понеделник, 19 септември 2011 г.

Фалшивият разкош или един биолог в Париж


Преди петнайсет години, когато още учех в прогимназията, иначе казано основно училище, един мой съученик и много добър приятел се пресели със семейството си в Париж. Впоследствие имах постоянна задочна покана да им гостувам, но съгласно обратнопропорционалната теория за наличността на ресурсите, първо нямах пари, а после нямах време. През последната година и нещо обаче по-малкият му брат постоянно ме питаше кога ще им ида на гости. В един хубав момент на мен ми писна, купих си билет за самолета и казах да ме чакат в петък вечерта. Нахвърлях малко дрехи в чантата, проверих дали съм си взел зарядното за фотоапарата и се натоварих на ареоплана. Летях директно за летище Шарл де Гол, което е близичко до Париж, само на 45 минути с кола. Първоначалната ми идея на борец за независимост беше да се придвижа до града с влак, да се срещнем някъде и да ходим където ще ходим, а пък ако моят човек е зает, щях да се спасявам поединично.

Влади не даде и дума да се издума за подобна некоординирана дивотия и дойде да ме посрещне на летището със семейното возило. После се оказа, че си има и негово си, някакво фиатче почти на наша възраст, обаче имало хрема и трябвало да му се сменя радиатора. Живеят в скромно трийсететажно блокче от епохата на френския социализъм, и то почти на върха му. Ако се подаде човек през прозореца и се усуче по особено умел начин, може да види ъгълче от не особено отдалечената Айфелова кула. За нея обаче по-късно. Обяниха ми, че блоковете нарочно се строят тесни и високи, защото строителните компании са плащали данък само върху застроената площ, а не върху цялата жилищна площ на сградата. Иначе казано, да се поучим от Густав Айфел и да живеем в кула. 

Посрещнаха ме много радушно и с интерес разпитваха за сестра ми и родителите ми. По някое време Влади обяви, че отиваме на соаре. Леле како, викам си, в какво се набутах, нямам подходящи дрехи. Все пак съм облечен за туръзъм, не за някакви засукани френски измишльотини. Оказа се, че соаре значело парти. Засилихме се към площад Пигал. Там вече няма или почти няма труженички, изместили се били към Булонския лес. Та точно до Мулен руж има някакъв клуб на име "Машината", в който щяло да има вечер на 80-те. Аз веднага си спомних с топло чувство за последната си вечер на 80-те в Швеция, когато бандата въодушевено свиреше парчета от Deep Purple, AC/DC, Guns'n'Roses и прочие благини. Викам си ура, попаднах на сродна душа и ще се сцепим от кеф. Даааа, ама не съвсем. Оказа се, че филмът не е шведски, а е съветски, а вечерта не е на 80-те, а на 90-те, и то на поп от 90-те. Пак добре, че не беше хисарският поп. Но бях доволно захранен със Spice Girls, 2 Unlimited, Scatman John, Celine Dion и прочие еднохитови неща, които злостно се изливаха от MTV навремето. Излишно е да казвам, че не бях никак въодушевен, но при щастливо подскачащата физиономия на Влади някакси сърце не ми даваше да го запсувам. Изпих един буркан кайпириня, дано поне не ми е толкова зорно. Не голям де, ама в това заведение коктейлите се правеха в 200 милилитрови бурканчета от сладко с винтова капачка. Много хитро, между другото. Не трябва да миеш шейкъра, бъркаш всичко в буркана, затваряш и тръскаш. По някое време диджеят намери стар прашасал диск на Nirvana и се сети и за моята бедна душа. Явно под диска е имало и още, защото прозвучаха Red Hot Chili Peppers и дори, чудо невидено, те такова животно нема, Rage Against the Machine. Сигурно защото клубът се казваше Machine, та може песента да е била част от инвентара. 

Естествено не бяхме сами, Влади беше организирал някаква група приятели, които даже говореха английски. На мен си ми беше леко притеснено, че ще ми глаголят само на французки и ще трябва да ги ругая, че не могат един чужд език да научат. Имаше и такива моменти де, но бяха малко. Накрая, малко след четири сутринта, шест души се натъпкахме в миниатюрното VW Polo на бившата приятелка на Влади и бяхме доставени до къщите си.

Тук му е времето да отворя една скоба за уличното движение в Париж. Ужасно е! Сега разбирам защо водещите на Top Gear винаги се оплакват от Париж. Царува някаква философия на минималистичен контрол върху трафика. Първо, светофарите нямат жълто. Имат де, ама светва само когато трябва да предупреди за спиране, иначе от червено минават директно на зелено. Освен това на кръстовищата няма поставени знаци, обозначаващи предимството, и нощем на жълта мигаща правото е на десния. Много изнервящо, когато се движиш по празен булевард посред нощ и се чудиш кой ще ти изскочи отдясно. А пък аз винаги се возих отпред, така че евентуалното изскачане щеше да се случи право в мен. На всичкото отгоре няма разчертани ленти или ако има, никой не ги спазва, мигачът е изключително мръсна дума, а изчакването на опашката да тръгне е непознато явление. Ако бързаш - спасяваш се както можеш. Поради тая причина на повечето места заделените за автобуси или велосипедисти платна са ограничени с бетонен бордюр, а на места - с редиц живописно омачкани и чат-пат липсващи колци. Броните на всички коли са очукани от смели, но неразчетени опити за паралелно паркиране. Пешеходците са безсмъртни, а за велосипедистите да не говорим. Всеки пресича в момента, в който се отвори пролука в трафика, което беше малко прекалено дори за моята обръгнала на социализъм и инстинктивно неподчинение душа. За капак евклидовата геометрия май не е много на почит и перпендикулярните улици са кът. На повечето кръстовища се събират поне 5-6 улици и навигацията става доста сложна. На някои места тоя проблем е решен с кръгови движения, ама някакси по френски... предимство имат влизащите в кръга. От което се получава някаква центрофужна история, която не бих искал да виждам в час пик. Изправиха ми се косите. На всичкото отгоре ми развиваха теорията, че така шофьорите внимавали много повече и имало по-малко инциденти. Аз си викам бе кат' няма инциденти, защо всички брони са вдлъбнати, одрани и очукани. Ама аз съм прост чужденец, не говоря френски дори, та явно не разбирам.

На другия ден се излюпихме като в песента: с първи петли, някъде към десет - десет и нещо. Само дето кафе не пихме, а се втурнахме да туристясваме. Поради някакъв невероятен късмет посещението ми съвпадаше с европейския ден на отворените врати и входът в почти всички забележителности беше свободен. Прибрах се с повече от половината пари, които бях заделил за това пътуване, а от тях повечето отидоха за плюскане така или иначе. Парижкото метро е голямо, второто по посещаемост в света и прочие такива безполезни факти от Уикипедия. Цялото е облицовано в еднотипни правоъгълни бели лъскави плочки и малко прилича на зъболекарски кабинет. След кратко пътешествие се озовахме на спирка La Sorbonne, която беше близо до Сената. Влади беше изкопал някакъв пич на име Людовик, който трябваше да ни прекара покрай опашките в случай на нужда, щото бил познавал знам ли и аз кой. Не се получи съвсем така и трябваше да се примиря с щедри дози френски, ама какво да го правиш. В Сената видяхме как доволно си живеят френските депутати. Видяхме картина на Наполеон в императорски одежди, в цял ръст... не беше особено височка, ама я бяха закачили на видно място. Видяхме и много красива библиотека, с релефи на тавана. Ама при по-внимателно вглеждане се оказа, че релефите са нарисувани, а не резбовани. Явно не е имало пари за вътрешния дизайн. Влязохме и в пленарната зала, където на банките пишеше името на всеки депутат, да не би някой да се обърка и да седне при противника. Връчиха ни и информационно DVD за това що е то парламент и с какво се то яде. На френски, разбира се. Въобще при положение, че навсякъде се хвалят как са най-голямата туристическа дестинация, има доста малко места, където има информация на английски. Други езици пък изобщо няма. Чат-пат някой и друг надпис на испански, което спрямо френския си е сръбски за нас примерно. 

Когато приключихме със сенатстването, се разходихме из градините Тюйлери. Показаха ми парници. То... много хубаво, ама аз съм виждал повече оранжерии отколкото Влади е виждал топло ядене, така че не бях особено впечатлен. Все пак снимах една-две орхидейки. Обичам орхидейки. Забутана някъде из Тюйлери е и Статуята на свободата. При това оригиналната. Оказва се, че тази голямата в Ню Йорк е само копие, и то май не първото. Истинската статуя е с човешки ръст в Тюйлери (беше й паднал пламъкът от факлата), а има и още една, по-голяма, на един от мостовете над Сена. Влади твърдеше, че болшинството парижани дори не подозират за съществуването на малката статуя и дори самият той бил разбрал, когато някакви испанци или друг някакъв етнос му дошли на гости. След този важен културно-исторически феномен се отправихме към Пантеона. Това е нещо като мавзолей на известните, с гробници на най-великите мъже и жени на Франция. Видяхме саркофазите на Пиер и Мария Кюри, както и на разни други ми ти там знаменитости. Най-забележителното нещо в Пантеона е махалото на Фуко. Не оригиналното де, някаква огромна туристическа версия, но все пак. За непосветение, махалото на Фуко доказва съществуването на кориолисовите сили, породени от въртенето на земята. Теорията гласи, че ако обект се движи по права линия по въртяща се повърхност, траекторията на преминаването му описва крива. С други думи, люлеещото се махало се отклонява с 11 градуса за час от първоначалното си направление. Самото махало представляваше позлатена сфера с големината на човешка глава, провесено от нишка от върха на купола, може би 70-80 метра над пода. Впечатляващо. 

След Пантеона решихме, че сме гладни. Аз обявих, че искам да манджам френска манджа, че да не се опитат да ми пробутат някой сандвич или пък, недай Боже, дюнер. И така, отидохме на ресторантската улица и се впуснахме в търсене. Много интересно беше, всички ресторанти бяха подредени тематично. Тук един куп пицарии, там групичка суши барове, на трето място пък местни специалитети. На всичкото отгоре не може просто да идеш на ресторант ей така, когато ти скимне. Много от заведенията работеха между 11-14 и 17-20. И ние като отидохме в три следобед, на половината места ни заявиха, че не сервират. Ум да ти зайде. (По-късно се оказа, че дори и тези, които работят непрекъснато, сервират някои от по-завързаните блюда само по определено време. Мързели с мързелите.) Накрая намерихме едно място, където не бяха толкова претенциозни и седнахме. Влади и Людовик, за кратко Людо, за по-кратко Лю, си поръчаха панирани патладжанчета и печено патешко. Аз патладжан бюрек съм ял, пък и патици доволно много съм изпапал, така че си заръчах телешко с таен сос и плато от сирена. Влади ме изгледа втрещено, когато му обясних, че харесвам френското сирене точно защото мирише на мръсни чорапи. А като му казах, че с удоволствие хапвам охлюви, стриди и други живинки... тъй де, не живи, но все пак... та тогава той съвсем вдигна ръце от мен и заяви, че такваз смрад той не пипвал. Повече за мен, нали така. Беше невероятно вкусно. Че и засищащо. Теленцето беше мъничко, но го донесоха с горещи макарони с разтопен кашкавал, а за сиренето ми дадоха цяла кошничка хляб, която изпапках щастливо. 

Подкрепени и доволни, продължихме с разходката. Минахме покрай Сорбоната, където беше фрашкано с народ и не ни се чакаше на опашка. То Сорбоната не било една определена сграда, ами цял куп институтченца и факултетченца. Май успях да снимам ректората, ама не съм много сигурен. Неусетно се придвижихме до Нотр Дам. Там опашката не само че беше километрична, ами и точно когато се наредихме, обявиха край на приема за деня. Все пак се снимах отпред и даже стъпих на "идеалния център", една метална плочка, от която едно време са тръгвали всички пътища извън Париж. Поверието гласи, че ако стъпиш на нея, ще се върнеш пак. Ще видим. Междувременно ни пробутаха някакви рекламни хартиени торби, на които пишеше, че ако идем на базара на брега на Сена, точно срещу Нотр Дам, ще ни ги напълнят с плодове безплатно. Само дето на пазара имаше повече хора дори от опашката пред катедралата и нещо не ни се чакаше. Обмислях дали да си взема бутилка арманяк, ама нещо се разколебах. 

Минахме през някаква много специална сладоледаджийница, където си купихме френски сладолед. Въпреки моите опити да поръчвам на английски, които все пак биваха разбрани (донякъде) и получавах това, което исках (сравнително), хората упорито ми говореха на френски. Сигурно щото в момента приличам на Атос в муцуната. Минахме и покрай кметството и музея на Помпиду. Пред кметството опашката беше пак внушителна, а най-интересното нещо, което ми казаха за кмета е, че му викали "Амбриаж". Иначе казано, оня ляв педал. Явно левите убеждения на човечеца са не само политически. Доколкото ми обясниха, всеки президент на Франция възлага строежа на някой музей и като ритне менчето, музеят бива кръщаван на негово име. Музеят на Жак Ширак е готов, само го чакат да изпълни своя дял от уговорката. А музея на Помпиду е малко като изтърбушен. Всички възможни тръби, канали, кабели и прочие са от външната страна на сградата, пък вътре хората си четат на спокойствие в библиотеката. Отвън има и някакви много извратени фонтани, които са изляти в будещи боязън форми и се движат по странни траектории. 

Следващата ни спирка беше Лувърът. Естествено, не влязохме в него, защото той е брутално огромен, ама просто колосален. Пък и след Ермитажа в Санкт Петербург и Музея по история на изкуството във Виена малко ми беше втръснало от музеи. Платна на Леонардо да Винчи вече съм гледал, ще мина и без Джокондата. Видяхме и стъклената пирамида, проект на някакъв див японец. Около нея бяха разположени стратегически каменни блокчета, така че да може човек да скокне отгоре им и да се снима все едно хваща пирамидата за върха или друга някоя подобна дивотия. Отминахме си.

От Лувъра се засилихме през Елисейските полета, още известни като Шанз-Елизе, и затопуркахме към площад Конкорд. Обелискът, докопан от Наполеон, е увенчан с остър позлатен връх, който бил сложен там, за да не може Ален Робер, френският човек-паяк, да се катери по него и да загрозява гледката. Франсъзка им работа. Или както би казал Обеликс: Тия лутецийци са луди. По някое време, както щастливо си шляпахме в посока Триумфалната арка, се отклонихме вляво, минахме покрай паметника на Шарл де Гол с големия нос и се затътрихме към нещо златно. Златното се оказа позлатения купол на палата на инвалидите. На път към него минахме през някакъв мост със златни пегаси. Влязохме в лют спор дали са от масивно злато или не. Влади твърдеше, че са част от златния резерв на Франция, при което аз изложих строен план за олекотяването на въпросния резерв с помощта на кран, водна струя под налягане и няколко тона гипс. На път към инвалидния дворец минахме покрай представителството на Air France, което се оказа и сградата на старото летище на Париж. Оказва се, че булевардът, по който се отива от тоя ми ти мост за към Инвалидите бил писта. Лудница. 

Оттам се разделихме с Людовик, отидохме да се преоблечем, че беше захладняло и се юрнахме към някакъв рожден ден на някаква индийка в някакъв индийски ресторант. Храната беше нелоша, въпреки че агнето беше малко дъртичко и миризливичко. За сметка на това беше пригодена към деликатното френско небце и въобще не беше люта. Във френските ресторанти менюто е малко като в шведските. Две-три предястия, три-четири основни, някой и друг десерт. Като знам австрийските или пък българските менюта как се разпростират на цели страници, в двутомници и с бележки под линия ми е някакво много странно. Пих индийско уиски. Беше странно. Меко едно такова, и карамелесто на вкус. След като опапкахме съвсем-не-лютото виндалу, с болка в сърцето се разделих с 25 евро и се юрнахме към друг рожден ден, тоя път на французойка. Там като видях колко киш, пица и кекс има, напсувах Влади от все сърце. Апропо французойките. Ммм, уи уи, французойките. Доволно са хубавички. Само манията им да комбинират гъсти вежди, бледа кожа и ярко червило не мога да я разбера. Но пък има нещо особено похотливо в това съчетание, особено когато е придружено от любимите им шлифери и палтенца. Въобще малко девойчета ходят с якета, повечето се издокарват. Лошаво няма, мислим дека. 

Когато пристигнахме, повечето гости бяха в състояние на тежко алкохолно опиянение или самоотвержено се стремяха към постигането му. Сипах си едно голямо уиски, поне да не съм капо. Запознах се с някакъв тип, който се нарече Жизел. Аз мое да съм прос, ама знам, че това е женско име и го питах дали е сигурен. Всъщност се казваше Гийон (абе Гьон), ама понеже го раздава малко обратен, та се правеше на интересен. Влади пак се беше разтанцувал на нещо гнусно. Гийон го нарече "абсолютен педал", което от неговата уста си беше истинско заклеймяване. Въпросното франсе се оказа страстен почитател на метъла във всичките му форми, с особено предпочитание към по-ревящите и брутални подстилове. Сетих се за текущото бивше гадже на едно мое бивше гадже. Доста си приличаха на външен вид. Та с него много въодушевено оплюхме текущата музика и взехме мерки да я сменим. Не беше с нещо много брутално де, малко рок и малко реге, колкото за настроение. По едно време ме поканиха на текпаф. Викам какво е това бе. Ми, казват, съкратено от текила паф. Което по никакъв начин не допринесе за моята образованост и бях принуден да попитам какво по дяволите е паф и за какво се бори. Ми, казват, така взимаш сол и лимон и пиеш текила на екс. Загрях. Изпихме по няколко чашки и тя текилата взе, че свърши. Което беше точно навреме, щото и франсъзите нещо окапаха. Сипах си още едно голямо уиски, поне да не съм капо. Естествено, прокарвах всичкото това с доволни количества вода, за да не ме боли кретениума на другия ден. Местната младеж беше искрено впечатлена от това мое поведение и ме обявиха за лигльо. Аз да питам ли кой се е събудил с глава, в която са натъпкани камбаните на Нотр Дам? Не бях аз. Влади беше изюркал брат си да дойде с прясно ремонтираното фиатче, че да ни откара до вкъщи. В три сутринта. Хлапето явно много обичаше да шофира. Или пък е вилнял някъде другаде, де да знам аз. Пътуването почна с лек фалстарт, защото точно се бяхме натоварили и Людо, или по-скоро алкохолът на Людо, реши че това повече не може да продължава и е крайно време да се разходи на чист въздух. Оповръща едно дръвче, аз опиках друго и прибрахме всички по живо, по здраво.

На другата сутрин станахме след 12. Добре де, на другия ден станахме след 12. Обадихме се на Людото, при което той ни напсува че го цепи главата и да не го занимаваме с глупости. Аз се ухилих злорадо, а Влади го изкомандва да е след половин час на Триумфалната арка. Арките в Париж всъщност са три и нарастват в числова редица от Лувъра към околовръстния път. Първата е мъничка и идеално се вписва под втората. Втората е самата Триумфална арка и идеално се вписва под третата. Третата пък е някаква административна сграда от хром и стъкло, извън границите на града (но вътре в агломерацията). Имаше слухове, че щели да строят и четвърта. Да са живи и здрави. Като стана дума за агломерации, самият Париж свършва до околовръстния път, Peripherique. Вътре в него са натъпкани два милиона души. Останалите десет милиона не са парижани, просто са им съседи. Ил дьо Франс. От Триумфалната арка започват 12 булеварда, които даже са отбелязани с триъгълни мотиви от червени павета. Абе като компас. Булевардите се вливат в най-кошмарното кръгово движение и бях истински впечатлен как никой не беше смлян. Като коментирах колко са широки булевардите и какво голямо отстояние има между сградите ми обясниха, че това е визията на архитекта Осман, който го проектирал така с цел революционерите да не могат лесно да ги барикадират. На втрещения ми въпрос дали наистина се казва Осман ми отговориха, ама да, разбира се. После видях, че името му се пишело Haussmann, пичът е роден в Елзас и съм убеден, че е от немски род. Така че - Хаусман, никакви турци. 

След триумфалната арка отидохме да разгледаме операта. Подозрително приличаше на стокхолмската опера, само дето по-голяма, по-натруфена и с повече колони. Като обърнах внимание на този архитектурен феномен ми обясниха, че била проектирана от норвежки архитект. Аха! Вътре беше много приятно, въпреки че тълпите туристи бяха подплашили Фантома и не можахме да го открием никъде. Пък и ложите бяха заключени до една. Оттам се отправихме към главния офис на Сосиете женерал, една от най-старите банки, която него ден също отваряше врати за обществеността. Абсолютно безобразие, не стига че бяха забранили да се снима, ами и беседата беше само на френски. В резултат на няколко откъслечни превода разбрах, че балконите са били бета версия на камери, откъдето охранители са наблюдавали за подозрителна активност, мозайката е най-голямата в Европа, а пък вратата на трезора тежи 18 тона и напук на специалната изработка и великолепния дизайн... не работи. Или по-скоро работи, ама май се притесняват, че няма да могат да я отворят. Столовете пък били от някаква специална сплав, която се ползвала в оръжейната индустрия и били много тежки. Чак пък много. Казаха ни, че били нарочно позлатени, че да не ги претопят нацистите. Да са живи и здрави. Голямата зала на банката обаче е чудесна, с огромен стъклен купол, тъмно дърво и мраморни стени и колони. Споделиха ни обаче, че само колоните са мраморни, стените са боядисани с бяла боя и специални стрити растения, които карат цялото нещо да изглежда като мрамор с зелени жилки. Фейк! Фейк!

След толкова култура решихме да хапнем. Понеже бях споменал, че много обичам японска храна, седнахме в ресторант Хигума (ще рече мечка). На мен ми беше много веселко, защото в един от японските сериали, които гледам, има специална техника наречена мечешкото пускане или Хигума отоши. Поръчах си спагети с калмари и свинско, барабар с една бира, похвалиха ме за японското ми произношение и се отдадох на щастливо тъпкане. Калмарите бяха чудно крехки и млещих доволно. Само дето деликатното френско небце беше изключило употребата на уасаби и трябваше да се задоволя с шичими, тая сбирка от седем подправки дето уж трябва да е много люта... ама не беше. Ама пак беше много вкусно. След късния обяд пратихме Лудото да си ходи да спи, че още го болеше черепът и се отправихме към creme de la creme. Айфеловата кула.

Кулата е построена през 1889 година от Густав Айфел за световното изложение, бля бля дрън дрън. Самите парижани са били много негативно настроени спрямо кулата и са смятали, че загрозява града, та искали да я бутнат пет години след построяването й. Гусин Айфел прекарал общо взето целия си живот в това да увещава управниците да отпуснат още малко време за творението му, докато накрая не им втръснало от него и не й дали статут на постоянна парижка забележителност. Айфел не смеел да използва най-новите технологии за построяването й, а именно индустриална стомана, защото не били изпитани и не знаел дали пък кулата няма да се срути. Това означавало, че трябва да използва желязо, което е пет пъти по-тежко при същата здравина. От което пък следвало, че кулата трябвало да има много дълбок фундамент, че да не вземе да затъне или да последва злощастния пример на италианската си посестрима. За сметка на това пък дълбокият фундамент предвещавал голямо омокряне, защото мястото е точно до Сена, пък управителите не искали да му отпуснат друго. И така, изкопните работи се извършвали под огромен воден звънец, сиреч потопена под вода камбана, която задържала въздуха и работниците можели да копаят, после били натрупани камъни, върху които била издигната самата 10 000 тонна конструкция. Самият Густав Айфел имал апартаментче на върха на кулата. Страхотна гледка, ама как се е оправял с топлата вода. Ами ако му се е допиело кафе? Кофти.

Докато се ориентираме къде да се наредим, стълбището до втория етаж затвори. Застанахме на опашката за асансьори (до втория етаж), сурвакаха ни по 8 евро на човек и се отправихме нагоре. Докато чакахме асансьора, видяхме три големи купола на равнището на земята, два жълги и един червен. По едно време жълтите куполи започнаха да се надигат, а в същото време въжето на асансьора се задвижи. Светна ми, че това е хидравлична противотежест. Много забавно. Влади не искаше да ми повярва, ама проверихме в Уикипедия и съм прав. Йе. Асансьорите се помещават вътре в краката на кулата и се изкачват под ъгъл. Лудница. На втория етаж набързо се наредихме за билети за третия. Там вече изобщо няма стълби и изкачването е много метри право нагоре. Страшничко си е. Разделихме се с още пет евро (гадни капиталисти) и се озовахме в горната галерия. Каква гледка само. А като се стъмни, леле, думи нямам. Прекарахме сигурно четири часа горе, докато успеем да наснимаме всичко. Слънцето вече беше ниско, Сена беше в онова магическо синьозелено, което се вижда само следобед в не особено бистра вода. Наблюдавахме как постепенно се палят светлините, което още повече открояваше забележителностите. Опитах се да проследя къде и как сме ходили, бая хаотично излезе. 

Когато вятърът съвсем се усили, а Влади вече беше посинял (беше само по тениска), решихме да се прибираме. Вечеряхме с цялото семейство, обсъждайки разни български литератури, а при разбора на разходката ни се установи, че сме забравили да посетим Монмартр. Решихме да го посетим след вечеря, така набързо. Фотоапаратът ми съвсем беше предал Богу дух, толкова беше изтощен, че не можеше дори да се включи. Разходихме се из живописните сокаци, магазините още работеха, пък вече наближаваше полунощ. Туризъм, бате. 

След кратка дрямка изнудих Влади да ме закара до летището. Всъщност той настоя, ама аз да се направя на нагъл турист. Тържествено си обещахме да се видим скоро пак, независимо в коя столица, натоварих се на самолета и отидох на работа.

И така французите не са тази ксенофобна сган, която всички ги изкарват, нито пък жените са с космати подмишници, както гласи старият американски мит. Париж е един чудесен град, макар и част от великолепието да е постигната с ограничен бюджет и импровизации. Непременно трябва да се посети. По възможност с любим човек.

сряда, 14 септември 2011 г.

Smartphone със собствено мнение



От близо година основната мелодия на звънене на текущия ми телефон, LG GM 750 (Layla),  е Binary Sunset, композирана от Джон Уилямс като част от саундтрака на Междузвездни войни - Нова надежда (1977). Явно много му е харесала, защото наскоро я смених с Koitsu tada mon janee, композирана (май) от Cheru Watabe като част от саундтрака на сериала Prince of Tennis (2001 - 2005). Да, обаче (тън-дън-дън-ДЪН)... телефонът ми или не обича тенис, или е станал заклет фен на Дарт Вейдър и компания, защото след два дни самостоятелно и злоумишлено смени мелодията обратно на двойния залез. И така три пъти. И така, дами и господа, на Вашето внимание: новият toosmart-assholephone. Прави каквото си иска, когато си иска...