неделя, 30 септември 2007 г.

Мисли в мъглата

Трите обсипани със светлини островърхи кули на катедралата се изправят пред мен и пронизват небето. Сякаш Посейдон в безбрежния си гняв е забол целия град на тризъбеца си. Влажно е. Цял ден над Упсала се лее кротък есенен дъжд, потропващ по перваза на прозореца ми. Няма вятър и не е студено. Само небето тихо плаче и сълзите му се стичат по всички нас, дребни хорица, забързани нанякъде, сгушени в непромокаемите си дрехи, ругаейки тихичко, когато те се окажат не съвсем непромокаеми. Тук-таме се вижда някоя отворена душа, която със смях подлага лице на дъжда и оставя капките да отмият грижите й. Останалите минувачи гледат скептично тази проява на радост, а дъждът ритмично потропва.

Прибирам се от кръчмата след осемчасова смяна. Въпреки голямата лудница на моменти, не съм уморен. Шефът ми беше нов. Мързи го да диша. Или това, или е толкова нов, че не може да си състави преценка за нещата и това какво и колко му трябва. Добре, че беше Албена, щях да изкукуригам иначе. Иначе е свестен тип, ама човек трябва да го държи изкъсо, за да не се разсейва.

Мислите ми блуждаят. Грайферите на планинския ми бегач ръмжат по мокрия асфалт. Заслушан в хипнотичния им ритъм, усещам че нещо не е съвсем наред. Откривам го бързо. Твърде тихо е. Часът е някъде след 1:30 през нощта, улиците са неестествено пусти. По това време в събота срещу неделя из града е пълно с върлуващи студенти. Не и този път. Не виждам никого, не чувам никого. Леката мъглица поглъща и без това оскъдните нощни шумове. Небето е сиво. Все едно някой е нарисувал картинка, но не му е стигнало времето и е оставил сив фон вместо небе.

Внезапно се чува звън, после втори и трети. Дълбокото им звучене разцепва нощната тишина и ме кара да се опомня. Камбанарията на катедралата е ударила два без петнадесет. Всички нормални хора навлизат във втория си цикъл на съня. Само аз се нося из притихналите улици, сподирен от ситни капчици вода изпод гумите на колелото ми...