Земята ме обича. Река ли да си тръгна от някоя страна, тя ще направи всичко възможно, за да не ме пусне. Когато бяхме на екскурзия в Русия, през последния ден валеше проливен дъжд, сякаш небето ронеше сълзи от раздялата ни. Швеция се оказа малко по-коварна.
В средата на 2009 приключих с магистратурата си в Упсалския университет в Швеция. Много приятно място за учене, но ужасно скучно, скъпо и студено за живеене. На всичкото отгоре беше разгарът на финансовата криза и нито един от интересните ми професори нямаше пари да ми спонсорира докторантурата. Това много не ме притесняваше, понеже така или иначе исках да видя някоя друга страна, предимно някоя, чийто език разбирам. И понеже англичаните най-нагло искаха да си плащам за научните открития, пък не искам да ходя в Щатите, оставаше немският. Уви, дори немските, австрийските и швейцарските професори бяха непреклонни в безпаричието си. От само себе си се разбира, че не бях в особено цветущо настроение. Бях решил да се прибера в родината и оттам да измисля какво да правя.
Тъй като това щеше да е пътуването, което да сложи край на моето пребиваване в Швеция, бях взел съответните мерки. Купих кола (всъщност три, ама едната не с мои пари), привиках баща си за двуседмично посещение с подлата умисъл да злоупотребя с него в качеството му на втори шофьор, планирах маршрут и запазих места за спане тук и там. Планирахме да тръгнем една събота сутрин, да вземем ферибота от Трелеборь и да спим в Рощок. На сутринта щяхме да продължим за Прага и след нощувка в Чехия да спим някъде в Южна Унгария. Иначе казано, щяхме да стигнем България във вторник вечерта.
Да, обаче. В четвъртък, два дни преди да трябва да тръгнем, получих писмо от един австрийски професор, с което ме канеше на интервю във Виена, на негови разноски. Когато спрях да правя задни салта от радост, му написах да ме чака в понеделник следобед. Той сащисано отговори, че не е нужно да бързам толкова и след един месец щяло да има по-евтини полети. Аз му рекох, да не се тревожи, ще си дойда на мои разноски с автомобил и даже вече съм си запазил хостел във Виена. Така си беше… мойта мишка щрака бърже. Развъртях телефони и набързо организирах прощално-празнично барбекю за другата вечер. Багажът беше стегнат и натоварен в колата, резервоарът пълен с дизел и само трябваше да се метнем в колата и да отпрашим на юг. Естествено, без да натискаме много газта, понеже защото трябваше да се сменя ангренажният ремък и не искахме да останем някъде на пътя.
Прогнозата за времето беше типична за Швеция – слънчево с превалявания. Решихме да направим предстартова проверка на системите. Светлини – работят, клаксон – работи, радио – работи, чистачки – не работят. И таз хубава. Занесохме се до сервиза на Рено в Упсала… заявиха ми, че ми е изгорял моторът и ще могат да ми поръчат нов за след две седмици. Обясних им, че няма как да е изгорял моторът, защото той си цъка, просто не може да предаде въртящ момент на рамената на чистачките. Освен това аз два дни нямах, те две седмици. Отворихме дебелите книги и с помощта на един чук, дървено блокче, малко грес, много пот и вдъхновени псувни, както и незаменимата помощ на Пешо Сириеца, успяхме да раздвижим чистачките. Отдадохме се на мръвкопечене, кюфтеядене, кротко биропиене и социално наргилепушене.
В събота сутринта, някъде около три и нещо, сиреч посред бял ден, се натоварихме на колата. Няколко думи за транспорта. Рено Меган сценик, модел 1998, 1.9 л. турбодизел, на скромните 285 000 километра. Мърка като коте и върви като изтребител. Пътуването си беше направо скучничко, с дъъъълги прави празни магистрали и тук-там по някое езеро. След Стокхолм ни пра проливен дъжд, което не попречи на един екип по пътна поддръжка да полага асфалт. Признавам, нямам необходимите технически познания да знам как се държи горещият асфалт при директно охлаждане с дъждовна вода, но все си мисля, че тази им постъпка не беше разумна. Както и да е, явно профсъюзът си е постлал да полагат асфалт и догодина. Спряхме да пием кафе... така де, баща ми да пие кафе, аз да ям... до Йоншьопинг, на южния ъгъл на езерото Ветерн. Общо взето на средата на шведската част от пътя. Започваше да става жегаво. Противно на очакванията за полярни студове, шведското лято може и да качи 30+ градуса в някой слънчев четвъртък, докарвайки топлинни удари на местните баби.
Седемстотин километра, две задръствания и седем часа по-късно наближавахме Трелеборь. Всъщност името на градчето е Trelleborg, но в шведския звукосъчетанието rg се чете рь. Оттам фериботната компания TT-Line прави ежедневни фериботни курсове до Росток и до Травемюнде, и двете в Германия. Корабите им са "скромни" седемпалубници (сравнени с единайсетпалубните парти кораби на Viking Line в Балтийско море), носещи звучните имена Том Сойер, Хъкълбери Фин, Робин Худ и прочие. Ние щяхме да пътуваме с Хъкълбери Фин. Искаха ни на пристанището най-късно 70 минути преди отплаването, или в 14:20. Ние бяхме там в един. Първи. Няколко минути по-късно зад нас се настани един огромен оранжев Dodge Ram, чийто собственик извади радиоуправляем самолет и го засили наоколо за искрено наше удоволствие. Естествено, достоверната ми аура пак сработи и за 15 минути ми беше разказал историята на живота си... как все аз налитам на такива типове. Както и да е, корабът пристигна, натоварихме колата без инциденти и се отдадохме на спокойно шестчасово плаване. Когато излязохме в международни води, забърсах някакви сладории от безмитния магазин и се опънах на един стол да вкарам един час дрямка. Корабът акостира по план в 21:00 и половин час по-късно вече бяхме на немска земя.
GPS-ът услужливо ни упъти до хостела, където съдържателката още по-услужливо ни упъти към най-близкия магазин за хранителни стоки. Нахълтахме в него десет минути преди да затвори, овършахме саламените щандове в стил марокански скакалец опитва нов ечемик и се върнахме в хостела. Изкъпахме се, вечеряхме множество салами, а пък едни датчани ни почерпиха ментова водка... или беше лакрицова. Не помня вече, но беше... неописуема. Стаята ни беше прясно построена, толкова нова, че дограмите още бяха със защитните лепенки, а по стълбите се разхождаха чували цимент и купчини тухли.
Понеже този път не гонехме алтернативни транспорти, спахме чак до шест часа сутринта. Заредихме с гориво и се понесохме към Берлин. Северна Германия беше нагъсто залесена... с ветроелектроцентрали. Не че в Швеция нямаше тук-там, ама немците бяха наболи стотици. В Берлин имахме среща с Албена. Отидохме до посолството да гласуваме за *цензурирано* в парламентарните избори и продължихме (без нея) към Дрезден. Немско-чешката граница беше интересно изживяване. На трилентовия аутобан имаше табела "Добре дошли в Чехия" и валидните ограничения на скоростта. Никога не бях нахлувал в някоя страна със 100 км/ч. В Чехия географията и сателитната навигация малко не се разбраха, но в крайна сметка успяхме да хванем пътя за Прага. Намерихме и тамошния хостел, който упорито не приемаше нито евро, нито дебитни карти. За сметка на това пък беше неделя и нямаше отворени банки. Успяхме да открием банкомат, изтеглих малко пари без да бъда прекомерно сурвакан и се отдадохме на туризъм.
Имам много интересни наблюдения над валутната политика на чехите и унгарците. Когато на морето продаваш евро, повечето обменни бюра правят марж от не повече от 2-3 процента от курса на БНБ. За сметка на това милите ни братя славяни пишат едни цифри, от които може да ти се изправи косата. Десет, та дори и двадесет процента разлика от официалния курс явно са нещо напълно нормално. Аз обаче, бидейки а/ стиснат, б/ с елементарни познания по математика и в/ притежател на дебитна карта, набързо реших проблема. Отидохме на Старе место, централния площад, където набързичко разгледахме готината кула с часовника и седнахме да похапнем. Поръчах си нещо, наречено "Добър баща". Не че моят е лош, ама не мога да го ям. Манджата се състоеше от резен свинско филе, анорексично печено патешко бутче, телешка наденичка и бяло и червено кисело зеле. Прокарах го с една голяма бира и се почувствах човек. Легнахме си раничко, че на следващия ден ме чакаше интервю.
След поредното ставане в ранни зори хванахме магистралата за Брно. Леле, ужас. Пътят е строен по хитлерово време и се състои от напаснати бетонни плочи. Сътрудничеството на няколко десетилетия атмосферни условия и усилен трафик е довело до измятането на ръбовете на плочите. С други думи, магистралата представлява 200 км разтропващи карантиите вълни. На средата ни писна, отклонихме вдясно и хванахме директен междуградски път, който водеше право към Австрия. Можеше да минава през населени места, но поне беше гладък, а и нямаше да ни се наложи да платим словашката винетка. На чешко-австрийската граница ни наваля един здрав дъжд, колкото да умие колата, и ние с бодра песен (разбирай Черно фередже) продължихме накъмто Виената.
Пристигнахме в хостела. Иха. Старовремска сграда с четириметрови тавани и газов проточен бойлер. И огромна вана с формата на мидена черупка. Много любопитно. Изкъпах се, избръснах се и се премених в официален черен костюм с кървавочервена вратовръзка. Бях свеж, агресивен и отивах на интервю. След като успях да пукна от жега в метрото, се занесохме до бъдещото ми работно място. Професор Бахмайр, кандидат за длъжността мой шеф, ме посрещна по маратонки, летен панталон и риза с къс ръкав. Ухили се и ми заяви да не правя грешката да смятам Виена за немски град. Тя, вика, е просто един немскоговорящ славянски град, където едва една трета от имената в телефонния указател звучат по австрийскому. Отидохме в една пицария, където се запознах с групата му. Хапнахме пици и си побъбрихме, при което малко се сдърпахме кой да плати сметката. Той ми обясняваше, че не може подчинените му да му плащат яденето, при което аз изтъкнах че все още не съм му подчинен... и се споразумяхме да си я разделим. После наминахме през лабораторията, разгледах помещенията и си поговорихме за неговите проекти в офиса му. Общо взето бях решил да приема мястото, ама все пак му казах, че искам да преспя по въпроса. Имидж имам да пазя все пак. Пожелахме си хубаво лято и се сбогувахме. Имах и още едно интервю същия ден във Виена, ама типът въобще не ми хареса и само дето ме наваля дъждът. Тоя дъжд все с нас си го носехме, трябваше да погледна някой дали не е завързал някой облак на теглича на колата. Докато се приберем обратно до хостела, вече беше късно. Похапнахме каквото си носехме, поразходихме се малко и легнахме да спим.
На другия ден потеглихме за Унгария. Тяхната винетка не се лепи на стъклото, а е просто касова бележка, която трябва да пазиш. На австро-унгарската граница баща ми си взе кафе, докато аз набивах някакъв сандвич. Бавно и лекичко потеглях към Будапеща, когато той изврещя "Спри!". Заковах спирачките и в следващия момент цялото ми предно стъкло стана в кафе. Забравил си го на покрива човечецът. Наругах го не защото е оставил кафето, а защото ако ми беше казал спокойно, че е там, щях да спра плавно и да си го вземе. Както и да е. Обърсахме стъклата и фаровете и продължихме. В Будапеща не влизахме, а продължихме по южната магистрала в посока Сърбия.
Имахме идея да спим в Сегет, на унгро-сръбската граница и после да прекосим Сърбия свежи. Само дето вече и на двамата ни беше писнало от път и решихме, че ще можем да вземем хилядата километра от Виена до София в рамките на един ден. И се почна едно моткане. Първо, на влизане в Сърбия чакаш да те проверят за контрабанда. После, сърбите карат като изоглавени и даже един галфон щеше да ме изплиска в Нишава по едно време. Освен това магистралата минава през сърцето на Белград и всеки се включва в нея както си иска, та три светофара ги минавахме половин час... и още толкова да изчакаме някакъв футболен отбор да се разкара от града. (Година и половина по-късно минавах този маршрут в три следобед, вместо в пет, и профучахме през целия град за има-няма 10 минути барабар с пиш-паузата). На всичкото отгоре сърбите не вземат да направят винетка като нормалните хора, а събират пари на няколко пропускателни пункта. Общо ми се събират 15 евро на преминаване! При положение, че в Австрия плащам 7.50 евро за 10 дни, в Унгария 7 евро за 4 дни, а разликата в пътищата е огромна. Безобразие. И за капак киснахме още час на българската граница. Добре поне, че пътят към София е хубав и широк, че ми беше писнало.
Към полунощ се добрахме до вкъщи някакси, единодушно оставихме разтоварването за другия ден, гушнах си девойчето и заспах.
************
Един месец по-късно повтарях същото упражнение, но този път с моя голф и с майка ми като втори шофьор. Отлетяхме до Швеция да си досъбера последните багажи и да си взема и колата. Все пак когато тръгвах от Упсала още не знаех дали няма да се наложи да остана още и не си бях освободил стаята. С нея направихме сходен преход като с реното, но с някои специфични особености. Първо, в Росток имаше регата и поради това не можехме да вземем самостоятелна стая, а трябваше да делим с някакви девойки, че и на повишени цени. Гадни конюнктурници. Освен това нещо ми беше щукнало и бях решил, че можем да стигнем Будапеща за един ден (1100 км) и после да караме по-малко до София. Само дето докато стигнем така се скапахме, че решихме да останем един цял ден в Будапеща. То пък беше рожденият ден на майка ми. Така че се разходихме из града, разгледахме приказния им парламент и ядохме сладолед на остров Света Маргарита, посред Дунава. Там под звуците на шадраван и носеща се отнякъде класическа музика, поспахме час-два на една морава. Пихме по една бира, носеща благозвучното унгарско име "шор" и се прибрахме в хостела, реликва от социалистическо време. Добре поне, че там бяхме със самостоятелна стая, па макар и с обща баня. На другия ден успяхме да стигнем София даже по светло, че да отпразнуваме рождения й ден отново, вече цялото семейство.
Общо взето, пътуването беше забавно, но се надявам да не ми се налага да го правя повече или поне да правим по-кратки преходи, че да има повече време за разходки. Това си беше хептен 24-те часа на Льо Ман.
Седемстотин километра, две задръствания и седем часа по-късно наближавахме Трелеборь. Всъщност името на градчето е Trelleborg, но в шведския звукосъчетанието rg се чете рь. Оттам фериботната компания TT-Line прави ежедневни фериботни курсове до Росток и до Травемюнде, и двете в Германия. Корабите им са "скромни" седемпалубници (сравнени с единайсетпалубните парти кораби на Viking Line в Балтийско море), носещи звучните имена Том Сойер, Хъкълбери Фин, Робин Худ и прочие. Ние щяхме да пътуваме с Хъкълбери Фин. Искаха ни на пристанището най-късно 70 минути преди отплаването, или в 14:20. Ние бяхме там в един. Първи. Няколко минути по-късно зад нас се настани един огромен оранжев Dodge Ram, чийто собственик извади радиоуправляем самолет и го засили наоколо за искрено наше удоволствие. Естествено, достоверната ми аура пак сработи и за 15 минути ми беше разказал историята на живота си... как все аз налитам на такива типове. Както и да е, корабът пристигна, натоварихме колата без инциденти и се отдадохме на спокойно шестчасово плаване. Когато излязохме в международни води, забърсах някакви сладории от безмитния магазин и се опънах на един стол да вкарам един час дрямка. Корабът акостира по план в 21:00 и половин час по-късно вече бяхме на немска земя.
GPS-ът услужливо ни упъти до хостела, където съдържателката още по-услужливо ни упъти към най-близкия магазин за хранителни стоки. Нахълтахме в него десет минути преди да затвори, овършахме саламените щандове в стил марокански скакалец опитва нов ечемик и се върнахме в хостела. Изкъпахме се, вечеряхме множество салами, а пък едни датчани ни почерпиха ментова водка... или беше лакрицова. Не помня вече, но беше... неописуема. Стаята ни беше прясно построена, толкова нова, че дограмите още бяха със защитните лепенки, а по стълбите се разхождаха чували цимент и купчини тухли.
Понеже този път не гонехме алтернативни транспорти, спахме чак до шест часа сутринта. Заредихме с гориво и се понесохме към Берлин. Северна Германия беше нагъсто залесена... с ветроелектроцентрали. Не че в Швеция нямаше тук-там, ама немците бяха наболи стотици. В Берлин имахме среща с Албена. Отидохме до посолството да гласуваме за *цензурирано* в парламентарните избори и продължихме (без нея) към Дрезден. Немско-чешката граница беше интересно изживяване. На трилентовия аутобан имаше табела "Добре дошли в Чехия" и валидните ограничения на скоростта. Никога не бях нахлувал в някоя страна със 100 км/ч. В Чехия географията и сателитната навигация малко не се разбраха, но в крайна сметка успяхме да хванем пътя за Прага. Намерихме и тамошния хостел, който упорито не приемаше нито евро, нито дебитни карти. За сметка на това пък беше неделя и нямаше отворени банки. Успяхме да открием банкомат, изтеглих малко пари без да бъда прекомерно сурвакан и се отдадохме на туризъм.
Имам много интересни наблюдения над валутната политика на чехите и унгарците. Когато на морето продаваш евро, повечето обменни бюра правят марж от не повече от 2-3 процента от курса на БНБ. За сметка на това милите ни братя славяни пишат едни цифри, от които може да ти се изправи косата. Десет, та дори и двадесет процента разлика от официалния курс явно са нещо напълно нормално. Аз обаче, бидейки а/ стиснат, б/ с елементарни познания по математика и в/ притежател на дебитна карта, набързо реших проблема. Отидохме на Старе место, централния площад, където набързичко разгледахме готината кула с часовника и седнахме да похапнем. Поръчах си нещо, наречено "Добър баща". Не че моят е лош, ама не мога да го ям. Манджата се състоеше от резен свинско филе, анорексично печено патешко бутче, телешка наденичка и бяло и червено кисело зеле. Прокарах го с една голяма бира и се почувствах човек. Легнахме си раничко, че на следващия ден ме чакаше интервю.
След поредното ставане в ранни зори хванахме магистралата за Брно. Леле, ужас. Пътят е строен по хитлерово време и се състои от напаснати бетонни плочи. Сътрудничеството на няколко десетилетия атмосферни условия и усилен трафик е довело до измятането на ръбовете на плочите. С други думи, магистралата представлява 200 км разтропващи карантиите вълни. На средата ни писна, отклонихме вдясно и хванахме директен междуградски път, който водеше право към Австрия. Можеше да минава през населени места, но поне беше гладък, а и нямаше да ни се наложи да платим словашката винетка. На чешко-австрийската граница ни наваля един здрав дъжд, колкото да умие колата, и ние с бодра песен (разбирай Черно фередже) продължихме накъмто Виената.
Пристигнахме в хостела. Иха. Старовремска сграда с четириметрови тавани и газов проточен бойлер. И огромна вана с формата на мидена черупка. Много любопитно. Изкъпах се, избръснах се и се премених в официален черен костюм с кървавочервена вратовръзка. Бях свеж, агресивен и отивах на интервю. След като успях да пукна от жега в метрото, се занесохме до бъдещото ми работно място. Професор Бахмайр, кандидат за длъжността мой шеф, ме посрещна по маратонки, летен панталон и риза с къс ръкав. Ухили се и ми заяви да не правя грешката да смятам Виена за немски град. Тя, вика, е просто един немскоговорящ славянски град, където едва една трета от имената в телефонния указател звучат по австрийскому. Отидохме в една пицария, където се запознах с групата му. Хапнахме пици и си побъбрихме, при което малко се сдърпахме кой да плати сметката. Той ми обясняваше, че не може подчинените му да му плащат яденето, при което аз изтъкнах че все още не съм му подчинен... и се споразумяхме да си я разделим. После наминахме през лабораторията, разгледах помещенията и си поговорихме за неговите проекти в офиса му. Общо взето бях решил да приема мястото, ама все пак му казах, че искам да преспя по въпроса. Имидж имам да пазя все пак. Пожелахме си хубаво лято и се сбогувахме. Имах и още едно интервю същия ден във Виена, ама типът въобще не ми хареса и само дето ме наваля дъждът. Тоя дъжд все с нас си го носехме, трябваше да погледна някой дали не е завързал някой облак на теглича на колата. Докато се приберем обратно до хостела, вече беше късно. Похапнахме каквото си носехме, поразходихме се малко и легнахме да спим.
На другия ден потеглихме за Унгария. Тяхната винетка не се лепи на стъклото, а е просто касова бележка, която трябва да пазиш. На австро-унгарската граница баща ми си взе кафе, докато аз набивах някакъв сандвич. Бавно и лекичко потеглях към Будапеща, когато той изврещя "Спри!". Заковах спирачките и в следващия момент цялото ми предно стъкло стана в кафе. Забравил си го на покрива човечецът. Наругах го не защото е оставил кафето, а защото ако ми беше казал спокойно, че е там, щях да спра плавно и да си го вземе. Както и да е. Обърсахме стъклата и фаровете и продължихме. В Будапеща не влизахме, а продължихме по южната магистрала в посока Сърбия.
Имахме идея да спим в Сегет, на унгро-сръбската граница и после да прекосим Сърбия свежи. Само дето вече и на двамата ни беше писнало от път и решихме, че ще можем да вземем хилядата километра от Виена до София в рамките на един ден. И се почна едно моткане. Първо, на влизане в Сърбия чакаш да те проверят за контрабанда. После, сърбите карат като изоглавени и даже един галфон щеше да ме изплиска в Нишава по едно време. Освен това магистралата минава през сърцето на Белград и всеки се включва в нея както си иска, та три светофара ги минавахме половин час... и още толкова да изчакаме някакъв футболен отбор да се разкара от града. (Година и половина по-късно минавах този маршрут в три следобед, вместо в пет, и профучахме през целия град за има-няма 10 минути барабар с пиш-паузата). На всичкото отгоре сърбите не вземат да направят винетка като нормалните хора, а събират пари на няколко пропускателни пункта. Общо ми се събират 15 евро на преминаване! При положение, че в Австрия плащам 7.50 евро за 10 дни, в Унгария 7 евро за 4 дни, а разликата в пътищата е огромна. Безобразие. И за капак киснахме още час на българската граница. Добре поне, че пътят към София е хубав и широк, че ми беше писнало.
Към полунощ се добрахме до вкъщи някакси, единодушно оставихме разтоварването за другия ден, гушнах си девойчето и заспах.
************
Един месец по-късно повтарях същото упражнение, но този път с моя голф и с майка ми като втори шофьор. Отлетяхме до Швеция да си досъбера последните багажи и да си взема и колата. Все пак когато тръгвах от Упсала още не знаех дали няма да се наложи да остана още и не си бях освободил стаята. С нея направихме сходен преход като с реното, но с някои специфични особености. Първо, в Росток имаше регата и поради това не можехме да вземем самостоятелна стая, а трябваше да делим с някакви девойки, че и на повишени цени. Гадни конюнктурници. Освен това нещо ми беше щукнало и бях решил, че можем да стигнем Будапеща за един ден (1100 км) и после да караме по-малко до София. Само дето докато стигнем така се скапахме, че решихме да останем един цял ден в Будапеща. То пък беше рожденият ден на майка ми. Така че се разходихме из града, разгледахме приказния им парламент и ядохме сладолед на остров Света Маргарита, посред Дунава. Там под звуците на шадраван и носеща се отнякъде класическа музика, поспахме час-два на една морава. Пихме по една бира, носеща благозвучното унгарско име "шор" и се прибрахме в хостела, реликва от социалистическо време. Добре поне, че там бяхме със самостоятелна стая, па макар и с обща баня. На другия ден успяхме да стигнем София даже по светло, че да отпразнуваме рождения й ден отново, вече цялото семейство.
Общо взето, пътуването беше забавно, но се надявам да не ми се налага да го правя повече или поне да правим по-кратки преходи, че да има повече време за разходки. Това си беше хептен 24-те часа на Льо Ман.
1 коментар:
Две години по-късно помниш всичко с такива подробности - шапка ти свалям.
И ... защо пишеш с две години закъснение. Чак след две години ли ще чета за морската ваканция, която приключи завчера.
Публикуване на коментар