Взех да му надобрявам на спането в автобуса. Почти бях отпочинал, когато около осем сутринта се навряхме в сутрешното задръстване на Санкт Петерсбург. За първи път в живота си видях как еднопосочна улица с три ленти и два тротоара всъщност означава еднопосочна улица с четири ленти и един тротоар. Лудница. Добре, че нашият шофьор не реши да влезе в "най-лявата лента", че тогава вече съвсем щях да перколясам.
Стоварихме се в хотел "Азимут" (да бе, същия) около осем и нещо. Таман време за закуска. Пет минути за настаняване, още пет за бърз душ и миене на зъбите, и още пет докато мине непретъпкан асансьор. Така и не мога да реша дали имахме право да посетим тази закуска или не, при положение че беше платена само една нощувка и следващата я закуска, но очевидно персоналът нямаше нищо против. Записаха ни номерата на стаите и ни пуснаха да вършеем из бюфета.
За има-няма 15 минути нашествието от марокански скакалци, пардон, международни студенти успя да се натъпче и, тихичко оригвайки се, се завтече към автобуса, който ни чакаше за разходка из града с гид. Гледах малко скептично към цялата работа, вече врял и кипял петербургски турист, и с право. Посетихме все места, които бях обиколил по време на предишния следобед в града, или пък планувах да разгледам в свободното време същия ден.
След двучасово моткане напред-назад автобусът ни стовари на пазарния площад зад Църквата на пролятата кръв, на моста над река Мойка. Отдадох се на кратко, но съдържателно закупуване на сувенири, след което подбрах Спиро, Вазо, Костас и Барби и се юрнахме да разглеждаме каквото не бяхме доразгледали.
Понеделник в Санкт Петерсбург е отвратителен ден за туризъм. Военноморският музей беше затворен. Артилерийският музей и той. "Аврора" - също. Битакът пред нея обаче си бачка без почивен ден. Ермитажът също почива в понеделник, но нас това не ни касаеше, вече го бяхме видели. Директно се отказахме да проверяваме дали работят музеите на шоколада и на восъчните фигури. За сметка на това разгледахме Петропавловската крепост, построена на Заешкия остров. Укреплението е с форма на шестовърх шурикен, изключително удобна за кръстосан огън срещу нападащ противник... който противник трябва да си носи понтонни мостове, иначе ще му се наложи да прецапва през Кронверкския пролив, отделящ Заешкия остров от Петроградския остров. Неприятно усещане, бих казал.
Крепостта е построена с идеята да служи за гарнизон на окупационната шведска армия през не помня вече коя година. Само че командващият гарнизона генерал е имал леко радикални, но изключително резултатни идеи за това как се оцелява на майната си от родната земя. Една нощ взел, че свил знамената и предал командването на руснаците. Симпатяга.
На най-южния зъб на шурикена е поставено оръдие, което дава един изстрел точно по пладне. Удобно, като се има предвид едно време колко хора са имали ръчни часовници. И адски забавно, като видиш туристките да подскачат стреснато от оглушителния тътен. Вътре се помещава катедралата Св. Св. Петър и Павел, където са погребани почти всички царе от династията на Романовите. Снимах гроба на Александър ІІІ, още известен у нас като Цар Освободител. Да, оня на коня. Освен църквата, в крепостта са разположени офицерския дом (превърнат в музей), инженерната палата (превърната в музей), монетният двор (за него не знам, реконструираха го). Въобще на цялата територия на укреплението течеше трескава ремонтна дейност - освежаване на фасади, препавиране на всички улици и алеи, поддръжка на позлатените куполи... само дето крепостните стени не се бяха захванали да мият. Имаше музей на восъчните фигури, но цената на посещението не беше включена в комбинирания билет, който си взехме на входа, така че пропуснахме. За сметка на това се снимах с рекламния мунчо, сложен пред музея. И двамата бяхме като живи.
Разгледахме и експозиции представяща историята на Санкт Петерсбург, историята на това какво е имало на негово място преди това, както и историята на крепостта. Дамите, седящи на ключови места в музеите, бяха изключително любезни и падна голям смях докато се обяснявахме на английско-славянски. За музея на космонавтиката не ни останаха сили, а безплатната обиколка по стените на крепостта решихме да я оставим за следваща визита. Уморени и доволни се затътрихме към най-близката метростанция.
Пристигайки на станция Балтийский вогзал, аз реших, че е крайно време да потърся поща, че бях обещал на Албена да й взема марки. Проводихме жените да си ходят, че взе да вали дъжд, а аз и Спиро се помотахме из магазините. Поща нямаше, но намерихме бакалия. Точно такова ни трябва, убедиха ни набързо стомасите ни. Вътре две девойчета предлагаха някаква любопитна нова московска водка, един литър за 150 рубли. Нещо се усъмнихме и предпочетохме да инвестираме в едно пиле на грил. Трикрако... така де, едно пиле и още един бут към него. И бира.
Прибрахме се в хотелската стая и отворихме захлупците. Уважавам руската бира. Много приятно нещо. Доволно наплюскани, изхвърлихме старателно оглозганите кокали в кошчето и се спуснахме надолу по стълбите да ходим на представление на руски народни песни и танци. Културна работа. Поетична. Пристигайки в Николаевския дворец, се оказа, че три от моите подопечни... ммм... каква думичка да измисля... добре де... без думички... три от моите подопечни ирландки са си забравили билетите. При положение, че изрично им казах. Не че нямах половин пачка билети във вътрешния джоб на якето си (да живеем груповите ръководители), ама другите две ръководителки ме гледаха злостно. Щото и те си бяха забравили техните. Егати отговорничките. С триста зора успяхме да вкараме ирландките (но не и шведките).
Представлението беше на ниво. Бих казал впечатляващо, но за всички останали. Аз две седмици по-рано бях гледал спектакъл на хора на Червената армия по случай официалното откриване на новата концертна зала в Упсала. Ми... едно е да ти го изпълнява трупа от общо 30 души... друго си е като са 150. Пък и нещо програмата се оказа доста стандартна... номерата бяха едни и същи. За сметка на това три от танцьорките си заплюха и извлачиха на сцената трима от зрителите... двама от които бяха от моята група, Емил Люхтмайер от Холандия и Матю Спийд от Англия. Забавно беше.
Както и да е, изгледахме спектакъла и се прибрахме в хотела. Твърдо решен да не излизам тази вечер, отидох до денонощния магазин да се запася с бира и се кютнах на един фотьойл във фоайето да се отдам на кротък битов алкохолизъм. Половин час по-късно около мен запиваха юнашки още около петдесетина души, ще рече почти половината група. Ех, че съм харизматичен. И скромен. По някое време, когато положението взе да става много пиянско, реших да се оттегля в покоите си. Успях да си изразходвам последните пари във ваучера на телефона, водейки оживена SMS-дискусия с Анна.
Някъде около два часа се предадох пред настоятелното придърпване на възглавницата.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар