Ден втори, трети април

Екипажът беше така любезен да ни събуди в 6.30, един час преди акостиране. По-точно успяха да събудят мен, милите ми съкаютници спяха като тройка прясно отсечени пънове. След ставане, измиване и натъпкване на това-онова обратно в багажа се заех със сизифовския труд да ги събудя. Разбутах ли един, той заспиваше в момента, в който минех на следващия. Накрая демократично издърпах одеялата на всичките, обявих че акостираме в Турку след 20 минути и ако обичат да се излюпят. Излязох да проверя какво става с останалите каюти. Общо взето същата картинка. Обявих че се качвам на пета палуба, където е изходът, и който иска да се качва.

Горе естествено беше тъпкано с народ, предимно махмурлясали финландци, със сетни сили кретащи към леглата си. От нашите хора първи се появиха французите и няколко испанци, пресни-пресни от дансинга, всичките с цепещи ги глави. Страдащ от пълна липса на каквото и да било съчувствие, ги напсувах че се офлянкват и ги поведох по трапа. Добре дошли във Финландия! Тук всеки град си има две имена - финско и шведско. Не за друго, ами Финландия бая време е била под шведско управление, пък местните названия на населените места понякога са си направо непроизносими. Голям е проблем като издирваш по картата град на име Åbo, пък той вземе че се окаже Turku. Малко като Истамбул и Цариград. А иди намери Цариград на картата да те видя. Пък на финския финландците му викат суоми. А сега де.

Пред терминала съгласно инструкциите ни чакаха три автобуса на транспортната фирма Matka-Niinimäki. Сподавяйки истеричен кикот, се запътих към автобус А, предвиден за моята група, студенти от Упсала и Стокхолм. Запознах се с шофьорите, Сами и Ерки. Дебелия и дребния. Английски говореха горе-долу колкото да се побере на некадърно написан пищов по география. Шведски още по-малко. Моят фински пък се ограничава с три думи, едната от които е псувня. Perkele! Накачулиха се хората по автобусите. Моите бяха по списък 44. Броя аз първи път - 39. Викам си, трябва да дойде още някой. Качиха се още няколко човека, броя пак - 47. Томанов, викам си, спиш! Разтърках очи и ги преброих за трети път - 43. Ех да го, пак един липсва. После се сетих да преброя и мене си и бройката взе, че излезе. Иху! Обявих на шофьорите, че всички сме налице и се отправихме към границата.

Шофьорите ми връчиха цяла кошница именувани пликове и половин лакът списъци. В тия списъци трябваше да отметна кой за какви допълнителни забавления се е записал, какви пари има да дава, съответно да събера парите и да му дам билетите за въпросните мероприятия. Занимание за цялата сутрин, че и малко оттатък. Накрая събрах в себе си солидна пачка от няколко хиляди евро. Да имаше и как да се скатая сега...

По някое време спряхме за кафе. Принципно аз такоз не употреблявам, но реших, че по време на това пътуване ще трябва да преразгледам част от принципите си, т.е. да ги пренебрегна напълно. Оказа се, че ний груповите отговорници сме взети под крилото на финландския профсъюз на превозвачите. С други думи на финландска територия по време на път кафето и яденето са ни безплатни. Ох на дяда камилата! Я дай насам тоя сандвич, че ми трябва. На тази спирка връчих парите на предвождащия шофьорската сган. Той пък взе че ме снабди с половин топ салфетки. Ново двайсе. След по-внимателен оглед на въпросните хартишки се оказа, че това са много важни не знам си какви си депеши, които задължително трябвало да стоят в паспортите ни. Едната ни я взимат на влизане в Русия, другата на излизане. Тежкó ти, ако си нямаш депеша. Връчих ги на народа да си попълнят данните, обяснявайки що е то бащино име и с какво се то яде.

Скука. Събудих се. Логическото ми мислене услужливо ми подсказа, че за да се събудя, трябва да съм заспивал. Пратих логическото мислене по дяволите и се огледах къде сме. Нещо като град. Подминахме разклон за Хелзинки. Като гледам сега картата, може да е било Лахти, ама може и да не е било. Спеше ми се като на куче. Защо пък на куче, толкова ли са мързеливи тия животинки? Опитвах се да остана буден, все пак бях за пръв път във Финландия. Добре де, за трети, ама първите два не съм ходил на повече от 300 метра от пристанището. Носещата се по радиото Wind of Change изобщо не помагаше. Добре поне че беше станция за класически рок, а не каквото минава във Финландия за чалга или поп.

Пътищата във Финландия са скучни. Кьорава дупка нямаше, целият автобус спише. Никой не спи в България, с тия ми ти слаломи покрай дупките. Носеха се слухове, че пътят между Санкт Петерсбург и Москва щял да бъде друсав. Ще я видим ние тая работа. Отново се събудих, този път от спирането на автобуса. Това обратното ускорение върши чудеса направо, особено като си забодеш носа в предната седалка (в моя случай поставката за бумаги, нали съм най-отпред и пред мен няма седалка, само някаква преграда, че да не кацна на главата на втория шофьор). На пръв поглед пътят беше блокиран, всичките три ленти на магистрала Е18. (Е18 има и в Швеция, как са я прекарали през Балтийско море един Господ знае и стари баби). На втори поглед само две от лентите бяха блокирани, от наспрели автобуси и тирове. Реших, че е станала някаква катастрофа и се юрнах да видя къде са пламъците. Оказа се, че спираме за кафе и разгъване. Разгъването ми дойде особено добре, а последвалия вял бой със снежни топки също беше забавен.

Оставаше ни един час до границата. Сетих се за Darth Haderah и прословутия лаф "не повече от 40 минути" . Това май доста народ няма да го схване. Както и да е. Навън ландшафтът (ех тоя немски) беше изключително разнообразен. Гранитни скали и борови гори навсякъде, докъдето поглед стига. Пак е по-добре от шведските полета. Там пък каква е скука пейзажът, не е истина. Шофьорите си говореха на фински. Много е смешен тоя език. Звучи като пиян швед със счупена челюст. Загледах се по крайпътните табели. Aja oikeaia значеше Дръж вдясно. Pietaru беше Санкт Петерсбург. Абе лудница.

Понеже съм си наблюдателен тип, взех да разглеждам арматурното табло на автобуса. Беше с автоматична скоростна кутия. Не можах да преброя степените, но ключът имаше седем положения - четири напред, едно неутрално и две назад. При движение назад се пуска камера, която показва на шофьора какво има точно зад автобуса. Има още две камери, една над задната врата и една точно под предното стъкло. И система за глобално позициониране си имаше. Жив самолет, разбир'ш'и. Имаше си и микрофон, който използвах доста често да обявявам къде сме и какво се случва. Бая народ изтръгнах от сладка дрямка, муахахах! Така и не успях да намеря откъде се пуска караокето обаче. Може би беше за добре.

Минахме през град наречен Kotka. Сетих се за Силвия. Оттам пък се сетих за Анна. Ех. В Котка имаше огромен знак, на който на руски беше написано Рыба. Как да не се разхилиш. След Котка се заредиха ТИР след ТИР, натоварени с чисто новички лъскави японски автомобили. Тойота, Мазда, Хюндай, Хонда, Митсубиши, все едно крайпътно автоекспо.

На около километър от границата спряхме да хапнем. В моя случай - да се натъпчем до подмишниците. Оригвайки се тихичко, установих че батерията на телефона ми е предала Богу дух. Понеже контакт щях да намеря чак в Санкт Петерсбург, се надявах никой да не ме потърси. Запознах се с двама много забавни гърци от моя автобус, Спиро и Вазо. Вазо е Василики, което за непросветените е женско име. Учат магистратура по икономика, обединена програма на университетите в Упсала, Швеция и Грьонинге, Холандия (Грьонинге всъщност се произнася Хрьонинге и то с характерното за хроничен синузит хррррр.. тия хора как говорят не ми е ясно)

Финският паспортен контрол беше бърз и безболезнен, все едно на някое летище. Излязохме от митницата и се озовахме в ничията земя. Изщраках няколко снимки преди шофьорът да заяви че такива работи тука са забранени. Много стратегически борове и гранит ще да има на тая полоса. Натоварихме се на автобуса и се понесохме към руската граница. Едно спретнато войниче с ушанка на главата и Калашников на ремък се качи в автобуса и поиска да види паспортите. Разменихме няколко думи на руски. То моят руски един руски, да си скъсаш главата, ама поне едно Здравей да си кажем. Като ми видя името на гърдите (групов без-отговорник съм все пак, имам си табелка с името) и буквите на кирилица на паспорта, сладурът въобще не го отвори, а мина нататък през автобуса. Запътихме се към руската митница. Седяхме и чакахме в автобуса някой да благоволи да каже какво да правим. Народа взе да се побърква от притеснение. На мен си ми беше забавничко, ама мен принципно ме избива на хилеж като ми е притеснено, та не знам.

Минахме и тоя паспортен контрол. Фелисити успя да спечели личната ми награда за най-загубен човек на това пътуване. За втори път за малко не тръгнахме без нея.

----
На това място в записките ми има точно четири думи: Mouth shut - native lol. Като разшифровам какво съм искал да кажа, ще споделя.
----

Потеглихме към Санкт Петерсбург, на около 200 км от границата. Пейзажът продължаваше да си бъде все така гранит и борове. Чат-пат смърчове и брези. Според мен по нищо не се отличаваха от финландските, но явно някой не е бил съгласен с това. Човечеството сме тъпа сган. Видях камион, на който пишеше Белавтоимпекс - Беларуски автомобилен импорт и експорт. Ех, спомени. Никой от западняците не разбра, естествено.

Продължавахме да се движим из безлюдната област. Снегът беше значително повече, отколкото във Финландия, но само между дърветата. Грееше слънце и времето беше приятно прохладно. Мръсните камиони, дупките по пътищата, безразсъдните шофьори и знаците на кирилица ми напомниха на дома. Обзе ме доволна сладка тъга. Славянско нещо е това сладката тъга, като за нас правена. Все пак се забелязваха известни разлики. Шрифтът на знаците беше мъничко по-различен, символите по тях също бяха една идея някакси не съвсем така, както съм свикнал.

Няколко километра след границата спряхме на едно уширение. От една древна Мазда излезе добре сложен мужик с микроскопични познания по английски. След като измъкна от джобовете си пачки рубли достатъчни да се покрие външния дълг на България с тях, на мен ми просветна че това е се местното бюро за обмяна на валута. Влизайки отново в ролята си на новоизлюпен преводач от руски, обясних на народа за какво става въпрос. Курсът беше 36 рубли за едно евро. Възможно най-добрият, който можехме да намерим. Запасени с новички хрупкави банкноти, продължихме пътуването си.

Следващата спирка беше на една бензиностанция. Вече затулен от един от автобусите, скрит от случайни минувачи, врати беше отворил микробус - магазин на черно. Купих литър люта водка за 150 рубли.. ще рече пет евро. Евтинийка. Люта, защото вътре имаше люта чушка и две скилидки чесън. На вкус е неописуема. На мен си ми хареса.

Минахме през индустриален район. Или това, или някой страдаше от преяждане с кисело зеле. Минахме покрай огромна заледена водна площ.. ще да е бил финският залив или естуарът на Нева. Почти веднага след това се навряхме в красиво задръстване, което се отличаваше по размерите си - четири платна за движение в едната посока. Лека полека се добрахме до хотел Азимут, бивша гостиница Советская. Разпределих кой в коя стая ще спи и се разквартирувахме. След горещ душ се почувствах почти човек. Течащата вода в Санкт Петерсбург не става за нищо. Като отвори човек крана, потича кафеникаква течност, която дори и след избистряне мирише на желязо. Все едно се къпе човек в кръв. Много поетично. Предупредиха ни да не я пием, че да не ни тръшне някоя секретна руска бактерия. Пих. Секретната руска бактерия не ми подейства.

Както точно бях излязъл от банята и щъпуках по хавлия из стаята, взе че нахълта едната от българките. Дреме ми на мене. Разбрахме се след половин час да се съберем във фоайето, някаква нейна приятелка щяла да дойде да ни събере да ходим да ядем и после на клуб. Арно. Изгоних я да се дооблека и се запътих към фоайето. По пътя подбрах един словенец, Алеш, който беше точно копие на един мой колега от първи курс, когато още следвах в София. В крайна сметка моя милост, Алеш, Оля и Боряна (двете българки), посрещнахме Деница, Оскар, Катя и Катя. Двете Катета твърдо отказваха да говорят английски, а Оскар изобщо отказа да обели и думица. А сега де. Заговорихме се с Деница, българка, учела трета година в Русия.

Петербургското метро е много забавно. За да може да мине под Нева, е копано страшно надълбоко. Слизането с ескалатора беше поне три минути. Един билет - 17 рубли. С него ходиш където си искаш и колкото си искаш, само да не излезеш от метрото. След две смени, при които загубихме първо Оскар и после едната Катя, се озовахме на Невский проспект. Най-накрая, толкова съм чел за тоя пусти проспект, сколасах и аз да се пошляя по него. Отидохме да вечеряме. Изядох три палачинки с различни месни пълнежи и някакво солидно говеждо кюфте с картофи, събирайки очите и на продавачките, и на госпойците. Алеш ме погледна ухилено и се зае със своето си папу.

След папуто отидохме към клуба - Лëд Лемон. Имаше женска вечер, ще рече мацките влизаха безплатно преди полунощ. А колко мацки имаше! А колко хубави бяха! Особено след тия ми ти крокодили в Швеция, направо не беше честно да ме топнат в такава обстановка. Изплезили езици по метър и половина, с Алеш се отправихме към бара да си поръчаме бира. След цяла вечер "танцуване" се прибрахме в 3.30 сутринта с черно такси Лада. И като казвам черно нямам предвид цвета, колата беше синя. Спазарихме шофьора преди пътуването. Отново спомени.

В хотела вниманието ни привлече закачен на стената знак, обявяващ наличието на безплатен високоскоростен интернет. Тласкани от информационна абстиненция, с Алеш се завлякохме до компютърната зала, където имаше три компютъра. По руски стандарт един от тях изискваше парола за влизане в системата, а другият беше забравил как се влиза в интернет. Третият имаше връзка, но очевидно за персонала на хотела високоскоростен означава... знам ли и аз какво означава, в София интернет доставчиците толкова евтина тарифа нямат. Завлачих се до стаята си, съквартирантът австралиец на име Ангъс (на галено Гъс, как да не се радваш) вече спеше. Трупясах се в леглото и след секунди вече спях праведен сън.