Ptuj
От известно време насам, ще рече от два дни след лятната ми отпуска, бях започнал да правя планове къде ми се ходи следващия път. Следващият път беше австрийският национален празник, 26-ти октомври, който тази година се падаше в петък. С Миро имахме амбициозната идея да се разходим до Барселона, която не само има институт по молеулярна биология на брега на морето, ами и обещава хубаво време за къпане дори в напреднала есен. Уви, цените на полетите отказаха да паднат под 250 евро, така че се насочихме към по-икономически приемливи алтернативи. Спряхме се на Загреб. Така и така не бях ходил в Хърватска, а пък и Миро заяви, че непременно трябва да идем до Плитвишките езера, където било невероятно красиво и имало мечки. Айде на мечките! Събрахме Деян и Силвия да си имаме компания, купихме билети за нафтобуса и се разбрахме да се чакаме в 7:30 на виенската автогара. С Деян и Силвия всъщност се разбрахме да се чакаме в 7:00 на спирката на метрото, но Миро заяви, че сме абсолютно луди и ще дойде направо на автогарата. Срещата в седем имаше за цел да остави толеранс за евентуални закъснения рано сутрин в почивния ден. Като например моето.
Излюпих се в 6:30 и се завтекох мощно към банята. Планът беше 10 минути къпане, 10 минути приготвяне и бегом към спирката. Бях си наприготвил неща за обличане от предната вечер, но все още трябваше да направя сандвичи и да прегледам дали съм взел всичко необходимо. Като билетите, които отлежаваха на бюрото ми заедно с малко пари в брой. Фотоапарат, телефон, зарядни за двата, книга, че да не се случи нещо с Kindle-a, нож, в случай че срещнем гладна мечка, свирка, в случай че мечката не е гладна и е в настроение за хоро, два сандвича, вода. Паспорт. Бях свикнал да пътувам навсякъде с лична карта (което за малко да ми изиграе кофти шега като ходих до Гран Бретан), но Балканите са това, простотии всякакви, по-добре да си взема паспорта. Така че позакъснях леко... с 15 минути.
Бодро се отправихме към автогарата. Тя беше грозна, но за сметка на това - ветровита. Провериха ни билетите и се юрнахме да си дирим автобуса. Шофьорът точно качваше големите куфарища и се готвеше да отвори предната врата. Моменталически се върнах 1000 км на юг и 20 години назад. Огромна тълпа сърбоговорящи люде се стовари върху вратата, опитвайки се с бутане, дърпане и псувни да вкара колкото се може повече хора и багаж в автобуса. Тъй де, да няма никакво съмнение къде отиваме. За щастие шофьорът беше свикнал с такива дивотии и успя да въведе ред. Деян се метна през вратата като триатлонист и запази четири места едно до друго. Успях даже да си натикам раницата над главата, че да не ми се бута в предългите крака. Решихме, че сме готови за тръгване. Да, обаче. По едно време цял куп официозно изглеждащи люде нахлуха в автобуса и заявиха, че искат да ни видят билетите. Ма маце, нали ти ми го завери преди 10 минути тоя билет. Нищо, пак. Оказа се, че имаме един човек повече поради грешка в онлайн системата. Да играем музикални столове сега ли, що? В крайна сметка потеглихме само с 20 минути закъснение.
Деян обяви, че на другия ден в Плитвице имало 70 % шанс да вали. Чудо голямо, няма да се спрем я. Седемдесет - седемдесет, кой ти ги дава. Пътуването по облачната австрийска равнина беше спокойно и безметежно. Изух си кубинките, разни хора спяха, ние си говорехме простотии, две седалки пред нас една майка полагаше геройски усилия да занимава три дечица, така че да не вдигат шум. Те си бяха много възпитани де, хем не ги свърташе на едно място, хем не крещяха. Едно русо момиченце даже си пееше нещо. На нас това ни дай, повод за простеене - веднага се включихме в песничката. Текстът беше лесен, "ляляляляляля", а мелодията май беше кой както си я натъкми. По едно време ме лъхна миризма на цигари. Ай сиктир, викам си, кой кретен пуши в автобуса. След кратко наблюдение установихме, че една дама на средна възраст, видимо повлияна от биологично активна съставка, редовно ходи до тоалетната на автобуса, след което се размирисва на цигарен дим. Те ти, булка, Спасовден. По едно време тая се разврещя, че в тоалетната нямало тоалетна хартия. Шофьорът... не арменецът, с ръката голема, просто някой сърбскоговорящ... то вече и сърби не може да им вика човек на тия, нали фанатично се делят на черногорци, сърби, хървати и още там каква сган, нищо че езикът им същият... та, шофьорът й изръмжа да млъква, щото в тоалетната не се предполага да се пуши и че ако не миряса, ще я свали от автобуса. Външно и вътрешно аплодирахме подобно решение, но уви. Миро разказа някаква история как шефът на не знам коя фармацевтична компания за Европа бил решил да изключат Хърватска и Черна гора (Croatia, Montenegro) от тестовете на някакво ново лекарство, щото първата страна звучала като да е в Азия, а другата - в Африка. Ебаси, викам си, от какви хора зависи бъдещето. Знам си аз, че трябваше да продължа да се трескам в стената като малък, ама нашите не, недей, ще затъпееш. Я гледай тоя тип, него техните сигурно са го засилвали от втория етаж, че да го докарат до такъв ръководен пост. А ти, Томанов, прави си докторантурата, като ти е толкова акълът.
Стигнахме до някаква бензиностанция дълбоко в Южна Австрия и шофьорът обяви 15 минути почивка. Обяви я на немски, все пак сме в Австрия, нъл тъй. Онуй пушещото изврещя, че не можело в автобус, който пътува за Хърватска, да се говори на немски. Тя била югославка и трябвало да й се говори на... на югославски предполагам. Хората гледаха потресени, ние се държахме за търбусите от смях. Следваше разтъпкване, оскверняване на близките тоалетни и прочие приятни дейности. Поразходихме се малко, при което се натъкнахме на интересна гледка. Всъщност на няколко такива. Първо, срещнахме две колежки от моя институт, които пътуваха с кола за Сплит и бяха спрели да си починат. Второ, гръмогласната пушачка от автобуса си купи няколко бири, явно щеше да има продължение на забавлението. Трето, видяхме полицейска кола, факт, на който не обърнахме внимание в началото. И последно, видяхме "камион марка TIR". Естествено, интересното не беше камионът, нито пловдивската регистрация, още по-малко надписът "Петко Ангелов БГ". Интересното беше, че камионът си имаше сателитна чиния. На Булсатком. Докато се възхищавахме на чинията, полицаите се изсипаха от колата и се захвана вихрена дискусия с шофьора на нашия автобус, биропиещата цигаропушеща особа и поне половината пътници. Нададохме ухо и подочухме, че госпожата, възмутена от отношението на шофьора, е викнала полиция. Полицаите й обясниха, че ако нарушава спокойствието на останалите пътници, шофьорът е в пълното си право да я свали и всъщност тя трябва да го благословавя, че я е свалил в Австрия, а не в Словения примерно.
Доволно подхилващи се, отидохме да разгледаме камиона на Петко Ангелов. На предното стъкло пишеше Митко. Петко явно ще да преуспява, щом и Митко е успял да си наеме. Помолихме шофьора, въпросния Митко, да ни направи снимка на четиримата. Той пък заяви, че непременно ще ни черпи с ракия, щото имал имен ден. Викам си и таз хубава, тоя с каква ли клекавица ще ни пои. Само Силвия и аз се престрашихме, при което той извади две пластмасови чаши и две пластмасови бутилки, едната пълна с кола, другата с нещо, което имаше цвета и консистенцията на зехтин. Повдигнах учудено вежда, но възпитано помолих да ми сипе само един пръст. Явно пръстът ми беше изправен, щото чашата ми биде напълнена догоре. Отпих. Ококорих се и отпих пак, тоя път повечко. Изключително мека история. Да имаше и салатка. Замезих по руски, вдишвайки от подмишницата си, и връчих чашата на останалите. По едно време дойде и шофьорът на съседния камион, той сърбин, и стана съвсем веселко. За съжаление ние трябваше да продължаваме. Пожелахме си взаимно добър път и се накачулихме в автобуса.
Ракията моментално ни докара в състояние на еуфория, което се заех да запазя, изяждайки и втория си сандвич. Югославката усърдно мълчеше, което не ни попречи на настроението. Влязохме в Словения с около стотина километра в час и за около 45 минути я прецапахме цялата. Следваше, о ужас, излизане от Европейския съюз. На словенската граница един пич се качи в автобуса, метна по едно око на всички документи и си излезе. Почти като веселото войниче от пътуването до Русия, само дето не беше весел, нито войниче, нито пък си имаше Калашников. С щик. Аматьорска история. На хърватската граница ни накараха да слезем от автобуса и да минем покрай някаква будка с "п", където да ни проверят документите. Будката беше с пуснати щори и от служителя на Гранична полиция се виждаха само две рунтави длани. С други думи, аз не му виждах лицето, нито той - моето. Нагло си подадох личната карта, която някакси рикошира, защото ми беше върната след по-малко от секунда. Отидохме да преслушаме безмитния магазин. Беше скъп, но за сметка на това - еднообразен. Сиктирдосахме го и се качихме на транспорта.
В следващия един час минахме покрай град на име Птуй (явно някой е бил много отвратен) и река на име Крапина, която английскоговорящ би превел свободно като Лайнянка. Беше кафява, знае ли човек... Децата полагаха геройски усилия да се държат мирно. . По едно време онуй ми ти женище реши саркастично да заяви на момиченцето зад нея, че много харесва тананикането й и не може ли да чуе още от него. Момиченцето се отзова с готовност, подкрепено от бек вокали, сиреч нас. Чудовището съвсем се разврещя и постанови, че децата са абсолютно невъзпитани. При което на майката й падна пердето и тегли една петнайсетмитнутна тирада, деликатно намеквайки как многоуважаемата дама трябва да си затвори гадната уста и да спре да вика по децата й, щото лошо й се пише. Излишно е да казвам, че нас вече ни боляха коремите от смях. Дадохме своя принос в общата какафония, пеейки песничката за автобуса, която е по-еднообразна само от тази за фермата на стария МакДоналд. Иайиайо... имам чувството, че американските детски песнички нарочно са абсолютно кретенски, че да подготвят хлапетата от малки за мозъкоубийствения живот, който ги чака в следващите няколко десетилетия. Както и да е.
Влизахме в Загреб. Прецапахме някаква безименна река. Впоследствие установихме, че е Сава. Не беше кой знае колко голяма, може би стотина метра широка. Загреб е странна амалгама между Западна и Източна Европа. Булевардите бяха широки, набучкани с дървета и множество зелени площи, добре означена релефна маркировка, разни модерни сгради, търговски центрове и прочие неща. Не видяхме много соц блокове, но те може да са били от северната страна на града, знае ли човек. Ние идвахме от север, но магистралата минаваше западно от града и захождаше към него от юг. Сградите в центъра обаче бяха доста плачевни. Мръсни сивокафяви фасади, направени още по-сивокафяви от леката мъгла и от градския смог. Порутена мазилка, зейнали прозорци и затворени магазини. И всичко това - на идеално асфалтирани улици. Е, идеално - по нашенски. При първия дъжд се оказа, че дренажът им не е на ниво, но затова пък тротоарите бяха пълни с локви.
Загребската автогара беше грозна, но мокра. Обменихме пари, курсът беше 7.5 куна за евро. Решихме да си закупим и билети за автобуса до Плитвишките езера на другия ден. Една услужлива дама ни рече, че първият автобус за натам е в 7:30, а последният наобратно - в 17:50. Решихме, че не можем да понесем да станем толкова рано, че да се класираме за 7:30. Следващият автобус беше в 8:40. Завихме, че искаме да сме с него, и с последния наобратно. Служителката ни връчи билетите, с баркодове и място на отпътуване и прочие. Да бяхме ги и прочели. Намерихме голяма карта на града с увеличен план на центъра. Разбрахме как да стигнем до хостела си и се отправихме на път. Разбрахме също така, че смартфонищата ни могат да ни покажат местоположението ни с точност до метър, но за да изтеглим карти, че да видим къде е там дето се намираме, ни трябва интернет. Почувствах се като баба Вихронрав. Знаех точно къде съм, но всичко останало се беше позагубило. Все пак имахме приблизителна представа за посоката. На запад до Централна гара, после малко на север, после пак на запад. Проста работа. Пък и минахме покрай туристическо бюро и се снабдихме с карти на града. Йе.
Централна гара... дори да не знаехме, че е тя, пак щяхме да разбрем. Както каза Миро, всички гари имат една такава атмосфера на... гаровост. Човек веднага се сеща къде е попаднал. И това преди да видим черния парен локомотив, курдисан леко встрани от главния вход. Как да не се почувства човек като вкъщи. Горе-долу по това време осъзнахме, че ориентирането из града с карта е занимание за напреднали. Причината беше, че на сградите имената на улиците са в именителен падеж, а на картата - в съкратен притежателен. Например нашият хотел се намираше на улица Андрей Качич. На картата улицата беше просто Качичка. Мамку ви йебем хърватичку. Минахме покрай нещо, наречено Титовски трг. Не се ебавам, трг беше, това гласните са буржоазни предразсъдъци. Тито ясно, ами трг от какво е съкращение. Деян обясни, че това е местната дума за площад. Ай сиктир бе. Ми на шведски е торг. Вярно, чете се другояче, ама все пак. Реших да не споделям този лингвистичен паралел с местните, че сигурно щяха да обявят Швеция за хърватска колония. А както знае всеки, тя е кюрдско-иранска такава. Сърбите са в Австрия и правят хубави плескавици. Искам си ги на мес(т)ó.
Добрахме се до ChillOut Hostel, където рецепционистката самоотвержено се хвърли в дебрите на английския и лично ни съпроводи до стаята ни. Хостелът беше тематично изрисуван в люти чушки и навсякъде се мъдреха чушлета в саксии. Ох, на дяда. Ние бяхме в оранжевата стая на третия етаж. Оранжева, защото всичко в нея беше оранжево. С изключение на поличките над леглата. Тя бяха патладжанени. Леглата бяха две, двуетажни. Отначало исках да спя долу, защото не ми се занимаваше да се катеря по миниатюрната стълбичка, но с изненада установих, че долната табла на втория етаж е изрязана почти до матрака. Хей, ура, щях да си стърча. Моментално си заплюх едното горно легло. Деян пък вече се беше разквартирувал на другото, обяснявайки как от дете не е спал на такова. Какво пък, гледката четирикрил гардероб да се качва на двуетажно легло не беше за изпускане.
Излязохме на разходка. Петдесет метра нагоре по улицата се натъкнахме на магазин и решихме да прекъснем разходката. Напазарувахме хляб, лютеница (айвар де), салам и кашкавал и се върнахме към хостела да си похапнем. Взехме и разни хрупанки и сладки за следващия ден, както и PVC бира за довечера. Излязохме на разходка. Отидохме до местното стъргало, където цял куп люде продаваха мед и миришеше страхотно. Качихме се до една готина катедрала и после се разходихме из разни малки живописни улички, осеяни с мощни скъпарски ресторанти. Въобще Загреб е само една идея по-евтин от Виена, и то не за всичко. Минахме покрай паметника на Никола Тесла, след което по незнайно какви улички излязохме на парламента. Пък то много готини хърватки се събирали при тоя парламент. Хърватките са по някакъв странен подобни на шведките. Готини са като са младички и после изведнъж се включва някакъв ген и стават на страшилища. А пък езикът им е един дивашки. То предполагам всички балканци си звучим един на друг по тоя начин, обаче на мен лично хърватският изговор ми е толкова селяндурски, думи нямам.
Прибрахме се в хостела и решихме да налазим гумената бира. В общата стая имаше частно парти, така че теглихме една дълга на забраната за пиене в стаите и се качихме да си я налазваме в нашата си. То... налазихме я само тримата, щото Деян си беше взел радлери, и май аз изпих значително повече от Миро и Силвия. В крайна сметка те двамата си легнаха, пък на мен ми се отвори глътка и ходихме с Деян до магазина за още бира и радлер и нещо за мезе. Продължихме да си лафим в кухнята, но надойдоха разни сърбоговорящи да си лафят с Деян. На мен пък ми се доспа зверски, така че се качих по всички възможни стълби и се тръшнах в леговището си.
На следващата сутрин се надигнах в шест. Отвратително. Занесох се до банята, че да се съживя малко с душ. Някакви хора точно си лягаха. Мило. Когато се върнах, онези още спяха. Разтропах се, че да стават и да ходят и те да се мият. Миро се размрънка, че с Деян постоянно сме били ставали да пикаем и сме го будили. Прав беше, ама то толкоз бира седи ли мирно. Деян пък се оплакваше колко често се е удрял в патладжанената си полица. По едно време бях установил, че тя се маха, ама май така и не се сетих да му кажа. Голям праз. Някаква дърта хърватка бучеше на местното линго, правеше мили очи на Деян и сериозно ми лазеше по нервите. Деян преведе, че ни е предупреждавала да сме тихи. Да не беше тоя глас на корабна сирена, можеше и да я послушам, но бях убеден, че никой вече не спи. Закусихме доволно, натъпкахме храната в една раница и се юрнахме към автогарата. Ръмеше кротък дъждец. Нещо не ни се качваше на трамвай. Миро заяви, че трябва да ходим бързо, за да стигнем автогарата навреме. Отворих големио пергел и за половин час стигнахме... два пъти по-бързо, отколкото бяхме дошли от нея.
Чакалнята беше отделена от основното помещение със стъклени врати подобни на тези в московското метро: ако не се движиш достатъчно пъргаво, може и да те гилотинират. Приготвихме се да си заверим билетите, когато установихме, че стъклените врати не работят. Нашенска му работа. Минахме си през мъртвите автомати и се пуснахме на стоянката. Автобус нямаше. Понеже все пак бяхме на Балканите, рекох да проверя дали всичко е така както трябва да е. Извадих билета и почнах да чета ситния текст. Още на първия ред се изприщих. Овцата вчера ни беше издала билети за автобуса в 7:30, не за този в 8:40. Препсувахме я в нестроен хор и се юрнахме към бюрото за рекламации. Естествено, автобусът в 8:40 се управляваше от друг туроператор и билетите ни не важаха за него. Купихме си нови билети за отиване (които струваха 75 % от цената на двупосочния билет) и решихме, че ще се връщаме с тези, дето вече си бяхме купили. Щастливо платили такса "Тъпотия", се курдисахме на правилната платформа и автобусът даже взе, че дойде.
Денят беше гаден и мъглив. Идея нямахме какво време щяхме да заварим в Плитвице, камо ли дали щеше да става за снимки. По едно време мъглата взе да се раздига, а когато облаците милостиво се отвориха, за да пропуснат повече от спорадичен слънчев лъч, от нея не остана и помен. За сметка на това заваля. Типично по английски. Някакъв тип пък през цялото време говореше по телефона. Не знам какъв точно телефон, но предавателната му антена беше толкова мощна, че гласът му се разнасяше по музикалната уредба на автобуса и всички успявахме да се насладим на неговата страна от разговора. Което май беше за предпочитане, понеже музикалните вкусове на шофьора гравитираха към местния еквивалент на чалгата, или както те си му викат с умиление - турбофолк. Предната вечер бях заредил карта на цяла Хърватска, барабар с Хавстрия, така че да знаем къде се намираме. Деян също, ама неговият телефон явно не я помнеше, та се ориентирахме по моята.
Стигнахме Плитвишките езера и се разтоварихме. Имахме карта.. така де, скица, според която трябваше да влезем през вход номер едно, да се спуснем до долните езера, да прецапаме покрай едни водопади и да идем на корабче, което да ни остави на средните езера, да походим покрай тях и да се качим на автовлак до вход (той и изход) номер две, откъдето да си хванем автобуса за Загреб. Просто нали? Погледнахме къде сме. Бяхме на вход номер две, което ни прецакваше целия строен план. Не го прецакваше, ама ние не знаехме. Поехме в един есенен ден по шосето. По някое време намерихме пътечка, която водеше към резервата. И така, бяхме влезли, но нямахме билети за вътрешните транспорти. Ако разполагахме с осем часа, щяхме да можем да обходим целия маршрут и да не ни трябват въпросните транспорти. Ние обаче имахме само шест. Завтекохме се към вход/изход едно, откъдето да си вземем билети. Пътьом минахме покрай спиращи дъха гледки, които наснимахме усърдно. Като резултат отиването до входа ни отне близо час, вместо петнайсет минути.
Сигурно сме били най-странната гледка на света, четирима идиоти доближават входа откъм вътрешната страна и се курдисват да си купят билети. Обаче си взехме студентски и спестихме 4 евро, ха! Юрнахме се по пътеките и водопадите. А те са толкова красиви, че му се взима дъхът на човек. Особено големият водопад, който е направо възхитителен. Направихме си единични снимки, групови снимки, снимки подходящи за корицата на списание за Епохата на Водолея, въобще бая щракане падна.
Така и не успяхме да видим мечки, но те сигурно си бяха легнали да спят зимен сън, пък и ние ходихме по най-оживените пътеки. Едва ли мецуните биха търпяли да спят в съседство с толкова много туристи. Все пак, когато намерих една пещера и ме обхвана спелеологията, набързо реших да не се поддавам на изкушението и само да се снимам на входа. Бяха ни предупредили, че е възможно мецуните да са особено раздразнителни сега, когато точно се опитват да заспят. Напълно ги разбирам, и аз почвам да прехвърлям разнообразни начини да светя някому маслото, когато ми пречи да спя. Не видяхме и кой знае колко други животни, с изключение на промишлени количества рибоци и две патици, които гледаха мъдро. По патешки.
По някое време стигнахме до кея, откъдето трябваше да си вземем корабчето. Едно претъпкано точно отплаваше и имахме 20-30 минути да се разтъпчем. Пихме вода, разгледахме менюто, накупих картички, далеч по-хубави от тези в Загреб и прочие туристическа дейност. Когато корабчето дойде, народът мощно се втурна да седне най-отпред. До рубката. Само дето рубката беше на кърмата, така че най-хубавите места за снимки бяха всъщност последните, на носа. Най-нагло си седнахме там и се приготвихме за плаване. То едно плаване с тия езерни гальоти, ама айде. По едно време заваля дъжд. Викаме си чудо голямо, вторият за днес е, няма да ни намокри повече от това. Да, обаче. Към дъждът се прибави мощен вятър и започна да вали хоризонтално. Бяхме мощно намокрени и решихме да слезем на първия бряг, да намерим сушина и да изчакаме да дъждът спре. Слязохме на първия бряг, намерихме сушина и зачакахме дъждът да спре. Междувременно установихме, че сме слезли на грешния бряг. Бяхме на южния, а пък нужната нам пътека започваше от пристана на северния. Мф.
Дъждът не даваше признаци на спиране. Изядохме едни вафли, установих, че якето ми е изсъхнало, теглихме една дълга на дъжда и се юрнахме към кея. Полусухите ми дънки се усещаха възхитително, все едно бях обул панталони от непокрит талашит. Прецапахме до северния бряг и продължихме да се шматкаме по пътеките. То пък изгря слънце. Навсякъде беше пълно с нападали листа, а водата в езерата беше кристално чиста. Всички пътеки пък бяха направени от полирани дървени трупи и усещането беше фантастично. Как ми се искаше да е лято и да се гмурна. То къпането беше забранено, ама кой може да ме хване като съм във водата? Човека пириход съм аз. Така лека полека, в снимки и смях се добрахме до спирката на автовлакчето, което трябваше да ни закара до долу. Едно мило усмихващо се рускинче ме помоли да направя снимка на групата й. И аз се усмихнах мило, но внимателно, щото групата се състоеше от всякакви нездравословно изглеждащи типове, и направих въпросната снимка. После още пет-шест, да има.
Спуснахме се до изхода, където си намерихме котка. Или тя ни намери, нещо такова. Само че не беше заинтересована от игра, просто искаше да яде. И не че беше гладна, щото се назлъндисваше на всеки подхвърлен залък, ама номерът беше да претараши всички възможни торби. Миро я прокуди с възхитителна псувня и се завтекохме към автобусната спирка. Нашият автобус, бидейки последен, беше предшестван от три други, които не желаха да ни качат, щото сме били превозвани от грешен туроператор. Седяхме си на пейката на спирката, гледахме как дъждът отново вали и се чудехме какъв е точно случаят на самотния черен пасат, паркиран от другата страна на пътя. По едно време вратата се отвори, излезе някакъв дундест човечец, а пасатът замина на юг. Човечецът прецапа при нас и дружелюбно сподели, че автобусът бил строшен, не, щял да закъснее с половин час, не, нямало да дойде, щото в Сплит валяло сняг. Погледнахме го умно и заявихме, че не се тревожим, нашият автобус беше чак след час и имаше достатъчно време, че да си сложи вериги, като толкова вали сняг в Сплит. Всред този така занимателен разговор пасатът се беше върнал и пак беше паркиран с лице на юг. Стана ни интересно. По едно време дундьо се отегчи и отиде на срещуположната спирка, където взе да досажда на някаква девойка с чадър.
Дойде някакъв пич по къси панталони и джапанки. Гледахме го потресено, ние бяхме по якета и кубинки, той май беше взел грешен завой на Тропика на Козирога. По едно време се качи в пасата и заминаха на юг. Междувременно дойде маршрутка, която се оказа такси. Обяснихме, че не искаме такси до Загреб, още по-малко до Виена, имаме си билети. Ебаси, за пръв път тръгвам нанякъде твърде добре подготвен. Хърватска се оказа страна на спонтанните решения. Пасатът се върна от север и шофьорът на маршрутката отиде да муфти цигара. В замяна предложи мандарина. Започнахме да се чувстваме все по-странно, сякаш наблюдаваме организирана група, която отвлича хора за откуп, примамвайки ги с мандарини. Маршруткаджията предложи мандарина на дундьо и чакащата отсреща жена. Спогледахме се и с Деян демонстративно започнахме да си играем с ножовете си. Ей така, за всеки случай. Дойде автобус за Сплит и жената се качи. Пасатът замина на юг.
Останал без компания, маршруткаджията дойде да ни предложи мандарини. Измуфти и цигара от Миро. Обясни ни, че пасатът бил черно такси, което развеждало хората до близките хотели. Погледнахме го облещено. Близките хотели бяха на разстояние от 300 до 700 метра. Петминутна разходка в най-лошия случай. Ебаси и предразсъдъците буржоазни имат тия хора. Пасатът дойде от север. Изядохме мандарините, ометохме и де що беше останало в раниците и зачакахме автобус или халюцинации, което ни сполетеше първо. Оказа се автобусът. Натоварихме се и оставихме това странно място с тези странни хора.
В Загреб бяхме гладни. Намерихме първата работническо-селска закусвалня до автогарата и си заръчахме по една плескавица с лук и пърленка. Миро си заръча кебапчета, които мистериозно бяха мутирали в кюфтета. Не че ги върна. Силвия пък не яде. Единодушно решихме, че е време да вземем трамвай до хостела. Номер шест, който в едната посока ходи до Сопот, а в другата - до Чрномерец... абе до Черноморец. Естествено, не си купихме билети. По отношение на градския транспорт в Загреб не мога да кажа много. Видяхме само трамваи, никакви автобуси или метро. За сметка на това трамваите бяха новички (или поне прясно боядисани с хубава боя), чистички и светлички. Толкова светлички, че като излезе човек на нощна разходка го болят очите от тия ми ти дрънкала. Не дрънчаха чак толкова много, колкото в София де. Ама и не бяха тихи като виенските. Амалгама, казвам ви. В хостела се отдадохме на мощно горещо къпане, след което слязохме в общата стая да се посоциализираме.
Посрещна ме плътна пелена от цигарен дим. Идея нямам защо Миро и Силвия искаха да пушат навън, трябваше просто да си дишат в стаята. Изгората на Деян ни даде две бири за сметка на заведението, които изпихме с кеф. Томислав (на) тъмно е хубава бира, препоръчвам. После Деян излезе да се види с някакъв приятел от детинство, пък ние останахме да си лафим и да се кикотим докато общата стая не се опразни. После се качихме да си лафим и да се кикотим в нашата си. Навън валеше страхотен дъжд и даже се притеснихме леко за Деян. Ама не чак толкова, че да ни разстрои. Някъде към един ни обори сън и се трупнахме, след като внимателно бяхме изключили всички възможни аларми. Сетих се, че тази нощ сменяха времето, което означаваше, че можех да спя един час повече. Заспах с щастлива усмивка.
На другата сутрин взехме два пресни хляба от магазина (истински хляб, с коричка и мекичко и бял и вкусен и майната ви, австрийци) и съвестно се заехме с унищожаването на всички останали хранителни продукти. Остана даже и за скромен сандвич за из път. Скромен, скромен... моят беше към декар, този на Деян - два. Докато храносмилахме, в стаята влезе еуфорично псе с размерите на мишка, което лаеше почти в ултразвуковия спектър. Казваше се Миро. Нашият Миро не беше никак доволен от подобно стечение на обстоятелствата и скришом се опита да го настъпи. Не успя, за искрено наше съжаление. Когато съвсем започнахме да клюмаме, решихме да излезем да се поразходим. Час и половина при нула градуса, нищо работа, нали така. Оказа се, че придобитият шведски толеранс към студа работи стабилно и си ми беше много добре. Разгледахме един битак, където имаше доста интересни неща, включително тежководолазен шлем от едно време, ролки за гравиране и лули със сребърен обков. Добре, че нямах пари. Последва разходка, при която избирахме пътя на принципа "ей оназ уличка ми изглежда много живописна".
Намерихме горната станция на една кабелна железница, откъдето се виждаше цял Загреб. Не беше особено въодушевяващо, ама все пак. Намерихме и нещо, наречено "Музей на разбитите връзки", където разни хора даряват разни неща, които са им спомен от бивши гаджета. Твърдо отказах да дам 25 куна (3 евро и малце) за подобно нещо и продължихме. Намерихме разни министерства, църкви и цял куп симпатични сокаци. Винаги така става, най-интересните неща откриваме накрая. Натъкнахме се и на най-странната църква, в която съм влизал. Беше построена върху улица... или улицата минаваше през църквата... не мога да намеря по-добро обяснение. Една паметна плоча ни обясняваше, че това е църквата на Ордена на хърватските дракони. Разни местни рицари с покровител свети Георги. Самата църква беше всъщност постройката на портата в крепостната стена на стария град. Видяхме и статуя на свети Георги със змея. Така и не разбрах тоя орден на Гошо ли е симпатизирал, или на змея Горянин. Пък може и на двете. Както казва Хампарцум Хампарцумян от книгата за Хък Холбен: "Аз съм свети Георги, убиец на девици, спасител на дракони".
По някое време решихме, че ни е време да се сбогуваме със Загреб. След последно нерегламентирано пътуване с трамвая се озовахме на автогарата и зачакахме автобуса. И той дойде. Двуетажен. Пъклен план назря в подлия ми акъл и ентусиазирано взех да настоявам да заемем предните места на втория етаж. Там, където целия път се вижда като на длан. Вързаха ми се на акъла. Деян заклини рамене в тълпата отляво на вратата, аз отдясно, пуснахме Силвия нагоре и се завтекохме подире й. Естествено, имаше повече хора отколкото места. И то не един, както на идване. Цяла тълпа повече, та се наложи спешно да се реквизира отнякъде втори автобус. Хората около нас говореха за гръмогласно женище, което им вкиснало пътуването към Загреб в петък. Интересно как никой не говореше за нас, ние вдигахме много повече шум от нея. Междувременно в автобуса се качиха още две колежки от факултета, които били прекарали уикенда в Загреб. Майтап да пада. По някое време взехме, че тръгнахме.
Шофьорът беше същият от петъчния автобус и любезно ни осведомли, че щяхме да пътуваме един час до границата със Словения, а час след това сме щели да направим почивка в Южна Австрия. Дали? Потеглихме на север. Сава, която изглеждаше толкова мирна 48 часа по-рано, сега беше придошла и се разливаше в продължение на около километър, докато най-накрая не беше опряла в дига. Явно е често срещано явление, дигата беше бая стабилна. Магистралата беше странна. Ускорителната лента беше широка има-няма половин метър, но пък имаше десетметров затревен банкет, който преминаваше в гора. На места преминаваше в блато, явно Сава не беше единствената придошла река. По пътя на север дъждът премина в лапавица, а тя на свой ред - в сняг. Дреме ни на нас, имахме си гледка и ръсехме простотии с кофи. Някъде един километър преди границата попаднахме в задръстване. Приближавахме контролна будка на магистралата. Същите като в Сърбия. Пълна малоумщина, мене ако питате, защо просто няма винетки и хората да си карат културно? Само задръстваха движението на пътя тия нещастници.
Пътната такса можеше да се плати по два начина: в брой или с карта. Ние явно имахме карта, защото шофьорът ни устремно се метна в лявата лента, изплисквайки по-малотонажни мепесета от пътя си. Минахме през пропускателния пункт и се отправихме към бус лентата на граничната контрола, която идваше след някакви си петстотин метра. Въпросната лента беше в десния край на пътя. Автобусът ни харабийски засече има-няма седем ленти и започна да пъпли в ускорителната. Която тук си беше нормално широка, но за сметка на това беше препречена от полицейска кола. Явно хората искаха да има място за линейка в случай на нужда. Или това, или просто си бяха кретени. Автобусът ни невъзмутимо се спусна от магистралата, мина през някакво кръстовище и се изкачи по друга рампа, деликатно предреждайки едно двеста-триста автомобила. И там като се почна едно чакане. Имах свежата идея да ям в Австрия, но след първия час чакане изоставих тази наивна мисъл и извадих могъщия си сандвич. Деян отдавна беше унищожил неговия и сега жално вдъхваше миризмата на пресен хляб и лютеница, разнасяща се откъм мен. Пикаеше ни се. В края на втория час всички бяхме стабилно вкиснати и бяхме заболи нос в книгите си. Всички освен Деян, комуто книгата явно не се харесваше и разцъкваше някаква игра на телефона си. На хърватската граница ни свалиха от автобуса и ни прекараха в колона по един през някаква будка, където някакъв чичка изпитателно ми разгледа личната карта от всички възможни страни. Същата е като преди два дни, шибаняк с шибаняците. Качихме се обратно в автобуса.
Като гледах колите пред нас реших, че докато стигнем словенската граница, ще имам време да се изпикая по малка нужда. Потърсих тоалетната. Подминах някаква врата с размери метър и петдесет на половин метър и продължих да търся тоалетната. Накрая се оказа, че точно тази врата ми трябва. Ама вие майтап си правите с мен бе, хора, как ще се натъпча аз в тоя шкаф за анорексични метли? Натъпках се. Веднъж в един миниатюрен нереактивен самолет си бях затъкнал раменете в тавана и така успях да се облекчавам въпреки турболенцията. В тоя кенеф си бях затъкнал раменете в отсрещната стена и го спусках директно в тоалетната чиния. Ако се бях опитал да седна, сигурно щях да пробия стената с коленете си. Което пък веднъж за малко да ми се случи в Полша. Ще взема да напиша разказ за най-миниатюрните нужници, които съм посещавал. Върнах се при останалите и заех мястото си в редицата разкопани фараони, взиращи се напред с празен поглед. Явно бяхме прекарали толкова време заедно, че менструалните ни цикли се бяха синхронизирали и настроението на един моментално се предаваше на другите.
В края на третия час доближавахме словенската граница. С искрен интерес наблюдавахме как автобусите се разтоварват, тълпата хора влиза в някаква сграда и след известно време излиза от друга врата, че да се натовари в межудвременно приплъзналия се напред автобус. По едно време от сградата излезе един полицай и се шмугна в близката патрулка. Ритуалът по шмугването беше дублиран от Миро:
"Абе, отде се взе тоя сняг бе? Ебагомамата! Че и студ. Къде са ми сега ключовете? А, ето ги, в ръката ми. Абе тая кола що не пали? И е студена. Чакай аз да отворя вратата, че да се стопли. А, ето, запали. Така, сега да изчистя стъклата. Ама с какво? Я, ръкав. Пуу, че студено. Ама че съм прост, не мога да се сетя една чистачка да взема, че да ги изчистя. Влизам в колата, затварям вратата, включвам на задна. Офф, чистачките ми стърчат. Колко съм умен, изправил съм ги, че да не замръзнат. Отварям вратата, излизам, оправям чистачките, влизам, включвам на задна. Засичам автобуса. Що да не паркирам там?"
Засеченият автобус беше нашият. По някое време полицаят се разбра с останалите шофьори и успя да си пробие път до един от изходите, при което отпраши нанякъде. Шибаняк словенски. "Косьо", заяви Миро с убеждение, "никакви автобуси повече, отсега нататък само дестинации, достижими със самолет. Като Тенерифе". Единодушно се съгласихме. Разгеле, добрахме се до граничната контрола. Личната ми карта отново беше внимателно огледана, след което бяхме събрани в някаква кошара докато автобусът, останал в ничията земя, не благоволеше да се дотътрузи при нас. Теглих една дълга на тая овча история и излязох да подишам малко чист въздух. Бичнах се в облак от цигарен дим и почнах да псувам наистина сериозно. Заобиколих някаква линейка или патрулка или кой знае какво и видях голяма поляна със снежен човек. Я ела тука на батко да те цели със снежни топки. Ръкавици нямах, но пък имах енергия в излишък. Автобусът дойде, качихме се и хайде на север.
Шофьорът обяви, че ще направим кратка почивка на най-близкото OMV. Хубаво. Народът се юрна да пикае и да купува манджа, а пък аз си направих личен снежен човек и започнах да си го целя с топки, за искрената завист на всички хлапета, заточени от майките си в автобуса. По едно време Деян се присъедини към мен, и още някакъв пич, и така продължихме да се забавляваме чак докато шофьорът не прогърмя "Айде бе, дечковци, тръгваме". Силвия и Миро се донесоха в свински тръс от бензиностанцията и потеглихме.
Даже не усетихме кога минахме австрийската граница, още по-малко пък Грац. Бяхме еуфорични, смеехме се, забавлявахме се на обилно валящия сняг, честитяхме на Миро, който току-що се беше сдобил с племенник (от разпродажбата сигурно) и въобще настроението беше на ниво. Докато не видяхме стабилната колона от коли, които се люшкаха пиянски (летногумно) по заснежения път. Шофьорът ни небрежно намали на осемдесет и започна нагло да изпреварва по-леките люде. Досега не бях виждал 30-тонен голф, ама за всяко нещо си има пръв път. Ние четиримата усърдно подпомагахме сцеплението на предните гуми и единодушно щракнахме предпазните си колани. Когато за десети пореден път възклихнахме "Ай стига бе, видя ли колко близо мина до тоя", чухме как всички зад нас вихрено се закопчават. Хах!
По едно време настигнахме два снегорина. Ако не им бяха толкова широки лопатите, май щяхме да опитаме да ги изпреварим. Някъде посред нищото между Грац и Виена снегът понамаля, снегорините отидоха да чистят другото платно, а на нашия шофьор отново му порасна десния крак. Във Виена пък беше съвсем сухо. Паркирахме на спирката, почти избутвайки някакъв заблеян ситроен, който в същото време се опитваше да спре точно там, аплодирахме шофьора, благодарихме на Бога и се качихме на метрото за вкъщи. Бяхме пристигнали само с три часа закъснение. Иху! Прибрах се, пуснах парното, пих един чай с повечко Джони в него и се трупнах да спя.
Излюпих се в 6:30 и се завтекох мощно към банята. Планът беше 10 минути къпане, 10 минути приготвяне и бегом към спирката. Бях си наприготвил неща за обличане от предната вечер, но все още трябваше да направя сандвичи и да прегледам дали съм взел всичко необходимо. Като билетите, които отлежаваха на бюрото ми заедно с малко пари в брой. Фотоапарат, телефон, зарядни за двата, книга, че да не се случи нещо с Kindle-a, нож, в случай че срещнем гладна мечка, свирка, в случай че мечката не е гладна и е в настроение за хоро, два сандвича, вода. Паспорт. Бях свикнал да пътувам навсякъде с лична карта (което за малко да ми изиграе кофти шега като ходих до Гран Бретан), но Балканите са това, простотии всякакви, по-добре да си взема паспорта. Така че позакъснях леко... с 15 минути.
Бодро се отправихме към автогарата. Тя беше грозна, но за сметка на това - ветровита. Провериха ни билетите и се юрнахме да си дирим автобуса. Шофьорът точно качваше големите куфарища и се готвеше да отвори предната врата. Моменталически се върнах 1000 км на юг и 20 години назад. Огромна тълпа сърбоговорящи люде се стовари върху вратата, опитвайки се с бутане, дърпане и псувни да вкара колкото се може повече хора и багаж в автобуса. Тъй де, да няма никакво съмнение къде отиваме. За щастие шофьорът беше свикнал с такива дивотии и успя да въведе ред. Деян се метна през вратата като триатлонист и запази четири места едно до друго. Успях даже да си натикам раницата над главата, че да не ми се бута в предългите крака. Решихме, че сме готови за тръгване. Да, обаче. По едно време цял куп официозно изглеждащи люде нахлуха в автобуса и заявиха, че искат да ни видят билетите. Ма маце, нали ти ми го завери преди 10 минути тоя билет. Нищо, пак. Оказа се, че имаме един човек повече поради грешка в онлайн системата. Да играем музикални столове сега ли, що? В крайна сметка потеглихме само с 20 минути закъснение.
Деян обяви, че на другия ден в Плитвице имало 70 % шанс да вали. Чудо голямо, няма да се спрем я. Седемдесет - седемдесет, кой ти ги дава. Пътуването по облачната австрийска равнина беше спокойно и безметежно. Изух си кубинките, разни хора спяха, ние си говорехме простотии, две седалки пред нас една майка полагаше геройски усилия да занимава три дечица, така че да не вдигат шум. Те си бяха много възпитани де, хем не ги свърташе на едно място, хем не крещяха. Едно русо момиченце даже си пееше нещо. На нас това ни дай, повод за простеене - веднага се включихме в песничката. Текстът беше лесен, "ляляляляляля", а мелодията май беше кой както си я натъкми. По едно време ме лъхна миризма на цигари. Ай сиктир, викам си, кой кретен пуши в автобуса. След кратко наблюдение установихме, че една дама на средна възраст, видимо повлияна от биологично активна съставка, редовно ходи до тоалетната на автобуса, след което се размирисва на цигарен дим. Те ти, булка, Спасовден. По едно време тая се разврещя, че в тоалетната нямало тоалетна хартия. Шофьорът... не арменецът, с ръката голема, просто някой сърбскоговорящ... то вече и сърби не може да им вика човек на тия, нали фанатично се делят на черногорци, сърби, хървати и още там каква сган, нищо че езикът им същият... та, шофьорът й изръмжа да млъква, щото в тоалетната не се предполага да се пуши и че ако не миряса, ще я свали от автобуса. Външно и вътрешно аплодирахме подобно решение, но уви. Миро разказа някаква история как шефът на не знам коя фармацевтична компания за Европа бил решил да изключат Хърватска и Черна гора (Croatia, Montenegro) от тестовете на някакво ново лекарство, щото първата страна звучала като да е в Азия, а другата - в Африка. Ебаси, викам си, от какви хора зависи бъдещето. Знам си аз, че трябваше да продължа да се трескам в стената като малък, ама нашите не, недей, ще затъпееш. Я гледай тоя тип, него техните сигурно са го засилвали от втория етаж, че да го докарат до такъв ръководен пост. А ти, Томанов, прави си докторантурата, като ти е толкова акълът.
Стигнахме до някаква бензиностанция дълбоко в Южна Австрия и шофьорът обяви 15 минути почивка. Обяви я на немски, все пак сме в Австрия, нъл тъй. Онуй пушещото изврещя, че не можело в автобус, който пътува за Хърватска, да се говори на немски. Тя била югославка и трябвало да й се говори на... на югославски предполагам. Хората гледаха потресени, ние се държахме за търбусите от смях. Следваше разтъпкване, оскверняване на близките тоалетни и прочие приятни дейности. Поразходихме се малко, при което се натъкнахме на интересна гледка. Всъщност на няколко такива. Първо, срещнахме две колежки от моя институт, които пътуваха с кола за Сплит и бяха спрели да си починат. Второ, гръмогласната пушачка от автобуса си купи няколко бири, явно щеше да има продължение на забавлението. Трето, видяхме полицейска кола, факт, на който не обърнахме внимание в началото. И последно, видяхме "камион марка TIR". Естествено, интересното не беше камионът, нито пловдивската регистрация, още по-малко надписът "Петко Ангелов БГ". Интересното беше, че камионът си имаше сателитна чиния. На Булсатком. Докато се възхищавахме на чинията, полицаите се изсипаха от колата и се захвана вихрена дискусия с шофьора на нашия автобус, биропиещата цигаропушеща особа и поне половината пътници. Нададохме ухо и подочухме, че госпожата, възмутена от отношението на шофьора, е викнала полиция. Полицаите й обясниха, че ако нарушава спокойствието на останалите пътници, шофьорът е в пълното си право да я свали и всъщност тя трябва да го благословавя, че я е свалил в Австрия, а не в Словения примерно.
 |
| Сателитен тираджия с ракия |
Ракията моментално ни докара в състояние на еуфория, което се заех да запазя, изяждайки и втория си сандвич. Югославката усърдно мълчеше, което не ни попречи на настроението. Влязохме в Словения с около стотина километра в час и за около 45 минути я прецапахме цялата. Следваше, о ужас, излизане от Европейския съюз. На словенската граница един пич се качи в автобуса, метна по едно око на всички документи и си излезе. Почти като веселото войниче от пътуването до Русия, само дето не беше весел, нито войниче, нито пък си имаше Калашников. С щик. Аматьорска история. На хърватската граница ни накараха да слезем от автобуса и да минем покрай някаква будка с "п", където да ни проверят документите. Будката беше с пуснати щори и от служителя на Гранична полиция се виждаха само две рунтави длани. С други думи, аз не му виждах лицето, нито той - моето. Нагло си подадох личната карта, която някакси рикошира, защото ми беше върната след по-малко от секунда. Отидохме да преслушаме безмитния магазин. Беше скъп, но за сметка на това - еднообразен. Сиктирдосахме го и се качихме на транспорта.
В следващия един час минахме покрай град на име Птуй (явно някой е бил много отвратен) и река на име Крапина, която английскоговорящ би превел свободно като Лайнянка. Беше кафява, знае ли човек... Децата полагаха геройски усилия да се държат мирно. . По едно време онуй ми ти женище реши саркастично да заяви на момиченцето зад нея, че много харесва тананикането й и не може ли да чуе още от него. Момиченцето се отзова с готовност, подкрепено от бек вокали, сиреч нас. Чудовището съвсем се разврещя и постанови, че децата са абсолютно невъзпитани. При което на майката й падна пердето и тегли една петнайсетмитнутна тирада, деликатно намеквайки как многоуважаемата дама трябва да си затвори гадната уста и да спре да вика по децата й, щото лошо й се пише. Излишно е да казвам, че нас вече ни боляха коремите от смях. Дадохме своя принос в общата какафония, пеейки песничката за автобуса, която е по-еднообразна само от тази за фермата на стария МакДоналд. Иайиайо... имам чувството, че американските детски песнички нарочно са абсолютно кретенски, че да подготвят хлапетата от малки за мозъкоубийствения живот, който ги чака в следващите няколко десетилетия. Както и да е.
Влизахме в Загреб. Прецапахме някаква безименна река. Впоследствие установихме, че е Сава. Не беше кой знае колко голяма, може би стотина метра широка. Загреб е странна амалгама между Западна и Източна Европа. Булевардите бяха широки, набучкани с дървета и множество зелени площи, добре означена релефна маркировка, разни модерни сгради, търговски центрове и прочие неща. Не видяхме много соц блокове, но те може да са били от северната страна на града, знае ли човек. Ние идвахме от север, но магистралата минаваше западно от града и захождаше към него от юг. Сградите в центъра обаче бяха доста плачевни. Мръсни сивокафяви фасади, направени още по-сивокафяви от леката мъгла и от градския смог. Порутена мазилка, зейнали прозорци и затворени магазини. И всичко това - на идеално асфалтирани улици. Е, идеално - по нашенски. При първия дъжд се оказа, че дренажът им не е на ниво, но затова пък тротоарите бяха пълни с локви.
Загребската автогара беше грозна, но мокра. Обменихме пари, курсът беше 7.5 куна за евро. Решихме да си закупим и билети за автобуса до Плитвишките езера на другия ден. Една услужлива дама ни рече, че първият автобус за натам е в 7:30, а последният наобратно - в 17:50. Решихме, че не можем да понесем да станем толкова рано, че да се класираме за 7:30. Следващият автобус беше в 8:40. Завихме, че искаме да сме с него, и с последния наобратно. Служителката ни връчи билетите, с баркодове и място на отпътуване и прочие. Да бяхме ги и прочели. Намерихме голяма карта на града с увеличен план на центъра. Разбрахме как да стигнем до хостела си и се отправихме на път. Разбрахме също така, че смартфонищата ни могат да ни покажат местоположението ни с точност до метър, но за да изтеглим карти, че да видим къде е там дето се намираме, ни трябва интернет. Почувствах се като баба Вихронрав. Знаех точно къде съм, но всичко останало се беше позагубило. Все пак имахме приблизителна представа за посоката. На запад до Централна гара, после малко на север, после пак на запад. Проста работа. Пък и минахме покрай туристическо бюро и се снабдихме с карти на града. Йе.
Централна гара... дори да не знаехме, че е тя, пак щяхме да разбрем. Както каза Миро, всички гари имат една такава атмосфера на... гаровост. Човек веднага се сеща къде е попаднал. И това преди да видим черния парен локомотив, курдисан леко встрани от главния вход. Как да не се почувства човек като вкъщи. Горе-долу по това време осъзнахме, че ориентирането из града с карта е занимание за напреднали. Причината беше, че на сградите имената на улиците са в именителен падеж, а на картата - в съкратен притежателен. Например нашият хотел се намираше на улица Андрей Качич. На картата улицата беше просто Качичка. Мамку ви йебем хърватичку. Минахме покрай нещо, наречено Титовски трг. Не се ебавам, трг беше, това гласните са буржоазни предразсъдъци. Тито ясно, ами трг от какво е съкращение. Деян обясни, че това е местната дума за площад. Ай сиктир бе. Ми на шведски е торг. Вярно, чете се другояче, ама все пак. Реших да не споделям този лингвистичен паралел с местните, че сигурно щяха да обявят Швеция за хърватска колония. А както знае всеки, тя е кюрдско-иранска такава. Сърбите са в Австрия и правят хубави плескавици. Искам си ги на мес(т)ó.
Добрахме се до ChillOut Hostel, където рецепционистката самоотвержено се хвърли в дебрите на английския и лично ни съпроводи до стаята ни. Хостелът беше тематично изрисуван в люти чушки и навсякъде се мъдреха чушлета в саксии. Ох, на дяда. Ние бяхме в оранжевата стая на третия етаж. Оранжева, защото всичко в нея беше оранжево. С изключение на поличките над леглата. Тя бяха патладжанени. Леглата бяха две, двуетажни. Отначало исках да спя долу, защото не ми се занимаваше да се катеря по миниатюрната стълбичка, но с изненада установих, че долната табла на втория етаж е изрязана почти до матрака. Хей, ура, щях да си стърча. Моментално си заплюх едното горно легло. Деян пък вече се беше разквартирувал на другото, обяснявайки как от дете не е спал на такова. Какво пък, гледката четирикрил гардероб да се качва на двуетажно легло не беше за изпускане.
Излязохме на разходка. Петдесет метра нагоре по улицата се натъкнахме на магазин и решихме да прекъснем разходката. Напазарувахме хляб, лютеница (айвар де), салам и кашкавал и се върнахме към хостела да си похапнем. Взехме и разни хрупанки и сладки за следващия ден, както и PVC бира за довечера. Излязохме на разходка. Отидохме до местното стъргало, където цял куп люде продаваха мед и миришеше страхотно. Качихме се до една готина катедрала и после се разходихме из разни малки живописни улички, осеяни с мощни скъпарски ресторанти. Въобще Загреб е само една идея по-евтин от Виена, и то не за всичко. Минахме покрай паметника на Никола Тесла, след което по незнайно какви улички излязохме на парламента. Пък то много готини хърватки се събирали при тоя парламент. Хърватките са по някакъв странен подобни на шведките. Готини са като са младички и после изведнъж се включва някакъв ген и стават на страшилища. А пък езикът им е един дивашки. То предполагам всички балканци си звучим един на друг по тоя начин, обаче на мен лично хърватският изговор ми е толкова селяндурски, думи нямам.
Прибрахме се в хостела и решихме да налазим гумената бира. В общата стая имаше частно парти, така че теглихме една дълга на забраната за пиене в стаите и се качихме да си я налазваме в нашата си. То... налазихме я само тримата, щото Деян си беше взел радлери, и май аз изпих значително повече от Миро и Силвия. В крайна сметка те двамата си легнаха, пък на мен ми се отвори глътка и ходихме с Деян до магазина за още бира и радлер и нещо за мезе. Продължихме да си лафим в кухнята, но надойдоха разни сърбоговорящи да си лафят с Деян. На мен пък ми се доспа зверски, така че се качих по всички възможни стълби и се тръшнах в леговището си.
На следващата сутрин се надигнах в шест. Отвратително. Занесох се до банята, че да се съживя малко с душ. Някакви хора точно си лягаха. Мило. Когато се върнах, онези още спяха. Разтропах се, че да стават и да ходят и те да се мият. Миро се размрънка, че с Деян постоянно сме били ставали да пикаем и сме го будили. Прав беше, ама то толкоз бира седи ли мирно. Деян пък се оплакваше колко често се е удрял в патладжанената си полица. По едно време бях установил, че тя се маха, ама май така и не се сетих да му кажа. Голям праз. Някаква дърта хърватка бучеше на местното линго, правеше мили очи на Деян и сериозно ми лазеше по нервите. Деян преведе, че ни е предупреждавала да сме тихи. Да не беше тоя глас на корабна сирена, можеше и да я послушам, но бях убеден, че никой вече не спи. Закусихме доволно, натъпкахме храната в една раница и се юрнахме към автогарата. Ръмеше кротък дъждец. Нещо не ни се качваше на трамвай. Миро заяви, че трябва да ходим бързо, за да стигнем автогарата навреме. Отворих големио пергел и за половин час стигнахме... два пъти по-бързо, отколкото бяхме дошли от нея.
Чакалнята беше отделена от основното помещение със стъклени врати подобни на тези в московското метро: ако не се движиш достатъчно пъргаво, може и да те гилотинират. Приготвихме се да си заверим билетите, когато установихме, че стъклените врати не работят. Нашенска му работа. Минахме си през мъртвите автомати и се пуснахме на стоянката. Автобус нямаше. Понеже все пак бяхме на Балканите, рекох да проверя дали всичко е така както трябва да е. Извадих билета и почнах да чета ситния текст. Още на първия ред се изприщих. Овцата вчера ни беше издала билети за автобуса в 7:30, не за този в 8:40. Препсувахме я в нестроен хор и се юрнахме към бюрото за рекламации. Естествено, автобусът в 8:40 се управляваше от друг туроператор и билетите ни не важаха за него. Купихме си нови билети за отиване (които струваха 75 % от цената на двупосочния билет) и решихме, че ще се връщаме с тези, дето вече си бяхме купили. Щастливо платили такса "Тъпотия", се курдисахме на правилната платформа и автобусът даже взе, че дойде.
Денят беше гаден и мъглив. Идея нямахме какво време щяхме да заварим в Плитвице, камо ли дали щеше да става за снимки. По едно време мъглата взе да се раздига, а когато облаците милостиво се отвориха, за да пропуснат повече от спорадичен слънчев лъч, от нея не остана и помен. За сметка на това заваля. Типично по английски. Някакъв тип пък през цялото време говореше по телефона. Не знам какъв точно телефон, но предавателната му антена беше толкова мощна, че гласът му се разнасяше по музикалната уредба на автобуса и всички успявахме да се насладим на неговата страна от разговора. Което май беше за предпочитане, понеже музикалните вкусове на шофьора гравитираха към местния еквивалент на чалгата, или както те си му викат с умиление - турбофолк. Предната вечер бях заредил карта на цяла Хърватска, барабар с Хавстрия, така че да знаем къде се намираме. Деян също, ама неговият телефон явно не я помнеше, та се ориентирахме по моята.
Стигнахме Плитвишките езера и се разтоварихме. Имахме карта.. така де, скица, според която трябваше да влезем през вход номер едно, да се спуснем до долните езера, да прецапаме покрай едни водопади и да идем на корабче, което да ни остави на средните езера, да походим покрай тях и да се качим на автовлак до вход (той и изход) номер две, откъдето да си хванем автобуса за Загреб. Просто нали? Погледнахме къде сме. Бяхме на вход номер две, което ни прецакваше целия строен план. Не го прецакваше, ама ние не знаехме. Поехме в един есенен ден по шосето. По някое време намерихме пътечка, която водеше към резервата. И така, бяхме влезли, но нямахме билети за вътрешните транспорти. Ако разполагахме с осем часа, щяхме да можем да обходим целия маршрут и да не ни трябват въпросните транспорти. Ние обаче имахме само шест. Завтекохме се към вход/изход едно, откъдето да си вземем билети. Пътьом минахме покрай спиращи дъха гледки, които наснимахме усърдно. Като резултат отиването до входа ни отне близо час, вместо петнайсет минути.
 |
| Долните езера от пряката пътека между двата входа |
Така и не успяхме да видим мечки, но те сигурно си бяха легнали да спят зимен сън, пък и ние ходихме по най-оживените пътеки. Едва ли мецуните биха търпяли да спят в съседство с толкова много туристи. Все пак, когато намерих една пещера и ме обхвана спелеологията, набързо реших да не се поддавам на изкушението и само да се снимам на входа. Бяха ни предупредили, че е възможно мецуните да са особено раздразнителни сега, когато точно се опитват да заспят. Напълно ги разбирам, и аз почвам да прехвърлям разнообразни начини да светя някому маслото, когато ми пречи да спя. Не видяхме и кой знае колко други животни, с изключение на промишлени количества рибоци и две патици, които гледаха мъдро. По патешки.
 |
| Кряк |
Дъждът не даваше признаци на спиране. Изядохме едни вафли, установих, че якето ми е изсъхнало, теглихме една дълга на дъжда и се юрнахме към кея. Полусухите ми дънки се усещаха възхитително, все едно бях обул панталони от непокрит талашит. Прецапахме до северния бряг и продължихме да се шматкаме по пътеките. То пък изгря слънце. Навсякъде беше пълно с нападали листа, а водата в езерата беше кристално чиста. Всички пътеки пък бяха направени от полирани дървени трупи и усещането беше фантастично. Как ми се искаше да е лято и да се гмурна. То къпането беше забранено, ама кой може да ме хване като съм във водата? Човека пириход съм аз. Така лека полека, в снимки и смях се добрахме до спирката на автовлакчето, което трябваше да ни закара до долу. Едно мило усмихващо се рускинче ме помоли да направя снимка на групата й. И аз се усмихнах мило, но внимателно, щото групата се състоеше от всякакви нездравословно изглеждащи типове, и направих въпросната снимка. После още пет-шест, да има.
 |
| Натюрморт с мъх и листо |
Дойде някакъв пич по къси панталони и джапанки. Гледахме го потресено, ние бяхме по якета и кубинки, той май беше взел грешен завой на Тропика на Козирога. По едно време се качи в пасата и заминаха на юг. Междувременно дойде маршрутка, която се оказа такси. Обяснихме, че не искаме такси до Загреб, още по-малко до Виена, имаме си билети. Ебаси, за пръв път тръгвам нанякъде твърде добре подготвен. Хърватска се оказа страна на спонтанните решения. Пасатът се върна от север и шофьорът на маршрутката отиде да муфти цигара. В замяна предложи мандарина. Започнахме да се чувстваме все по-странно, сякаш наблюдаваме организирана група, която отвлича хора за откуп, примамвайки ги с мандарини. Маршруткаджията предложи мандарина на дундьо и чакащата отсреща жена. Спогледахме се и с Деян демонстративно започнахме да си играем с ножовете си. Ей така, за всеки случай. Дойде автобус за Сплит и жената се качи. Пасатът замина на юг.
Останал без компания, маршруткаджията дойде да ни предложи мандарини. Измуфти и цигара от Миро. Обясни ни, че пасатът бил черно такси, което развеждало хората до близките хотели. Погледнахме го облещено. Близките хотели бяха на разстояние от 300 до 700 метра. Петминутна разходка в най-лошия случай. Ебаси и предразсъдъците буржоазни имат тия хора. Пасатът дойде от север. Изядохме мандарините, ометохме и де що беше останало в раниците и зачакахме автобус или халюцинации, което ни сполетеше първо. Оказа се автобусът. Натоварихме се и оставихме това странно място с тези странни хора.
В Загреб бяхме гладни. Намерихме първата работническо-селска закусвалня до автогарата и си заръчахме по една плескавица с лук и пърленка. Миро си заръча кебапчета, които мистериозно бяха мутирали в кюфтета. Не че ги върна. Силвия пък не яде. Единодушно решихме, че е време да вземем трамвай до хостела. Номер шест, който в едната посока ходи до Сопот, а в другата - до Чрномерец... абе до Черноморец. Естествено, не си купихме билети. По отношение на градския транспорт в Загреб не мога да кажа много. Видяхме само трамваи, никакви автобуси или метро. За сметка на това трамваите бяха новички (или поне прясно боядисани с хубава боя), чистички и светлички. Толкова светлички, че като излезе човек на нощна разходка го болят очите от тия ми ти дрънкала. Не дрънчаха чак толкова много, колкото в София де. Ама и не бяха тихи като виенските. Амалгама, казвам ви. В хостела се отдадохме на мощно горещо къпане, след което слязохме в общата стая да се посоциализираме.
Посрещна ме плътна пелена от цигарен дим. Идея нямам защо Миро и Силвия искаха да пушат навън, трябваше просто да си дишат в стаята. Изгората на Деян ни даде две бири за сметка на заведението, които изпихме с кеф. Томислав (на) тъмно е хубава бира, препоръчвам. После Деян излезе да се види с някакъв приятел от детинство, пък ние останахме да си лафим и да се кикотим докато общата стая не се опразни. После се качихме да си лафим и да се кикотим в нашата си. Навън валеше страхотен дъжд и даже се притеснихме леко за Деян. Ама не чак толкова, че да ни разстрои. Някъде към един ни обори сън и се трупнахме, след като внимателно бяхме изключили всички възможни аларми. Сетих се, че тази нощ сменяха времето, което означаваше, че можех да спя един час повече. Заспах с щастлива усмивка.
На другата сутрин взехме два пресни хляба от магазина (истински хляб, с коричка и мекичко и бял и вкусен и майната ви, австрийци) и съвестно се заехме с унищожаването на всички останали хранителни продукти. Остана даже и за скромен сандвич за из път. Скромен, скромен... моят беше към декар, този на Деян - два. Докато храносмилахме, в стаята влезе еуфорично псе с размерите на мишка, което лаеше почти в ултразвуковия спектър. Казваше се Миро. Нашият Миро не беше никак доволен от подобно стечение на обстоятелствата и скришом се опита да го настъпи. Не успя, за искрено наше съжаление. Когато съвсем започнахме да клюмаме, решихме да излезем да се поразходим. Час и половина при нула градуса, нищо работа, нали така. Оказа се, че придобитият шведски толеранс към студа работи стабилно и си ми беше много добре. Разгледахме един битак, където имаше доста интересни неща, включително тежководолазен шлем от едно време, ролки за гравиране и лули със сребърен обков. Добре, че нямах пари. Последва разходка, при която избирахме пътя на принципа "ей оназ уличка ми изглежда много живописна".
 |
| Църквата на Ордена на хърватските дракони. С все тротоара. |
По някое време решихме, че ни е време да се сбогуваме със Загреб. След последно нерегламентирано пътуване с трамвая се озовахме на автогарата и зачакахме автобуса. И той дойде. Двуетажен. Пъклен план назря в подлия ми акъл и ентусиазирано взех да настоявам да заемем предните места на втория етаж. Там, където целия път се вижда като на длан. Вързаха ми се на акъла. Деян заклини рамене в тълпата отляво на вратата, аз отдясно, пуснахме Силвия нагоре и се завтекохме подире й. Естествено, имаше повече хора отколкото места. И то не един, както на идване. Цяла тълпа повече, та се наложи спешно да се реквизира отнякъде втори автобус. Хората около нас говореха за гръмогласно женище, което им вкиснало пътуването към Загреб в петък. Интересно как никой не говореше за нас, ние вдигахме много повече шум от нея. Междувременно в автобуса се качиха още две колежки от факултета, които били прекарали уикенда в Загреб. Майтап да пада. По някое време взехме, че тръгнахме.
Шофьорът беше същият от петъчния автобус и любезно ни осведомли, че щяхме да пътуваме един час до границата със Словения, а час след това сме щели да направим почивка в Южна Австрия. Дали? Потеглихме на север. Сава, която изглеждаше толкова мирна 48 часа по-рано, сега беше придошла и се разливаше в продължение на около километър, докато най-накрая не беше опряла в дига. Явно е често срещано явление, дигата беше бая стабилна. Магистралата беше странна. Ускорителната лента беше широка има-няма половин метър, но пък имаше десетметров затревен банкет, който преминаваше в гора. На места преминаваше в блато, явно Сава не беше единствената придошла река. По пътя на север дъждът премина в лапавица, а тя на свой ред - в сняг. Дреме ни на нас, имахме си гледка и ръсехме простотии с кофи. Някъде един километър преди границата попаднахме в задръстване. Приближавахме контролна будка на магистралата. Същите като в Сърбия. Пълна малоумщина, мене ако питате, защо просто няма винетки и хората да си карат културно? Само задръстваха движението на пътя тия нещастници.
 |
| Как се засичат осем ленти? Ами пресичаш седем исе включваш в последната... |
Като гледах колите пред нас реших, че докато стигнем словенската граница, ще имам време да се изпикая по малка нужда. Потърсих тоалетната. Подминах някаква врата с размери метър и петдесет на половин метър и продължих да търся тоалетната. Накрая се оказа, че точно тази врата ми трябва. Ама вие майтап си правите с мен бе, хора, как ще се натъпча аз в тоя шкаф за анорексични метли? Натъпках се. Веднъж в един миниатюрен нереактивен самолет си бях затъкнал раменете в тавана и така успях да се облекчавам въпреки турболенцията. В тоя кенеф си бях затъкнал раменете в отсрещната стена и го спусках директно в тоалетната чиния. Ако се бях опитал да седна, сигурно щях да пробия стената с коленете си. Което пък веднъж за малко да ми се случи в Полша. Ще взема да напиша разказ за най-миниатюрните нужници, които съм посещавал. Върнах се при останалите и заех мястото си в редицата разкопани фараони, взиращи се напред с празен поглед. Явно бяхме прекарали толкова време заедно, че менструалните ни цикли се бяха синхронизирали и настроението на един моментално се предаваше на другите.
В края на третия час доближавахме словенската граница. С искрен интерес наблюдавахме как автобусите се разтоварват, тълпата хора влиза в някаква сграда и след известно време излиза от друга врата, че да се натовари в межудвременно приплъзналия се напред автобус. По едно време от сградата излезе един полицай и се шмугна в близката патрулка. Ритуалът по шмугването беше дублиран от Миро:
"Абе, отде се взе тоя сняг бе? Ебагомамата! Че и студ. Къде са ми сега ключовете? А, ето ги, в ръката ми. Абе тая кола що не пали? И е студена. Чакай аз да отворя вратата, че да се стопли. А, ето, запали. Така, сега да изчистя стъклата. Ама с какво? Я, ръкав. Пуу, че студено. Ама че съм прост, не мога да се сетя една чистачка да взема, че да ги изчистя. Влизам в колата, затварям вратата, включвам на задна. Офф, чистачките ми стърчат. Колко съм умен, изправил съм ги, че да не замръзнат. Отварям вратата, излизам, оправям чистачките, влизам, включвам на задна. Засичам автобуса. Що да не паркирам там?"
Засеченият автобус беше нашият. По някое време полицаят се разбра с останалите шофьори и успя да си пробие път до един от изходите, при което отпраши нанякъде. Шибаняк словенски. "Косьо", заяви Миро с убеждение, "никакви автобуси повече, отсега нататък само дестинации, достижими със самолет. Като Тенерифе". Единодушно се съгласихме. Разгеле, добрахме се до граничната контрола. Личната ми карта отново беше внимателно огледана, след което бяхме събрани в някаква кошара докато автобусът, останал в ничията земя, не благоволеше да се дотътрузи при нас. Теглих една дълга на тая овча история и излязох да подишам малко чист въздух. Бичнах се в облак от цигарен дим и почнах да псувам наистина сериозно. Заобиколих някаква линейка или патрулка или кой знае какво и видях голяма поляна със снежен човек. Я ела тука на батко да те цели със снежни топки. Ръкавици нямах, но пък имах енергия в излишък. Автобусът дойде, качихме се и хайде на север.
Шофьорът обяви, че ще направим кратка почивка на най-близкото OMV. Хубаво. Народът се юрна да пикае и да купува манджа, а пък аз си направих личен снежен човек и започнах да си го целя с топки, за искрената завист на всички хлапета, заточени от майките си в автобуса. По едно време Деян се присъедини към мен, и още някакъв пич, и така продължихме да се забавляваме чак докато шофьорът не прогърмя "Айде бе, дечковци, тръгваме". Силвия и Миро се донесоха в свински тръс от бензиностанцията и потеглихме.
Даже не усетихме кога минахме австрийската граница, още по-малко пък Грац. Бяхме еуфорични, смеехме се, забавлявахме се на обилно валящия сняг, честитяхме на Миро, който току-що се беше сдобил с племенник (от разпродажбата сигурно) и въобще настроението беше на ниво. Докато не видяхме стабилната колона от коли, които се люшкаха пиянски (летногумно) по заснежения път. Шофьорът ни небрежно намали на осемдесет и започна нагло да изпреварва по-леките люде. Досега не бях виждал 30-тонен голф, ама за всяко нещо си има пръв път. Ние четиримата усърдно подпомагахме сцеплението на предните гуми и единодушно щракнахме предпазните си колани. Когато за десети пореден път възклихнахме "Ай стига бе, видя ли колко близо мина до тоя", чухме как всички зад нас вихрено се закопчават. Хах!
По едно време настигнахме два снегорина. Ако не им бяха толкова широки лопатите, май щяхме да опитаме да ги изпреварим. Някъде посред нищото между Грац и Виена снегът понамаля, снегорините отидоха да чистят другото платно, а на нашия шофьор отново му порасна десния крак. Във Виена пък беше съвсем сухо. Паркирахме на спирката, почти избутвайки някакъв заблеян ситроен, който в същото време се опитваше да спре точно там, аплодирахме шофьора, благодарихме на Бога и се качихме на метрото за вкъщи. Бяхме пристигнали само с три часа закъснение. Иху! Прибрах се, пуснах парното, пих един чай с повечко Джони в него и се трупнах да спя.
 |
| Да покажем къде сме били все пак. |
