Созополски копнеж 2011 или как се зануляват акометри

Ах, морето. Цели орди дарни и бездарни поети и словослагатели са му посветили купища думи. Поради туй няма да обяснявам колко е гот да ходиш на море и директно ще разкажа колко беше гот на нашето море.

Миналата година не успях да се класирам да се топна в соленото. Имах чираче в лабораторията през август, пък през септември приятелката ми не можеше да вземе отпуска... и така и не успяхме да отидем. Което за мен си е проблем, защото аз обожавам морето и ако не поема определена доза сол, пясък и водорасли годишно, ставам раздразнителен. Затова още в края на март пуснах мухата на съидиотите си от фен-клуба на Междузвездни войни да направим едно море заедно. След безброй телефонни разговори и мрънкане в скайп успях да навия седем човека и да запазя една къща в стария град в Созопол. Емануил създаде споделен Google документ и всички се редувахме да осираме страниците му. В крайна сметка се създаде следната компания:

• Бойко "bobi-one" Казаков: завеждащ отдел Техническа поддръжка, той е човекът, който може да сглоби всичко от всичко. Може да бъде разпознат по папийонка на голо, канджи татуирана на лявата гръд и неутолим апетит към простотии. Носят се слухове, че учи в Техническия университет в София, но не го пускат на упражнения, защото последния път е сглобил метла от употребявани салфетки, която е хванала радио "Ереван".
• Венцислав "Vruk" Граматски: завеждащ отдел Право на експедицията. Завършил Международни отношения в Софийския университет и луд фен на военната техника. За съжаление познанията му по смъртоносни бойни изкуства бяха обезсилени от контузения му пръст на крака. Не може да плува, освен ако не надуе бузи като дърт саксофонист.
• Емил "Eager" Георгиев: завеждащ отдел Забавни програми. Работи в българския клон на Микромек, поради което не може да живее без лаптопа си. Винаги е насреща за изпиването на промишлени количества Fanta Echemik (бира), ябълков сок (уиски) и минерална вод(к)а. Шофьор. Предимно на Suzuki Vitara, напоследък и на танк.
• Камен "Campos" Петров: завеждащ отдел General awesomeness. Инвестира в краткосрочни онлайн ценни книжа (играе покер) и се занимава да мониторва сървъри. Хвърля им по едно око между наддаванията, с други думи. Може да бъде разпознат по дългата плитка и татуировка на Шлема на Ауе между двете плешки. Ако спи, оставете го.
• Доника Пеева: дългогодишната приятелка на Камен. Трябва да е невероятен човек, щом го търпи толкова време.
• Емануил "ShadoWarrioR" Георгиев: завеждащ отдел Логистика. Ако имате нужда от пети за запой, четвърти за белот, трети за Швеция или втори за wingman, той е вашият човек. Шофьор, VW Passat от по-миналия век. Плува. Може да бъде разпознат по стоманените отблясъци на зъбните му шини. 
• Методи "Кобра" Иванов: завеждащ отдел Мрънкане. Жените го изслушват с жал, мъжете го игнорират. Твърди се, че работи в ГДБОП. Най-младият от компанията, с най-голямата уста. Може да бъде разпознат по несекващата досада, лъхаща от него.
• Гриша "Sean Connery" Райков: завеждащ отдел Скептицизъм. Човекът, който не може да бъде взет за мезе. Нито за ракия. Обича риба до степен да не може да си я изяде. Може да бъде разпознат, ако бъде видян.
• Сима: приятелката на Гришата
• Лили: приятелка на Сима
• Долуподписаният, завеждащ отдел Връзки с обществеността

Морето щеше да се случи от 25-ти до 30-ти юли, понеделник до събота. В неделя вечерта се събрахме да понапазаруваме малко. Не се изхвърлихме много, три шишета уиски, две ракия, една мента, една водка, няколко литра вино, един стек бира, ядки, вафли, лютеница и салам, както и голяям пакет тоалетна хартия. Камен и Доника бяха в Приморско и щяха да дойдат направо в Созопол, Методи беше в Албена и трябваше да го вземем от автогарата в Бургас, а Гришата, Сима и Лили щяха да дойдат на 26-ти. С други думи, за морето от София тръгвахме петима души. Имахме дълъг дебат дали да пътуваме с две или с три коли. Накрая се разбрахме да сме с три, за всеки случай. В крайна сметка такса Лукс винаги излиза по-евтино от такса Тъпотия. Уговорихме среща в 06:00 на OMV на Цариградско шосе и се разотидохме. Венци щеше да спи у нас, Емо щеше да вземе Боби, а Емануил, като пристигащ от съседния град, Люлин, щеше да дойде направо там.

На другия ден алармата звънна в пет. Теглих си един душ, изядох няколко маслини и две кюфтета и бях готов за подвизи. Натоварихме два сака, два чадъра, хладилна чанта, две волейболни топки и котлон. Аз си носех наргилето, а Емануил беше обещал да вземе джезве, че да варим кафе. В 06:01 бях на OMV и зареждах. В 06:15 дойде Емо, а малко след него се появи и Емануил. Напсувахме ги, че закъсняват, заредих хладилната чанта с бира и потеглихме. Бяхме се разбрали да се движим в пакет и се сработихме много добре. Аз водех с рендето, а пасатора и витарата се изпреварваха един друг периодически. От Пазарджик до Пловдив с Венци закусихме с неговите домашни соленки и една пръчка сушеница, прокарани с доволно подсолен айрян. Пътят беше сравнително празен, още беше прохладно, абе кеф ти е да караш. След Нова Загора едни ченгета решиха да сурвакат Емо за превишена скорост. Не знам колко беше превишена, щото аз карах с 60, видял скрития в дърветата знак, а те се движеха в пакет с мен, но каквото такова. Даде им 20 лева да се почерпят и продължихме. 

По едно време спряхме на бензиностанция. Пасата и витарата бяха на газ и трябваше радовно да папкат. Аз можех да отида и да се върна на един резервоар и много-много не се притеснявах. Докато Емануил зареждаше, го видях че има много особено изражение на лицето. Като го питах какво му е, рече, че акометърът нещо му се покачва, ама още не е в кафявата зона. След бурен кикот, едвам поемайки си въздух, Венци го посъветва да занули, което предизвика нова порция смях. В крайна сметка никой не искаше да рискува с крайпътните тоалетни и оставихме зануляването за след като пристигнем.

Полека-лека стигнахме Бургас. Обадих се на Димо Кьосев, моя морски агент, и той ни инструктира откъде да го вземем, че да ни покаже къде точно ще се местонахождаваме. Минахме през гарата да вземем Методи, който седна при Емануил. Общо взето, той пое щафетата със смесени чувства. От една страна, беше му писнало да кара сам. От друга - Методи. Мда. След един фалстарт с грешен изход на кръговото, хванахме панорамния път за Созопол. След още един фалстарт с грешна отбивка, успяхме да намерим правилния изход влязохме в Созопол. Оставихме колите на платен паркинг, че да не стават грешки и се затътрихме към квартирата.

Въпросното обиталище се намираше на улица Теменуга 3 в стария Созопол, на 150 метра по права линия от морето и на пет минути пеша от плажа. Един цял етаж беше заделен за нас, който съдържаше четири стаи и три бани. В баните веднага се случи стабилно зануляване на акометрите, след което излязох да събера Камен, Доника и Емил, който междувременно се беше загубил. Камен и Доника си бяха в двойна стая, оставихме една тройна за Гришата и сие, а останалите шест идиота се разделихме в две съседни тройни стаи, където моментално се разхвърляхме по летни униформи - боксерки. Общо взето тези стаи бяха отворени през цялото време и всеки нахълтваше както намери за добре. Голям кеф. Всяка стая имаше по минихладилник, който бързо натъпкахме с бира. За съжаление нямаше камери и нямаше как да охлаждаме ледобатериите на хладилните чанти. Докато на висок глас изразявахме възмущението си (и се кикотехме на занулените акометри), някаква местна особа от съседната къща ни наруга, че много викаме.  Права беше, но това не ни пречеше особено. Все пак "Летовници вдигат шум на морето" не е особено шокиращо заглавие и нямаше нужда да се притесняваме, че ще ни пишат по вестниците. Затътрихме се към плажа.

Имаше вълна и червен флаг, но морето беше чай. Моментално всички се изпонатопихме в него. Никой не излизаше зад шамандурата. Не че не беше плитко, но спасителите моментално надаваха вой. Предвидливо си бяхме купили гумена топка за водата, че волейболните бяха кожени и не давах да се мокрят. Нарекохме я Уилсън. Освен това имахме и фризби, Трон, и Waboba Ball, която отскача от водата. След има-няма два часа във водата с Уилсън, решихме че за първи ден ни стига и се запътихме към квартирата. Набързо нанесохме две-три дюни пясък и се пременихме за излизане. Седнахме в някакво заведение на главната пешеходна зона и напоръчахме ракии и морски дарове. Завършихме с разходка из града, след което се прибрахме да си облечем банските за нощно къпане. Загряхме с един лек спринт на плажа, който явно събуди достатъчно възхищение у съвокупляващата се на една вишка двойка, че си заслужихме поздрав "Кво стаа бе, маниаци?". Почипкахме се, поспринтирахме и пак се почипкахме. Решихме, че за първи ден наистина ни стига и пак се запътихме към квартирата. Това беше първият и единствен ден, когато всички си легнаха едновременно.

Вторник. Станах към седем, събуден от истеричното кискане на банда чайки. Тук е мястото да отбележа, че Боби питае особена любов към чайките и щом чу изкрещяването, отвори очи, скочи от леглото и възкликна "Чайкаа". Това окончателно довърши плановете на останалите да подремнат още малко. Докато се разправяха кой колко е каталясал, аз си нахлузих банските, взех си кърпата и отидох да поплувам. Идеята беше да вляза навътре да плувам в по-спокойно море, без да ми квичат спасителите на главата. Не се напъвах много, може би половин километърче със спокойно темпо и после се поразходих по крайбрежната алея. Намерих скалите, където бяхме скачали при предишното си посещение в Созопол, в далечната 2005-та. Само дето вълнението беше силничко и ги оставих за друг път. Върнах се в квартирата и заварих дружината готова за плаж. Взех си телефона и малко пари и се присъединих към тях. 

Последва втора порция цамбуркане, волейбол с Уилсън и бодисърфинг. По някое време телефонът ми отчаяно започна да звъни. Оказа се една приятелка, чиято компания се е предполагало да им осигури легла в Созопол, но нещо са се офлянквали. Набързо ги настаних в нашата квартира, с което напълнихме и последните свободни легла. Когато слънцето напече мощно, се качихме за по един таратор и нещо за душата и се прибрахме в квартирата. Там Емо точно отваряше бутилката Jameson. Казах му да сипе и на мен, изкъпах се и седнахме да гледаме Penn & Teller's Bullshit. Посред бутилката (и епизода), другите обявиха, че отиват на следобеден плаж. Изгонихме ги да не ни развалят мохабета и продължихме да консумираме. Когато я докапчихме, решихме и ние да идем на плажа. Точно си взимах банските, когато навън започна да вали проливен дъжд. С Емо се спогледахме, при което аз отворих Bushmill's-а и продължихме. Допихме и него и аз нещо се поуморих. Видях, че е седем вечерта и е рано за сън и легнах колкото да ми починат очите пет минутки. Събудих се, когато Боби отвори вратата със шут, обяви, че е три и половина и си легна. Сметнах, че съм спал осем часа и се надигнах. Намерих Емо, който скучаеше, изгоних Венци да спи в нашата стая и продължихме лафчето. Междувременно Гришата, Сима и Лили бяха дошли, че и вечеряли, та отидох да ги видя преди да са си легнали. В крайна сметка с Гришата и Емо посрещнахме изгрева, а после отидох да вкарам една милинка, да взема новите попълнения от автогарата и да поплувам. Морето беше като тепсия. Само за нас, дето от 13 човека трима могат да плуват. 

След плуването пихме по една бира в рок кафето, при което стана време за плаж. Отидох да раздигна народите и заварих Емо да спи, целия омазан във вар. Като попитах какво е станало ми обясниха, че е заспал на пластмасов градински стол, който се е счупил под него. Явно това не му беше повлияло на добрия сън и е трябвало трима души да го вдигнат. Пратих Гришата да спи, снимах компромат на Емо и отидохме на плаж. Взехме си водно колело. Най-забавното беше да успокоявям Венци, че нищо няма да му стане, ако скочи, и че медузите дето вижда са твърде надълбоко, че да го изядат. По едно време от съседно колело притеснено ни подвикнаха на английски дали медузите са опасни. Отвърнахме им, че сърби ужасно, ама не се умира... ако не си алергичен. Поскачахме малко, попръскахме се повече. По едно време се инсталирах на носа за морска сирена. Хем красях пейзажа, хем с потопен нос вървяхме по-бързо, хем бучах на случайните плувци да се разкарат от пътя. Идилия. За обяд тоя път ми се беше дояло шкембе. Боби пък искаше палачинки. В духа на разбирателството решихме да ядем и двете. В идеалния център на стария град правят чудни палачинки на сач. На всичкото отгоре собственичката на бърлогата живее в нашата квартира, на някой друг етаж, и ни позна по гласовете. Щастливо й безсрамно й направихме 20-ина лева оборот и питахме къде има ресторант на народни цени. Тя ни упъти към "При Гинчика", където било на самообслужване и готвели какви ли не манджи. Отидохме там, при което мен ме изтряска deja vu и си спомних, че аз там съм ял. Обедната ни диета беше течна: таратор, шкембе и минерална вода. Шкембето си беше наистина работническо-селско, с достатъчно мръвка за три софийски чорби. След като ме изгледаха втрещено как си сипвам пет лъжички лют пипер, съдържателите ме обявиха за невменяем и оттогава ме поздравяваха всеки ден.

Созополският централен плаж започваше лекинко да ни омръзва, така че следобеда отидохме с колите до къмпинг "Градина", между Созопол и Черноморец. Само дето как го намерихме, да си скъсаш главата. Обясниха ни да идем до Черноморец по новия път и оттам да свърнем в дясно. Как го направихме, ние си знаем, но в крайна сметка се озовахме на плажа на Черноморец и СПА хотел "Градина". След известно лутане с луноходите се локализирахме пред главния вход на къмпинга. О, радост, мрежа за волейбол, за истинска топка. Не че имахме нещо против Уилсън, ама беше много лекичък и трудно се играеше с него... а и друго си е да има мрежа. Установихме две неща. Първо, всички бяхме доволно сакати. Второ, постоянният южен вятър налагаше различни стратегии за сервиране в зависимост от полето. Подветреното позволяваше коварни параболични топки, падащи в задния край на полето, точно когато си мислиш, че ще излязат. Наветреното пък предоставяше възможността за леки хлъзгави топки минаващи точно над мрежата. От него беше и много по-лесно да се вземе победа. На тръгване минахме покрай заведение наречено "Сляпата скарида". Питаейки добри спомени от бургаската кръчма "Куцата медуза", се спрях да поразгледам менюто. Съдържателят веднага доприпка да ни пита дали разбираме българския текст и започна да хвали как тази година са отворили, как имат жива музика (китара, не коза с болен зъб) и как много ще се радват, ако ги посетим. Цените също бяха народни и предположих, че ще готвят вкусно, щом тепърва пробиват. Разбрахме се да дойдем на другия ден. Междувременно решихме да обединим "Куцата медуза" и "Сляпата скарида" под общата корпоративна шапка "Сакати морски твари" и да я допълним с "Глухия рапан" и "Смотания кракен".

Когато се върнахме, ни посрещна чудна гледка. Емо и Гришата бяха купили два лефера и разни други рибоци, които Боби надлежно беше изкормил и почистил. Също така имаше няколко тарелки татарски кюфтета, кебапчета и други благини, барабар с доволно количество тиквички и чушки. Надлежно се заех да пълня скарата с въглища и да стъквам огън. Сухи съчки от асмата, подредени на колибка, ни дадоха достатъчна тяга, че да разпалим въглените и без запалителна течност. Аз все още застъпвам мнението, че най-доброто разпалване се получава, когато дървата се залеят с 300 мл бензин и една клечка се хвърли от безопасно разстояние, например иззад Боби. Както и да е, стана хубава жар и се отдадох на печене. Венци светеше с бойно фенерче, Емануил принасяше и отнасяше мръвки, а разни елементи се въртяха наоколо, чопвайки по нещо топличко от скарата. Накрая всички се бяха наяли с месо, а рибата, която бях оставил за накрая, че да не осмърдявам скарата, се опече и така остана. С Венци и Емануил папнахме половин лефер колкото да го опитаме (не бях успял да го разваля) и всичко замина за хладилника... после замина за созополските котки, които сигурно още се оригват тежко. Междувременно беше станало към един и нещо през нощта и хазяйката през половин час идваше да ни бучи, че било станало късно и сме вдигали много шум. Ще вдигаме ми, на почивка сме. Който му е шумно, да си затвори прозореца.

На другия ден (четвъртък, ако ви вълнува) закусихме лекичко с по една половинметрова палачинка и отново се отдадохме на морски игри. Решихме да си вземем банан. Такъв де, надуваем. Поради липса на комуникации бяхме само пет човека, което беше и минималният брой бананясващи, изисквани от хората. После още няколко мрънкаха, че са искали с нас, ама не са дошли поради разни причини. Венци беше решил, че няма спасителни жилетки, пък Емо беше в квартирата, а моите хора от предния ден се успаха. Камен седеше най-отпред, аз бях зад него. Следваше Доника и после Емануил, двамата плувци, че да я пазим. Боби седеше най-отзад, за баласт. Пътуването беше меко казано интересно. Първо, всеки път когато шофьорът на лодка се обърнеше да види дали сме живи, виждаше екстатичната физиономия на Камен и даваше още газ. Аз се кефех като идиот, спускайки предългите си крака във водата да пръскам останалите, при което съпротивлението ми ги подвиваше и едва не забивах нос в гърба на Камен. Боби ме обяви за абсолютен ненормалник, което от неговата уста е истинско признание. Доника се беше потресла от страх до такава степен, че искаше да се пусне и да падне. Реших проблема, като се хванах за дръжката с мъртва хватка на лявата ръка, а дясната омотах около кръста й (раците имат двойни стави). По някое време в главата ми се пръкна текста на Whiskey in the Jar, която веднага подехме с цяло гърло, за удивление на туристите безметежно шляпащи с водни колелета.

Когато стигнахме близо до брега, осъзнахме, че никой не е казал на моторницата да не ни обръща, както бяхме помолили. При което той ни обърна. Доника се паникьоса и я извадихме в моторницата, при което после й дадоха да покара. Аз пък, не можейки да търпя спасителна жилетка на себе си, я метнах в лодката и заплувах кротко към брега. На брега Доника гордо показваше каква голяма синина коляното на Емануил е оставило върху задника й, при което Камен негодуваше, че никой не иска да гледа неговия задник. След поредната порция таратор и шкембе отново се отправихме към "Градина". Този път се бяха навъдили някакви волейболисти, които веднага щом ни видяха, бяха обзети от неистово желание да ни смелят. Смляха ни. Това не беше толкова дразнещо, колкото постоянните им подвиквания колко сме зле. Не е като да не си знаехме колко сме зле, като не им е гот, да не играят с нас. Бяхме си направили резервация за 20:30 в "Сляпата скарида". На мен обаче ми хрумна, че няма да е зле да идем да вземем Доника, която реанимираше в квартирата. Реших, че не ми се оставя колата на паркинга, че да ходим до квартирата, че да вземем Доника и после обратно. Общо взето имах идея как са разположени сокаците и реших да идем с колата. Голяма грешка! В осем и половина в Созопол е пълно с овце (туристи), които безцелно се шляят по улиците, чакайки да ги осени вдъхновение къде им се ходи довечера. И не става дума за пешеходните зони, ами и крайбрежната улица, по която минава целият трафик към Стария град. Обиколих Созопол на първа. На всичкото отгоре по едно време се нахаках зад някакво френско опелче, което умираше от страх да не му падне черница на покрива или нещо подобно и удряше спирачки на всеки три метра. Накрая се самоизтика в една уличка и ме изчака да премина, което ми позволи да превключа на втора и да развия невероятните 10 км/ч. В крайна сметка стигнахме до "Скаридата".

Останалите вече си поръчваха второ ядене и за да наваксам, набързо си поисках една салата и едни скариди и едни калмари и едни топени сиренца. При което Методи неблагоразумно започна да коментира какво и колко ям, възбуждайки у мен необясними мераци да го набода на кол. Живата музика беше чудесна, китаристът се разхождаше между латиното, класическия рок и хубавите нашенски балади, сервитьорките припкаха като лястовички, а храната беше вкусна и идваше бързо. Горещо го препоръчвам и много се надявам догодина пак да е на ниво. На тръгване собственикът ми даде контакт. Кирил Сляпата скарида.

Занесохме се до квартирата, при което се получи лек спор. Междувременно Венци занули акометъра и обяви, че е стоварил близо шест хектофекала. Мерната единица беше родена. На никого не му се спеше, но всеки имаше различна идея за това къде и какво да се прави. В крайна сметка едни останаха да гледат глупости на лаптопа на Емо, други отидоха на дискотека, а с Венци и Емануил отидохме на края на полуострова. Идеята ми беше да погледаме морето, но се оказа, че с изключение на фара на остров Свети Йоан няма никаква светлина и можем само да го слушаме. За сметка на това на небето имаше толкоз повече ярки звезди. Имаше дори и падащи звезди, и то доста честичко. При това падаха с хубав азимут и пламтяха по цяла секунда. Направихме си и снимки на фона на нощен Созопол, оплюхме дискотекоходещите (при което съм убеден, че и те са сторили същото) и си тръгнахме, чак когато взехме да се прозяваме повече от шест пъти в минута. На вратата се засякохме с прибиращите се танцьори, при което Методи многословно се жалваше как се е пречукал на едни стълби и си е ударил пищяла. Така и не видях точно какво си е ударил, щото нищо му нямаше, ама айде. Юнак без рана... нъл тъй.

След поредното ставане в зори, с Емануил отидохме на скалите. Най-после! Морето беше плоско като бюст на анорексичка, водата кристална, а на скалите нямаше никого. Поскачахме, пошляпахме и изпростяхме правилно, като си тръгнахме чак след като надойдоха още хора и взеха да ни развалят рахатлъка. Отидохме да изритаме народите за палачинки и плаж. Този път опитахме палачинка с домашно сладко от зелени смокини. Божествено. Бяхме си взели и диня, която заклах с миниатюрното си джобно ножче и отворих с пръсти, както едно време в първи курс. Омазахме се до ушите. Вследствие на разпадането на дисциплината и огромното ми нежелание да буча за това, че слънцето пече брутално, изкарахме почти целия ден на плажа, като в пет просто се качихме по колите и пак отидохме на "Градина". Междувременно Гергана "AIKIDO" Манолова, психиатърът на групата, беше дошла за един ден от Бургас да ни види, та я подбрахме и нея. Този път не ми се играеше волейбол и след доволно плуване най-после осъществих това, за което си мечтаех вече втора година. Отидох на бара, поръчах си едно голямо мохито, седнах на шезлонга и почнах да зяпам морето. Така излъчвах спокойствие, че дори хората дето дойдоха да ме тормозят, млъкнаха и седнаха да гледаме заедно. All glory to the hypnomojito!

Лека полека стана време за поредната сляпа скарида. Отново се сцепихме от ядене на народни цени, въпреки че цацата беше малко мазничка. За сметка на това байганетите с кашкавал бяха просто божествени. Нашият познат китарист отново ни пя на ушенце, а собственикът настойчиво ни канеше да дойдем пак и догодина. Снимахме се с капитанската шапка на Боби, пяхме песни с цяло гърло, въобще купон. Предвидливо бях седнал по-далечко от Методи, че да не ми разваля апетита. Гергана обаче беше изложена пряко на неговата Aura taedius, поради което заспа в леглото на Венци веднага щом влязохме в квартирата... въпреки опитите на Емануил да я вкара в неговото си. По някое време Емо изтъкна, че ни е последна вечер, а има едно шише Grant's. Бързичко решихме и тоз проблем, след което запалихме наргилето, че поне веднъж да има полза и от него. Този път беше ред на хазяина да дойде и да се оплаква, че вдигаме много шум. Тия хора на морето много закостенели значи, пет дни не могат да разберат, че ние вдигаме шум. Всеки път се изненадваха. Измислихме и определение на мерните единици на акометрите. При положение, че шест хектофекала са мощно и облекчително сране, предложих един фекал да се равнява на количеството екскремент, получено след изяждането на една цаца. Беше прието с оглушителен смях и наздравици, както и мърморещо ехо откъм съседите.

Човек дори и добре да се къпе, свършва парите. Всъщност май особено тогава. Беше дошла съботата, последният ни ден. Нямаше да имаме време за плаж. Ще рече, отидохме особено рано на плаж, поплувахме, събрахме си багажите и отидохме... в "Сляпата скарида". Пътьом измислихме име на експедицията: Созополски копнеж 2011, надлежно написано на капака на всяка от трите коли, придружено от два отпечатъка от длани и един от задник. Отпечатъците естествено не съвпадаха и беше задача за следовател да определи кой къде се е търкал. Понеже колите бяха доволно прашни от пътя за "Градина", не можахме да се сдържим да напишем и други неща. Така аз се сдобих с рисунка на хуйчец (мерси, Венци), пасатора на Емануил беше увенчан с "Измий ме", а витарата на Емо - с "Искам у дома в Япония". След последно чипкане и таратор и чипкане, успяхме да се организираме да си ходим. Доника и Венци бяха при мен, Камен оставаше в Бургас да гледа някакъв мач, Методи беше при Емануил (още ми е съвестно), и Боби си беше при Емо. Гришата, Сима и Лили заминаха с тяхната кола за Слънчев бряг, където щяха да останат още един ден, а Валентина и Иван (последната ни придобивка) останаха в Созопол.

Оставихме Гергана у тях и Камен на новата поща в Бургас, заредихме се на OMV и потеглихме. На Сливен объркахме отбивката за магистралата и хванахме Подбалканския път, който беше подозрително празен. На Гурково завихме наляво, за Нова Загора, и попаднахме на най-красивата обиколка, която сме правили. Нископланински път, без много завои, празен, с чудесни изгледи към язовир Жребчево от северната страна и към цялата Горнотракийска низина от южната. Всички бяха изключително доволни. Качихме се на магистралата на Стара Загора с идеята да спрем да починем на първата бензиностанция. Кой от карането, кой от събеседника си... Първата бензиностанция се оказа Лукойл преди Пловдив. Егати. Там се разбрахме с парите за горивото, установихме, че половината от хората нямат финанси да направим едно бързо плюскане в ресторант "Истамбул", на тайната отбивка до Пазарджик, така че продължихме за София. Аз си напалих всички възможни фарове за мъгла и водех като коледно дръвче. На Office 1 Superstore си взехме довиждане, изпростяхме за последно, пожелахме си множество хектофекали и се разделихме. Предадох Венци на баща му и Доника на майка й и се отправих към собственото си ложе.

Само един човек липсваше, че да е преживяването наистина съвършено. И не правихме пясъчен замък. Но като изключим това:

Бест.

Море.

Евър.