Тази седмица бях на конференция по молекулярна биология в Берлин. Научих страшно много нови неща, запознах се със сума ти интересни хора... и почти докарах хотела до фалит със скромния си апетит на шведската маса. Хотелът беше недалеч от Цойтен, на югоизток от Берлин, на брега на красиво езеро със страхотни залези. По-точно един страхотен залез, през първите два дни на конференцията валеше непрекъснато, което подпомагаше учебния процес за сметка на възможностите за забавления на открито. В края на втория ден времето се изчисти и видяхме розово небе с кървавочервено слънце и облаци във всички нюанси на топлия спектър. Сега, докато пиша, се чудя дали красотата не се е дължала на вулканичния облак от Исландия. Та до въпросния хотел се стига след 20-минутно пътуване с градската железница, последвано от 14-минутен преход с един трамвай и увенчано с кратка разходка из гората. Красиво колкото си искаш. И също толкова на майната си.
След колапса на исландската държавна банка, явно наред беше да се прецака и географията й. Прашният облак, покрил Европа, породи ред слухове в края на конференцията. Рано сутринта в петък обаждане на летище Тегел донесе, че всички полети до обяд са отменени. Нашият беше в 19:00. По обяд полетите бяха отменени до 16:00, а тогава вече бяха отменили всички полети за този ден. Решително се отправихме към Централна гара Берлин. Все пак едни такива любители на стоманата, каквито са немците, няма как да нямат поне стотина-двеста допълнителни влака за кризисни ситуации. На гарата бяхме посрещнати от стабилна опашка. Петнадесетте гишета на пътното бюро работеха на пълни обороти. Като резултат, директния влак за Виена през Прага беше претъпкан (подозирам, че се е дължало на отказа на чехите да пуснат още влакове) и не се продаваха повече билети за него. Бяха ни предложени два варианта за преход. Единият тръгваше в 04:30 за Мюнхен, където имаше свръзка с обедния влак за Виена, пристигане в крайната точка 15:30. Нещо не ни допадаше да чакаме толкова дълго, а се опасявахме, че и хотелите ще са претъпкани. Другата свръзка изглеждаше още по-кошмарна, минаваща през градове, които далеч не са в посока Виена.
Решихме да опитаме късмета си с наета кола. Все пак от Швеция знам, че една кола струва около 60-70 евро на денонощие с включени 500 км. Дори и с връщане на автомобила в друга точка, а не в изходната, не очаквах да е повече от 200 евро общо за трима души - моя милост, една колежка от групата шефа ни. Херц коли нямаше. Единственият служител се развличаше с нещо зад кулисите. Служителката в Сикст си беше на мястото, но компютърът категорично отказа да ни даде кола за чужбина, въпреки настояванията от централния офис, че трябва да е възможно. В Юръпкар също нямаше коли, но заръчаха да наминем малко по-късно, можело някой да предаде ключове. Около пет часа следобед един момък наистина се появи с цяла връзка ключове. Обнадеждени, се натрупахме на гишето, където служителката ни уведоми, че пътуването до Виена ще ни струва скромните 470 евро. Дълбоко потресени напуснахме офиса. Не можехме да излезем от града и туй то.
Опашката пред пътното бюро в никакъв случай не беше намаляла. Шефът се залепи за един автомат за билети, който в крайна сметка изплю билет за три влака със запазени места за още по-скромната сума от 540 евро. Явно беше правилна приказката, че болен се ебе на легло. Посъветвахме се и решихме да вземем влака... разликата от 50 евро таксувахме като такса сигурност. Кой знае какъв ужас щеше да бъде по пътищата. А и нощен преход през вълнистите бетонни магистрали на Чехия, построени по хитлерово време, никак не ни влечеше. Само дето билетният автомат изплю не само билета, ами и не му харесваше вкуса на кредитната карта на шефа. Не била немска. Добрахме се до гишето и там една мила служителка ни уведоми, че поради съмнителната чест да бъдем обслужени от истински жив човек трябва да заплатим още 12 евро. Шефът явно вече се беше хванал за палците и понесе изказването стоически.
Накупихме малко провизии и излязохме на разходка из нощен Берлин докато чакаме да композират черния влак. Разходката уж беше с цел откриване някое от кафетата по брега на Шпрее, но някакси привърши в закътана типично немска кръчма недалеч от болница Шарите. Ама много типична. Каролин (колежката) беше истински впечатлена. Аз разказах историята за трите наденици и трите чинии от предното ми пребиваване в града. Само реакцията на слушателите ми беше подобна на тази на сервитьорката. Явно три наденици все пак са много... немска им работа. Все пак нощен Берлин е много красив и този път имах възможността да го видя без да ми тече носа и да джапам до глезените в локви полуразтопена киша.
В 23:24 се натоварихме на влака за Хановер! Кратък поглед в най-близкия атлас ще подскаже, че Виена от Берлин се намира на югоизток, пък Хановер - на запад. Честито на печелившите. В този окаян град, където и преди са ми се случвали не особено лицеприятни неща, столица на Долна Саксония, бяхме принудени да кесим четири часа в гаровия Макдоналдс, единственото отворено заведение на няколко километра околовръст. За околовръстта разбрах докато наблюдавах непрестанния поток тийнейджъри, излизащи гладни от околните дискотеки. Поне имаше контакт и с Каролин гледахме сериали, филми и прочие радости за окото. Шефът ни използва момента да се опита да подремне малко.
В 05:26 се чучнахме в експреса за Мюнхен. В него също имаше контакти и след кратко четене успях да постигна невъзможното и спах един час в миниатюрните им седалки. Не мога да спя в седалка и туй то. Слязохме във Вюрцбург и броени минути след това, в 07:35, дойде експресът за Виена. Вече грееше слънце и за спане и дума не можеше да става. Играхме ма-джонг, четох книга на компютъра, четохме новини за изригванията в Зюддойче цайтунг... въобще убивахме времето. Потресе ме подробната статия, обясняваща как Ангела Меркел била запецнала в Брюксел и не можела да иде никъде и била принудена да гледа забравих кой филм в хотела. Дреме ми на ушите за Ангела Меркел, не бях спал от предната сутрин и бях на път от вече 10 часа. Добре поне, че бях проявил предвидливостта да си накупя сладкишчета и сандвичи в Берлин, та кръвната ми захар и хищническото ми настроение се държаха прилично.
В 13:22 най-после акостирахме на западна гара Виена. Южната я бутнаха наскоро за перестройка, така че сега почти всички влакове спират там. Прибрах се (о, мило мое чисто редовно виенско метро) бързичко и след кратък отчет че съм жив и няма да ходя на купон нея вечер, се трупнах както си бях с дрехите за кратка разходка из страната на Морфей, която продължи безпаметно чак до следващата сутрин.
В момента само се надявам исландците да си оправят лавопроводите навреме, че тая година бая летене ще ми се събере май...
