Ден седми, де факто последен

Поредното ранно ставане. Този път в 6.00. Замъкнах се до банята, почти успявайки да не си измия зъбите с крема за бръснене. Криво-ляво се приведох в годен за употреба вид и си стегнах бохчичката за пътуване. Метнах я в автобуса, да е готова за тръгване и рекох да проверя дали лютата водка още стои в хладилника. Милата, толкова й беше студено, че се беше сгушила с още няколко свои посестрими. Не знам дали помагаше, но гледката беше впечатляваща.

Качих се до ресторанта и се тръшнах на един свободен стол при Оля, Боряна и две весели немкини. После ми хрумна гениалната мисъл, че храната вече е сготвена и няма как да доприпка до мене и ще се наложи да ида да си я взема самичък. Няколко минути по-късно мисията беше изпълнена със забележителен успех и се отдадох на унищожаването на резултатите от снабдителния набег.

Чаша и нещо кафе по-късно почти приличах на човек. Минах през компютърния терминал да пратя едно-две писма (паролата беше умопомрачителна, 12345678). Натоварих се в автобуса и се чучнах на мястото си, твърдо решен да не ставам преди финландската граница. После се сетих, че все пак съм без-отговорно лице и трябва да си нагледам дечицата. Изтъпанчих се пред автобуса и почнах да броя глави добит.. така де, туристи. Две минути преди тръгването Матю дойде блед-пребледнял и заяви, че му е лошо и че има разстройство. И таз добра. Питах някой дали си носи активен въглен, обикновено жените носят добре оборудвани походни аптеки в раниците си. Изглежда обаче бях тръгнал на пътуване с разни безсмъртни неуязвими гадове, щото никой нямаше и аспирин дори. Залетях се към рецепцията и питах къде е най-близката аптека. Слава Богу, поне към персонала за връзки с обществеността имаше някакви изисквания и всичките говореха английски. Аптека имаше, на три минути пеша от хотела.

Лошо. Ако пратех Матю сам, тия проклетници шофьорите като нищо щяха да тръгнат без него. Заръчах на народа да обясни къде съм и какво правя, хванах гусин британеца под мишница и го повлякох към фармакологията. Намерихме я, за щастие работеше... все пак беше осем часа сутринта. Купих му една опаковка активен въглен, голям майтап падна докато се бъркахме за 4 рубли, щото касиерката не можеше да развали 500... лудница. Накарах го да изпие едно хапче и одма се понесохме към хотела. По пътя минахме покрай поща. Мамка му и прасе, пустата му поща беше точно срещу хотела, до денонощния магазин. Мрън на квадрат. Набързо се метнах в нея и застрелях дежурната служителка с най-дебилния въпрос на всички времена, задаван някога в пощенски офис: "Имате ли марки?" След кратко напрегнато взиране мацката изглежда се убеди, че съм с всичкия си, и ме увери, че наистина имат марки. Не думай, рекох си аз. После взе, че ме попита какво искам да изпратя и закъде. Да му се не види, нямах нито времето, нито лингвистичните познания за такива словесни упражнения. Обясних, че съм колекционер и искам да купя марки за сбирката ти. Девойката се ухили като месечина насреща ми и измъкна един огромен класьор - избирай. Набързо взех стратегическо решение - две от тия, две от тия и две от тия, платих и се излетяхме навън.

Пред хотела ме посрещна Ерки, червен като комунистическото знаме, и протече следния високоинтелектуален разговор, воден колкото ни глас държи:
- КЪДЕ?
- АПТЕКА!
- БОЛЕН ЛИ СИ БЕ (с многозначителен поглед, че определено нещо не ми е наред с главата)
- НЕ АЗ, ТОЙ! (соча към Мат, който с всички сили се опитваше да стане невидим... без успех)
- ЗАЩО?
- НЕ ЗНАМ, СТАНА МУ ЛОШО!
- ТРЪГВАМЕ!
- ЗНАМ!

Отказвайки да преговарям повече, набутах Мат покрай заливащия се от смях Сами, мятайки му изпепеляващ поглед, преброих народа, обявих че всички са налице и потеглихме. Спиро рече, че много добре е станало, че сме отишли двамата. Ако бях пратил Матю сам, щяха да тръгнат без него, а ако бях отишъл само аз, щяха като нищо да ме оставят. За щастие нямаше повече произшествия. Раздадох паспортите и се отдадох на заслужена дрямка.

Събудих се от обратното ускорение. Преценявайки със замътен поглед ситуацията, установих че отново сме на бензиностанцията, където бяхме пазарували от пича с микробуса. Въпросний пич беше там, придружен от верния си микробус. Купих един литър ръжена водка и едно шише газирана вода и пак се тръшнах в автобуса.

Съвсем скоро стигнахме до руския граничен контрол. Оригвайки се тихичко, проверих дали всички си имат паспорти с белите хартишки вътре. Имаха. Да не повярва човек. Подредихме се ние пред граничния контрол и зачакахме да минат хората от предишния автобус. Минаха. Една лелка излезе от будката и затвори всички врати. Сега пък какво стана? Оказа се, че не сме заподозрени в тероризъм, контрабанда и държавна измяна, а е дошло време за почивка за кафе. Межувременно започна да вали тих дъждец. Бавно, кротко и напоително, като в разказ от Елин Пелин, дето има една приказка. Депресарска история.

Минахме паспортния контрол. Следващата стъпка беше безмитния магазин. Преброих си паричките. Имах рубли точно колкото за една бутилка Руский стандарт, от обикновената. За платинената или имперската версия не стигаха. Квото такова. Дъждът упорито продължаваше да вали, а хората излизаха от магазина бавно и на пресекулки. Лека-полека се насочихме към финландската граница. Тук вече беше големият спеч, защото съгласно Директивите на ЕС нямахме право да внасяме повече от един литър силен алкохол на човек. Пък ние, 135 души внасяхме близо половин тон водка с тия три автобуса. Абе... Майтап да става, нали.

Минахме без произшествия и се запътихме към Балтийско море. Дъждът плющеше през цялото време, все едно някой там горе най-накрая беше решил, че е време финландците да се позаплакнат малко. Някъде към седем вечерта стигнахме пристанището в Турку. Разпльокахме се из пейките и седалките и се заех с нелеката задача да набутам всичките водки в чантата си. Сега вече разбрах защо всички си носеха толкова огромни куфари. С триста зора си затворих ципа, а горкият сак аха-аха да се пръсне по шевовете.

Раздадох билетите за каютите, лека-полека се натоварихме и на кораба. Хвърлих си сака в каютата и тръгнах да се разхождам по откритата палуба. По някое време ми писна и слязох да проверя народът какво прави. Събрахме се стройна агитка пияндурници в главния надкилов коридор на втора палуба, да си играем на пляс-пляс ръчички, на нервички, да се замеряме с бирени фъстъци и общо взето да се забавляваме. Към полунощ мина някакъв юначага да ни сподели, че останалите пътници искат да спят. Ние дълбоко се усъмнихме в думите му, имайки предвид, че останалите пътници бяха на седма и осма палуба и се напиваха като за световно за пореден пъти. Пуста скандинавска тотална липса на мярка. Все пак се набутахме осем-десет човека в една каюта и продължихме да си приказваме. По някое време решихме, че е късно и е време да се натъркалваме по койките.

***************

Събудих се половин час преди акостиране, ще рече към шест. Почистващият персонал беше изгубил всякаква надежда да успее да ни изкара от каютите и просто седеше и чакаше да благоволим да се възнесем към входната палуба. Аз се кютнах до изхода и се превъплътих в добре усвоената роля на прът за знаме. Излязохме от кораба, че и от сградата на пристанището без никой да се спъне и да разлее подозрително количество бутилки водка. Валеше сняг. Отврат. С известно усилие си метнах сака на рамо и тихо подрънквайки се отправих към гарата заедно с Оля и Боряна. Взехме си довиждане и се чучнах във влака за Упсала. Един час по-късно гордо влязох в лабораторията по геномика, барабар със заснежената ушанка и дрънчащия сак. Време беше да се залавям за работа...