Отдавна ми се искаше да видя Англия. Една от малкото останали монархии, страна с вековни традиции, империя простирала се над цялото земно кълбо... въобще противно и дъждовно място. Както ме беше осведомил един местен тип, причината Британската империя да е толкова огромна се корени в три неща: времето е гадно, храната е ужасна, а и жените не са стока. Единственото нормално забавление в събота вечер е стрелба по овце или инвазия на Франция. Просто в един хубав момент на нормалните хора им е писнало, изхвърлили са пилигримите и са се захванали със сериозен туризъм. Исках да видя откъде е започнало всичко това.
Задаваха се празници. Милият австрийски католически народец почита Възнесение Христово (40 дни след Великден) както се полага - легнали по гръб пред телевизора. Понеже Възнесение винаги се пада в четвъртък, може да се получи сериозен маратон по лентяйство. Набързо си пуснах отпуска за петъка след него, купих си билет за Лондон и се почна една...
Англия е на майната си. Два часа и малце полет, 1500 километра по права линия от Братислава до Лондон. Защо Братислава? Както е казал безименният поет: Because fuck you, that's why. Предполагам, че основната причина е понеже летищните такси във Виена са възвисочки. Сигурно затова Sky Europe фалираха преди три години. Летящата тенекиена кутия RyanAir има два-три полета дневно между Братислава и Лондон, и то започващи от крайно достъпната цена от 25 евро в едната посока. При условие, че...
При условие, че летя само с ръчен багаж. Всяко парче чекиран багаж в RyanAir струва 15-ина евро допълнително. При условие, че не искам запазено място (10 евро). При условие, че не искам да се кача пръв в самолета и да си избера самичък място (10 евро). При условие, че не искам да ям (още не знам какви пари, даже не се развълнувах). Добре, че пари за клозет не са поискали още. Интересното... или влудяващото, според клиничната нагласа, е че при купуване на билет през интернет, всички тези възможности са автоматично избрани и трябва да си ги откажа собственомишно. Освен това е задължително да си отпечатам бордната карта самичък, в противен случай ще се разделя с още 50 евро на летището. А жална ми майка, ако ръчният ми багаж е по-голям от пределно допустимите 55х40х20 сантиметра, или, не дай Боже, да съм забравил да се откажа от услугата си поръчам сертифициран ръчен багаж... от Samsonite. Но аз съм човек грамотен, с висше образование. Отказах всички възможни неща, за които може да ми се наложи да платя, като за малко не отказах и самия билет. Накрая, с всичките му масрафи, такса за закупуването на билета и такса по обслужването на дебитната карта, трябваше да платя само 70 евро. Йей. Още 18 евро бяха инвестирани в двупосочен автобусен билет Лондон-Саутхемптън.
Оставаше само да си намеря къде да спя. Хайде, тез хартиените са лесни, ама железните ако знаете как боли. Кхм... така де. В Саутхемптън щях да спя у приятели, ама в Лондон? Имах двама съученици там, ама не се бяхме виждали от поне пет години, не вървеше да им се изтреса ей тъй. Аз съм човек гостоприемен, ама поради някаква причина хората се засягат от такива работи. Припомняйки си опита от
голямото преселение на автомобилите, разучих къде пристига автобусът от летището и си запазих сравнително евтин хостел в близкото околие. Не целия де, едно легло в стая с осем себеподобни. Аз тия пари да не ги вадя с кофа от реката. Всичко беше готово, моля затегнете коланите.
Нахвърлях бельо, няколко тениски, едни австрийски наденички (не върви да ходя на гости с празни ръце) и зарядното на телефона си в раницата със слона, наводних си саксиите с подправки и решително прекрачих прага... само за да се върна стремително, защото си бях забравил пешкира. Един добър пътешественик, дори да не се вози на стоп, никога не трябва да забравя къде му е пешкирът.
Автобусът за Братислава тръгва от площад Южен Тирол, в южната част на широкия център на Виена. Щото така. Шофьорът говореше немски... бегло, английски... отчасти, и словашки - предимно. Пътуването трае 1:45 часа, от които първият час служи да се измъкнем от Виена. Да караш автобус в оня ми ти трафик си е занимание. На всичкото отгоре не минахме по магистралата, а по някакъв селски път, където непрекъснато се качваха австрийски словаци или словашки австрийци. След не особено интересно пътуване минахме през не особено интересната Братислва и се стоварихме пред не особено интересно братиславско летище. На словашки - Letisko. Събирателно от лети ниско ли, що ли, идея нямам. Летището е миниатюрничко... общо взето малко по-голямо от това в Крумово. А, и копат. Нов терминал строят. За сметка на това вътре се случиха интересности.
Проверката за сигурност беше абсолютно стандартна - пастата за зъби в прозрачна торбичка, Kindle-ът до нея и раницата изотзадзе. В раницата имаше две самобръсначки еднодневки, които не привлякоха ничие внимание, освобождавайки ме от тегобата да изглеждам като стъргало за тигани в муцуната. Докато минавах покрай безмитния магазин, осъзнах че е осем часът вечерта, аз не съм ял от обяд и не се очаква да намеря нещо за прилично за плюскане преди следующия ден. Взех една бутилка ликьор Wild Africa и една кутия Kit Kat Chunky. Натоварих всичко в раницата и отидох да ми проверят документите.
От пет години насам единствения път, когато ми се е налагало да си ползвам паспорта, беше в Русия. По обективни причини - не е в Европейския съюз. Това може да говори малко лоши неща за размаха на моето скитничество, но пък резултът е, че винаги пътувам с лична карта. Двайсет минути преди да започне качването на самолета бях пред гишето на Гранична полиция. Опашката минаваше бързичко, докато не се появих... аз. Или по-точно личната ми карта. Знам, че на нея не приличам много на себе си, най-малкото снимката е отпреди осем години и оттогава съм си сменил стила на лицево окосмяване поне пет пъти. Ама оня тип я въртя, сука, гледа я от едната страна, от другата, откъм ръба, с просто око, с ултравиолетова лампа, с увеличително стъкло... Междувременно съгишейката му беше обработила нейната част от опашката и започна и тя да ми зяпа картата. Оня пък се обади по телефона да каже, че мистър Томахоб пътува със странни документи, какво да правим. Шибаняк, не може дори да чете кирилица. През цялото време гледах с отегченото презрение на човек, чиито документи са абсолютно изрядни и търпеливо чака и отсрещната страна да се проумее този факт. По едно време г'анича'ят ме пита дали говоря български. С тона, с който обикновено казвам "А мечките серат ли в гората?", потвърдих владеенето на въпросния език. Бях помолен да кажа нещо на български. С мъка сдържайки се да го напсувам цветисто, залепих приятна усмивка на лицеобразието си и изрекох няколко неутрални фрази, изричайки безочливата лъжа, че ми е драго да го видя. Явно това удовлетвори взискателната му душа и ме пусна да вървя.
Докато крачех широко по коридора към изхода, мелодичен женски глас продра тишината и с английски подходящ за трошене на чакъл обяви, че можем вече да се качваме на ареоплана. Ускорих малко крачка... не, разширих малко крачка, и се подредих на артистично извилата се опашка. Беше 20:25, а на билета ми пишеше, че изходът затваря в 20:30. Успокоявах се, че щом хората са тука, няма как да им откажат качване, но тия словаци очевидно бяха луди, можеше и да се проточи цялата работа. Курдисах се да чакам и хоп, някаква полицайка доприпка и помоли да ми вземе личната карта. Що бе, моме? Ми ей тъй. След пет минути ти я връщам. Ай сиктир. Теглих една дълга на опашката и си седнах на столче. Минаха пет минути, минаха и десет. И петнайсетата почна да минава, опашката се стопи на по-малко от 15 човека. Решен да вдигам скандал се отправих към гишето на изхода с намерението да извикам полиция. Точно се надигнах, когато момето доприпка обратно, връчи ми личната карта и се пръждоса преди да успея да попитам какво по дяволите става. (Тук му е времето някой да се включи с разюздана теория за лесното подправяне на старите български лични карти, към който модел принадлежи и моята, и че очевидно съм станал жертва на картел за подправяне на лични документи, в който участват поне три корумпирани ченгета от братиславското летище. Включване? Някой? Явно не. Ще минем и без конспиративна теория.) Ирландската стюардеса метна един поглед на личната карта, скъса бордната такава и ме пусна да мина. Словашки шибаняци.
Озовах се в дълъг остъклен коридор, чакайки да разтоварят самолета от предната партида пътници. Всъщност в два остъклени коридора. Единият съдържаше плебса, т.е. нас, а в другия се ширеха богопомазаните... така де, платилите си да се качат първи на цепелина. И за това можеш да си платиш. Ебаси. По едно време народът се раздвижи. Минахме по коридора, слязохме по стълбите и хоп - самолет. Мил стюард любезно ми обясни, че мога да седна където си искам, стига да е зад четвъртия ред. Еха. То не че имаше много къде да се седне, но късметът ми проработи и си намерих място до пътеката и даже успях да си метна чантата в багажното отделение над главите ни... ако трябваше да си я държа в краката, щях да пометна. Седях до женена двойка на видима възраст поне 45 години... които се държаха като влюбени тийнейджъри. Още малко и щяха да се почнат на пода на самолета. Много им се радвах. Мъжът забеляза, че зобам книжка от Kindle-a си, прие го като повод да завърже разговор и се почнахме. Два часа си говорихме глупости и огласихме целия самолет с гръмогласен кикот. Ама много им се радвах. А когато разбраха, че идвам за пръв път в Англия, те пощръкляха от кеф и многократно, многословно и многосърдечно ми пожелаха чудно прекарване на Острова.
Лондон има пет летища. Хийтроу, Гатуик, Лутън, Станстед и петото все го забравям. Градското летище. Без майтап. Аз кацнах в Станстед, на около 70 километра на североизток от Лондон. Возихме се на монорелса от самолета до сградата на летището. Все едно играя Half-Life. Едва държейки се на крака от смях, преминах през паспортната проверка за има-няма 10 секунди и отидох да си намеря автобуса за града. Намерих три. След кратко съвещание със себе си се метнах на най-евтиния и оповестих, че искам да сляза на Baker Street. 221В, ако може. Шофьорът козирува отривисто и потегли, при което аз почнах леко, но неумолимо да впивам нокти в седалката.
Как да го кажа... Лондон е колония на Перник. Всички карат в най-лявата лента и изпреварват отдясно. После се сетих, че движението е ляво. Ама бива ли така да се гаврят с мен. Всичко им е наобратно - и въртенето на кръговото движение, и спирките на автобусите, дори и потоците в ескалаторите. Ужас някакъв. Апропо ескалаторите - на тях пише "Стой вдясно". Акъл. Пътуването с автобуса отне около час и три четвърти, през които почти успях да задремя. Все пак успях да се усетя да сляза на Baker Street. Хостелът, в който си бях запазил легло се намираше на около три километра и малко или здравословна половинчасова разходка из нощен Лондон (беше около 23:30 местно време). Пуснах си навигацията на телефона, изядох един KitKat и се отправих смело в дебрите на Блумсбъри.
След десетина крачки се натъкнах на музея на мадам Тюсо. Погледнах цените. Погледнах ги пак в случай, че съм сбъркал. Е няма да дам 30 паунда за тая префърцунена свещоливница. Да си ги заврат в... ушите. Продължих да трамбовам покрай нещо, което трябваше да бъде Regent Park, из който се разхождаха трима шотландци по сака и килтове. Направо ме хвана яд, че не съм си донесъл и моя... ама май по-добре така, че иначе можеше и да отнеса някой въргал. Във всеки случай нощния Лондон много ми хареса. Улиците бяха почти празни, чисти откъм фасове и боклуци, колите караха културничко. Така си мислех аз...
Следвайки сателитните инструкции, лека-полека се докопах до хотела. После се оказа, че съм минал едва ли не през ректората на Лондонския колеж (UCL). Хостелът ми се казваше Generator и окупираше своя собствена вътрешна уличка, която се кандилкаше между три сгради. Бях упътен от любезен чернокож човечец, когото откъснах от вечерния му джойнт. Е, не точно откъснах, по-скоро отложих с четвърт минутка. Отвън хостелът е съвсем нормална английска (грозновата) сграда с тухлена фасада и тясно стълбище към още по-тясна входна врата. Отвътре обаче е като космически кораб от шейсетте години... сини и зелени дискретни светлини, голи коридори, рецепция от полирана стомана, вратите на стаите отбелязани с огромни номера, както и леглата вътре в тях.
Стая 002, легло 4. Как да не се почувстваш като в писание на Джордж Оруел? Намерих въпросното ложе, като за щастие не се наложи да изхвърлям някой друг от него. Което не би ме учудило, аз както бях скапан, бях готов да се тропна в първата възглавница, която помириша. Намерих си моето. То беше късо, но за сметка на това скърцаше. Матракът беше с някакво найлоново покритие, което сигурно улеснява почистването на бира, повърнато и други студентски телесни течности. Само да не беше чаршафът по-къс от него. Наместих се някакси и реших да спя. Да де, ама пуста превъзбуда. Пък и нали съм свикнал с голямо легло, в което да спя в поза "свастика". На всичкото отгоре отнякъде се чуваше глухо бръмчене, все едно нечий разгневен баща непрестанно се опитва да намери отрочето си, което си е включило телефона на вибрация и го е метнало под възглавката. Стените бяха от нещо средно между велпапе и вафлени кори, което ми даваше несравнимото предимство да слушам как хората в бара си разбъркват коктейлите. Или това, или на някого му беше студено и тракаше със зъби. Нощната стража редовно патрулираше точно покрай прозореца и се чуваха разни получленоразделни радиопозивни. После се усетих, че това е била охраната на хостела.
Точно взех да се унасям, когато стаята почна полека да се пълни. Точно един галфон да се съблече, да си оправи леглото и да си легне, вратата се отваряше с жално скърцане и целият спектакъл почваше отначало. Последният изпълнител за вечерта имаше и бис. Хъркаше. И то не както баща ми или Ийгъра, примерно, които просто хващат моторната резачка и почват бавно и методично да разбичват кубици, о не. Човекът се караше на някого. Лаеше го. Опитваше се да смели морж в кухненски робот и бивните нещо му се опъваха. Абе беше умопомрачително. По едно време някой от съседното легло го замери със свит на руло вестник и го усмири. Ще трябва да я запомня тая техника.
Дойде утрото и телефонът ми се размърка, че било седем часът. Прецених, че е осем централноевропейско, стига вече съм спал, време е за туризъм. Взех си кърпата и тръгнах да бродя из хостела в търсене на душ. Противно на полуужасените ми очаквания, душът имаше смесител. Само дето и той беше по английския правилник за движение. Като го дръпнеш, водата спира. Като го бутнеш, се пуска. Синята стрелка е топла вода (гореща нямаше), пък червената е студена. След няколко фалстарта се научих да го карам и даже успях да се измия. Облякох се, нарочно не си оправих леглото, да им е гадно и да се гърчат, така им се пада като ме слагат в миниатюрна стоманена клетка. Мушнах три KitKat-а в джоба на якето, предадох си раницата за съхранение и смело излязох в лондонската утрин. Обадих се на Роми, у която щях да отседна тази вечер, но тя беше заета с учене и щях да се разхождам и развеждам самосиндикално.
Имах свежото намерение да си купя дневна карта за градския транспорт и да се лашкам напред-назад, въоръжен с туристическата карта, която отмъкнах от хостела. Смело разтворих пергела в посока към, мислех си, най-близката спирка на метрото. Вграденият ми компас работеше и я намерих след само три погрешни завоя. Само дето точно пред нея беше паркиран Hop on, hop off автобус. Викам си ехаа, ей така ще изкарам деня. Хем ще се возя, хем ще снимам, хем ще ми обясняват. Разделих се с не много скромната сума от 30 паунда (36 евро) и се курдисах в автобуса. За мой късмет, на най-предния ред седалки на втория етаж имаше едно свободно място. От втория опит успях да натикам колената си в крайно недостатъчното за целта място между седалката и корпуса на автобуса и точно се бях задълбочил в картата, когато дружелюбен глас с шотландски акцент, способен да вади пирони от дъбови дъски, ме запита откъде съм. Оказа се, че съм се натресъл на семейство сладури от малко след Единбург, които бяха решили и те да разгледат Софията, пардон, Лондона както се полага. Оставам с впечатлението, че британците са изключително дружелюбни хора, непрекъснато някой ми се натискаше да си говорим. Много им се радвах. Впоследствие бях осведомлен, че са долни лицемери и докато ти се усмихват ти взимат мярка за саван, но мен си ми беше весело. Не е като да ми се налага да разчитам на тях, нъл тъй. Докато се опознавахме, автобусът взе че потегли.
Лондон... абе лъха на история. Минаваш по моста Ватерлоо и се сещаш за Наполеон. Обръщаш поглед към болницата "Свети Томас" и се замисляш за Флорънс Найтингейл, за Томас Бекет, за кентърбърийското абатство, за Джефри Чосър, Хенри VIII и жените му и всичко това се напластява и навръзва с кръстосани препратки и асоциации. По улиците има предупредителни знаци и табели за всичко, за което може да се сети човек, от прекрояване на пътната маркировка до нискоклонести дървета. Двупалубните автобуси и странно изгърбените таксита са запазена марка на града и почти никакви други не се движат. На пешеходните светофари има дори написано на асфалта указание накъде да се гледа, за да не бъде разпльокан бедният европейски турист. А от разпльокване опасност има. Макар и да не карат с бясната настървеност на немците, нервността на австрийците или ноншалантното незачитане на предимство, лично пространство и новата боя на французите, лондонските шофьори не признават пешеходна пътека. Лентите са тесни, както във Виена, а по тях непрекъснато се движат автобуси. Въобще в Лондон общественият транспорт е два вида - метро и автобуси, като автобусите са с пъти по-евтини. Наземна или надземна железница не съществуват. Което е малко странно за страната изобретила влаковете. Аз, бидейки отраснал по разни железопътни композиции, го намирам за единствения цивилизован начин за транспорт. Уви, там такоз нямаше. Гари колкото искаш, де. Ама влаковете са зверски скъпи. Английска им работа. (
Междувременно ме поправиха, че в Лондон имало надземна железница, London Overground. Свързвала била северните предградия едно с друго. Аз чий да го дъвча там. Няма надземна железница, basta.)
Макар и на пръв поглед хаотично, движението е много добре организирано. За целия си престой в Англия чух може би един клаксон. Стефан, шотландецът с когото си лафех в автобуса, ми обясни че за средния англичанин да свириш с тромбата е изключително просташко поведение. Не само, че няма да стигнеш по-бързо там, за където си тръгнал, ами натоварваш и останалите. Не можех да се съглася повече. По всички ленти имаше надписи за къде водят. Е, трябва да поназнайваш основната топография, защото иначе буквосъчетания от рода на TFGR SQR звучат откровено малоумно. После стопляш, че става дума за Трафалгарския площад. И дотам ще стигнем. Въобще, личи си защо Британия е била империя. Просто всичко се прави както трябва. И да трае вечно... или поне 200 години. И когато се повреди, подменят или поправят повредената част и продължават. По този начин градът, нацията и манталитетът са изключително странна амалгама от ултрамодерно и неразрушимо старо. А тук идва много тънката разлика с Швеция, примерно. Там новите течения се попиват като с гъба, често образувайки голяма цапаница, а отчаяното стремление на скандинавците към изчистен и прост дизайн с прави ръбове и прости десени е доведено до болка. От друга страна, в Англия новите течения са били попивани в течение на поколения и са елегантно вплетени в ежедневието. А простият дизайн с прави ръбове и прости десени е остатък от едно време и се ползва, щото работи. Като се развали, ще измислят друг.
Естествено, трябва да има изключение от правилото. Архитектурните вкусове на англичаните са отчайващи. Като изключим парламента, който е просто фантастичен, всичко останало е леко... постно. Уестминстърското абатство и катедралата Свети Павел са много красиви, но по един мрачен келтски тертип, който очевидно не е допускал много полет на въображението. Контрафорсите на църквите са масивни, а не полуаркови, което кара цялата конструкция да изглежда като мутирал радиатор. Къщите пък са еднотипни, неизмазани (макар и с декоративни тухли на фасадата) и човек има чувството, че всичко весело в Британия си е отишло с Тюдорите. Дворове къщите нямат. Най-много половин метър насипан чакъл между плочите на тротоара и входната врата. Която е тясна. И стълбищата им са тесни. Това вече не мога да си го обясня. По едно време ферментирах идеята, че най-добрите английски строители са правели не сгради, а кораби, което с един замах обяснява теснотията, липсата на кой знае колко много дизайн, както и солидните военноморски традиции на острова.
Пътят на автобуса лъкатушеше по двата бряга на реката, така че да можем да видим максимално много неща. Както споменах, катедралата Свети Павел не е кой знае колко специална, а Bank of England е построена като крепост. Даже си има своя станция на метрото, вътре в самата сграда. Докато се лашкахме из тесните улички се замислих какво ли е било едно време, преди канализацията, течащата вода и незаменимото изобретение на Томас Крапър, а именно водния клозет. Преди асфалта, двигателя с вътрешно горене и електрониката. Сякаш дочул мислите ми, електронният екскурзовод обясни как през седемнайсети век в Лондон избухнала чумна епидемия, пренасяна от плъховете и бълхите. В изблик на творчески гений, градският съвет постановил изтреблението на всички бълхопреносители, иначе казано домашните кучета и котки. След неочакваното обезкоткяване, което им дошло направо дюшеш, плъховете се намножили неимоверно и епидемията добила колосални размери. Труповете са били оставяни директно на улицата, в калта, и над 100 000 души са станали жертва на болестта. За щастие, настъпила зимата. Сковал зверски студ, плъховете културно се гътнали и заразата била овладяна. Но в една фурна се спотайвал друг ужас. Забравеното огнище някакси леко подпалило пекарната, която някакси започнала Големия лондонски пожар от 1666-та. Унищожени били десетки хиляди домове, но са регистрирани изключително малко човешки жертви. Циничното гласче в главата ми се обади, че това е понеже защото жертвите вече са били измрели от чумата. Въобще Лондон е горял немалко пъти в историята си, последно през 1940-та, вследствие от немските бомбардировки. Обаче с някаква упорита гордост в града има само една пожарна станция, близо до Лондонската кула (която не е кула, но за нея после).
Прекосихме Темза по Лондонския мост и се отправихме на североизток по южния бряг. За тоя мост има любопитна история, която знам още от баща ми, ама все я гледах малко скептично, щото не може хората да са толкова глупави. Този мост е четвърто издание. Първото е изгоряло (защо ли не се учудвам), второто е разрушено, а третото е било разглобено тухла по тухла. Някой принц е искал да си играе с LEGO, ще кажете. Да, ама не. Истината е дълбоко обезпокоителна. Някой си американец много бил харесал Tower Bridge, оня до Лондонската кула, дето средата му се повдига. Имал бол пари човекът, решил да си го купи. И пратил писмо на управата, в което молел да закупи Лондонския мост. Сещате ли се? Англичаните се подсмихнали, засукали мустак, разглобили Лондонския мост, сложили го в торбичка, пратили му указание как да си го сглоби и се изпикали от Моста на кулата... или поне аз така бих направил. И сега нейде из Аризона се подвизава третото издание на Лондонския мост. А честито. Явно все пак може хората да са толкова глупави.
Озовахме се в Сопот. Извинете, Бяла черква. Извинете, Whitechapel. Квартала на Джак Изкормвача. Лондончани много си се гордеят с него. Въобще въобще не им пука, че предците им са били кръвожадни копелета. Ако само споменете на някой немец гусин Шикелгрубер, веднага ще прежълтее, ще почне да заеква как е бил на гости при леля си в Лозана и въобще не знае за какво говорите. Подбъзикнете обаче някой англичанин колко кръв е пролял Хенри VIII или му намекнете за психическото здраве на въпросния проститутковивисектор, той веднага въодушевено ще тръгне да ви разказва за най-бруталните подробности. Та така минахме покрай музей на ужасите, бивша корабостроителница, и се озовахме на Tower Bridge. Този мост, който така и не е бил удостоен с честта да краси някоя пустиня в Невада примерно, се третира като плавателен съд. Има си капитан, първи офицер и машинен инженер. Само дето никой не ги е виждал тримата накуп откакто са инсталирали електричеството. Или не са ги виждали тримата трезви. Нещо се бях разсеял да снимам.
Най-после се донесохме до Лондонската кула. Която не е кула, а крепост. Ниска, разпростряна и ужасяваща. Използвана е за какво ли не - укрепление, склад, сигурно и за училище по едно време. Най-популярното й приложение обаче е в качеството й на ешафод. Когато някой е бил намерен за виновен в държавна измяна да речем, той е бил транспортиран с лодка по Темза до крепостта. Портата, гледаща към реката, се нарича Портата на предателя. След като прекрачел вратата, осъденият е имал кратка дискусия с голям мъж, носещ още по-голяма брадва. Явно е бил убеден от аргументите, защото никой не е се е оплакал от качеството на разговора. Крепостта е построена на равнището на брега, който на това място е доста стръмен. Като резултат сигурно е имала пълен с вода ров, който сега обаче беше заравнен и засаден с райграс. Все пак е нелоша полоса за обстрел, 30 метра без никакво прикритие са си сериозно главоболие... особено ако каската е некачествена.
От Кулата свърнахме на югозапад, вече по северния бряг. Минахме покрай най-старата църква в града. Апропо църкви има много. Не че са много вярваща пасмина тия, но за всеки архитект най-престижното постижение е било да вдигне църква. Няколко столетия безплатна реклама, одобрена от най-висша инстанция. Освен ако църквата не я удари гръм, което очевидно означава, че инстанцията не одобрява. Интересна подробност е, че катедралата Свети Павел е оцеляла през всички бомбардировки. Което е бил и първият въпрос на Чърчил сутрин: "Стои ли още Свети Павел?" Или поне така каза екскурзоводът, аз си мисля че първият му въпрос сутрин е бил нещо от рода на "Пак ли няма топла вода да се обръсна бе, да им *цензура* *цензурата* немска?" Но това си е мое мнение, недоказано от достоверни исторически източници. Интересно де, или немците им е било жал за църквата (все пак Хитлер е бил в много добри отношения с папата, а познайте дали текущият Бенедикт номер шеснайсе не е бил добро нацистче), или пък шефът горе наистина я е опазил. Което не е решил да стори по време на големите пожари, когато десетки църкви са изгоряли. Като се замисля, това доказва поговорката "Каквото сам си направиш, и Господ не може да ти направи". Като стана дума за пожари, минахме и покрай единствената им пожарна станция, съвсем близо до въпросната най-стара църква, близо и до кръчмата "Обесен и разчекнат".
Въобще тия хора нямат равни в именуването на кръчмите. "Дукът на Уелингтън", "Малката сестричка на Восъчко", "Котвата", "Смрадливата маруля" - всички имена подклаждат въображението и ме карат да се питам защо по дяволите точно така се наричат. И сигурно в повечето от тях ще ми разкажат история, как едно време някой барон е ял в "Смрадливата маруля" и за зла беда му се е паднала не особено прясна салата и той видите ли е бил толкова бесен, че е накарал да прекръстят кръчмата за предупреждение и назидание. Виждате ли, и мутрите им имат стил. У нас щяха просто да я запалят. Лудница. Ако на някой англичанин му подпалят кръчмата, сигурно ще я прекръсти на "Още един пожар" или "Злият баронет" или нещо такова. Естествено, не е нужно историята да е вярна, но все пак е готино.
Продължихме покрай Дигата. Бреговете на Темза сумалъка ти време са създавали главоболия на цял куп инженери и архитекти, докато един хубав ден на някой си (забравих му името, сигурно го има в Уикипедия) му хрумнал гениален проект и успял да отвоюва сумалъка ти хектари блатиста земя от Темза. Гнусно, нали. Обаче мегаплодородно, толкова тонове лай... пардон, тор са се събрали в тинята. Естествено, по някое време въпросните местенца са били пресушени и застроени, но важна е идеята. На дигата се издига и най-старият паметник в града, Иглата на Клеопатра. Не че е вдигнат много отдавна, просто е истински египетски обелиск от едно време, подарен на братския английски народ от признателния братски египетски народ за помощта им в един или друг кютек, най-вероятно отпочнат от самите англичани. Въобще колко е оплячкосано от Египет, ум да ти зайде. Добре че не ходих в Британския музей, сигурно само щях да се нервирам. До обелиска има два сфинкса... добре де, две сфинкски, които са положени грешно, гледащи към паметника, а не с гръб към него, и никой не е разбрал бая време, когато вече не им се е занимавало да го сменят. На отсрещния бряг на реката е Лондонското око, гигантско пловдивско колело (виенското колело е измислено в Пловдив!). Екскурзоводът избълва, че колелото никога не спира, има 32 кабинки символизиращи 32-та квартала на Лондон и още цял куп безполезна информация. Накрая заяви, че лондончани шеговито искат да го прекръстят на Колелото на късмета, защото им е донесло невероятно много пари от такива балами като мене. Е, не като мене, щото аз не се качих, но други балами.
Точно до Лондонското око пък е Уесминстърският мост. А, сещате ли се? Тоя дето води към парламента и Биг Бен. Парламентът е ог-ро-мен. Пет кули, не знам колко километра фризове и фризченца и може да бъде сниман като хората само от отсрещния бряг на реката. Впоследствие разбрах, че Биг Бен не е точно това, което си мислим. Кулата с часовника е просто кула с часовника. Камбаната вътре се нарича Големия Бен. И то защото била поръчана от някой си Бенджамин, самият той приличащ на камбана - метър и петдесет висок и горе-долу толкова широк. После ни разказаха една от по-пикантните тайни на Лондон. Не, не за сексуалните навици на Камила. Оказва се, че Бенджамин е било второто име на оня тип. А малкото му било Ричард. На това място не можах да се сдържа и се разхилих гръмовно, привличайки учуденото внимание на цяла банда туристи около себе си. Помислете си, ще го схванете. Подсказка, на галено Ричард не е Ричи.
Отново прекосихме Темза, този път по Уестминстърския лост, не бе, мост и продължихме на югозапад. Минахме покрай болницата "Свети Томас", кръстена на въпросния Томас Бекет (мъченик май беше някакъв), където се е подвизавала въпросната Флорънс Найтингейл, първата медицинска сестра. Прецапахме Темза (за кой ли път вече) и се юрнахме към Бъкингамския дворец. Забравих да кажа, че шотландецът беше слязъл на Парламента и аз бях поет от някакъв новозеландец от столицата Уелингтън. Абе тия хора умират да си говорят с мене бе. Да не ми пише нещо на челото. Аз не че мрънкам ама нали... Решихме да слезем на двореца, надявайки се да заварим смяна на караула. Трябваше да има една след 10 минути. Изтъпанчих се до една ограда, за искрено неудоволствие на френско-китайската сбирщина от лилипути, джуджета и гномове и тръгнах да гледам. Бе десет минути, бе двайсет стоях - нищичко. По едно време един от ония с червените сюртуци, черните гащи и цукалата на главите взе че се поразходи - пет крачки към входа на двореца, пет крачки обратно. Сигурно го сърбяха топките или нещо такова. И пак нищо. Явно обаче много го сърбеше, щото пак се разходи. Другият пък си лафеше дискретно с един полицай. Абе полицай, полицай, ама с автоматично оръжие. Брех. Междувременно около площада пред двореца усилено се вдигаха стойки със седалки в подготовка за тържествата по случай диамантения юбилей на кралицата, 60 години на трона. Тая мацка колко президенти е надживяла, голям кеф.
По някое време от един страничен вход се измъкна един взвод червенодрешковци и се строиха близо до оградата. Офицерът им, със синя кокарда на цукалото, широки червени лампази (редовите гвардейци имаха съвсем тънички) и кавалерийска сабя, се заразхожда напред-назад да им прегледа строя. Явно остана доволен, щото ги подюри да измаршируват по плаца до главния вход. То те си му викат маршировка, за мен си е ходене в крак. Интересното обаче е, че униформата беше с ниски обувки. Аз очаквах ботуши, все пак Англия е страна с вековни традиции в кавалерията, рицарството и прочие конезависими работи. Странна работа. По едно време отнякъде цъфна още един взвод и се строи до другия. Офицерите взеха нещо да си бучат един на друг, след което взеха да премерват плаца. Без майтап, от сградата на двореца до оградата и обратно, с извадени саби. И така... еннайсет на брой пъти. Изникна и един знаменосец, и той взе да трамбова. Ама нещо се бяха скарали май, щото ония ходят на едната страна, той на другата и се засекат по средата. Бре, викам си, кво стана, ще ражда ли някой, та тия така нервно крачат. Хората взеха да си тръгват, щото то пълна порнография. Между другото, от сградата до ограта са 45 крачки. Смятай колко ми е било скучно. По едно време се зачу глух тътен. А, викам си, тъпан. Я да си подам главата. Точно се предислоцирах с оглед по-хубав оглед, когато видях шествието. Двама конни полицаи караха конете си да танцуват (без майтап, тия добичета как кършеха копита, Майкъл Флетли би позеленял от завист), а зад тях - цял военен оркестър - бронзови, ударни, гайди и някакви пичове с бели панталони, които не свириха, но пък маршируваха отривисто, явно следяха цялата тая гнила интелигенция пред тях. Голяяям кеф. Отпрашиха някъде в посока Кенсингтънския парк и аз реших, че е време да си ходя. Два часа бях прахосал да им гледам на тия маймуни кръстосването.
Отидох пак на спирката на автобусите, където един от билетопродавачите се опитда да ми бутне карта за другия тур. Щото те са два, конкуренция, ръйш ли. Аз му отказах и той взе да ми говори за това колко много туристи имало днес. Абе какво им става на всички ебаси? По едно време се обади и някакъв калифорниец с тоя провлачения носов акцент, дето на човек му иде да им тресне един в зъбите. Като стана дума за акценти, обожавам британските. Всичките. Английски, кокни, шотландски, уелски, страхотно е да ги слушам. Изключително трудно е да ги говоря обаче. Мисля, че успях да схвана основните идеи на изговора, но местните правят такива неща с гласните, дето и ластик би им завидял. Въобще наблюдението ми за почти всички страни е, че южняците говорят бързо и отривисто, докато северните населения разтеглят звуците. Любопитно. Естествено, някой по-умел в езиковедството би ми възразил, че всяко селце в Англия си има свой акцент и не мога да ги поставям всички под един знаменател. Аз пък бих го напсувал на китайски. Щото мога.
Естествено, трудно е да отсееш типичните англичани от подобрените кръстоски и туристите, но мисля, че постигнах някаква класация. Както се разбрахме, жените не са стока. По телосложение и цвят на кожата приличат на пандишпанено тесто, освен ако не са от родените гувернантки, които гледат строго като разочарован булдог и имат повече кости от уважаващ себе си питон. Англичаните пък се делят на три категории. Пролетарски протоземноводни с уши като пържоли, зъби които навяват идеи за тежки телесни повреди и вратове последен номер. Достолепни люде, видимо от сой, или млади такива стремящи се към достолепие или поне към елегантност. Странно интелигентни типове с чела достигащи върховете на Алпите и една идея повече стави от необходимото, които се кълчат по много странен начин докато ходят. Аз обвинявам образователната система. Мъжете обаче се обличат с много вкус. Може и да не носят цилиндри и монокли, но пък палтата и саката са ежедневно, а не официално облекло. АнцуНзи носят само малките гаменчета, на които предстои да се превърнат в протоземноводни от първи тип. Естествено, по магазините видях и какви ли не извращения, но то мода, нека си стои на витрината.
Натоварих се на първия автобус, който дойде. Екскурзоводът тоя път си беше истински жив маймуняк, прилича малко на Тим Къри на млади години и разказваше какви ли не дивотии. Минахме покрай Хайд Парк и дома на Уелингтънския дук. Въпросната къщурка има много интересен адрес: Лондон 1. Без пощенски код, без улица, без нищо. Дали не е лесно да му се прати писмо на човека. На паметника на животните, загинали във войните ("Те нямаха избор") завихме надясно и се завряхме в някакви безнадеждни сокаци, преминавайки покрай ресторант Ла Гаврош (любимият на лейди Дъ, отличен с три звезди на Мишелин по нейно време, сега "само" с две). Гидът ни реши да се заинтригува колко струва едно манджане там, провери в телефона си и съобщи скромната сума от 150 паунда за първокласно меню. За сравнение, в ресторант Prime Wine Bar на остров Сьодермалм в Стокхолм платихме по 80 евро на човек за въпросното първокласно меню. Въпреки че първата класа в Швеция е малко... хм. Както и да е, споразумяхме се, че офертата в Metro за сандвич, малка опаковка чипс и напитка по избор на цена от 2.50 паунда е далеч по-приемлива за туристи като нас. Съвсем близо до въпросния ресторант пък е някакъв много специален хотел, който се води ексклузивен. За разлика от повечето ексклузивни места в момента, които са просто ужасно скъпи места, но приемат всеки с дебел портфейл, там можеш да нощуваш само ако някой предишен гост те е препоръчал. Никой не знае кой е препоръчал Джак Никълсън, но и той е спал там.
След туй минахме през Гламерика. Това е общо взето дипломатическият район в Лондон, където са струпани посолствата. Включително и американското, естествено най-голямото. Обаче, в противоречие с всичките му там международни конвенции, американското посолство в Лондон е единственото, което не е на американска земя, защото там всичко принадлежи или на короната, или на дука на Уелингтън, не помня точно, но крайният резултат е, че никой не може да я купи. Иззлорадствах. Минахме и покрай дома на баронеса (на няколко пъти натърти на баронеса) Маргарет Тачър, както и покрай домовете на цял куп знаменитости. Името би трябвало да е комбинация от glamour и America, нали много така бляскаво и специално, но аз набързо го редактирах в комбинация от гламава Америка, което е далеч пó на място.
Спряхме на Green Park за смяна на шофьорите. Разни хора слязоха да се поразтъпчат, а аз се възползвах да се набутам най-отпред. Там не само че беше по-тясно от нормалното, а имаше и някаква гнясна ламарина, чиято функция така и не можах да си изясня, освен да ми натъртва мотовилките. Колената ми ме напсуваха злодейски, но нямаха кой знае какъв избор. По едно време до мен се натресе някакъв нюйоркски филипинец или филипински нюйоркчанин, не ми стана много ясно, който веднага ме заговори. Ама. Какво. Им. Става. На. Тия. Хора? Изтъркаляхме се покрай Мраморната арка и началото на улица Оксфорд, която беше окичена с британски знамена до степен непрогледна завеса. После пак се бутнахме в някакви сокаци и излязохме на улица Регентска, по която се спуснахме на югоизток. Обърнаха ни внимание на коронките върху уличните лампи, които означавали как всичко тук е собственост на короната и наемите от магазините се стичат директно в хазната. Гот, а? Видяхме площад Пикадили с огромните електрически реклами, които са местно изобретение отпреди стотина години, макар и тогава да са били по-скромни - осветени отзад афиши, а не гигантски телевизори и се залашкахме към Трафалгарския площад. По това време беше вече около два часът, а трафикът беше отвратителен. Преосмислих мнението си от предната вечер и реших, че дневен Лондон не ми харесва толкова, колкото нощен Лондон.
На Трафалгарския площад вече няма такива промишлени количества гълъби, както са ми разправяли други пътешественици. Сигурно са ги поотстреляли, те англичаните обичат лова. За сметка на това там си е колоната на адмирал Нелсън, както и двата огромни фонтана. Огромни, защото хем площадът е голям и има място за тях, хем пречат на събирането на големи тълпи, които да почнат безредици. Имаше и голям електронен часовник, отброяващ секундите до началото на Олимпийските игри. Даже не ми се мисли каква зверска лудница ще е след два месеца. Изтърколихме се по улица Парламентска, видях тълпата туристи, която снимаше Даунинг Стрийт номер 10, сиреч резиденцията на премиера, и слязох на Уестминстърския мост. В картата, която забърсах в автобуса, пишеше че билетът ми за въпросното мероприятие, в добавка към 24 часовата си валидност, може да ме качи и на корабче по Темза. Дали пък няма да се възползвам. Разгънах си крайно болящите колена, хвърлих монета от 50 пенса на един гайдар и отидох на кея.
Пътуването с корабчето беше доста по-късо, но пък (лично за мен) несравнимо по-забавно. След като разблъсках някаква компания белгийци, състояща се от 4 момченца и 10 пъти повече русокоси девойчета, почувствах как коефициентът ми на интелигентност доближава стайната температура и се изправих гордо на кърмата. То една кърма, широка колкото апартамента ми, ама на тия речни гальоти нали не им трябва кой знае каква плавателност и без това. Лашках си се леко с течението и злорадо се присмивах на залитащите туристи. Който е казал, че Vorfreude ist die beste Freude, много се е излъгал. Schadenfreude ist noch besser. Плавахме по течението на реката, което ми беше малко конфузно, защото повечето реки, по които съм плавал, обикновено текат на юг, ама през Лондон Темза тече на североизток. После завива, няма страшно. Минахме покрай националния театър, който е въпиющо грозен, но за сметка на това - нисък. Когато минавахме под моста Ватерлоо, екскурзоводът (то не беше екскурзовод, беше си матрос, ама разказваше много итнересни работи) ни посъветва да махаме на минувачите. Според традицията, ако те ни помахат, ще имаме пет години добър късмет. На мен една леля ми прати въздушна целувка, това за колко години се брои? (После прочетох, че това се отнасяло за Моста на кулата, ама важното е махане да има.) Доминиканският мост пък (а да видим дали ще го намерите кой е) ще бъде дом на първата метростанция изцяло над реката. Градят я усилено, че да я привършат преди Олимипийските игри. Въобще в Англия се работи здраво - строителните работи продължават до късно вечерта, всичко работи и в неделя, има денонощни магазини, абе - рай. На южния бряг на реката има кръгла бяла постройка със сламен покрив. Това е Шекспировият театър "Глобус", единствената постройка в Лондон, която може да има такъв покрив. Вътре пиесите се играят както едно време - без осветление, без микрофони, с дрехи подходящи за епохата. Всъщност това не е оригиналният театър, а точно негово копие. Останките на истинския театър са открити при изкопните работи за построяването на дирекцията на Financial Times, малко по-надолу по течението, точно след моста Съдърк (ах, колко осакатен звучи английският на кирилица). Кръчма "Котвата" е една от най-старите в града, а близо до нея има истинска функционална пиратска... абе май е бригантина, малка ми се стори за шхуна. Е това беше кораб посторен за скорост - с тясна кръма и плитко газене, имах чувството че всеки момент ще тръгне да гони някой испански галеон. Следваше HMS Belfast, сега плаващ музей, фрегата построена в същата корабостроителница, от която е излязъл и Титаник. Сигурно затова си го държат закотвен в реката, за по-сигурно. Беше настръхнал от оръдия, да не го открадне някой сигурно. Казаха ни, че може да прати петкилограмов снаряд на разстояние 40 мили. Кофти, ако ти падне в чашата за чай.
Корабчето обърна перпендикулярно на течението, така че да даде възможност на всички желаещи да снимат Моста на кулата. После матросът, той и екскурзовод, ни напомни, че всъщност е само матрос, без екскурзовод, но целият екипаж ще се радва ако пуснем "няколко кинта" в кофата за шампанско когато слизаме. Виждайки недоумяващите изражения на пасажерите, той обясни че ако не знаем какво са няколко кинта, приемат също така кредитни и дебитни карти, телефонни номера на девойки... а щурманът, понеже бил разкрепостен човек, приемал и телефонни номера на младежи. Заливайки се от смях, му пуснах две лири и успях да не цопна в реката докато слизах от корабчето. Часът беше четири.
На редовните читатели може да им се стори странно, че все още не съм отворил дума за ядене. Как да отворя, като цял ден туристясвам с пустия автобус и не бях ял нищо освен въпросните три KitKat-а, които бях взел на излизане от хостела. Време беше да взема мерки. Отказах да дам седем паунда за порция риба с картофки на кея на Моста с кулата, така че реших да си отида до хостела, да си взема багажа и да потърся някой от тия магазини дето и беден студент може да си купи за ядене в тях. Иху, ще се возя на метрото. Лондонското метро е... изживяване. Първо билетът струва 4.30 паунда, а картата за 24 часа е 7. Естествено всички пътуват със специални Oyster Cards (не знам защо така се казват, аз не видях кьорава стрида в тоя град), които таксуват по възможно най-евтината тарифа за съответната времева зона. Между другото, тия 4.30 са само за зона 1 и 2. Лондон има шест концентрични зони и не ми се мисли колко ще ме одрънкат да стигна до Хийтроу примерно. На всичкото отгоре нямах монети, малоумният автомат не ми приемаше картата, а процепът за банкноти явно беше нещо, което се случва само на другите. Добре че имаше и гише с истински жив човек за галфони като мен. Взех си една дневна карта, промуших се през вратичките и отидох да се возя на влакче.
Добре, че предварително бях хвърлил едно око на картата на линиите, окачена в преддверието на гарата. Долу на перона карта нямаше, а вътре във влакчето имаше само карта на текущата линия с отбелязани спирки за прекачване. А пък линиите не са номерирани, като в нормална европейска столица, а са именувани - Виктория, Пикадили, Кръг, Централна и така нататък. Дето се вика, който не знае къде отива, стига някъде другаде. По подобие на парижкото метро, всички стени са облицовани с фаянсови плочки. Сигурно лесно се мие, обаче на мен продължава да ми прилича на кръстоска между тоалетна и лудница. Тунелите са ниски, но за сметка на това има въздухопроводи, по които да си оставя скалпа, ако не внимавам. Същото се отнася и за влаковете. Че то в теснолинейката за Добринище има повече място. Обаче шапка им свалям на съобщенията - казват ти хората по коя линия се движиш, накъде отиваш, на коя спирка си се озовал и прочие. Понякога даже се сещат да ти кажат от коя страна да слезеш. На мен ми липсваше виенската организация, при която се казва и на какво можеш да се прекачиш. На излизане пък също трябва да си покажеш билета на машината, да не би да си тичал по релсите гратис. Както и да е. Намерих си хостела, взех си чантата, никой нищо не ми беше откраднал (макар че аз си носех Kindle-a с мен, мускалчетата в пояса, нъл тъй) и се отправих в търсене на храна.
Не бях изминал и 20 крачки, когато видях табела, на която пишеше Троен хамбургер с картофки и напитка - пет паунда. Ох, на дяда. Тройният хамбургер беше хамбургер с три парчета мръвка в него, много забавно. Взех си минерална вода, която беше турска и съответно - вкусна. Добре де, не знам дали беше съответно, но си беше вкусна. Не направих връзката между двата факта чак до последния ден, когато си купих английска минерална вода. Ама то ужас някакъв. Същата като чешмяната, ама газирана. Използвах я да... абе няма значение за какво я ползвах на летището, ама не я пих. Стабилно нахранен се хвърлих пак на метрото, този път към автогара Виктория, която е точно зад жп гара Виктория. Опитах се да се чуя с Елица, една колежка от Виена, която прави докторантура в Лондон, но телефонът ми най-подло се самоуби. За 48 часа да ми падне батерията докрай, егати простотията. На гарата пък никой не пожела да ми заеме един USB порт, където да си включа телефона да яде, а аз нямах адаптер за странните английски контакти. В крайна сметка се отказах да се опитвам да го включа и седнах да си чета, само за да бъда изтормозен от гълъб камикадзе. Гадното животно летеше в бръснещ полет на височината на раменете на седнал човек и се забавляваше да тормози търпеливо чакащите пътници. Ех да имах една ракета за тенис. Ама по-добре, че нямах, сигурно пак щеше да ме запсува някой криворазбран природозащитник, като едно време в Стокхолм, когато едно пернато се опита да ми кълве от сандвича и аз го пернах.
Автобусът пристигна и се натоварих на предната седалка, да зяпам какво става. Мушнах един KitKat за десерт след стабилното плюскане и напред към Саутхемптън. На галено - Со'тон. Докато разбера, че едното е еквивалентно на другото, бая зор видях. Минавахме миля след миля безкрайно английско поле. Егати скучния пейзаж. Трябва да го добавя като четвърта причина за разселението на колонизаторите по света. По едно време една фадрома, широка колкото две ленти и натоварена с огрооооомен строителен камион беше причинила кратко задръстване, но общо взето това беше единственото разнообразие. Пристигнах на автогарата в Саутхемптън пет минути по-рано и веднага си набелязах първата забележителност - огромен магазин за играчки. Не толкова огромен като онзи в Лондон, покрай който минахме с автобуса, дето е на пет етажа и заема не знам колко хектара, но все пак голям. Роми беше там, заедно с нейна съученичка, същата и колежка. Вече се беше стъмнило и не можах да видя кой знае колко от града, но те ме успокоиха, че и без това няма кой знае колко за гледане.
Роми беше сготвила тортелини с месо и сос от заквасена сметана, зелени подправки, пипер и лимон. Беше фантастично. Марти беше сготвила макарони с праз, наденички и нещо си запечени на фурна. Беше кошмарно. Пихме и по няколко чаши вино и докато се усетихме беше три часът и трябваше да спим. На другата сутрин се сблъсках с английската водопроводна система. Хайде, душът имаше смесител, ама мивката си беше с две кранчета. Аз как да си измия ръцете. Ужас. Обръснах се на топлото и си измих лицето на студеното. Брррр. Пихме по чаша вино за добро утро и излязохме на разходка. Саутхемптън е не само морски град, от него е тръгнал и "Титаник". Съответно има и музей на въпросното корито. Не влязох, но за сметка на това се разходихме по брега и влязохме да хапнем в ресторант "Бананения кей". Сигурно там са стоварвали банананананите едно време. Набързо заръчах плато от морски дарове за предястие и пържола от свинска рибица за похапване. Платото беше невероятно. Дори като отдадем дължимото на факта, че съм в сухоземна страна дето ядат само наденици и шницели, пак беше страхотно. Имаше тигрови скариди, от тия огромните, нормални скаридки с някакъв готин сос, пушена сьомга с все кожата, черни миди, ама мънички, около три сантиметра черупка с миниатюрна мръвчица вътре (почти нямаха пясък), ситно кълцано рачешко месо с майонезено-млечен сос и нещо, което странно приличаше на смляна млечница (там дето се прави хайверът, абе рибешки ташаци) и имаше също толкова странен вкус, гарнирано със зелена салата с рукола и сливови домати (така пишеше в менюто, приличат на познатите ни черешови домати, ама наистина имат вкус на слива), поръсена с нещо, което беше или суров хайвер, или маринован кардамон, не съм много сигурен. А пържолата беше... един път. Не съм ял по-крехко свинско, а аз правя много крехко свинско. И беше поднесена с чътни (ще рече кълцаница) от печени ябълки и манго, което контрастираше страхотно с месото, съвсем леко поръсено с едро смлян чер пипер. Естествено, въпросното гурметстване дойде на съответната цена, и в България едва ли бих дал 15 лева за пържола, камо ли 15 паунда, но пък сега, турист съм.
Минахме покрай яхтеното пристанище (добре че клавиатурата на лаптопа ми е водоустойчива, че какви лиги точа в момента), взехме бира (ейл, истински хубав ейл и портър и стаут и късо съединение на лаптопа) и тръгнахме да се разхождаме из града. Странен град е това Саутхемптън. Уж е студентски, ама почти никого не видяхме на улицата. Роми рече, че е понеже всички са в сесия, ама да погледнем истината в очите, кой нормален студент оставя ученето да му пречи на пиенето? Има адски много дюкянчета и магазинчета, от които поне шейсет процента са затворени. Отидохме до центъра, ама баш стъргалото, където вече имаше хора. Всички - в мола. По американскому. Фу. Разходихме се покрай разни сергии и фолклоризми, взех една кутия бонбони за виното и продължихме. Видяхме музея на "Титаник" (само отвън, както се разбрахме) и Тюдоровата къща. Тия хора са имали вкус за архитектура. Сигурно са им били калпави корабите, знае ли човек. Набелязахме си и една микропивоварна, в която да хапнем някой от следващите дни. Прибрахме се за по чаша вино и нещо за замезване, когато Роми обяви, че трябва да ходи на работа. Работи вечерна смяна в един магазин за дрехи, помага при почистването след като затворят. Остави ме под нежните грижи на Марти, един тип на име Тодор (когото аз набързо прекръстих на Тошики. Щото мога) и още вино. Когато Роми се прибра, ходихме да вземем още вино и поръчахме кебап от някой арап. Кебапът беше като едно време в Швеция - месо, салата и картофки, люти чушки и лют сос, без следа от разните му там хлябове и други изгъзици. Аз си отворих единия ейл, после пихме по вино и си говорихме глупости пак докъм три часа.
През деня бях забелязал, че нещо из апартамента упорито прави мяц. Едно такова приглушено, все едно киха мишка. Какъв беше ужасът ми, когато разбрах, че мишката не е мишка, а е сензорът на пожарната аларма над леглото ми, който поради незнайно каква причина... ами, упорито прави мяц. Само дето като бях в стаята не беше приглушено, беше злоумишлено пронизително. Опитах се да го отворя, че да махна батерията, но плъзгачът беше заял. Опитах се да развия цялото нещо от тавана и да го пусна в тоалетната, но и то беше заяло. С мъка потиснах желанието си да го изритам от тавана и да скачам отгоре му докато не го превърна в паста. Намерих някакъв бутон, на който пишеше "Натисни за зануляване". Явно славата ни се носи, хъ-хъ-хъ. Натиснах го, млъкна. След 15 минути пак се обади, тоя път с двойно изписукване. Напсувах го от сърце, натиснах го няколко пъти едно след друго и заспах.
Събудих се рано сутрин, в 11:50. Всъщност преди това се бях събудил в седем, но реших, че е престъпно рано за ставане, в отпуска съм все пак. Плюс, че беше събота. Роми и Марти точно се прибираха, бяха развели псето. Марти има мопс на име Барни. Не обичам брахицефалните кучета и туй то. Или поне не обичам мопсовете. Тая твар можеше да дочуе отваряне на опаковка с храна от съседния квартал, постоянно просеше манджа и доколкото разбирам, е хомосексуалист. Обичаше да седи в моя и на Тошики скут, а Марти каза, че веднъж един доберман се е опитал да го оноди, при което Барни никак не се е съпротивлявал. Пес-пидирас. Пихме по едно вино за добро утро и успях да изнудя Роми пак да излезем на разходка. Тя имаше да учи и ми беше малко гузно, но само малко. Бях им обещал да сготвя и ми трябваше някой да ме заведе до магазина за манжа. Въодушевен от кулинарните върхове, които постигнахме когато Ийгъра ми беше на гости, реших да им правя пълнени пилешки гърди с гъбен сос.
Напазарувахме. Взехме и още бира. Разходихме се по крепостната стена и през студентския квартал (доста празен), и отидохме до магазина за играчки. Цял куп играчки и нищо да не си харесам, пълно безобразие. Направи ми впечатление обаче, че съвременните играчки бавно, но неотклонно потискат фантазията на децата. Да, много са, но всяка е нещо определено. Хари Потър си е Хари Потър, Дарт Вейдър (макар и пич) си е Дарт Вейдър и туй то. Всичко е марково и следва някаква определена тема, следователно може да се използва само в игри на тази тема. Къде остава пръчката, която може да бъде меч, магически жезъл, кораб, бастун и лък в порядъка на един следобед? Къде остават топчетата и оловните войничета и безименните малки колички, с които разигравахме какви ли не фантастични сценарии? Дори LEGO-то, което от малък обичам, беше тематично и частите подхождаха само на определени композиции. Добре поне, че имаше топки и водни пистолети, та не бях вдигнал съвсем ръце.
Прибрахме се, пийнахме по едно вино да стоплим душата и аз се отдадох на свещенодействане. Разрязах шест пилешки филета, но не изцяло, а само колкото да се получи джобче. Размих три пълни лъжици брашно със сока от един лимон, сушени зелени подправки, сол и малко чер пипер и доста червен пипер. С въпросната смес обмазах филетата отвън и отвътре, покрих ги с олио, захлупих ги и ги сложих на студено да си поемат миризмите. После си отворих една бутилка портър и отидох да досаждам на Тошики. По някое време разходихме животното и се прибрахме да довърша. Пихме по едно вино и аз се отдадох на готвене. Накълцах около 80 грама печурки на колкото се може по-ситно и ги задуших заедно с половин ситно скълцана зелена чушка и две лъжици двойно заквасена сметана (тя беше странно сладка, но щеше да контрастира добре с лимона в пилето), естествено сол и малко пипер. Дръпнах сместа от огъня и набързо излапах соса, който беше пуснала. После натъпках сместа в пилешкото джобче, Роми заши раните, излях малко олио върху цялата история и опаковах всяко филенце в отделен лист алуминиево фолио. Метнах всичките тез неща в тавичка в подгрята на 250 градуса фурна и отидох да пия вино. Останалите гъби и чушка направих на гъбена каша с малко брашно и повечко вода. Уж трябваше да е сос, ама то хвана, че се сгъсти.
Похапнахме щастливо и пак се отдадохме на винопиене, глупостоговорене и филмогледане. Гледахме някакъв немски филм, "Вълната", който показва, че немците умират да се изхвърлят и са готови да наденат свастиките с има-няма 10 минути предупреждение, колкото и да говорят как диктатурата в Германия е невъзможна. Този път си легнахме рано, щото на следващия ден щях да пътувам за Лондон. Следобяд, разбира се, ама все пак.
След задължителния сутрешен душ си нахвърлях нещата в багажа и излязохме с Роми да наловуваме закуска. Искахме да идем в оная микропивоварна, "Танцуващият", но там не сервираха преди 12, а вече бяхме изпуснали закуската на повечето места. Влязохме в една кръчма на име "Карго", която си беше както се полага на хан. С голяма обща стая с огнище, бар с много ейлове (и бутилки водка, модерни времена) и готвач, който непрекъснато магерува по нещо. Поръчах си английска закуска, най-после щях да я опитам. Държа да отбележа, че англичаните макар и да не ги бива в готвенето, имат правилна идея за това какво трябва да съдържа една закуска: протеин! Наденичка, две яйца на очи, бекон, боб, черен пудинг (кървавица с хляб, общо взето) и две препечени филийки хляб с подсолено масло. Вкусотия! Само черният пудинг беше странен, но го преживях, в Швеция съм ял къде-къде по-извратени неща. След това се разходихме през университетския парк. То си е една морава с бучнати тук-там брястове и кестени (кестените цъфтяха, голям кеф), но има алея на цветята, със засадени какви ли не странни яркоцъфтящи храсти, която води към алпийска градина пълна с билчици и цветенца, включително и здравец, и едно езеро с ееееей такива златни рибки. Тая градина ми хареса най-много от всичко. Красота в простотата и такива ми ти работи. След това минахме през квартирата, взех си раницата, дадох последния KitKat на Роми и се натоварих на автобуса за Лондон.
След поредното скучно пътуване из безкрайните английски нивя, автобусът ме изхвърли на автогавра Виктория, където Елица ме посрещна. Йей. Отидохме до лабораторията й, тя да си смени хранителната среда на някакви клетки, и после до квартирата й. Аз имах светлия план да пия докъм три сутринта в някоя кръчма и после да се натоваря на автобуса за летището, без много-много да спя. Тя ме напсува, настоя да спя у тях (наистина не виждах идеята в това, но с жена спори ли се) и отидохме на разходка. Минахме през Трафалгарския площад, забърсахме по един сандвич и тръгнахме да се мотаем из Сохо в търсене на кръчма. След като обиколихме еннайсет на брой гей бара, накрая се спряхме в "Малката сестричка на Восъчко". Явно Восъчко о'Конър (Waxy O'Connor) е някаква много известна ирландска кръчма, която си има и малка сестричка, в случай че ви се прииска нещо по-спокойно. Беше тъпканица, но успяхме да си поръчаме (ирландски ейл, иху) и се качихме на втория етаж, където видяхме, дръж ме да не падна, Dumb Waitor. Това не е тъп сервитьор, а мъничък сервизен асансьор, който слиза до бара. Иначе казано, седи си човек наблизо и ожаднява, но не му се слиза по стълбите. Пише на една бележка какво му се пие и пуска асансьора до бара. Барманът прочита бележката, сипва чашите, пише колко струва всичко и качва асансьора. Клиентът плаща и му се връща ресто по същия начин. Супер пиниз. Да можеше и в България да има такова, с което да не се злоупотребява. Дано станем и ние хора някой ден.
Като си изпихме бирите, минахме през Пикадили и после влязохме в един огромен магазин за сувенири и британски бръмбъзлъци, на име "Готината Британия" (Cool Britain). Накупих една торба боклучоци, на опашката някой пак ме заговори. А стига бе. За щастие се движехме сравнително бързо и не успях да чуя цялата история на живота му, само как е купил модел на лондонско такси и двуетажен автобус за сина си. Вече беше доволно тъмно и се спуснахме до Уестминстърския мост, където снимах пловдивското колело (разбрахме се вече) и Парламента, вече осветени. Затътрихме се към квартирата на Елица. Срещнахме разни разгологъзени девойки, явно веселото в Лондон е щом като залезе слънцето, преди това всички са строго консервативни и консервативно строги. Пътьом си взех сандвич и вода (ъф, че гнъсна беше) за закуска на следващия ден и се прибрахме в нейното лабиринтозно общежитие. Пихме по бира, легнахме и след два часа трябваше да ставам. Не е като да бях спал особено много и без това, Елица си държи стаята на нещо средно между сауна, фурна и адски огън. Отправих се с бодра крачка към Бейкър стрийт (така и не можах да видя 221Б, но шотландецът ми разказа, че там сега имало банка, която била наела специален човек, който да отговаря на писма до Шерлок Холмс. Ей такава работа искам) и се изпружих да си чакам автобуса. По едно време дойдоха трима пияни шотландци, които бяха направили точно това, което исках и аз - поркали са докато не е станало време за тръгване. Мамка им.
На летището минах разните му там контроли бързо и безболезнено (Гранична полиция там се разхожда по автомати, няма шест-пет), докато не се наложи да си проверя от кой изход излитам. На телевизора пишеше да чакам в чакалнята. Разбрах, че изходът бива обявен 15 минути преди началото на качването на самолета. Викам си дано няма пак такава обстойна проверка на документите, че току-виж съм си останал в Лондон. Нямаше никаква проверка на документите. Натоварих си се на самолета и си намерих място до пътеката. Този път и двамата ми съседи предпочетоха да спят, вместо да ми глаголят, аман значи. Два часа по-късно бях в Братислава, а след още два - на работното си място. Изпълнен с енергия (така и не знам от какво, сигурно от многото вино дето пих в Со'тон) показах на шефа какви готини резултати имам, даже не напсувах студентката, щото беше свършила добра работа докато ме нямаше и докато се усетя стана време да си ходя.
Легнах си в осем и спах дванайсет часа.
Кеф.
Само жалко, че не можах да отида до Стоунхендж, ама нямаше автобус от Со'тон, пък не ми се връщаше до Лондон, че после пак на запад. Шантава история. Другия път, и без това искам да видя и Шотландия.
