреки вбесяващо пронизителния смях на една немкиня до мене. Кацнахме, замъкнах се до Упсала и отидох на работа.
