Седя и си мисля, а понякога само си седя. Приписват го на мечо Пух или пък на Щирлиц. Общо взето и на мен ми се случва редовно, когато се опитвам да се сетя кой експеримент докъде съм докарал и какво се опитва да се изплъзне от вниманието ми, преди да съм стоварил телбода отгоре му.
От близо шест месеца съм във Виена. Тази в Австрия. Уточнявам, защото наскоро разбрах, че освен Лондон в Канада има още няколко града със същото име в Съединените щати. След кратка проверка установих, че Виена съществува във Франция, Канада и 15 места в САЩ. А, и още едно в САЩ, ама с друг правопис. Въобще сащците обичат Европа. Ако можеха, сигурно биха си я пренесли всичката (евентуално без Русия) и биха я кютнали някъде из Канзас или пък Тексас. Ей така, за атракция. Като Дисниленд. Юръпленд. "Елате да видите мършавите хора, които не ядат ГМО и карат малки коли". И малки екваториални американчета (екваториални не защото са от много на юг, най-южната точка на Щатите е някъде около 28-ия паралел, ами защото си имат екватори. С голяма окапана с майонеза тениска, къси гащи и сандали) ще се тълпят и ще казват "А коя е столицата на Европа?". Или пък "Тате, защо има толкова много завои?" Сигурно преувеличавам. А може и да омаловажавам. Не съм бил там. А и да ида, няма как да опозная всичко от меркантилната параноична геноцидна полицейска нация, дори и да искам. Пък аз не искам. От друга страна... перифразирам казаното от множество американски комици. "Дайте да се пошегуваме, че да си кажем истината".
Както и да е, думата ми беше за Вената. Град като град. Хора, къщи, салтанати. Само дето хората са особени. Рядко се усмихват. Шофьорите са нервни. Бързат. Скачат по клаксоните. То не че градското движение е песен, с криви еднопосочни улички навсякъде, ама като се правят на тромбонисти няма да стигнат по-бързо. Само вдигат кръвното и на останалите. Когато дойдох на интервю за работа през лятото, бъдещият ми шеф беше по спортен панталон и лятна риза. Аз пък бях почти като агент от тайните служби - черен костюм шит по поръчка за двуметровото ми туловище, бяла риза, черни обувки лъснати до блясък. Само вратовръзката ми не беше черна, нямах слънчеви очила, нито пък кабел в ухото и не можех да ходя по стените. Не обичам слънчевите очила. Особено тия кифленските насекомоидни извращения, дето скриват половината лице, абсолютно са неподходящи за формата на носа и предпазват от слънчевите лъчи горе-долу колкото захарен памук на клечка. Розов.
Пак се отклонявам. Та шефът ми рече да не се заблуждавам, че Австрия е една немска страна. Пък то... официалният език немски, въвели са еврото, Хитлер е табу... дето се вика, ако ходи като патица, кряка като патица и мирише като патица... е, явно не е котка. Даноне, както би казал един производител на кисело мляко с жива закваска, която бива умъртвена в момента на задължителното стерилизиране на продукцията. Австрия се оказва една немскоговоряща славянска страна. С други думи, цигания на немски. Оня ден се пазарих с двама босненци на сръбски и немски да преместят мебелите на един руснак за по-малко от 160 евро. Накрая се разбрахме на 100... плюс 10 бакшиш и две бири за добро настроение. Преди две седмици пък на битака двама дърти турци ми искаха 25 евро за кутия тютюн за наргиле. При положение, че в съседния магазин си взех две кутии плюс пакет въгленчета за 10 евро.
Беше ми заявено, че познавам малко австрийци. Сигурно. В телефонния указател немскозвучащите имена са около 30%. Останалите са чешки, сръбски, турски и прочие. За момента познавам петима австрийци. Един не мога да понасям, двама са ми странни, двама са симпатични. Грешка, шестима. Професорът ми е много печен. В групата му има германка, италианец, индийка и мое томановско великолепие. Станах популярен по най-стария начин. Добре де, най-стария достъпен за хетеросексуален мъж начин. Напих всички. При това професионално. Нали работих барман две години. Който си спомня купона, е много доволен. Някои не си спомнят.
Поради удивително големия брой местни, които познавам, не ми се удава случай да си практикувам често немския. Най-дълго съм говорил с една унгарка в един бар и с една жена, на която обяснявах как да стигне до най-близката станция на метрото. Пак съм си пуснал добрата аура. Обикновено като видиш два метра изверг да крачи решително по улицата, разплисквайки киша с кубинките си, се дърпаш на другата страна. Мен пък все ме питат дали се движат в правилна посока или къде е еди-кой си магазин. Една бабка с проходилка даже ме помоли да й викна такси по мобилния телефон. И ми даде едно евро и настоя да пазя монетата. Пък обаждането струваше четири цента. Направо ме досрамя да й взема парите. Пазя монетата. За сметка на това е забавно да разбирам какво си говорят хората около мене като си мислят, че не ги разбирам.
Къщите във Виена обаче заслужават специално внимание. В града е пълно с няколковековни сгради, дворци, имения, ведомства и прочие. Всичко е невероятно красиво, до такава степен, че човек започва да приема за нормални красоти, пред които в друг град би се спрял да снима като японец. Само дето в другите градове те биха изпъквали. Тук са много. И още. И за да се впечатли публиката, забележителностите наистина са забележителни. Още не съм се разхождал сериозно из центъра, щото сам ми е скучно, есента бях зает пък зимата притъпява от красотата. Извинения и оправдания. Ама напролет ще видят те. Белведере отвътре не е нищо особено, ама градината ще е чудна. И Шьонбрун искам да видя. И да се разходя из горите около Виена. Само да се стопли. От Швеция насам не се обичаме със зимата. Не че тукашния снежец и -2 градуса могат да ме впечатлят, но искам пролет и дълги дни. По възможност със слънце.
По точка трета, салтанати, не знам какво да кажа. Не съм наблюдавал специални церемонии, като Смяната на Тоалетната Хартия в Кралския Клозет. Поради простата причина, че няма кралски клозет. Сиреч, клозет има, ама крал вече няма. За сметка на това има придворни съветници. И още по-високото стъпало, истински придвордни съветници. Сигурно им слагат воден знак и специално мастило на челото, знае ли човек. Общо взето за да стане човек wirklicher Hofrat трябва наистина много да го бива. Като удостояване с орден, ама по така. Ордените носиш на специални случаи. Титлата в името си я закачаш на визитката, звънеца на вратата, табелката на офиса и служебния формуляр за смяна на гумите. Титлите тук са важни. И хората държат на тях. Което на мен лично ми е малко странно, щото съм свикнал да гледам хората, а не сричките пред, зад, във и около името им. В Швеция с всички си говорех на малко име. Тук ми викат уважаеми господин Томанов. Даже веднъж ми рекоха и господин Константин, щото тук-там има и традиция да се представяш по японски. Томанов Константин сан. И аз все потискам импулса да се огледам да видя на кого говорят. Щото аз не се чувствам като уважаемия господин Томанов. Уважаемите господа Томанови са баща ми и чичо ми, съответно държавен служител и бизнесмен. Аз съм Косьо, оня двуметровия, дето (минутка за самореклама и четкане).
Няма коментари:
Публикуване на коментар