Поредното ранно ставане. Този път в 6.00. Замъкнах се до банята, почти успявайки да не си измия зъбите с крема за бръснене. Криво-ляво се приведох в годен за употреба вид и си стегнах бохчичката за пътуване. Метнах я в автобуса, да е готова за тръгване и рекох да проверя дали лютата водка още стои в хладилника. Милата, толкова й беше студено, че се беше сгушила с още няколко свои посестрими. Не знам дали помагаше, но гледката беше впечатляваща.
Качих се до ресторанта и се тръшнах на един свободен стол при Оля, Боряна и две весели немкини. После ми хрумна гениалната мисъл, че храната вече е сготвена и няма как да доприпка до мене и ще се наложи да ида да си я взема самичък. Няколко минути по-късно мисията беше изпълнена със забележителен успех и се отдадох на унищожаването на резултатите от снабдителния набег.
Чаша и нещо кафе по-късно почти приличах на човек. Минах през компютърния терминал да пратя едно-две писма (паролата беше умопомрачителна, 12345678). Натоварих се в автобуса и се чучнах на мястото си, твърдо решен да не ставам преди финландската граница. После се сетих, че все пак съм без-отговорно лице и трябва да си нагледам дечицата. Изтъпанчих се пред автобуса и почнах да броя глави добит.. така де, туристи. Две минути преди тръгването Матю дойде блед-пребледнял и заяви, че му е лошо и че има разстройство. И таз добра. Питах някой дали си носи активен въглен, обикновено жените носят добре оборудвани походни аптеки в раниците си. Изглежда обаче бях тръгнал на пътуване с разни безсмъртни неуязвими гадове, щото никой нямаше и аспирин дори. Залетях се към рецепцията и питах къде е най-близката аптека. Слава Богу, поне към персонала за връзки с обществеността имаше някакви изисквания и всичките говореха английски. Аптека имаше, на три минути пеша от хотела.
Лошо. Ако пратех Матю сам, тия проклетници шофьорите като нищо щяха да тръгнат без него. Заръчах на народа да обясни къде съм и какво правя, хванах гусин британеца под мишница и го повлякох към фармакологията. Намерихме я, за щастие работеше... все пак беше осем часа сутринта. Купих му една опаковка активен въглен, голям майтап падна докато се бъркахме за 4 рубли, щото касиерката не можеше да развали 500... лудница. Накарах го да изпие едно хапче и одма се понесохме към хотела. По пътя минахме покрай поща. Мамка му и прасе, пустата му поща беше точно срещу хотела, до денонощния магазин. Мрън на квадрат. Набързо се метнах в нея и застрелях дежурната служителка с най-дебилния въпрос на всички времена, задаван някога в пощенски офис: "Имате ли марки?" След кратко напрегнато взиране мацката изглежда се убеди, че съм с всичкия си, и ме увери, че наистина имат марки. Не думай, рекох си аз. После взе, че ме попита какво искам да изпратя и закъде. Да му се не види, нямах нито времето, нито лингвистичните познания за такива словесни упражнения. Обясних, че съм колекционер и искам да купя марки за сбирката ти. Девойката се ухили като месечина насреща ми и измъкна един огромен класьор - избирай. Набързо взех стратегическо решение - две от тия, две от тия и две от тия, платих и се излетяхме навън.
Пред хотела ме посрещна Ерки, червен като комунистическото знаме, и протече следния високоинтелектуален разговор, воден колкото ни глас държи:
- КЪДЕ?
- АПТЕКА!
- БОЛЕН ЛИ СИ БЕ (с многозначителен поглед, че определено нещо не ми е наред с главата)
- НЕ АЗ, ТОЙ! (соча към Мат, който с всички сили се опитваше да стане невидим... без успех)
- ЗАЩО?
- НЕ ЗНАМ, СТАНА МУ ЛОШО!
- ТРЪГВАМЕ!
- ЗНАМ!
Отказвайки да преговарям повече, набутах Мат покрай заливащия се от смях Сами, мятайки му изпепеляващ поглед, преброих народа, обявих че всички са налице и потеглихме. Спиро рече, че много добре е станало, че сме отишли двамата. Ако бях пратил Матю сам, щяха да тръгнат без него, а ако бях отишъл само аз, щяха като нищо да ме оставят. За щастие нямаше повече произшествия. Раздадох паспортите и се отдадох на заслужена дрямка.
Събудих се от обратното ускорение. Преценявайки със замътен поглед ситуацията, установих че отново сме на бензиностанцията, където бяхме пазарували от пича с микробуса. Въпросний пич беше там, придружен от верния си микробус. Купих един литър ръжена водка и едно шише газирана вода и пак се тръшнах в автобуса.
Съвсем скоро стигнахме до руския граничен контрол. Оригвайки се тихичко, проверих дали всички си имат паспорти с белите хартишки вътре. Имаха. Да не повярва човек. Подредихме се ние пред граничния контрол и зачакахме да минат хората от предишния автобус. Минаха. Една лелка излезе от будката и затвори всички врати. Сега пък какво стана? Оказа се, че не сме заподозрени в тероризъм, контрабанда и държавна измяна, а е дошло време за почивка за кафе. Межувременно започна да вали тих дъждец. Бавно, кротко и напоително, като в разказ от Елин Пелин, дето има една приказка. Депресарска история.
Минахме паспортния контрол. Следващата стъпка беше безмитния магазин. Преброих си паричките. Имах рубли точно колкото за една бутилка Руский стандарт, от обикновената. За платинената или имперската версия не стигаха. Квото такова. Дъждът упорито продължаваше да вали, а хората излизаха от магазина бавно и на пресекулки. Лека-полека се насочихме към финландската граница. Тук вече беше големият спеч, защото съгласно Директивите на ЕС нямахме право да внасяме повече от един литър силен алкохол на човек. Пък ние, 135 души внасяхме близо половин тон водка с тия три автобуса. Абе... Майтап да става, нали.
Минахме без произшествия и се запътихме към Балтийско море. Дъждът плющеше през цялото време, все едно някой там горе най-накрая беше решил, че е време финландците да се позаплакнат малко. Някъде към седем вечерта стигнахме пристанището в Турку. Разпльокахме се из пейките и седалките и се заех с нелеката задача да набутам всичките водки в чантата си. Сега вече разбрах защо всички си носеха толкова огромни куфари. С триста зора си затворих ципа, а горкият сак аха-аха да се пръсне по шевовете.
Раздадох билетите за каютите, лека-полека се натоварихме и на кораба. Хвърлих си сака в каютата и тръгнах да се разхождам по откритата палуба. По някое време ми писна и слязох да проверя народът какво прави. Събрахме се стройна агитка пияндурници в главния надкилов коридор на втора палуба, да си играем на пляс-пляс ръчички, на нервички, да се замеряме с бирени фъстъци и общо взето да се забавляваме. Към полунощ мина някакъв юначага да ни сподели, че останалите пътници искат да спят. Ние дълбоко се усъмнихме в думите му, имайки предвид, че останалите пътници бяха на седма и осма палуба и се напиваха като за световно за пореден пъти. Пуста скандинавска тотална липса на мярка. Все пак се набутахме осем-десет човека в една каюта и продължихме да си приказваме. По някое време решихме, че е късно и е време да се натъркалваме по койките.
***************
Събудих се половин час преди акостиране, ще рече към шест. Почистващият персонал беше изгубил всякаква надежда да успее да ни изкара от каютите и просто седеше и чакаше да благоволим да се възнесем към входната палуба. Аз се кютнах до изхода и се превъплътих в добре усвоената роля на прът за знаме. Излязохме от кораба, че и от сградата на пристанището без никой да се спъне и да разлее подозрително количество бутилки водка. Валеше сняг. Отврат. С известно усилие си метнах сака на рамо и тихо подрънквайки се отправих към гарата заедно с Оля и Боряна. Взехме си довиждане и се чучнах във влака за Упсала. Един час по-късно гордо влязох в лабораторията по геномика, барабар със заснежената ушанка и дрънчащия сак. Време беше да се залавям за работа...
неделя, 25 май 2008 г.
четвъртък, 1 май 2008 г.
Ден шести, седми април
Взех да му надобрявам на спането в автобуса. Почти бях отпочинал, когато около осем сутринта се навряхме в сутрешното задръстване на Санкт Петерсбург. За първи път в живота си видях как еднопосочна улица с три ленти и два тротоара всъщност означава еднопосочна улица с четири ленти и един тротоар. Лудница. Добре, че нашият шофьор не реши да влезе в "най-лявата лента", че тогава вече съвсем щях да перколясам.
Стоварихме се в хотел "Азимут" (да бе, същия) около осем и нещо. Таман време за закуска. Пет минути за настаняване, още пет за бърз душ и миене на зъбите, и още пет докато мине непретъпкан асансьор. Така и не мога да реша дали имахме право да посетим тази закуска или не, при положение че беше платена само една нощувка и следващата я закуска, но очевидно персоналът нямаше нищо против. Записаха ни номерата на стаите и ни пуснаха да вършеем из бюфета.
За има-няма 15 минути нашествието от марокански скакалци, пардон, международни студенти успя да се натъпче и, тихичко оригвайки се, се завтече към автобуса, който ни чакаше за разходка из града с гид. Гледах малко скептично към цялата работа, вече врял и кипял петербургски турист, и с право. Посетихме все места, които бях обиколил по време на предишния следобед в града, или пък планувах да разгледам в свободното време същия ден.
След двучасово моткане напред-назад автобусът ни стовари на пазарния площад зад Църквата на пролятата кръв, на моста над река Мойка. Отдадох се на кратко, но съдържателно закупуване на сувенири, след което подбрах Спиро, Вазо, Костас и Барби и се юрнахме да разглеждаме каквото не бяхме доразгледали.
Понеделник в Санкт Петерсбург е отвратителен ден за туризъм. Военноморският музей беше затворен. Артилерийският музей и той. "Аврора" - също. Битакът пред нея обаче си бачка без почивен ден. Ермитажът също почива в понеделник, но нас това не ни касаеше, вече го бяхме видели. Директно се отказахме да проверяваме дали работят музеите на шоколада и на восъчните фигури. За сметка на това разгледахме Петропавловската крепост, построена на Заешкия остров. Укреплението е с форма на шестовърх шурикен, изключително удобна за кръстосан огън срещу нападащ противник... който противник трябва да си носи понтонни мостове, иначе ще му се наложи да прецапва през Кронверкския пролив, отделящ Заешкия остров от Петроградския остров. Неприятно усещане, бих казал.
Крепостта е построена с идеята да служи за гарнизон на окупационната шведска армия през не помня вече коя година. Само че командващият гарнизона генерал е имал леко радикални, но изключително резултатни идеи за това как се оцелява на майната си от родната земя. Една нощ взел, че свил знамената и предал командването на руснаците. Симпатяга.
На най-южния зъб на шурикена е поставено оръдие, което дава един изстрел точно по пладне. Удобно, като се има предвид едно време колко хора са имали ръчни часовници. И адски забавно, като видиш туристките да подскачат стреснато от оглушителния тътен. Вътре се помещава катедралата Св. Св. Петър и Павел, където са погребани почти всички царе от династията на Романовите. Снимах гроба на Александър ІІІ, още известен у нас като Цар Освободител. Да, оня на коня. Освен църквата, в крепостта са разположени офицерския дом (превърнат в музей), инженерната палата (превърната в музей), монетният двор (за него не знам, реконструираха го). Въобще на цялата територия на укреплението течеше трескава ремонтна дейност - освежаване на фасади, препавиране на всички улици и алеи, поддръжка на позлатените куполи... само дето крепостните стени не се бяха захванали да мият. Имаше музей на восъчните фигури, но цената на посещението не беше включена в комбинирания билет, който си взехме на входа, така че пропуснахме. За сметка на това се снимах с рекламния мунчо, сложен пред музея. И двамата бяхме като живи.
Разгледахме и експозиции представяща историята на Санкт Петерсбург, историята на това какво е имало на негово място преди това, както и историята на крепостта. Дамите, седящи на ключови места в музеите, бяха изключително любезни и падна голям смях докато се обяснявахме на английско-славянски. За музея на космонавтиката не ни останаха сили, а безплатната обиколка по стените на крепостта решихме да я оставим за следваща визита. Уморени и доволни се затътрихме към най-близката метростанция.
Пристигайки на станция Балтийский вогзал, аз реших, че е крайно време да потърся поща, че бях обещал на Албена да й взема марки. Проводихме жените да си ходят, че взе да вали дъжд, а аз и Спиро се помотахме из магазините. Поща нямаше, но намерихме бакалия. Точно такова ни трябва, убедиха ни набързо стомасите ни. Вътре две девойчета предлагаха някаква любопитна нова московска водка, един литър за 150 рубли. Нещо се усъмнихме и предпочетохме да инвестираме в едно пиле на грил. Трикрако... така де, едно пиле и още един бут към него. И бира.
Прибрахме се в хотелската стая и отворихме захлупците. Уважавам руската бира. Много приятно нещо. Доволно наплюскани, изхвърлихме старателно оглозганите кокали в кошчето и се спуснахме надолу по стълбите да ходим на представление на руски народни песни и танци. Културна работа. Поетична. Пристигайки в Николаевския дворец, се оказа, че три от моите подопечни... ммм... каква думичка да измисля... добре де... без думички... три от моите подопечни ирландки са си забравили билетите. При положение, че изрично им казах. Не че нямах половин пачка билети във вътрешния джоб на якето си (да живеем груповите ръководители), ама другите две ръководителки ме гледаха злостно. Щото и те си бяха забравили техните. Егати отговорничките. С триста зора успяхме да вкараме ирландките (но не и шведките).
Представлението беше на ниво. Бих казал впечатляващо, но за всички останали. Аз две седмици по-рано бях гледал спектакъл на хора на Червената армия по случай официалното откриване на новата концертна зала в Упсала. Ми... едно е да ти го изпълнява трупа от общо 30 души... друго си е като са 150. Пък и нещо програмата се оказа доста стандартна... номерата бяха едни и същи. За сметка на това три от танцьорките си заплюха и извлачиха на сцената трима от зрителите... двама от които бяха от моята група, Емил Люхтмайер от Холандия и Матю Спийд от Англия. Забавно беше.
Както и да е, изгледахме спектакъла и се прибрахме в хотела. Твърдо решен да не излизам тази вечер, отидох до денонощния магазин да се запася с бира и се кютнах на един фотьойл във фоайето да се отдам на кротък битов алкохолизъм. Половин час по-късно около мен запиваха юнашки още около петдесетина души, ще рече почти половината група. Ех, че съм харизматичен. И скромен. По някое време, когато положението взе да става много пиянско, реших да се оттегля в покоите си. Успях да си изразходвам последните пари във ваучера на телефона, водейки оживена SMS-дискусия с Анна.
Някъде около два часа се предадох пред настоятелното придърпване на възглавницата.
Стоварихме се в хотел "Азимут" (да бе, същия) около осем и нещо. Таман време за закуска. Пет минути за настаняване, още пет за бърз душ и миене на зъбите, и още пет докато мине непретъпкан асансьор. Така и не мога да реша дали имахме право да посетим тази закуска или не, при положение че беше платена само една нощувка и следващата я закуска, но очевидно персоналът нямаше нищо против. Записаха ни номерата на стаите и ни пуснаха да вършеем из бюфета.
За има-няма 15 минути нашествието от марокански скакалци, пардон, международни студенти успя да се натъпче и, тихичко оригвайки се, се завтече към автобуса, който ни чакаше за разходка из града с гид. Гледах малко скептично към цялата работа, вече врял и кипял петербургски турист, и с право. Посетихме все места, които бях обиколил по време на предишния следобед в града, или пък планувах да разгледам в свободното време същия ден.
След двучасово моткане напред-назад автобусът ни стовари на пазарния площад зад Църквата на пролятата кръв, на моста над река Мойка. Отдадох се на кратко, но съдържателно закупуване на сувенири, след което подбрах Спиро, Вазо, Костас и Барби и се юрнахме да разглеждаме каквото не бяхме доразгледали.
Понеделник в Санкт Петерсбург е отвратителен ден за туризъм. Военноморският музей беше затворен. Артилерийският музей и той. "Аврора" - също. Битакът пред нея обаче си бачка без почивен ден. Ермитажът също почива в понеделник, но нас това не ни касаеше, вече го бяхме видели. Директно се отказахме да проверяваме дали работят музеите на шоколада и на восъчните фигури. За сметка на това разгледахме Петропавловската крепост, построена на Заешкия остров. Укреплението е с форма на шестовърх шурикен, изключително удобна за кръстосан огън срещу нападащ противник... който противник трябва да си носи понтонни мостове, иначе ще му се наложи да прецапва през Кронверкския пролив, отделящ Заешкия остров от Петроградския остров. Неприятно усещане, бих казал.
Крепостта е построена с идеята да служи за гарнизон на окупационната шведска армия през не помня вече коя година. Само че командващият гарнизона генерал е имал леко радикални, но изключително резултатни идеи за това как се оцелява на майната си от родната земя. Една нощ взел, че свил знамената и предал командването на руснаците. Симпатяга.
На най-южния зъб на шурикена е поставено оръдие, което дава един изстрел точно по пладне. Удобно, като се има предвид едно време колко хора са имали ръчни часовници. И адски забавно, като видиш туристките да подскачат стреснато от оглушителния тътен. Вътре се помещава катедралата Св. Св. Петър и Павел, където са погребани почти всички царе от династията на Романовите. Снимах гроба на Александър ІІІ, още известен у нас като Цар Освободител. Да, оня на коня. Освен църквата, в крепостта са разположени офицерския дом (превърнат в музей), инженерната палата (превърната в музей), монетният двор (за него не знам, реконструираха го). Въобще на цялата територия на укреплението течеше трескава ремонтна дейност - освежаване на фасади, препавиране на всички улици и алеи, поддръжка на позлатените куполи... само дето крепостните стени не се бяха захванали да мият. Имаше музей на восъчните фигури, но цената на посещението не беше включена в комбинирания билет, който си взехме на входа, така че пропуснахме. За сметка на това се снимах с рекламния мунчо, сложен пред музея. И двамата бяхме като живи.
Разгледахме и експозиции представяща историята на Санкт Петерсбург, историята на това какво е имало на негово място преди това, както и историята на крепостта. Дамите, седящи на ключови места в музеите, бяха изключително любезни и падна голям смях докато се обяснявахме на английско-славянски. За музея на космонавтиката не ни останаха сили, а безплатната обиколка по стените на крепостта решихме да я оставим за следваща визита. Уморени и доволни се затътрихме към най-близката метростанция.
Пристигайки на станция Балтийский вогзал, аз реших, че е крайно време да потърся поща, че бях обещал на Албена да й взема марки. Проводихме жените да си ходят, че взе да вали дъжд, а аз и Спиро се помотахме из магазините. Поща нямаше, но намерихме бакалия. Точно такова ни трябва, убедиха ни набързо стомасите ни. Вътре две девойчета предлагаха някаква любопитна нова московска водка, един литър за 150 рубли. Нещо се усъмнихме и предпочетохме да инвестираме в едно пиле на грил. Трикрако... така де, едно пиле и още един бут към него. И бира.
Прибрахме се в хотелската стая и отворихме захлупците. Уважавам руската бира. Много приятно нещо. Доволно наплюскани, изхвърлихме старателно оглозганите кокали в кошчето и се спуснахме надолу по стълбите да ходим на представление на руски народни песни и танци. Културна работа. Поетична. Пристигайки в Николаевския дворец, се оказа, че три от моите подопечни... ммм... каква думичка да измисля... добре де... без думички... три от моите подопечни ирландки са си забравили билетите. При положение, че изрично им казах. Не че нямах половин пачка билети във вътрешния джоб на якето си (да живеем груповите ръководители), ама другите две ръководителки ме гледаха злостно. Щото и те си бяха забравили техните. Егати отговорничките. С триста зора успяхме да вкараме ирландките (но не и шведките).
Представлението беше на ниво. Бих казал впечатляващо, но за всички останали. Аз две седмици по-рано бях гледал спектакъл на хора на Червената армия по случай официалното откриване на новата концертна зала в Упсала. Ми... едно е да ти го изпълнява трупа от общо 30 души... друго си е като са 150. Пък и нещо програмата се оказа доста стандартна... номерата бяха едни и същи. За сметка на това три от танцьорките си заплюха и извлачиха на сцената трима от зрителите... двама от които бяха от моята група, Емил Люхтмайер от Холандия и Матю Спийд от Англия. Забавно беше.
Както и да е, изгледахме спектакъла и се прибрахме в хотела. Твърдо решен да не излизам тази вечер, отидох до денонощния магазин да се запася с бира и се кютнах на един фотьойл във фоайето да се отдам на кротък битов алкохолизъм. Половин час по-късно около мен запиваха юнашки още около петдесетина души, ще рече почти половината група. Ех, че съм харизматичен. И скромен. По някое време, когато положението взе да става много пиянско, реших да се оттегля в покоите си. Успях да си изразходвам последните пари във ваучера на телефона, водейки оживена SMS-дискусия с Анна.
Някъде около два часа се предадох пред настоятелното придърпване на възглавницата.
събота, 19 април 2008 г.
Ден пети, неделя
Трябваше да стана в 7.00. Бях си навил алармата на телефона, всичко точно. Само дето кой да се сети, че алармата ми е тази, която ползвам за училище, и е активна само от понеделник до петък. А аз, ако трябва да съм честен, говоря за неделя сутринта. В крайна сметка Гъс ме събуди в 7.30, излизайки от стаята. Измих се и се обръснах за десетина минути (това бръсненето винаги действа много ободряващо), след което оставих носа ми да ме води към закуската и кафето. Добре де, знаех къде отивам, носът се включи в картинката двайсетина метра преди да вляза в ресторанта. Наринах ядене за около средно голямо село в чинията си и пуснах автопилота, оставяйки челюстите си да свършат това, за което са създадени. Тоя път разни самодиви не сядаха до мене, така че можах да си се наплюскам на спокойствие. За сметка на това си поръсихме простотии с българките.
След закуска се занесох долу в автобуса, където едновременно трябваше да раздам паспортите и да събера стадото, така де, екскурзиантите. Естествено не можах да направя нито едно от двете, защото част от милите австралийци още не бяха дошли, така че трябваше да отвличам вниманието на шофьорите от факта, че вече е минало времето за тръгване. Така или иначе последните двама мотльовци трябваше да го хващат в движение.
Както и да е, транспортирахме се до туристическия вход на Кремъл. Шофьорът ми сподели, че нямаме право да спираме на площада точно пред входа, така че трябва да се изнесем изключително скоростно от автобуса. И кой, мислите, не успя да слезе, та автобусът го понесе из Москва и трябваше да изтича няколкостотин метра, че да настигне групата? Не аз, бе! Пак двама-трима заплеса от оня континент с кенгурата.
Анатолий ни чакаше пред входа. Разпределихме се стегнато на групи от по 25... как се разделят 130 човека в четири групи от по 25 е въпрос от областта на висшата математика, на който пак отговорихме бързичко. Скрих слънцето на една от организаторките, докато цялата ми група от около 35 души се изниза зад мен.
Кремъл е.. Кремъл. Всъщност това е стара дума за крепост, така че кремлини има на много места, само дето този е най-баш мучо густо КремълЪТ. Има двадесет стражеви кули и три порти - главната порта на Червения площад, мостът над вече несъществуващата река ограждаща крепостта (още си я има де, ама е под земята) и входът за правителствените делегации. На върха всяка кула е поставена няколкотонна четириметрова петолъчка от червено стъкло. Нощем звездите се осветяват отвътре, а когато духа вятър, стават и за ветропоказатели. В момента тече ожесточен дебат дали да бъде върнат старият (и текущият) герб на Руската Федерация, двуглавият орел.
Вътре е тъпкано с дворци и църкви, единственото изключение е огромната (и грозна, смея да добавя) сграда, предвидена от Брежнев за общо събрание. В момента тя служи за концертна зала, а двете камари на парламента си имат собствени сгради. Съществува проект тя да бъде срината и на нейно място да бъдат възстановени старите постройки, съществували преди тя да бъде построена.
Видяхме и Цар-Камбана и Цар-Топ. Руска му работа. Дай все най-голямото да построим. Естествено, Цар-Топ никога не е влизал в битка, единствените изстрели, които са произвеждани с него, са били контролни на качеството във фабриката производител. Гюллето е около метър и нещо в диаметър, тъпкано с експлозиви и картеч. Мамата си трака. Цар-Камбана също никога не се е обаждала. Когато са я вадили от шахтата, толкова е прегряла, че е подпалила скелето, с което са я вдигали. Веднага е била залята с вода... очевидно твърде много. Изпуснали са я и мъничко парченце, около метър и половина високо и толкова широко, се е отчупило от нея. Според изчисленията се е предполагало гласът й да се чува на около 60 км около Москва.
Посетихме и трикатедралния площад. От едната му страна е патриаршията "Успение Богородично", където са били коронясвани царете, от другата са родовата църква на руските царе, "Св. архангел Михаил" (там са ги погребвали), и "Благовещенският сбор". Не знам дали наистина е така или нещо съм бил пренапрегнат, но този площад е най-мощното място на силата, което съм посещавал. Въздухът буквално трепери и пощипва от насъбраната енергия.
Обясниха ни и символиката на руския кръст. Най-после. Убеден съм, че ако бях питал отец Константин, щеше да ми каже, но някакси друго е да го чуеш докато си вперил поглед в позлатените кръстове на "Успение Богородично". Та, за тези които не са го виждали, руският кръст има една допълнителна по-къса хоризонтална черта над пресечната точка, която символизира закованата от римския войник дъсчица с ИНЦИ - Иисус от Назарет, цар иудейски. Под пресечната точка има още една черта, този път диагонална, обикновено издигаща се надясно. Не се сетих да питам дали има вариант с издигаща се наляво, сигурно има обяснение. Както и да е, това представлява сблъсъкът между доброто и злото, борещи се за душата на Христос, както и това че все пак доброто побеждава. Интересното е, че всички кръстове по църквите са ориентирани в едно и също положение. Ако човек застане срещу кръста и вдигне дясната си ръка така, че диагоналната черта да е продължение на ръката му, тогава той гледа на запад, а ръката му сочи на север. Хитро.
Руската църква има интересна форма. Доста лесничка за изпълнение, бих казал. Строиш куб и получаваш главния кораб. Строиш още един по-малък отгоре му и получаваш главния купол. Оттам нататъка е свободно съчинение по картинка, само общият брой на куполите трябва да е нечетен. За сравнение, западните катедрали обикновено са издължени (както каза Анатолий - строиш коридор, пльокваш три кули отгоре и готово), докато българските трикорабни черкви са с формата на кръст.. повече или по-малко. Сега докато пиша се замислям по колко много начини човечеството изразява преклонението си пред висшата сила... и колко идиотски се мята да изтребва тези, които са си избрали друг начин. Хора, какво да ни правиш...
Та така, разгледахме църквите, поразходихме се из улиците на Кремъл. Температурата беше цифром и словом двадесет и четири градуса по Целзий. Слънчице. Моя милост по тениска. Идилия. С още няколко души искахме да разгледаме елмазния фонд и яйцата на Фаберже, обаче входът беше 500 рубли... нещо не ни бодяха да ги даваме. Излязохме от крепостта и заедно с двете българки се наредихме на опашка за билети за съкровищницата. На магия успяхме да си вземем студентски билети и за тримата... ще рече пет пъти по-евтини от нормалната цена. Руснаците са велики в това отношение, за студенти, учащи, военни и пенсионери цените са брутално по-ниски от стандартните. А за чужденците дето не четат кирилица - брутално по-високи. Муахаха. Помотахме се малко, защото оставаха час и половина до следващата визита на в съкровищницата. Това си беше тактическа грешка. Опашката пред туристическия вход на Кремъл беше около 250 метра дълга. С присъщата ни балканска безочливост пратихме Боряна да "провери какво става", после Оля отиде "да види какво става с Боряна", накрая аз "се притесних за двете и отидох да ги проконтролирам". Като резултат се озовахме зад спретната групичка японци, на около три метра от входа. Още не мога да повярвам, че никой не се размрънка. На никого не му и пукаше особено, което беше странното. В Швеция никой нищо няма да каже, но ще се усети едно такова масово ледено недоволство. В България пък директно ще те смелят. Там обаче единствената емоция, която лъхаше от тълпата, беше търпение. Интересно.
Съкровищницата е може би най-яркият пример на руската грандомания и оливане. Злато, сребро, скъпоценни камъни върху абсолютно всичко. Библии с корици по три сантиметра дебели, обковани, позлатени, с филигран, инкрустирани... няма отваряне това животно, камо ли повдигане. Нямам нищо против златните и сребърните прибори, все пак си е царски стил... обаче това тяхното просто прекрачва всякакви граници. Пушки, чиито приклади блестят като семафори, чаши направени изцяло от златен филигран, позлатени пепелници представляващи Московската крепост, с отделни части които могат да се изваждат и изтръскват, огромни бокали, подноси, дори "най-простичките" накити бяха като водопади от искри и светлина. Среброто беше изключително малко, но каквото имаше, беше невероятно. Обичам си го тоя метал и толкоз. Сребролюбец. Хех.
Екатерина Велика разбира се води класацията по най-тотално омазване до ушите. Мацката е искала да има различна рокля всеки ден. За 34-те години на управлението й това са над 10 000 тоалета. После защо в хазната имало точно 6 рубли след като тя се споминала. Баща ми употребява израза "Разположил си се като шест пари в кесия", но смятам да го заменя с "Разположил си се като шест рубли в хазна". Ами каретите. Леле. Летни кабриолети, зимни каляски, шейни, ум да ти зайде. Едното колело на тия чудовища е по над два метра в диаметър. Ако спукаш гума, няма оправяне. Нема кинти, нема-нема кинти, скоро нема да си взимам Бентли...
След като излязохме от съкровищницата се натъкнахме на гръцкия контингент. Позовавайки се на трите предимства, които имахме пред тях (четяхме кирилица, имахме карта, както и план къде да идем), набързо ги подбрахме да се присъединят към нас. Хванахме метрото да разгледаме станция Комсомолская. Ми готино са я направили, спор няма. Отвън е точно като на женския пазар. Зарзават, местният вариант на чалгата и дюнери. Мила родна картинка. Направихме снимки на една от седемте сестри и се метнахме обратно на метрото. Принципно в метрото е забранено да се правят снимки (стратегическа важност и туй-онуй), което не значи, че не направихме. Впоследствие разбрахме, че един тип от моята група е платил 100 рубли глоба, щото са го хванали да снима. Ако си мислите, че е австралиец, познали сте.
Качихме се на Садовое кольцо и се метнахме към парка на културата, още известен като Горки парк. Вече гордо мога да кажа, че съм бил там дето се пее в Wind of Change. Паркът беше изключително странно нещо. Искаха 50 рубли за вход. Всеки проклет обществен кенеф в тоя град е безплатен, но решиш ли да посетиш парка - 50 рубли. Егати хората. Помотахме се из градината на художествената галерия, после пресякохме Москва река по Горки мост и се запътихме обратно към центъра. Пошматкахме се из Тверская и накрая с износени от ходене чорапи минахме през Червения площад и отидохме на сборния пункт за автобусите. Изпросих си голяма чаша кафе от шофьорите, чучнах се на тротоара, вперих поглед във "Василий Блажени" и просто изключих.
Лека полека хората започнаха да се събират. Всички бяха налице... с изключение на тия дето ги нямаше. Пепе, Саймън, Пиер и Михаел още не бяха дошли. По едно време Пиер и Михаел се зададоха тичешком откъм Червения площад. На пресекулки обясниха, че са слезли от метрото на грешна станция и Пепе и Саймън са на пет минути зад тях, с всичкия багаж.
Докато ги чакахме, стана девет часът, обявеното време за тръгване. В този момент канонада от фойерверки озари небето над Москва. Не знам дали бяха щастливи, че най-после си тръгваме или просто си се радваха. Може да е имало нещо общо с Олимпийските игри, така и не разбрахме. Както и да е, букетите разцъфваха един след друг в продължение на поне десетина минути, така че накрая всички бяхме налице. Натоварихме се по автобусите, пуснахме си DVD (тоя път гледахме Гепи, разбихме се от хилеж), пийнахме по бира-две и отцепихме.
След закуска се занесох долу в автобуса, където едновременно трябваше да раздам паспортите и да събера стадото, така де, екскурзиантите. Естествено не можах да направя нито едно от двете, защото част от милите австралийци още не бяха дошли, така че трябваше да отвличам вниманието на шофьорите от факта, че вече е минало времето за тръгване. Така или иначе последните двама мотльовци трябваше да го хващат в движение.
Както и да е, транспортирахме се до туристическия вход на Кремъл. Шофьорът ми сподели, че нямаме право да спираме на площада точно пред входа, така че трябва да се изнесем изключително скоростно от автобуса. И кой, мислите, не успя да слезе, та автобусът го понесе из Москва и трябваше да изтича няколкостотин метра, че да настигне групата? Не аз, бе! Пак двама-трима заплеса от оня континент с кенгурата.
Анатолий ни чакаше пред входа. Разпределихме се стегнато на групи от по 25... как се разделят 130 човека в четири групи от по 25 е въпрос от областта на висшата математика, на който пак отговорихме бързичко. Скрих слънцето на една от организаторките, докато цялата ми група от около 35 души се изниза зад мен.
Кремъл е.. Кремъл. Всъщност това е стара дума за крепост, така че кремлини има на много места, само дето този е най-баш мучо густо КремълЪТ. Има двадесет стражеви кули и три порти - главната порта на Червения площад, мостът над вече несъществуващата река ограждаща крепостта (още си я има де, ама е под земята) и входът за правителствените делегации. На върха всяка кула е поставена няколкотонна четириметрова петолъчка от червено стъкло. Нощем звездите се осветяват отвътре, а когато духа вятър, стават и за ветропоказатели. В момента тече ожесточен дебат дали да бъде върнат старият (и текущият) герб на Руската Федерация, двуглавият орел.
Вътре е тъпкано с дворци и църкви, единственото изключение е огромната (и грозна, смея да добавя) сграда, предвидена от Брежнев за общо събрание. В момента тя служи за концертна зала, а двете камари на парламента си имат собствени сгради. Съществува проект тя да бъде срината и на нейно място да бъдат възстановени старите постройки, съществували преди тя да бъде построена.
Видяхме и Цар-Камбана и Цар-Топ. Руска му работа. Дай все най-голямото да построим. Естествено, Цар-Топ никога не е влизал в битка, единствените изстрели, които са произвеждани с него, са били контролни на качеството във фабриката производител. Гюллето е около метър и нещо в диаметър, тъпкано с експлозиви и картеч. Мамата си трака. Цар-Камбана също никога не се е обаждала. Когато са я вадили от шахтата, толкова е прегряла, че е подпалила скелето, с което са я вдигали. Веднага е била залята с вода... очевидно твърде много. Изпуснали са я и мъничко парченце, около метър и половина високо и толкова широко, се е отчупило от нея. Според изчисленията се е предполагало гласът й да се чува на около 60 км около Москва.
Посетихме и трикатедралния площад. От едната му страна е патриаршията "Успение Богородично", където са били коронясвани царете, от другата са родовата църква на руските царе, "Св. архангел Михаил" (там са ги погребвали), и "Благовещенският сбор". Не знам дали наистина е така или нещо съм бил пренапрегнат, но този площад е най-мощното място на силата, което съм посещавал. Въздухът буквално трепери и пощипва от насъбраната енергия.
Обясниха ни и символиката на руския кръст. Най-после. Убеден съм, че ако бях питал отец Константин, щеше да ми каже, но някакси друго е да го чуеш докато си вперил поглед в позлатените кръстове на "Успение Богородично". Та, за тези които не са го виждали, руският кръст има една допълнителна по-къса хоризонтална черта над пресечната точка, която символизира закованата от римския войник дъсчица с ИНЦИ - Иисус от Назарет, цар иудейски. Под пресечната точка има още една черта, този път диагонална, обикновено издигаща се надясно. Не се сетих да питам дали има вариант с издигаща се наляво, сигурно има обяснение. Както и да е, това представлява сблъсъкът между доброто и злото, борещи се за душата на Христос, както и това че все пак доброто побеждава. Интересното е, че всички кръстове по църквите са ориентирани в едно и също положение. Ако човек застане срещу кръста и вдигне дясната си ръка така, че диагоналната черта да е продължение на ръката му, тогава той гледа на запад, а ръката му сочи на север. Хитро.
Руската църква има интересна форма. Доста лесничка за изпълнение, бих казал. Строиш куб и получаваш главния кораб. Строиш още един по-малък отгоре му и получаваш главния купол. Оттам нататъка е свободно съчинение по картинка, само общият брой на куполите трябва да е нечетен. За сравнение, западните катедрали обикновено са издължени (както каза Анатолий - строиш коридор, пльокваш три кули отгоре и готово), докато българските трикорабни черкви са с формата на кръст.. повече или по-малко. Сега докато пиша се замислям по колко много начини човечеството изразява преклонението си пред висшата сила... и колко идиотски се мята да изтребва тези, които са си избрали друг начин. Хора, какво да ни правиш...
Та така, разгледахме църквите, поразходихме се из улиците на Кремъл. Температурата беше цифром и словом двадесет и четири градуса по Целзий. Слънчице. Моя милост по тениска. Идилия. С още няколко души искахме да разгледаме елмазния фонд и яйцата на Фаберже, обаче входът беше 500 рубли... нещо не ни бодяха да ги даваме. Излязохме от крепостта и заедно с двете българки се наредихме на опашка за билети за съкровищницата. На магия успяхме да си вземем студентски билети и за тримата... ще рече пет пъти по-евтини от нормалната цена. Руснаците са велики в това отношение, за студенти, учащи, военни и пенсионери цените са брутално по-ниски от стандартните. А за чужденците дето не четат кирилица - брутално по-високи. Муахаха. Помотахме се малко, защото оставаха час и половина до следващата визита на в съкровищницата. Това си беше тактическа грешка. Опашката пред туристическия вход на Кремъл беше около 250 метра дълга. С присъщата ни балканска безочливост пратихме Боряна да "провери какво става", после Оля отиде "да види какво става с Боряна", накрая аз "се притесних за двете и отидох да ги проконтролирам". Като резултат се озовахме зад спретната групичка японци, на около три метра от входа. Още не мога да повярвам, че никой не се размрънка. На никого не му и пукаше особено, което беше странното. В Швеция никой нищо няма да каже, но ще се усети едно такова масово ледено недоволство. В България пък директно ще те смелят. Там обаче единствената емоция, която лъхаше от тълпата, беше търпение. Интересно.
Съкровищницата е може би най-яркият пример на руската грандомания и оливане. Злато, сребро, скъпоценни камъни върху абсолютно всичко. Библии с корици по три сантиметра дебели, обковани, позлатени, с филигран, инкрустирани... няма отваряне това животно, камо ли повдигане. Нямам нищо против златните и сребърните прибори, все пак си е царски стил... обаче това тяхното просто прекрачва всякакви граници. Пушки, чиито приклади блестят като семафори, чаши направени изцяло от златен филигран, позлатени пепелници представляващи Московската крепост, с отделни части които могат да се изваждат и изтръскват, огромни бокали, подноси, дори "най-простичките" накити бяха като водопади от искри и светлина. Среброто беше изключително малко, но каквото имаше, беше невероятно. Обичам си го тоя метал и толкоз. Сребролюбец. Хех.
Екатерина Велика разбира се води класацията по най-тотално омазване до ушите. Мацката е искала да има различна рокля всеки ден. За 34-те години на управлението й това са над 10 000 тоалета. После защо в хазната имало точно 6 рубли след като тя се споминала. Баща ми употребява израза "Разположил си се като шест пари в кесия", но смятам да го заменя с "Разположил си се като шест рубли в хазна". Ами каретите. Леле. Летни кабриолети, зимни каляски, шейни, ум да ти зайде. Едното колело на тия чудовища е по над два метра в диаметър. Ако спукаш гума, няма оправяне. Нема кинти, нема-нема кинти, скоро нема да си взимам Бентли...
След като излязохме от съкровищницата се натъкнахме на гръцкия контингент. Позовавайки се на трите предимства, които имахме пред тях (четяхме кирилица, имахме карта, както и план къде да идем), набързо ги подбрахме да се присъединят към нас. Хванахме метрото да разгледаме станция Комсомолская. Ми готино са я направили, спор няма. Отвън е точно като на женския пазар. Зарзават, местният вариант на чалгата и дюнери. Мила родна картинка. Направихме снимки на една от седемте сестри и се метнахме обратно на метрото. Принципно в метрото е забранено да се правят снимки (стратегическа важност и туй-онуй), което не значи, че не направихме. Впоследствие разбрахме, че един тип от моята група е платил 100 рубли глоба, щото са го хванали да снима. Ако си мислите, че е австралиец, познали сте.
Качихме се на Садовое кольцо и се метнахме към парка на културата, още известен като Горки парк. Вече гордо мога да кажа, че съм бил там дето се пее в Wind of Change. Паркът беше изключително странно нещо. Искаха 50 рубли за вход. Всеки проклет обществен кенеф в тоя град е безплатен, но решиш ли да посетиш парка - 50 рубли. Егати хората. Помотахме се из градината на художествената галерия, после пресякохме Москва река по Горки мост и се запътихме обратно към центъра. Пошматкахме се из Тверская и накрая с износени от ходене чорапи минахме през Червения площад и отидохме на сборния пункт за автобусите. Изпросих си голяма чаша кафе от шофьорите, чучнах се на тротоара, вперих поглед във "Василий Блажени" и просто изключих.
Лека полека хората започнаха да се събират. Всички бяха налице... с изключение на тия дето ги нямаше. Пепе, Саймън, Пиер и Михаел още не бяха дошли. По едно време Пиер и Михаел се зададоха тичешком откъм Червения площад. На пресекулки обясниха, че са слезли от метрото на грешна станция и Пепе и Саймън са на пет минути зад тях, с всичкия багаж.
Докато ги чакахме, стана девет часът, обявеното време за тръгване. В този момент канонада от фойерверки озари небето над Москва. Не знам дали бяха щастливи, че най-после си тръгваме или просто си се радваха. Може да е имало нещо общо с Олимпийските игри, така и не разбрахме. Както и да е, букетите разцъфваха един след друг в продължение на поне десетина минути, така че накрая всички бяхме налице. Натоварихме се по автобусите, пуснахме си DVD (тоя път гледахме Гепи, разбихме се от хилеж), пийнахме по бира-две и отцепихме.
сряда, 16 април 2008 г.
Ден четвърти, пети април
Събудих се в 6.50. Не за друго, ами знаех, че в 7.00 трябва да спрем в McDonald's за закуска. Гласът ми тотално липсваше. Още от кораба насам бях започнал да покашлям, ама нея сутрин просто бях жалка картинка. Такива пресипнали звуци не бяха излизали от гърлото ми досега. Като се замисля, ситуацията беше направо възхитителна. В събота сутринта, двама продавачи в крайградски ресторант за бързо хранене доизбутват последните часове от нощната смяна, вече мечтаейки си за топлото легло. В тази идилична ситуация.. е, не с гръм и трясък, но протягащи се, прозяващи се и меко казано недоволни от живота, 135 студента воглаве с шофьорите се изтъпанчват на касата. Мениджърката на заведението отреагира невероятно адекватно, отнякъде излазиха още четирима души (най-вероятно вдигнати спешно по тревога от някой близък блок) и търговията се развихри. Шапка им свалям на руснаците, там McDonald's се казва Макдоналдс. И пилешките хапки са Чикен магнаггетс. На кирилица. Иска ми се да пратя направените снимки на управителите на родните клонове на веригата с послание "Учете се, пичове."
Самият аз бях изключително щастлив от факта, че точно до моята маса имаше контакт. Веднага сложих бебето да се храни, с други думи започнах да си зареждам батерията на фотоапарата, милият беше тотално загинал вчера из Санкт Петерсбург. Успях да изстискам около 40 минути време за снимки преди да се качим обратно в автобусите.
Влизането в Москва беше впечатляващо само по себе си. Улица "Тверская", която води право към центъра на града, е с четири платна във всяка посока. Минавахме по висок виадукт покрай квартали, изобилващи от панелни блокове. Абе все едно караме по Цариградско шосе. Илюзията за влизане в София беше пълна, особено като видях високата правоъгълна стъклена фасада от дясната страна, точно копие на хотел "Плиска". Или по-точно хотел "Плиска" е нейно точно копие, да не забравяме все пак кой кой е. Само дето беше зелена. И накрая не стигнахме до Орлов мост, а до местния Исторически музей (който се пада единия край на Червения площад).
Спряхме на някакъв паркинг, от който замътеният ми поглед успя да различи някакви шарени кубета, все едно правени от захарен памук, прищявка на побъркан архитект със сладкарски наклонности. Просветна ми, че това ще да е катедралата Василий Блажени. В същия момент в автобуса се качи нисък белокос дебеличък чичка, който ревна "Добро утро" с глас достатъчен да събуди мъртвите. Тъй като въпросният звуков спектакъл се разиграваше на около две педи от чувствителните ми слухала, с моментална реакция се наведох и му тикнах микрофона в ръцете, искрено надявайки се да заговори нормално. Колко се бях излъгал само. Възхитен от проявата на внимание, чичката забуча още по-мощно, този път подкрепен от звуковата уредба на автобуса. Вече си представях как от Кремъл скоропостижно дотичва някой задъхан лейбгвардеец, молейки да намалим малко гюрултията, че погребаните в "Свети архангел Михаил" царе тропат по мраморните капаци на саркофазите и настояват за тапи за уши.
В крайна сметка разбрахме, че човечето се казва Анатолий, което по неговите думи означава даряващ слънце. Това ще да е била причината за хубавото време и през двата ни дни в Москва, въпреки неговата увереност че щяло да вали. Той ни беше екскурзоводът. Обиколката ни из Москва започна с 15-минутна беседа насред Червения площад (на който единствените червени неща са стените на Кремъл и сградата на Историческия музей). Оказа се, че името му идвало от голям пожар, бушувал в Москва едно време (идея си нямам кога, беше рано сутринта, а той не спираше да мели), а по-късно - от това колко красиво бил реконструиран. Руска му работа. Катедралата "Василий Блажени" била построена по заръка на Иван Грозни. Който всъщност би трябвало да бъде преведен Иван Страшни, ама кой ти ги гледа тия работи, нали все пак е Ivan the Terrible, а не Ivan the Ugly. По пътя към автобуса ни ескортираха две улични кучета. Леле мале, ми то да си улично куче в Москва си е живото блаженство. Тия две животинки се разхождаха с грацията на добре охранени телета и освен острото любопитство проявено към някои представители на дамското съсловие, ни най-малко не ни притесняваха. Когато ги видя, Сами, единият от нашите шофьори обобщи ситуацията с въодушевеното "Ааа, шашлик!". Шах с пешката.
Когато всички се натоварихме на автобусите (47 Homo sapiens, 0 Canis familiaris), започна автобусната обиколка. Спирахме за снимки на още две места, веднъж на другия бряг на р. Москва (ще рече този дето Кремъл НЕ е на него) и веднъж пред Женския метох, където едно време царете са затваряли досадните царици, дето не са им давали да се разведат и да се наслаждават на живота. Видяхме цял куп забележителности:
Болшой театър, който за съжаление беше в период на реконструкция и беше целият омотан със зелени мрежи. Сигурно затова чучналият се насреща му Карл Маркс имаше толкова оклюмала физиономия.
Сградата на Государственная дума е нещо о-гром-но. Ако човек стои на улицата и иска да погледне знамето бучнато на покрива на сградата, за препоръчване е да си вземе главата под мишница или поне да изкара бърз курс по лимбо.
Въпреки че има само двадесетина етажа, сградата доминираща площад Лубянка е обявена за най-високата постройка в Москва. Защо ли? Ами твърди се, че ако човек застане в подземието, оттам спокойно може да види Сибир. КГБ може всичко. По новому ФСБ. (Не ми стана много ясно какво общо има Формация Студио Балкантон с руската държавна сигурност, ама айде сега.) Улицата влизаща в Лубянка е еднопосочна. С девет платна.
Статуята на Петър Велики е много приятна. Поне на мен ми хареса, нали съм луд на тема плаване. Представлява Петър Велики стъпил на палубата на кораб, ама така е стъпил, че е висок колкото грот-мачтата. Корабът е носен от висок постамент от стилизирани вълни, като цялото нещо е близо стотина метра високо. Според гида ни паметникът е замислен като мемориал на Христофор Колумб в памет на стогодишнината от откриването на Америка, но очевидно тогава американците все още са били беден (и прост) народ и не са могли да си позволят да купят такава чудесия. Архитектът обаче не се отчаял, отрязал главата на Колумб, сложил на нейно място физиономията на Петър І и спокойно пробутал паметника на руското правителство. Направо да се възхити човек.
Продължихме както се пее в песента на Scorpions: I follow the Moskva, down to Gorky Park. Само дето бяхме вътре в автобуса и вятърът на промяната се изразяваше в климатик. В Горки парк има увеселителен парк, в който една от атракциите е стара руска космическа совалка. Голям кеф, отбелязах си да го посетя при възможност.
Седемте сестри, наречени още Сталинските небостъргачи, са седем огромни идентични сгради разпръснати из града. Една от тях е хотел "Украйна", в друга се помещава Министерството на външните работи, трети са правителствени апартаменти. Седмата сестра всъщност не е при останалите шест, а е построена високо горе, на Врабчия хълм. Представлява ректората на Московския университет. Това нещо е... нещо. Трябва да се види. Като знам хората как се губят из тукашния медицински факултет, който има само няколко десетки квадратни километра разгъната площ, представям си каква е обърквация там в онуй чудовище. Екскурзоводът обяви, че ако едно бебе прекара по един ден във всяка една от стаите на ректората, ще му трябват близо 70 години да намери изхода. Ужас.
Общи впечатления от руската архитектура. Тия хора са се забравили. Отказвам се дори да опитам да си спомня колко пъти Анатолий каза, че това или онова било най-голямото по рода си в целия свят. Абсолютно безконтролна мегаломания. Това важи и за изкуството им, ама ще стигнем и дотам.
Полуприспани от непрестанното каканижене на Анатолий, най-накрая се занесохме до хотел Измайлская, още известен като Спортния хотел. Стаите ни бяха в корпус В, наречен Вега. Аз лично бях на двайсетия етаж. Гледката отгоре е... ами предимно затулена от корпус Гама-Делта, но каквото се вижда от града си е внушително. Но, всичко по реда си. Ще рече душ (дааааа!), последван от бързо омитане на няколко сандвича, от толкова архитектура на човек му се отваря апетит. Имах доброто намерение да дремна няколко часа преди да се занесем до центъра за нощна разходка, но Спиро звънна да ходим да разгледаме Вернисажа, сиреч местния битпазар. Гложден от любопитство, веднага откликнах на повика му.
Занесохме се тримата със Спиро и Вазо до пазара, където миризмата на прясна скара ги подсети, че са гладни. При мен ефектът беше подобен, все пак съм голямо момче и трябва да папкам честичко. Огледах пулса на тълпата и забелязах претоварена с клиенти будка, пред която около няколко високи маси стояха хора с подчертано работнически произход и с подчертано удоволствие нагъваха печено пиле с бира. Наливна. В пластмасови чаши. Точно място като за бедни студенти, сиреч нас. На кристално чист руски (ако разтеглим докрай дефиницята за кристал, че и оттатък), си поръчах три пилешки шишчета и чаша наливна бира. Сума сумарум: 90 рубли (пет лева). А стига бе. За онез палачинки и кюфте в Санкт Петерсбург платих 330. И после Москва била най-скъпият град в Европа. Направо се напсувах, че не мога да изям повече. Даже се заговорихме с някои от работниците на нашата маса. Да живеят славянските езици.
Платихме 10 рубли вход за Вернисажа. И като се почна едно обикаляне, едни пазарлъци, едни уговорки, абе лудница. Купих си ушанка за 200 рубли... а продавачът й искаше 400. Убеден съм, че струва не повече от 100, ама ми стана толкова драго от пазарлъка, че не можех да не си я купя накрая. Даже и руския герб ми дадоха, двуглав орел с корона, стиснал скиптър и топка с кръст, а на гърдите му щит със свети Георги, пронизващ дракона (символа на Москва). И още какви ли не чудесии си накупих, ама са тайна. Ще вземе някой получател да прочете, отиде изненадата. Взех си и нашивка за якето с руския герб, сега само трябва да се накарам да я зашия.
В крайна сметка се прибрахме в хотела, където успях да изнудя Кронос да отпусне два часа за заслужена почивка. В шест часа слязох във фоайето, където се бяхме разбрали да се съберем всички цузамен барабар, преди да се юрнем из Московията. Отново бях леко гладен, така че отидох да си взема един дюнер, повличайки със себе си Джузепе (Пепе) и Саймън. Доволно преживяйки се върнахме в хотела.
Събрах около себе си скромна групичка хора със сходни интереси - разходка из Червения площад, после вечеря, после някъде на бар. Открихме как двама души могат да минат с един билет в московското метро - фотоклетката пазеща входа се отключва за около две секунди, предостатъчно да мине и втори човек при добра реакция. Само да не забележи лелката, вардеща наоколо. Българи, юнаци. После самото метро ни спретна много забавен номер - още не се бяхме качили всички, когато уредбата обяви "Осторожно, двери закрываются, следующая станция..." и вратата се затръшна току зад мен. Двама юнаци блокираха съседната врата, така че останалата част от групата да може да влезе. Отдъхнах си. Къде ще ги диря иначе тия дечовци.
Съвсем близо до спирката на метрото на площад Революция има вкопана в земята метална окръжност с метална плочка в средата. Идеята беше да застанеш върху плочката и да хвърлиш монета зад себе си. Група предприемчиви просяци моментално събираха монетите, а един по-ербап даже беше изкопал металотърсач отнякъде. Нелош източник на доходи, като се пресметнат всички неизброими купища туристи, минаващи оттам. Исках Емил да ме снима, така че метнах монета от една шведска крона зад гърба си (хехехе), но уви, снимката беше без светкавица. Втори дубъл. Този път монетата беше от пет копейки. Хвърлих я, Емил ме снима... но защо ли не чух звън. Както и да е, тръгнах да излизам от кръга, когато някой ме потупа по рамото. Обърнах се - лелка на неопределена възраст. "Аз ти хванах монетата", рече ми тя на руски. "Ми... хубаво". "Много е малко". И таз добра, просяците вече и минимални стандарти взеха да имат. Ум да ти зайде. Зарязах я и излязохме на Червения площад.
Това нещо нощем е... е... ми идете го вижте пък. Няма описание. Червените звезди над стражевите кули на Кремъл светят с мека червена светлина. ГУМ е обсипан от хиляди светлини, както и бъдещият президентски хотел. Василий Блажени не светеше, но пък беше окъпан в сиянието на всички светила наоколо. Просто приказно.
След като се поразходихме, беше време за късна вечеря. Организаторът на пътуването ни беше препоръчал кръчмата Гладната патица, на улица Пушечная 9, но когато най-накрая успяхме да я открием забутана в един безистен, се оказа че в нея има частно парти и не ни пускат. Отидохме в някакво заведение на име Му-Му. С кравешки десен. За съжаление наливната им бира беше свършила, та пихме чешка бутилирана. Тъмна. Хубаво нещо.
Отдали дължимото на енергийните си потребности, решихме че е време за по-сериозен купон. Исках(ме) да отидем в клуб Че, понеже защото входът там беше безплатен, поне според рекламата. За да стигнем дотам, трябваше да пресечем огромната деветлентова улица пред Лубянка. Шофьорите в Русия до един са фенове на лудия Макс и средната скорост на движение в града е някъде около 80 км/ч. Не знам колко беше разрешената, но полицаите за превишена скорост не спираха. Това принципно не е проблем, защото под всяка по-голяма улица има чист, добре осветен (понякога и охраняван) подлез. Само дето ние решихме да докажем колко сме неуязвими. Близо двадесет човека прецапаха улицата на групички от по двама-трима, отнасяйки рой псувни от московските шофьори. За щастие ни се размина без инциденти. Лудите, казват, Господ ги пази.
В Че (Гевара) имаше друго частно парти, така че и там не ни пуснаха. Решихме да потърсим място, наречено Пропаганда. Йе! Знаехме адреса, оставаше само да го намерим. Ориентирайки се по картата, поведох групата обратно към Лубянка. Оля поне десетина пъти се опита да ми докаже, че вървим в грешна посока, при което аз мило я ругаех на няколко езика. Хубави хора сме това българите. Всички си мислеха, че се знаем от поне стотина години.
Тоя път културно си използвахме подлезите. Намерихме Пропаганда без никакви затруднения и даже ни пуснаха безплатно. Игривост, песни, танци, както казва Ийори. (Преди два дни се срещнах с една позната, която е била ръководител на миналогодишното пътуване. Каза ми, че охраната не пуснала груповите ръководители да влязат, щото не говорели руски. За останалите нямало проблеми. Смех.) Знаех, че метрото затваря в 01.00, така че около 00.40 сритах Оля и Боряна да си ходим. Занесохме се до спирка Китай-Город.
Тук му е времето да отворя една скоба за разположението на московското метро. То има девет линии, пронизващи града в различни направления, и една кръгова, Садовое кольцо, опасваща центъра, съответно свързваща всички останали линии. Нашият хотел се намираше на синята линия, а Китай-Город - на червената. Това ще рече, че трябваше да вземем червената линия за една спирка, до Таганская, оттам да се прехвърлим на кафявата (Садовое кольцо), която да ни отведе до Курская, и накрая да се качим на синята линия до хотела. Действието се развиваше няколко минути преди един, не знаехме кога точно спират влаковете и меко казано ни беше некомфортничко. Когато слязохме от мотрисата на станция Курская, се понесохме в свеж спринт по коридорите. Засякохме насрещна групичка спринтьори, гонещи влака, от който току-що бяхме слезли. Бих се изхилил, но бях зает да поддържам темпо, което хем да е бързо, хем да не остави двете девойки някъде из катакомбите. Накрая излязохме на синята линия точно в 01.00, само за да видим как влакът потъва в тунела. За щастие след минута и половина дойде още един, който се оказа наистина последният.
Прибрахме се в хотела около 01.30. В моята стая беше същински погром. Австралийската групичка бяха решили да се подкрепят с няколко (десетки) бири преди да излязат, тъй че стаята беше буквално зарината с тенекиени кутии от бира. Наринах ги в три торби и си легнах да спя. Около два часа по-късно Гъс отвори вратата със шут, светна всички лампи и си легна чак когато го напсувах да спре да крещи. То с тоя моя глас едното псуване, ама айде. В крайна сметка успях да преборя кашлицата и да заспя отново.
Самият аз бях изключително щастлив от факта, че точно до моята маса имаше контакт. Веднага сложих бебето да се храни, с други думи започнах да си зареждам батерията на фотоапарата, милият беше тотално загинал вчера из Санкт Петерсбург. Успях да изстискам около 40 минути време за снимки преди да се качим обратно в автобусите.
Влизането в Москва беше впечатляващо само по себе си. Улица "Тверская", която води право към центъра на града, е с четири платна във всяка посока. Минавахме по висок виадукт покрай квартали, изобилващи от панелни блокове. Абе все едно караме по Цариградско шосе. Илюзията за влизане в София беше пълна, особено като видях високата правоъгълна стъклена фасада от дясната страна, точно копие на хотел "Плиска". Или по-точно хотел "Плиска" е нейно точно копие, да не забравяме все пак кой кой е. Само дето беше зелена. И накрая не стигнахме до Орлов мост, а до местния Исторически музей (който се пада единия край на Червения площад).
Спряхме на някакъв паркинг, от който замътеният ми поглед успя да различи някакви шарени кубета, все едно правени от захарен памук, прищявка на побъркан архитект със сладкарски наклонности. Просветна ми, че това ще да е катедралата Василий Блажени. В същия момент в автобуса се качи нисък белокос дебеличък чичка, който ревна "Добро утро" с глас достатъчен да събуди мъртвите. Тъй като въпросният звуков спектакъл се разиграваше на около две педи от чувствителните ми слухала, с моментална реакция се наведох и му тикнах микрофона в ръцете, искрено надявайки се да заговори нормално. Колко се бях излъгал само. Възхитен от проявата на внимание, чичката забуча още по-мощно, този път подкрепен от звуковата уредба на автобуса. Вече си представях как от Кремъл скоропостижно дотичва някой задъхан лейбгвардеец, молейки да намалим малко гюрултията, че погребаните в "Свети архангел Михаил" царе тропат по мраморните капаци на саркофазите и настояват за тапи за уши.
В крайна сметка разбрахме, че човечето се казва Анатолий, което по неговите думи означава даряващ слънце. Това ще да е била причината за хубавото време и през двата ни дни в Москва, въпреки неговата увереност че щяло да вали. Той ни беше екскурзоводът. Обиколката ни из Москва започна с 15-минутна беседа насред Червения площад (на който единствените червени неща са стените на Кремъл и сградата на Историческия музей). Оказа се, че името му идвало от голям пожар, бушувал в Москва едно време (идея си нямам кога, беше рано сутринта, а той не спираше да мели), а по-късно - от това колко красиво бил реконструиран. Руска му работа. Катедралата "Василий Блажени" била построена по заръка на Иван Грозни. Който всъщност би трябвало да бъде преведен Иван Страшни, ама кой ти ги гледа тия работи, нали все пак е Ivan the Terrible, а не Ivan the Ugly. По пътя към автобуса ни ескортираха две улични кучета. Леле мале, ми то да си улично куче в Москва си е живото блаженство. Тия две животинки се разхождаха с грацията на добре охранени телета и освен острото любопитство проявено към някои представители на дамското съсловие, ни най-малко не ни притесняваха. Когато ги видя, Сами, единият от нашите шофьори обобщи ситуацията с въодушевеното "Ааа, шашлик!". Шах с пешката.
Когато всички се натоварихме на автобусите (47 Homo sapiens, 0 Canis familiaris), започна автобусната обиколка. Спирахме за снимки на още две места, веднъж на другия бряг на р. Москва (ще рече този дето Кремъл НЕ е на него) и веднъж пред Женския метох, където едно време царете са затваряли досадните царици, дето не са им давали да се разведат и да се наслаждават на живота. Видяхме цял куп забележителности:
Болшой театър, който за съжаление беше в период на реконструкция и беше целият омотан със зелени мрежи. Сигурно затова чучналият се насреща му Карл Маркс имаше толкова оклюмала физиономия.
Сградата на Государственная дума е нещо о-гром-но. Ако човек стои на улицата и иска да погледне знамето бучнато на покрива на сградата, за препоръчване е да си вземе главата под мишница или поне да изкара бърз курс по лимбо.
Въпреки че има само двадесетина етажа, сградата доминираща площад Лубянка е обявена за най-високата постройка в Москва. Защо ли? Ами твърди се, че ако човек застане в подземието, оттам спокойно може да види Сибир. КГБ може всичко. По новому ФСБ. (Не ми стана много ясно какво общо има Формация Студио Балкантон с руската държавна сигурност, ама айде сега.) Улицата влизаща в Лубянка е еднопосочна. С девет платна.
Статуята на Петър Велики е много приятна. Поне на мен ми хареса, нали съм луд на тема плаване. Представлява Петър Велики стъпил на палубата на кораб, ама така е стъпил, че е висок колкото грот-мачтата. Корабът е носен от висок постамент от стилизирани вълни, като цялото нещо е близо стотина метра високо. Според гида ни паметникът е замислен като мемориал на Христофор Колумб в памет на стогодишнината от откриването на Америка, но очевидно тогава американците все още са били беден (и прост) народ и не са могли да си позволят да купят такава чудесия. Архитектът обаче не се отчаял, отрязал главата на Колумб, сложил на нейно място физиономията на Петър І и спокойно пробутал паметника на руското правителство. Направо да се възхити човек.
Продължихме както се пее в песента на Scorpions: I follow the Moskva, down to Gorky Park. Само дето бяхме вътре в автобуса и вятърът на промяната се изразяваше в климатик. В Горки парк има увеселителен парк, в който една от атракциите е стара руска космическа совалка. Голям кеф, отбелязах си да го посетя при възможност.
Седемте сестри, наречени още Сталинските небостъргачи, са седем огромни идентични сгради разпръснати из града. Една от тях е хотел "Украйна", в друга се помещава Министерството на външните работи, трети са правителствени апартаменти. Седмата сестра всъщност не е при останалите шест, а е построена високо горе, на Врабчия хълм. Представлява ректората на Московския университет. Това нещо е... нещо. Трябва да се види. Като знам хората как се губят из тукашния медицински факултет, който има само няколко десетки квадратни километра разгъната площ, представям си каква е обърквация там в онуй чудовище. Екскурзоводът обяви, че ако едно бебе прекара по един ден във всяка една от стаите на ректората, ще му трябват близо 70 години да намери изхода. Ужас.
Общи впечатления от руската архитектура. Тия хора са се забравили. Отказвам се дори да опитам да си спомня колко пъти Анатолий каза, че това или онова било най-голямото по рода си в целия свят. Абсолютно безконтролна мегаломания. Това важи и за изкуството им, ама ще стигнем и дотам.
Полуприспани от непрестанното каканижене на Анатолий, най-накрая се занесохме до хотел Измайлская, още известен като Спортния хотел. Стаите ни бяха в корпус В, наречен Вега. Аз лично бях на двайсетия етаж. Гледката отгоре е... ами предимно затулена от корпус Гама-Делта, но каквото се вижда от града си е внушително. Но, всичко по реда си. Ще рече душ (дааааа!), последван от бързо омитане на няколко сандвича, от толкова архитектура на човек му се отваря апетит. Имах доброто намерение да дремна няколко часа преди да се занесем до центъра за нощна разходка, но Спиро звънна да ходим да разгледаме Вернисажа, сиреч местния битпазар. Гложден от любопитство, веднага откликнах на повика му.
Занесохме се тримата със Спиро и Вазо до пазара, където миризмата на прясна скара ги подсети, че са гладни. При мен ефектът беше подобен, все пак съм голямо момче и трябва да папкам честичко. Огледах пулса на тълпата и забелязах претоварена с клиенти будка, пред която около няколко високи маси стояха хора с подчертано работнически произход и с подчертано удоволствие нагъваха печено пиле с бира. Наливна. В пластмасови чаши. Точно място като за бедни студенти, сиреч нас. На кристално чист руски (ако разтеглим докрай дефиницята за кристал, че и оттатък), си поръчах три пилешки шишчета и чаша наливна бира. Сума сумарум: 90 рубли (пет лева). А стига бе. За онез палачинки и кюфте в Санкт Петерсбург платих 330. И после Москва била най-скъпият град в Европа. Направо се напсувах, че не мога да изям повече. Даже се заговорихме с някои от работниците на нашата маса. Да живеят славянските езици.
Платихме 10 рубли вход за Вернисажа. И като се почна едно обикаляне, едни пазарлъци, едни уговорки, абе лудница. Купих си ушанка за 200 рубли... а продавачът й искаше 400. Убеден съм, че струва не повече от 100, ама ми стана толкова драго от пазарлъка, че не можех да не си я купя накрая. Даже и руския герб ми дадоха, двуглав орел с корона, стиснал скиптър и топка с кръст, а на гърдите му щит със свети Георги, пронизващ дракона (символа на Москва). И още какви ли не чудесии си накупих, ама са тайна. Ще вземе някой получател да прочете, отиде изненадата. Взех си и нашивка за якето с руския герб, сега само трябва да се накарам да я зашия.
В крайна сметка се прибрахме в хотела, където успях да изнудя Кронос да отпусне два часа за заслужена почивка. В шест часа слязох във фоайето, където се бяхме разбрали да се съберем всички цузамен барабар, преди да се юрнем из Московията. Отново бях леко гладен, така че отидох да си взема един дюнер, повличайки със себе си Джузепе (Пепе) и Саймън. Доволно преживяйки се върнахме в хотела.
Събрах около себе си скромна групичка хора със сходни интереси - разходка из Червения площад, после вечеря, после някъде на бар. Открихме как двама души могат да минат с един билет в московското метро - фотоклетката пазеща входа се отключва за около две секунди, предостатъчно да мине и втори човек при добра реакция. Само да не забележи лелката, вардеща наоколо. Българи, юнаци. После самото метро ни спретна много забавен номер - още не се бяхме качили всички, когато уредбата обяви "Осторожно, двери закрываются, следующая станция..." и вратата се затръшна току зад мен. Двама юнаци блокираха съседната врата, така че останалата част от групата да може да влезе. Отдъхнах си. Къде ще ги диря иначе тия дечовци.
Съвсем близо до спирката на метрото на площад Революция има вкопана в земята метална окръжност с метална плочка в средата. Идеята беше да застанеш върху плочката и да хвърлиш монета зад себе си. Група предприемчиви просяци моментално събираха монетите, а един по-ербап даже беше изкопал металотърсач отнякъде. Нелош източник на доходи, като се пресметнат всички неизброими купища туристи, минаващи оттам. Исках Емил да ме снима, така че метнах монета от една шведска крона зад гърба си (хехехе), но уви, снимката беше без светкавица. Втори дубъл. Този път монетата беше от пет копейки. Хвърлих я, Емил ме снима... но защо ли не чух звън. Както и да е, тръгнах да излизам от кръга, когато някой ме потупа по рамото. Обърнах се - лелка на неопределена възраст. "Аз ти хванах монетата", рече ми тя на руски. "Ми... хубаво". "Много е малко". И таз добра, просяците вече и минимални стандарти взеха да имат. Ум да ти зайде. Зарязах я и излязохме на Червения площад.
Това нещо нощем е... е... ми идете го вижте пък. Няма описание. Червените звезди над стражевите кули на Кремъл светят с мека червена светлина. ГУМ е обсипан от хиляди светлини, както и бъдещият президентски хотел. Василий Блажени не светеше, но пък беше окъпан в сиянието на всички светила наоколо. Просто приказно.
След като се поразходихме, беше време за късна вечеря. Организаторът на пътуването ни беше препоръчал кръчмата Гладната патица, на улица Пушечная 9, но когато най-накрая успяхме да я открием забутана в един безистен, се оказа че в нея има частно парти и не ни пускат. Отидохме в някакво заведение на име Му-Му. С кравешки десен. За съжаление наливната им бира беше свършила, та пихме чешка бутилирана. Тъмна. Хубаво нещо.
Отдали дължимото на енергийните си потребности, решихме че е време за по-сериозен купон. Исках(ме) да отидем в клуб Че, понеже защото входът там беше безплатен, поне според рекламата. За да стигнем дотам, трябваше да пресечем огромната деветлентова улица пред Лубянка. Шофьорите в Русия до един са фенове на лудия Макс и средната скорост на движение в града е някъде около 80 км/ч. Не знам колко беше разрешената, но полицаите за превишена скорост не спираха. Това принципно не е проблем, защото под всяка по-голяма улица има чист, добре осветен (понякога и охраняван) подлез. Само дето ние решихме да докажем колко сме неуязвими. Близо двадесет човека прецапаха улицата на групички от по двама-трима, отнасяйки рой псувни от московските шофьори. За щастие ни се размина без инциденти. Лудите, казват, Господ ги пази.
В Че (Гевара) имаше друго частно парти, така че и там не ни пуснаха. Решихме да потърсим място, наречено Пропаганда. Йе! Знаехме адреса, оставаше само да го намерим. Ориентирайки се по картата, поведох групата обратно към Лубянка. Оля поне десетина пъти се опита да ми докаже, че вървим в грешна посока, при което аз мило я ругаех на няколко езика. Хубави хора сме това българите. Всички си мислеха, че се знаем от поне стотина години.
Тоя път културно си използвахме подлезите. Намерихме Пропаганда без никакви затруднения и даже ни пуснаха безплатно. Игривост, песни, танци, както казва Ийори. (Преди два дни се срещнах с една позната, която е била ръководител на миналогодишното пътуване. Каза ми, че охраната не пуснала груповите ръководители да влязат, щото не говорели руски. За останалите нямало проблеми. Смех.) Знаех, че метрото затваря в 01.00, така че около 00.40 сритах Оля и Боряна да си ходим. Занесохме се до спирка Китай-Город.
Тук му е времето да отворя една скоба за разположението на московското метро. То има девет линии, пронизващи града в различни направления, и една кръгова, Садовое кольцо, опасваща центъра, съответно свързваща всички останали линии. Нашият хотел се намираше на синята линия, а Китай-Город - на червената. Това ще рече, че трябваше да вземем червената линия за една спирка, до Таганская, оттам да се прехвърлим на кафявата (Садовое кольцо), която да ни отведе до Курская, и накрая да се качим на синята линия до хотела. Действието се развиваше няколко минути преди един, не знаехме кога точно спират влаковете и меко казано ни беше некомфортничко. Когато слязохме от мотрисата на станция Курская, се понесохме в свеж спринт по коридорите. Засякохме насрещна групичка спринтьори, гонещи влака, от който току-що бяхме слезли. Бих се изхилил, но бях зает да поддържам темпо, което хем да е бързо, хем да не остави двете девойки някъде из катакомбите. Накрая излязохме на синята линия точно в 01.00, само за да видим как влакът потъва в тунела. За щастие след минута и половина дойде още един, който се оказа наистина последният.
Прибрахме се в хотела около 01.30. В моята стая беше същински погром. Австралийската групичка бяха решили да се подкрепят с няколко (десетки) бири преди да излязат, тъй че стаята беше буквално зарината с тенекиени кутии от бира. Наринах ги в три торби и си легнах да спя. Около два часа по-късно Гъс отвори вратата със шут, светна всички лампи и си легна чак когато го напсувах да спре да крещи. То с тоя моя глас едното псуване, ама айде. В крайна сметка успях да преборя кашлицата и да заспя отново.
понеделник, 14 април 2008 г.
Ден трети, четвърти април
Телефонът ми иззвъня с нежните звуци на основната мелодия от играта Morrowind. Надигайки се да изключа алармата, установих че това е четвъртият му плах опит да ме събуди, с други думи беше 6.15. Занесох особата си до банята, където ароматът на прясна кръв от крановете, комбиниран с бодро размахван бръснач около носа ми, ме освежиха моментално. Стегнах си багажа, да е готов за изстрелване, изритах Гъс да се събужда (муахахах) и се запътих към закуската, ще рече 18-тия етаж на хотела.
Каква покъртителна гледка ме посрещна горе. Маса след маса отрупани с храна, сокове и сладкиши, а наоколо насядали банда въодушевени международни студенти и самоотвержено се борят с ненамаляващите купчини продоволствие. Персоналът от своя страна правеше героични усилия да ни насмогне на апетита, но по всичко личеше че бавно и неотменно губи битката. Натрупах малкото братче на наклонената кула в Пиза на една чиния, сипах си могъща чаша кафе и се огледах за място където да се погрижа за товара си. Подслоних се при смесена компания люксембургци и холандци и започнахме да сравняваме вчерашните спомени (или липсата на такива). Оказа се, че всички са си изкарали много веселко и почти никой не се е прибрал преди три часá. Иако, както казва една приятелка.
По някое време част от народа реши, че е време да си съберат багажите. Моят си ме чакаше готов долу, така че с последния холандец продължихме да си нагъваме бавно и методично, разположили се доволно на маса за четирима. Няколко минути по-късно една госпожица се приближи до масата и седна до мен. Възпитано и благосклонно, дължащо се предимно на погълнатото количество храна, се обърнах да я поздравя с добро утро. Веднага след това помолих холандеца да ме ощипе, защото не бях сигурен дали не сънувам още. Метър и осемдесет и седем висока (тия работи ги изчислявам с точност до милиметър) двадесет и шест годишна красива като капка рускиня срамежливо преговаряше със съдържанието на купичка плодова салата. Леле како! Виждал съм високи жени, виждал съм и красиви жени, обаче като тая мадама досега друга не бях съзирал.
Холандецът явно реши, че не може да събере нищо повече в себе си и е време да си нагледа багажа. Аз смело поведох разговор с красивата девойка, която на всичкото отгоре владееше и перфектен английски. Абе... с две думи нямам думи. Накрая успях да си изпрося снимка, с която да се фукам в мъжка компания. Злорадо ухилен, в случай че някой ми е завидял, се запътих към фоайето на хотела, минавайки набързо през стаята да си взема багажа. Забърсах карта на града от рецепцията и се натоварих на автобуса. Следваше посещение на Летния дворец на Екатерина велика в Царское село. С гид. Иху.
Поехме право на юг, по Московский проспект. Оказа се, че въпросното селце е доста далечко от самия град. Екскурзоводката ни осветли, че едно време на Екатерина й е трябвал цял ден да се занесе от летния дворец в Царское село до зимния дворец насред Санкт Петерсбург. Приятно местенце беше тоя дворец. Издържан в приятен светлосин цвят отвън, с множество огледала внушаващи простор отвътре. Посетихме и прословутата Кехлибарена стая. Едва една пета от оригиналните количества кехлибарени плочки бяха възстановени, така че реставраторите (целият дворец беше в процес на възстановка) бяха принудени да импровизират с мрамор и огледала. В самата стая снимките бяха забранени, естествено. Аз успях незабелязано да направя няколко без светкавица. Естествено. Българската кръв правила не търпи.
След разходката из самия дворец се помотахме малко из градините наоколо. Те край нямаха, така и не разбрахме къде точно свършват. Отдавайки дължимото на местния пазар за сувенири, накрая се натоварихме на автобуса. В Санкт Петерсбург ни зарязаха на катедралата св. Исаак под предлог, че имаме свободен следобед. Моментално се разделихме на стройни групички от по 5-10 човека и се юрнахме из града. Аз бях заедно с Вазо, Спиро и още двама техни приятели, Костас и Барбара (Барби). С тях се качихме на колонадата на св. Исаак (112 парчета монолитен полиран гранит... няма такава чудесия). Стъпалата нагоре са номерирани на всеки десет, изглежда за да вдъхнат кураж на изтощените останали без дъх туристи. Гледката отгоре е невероятна. В ясен ден всички позлатени кубета светят, свети кулата на адмиралтейството, светят дори шарените куполи на Храм-паметника на Пролятата кръв. Принципно, за да прави човек снимки трябваше да си вземе допълнителен билет, ама ние някак пропуснахме. Студенти сме, разсеяни хора. Виж, снимките не ги пропуснахме, толкоз будали не сме.
Следваше черешката на тортата. Ермитажът. Толкова съм слушал за тоя пусти музей. Помещава се в сградата на зимния дворец на Екатерина Велика, най-високият палат в града. Не за друго, ами е имало имперски декрет забраняващ наличието на по-високи постройки, като се изключат църквите. Просто неописуемо. По официални данни има три милиона експоната. Не само в самия дворец, ами и в долепената за него сграда на стария театър, че и май даже в още една. Естествено, не успяхме да разгледаме всичките, то е физическо невъзможно. Но каквото видяхме направо ми взе ума. Гробницата на Александър Невски, тронната зала на Екатерина, огромни малахитени мозайки, две оригинални картини на Леонардо да Винчи, огромна колекция картини на Рубенс (тоя човек е бил абсолютно ненормален), скулптури, пластики, невероятно красиви дърворезби, изваяни златни мощехранителници, маслени лампи във формата на животни, арабски плочки, изкуство от Далечния Изток, фигурки и статуетки от слонова кост, доспехи, оръжия, гоблени от по няколко квадратни метра и още и още и още. Просто възхитително. А входът за студенти е безплатен, платихме си само билет за снимки, да не вземе някой да се репчи нещо. Накрая усещах краката като да са 52-ри номер от всичкото ходене. Горещо препоръчвам на всеки, който има възможност. Само да не е понеделник, тогава всички музеи в Санкт Петерсбург са затворени.
Гладни като вълци излязохме от Ермитажа и се отправихме към едно бистро в началото на Невский Проспект, което бях набелязал малко по-отрано. По пътя минахме покрай естрадата, където на следващия ден щеше да се състои приемането на Олимпийския огън за игрите в Пекин. Няколко взвода войничета оттренирваха за последен път утрешното мероприятие. За съжаление ние още същата вечер потегляхме за Москва, така че нямахме възможност да го наблюдаваме. Сега като се замисля, едва ли щяха и да ни пуснат...
Влизайки в бистрото, с удоволствие установих че това е дюнерджийница, еквивалент на Мимас в София. Набързо се ориентирах в обстановката и къде с посочване, къде с ужасно звучащ руски напоръчах ядене за моите хора. След като се погрижихме за онеправданите си стомаси (вече беше около 18.30, цял ден бяхме препускали из музеите), си понакупихме провизии в близкия магазин за хранителни стоки. Ех, спомени... седиш на касата и си поръчваш какво да ти опаковат. На това му се вика то лично обслужване, не като в супермаркетите. Пренебрегвайки протестиращите си стъпала, се поразходихме малко по Невский проспект, набелязвайки си два музея, които да посетим на връщане - на шоколада и на восъчните фигури. Направихме си няколко снимки пред Казанската църква и се запътихме обратно към св. Исаак, където автобусът трябваше да ни вземе в 19.30.
Бях успял да изнудя Вейо (баш организатора, този на когото дадох всичките хиляди евро измуфтени от туристите) да ми даде две DVD-та, които да гледаме по време на нощния преход към Москва. Каталясали и неспособни да възприемаме нищо по-сложно от това как се отваря кутийка с бира, единодушно решихме да гледаме уникално тъп екшън със Стивън Сегал в главната роля. Казва се Force Attack. Не го гледайте. Ако имате елементарни познания по биология, изхвърлете го там, където куче не минава. След скромна доза приспивателно, ще рече две бири, се посветих на нелеката задача да опитам да поспя.
Как спи двуметров мъж нагънат на седалка в подскачащ автобус е тема на друг разговор. Ще кажа само, че спах на пресекулки от по 40-50 минути, будейки се зъзнещ всеки път когато шофьорите решаха да спрат за почивка. Открих колко невероятно много мускули могат да му се схванат на човек. В крайна сметка около 5 часа се унесох в нещо подобно на сън.
Каква покъртителна гледка ме посрещна горе. Маса след маса отрупани с храна, сокове и сладкиши, а наоколо насядали банда въодушевени международни студенти и самоотвержено се борят с ненамаляващите купчини продоволствие. Персоналът от своя страна правеше героични усилия да ни насмогне на апетита, но по всичко личеше че бавно и неотменно губи битката. Натрупах малкото братче на наклонената кула в Пиза на една чиния, сипах си могъща чаша кафе и се огледах за място където да се погрижа за товара си. Подслоних се при смесена компания люксембургци и холандци и започнахме да сравняваме вчерашните спомени (или липсата на такива). Оказа се, че всички са си изкарали много веселко и почти никой не се е прибрал преди три часá. Иако, както казва една приятелка.
По някое време част от народа реши, че е време да си съберат багажите. Моят си ме чакаше готов долу, така че с последния холандец продължихме да си нагъваме бавно и методично, разположили се доволно на маса за четирима. Няколко минути по-късно една госпожица се приближи до масата и седна до мен. Възпитано и благосклонно, дължащо се предимно на погълнатото количество храна, се обърнах да я поздравя с добро утро. Веднага след това помолих холандеца да ме ощипе, защото не бях сигурен дали не сънувам още. Метър и осемдесет и седем висока (тия работи ги изчислявам с точност до милиметър) двадесет и шест годишна красива като капка рускиня срамежливо преговаряше със съдържанието на купичка плодова салата. Леле како! Виждал съм високи жени, виждал съм и красиви жени, обаче като тая мадама досега друга не бях съзирал.
Холандецът явно реши, че не може да събере нищо повече в себе си и е време да си нагледа багажа. Аз смело поведох разговор с красивата девойка, която на всичкото отгоре владееше и перфектен английски. Абе... с две думи нямам думи. Накрая успях да си изпрося снимка, с която да се фукам в мъжка компания. Злорадо ухилен, в случай че някой ми е завидял, се запътих към фоайето на хотела, минавайки набързо през стаята да си взема багажа. Забърсах карта на града от рецепцията и се натоварих на автобуса. Следваше посещение на Летния дворец на Екатерина велика в Царское село. С гид. Иху.
Поехме право на юг, по Московский проспект. Оказа се, че въпросното селце е доста далечко от самия град. Екскурзоводката ни осветли, че едно време на Екатерина й е трябвал цял ден да се занесе от летния дворец в Царское село до зимния дворец насред Санкт Петерсбург. Приятно местенце беше тоя дворец. Издържан в приятен светлосин цвят отвън, с множество огледала внушаващи простор отвътре. Посетихме и прословутата Кехлибарена стая. Едва една пета от оригиналните количества кехлибарени плочки бяха възстановени, така че реставраторите (целият дворец беше в процес на възстановка) бяха принудени да импровизират с мрамор и огледала. В самата стая снимките бяха забранени, естествено. Аз успях незабелязано да направя няколко без светкавица. Естествено. Българската кръв правила не търпи.
След разходката из самия дворец се помотахме малко из градините наоколо. Те край нямаха, така и не разбрахме къде точно свършват. Отдавайки дължимото на местния пазар за сувенири, накрая се натоварихме на автобуса. В Санкт Петерсбург ни зарязаха на катедралата св. Исаак под предлог, че имаме свободен следобед. Моментално се разделихме на стройни групички от по 5-10 човека и се юрнахме из града. Аз бях заедно с Вазо, Спиро и още двама техни приятели, Костас и Барбара (Барби). С тях се качихме на колонадата на св. Исаак (112 парчета монолитен полиран гранит... няма такава чудесия). Стъпалата нагоре са номерирани на всеки десет, изглежда за да вдъхнат кураж на изтощените останали без дъх туристи. Гледката отгоре е невероятна. В ясен ден всички позлатени кубета светят, свети кулата на адмиралтейството, светят дори шарените куполи на Храм-паметника на Пролятата кръв. Принципно, за да прави човек снимки трябваше да си вземе допълнителен билет, ама ние някак пропуснахме. Студенти сме, разсеяни хора. Виж, снимките не ги пропуснахме, толкоз будали не сме.
Следваше черешката на тортата. Ермитажът. Толкова съм слушал за тоя пусти музей. Помещава се в сградата на зимния дворец на Екатерина Велика, най-високият палат в града. Не за друго, ами е имало имперски декрет забраняващ наличието на по-високи постройки, като се изключат църквите. Просто неописуемо. По официални данни има три милиона експоната. Не само в самия дворец, ами и в долепената за него сграда на стария театър, че и май даже в още една. Естествено, не успяхме да разгледаме всичките, то е физическо невъзможно. Но каквото видяхме направо ми взе ума. Гробницата на Александър Невски, тронната зала на Екатерина, огромни малахитени мозайки, две оригинални картини на Леонардо да Винчи, огромна колекция картини на Рубенс (тоя човек е бил абсолютно ненормален), скулптури, пластики, невероятно красиви дърворезби, изваяни златни мощехранителници, маслени лампи във формата на животни, арабски плочки, изкуство от Далечния Изток, фигурки и статуетки от слонова кост, доспехи, оръжия, гоблени от по няколко квадратни метра и още и още и още. Просто възхитително. А входът за студенти е безплатен, платихме си само билет за снимки, да не вземе някой да се репчи нещо. Накрая усещах краката като да са 52-ри номер от всичкото ходене. Горещо препоръчвам на всеки, който има възможност. Само да не е понеделник, тогава всички музеи в Санкт Петерсбург са затворени.
Гладни като вълци излязохме от Ермитажа и се отправихме към едно бистро в началото на Невский Проспект, което бях набелязал малко по-отрано. По пътя минахме покрай естрадата, където на следващия ден щеше да се състои приемането на Олимпийския огън за игрите в Пекин. Няколко взвода войничета оттренирваха за последен път утрешното мероприятие. За съжаление ние още същата вечер потегляхме за Москва, така че нямахме възможност да го наблюдаваме. Сега като се замисля, едва ли щяха и да ни пуснат...
Влизайки в бистрото, с удоволствие установих че това е дюнерджийница, еквивалент на Мимас в София. Набързо се ориентирах в обстановката и къде с посочване, къде с ужасно звучащ руски напоръчах ядене за моите хора. След като се погрижихме за онеправданите си стомаси (вече беше около 18.30, цял ден бяхме препускали из музеите), си понакупихме провизии в близкия магазин за хранителни стоки. Ех, спомени... седиш на касата и си поръчваш какво да ти опаковат. На това му се вика то лично обслужване, не като в супермаркетите. Пренебрегвайки протестиращите си стъпала, се поразходихме малко по Невский проспект, набелязвайки си два музея, които да посетим на връщане - на шоколада и на восъчните фигури. Направихме си няколко снимки пред Казанската църква и се запътихме обратно към св. Исаак, където автобусът трябваше да ни вземе в 19.30.
Бях успял да изнудя Вейо (баш организатора, този на когото дадох всичките хиляди евро измуфтени от туристите) да ми даде две DVD-та, които да гледаме по време на нощния преход към Москва. Каталясали и неспособни да възприемаме нищо по-сложно от това как се отваря кутийка с бира, единодушно решихме да гледаме уникално тъп екшън със Стивън Сегал в главната роля. Казва се Force Attack. Не го гледайте. Ако имате елементарни познания по биология, изхвърлете го там, където куче не минава. След скромна доза приспивателно, ще рече две бири, се посветих на нелеката задача да опитам да поспя.
Как спи двуметров мъж нагънат на седалка в подскачащ автобус е тема на друг разговор. Ще кажа само, че спах на пресекулки от по 40-50 минути, будейки се зъзнещ всеки път когато шофьорите решаха да спрат за почивка. Открих колко невероятно много мускули могат да му се схванат на човек. В крайна сметка около 5 часа се унесох в нещо подобно на сън.
неделя, 13 април 2008 г.
Ден втори, трети април
Екипажът беше така любезен да ни събуди в 6.30, един час преди акостиране. По-точно успяха да събудят мен, милите ми съкаютници спяха като тройка прясно отсечени пънове. След ставане, измиване и натъпкване на това-онова обратно в багажа се заех със сизифовския труд да ги събудя. Разбутах ли един, той заспиваше в момента, в който минех на следващия. Накрая демократично издърпах одеялата на всичките, обявих че акостираме в Турку след 20 минути и ако обичат да се излюпят. Излязох да проверя какво става с останалите каюти. Общо взето същата картинка. Обявих че се качвам на пета палуба, където е изходът, и който иска да се качва.
Горе естествено беше тъпкано с народ, предимно махмурлясали финландци, със сетни сили кретащи към леглата си. От нашите хора първи се появиха французите и няколко испанци, пресни-пресни от дансинга, всичките с цепещи ги глави. Страдащ от пълна липса на каквото и да било съчувствие, ги напсувах че се офлянкват и ги поведох по трапа. Добре дошли във Финландия! Тук всеки град си има две имена - финско и шведско. Не за друго, ами Финландия бая време е била под шведско управление, пък местните названия на населените места понякога са си направо непроизносими. Голям е проблем като издирваш по картата град на име Åbo, пък той вземе че се окаже Turku. Малко като Истамбул и Цариград. А иди намери Цариград на картата да те видя. Пък на финския финландците му викат суоми. А сега де.
Пред терминала съгласно инструкциите ни чакаха три автобуса на транспортната фирма Matka-Niinimäki. Сподавяйки истеричен кикот, се запътих към автобус А, предвиден за моята група, студенти от Упсала и Стокхолм. Запознах се с шофьорите, Сами и Ерки. Дебелия и дребния. Английски говореха горе-долу колкото да се побере на некадърно написан пищов по география. Шведски още по-малко. Моят фински пък се ограничава с три думи, едната от които е псувня. Perkele! Накачулиха се хората по автобусите. Моите бяха по списък 44. Броя аз първи път - 39. Викам си, трябва да дойде още някой. Качиха се още няколко човека, броя пак - 47. Томанов, викам си, спиш! Разтърках очи и ги преброих за трети път - 43. Ех да го, пак един липсва. После се сетих да преброя и мене си и бройката взе, че излезе. Иху! Обявих на шофьорите, че всички сме налице и се отправихме към границата.
Шофьорите ми връчиха цяла кошница именувани пликове и половин лакът списъци. В тия списъци трябваше да отметна кой за какви допълнителни забавления се е записал, какви пари има да дава, съответно да събера парите и да му дам билетите за въпросните мероприятия. Занимание за цялата сутрин, че и малко оттатък. Накрая събрах в себе си солидна пачка от няколко хиляди евро. Да имаше и как да се скатая сега...
По някое време спряхме за кафе. Принципно аз такоз не употреблявам, но реших, че по време на това пътуване ще трябва да преразгледам част от принципите си, т.е. да ги пренебрегна напълно. Оказа се, че ний груповите отговорници сме взети под крилото на финландския профсъюз на превозвачите. С други думи на финландска територия по време на път кафето и яденето са ни безплатни. Ох на дяда камилата! Я дай насам тоя сандвич, че ми трябва. На тази спирка връчих парите на предвождащия шофьорската сган. Той пък взе че ме снабди с половин топ салфетки. Ново двайсе. След по-внимателен оглед на въпросните хартишки се оказа, че това са много важни не знам си какви си депеши, които задължително трябвало да стоят в паспортите ни. Едната ни я взимат на влизане в Русия, другата на излизане. Тежкó ти, ако си нямаш депеша. Връчих ги на народа да си попълнят данните, обяснявайки що е то бащино име и с какво се то яде.
Скука. Събудих се. Логическото ми мислене услужливо ми подсказа, че за да се събудя, трябва да съм заспивал. Пратих логическото мислене по дяволите и се огледах къде сме. Нещо като град. Подминахме разклон за Хелзинки. Като гледам сега картата, може да е било Лахти, ама може и да не е било. Спеше ми се като на куче. Защо пък на куче, толкова ли са мързеливи тия животинки? Опитвах се да остана буден, все пак бях за пръв път във Финландия. Добре де, за трети, ама първите два не съм ходил на повече от 300 метра от пристанището. Носещата се по радиото Wind of Change изобщо не помагаше. Добре поне че беше станция за класически рок, а не каквото минава във Финландия за чалга или поп.
Пътищата във Финландия са скучни. Кьорава дупка нямаше, целият автобус спише. Никой не спи в България, с тия ми ти слаломи покрай дупките. Носеха се слухове, че пътят между Санкт Петерсбург и Москва щял да бъде друсав. Ще я видим ние тая работа. Отново се събудих, този път от спирането на автобуса. Това обратното ускорение върши чудеса направо, особено като си забодеш носа в предната седалка (в моя случай поставката за бумаги, нали съм най-отпред и пред мен няма седалка, само някаква преграда, че да не кацна на главата на втория шофьор). На пръв поглед пътят беше блокиран, всичките три ленти на магистрала Е18. (Е18 има и в Швеция, как са я прекарали през Балтийско море един Господ знае и стари баби). На втори поглед само две от лентите бяха блокирани, от наспрели автобуси и тирове. Реших, че е станала някаква катастрофа и се юрнах да видя къде са пламъците. Оказа се, че спираме за кафе и разгъване. Разгъването ми дойде особено добре, а последвалия вял бой със снежни топки също беше забавен.
Оставаше ни един час до границата. Сетих се за Darth Haderah и прословутия лаф "не повече от 40 минути" . Това май доста народ няма да го схване. Както и да е. Навън ландшафтът (ех тоя немски) беше изключително разнообразен. Гранитни скали и борови гори навсякъде, докъдето поглед стига. Пак е по-добре от шведските полета. Там пък каква е скука пейзажът, не е истина. Шофьорите си говореха на фински. Много е смешен тоя език. Звучи като пиян швед със счупена челюст. Загледах се по крайпътните табели. Aja oikeaia значеше Дръж вдясно. Pietaru беше Санкт Петерсбург. Абе лудница.
Понеже съм си наблюдателен тип, взех да разглеждам арматурното табло на автобуса. Беше с автоматична скоростна кутия. Не можах да преброя степените, но ключът имаше седем положения - четири напред, едно неутрално и две назад. При движение назад се пуска камера, която показва на шофьора какво има точно зад автобуса. Има още две камери, една над задната врата и една точно под предното стъкло. И система за глобално позициониране си имаше. Жив самолет, разбир'ш'и. Имаше си и микрофон, който използвах доста често да обявявам къде сме и какво се случва. Бая народ изтръгнах от сладка дрямка, муахахах! Така и не успях да намеря откъде се пуска караокето обаче. Може би беше за добре.
Минахме през град наречен Kotka. Сетих се за Силвия. Оттам пък се сетих за Анна. Ех. В Котка имаше огромен знак, на който на руски беше написано Рыба. Как да не се разхилиш. След Котка се заредиха ТИР след ТИР, натоварени с чисто новички лъскави японски автомобили. Тойота, Мазда, Хюндай, Хонда, Митсубиши, все едно крайпътно автоекспо.
На около километър от границата спряхме да хапнем. В моя случай - да се натъпчем до подмишниците. Оригвайки се тихичко, установих че батерията на телефона ми е предала Богу дух. Понеже контакт щях да намеря чак в Санкт Петерсбург, се надявах никой да не ме потърси. Запознах се с двама много забавни гърци от моя автобус, Спиро и Вазо. Вазо е Василики, което за непросветените е женско име. Учат магистратура по икономика, обединена програма на университетите в Упсала, Швеция и Грьонинге, Холандия (Грьонинге всъщност се произнася Хрьонинге и то с характерното за хроничен синузит хррррр.. тия хора как говорят не ми е ясно)
Финският паспортен контрол беше бърз и безболезнен, все едно на някое летище. Излязохме от митницата и се озовахме в ничията земя. Изщраках няколко снимки преди шофьорът да заяви че такива работи тука са забранени. Много стратегически борове и гранит ще да има на тая полоса. Натоварихме се на автобуса и се понесохме към руската граница. Едно спретнато войниче с ушанка на главата и Калашников на ремък се качи в автобуса и поиска да види паспортите. Разменихме няколко думи на руски. То моят руски един руски, да си скъсаш главата, ама поне едно Здравей да си кажем. Като ми видя името на гърдите (групов без-отговорник съм все пак, имам си табелка с името) и буквите на кирилица на паспорта, сладурът въобще не го отвори, а мина нататък през автобуса. Запътихме се към руската митница. Седяхме и чакахме в автобуса някой да благоволи да каже какво да правим. Народа взе да се побърква от притеснение. На мен си ми беше забавничко, ама мен принципно ме избива на хилеж като ми е притеснено, та не знам.
Минахме и тоя паспортен контрол. Фелисити успя да спечели личната ми награда за най-загубен човек на това пътуване. За втори път за малко не тръгнахме без нея.
----
На това място в записките ми има точно четири думи: Mouth shut - native lol. Като разшифровам какво съм искал да кажа, ще споделя.
----
Потеглихме към Санкт Петерсбург, на около 200 км от границата. Пейзажът продължаваше да си бъде все така гранит и борове. Чат-пат смърчове и брези. Според мен по нищо не се отличаваха от финландските, но явно някой не е бил съгласен с това. Човечеството сме тъпа сган. Видях камион, на който пишеше Белавтоимпекс - Беларуски автомобилен импорт и експорт. Ех, спомени. Никой от западняците не разбра, естествено.
Продължавахме да се движим из безлюдната област. Снегът беше значително повече, отколкото във Финландия, но само между дърветата. Грееше слънце и времето беше приятно прохладно. Мръсните камиони, дупките по пътищата, безразсъдните шофьори и знаците на кирилица ми напомниха на дома. Обзе ме доволна сладка тъга. Славянско нещо е това сладката тъга, като за нас правена. Все пак се забелязваха известни разлики. Шрифтът на знаците беше мъничко по-различен, символите по тях също бяха една идея някакси не съвсем така, както съм свикнал.
Няколко километра след границата спряхме на едно уширение. От една древна Мазда излезе добре сложен мужик с микроскопични познания по английски. След като измъкна от джобовете си пачки рубли достатъчни да се покрие външния дълг на България с тях, на мен ми просветна че това е се местното бюро за обмяна на валута. Влизайки отново в ролята си на новоизлюпен преводач от руски, обясних на народа за какво става въпрос. Курсът беше 36 рубли за едно евро. Възможно най-добрият, който можехме да намерим. Запасени с новички хрупкави банкноти, продължихме пътуването си.
Следващата спирка беше на една бензиностанция. Вече затулен от един от автобусите, скрит от случайни минувачи, врати беше отворил микробус - магазин на черно. Купих литър люта водка за 150 рубли.. ще рече пет евро. Евтинийка. Люта, защото вътре имаше люта чушка и две скилидки чесън. На вкус е неописуема. На мен си ми хареса.
Минахме през индустриален район. Или това, или някой страдаше от преяждане с кисело зеле. Минахме покрай огромна заледена водна площ.. ще да е бил финският залив или естуарът на Нева. Почти веднага след това се навряхме в красиво задръстване, което се отличаваше по размерите си - четири платна за движение в едната посока. Лека полека се добрахме до хотел Азимут, бивша гостиница Советская. Разпределих кой в коя стая ще спи и се разквартирувахме. След горещ душ се почувствах почти човек. Течащата вода в Санкт Петерсбург не става за нищо. Като отвори човек крана, потича кафеникаква течност, която дори и след избистряне мирише на желязо. Все едно се къпе човек в кръв. Много поетично. Предупредиха ни да не я пием, че да не ни тръшне някоя секретна руска бактерия. Пих. Секретната руска бактерия не ми подейства.
Както точно бях излязъл от банята и щъпуках по хавлия из стаята, взе че нахълта едната от българките. Дреме ми на мене. Разбрахме се след половин час да се съберем във фоайето, някаква нейна приятелка щяла да дойде да ни събере да ходим да ядем и после на клуб. Арно. Изгоних я да се дооблека и се запътих към фоайето. По пътя подбрах един словенец, Алеш, който беше точно копие на един мой колега от първи курс, когато още следвах в София. В крайна сметка моя милост, Алеш, Оля и Боряна (двете българки), посрещнахме Деница, Оскар, Катя и Катя. Двете Катета твърдо отказваха да говорят английски, а Оскар изобщо отказа да обели и думица. А сега де. Заговорихме се с Деница, българка, учела трета година в Русия.
Петербургското метро е много забавно. За да може да мине под Нева, е копано страшно надълбоко. Слизането с ескалатора беше поне три минути. Един билет - 17 рубли. С него ходиш където си искаш и колкото си искаш, само да не излезеш от метрото. След две смени, при които загубихме първо Оскар и после едната Катя, се озовахме на Невский проспект. Най-накрая, толкова съм чел за тоя пусти проспект, сколасах и аз да се пошляя по него. Отидохме да вечеряме. Изядох три палачинки с различни месни пълнежи и някакво солидно говеждо кюфте с картофи, събирайки очите и на продавачките, и на госпойците. Алеш ме погледна ухилено и се зае със своето си папу.
След папуто отидохме към клуба - Лëд Лемон. Имаше женска вечер, ще рече мацките влизаха безплатно преди полунощ. А колко мацки имаше! А колко хубави бяха! Особено след тия ми ти крокодили в Швеция, направо не беше честно да ме топнат в такава обстановка. Изплезили езици по метър и половина, с Алеш се отправихме към бара да си поръчаме бира. След цяла вечер "танцуване" се прибрахме в 3.30 сутринта с черно такси Лада. И като казвам черно нямам предвид цвета, колата беше синя. Спазарихме шофьора преди пътуването. Отново спомени.
В хотела вниманието ни привлече закачен на стената знак, обявяващ наличието на безплатен високоскоростен интернет. Тласкани от информационна абстиненция, с Алеш се завлякохме до компютърната зала, където имаше три компютъра. По руски стандарт един от тях изискваше парола за влизане в системата, а другият беше забравил как се влиза в интернет. Третият имаше връзка, но очевидно за персонала на хотела високоскоростен означава... знам ли и аз какво означава, в София интернет доставчиците толкова евтина тарифа нямат. Завлачих се до стаята си, съквартирантът австралиец на име Ангъс (на галено Гъс, как да не се радваш) вече спеше. Трупясах се в леглото и след секунди вече спях праведен сън.
Горе естествено беше тъпкано с народ, предимно махмурлясали финландци, със сетни сили кретащи към леглата си. От нашите хора първи се появиха французите и няколко испанци, пресни-пресни от дансинга, всичките с цепещи ги глави. Страдащ от пълна липса на каквото и да било съчувствие, ги напсувах че се офлянкват и ги поведох по трапа. Добре дошли във Финландия! Тук всеки град си има две имена - финско и шведско. Не за друго, ами Финландия бая време е била под шведско управление, пък местните названия на населените места понякога са си направо непроизносими. Голям е проблем като издирваш по картата град на име Åbo, пък той вземе че се окаже Turku. Малко като Истамбул и Цариград. А иди намери Цариград на картата да те видя. Пък на финския финландците му викат суоми. А сега де.
Пред терминала съгласно инструкциите ни чакаха три автобуса на транспортната фирма Matka-Niinimäki. Сподавяйки истеричен кикот, се запътих към автобус А, предвиден за моята група, студенти от Упсала и Стокхолм. Запознах се с шофьорите, Сами и Ерки. Дебелия и дребния. Английски говореха горе-долу колкото да се побере на некадърно написан пищов по география. Шведски още по-малко. Моят фински пък се ограничава с три думи, едната от които е псувня. Perkele! Накачулиха се хората по автобусите. Моите бяха по списък 44. Броя аз първи път - 39. Викам си, трябва да дойде още някой. Качиха се още няколко човека, броя пак - 47. Томанов, викам си, спиш! Разтърках очи и ги преброих за трети път - 43. Ех да го, пак един липсва. После се сетих да преброя и мене си и бройката взе, че излезе. Иху! Обявих на шофьорите, че всички сме налице и се отправихме към границата.
Шофьорите ми връчиха цяла кошница именувани пликове и половин лакът списъци. В тия списъци трябваше да отметна кой за какви допълнителни забавления се е записал, какви пари има да дава, съответно да събера парите и да му дам билетите за въпросните мероприятия. Занимание за цялата сутрин, че и малко оттатък. Накрая събрах в себе си солидна пачка от няколко хиляди евро. Да имаше и как да се скатая сега...
По някое време спряхме за кафе. Принципно аз такоз не употреблявам, но реших, че по време на това пътуване ще трябва да преразгледам част от принципите си, т.е. да ги пренебрегна напълно. Оказа се, че ний груповите отговорници сме взети под крилото на финландския профсъюз на превозвачите. С други думи на финландска територия по време на път кафето и яденето са ни безплатни. Ох на дяда камилата! Я дай насам тоя сандвич, че ми трябва. На тази спирка връчих парите на предвождащия шофьорската сган. Той пък взе че ме снабди с половин топ салфетки. Ново двайсе. След по-внимателен оглед на въпросните хартишки се оказа, че това са много важни не знам си какви си депеши, които задължително трябвало да стоят в паспортите ни. Едната ни я взимат на влизане в Русия, другата на излизане. Тежкó ти, ако си нямаш депеша. Връчих ги на народа да си попълнят данните, обяснявайки що е то бащино име и с какво се то яде.
Скука. Събудих се. Логическото ми мислене услужливо ми подсказа, че за да се събудя, трябва да съм заспивал. Пратих логическото мислене по дяволите и се огледах къде сме. Нещо като град. Подминахме разклон за Хелзинки. Като гледам сега картата, може да е било Лахти, ама може и да не е било. Спеше ми се като на куче. Защо пък на куче, толкова ли са мързеливи тия животинки? Опитвах се да остана буден, все пак бях за пръв път във Финландия. Добре де, за трети, ама първите два не съм ходил на повече от 300 метра от пристанището. Носещата се по радиото Wind of Change изобщо не помагаше. Добре поне че беше станция за класически рок, а не каквото минава във Финландия за чалга или поп.
Пътищата във Финландия са скучни. Кьорава дупка нямаше, целият автобус спише. Никой не спи в България, с тия ми ти слаломи покрай дупките. Носеха се слухове, че пътят между Санкт Петерсбург и Москва щял да бъде друсав. Ще я видим ние тая работа. Отново се събудих, този път от спирането на автобуса. Това обратното ускорение върши чудеса направо, особено като си забодеш носа в предната седалка (в моя случай поставката за бумаги, нали съм най-отпред и пред мен няма седалка, само някаква преграда, че да не кацна на главата на втория шофьор). На пръв поглед пътят беше блокиран, всичките три ленти на магистрала Е18. (Е18 има и в Швеция, как са я прекарали през Балтийско море един Господ знае и стари баби). На втори поглед само две от лентите бяха блокирани, от наспрели автобуси и тирове. Реших, че е станала някаква катастрофа и се юрнах да видя къде са пламъците. Оказа се, че спираме за кафе и разгъване. Разгъването ми дойде особено добре, а последвалия вял бой със снежни топки също беше забавен.
Оставаше ни един час до границата. Сетих се за Darth Haderah и прословутия лаф "не повече от 40 минути" . Това май доста народ няма да го схване. Както и да е. Навън ландшафтът (ех тоя немски) беше изключително разнообразен. Гранитни скали и борови гори навсякъде, докъдето поглед стига. Пак е по-добре от шведските полета. Там пък каква е скука пейзажът, не е истина. Шофьорите си говореха на фински. Много е смешен тоя език. Звучи като пиян швед със счупена челюст. Загледах се по крайпътните табели. Aja oikeaia значеше Дръж вдясно. Pietaru беше Санкт Петерсбург. Абе лудница.
Понеже съм си наблюдателен тип, взех да разглеждам арматурното табло на автобуса. Беше с автоматична скоростна кутия. Не можах да преброя степените, но ключът имаше седем положения - четири напред, едно неутрално и две назад. При движение назад се пуска камера, която показва на шофьора какво има точно зад автобуса. Има още две камери, една над задната врата и една точно под предното стъкло. И система за глобално позициониране си имаше. Жив самолет, разбир'ш'и. Имаше си и микрофон, който използвах доста често да обявявам къде сме и какво се случва. Бая народ изтръгнах от сладка дрямка, муахахах! Така и не успях да намеря откъде се пуска караокето обаче. Може би беше за добре.
Минахме през град наречен Kotka. Сетих се за Силвия. Оттам пък се сетих за Анна. Ех. В Котка имаше огромен знак, на който на руски беше написано Рыба. Как да не се разхилиш. След Котка се заредиха ТИР след ТИР, натоварени с чисто новички лъскави японски автомобили. Тойота, Мазда, Хюндай, Хонда, Митсубиши, все едно крайпътно автоекспо.
На около километър от границата спряхме да хапнем. В моя случай - да се натъпчем до подмишниците. Оригвайки се тихичко, установих че батерията на телефона ми е предала Богу дух. Понеже контакт щях да намеря чак в Санкт Петерсбург, се надявах никой да не ме потърси. Запознах се с двама много забавни гърци от моя автобус, Спиро и Вазо. Вазо е Василики, което за непросветените е женско име. Учат магистратура по икономика, обединена програма на университетите в Упсала, Швеция и Грьонинге, Холандия (Грьонинге всъщност се произнася Хрьонинге и то с характерното за хроничен синузит хррррр.. тия хора как говорят не ми е ясно)
Финският паспортен контрол беше бърз и безболезнен, все едно на някое летище. Излязохме от митницата и се озовахме в ничията земя. Изщраках няколко снимки преди шофьорът да заяви че такива работи тука са забранени. Много стратегически борове и гранит ще да има на тая полоса. Натоварихме се на автобуса и се понесохме към руската граница. Едно спретнато войниче с ушанка на главата и Калашников на ремък се качи в автобуса и поиска да види паспортите. Разменихме няколко думи на руски. То моят руски един руски, да си скъсаш главата, ама поне едно Здравей да си кажем. Като ми видя името на гърдите (групов без-отговорник съм все пак, имам си табелка с името) и буквите на кирилица на паспорта, сладурът въобще не го отвори, а мина нататък през автобуса. Запътихме се към руската митница. Седяхме и чакахме в автобуса някой да благоволи да каже какво да правим. Народа взе да се побърква от притеснение. На мен си ми беше забавничко, ама мен принципно ме избива на хилеж като ми е притеснено, та не знам.
Минахме и тоя паспортен контрол. Фелисити успя да спечели личната ми награда за най-загубен човек на това пътуване. За втори път за малко не тръгнахме без нея.
----
На това място в записките ми има точно четири думи: Mouth shut - native lol. Като разшифровам какво съм искал да кажа, ще споделя.
----
Потеглихме към Санкт Петерсбург, на около 200 км от границата. Пейзажът продължаваше да си бъде все така гранит и борове. Чат-пат смърчове и брези. Според мен по нищо не се отличаваха от финландските, но явно някой не е бил съгласен с това. Човечеството сме тъпа сган. Видях камион, на който пишеше Белавтоимпекс - Беларуски автомобилен импорт и експорт. Ех, спомени. Никой от западняците не разбра, естествено.
Продължавахме да се движим из безлюдната област. Снегът беше значително повече, отколкото във Финландия, но само между дърветата. Грееше слънце и времето беше приятно прохладно. Мръсните камиони, дупките по пътищата, безразсъдните шофьори и знаците на кирилица ми напомниха на дома. Обзе ме доволна сладка тъга. Славянско нещо е това сладката тъга, като за нас правена. Все пак се забелязваха известни разлики. Шрифтът на знаците беше мъничко по-различен, символите по тях също бяха една идея някакси не съвсем така, както съм свикнал.
Няколко километра след границата спряхме на едно уширение. От една древна Мазда излезе добре сложен мужик с микроскопични познания по английски. След като измъкна от джобовете си пачки рубли достатъчни да се покрие външния дълг на България с тях, на мен ми просветна че това е се местното бюро за обмяна на валута. Влизайки отново в ролята си на новоизлюпен преводач от руски, обясних на народа за какво става въпрос. Курсът беше 36 рубли за едно евро. Възможно най-добрият, който можехме да намерим. Запасени с новички хрупкави банкноти, продължихме пътуването си.
Следващата спирка беше на една бензиностанция. Вече затулен от един от автобусите, скрит от случайни минувачи, врати беше отворил микробус - магазин на черно. Купих литър люта водка за 150 рубли.. ще рече пет евро. Евтинийка. Люта, защото вътре имаше люта чушка и две скилидки чесън. На вкус е неописуема. На мен си ми хареса.
Минахме през индустриален район. Или това, или някой страдаше от преяждане с кисело зеле. Минахме покрай огромна заледена водна площ.. ще да е бил финският залив или естуарът на Нева. Почти веднага след това се навряхме в красиво задръстване, което се отличаваше по размерите си - четири платна за движение в едната посока. Лека полека се добрахме до хотел Азимут, бивша гостиница Советская. Разпределих кой в коя стая ще спи и се разквартирувахме. След горещ душ се почувствах почти човек. Течащата вода в Санкт Петерсбург не става за нищо. Като отвори човек крана, потича кафеникаква течност, която дори и след избистряне мирише на желязо. Все едно се къпе човек в кръв. Много поетично. Предупредиха ни да не я пием, че да не ни тръшне някоя секретна руска бактерия. Пих. Секретната руска бактерия не ми подейства.
Както точно бях излязъл от банята и щъпуках по хавлия из стаята, взе че нахълта едната от българките. Дреме ми на мене. Разбрахме се след половин час да се съберем във фоайето, някаква нейна приятелка щяла да дойде да ни събере да ходим да ядем и после на клуб. Арно. Изгоних я да се дооблека и се запътих към фоайето. По пътя подбрах един словенец, Алеш, който беше точно копие на един мой колега от първи курс, когато още следвах в София. В крайна сметка моя милост, Алеш, Оля и Боряна (двете българки), посрещнахме Деница, Оскар, Катя и Катя. Двете Катета твърдо отказваха да говорят английски, а Оскар изобщо отказа да обели и думица. А сега де. Заговорихме се с Деница, българка, учела трета година в Русия.
Петербургското метро е много забавно. За да може да мине под Нева, е копано страшно надълбоко. Слизането с ескалатора беше поне три минути. Един билет - 17 рубли. С него ходиш където си искаш и колкото си искаш, само да не излезеш от метрото. След две смени, при които загубихме първо Оскар и после едната Катя, се озовахме на Невский проспект. Най-накрая, толкова съм чел за тоя пусти проспект, сколасах и аз да се пошляя по него. Отидохме да вечеряме. Изядох три палачинки с различни месни пълнежи и някакво солидно говеждо кюфте с картофи, събирайки очите и на продавачките, и на госпойците. Алеш ме погледна ухилено и се зае със своето си папу.
След папуто отидохме към клуба - Лëд Лемон. Имаше женска вечер, ще рече мацките влизаха безплатно преди полунощ. А колко мацки имаше! А колко хубави бяха! Особено след тия ми ти крокодили в Швеция, направо не беше честно да ме топнат в такава обстановка. Изплезили езици по метър и половина, с Алеш се отправихме към бара да си поръчаме бира. След цяла вечер "танцуване" се прибрахме в 3.30 сутринта с черно такси Лада. И като казвам черно нямам предвид цвета, колата беше синя. Спазарихме шофьора преди пътуването. Отново спомени.
В хотела вниманието ни привлече закачен на стената знак, обявяващ наличието на безплатен високоскоростен интернет. Тласкани от информационна абстиненция, с Алеш се завлякохме до компютърната зала, където имаше три компютъра. По руски стандарт един от тях изискваше парола за влизане в системата, а другият беше забравил как се влиза в интернет. Третият имаше връзка, но очевидно за персонала на хотела високоскоростен означава... знам ли и аз какво означава, в София интернет доставчиците толкова евтина тарифа нямат. Завлачих се до стаята си, съквартирантът австралиец на име Ангъс (на галено Гъс, как да не се радваш) вече спеше. Трупясах се в леглото и след секунди вече спях праведен сън.
Русия, ден първи
Преди около месец и нещо из Упсала плъзна слух за предстоящо пътуване до Русия за международни студенти от цяла Швеция. Мълвата твърдеше още , че са необходими няколко души за групови (без)отговорници, които ще пътуват безплатно в замяна на организационната си дейност, а един от тях ще бъде от Упсала. Тъй като никой от останалите колеги в Международния конвент нямаше възможност да пътува тогава (между втори и девети април), нелеката участ да се разходя до Руската Федерация се падна на мен. О, горкичкият аз, такива задачи ми дайте на мене, тежки и отговорни. Единственото, което се изискваше от мен, беше да се появя в определено време на стокхолмското пристанище, че да си строя подопечните.
И така...
Ден първи, втори април...
... започва всъщност с ден нулев, първи април. Стефан се прибираше в България, така че намина да се видим. Е видяхме се... със солидно количество бира и водка и уиски. Така усърдно се гледахме, че когато той си тръгна останалите продължихме да се взираме, предимно издирвайки мезето. По някое време се сетих, че все пак ще заминавам и имам багаж да стягам. Любезно, но твърдо изхвърлих останалите в съзнание гости и нахвърлях всичко необходимо в един малък сак.
Излюпих се в 6.30 сутринта или 12 часа по-рано от началото на пътуването. След обичайния сутрешен ритуал в храма на хигиената набутах в сака всичко, за което не се бях сетил предната вечер и бях готов за тръгване. Часовникът обаче не можеше да ми смогне на ефикасността и все още ми оставаше един час до тръгване. Проблемът какво да правя през това време разреших бързо и ефикасно - обадих се на Анна и си проведохме приятен сутрешен разговор за изпроводяк. Мерси, мило.
Леко закъсняващ, потеглих след прегръдка за довиждане от Албена и предупреждение да внимавам с рускините. Общо взето почти всички все за тях ме предупреждават. Странна работа. Дали пък да не проверя за какво става дума... Както и да е потеглих. Естествено, след няколкостотин метра осъзнах че трябваше да се върна, защото си бях забравил рублите в другата чанта. Мамка му.
Успях да се добера навреме до курса по отговорно сервиране на алкохол в другия край на града след четиридесетминутна разходка. Единият от лекторите беше блюстител на реда, иначе казано полицай от отдела за борба с престъпления свързани с алкохол и наркотици. Лудо копеле. Обясняваше ни как в ситуация на престрелка не било нужно престъпникът да бъде убит. Можело например само да бъде попрегазен леко с патрулката докато кротне. Представата беше забавничка.
След курса Петер ме откара до Стокхолм. Когато му споменах за лектора и патрулката, неусетно потънахме в дискусия за различните видове огнестрелни оръжия, машини, военни постижения и тактики и прочие и прочие. Момчетата и техните играчки. Пристигайки на дока на Viking Line видях огромния кораб Cinderella закотвен на кея. Искрено се надявах да пътуваме на него. Cinderella е най-големият кораб на компанията и на него винаги стават най-бесните партита.
Във фоайето на терминала вече се бяха събрали петдесетина души. Всичките с огромни куфарища. Направо се депресирах с мойто малко сакче. Посрещна ме голям рус викинг, който обясни, че е бил групов ръководител на предишното пътуване и ми даде малко вътрешна информация за това какво къде и как да се прави и да не се прави. След това ми връчи паспортите на хората от моята група и ме инструктира да им ги раздам. После трябваше да се разпределят по четворки в каютите. Другите двама групови ръководители бяха от женското вероизповедание, че и шведки барабар. Честно казано бях скептичен по отношение на това колко добре ще се справят със задълженията си, особено като си подпийнат. Това шведската култура на пиене е митичен звяр, отдавна измрял, а най-вероятно никога не съществувал.
Запознах се с две българки, учат в... къде беше... Еншьопинг? Линшьопинг? А, да бе, Йоншьопинг. В Швеция е бъкано с градове завършващи на -шьопинг, голяма е обърквация. Както и да е, насъбрахме се в чакалнята. 135 студента, насядали на пейките или направо на пода... живите бежанци направо. Оказа се че няма да пътуваме със Cinderella. Името на кораба ни беше Amorella (всички кораби на Viking Line носят имена, завършващи на -ella... come under my umbrella-ella-ella-ella...). Доста аморално именце за тоя кораб според мен. Но пък подходящо, като се има предвид какво се случва на тези видове кораби в открито море.
Каютите ни бяха на втора палуба. От общо единайсет. По-надолу от нас беше само баластът и морското дъно. Имахме си обаче "прозорец" със завески и "изглед" към някакъв морски фар, сиреч фототапет. Делих каютата с двама французи и ръководителката на групата от южна Швеция.
Замъкнах се на горната палуба, голям смях падна. Беше много духовито, т.е. ветровито, така че бързичко си влязохме обратно. С двете българки седнахме в панорамния бар на кърмовата палуба и си говорихме сладко и продължително. По някое време някаква госпожица присоса да пее, та решихме да се поразкараме, от нея нищо не се чуваше. Обявих, че съм гладен, при което Оля заяви че няма да си яде сандвичите и мога да ги изям ако искам. В единия имаше кетчуп. Е.. на харизан сандвич кетчупа не се гледа.
Отидох си до каютата да си оставя якето. Вътре французите се бяха усамотили над чаша/бутилка/бъчонка бяло вино. Сипаха ми. Сладури са това французите. Отидох до безмитния магазин да си накупя бира и продоволствие. Продавачът реши да ми поиска лична карта, но пък паспортът ми беше в каютата. След половинсекунден размисъл той сви рамене и ми даде касовата бележка. Сладури са това продавачите в безмитните магазини. А от музикалната уредба в магазина се носеше Metallica. Обичам ги тия безмитни магазини и туй то.
Слязох в каютата да пием с французите. Заварих обитателите на три каюти натъпкани в една. Много задушевна обстановка. Чучнах се в коридора, запречвайки го целия с неприлично дългите си крака, и си отворих бира. По някое време минаха българките да ме забършат да ходим в дискотеката. Тя пък тепърва отваряше и жив човек нямаше. Пихме още бира. По някое време взеха че се появиха някакви хора. Даже и Моби Дик беше там. Така де, някакво същество от предимно женски пол, събрало достатъчно плът в себе си за направата на три нормално сложени същества. Че и "танцуваше" ганстерски рап... под диско звуци. Смех. Доскуча ми, прибрах се в каютата си и си легнах. Докато чаках боботенето на двигателите да ме унесе, съкаютниците ми се прибраха. Натръшкахме се по койките и заспахме.
И така...
Ден първи, втори април...
... започва всъщност с ден нулев, първи април. Стефан се прибираше в България, така че намина да се видим. Е видяхме се... със солидно количество бира и водка и уиски. Така усърдно се гледахме, че когато той си тръгна останалите продължихме да се взираме, предимно издирвайки мезето. По някое време се сетих, че все пак ще заминавам и имам багаж да стягам. Любезно, но твърдо изхвърлих останалите в съзнание гости и нахвърлях всичко необходимо в един малък сак.
Излюпих се в 6.30 сутринта или 12 часа по-рано от началото на пътуването. След обичайния сутрешен ритуал в храма на хигиената набутах в сака всичко, за което не се бях сетил предната вечер и бях готов за тръгване. Часовникът обаче не можеше да ми смогне на ефикасността и все още ми оставаше един час до тръгване. Проблемът какво да правя през това време разреших бързо и ефикасно - обадих се на Анна и си проведохме приятен сутрешен разговор за изпроводяк. Мерси, мило.
Леко закъсняващ, потеглих след прегръдка за довиждане от Албена и предупреждение да внимавам с рускините. Общо взето почти всички все за тях ме предупреждават. Странна работа. Дали пък да не проверя за какво става дума... Както и да е потеглих. Естествено, след няколкостотин метра осъзнах че трябваше да се върна, защото си бях забравил рублите в другата чанта. Мамка му.
Успях да се добера навреме до курса по отговорно сервиране на алкохол в другия край на града след четиридесетминутна разходка. Единият от лекторите беше блюстител на реда, иначе казано полицай от отдела за борба с престъпления свързани с алкохол и наркотици. Лудо копеле. Обясняваше ни как в ситуация на престрелка не било нужно престъпникът да бъде убит. Можело например само да бъде попрегазен леко с патрулката докато кротне. Представата беше забавничка.
След курса Петер ме откара до Стокхолм. Когато му споменах за лектора и патрулката, неусетно потънахме в дискусия за различните видове огнестрелни оръжия, машини, военни постижения и тактики и прочие и прочие. Момчетата и техните играчки. Пристигайки на дока на Viking Line видях огромния кораб Cinderella закотвен на кея. Искрено се надявах да пътуваме на него. Cinderella е най-големият кораб на компанията и на него винаги стават най-бесните партита.
Във фоайето на терминала вече се бяха събрали петдесетина души. Всичките с огромни куфарища. Направо се депресирах с мойто малко сакче. Посрещна ме голям рус викинг, който обясни, че е бил групов ръководител на предишното пътуване и ми даде малко вътрешна информация за това какво къде и как да се прави и да не се прави. След това ми връчи паспортите на хората от моята група и ме инструктира да им ги раздам. После трябваше да се разпределят по четворки в каютите. Другите двама групови ръководители бяха от женското вероизповедание, че и шведки барабар. Честно казано бях скептичен по отношение на това колко добре ще се справят със задълженията си, особено като си подпийнат. Това шведската култура на пиене е митичен звяр, отдавна измрял, а най-вероятно никога не съществувал.
Запознах се с две българки, учат в... къде беше... Еншьопинг? Линшьопинг? А, да бе, Йоншьопинг. В Швеция е бъкано с градове завършващи на -шьопинг, голяма е обърквация. Както и да е, насъбрахме се в чакалнята. 135 студента, насядали на пейките или направо на пода... живите бежанци направо. Оказа се че няма да пътуваме със Cinderella. Името на кораба ни беше Amorella (всички кораби на Viking Line носят имена, завършващи на -ella... come under my umbrella-ella-ella-ella...). Доста аморално именце за тоя кораб според мен. Но пък подходящо, като се има предвид какво се случва на тези видове кораби в открито море.
Каютите ни бяха на втора палуба. От общо единайсет. По-надолу от нас беше само баластът и морското дъно. Имахме си обаче "прозорец" със завески и "изглед" към някакъв морски фар, сиреч фототапет. Делих каютата с двама французи и ръководителката на групата от южна Швеция.
Замъкнах се на горната палуба, голям смях падна. Беше много духовито, т.е. ветровито, така че бързичко си влязохме обратно. С двете българки седнахме в панорамния бар на кърмовата палуба и си говорихме сладко и продължително. По някое време някаква госпожица присоса да пее, та решихме да се поразкараме, от нея нищо не се чуваше. Обявих, че съм гладен, при което Оля заяви че няма да си яде сандвичите и мога да ги изям ако искам. В единия имаше кетчуп. Е.. на харизан сандвич кетчупа не се гледа.
Отидох си до каютата да си оставя якето. Вътре французите се бяха усамотили над чаша/бутилка/бъчонка бяло вино. Сипаха ми. Сладури са това французите. Отидох до безмитния магазин да си накупя бира и продоволствие. Продавачът реши да ми поиска лична карта, но пък паспортът ми беше в каютата. След половинсекунден размисъл той сви рамене и ми даде касовата бележка. Сладури са това продавачите в безмитните магазини. А от музикалната уредба в магазина се носеше Metallica. Обичам ги тия безмитни магазини и туй то.
Слязох в каютата да пием с французите. Заварих обитателите на три каюти натъпкани в една. Много задушевна обстановка. Чучнах се в коридора, запречвайки го целия с неприлично дългите си крака, и си отворих бира. По някое време минаха българките да ме забършат да ходим в дискотеката. Тя пък тепърва отваряше и жив човек нямаше. Пихме още бира. По някое време взеха че се появиха някакви хора. Даже и Моби Дик беше там. Така де, някакво същество от предимно женски пол, събрало достатъчно плът в себе си за направата на три нормално сложени същества. Че и "танцуваше" ганстерски рап... под диско звуци. Смех. Доскуча ми, прибрах се в каютата си и си легнах. Докато чаках боботенето на двигателите да ме унесе, съкаютниците ми се прибраха. Натръшкахме се по койките и заспахме.
Абонамент за:
Публикации (Atom)