Ден трети, четвърти април

Телефонът ми иззвъня с нежните звуци на основната мелодия от играта Morrowind. Надигайки се да изключа алармата, установих че това е четвъртият му плах опит да ме събуди, с други думи беше 6.15. Занесох особата си до банята, където ароматът на прясна кръв от крановете, комбиниран с бодро размахван бръснач около носа ми, ме освежиха моментално. Стегнах си багажа, да е готов за изстрелване, изритах Гъс да се събужда (муахахах) и се запътих към закуската, ще рече 18-тия етаж на хотела.

Каква покъртителна гледка ме посрещна горе. Маса след маса отрупани с храна, сокове и сладкиши, а наоколо насядали банда въодушевени международни студенти и самоотвержено се борят с ненамаляващите купчини продоволствие. Персоналът от своя страна правеше героични усилия да ни насмогне на апетита, но по всичко личеше че бавно и неотменно губи битката. Натрупах малкото братче на наклонената кула в Пиза на една чиния, сипах си могъща чаша кафе и се огледах за място където да се погрижа за товара си. Подслоних се при смесена компания люксембургци и холандци и започнахме да сравняваме вчерашните спомени (или липсата на такива). Оказа се, че всички са си изкарали много веселко и почти никой не се е прибрал преди три часá. Иако, както казва една приятелка.

По някое време част от народа реши, че е време да си съберат багажите. Моят си ме чакаше готов долу, така че с последния холандец продължихме да си нагъваме бавно и методично, разположили се доволно на маса за четирима. Няколко минути по-късно една госпожица се приближи до масата и седна до мен. Възпитано и благосклонно, дължащо се предимно на погълнатото количество храна, се обърнах да я поздравя с добро утро. Веднага след това помолих холандеца да ме ощипе, защото не бях сигурен дали не сънувам още. Метър и осемдесет и седем висока (тия работи ги изчислявам с точност до милиметър) двадесет и шест годишна красива като капка рускиня срамежливо преговаряше със съдържанието на купичка плодова салата. Леле како! Виждал съм високи жени, виждал съм и красиви жени, обаче като тая мадама досега друга не бях съзирал.

Холандецът явно реши, че не може да събере нищо повече в себе си и е време да си нагледа багажа. Аз смело поведох разговор с красивата девойка, която на всичкото отгоре владееше и перфектен английски. Абе... с две думи нямам думи. Накрая успях да си изпрося снимка, с която да се фукам в мъжка компания. Злорадо ухилен, в случай че някой ми е завидял, се запътих към фоайето на хотела, минавайки набързо през стаята да си взема багажа. Забърсах карта на града от рецепцията и се натоварих на автобуса. Следваше посещение на Летния дворец на Екатерина велика в Царское село. С гид. Иху.

Поехме право на юг, по Московский проспект. Оказа се, че въпросното селце е доста далечко от самия град. Екскурзоводката ни осветли, че едно време на Екатерина й е трябвал цял ден да се занесе от летния дворец в Царское село до зимния дворец насред Санкт Петерсбург. Приятно местенце беше тоя дворец. Издържан в приятен светлосин цвят отвън, с множество огледала внушаващи простор отвътре. Посетихме и прословутата Кехлибарена стая. Едва една пета от оригиналните количества кехлибарени плочки бяха възстановени, така че реставраторите (целият дворец беше в процес на възстановка) бяха принудени да импровизират с мрамор и огледала. В самата стая снимките бяха забранени, естествено. Аз успях незабелязано да направя няколко без светкавица. Естествено. Българската кръв правила не търпи.

След разходката из самия дворец се помотахме малко из градините наоколо. Те край нямаха, така и не разбрахме къде точно свършват. Отдавайки дължимото на местния пазар за сувенири, накрая се натоварихме на автобуса. В Санкт Петерсбург ни зарязаха на катедралата св. Исаак под предлог, че имаме свободен следобед. Моментално се разделихме на стройни групички от по 5-10 човека и се юрнахме из града. Аз бях заедно с Вазо, Спиро и още двама техни приятели, Костас и Барбара (Барби). С тях се качихме на колонадата на св. Исаак (112 парчета монолитен полиран гранит... няма такава чудесия). Стъпалата нагоре са номерирани на всеки десет, изглежда за да вдъхнат кураж на изтощените останали без дъх туристи. Гледката отгоре е невероятна. В ясен ден всички позлатени кубета светят, свети кулата на адмиралтейството, светят дори шарените куполи на Храм-паметника на Пролятата кръв. Принципно, за да прави човек снимки трябваше да си вземе допълнителен билет, ама ние някак пропуснахме. Студенти сме, разсеяни хора. Виж, снимките не ги пропуснахме, толкоз будали не сме.

Следваше черешката на тортата. Ермитажът. Толкова съм слушал за тоя пусти музей. Помещава се в сградата на зимния дворец на Екатерина Велика, най-високият палат в града. Не за друго, ами е имало имперски декрет забраняващ наличието на по-високи постройки, като се изключат църквите. Просто неописуемо. По официални данни има три милиона експоната. Не само в самия дворец, ами и в долепената за него сграда на стария театър, че и май даже в още една. Естествено, не успяхме да разгледаме всичките, то е физическо невъзможно. Но каквото видяхме направо ми взе ума. Гробницата на Александър Невски, тронната зала на Екатерина, огромни малахитени мозайки, две оригинални картини на Леонардо да Винчи, огромна колекция картини на Рубенс (тоя човек е бил абсолютно ненормален), скулптури, пластики, невероятно красиви дърворезби, изваяни златни мощехранителници, маслени лампи във формата на животни, арабски плочки, изкуство от Далечния Изток, фигурки и статуетки от слонова кост, доспехи, оръжия, гоблени от по няколко квадратни метра и още и още и още. Просто възхитително. А входът за студенти е безплатен, платихме си само билет за снимки, да не вземе някой да се репчи нещо. Накрая усещах краката като да са 52-ри номер от всичкото ходене. Горещо препоръчвам на всеки, който има възможност. Само да не е понеделник, тогава всички музеи в Санкт Петерсбург са затворени.

Гладни като вълци излязохме от Ермитажа и се отправихме към едно бистро в началото на Невский Проспект, което бях набелязал малко по-отрано. По пътя минахме покрай естрадата, където на следващия ден щеше да се състои приемането на Олимпийския огън за игрите в Пекин. Няколко взвода войничета оттренирваха за последен път утрешното мероприятие. За съжаление ние още същата вечер потегляхме за Москва, така че нямахме възможност да го наблюдаваме. Сега като се замисля, едва ли щяха и да ни пуснат...

Влизайки в бистрото, с удоволствие установих че това е дюнерджийница, еквивалент на Мимас в София. Набързо се ориентирах в обстановката и къде с посочване, къде с ужасно звучащ руски напоръчах ядене за моите хора. След като се погрижихме за онеправданите си стомаси (вече беше около 18.30, цял ден бяхме препускали из музеите), си понакупихме провизии в близкия магазин за хранителни стоки. Ех, спомени... седиш на касата и си поръчваш какво да ти опаковат. На това му се вика то лично обслужване, не като в супермаркетите. Пренебрегвайки протестиращите си стъпала, се поразходихме малко по Невский проспект, набелязвайки си два музея, които да посетим на връщане - на шоколада и на восъчните фигури. Направихме си няколко снимки пред Казанската църква и се запътихме обратно към св. Исаак, където автобусът трябваше да ни вземе в 19.30.

Бях успял да изнудя Вейо (баш организатора, този на когото дадох всичките хиляди евро измуфтени от туристите) да ми даде две DVD-та, които да гледаме по време на нощния преход към Москва. Каталясали и неспособни да възприемаме нищо по-сложно от това как се отваря кутийка с бира, единодушно решихме да гледаме уникално тъп екшън със Стивън Сегал в главната роля. Казва се Force Attack. Не го гледайте. Ако имате елементарни познания по биология, изхвърлете го там, където куче не минава. След скромна доза приспивателно, ще рече две бири, се посветих на нелеката задача да опитам да поспя.

Как спи двуметров мъж нагънат на седалка в подскачащ автобус е тема на друг разговор. Ще кажа само, че спах на пресекулки от по 40-50 минути, будейки се зъзнещ всеки път когато шофьорите решаха да спрат за почивка. Открих колко невероятно много мускули могат да му се схванат на човек. В крайна сметка около 5 часа се унесох в нещо подобно на сън.