Може ли да ви ползваме тоалетната или как се щъка из Барселона

От доста време насам ми беше мерак да посетя Барселона. Даже миналата година се опитах, ама по ирония на съдбата не уцелих самолета и отидох в Загреб. Този път обаче се ориентирах отрано и още през януари с ферарито купихме самолетни билети и хотел. Тъй де, запазихме стая в хотел, не съм си купил хотел в Барселона. Той Деян разправяше, че със стотина хиляди евро човек може да оборудва оборотен хостел във Валенсия, ама като прерових касичките, не можах да събера стотина, камо ли стотина хиляди. Тъй че - стая в хотел. За четири нощи. Обясних на шефа, че понеже първи май е сряда, искам да си взема окололежащите дни отпуска... от понеделник до петък. Той ме погледна тъжно, но ми подписа молбата за отпуска, какво да ме прави.

В момента, в който разбраха, че ще ходя в Испания, сумалъка ти народ взе да ми дава съвети. Принципно гледам да не чета предварително за разни неща по разните места дето ще ходя, че да мога да си откривам впечатленията самосиндикално. Явно никой друг не споделяше моите идеи за устройството на пътуванията. Джесика изкопа отнякъде някакъв пътеводител... на италиански. Значи, разсъдих аз, беше ми спестен зора да го чета. Приятелите ми обаче взеха моята неинформираност много присърце и почнаха - да идеш там, да видиш това, да се пазиш от джебчии, да знаеш, че не говорят английски. Абе луди хора. Аз съм отраснал в България бе, алоо, ние джебчиите ги произвеждаме. Те и във Франция не говореха английски, ама като ги заговори непрогнозирано слънчево затъмнение като мен, и японски ще проговорят.

Все пак не отивах съвсем бос. Свалих карта на Барселона на телефона си. Имам навигация, тия с грамадните хартиени карти да му мислят. И тъй, на двайсет и деветий априлий си натръсках багажа в раницата и бях готов за път. После поразмислих и го натръсках в куфара. Идеята беше да има място за покупки - чоризо, херес и други такива иберийски благини взеха да се прескачат в черепната ми кутия. А там е широко и просторно с много място за скачащи простотии.

Бях запазил места в самолета стратегически разположени много назад, така че крилете да не влизат в кадър в случай на снимки. Само дето някой така беше подредил седалките, че се разминаваха с прозорците... илюминаторите... капандурите... каквото там инсталират по самолетите, че да се гледа през него. А пък и летяхме в облаци през цялото време, така че дори и да имаше през какво да се гледа, нямаше какво да се види през него. Над Испания пък ни задухаха разни странични ветрове, разни турбуленции, разни въздушни ями... бе голям кеф. И тук, мили деца, идва време за лекция по молекулярна физиология. Когато организмът не е привикнал на определен сигнал, дори малка доза от него може да има голям ефект. Както например ярка светлина след като се аклиматизирали към тъмното. Или както на мен ми се отразява кофеинът - понеже не пия кафе, ако все пак се случи да опитам една чаша, после цял ден съм като на пружини. Джесика е същата с адреналина. Понеже избягва всякакви силни усещания, дори малко раздрусване има стабилни последици. И тъй, докато половината самолет се беше вкопчил в седалките си, Джесика се кикотеше като монахиня на велосипед и се чудеше какво й става.

След ен на брой раздрусвания самолетът слезе под облаците и под нас се ширна Испания. Само дето... морето беше от грешната страна. Като идваш от север и знаеш, че плажът е на изток, някакси очакваш морето отляво. Пък то беше отдясно. Кой е преместил морето, без да ме уведоми?! После съобразих, че пилотът е минал покрай града и е подходил към летището от юг. Какъв съм съобразителен, а?

Кацнахме и се изтъркаляхме към сградата на летището. Вътре беше изблизано до блясък... и доста тихо. Първото нещо, което видях след като се ориентирах в плетеницата от черни огледални плочи и разни ми ти там хромирани ескалаторища, беше... магазин на футболен клуб Барселона. Ох. Един от многото. Оох. На всичкото отгоре на първи май трябваше да се играе полуфинал от шампионската слюнка, Барса - Байерн Мюнхен... та градът беше почнал да се пълни с шваби. Оооох.

Всички табели на летището бяха надписани на три езика: англисйки и два много подобно звучащи испански варианта. За тези като мен, които не са съвсем светнати с политическото и териториално разнообразие на Испания, ето кратката версия. Барселона е в област Каталония... или Каталуня, зависи кого питате. Ама не област както Филибелийско е област, ами върло националистическа област в стил Косово. Имат си собствен език и произношение и "държавни" учреждения и какво ли не още, което трябва да е максимално различно от нормалните испански неща, които на местното линго биват охарактеризирани като кастилски. Май Кастиля е областта около Мадрид, не съм чак толкова вещ по джиграфията. Та значи табелите са на каталонски, после на английски и чак след това на кастилски (испански). Абе македонци нещастни, и те държава искат [вмъкнете половин страница мърморене срещу национализма и още толкова срещу глобализма, че ме мързи да ги пиша].

Набожно следвайки табели и пиктограми, успяхме да се ориентираме къде е зоната за получаване на багаж. На телевизора пишеше, че полетът от Виена на FlyNiki (мизерници мизерни, вече не летят до София, да не говорим, че непрекъснато вдигат цените на полетите) е на лента номер шест. Отиваме ние до въртележката и се курдисваме да чакаме. След около 15 минути се почувствах едно такова родно. Представих си как служителите на летището играят волейбол с куфарите или нещо такова. След около още 15 минути взе да ми писва и се заех да разуча подробно телевизорите. Имаше още един полет от Виена, на Air Iberia, чийто багаж се подава на въртележка номер девет. Отидох дотам, белким някой полуграмотен испанец е засилил и нашите куфари там. Нада. Обмислях как можем да играем шах или дама на квадратните плочи на чакалнята... или пък да вземем няколко колички за багаж и да правим състезания.

По някое време една леля с азиатски черти, която бях запомнил от полета, се домъкна отнякъде, влачейки грамаден куфар и ломотейки нещо въодушевено. Надуших нещо гнило... сигурно Хамлет пак беше забравил да пусне водата в кенефа... та надуших аз нещо гнило и се залепихме за китайката. И да не е китайка, вече е. Тя ни отведе до лента номер... десет, където нашите куфари се въртяха незнайно откога. Явно въпросният испанец, каталонец или друг циганин не е бил просто полу, ами изцяло неграмотен. Изпратих отривист многоезичен полов привет на близките му роднини и се хванахме да си търсим транспорт.

Точно пред изхода от чакалнята имаше автобусна спирка и на нея курдисан синичък автобус с грамаден надпис Аеробус на него. Хммм... От една страна, намирисваше ми на твърде хубаво, че да е истина и най-вероятно се касаеше за нещо скъпоструващо и "бързо". От друга, струваше "само" шест евро (сравнено с 12 за бързия влак във Виена, 18 в Париж и Лондон), пък и спираше само на три места, така че шансовете да се загубим бяха минимални. Качихме се на него, въпреки моите подозрения, че не може да няма релсов транспорт до Барселона... за мен релсите са цивилизованият начин за пътуване.

Аеробусът спира на три места: Пласа Еспаня, Пласа Универсидад и Пласа Каталуня. Нашият хотел беше в Готическия квартал, El Barri Gotic, съвсем близо до въпросния площад Каталония. Логично, решихме да слезем там. Навигацията бодро съобщи, че до хотела имаме около 450 метра, така че решихме да пренебрегнем услугите на местното метро... засега. Тръгнахме по някакъв булевард, но тротоарчетата в тоя квартал са толкова миниатюрни, че свърнахме навътре из пешеходните улички. То не че те бяха по-широки, ама поне нямаше опасност да ни сгази нещо. Натъкнахме се на някаква катедрала. Съвсем разумно й викат Катедралата. Шмугнахме се в поредния сокак, който пък взе че ни изплю точно до входа на нашия хотел: El Rey Don Jaime I. Въпросният Хайме или Хауме (кастилско и каталанско произношение), още известен като Джеймс Първи, крал на Арагон.

Ола, изблея пичът на рецепцията. Това страхотно много ми хареса в Барселона, навсякъде където идеш, ти казват "¡Hola!". То и във Виена те поздравяват, ама Ола звучи много по-приветливо от Грюс гот. Както и подозирах, пичът си говореше свободно английски. Въобще никъде нямах проблеми с лингвистиката, не знам хората какво толкова се бяха наплашили. Стаята беше точно каквото очаква човек за 27 евро. Гардероб, бюро, телевизор, баня. Две легла. Свободно плъзгащи се по пода, така че човек да не смее да се разпери, току-виж изпаднал. Грамадна балконска врата с дървени капаци, която извеждаше на тераса с фантастичните размери от цял квадратен метър и парапет от ковано желязо. Въобще орнаментите от ковано желязо са много тачени в тоя град. Отсрещната сграда беше на около три метра разстояние. Не мога да преценя дали някой паркураджия би харесал тоя квартал или би го отписал като твърде лесен. На тавана на стаята ни се мъдреше вентилатор със стоманени перки, който предполагам е безценен като стане време за сиеста. За наше щастие времето още не беше горещо и не се наложи да го използваме.

Изглед от хотела

Питахме Мучачо на рецепцията дали може да предложи някой ресторант на народни цени. Той препоръча тапасника отсреща. Изглеждаше подозрително лъскав за народен ресторант и решихме да го оставим за по-късно. Юрнахме се на разходка... и спряхме точно след десет крачки, където едно девойче настоятелно ни увещаваше да си купим прясно изцеден плодов сок от маракуя и там какво още беше. Какво пък, в отпуска сме. Купихме си прясно изцеден плодов сок от маракуя и там какво още беше. Голям кеф.

Лека полека се добрахме до La Rambla, голяма пешеходна алея, водеща от пристанището, през площад Каталония та чак още на север. Като стана дума за север, няколко думи за общото разположение на града. Барселона е същата като Стара Загора - всички улици се пресичат под прав ъгъл. Само дето заарата море си няма милата, ама не може всичко хубаво накуп. Има една диагонална улица и те съвсем практично й казват Диагоналната улица. А пък римляните нещо не са уцелили накъде е север и всички улица са на чорчик. С изключение на една, която е разположена изток-запад. И как мислите се казва? Точно така, Паралелната улица. Самата карта на града пък винаги се печата така, че улиците да минават отгоре надолу, което поставя севера някъде в горния десен ъгъл. Каталонска му работа. Това, което ми се стори странно, е че Ла Рамбла излиза на пристанището. То, като се замисли човек не е чак толкова странно, щото пристанището нали е било търговския център на града и е трябвало лесно да се стига до него. Ама аз съм свикнал най-голямата улица да води към плажа, пък пристанището да е сбутано някъде встрани да не пречи на хората да си гледат кефа. Тук плажът беше сбутан някъде встрани, да не пречи на хората да си гледат търговията.

Сокове и сладоледи

Ла Рамбла

В Барселона живите статуи са
сериозно начинание.

По Ла Рамбла беше пълно с кафета, предлагащи тапас и паея. Имам чувството, че само в Барселонската библиотека човек не може да намери тапас и паея. За сметка на това не можах да намеря Барселонската библиотека, така че може и да бъркам. За малцината от вас, които не знаят какво е това - тапас са общо взето мезета и аламинути - салами, сирена, октоподи, картофени пайове, люти чушки и всякакви такива неща, които човек глозга докато чака да се сготви паеята. Тя пък представлява ориз със зеленчуци... ама морски - миди-скариди, раци-осмокраци, калмари-пломари... пардон, без пломари, то е на друго море. А за онези, които ще ме поправят, че се казва паеля, щот се пише paella, имам няколко анатомично подходящи предложения какво да направят с поправките си. Двойното L в испанския се чете като Й. Ако непременно трябва да бъде прочетено като Л, то тогава между двете букви се слага точка. Paral.lel. Il.lustracio. Всъщност кастилците гледат да си нямат много вземане-даване с такива странни лъ-та с точки, но каталонците си ги ползват.

Но да не си помисли човек, че манджата е най-важното нещо в Барселона. Така де, тя Е, но освен това е пълно със сувенирни магазини, които се опитват да пробутат на туристите разни фаянсови плочки и пенсионирани бикове. Ще стигнем и дотам. Имам чувството, че на всеки 20 метра в тоя град има ресотрант. Или бар. Или кафе. Точно избегнеш един и друг вземе, че ти налети в гръб. За сметка на това пък никъде не видях павилиони с хот-дози, дюнери и прочие бърза храна. Всъщност не, имаше един на пристанището, ама това май беше за туристите. Въобще бързата храна не е никак популярна там. Това някой да плюска на улицата - само разни грингос и пияни студенти вършат такива срамотии.

Както се разбрахме, Ла Рамбла стига до пристанището. Там, насред кръгово движение, пазен от осем лъва, покачен на висок пиедестал, Христофор Колумб гледа към морето. Като адмирал Нелсън в Лондон, ама с повече стил. Наоколо морският вятър развява листата на палмите, а административната сграда на пристанището е като от приказките. Да, палми. Пълно е с палми. Като Бургас в тропиците е... само дето няма толкова безсмъртни.

Колумбе, ...

...[цензура] ти любопитсвото.

На пристанището видяхме двама от многото търговци-чергари. Или по-скоро чаршафари. Абе сяда на земята, опъва една бяла кърпа, нарежда на нея стоката и почва алъш-вериша. Ако случайно някой полицай се появи отнякъде и се възпротиви, кърпата се загъва, човекът изчезва и се разполага стотина метра встрани. Всъщност полиция почти не видях. Имаше няколко коли на Градската стража, Guardia Urbana, една на пристанищната полиция (познайте къде я видях) и един черен микробус с пичове с барети, които май го раздаваха жандармеристи. За пет дни туй то. Но да не избързвам. Търговците чергари предлагаха магнити за хладилник за по евро. Който е бил някъде по запада, ще разбере моето изумление... и ентусиазма, с който набързо купих два. Джесика изкоментира, че трябва да са ги купили много евтино, щом ги продават по едно евро. Аз й рекох, че не е нужно да са ги купували, тъй че да не задава много въпроси. Тя беше потресена. Който си е нямал комунизъм, така е.

Натъкнахме се на голям търговски център на брега, наречен Maremagnum. В пътеводителя го описваха като място с магазини денем, ресторанти вечер и  дискотеки нощем. Магазините и дискотеките не ме вълнуваха. За сметка на това когато погледнах цените в ресторантите ме обзе такова вълнение, че трябваше бързичко да си идем. Продължихме разходката по Крайбрежната улица. Тя на това място е успоредна на булевард „Колумб”, ама минава някакси под него, абе шантаво е. Крайният ефект обаче е неоспорим. Широка пешеходна зона се простира от кея до Крайбрежната. Над въпросната улица има няколко моста, така че драгият пешеходец да стигне безпрепятствено до едното автомобилно платно на булевард „Колумб”. Прецапва го и стига до нова пешеходна зона, разделяща въпросното платно от лентите за автобуси. След тях идва още една пешеходна зона, другото автомобилно платно и чак после тротоар... с площади тук-там.

Харесахме си един случаен площад, възхитихме се на фонтана в центъра му и потънахме в тесните улички на Готическия квартал. Навсякъде туристи, ресторанти, барове, магазинчета за сувенири и прочие търговски истории. В един момент се замислих... абе местните къде пазаруват? Цяла вечер бродихме и не видяхме нито един магазин за хранителни стоки. Точно изкоментирах този факт и се натъкнахме на нещо, наречено Supermercat. Разсмях се гръмко и си спечелих учудения поглед на Джесика. Обясних, че на английски meercat е сурикат . Дори и като се абстрахираме от българската асоциация с „тарикат”, това пак е смешно. Представих си как Тимон от „Цар Лъв” си е метнал една кърпа на рамената и хвърка насам-натам, пищейки Хакуна матата и периодически размазвайки се в някоя фасада. Въпросният супермеркат беше има-няма с размерите и разнообразието на квартално магазинче. Подминахме го с недоумение.

Навсякъде имаше такива паркингчета
за мотоциклети

Взехме да поогладняваме. То как няма да огладнееш, навсякъде миришеше на... марихуана. Без майтап, целият готически квартал лъхаше на треволяк. Пък не видяхме подозрително изглеждащи люде да пушат забързано по улицата. Сигурно са си пушели спокойничко по домовете. Знаех, че консумацията на канабис е легализирана в Португалия (в следствие от което случаите на наркомания са намалели драстично), ама не мислех, че може да мирише чак оттам. Цените на околните ресторанти нещо не бяха много народни, или ако бяха, храната не изглеждаше особено примамлива. Но накрая си избрахме едно по-многолюдно място, бар-ресторант Shilling изхождайки от максимата, че ако има много хора, то поне нещо трябва да става.

Поръчахме си селекция от салами и маслини, барабар с rioja de la casa... иначе казано най-обикновено наливно червено вино. Те пък като донесоха един силен мавруд, един такъв танинест, мали. Две чаши по-късно бях готов да простя почти всички прегрешения на света... а ако самите прегрешители бяха снабдени с по две такива чаши, те не биха и помислили за прегрешения. Доволни се отправихме към хотела. Минахме покрай някакъв туристически магазин. Тениските с разнообразни барселонски щампи струваха по 17 евро... беше по-евтино отколкото във Виена или Лондон, но пък не бих им дал толкова пари. Междувременно някакъв индиец ме хвана изкъсо и успя да ми продаде една за 10 евро. Което означава, че повече от 5 няма как да е струвала. После видяхме, че във всеки един магазин за сувенири продавачите са идентично изглеждащи индийци или пакистанци. Може да са били братовчеди. Единственото изключение беше едно магазинче до Римската стена.

Цели три минути по-късно бяхме в хотела. Мучачо на нощна смяна ни пита кой ни е номерът на стаята. Досшиентош диез, изцепих се аз идеологически подкован. Мучачо посърна малко, щото се бях подковал на кастилски, а не на каталонски, ама нямаше къде да иде, даде ключ номер 210 и се закова пак пред телевизора. Затворихме капаците на прозорците, след което затворихме и самите прозорци... донякъде. Поколоенията напластена боя бяха замразили резетата на прозорците в състояние на покой, но за сметка на това вратата се застопоряваше с... райбер. Не особено плътно при това. За капак стените бяха правени от аудиоусилватели или рупори или нещо подобно, защото абсолютно всичко се чуваше през тях, включително и щракването на ключа на лампата в съседната стая. Представих си каква възхитителна нощ ни очакваше, като оня хостел в Лондон, ама тоя път с ревербериращи стени за пълна наслада. За щастие около нас бяха само каталясали туристи, така че всички си спяха кротичко и безшумничко. Не същото можеше да се каже за не толкова каталясалите туристи, които все още бродеха по улиците, както и за щъкащите пчелички от службата по чистотата. Тях си ги чувах в просъница почти цялата нощ.

*****

На другата сутрин се събудих в пълна тъмница. Реших че е още рано и пак се трупнах. Да де, ама алармата на телефона взе че звънна. Съобразително съобразих, че е тъмно, щото са затворени капаците на прозореца. Изпъдих Джесика да се къпе, ега открадна още 10 минути сън. Но десет или двайсет, минутите минаха и трябваше да ставам. Изгледах кръвнишки жизнерадостно мотаещите се хора на улицата и се занесох в банята. Къпането се случваше нещо, което явно трябваше да представлява душкабина. Само дето беше вана. Най-малката вана, която съм виждал някога, включително и бебешкото корито на сестра ми. Беше някъде метър на осемдесет и батерията на душа ми стигаше някъде до под брадичката. Лилипути каталонски. Самото къпане си беше живо приключение. Явно всички останали гости на хотела се бяха метнали в банята по едно и също време. Резултатът беше, че две трети от къпането минаха в настройка на температурата на водата, която варираше от щавеща до смразяваща. Нищо, то това калявало, казват. Калéн, но не и кáлен излязох бодро от банята и се отправихме на разходка.

Вана... грамадна, ръйш ли.

Навън миришеше на море. Кеф. Тръгнахме бодро по улицата. Пет крачки по-надолу Джесика извкича „Закуска!”  и хлътна в някакъв дюкян с кроасани на витрината. Освен кроасани имаше и сладолед. Тъй като не обичам сладко на закуска, я оставих да си напоръча каквото там иска и търпеливо се приготвих да я изчакам. Щото, както се разбрахме, ядене на крак в Испания няма. В тоя момент видях голяма кана, пълна с нещо гъсто и кафяво, и с надпис Xocolate caliente. А ся де. Прецених, че xocolate ще да е шоколад. Баш така си беше, в Каталония редовно заместват СН (тоест „ч”) с Х... ама не разбрах как го произнасят. По пътя на логиката caliente ще да значеше топъл, щото кой продава студен шоколад... Викнах си един. Беше гъст и горчив, точно както Монтезума го обича. Мммм, caliente.

След закуска се отправихме на северозапад, в посока Пласа Каталуня. Намерихме старата Римска стена. Барселона е била основана от римляните, а те, милите, много са си падали по градските стени. Стени, достатъчно дебели да покажат на всички, че тоя град си има Вътре и Вън, и ако си Отвън, ще видиш голям зор да влезеш Вътре. Минахме през някакво сувенирно магазинче, може би единственото с продавачка, която не беше индийка. Поне беше няколко нюанса по-малко черна. Може да е била мароканка. Купихме си картички и продължихме. Близо до катедралата намерихме магазин за играчки. И то истински играчки, не тия лигавщини с барбита и харипотъровци. Фризбита, топки, модели на кораби и самолети, колички, оловни войничета и всякакви такива неща, за които всяко хлапе моментално надава вой. Нададох вой. Осъзнах, че не мога да натъпча огромния дистанционно управляем модел на военен кораб в куфара си и нададох още по-голям вой. Накрая се примирих и продължихме.

Римската стена.

Играчкииииии!

На Пласа Каталуня се намира банка Еспаня. На Пласа Еспаня пък е хотел Каталуня Плаза. Ако не знаеш накъде си тръгнал, нищо чудно да стигнеш някъде другаде. С тези мъдри слова в уста се отправихме накъм някъде другаде, пътем гледайки архитектурата. Типичната испанска архитектура от едно време е възпостна. Голи фасади от сивкав или бежав камък, често увенчани с квадратни кули с квадратни бойници. Някъде през XVIII век някой е открил кованото желязо и набързо е изорнаментирал къде каквото намери... но фасадите пак са си голички. Почвам да се убеждавам, че мавърската окупация е била най-хубавото нещо, което се е случвало на тоя полуостров.

Пласа Каталуня с туристя и гълъбя

Малко история. През 711 година, поради причини известни само на него (и на работодателя му, който е искал малко евтина армия), берберска армия... абе армия, 400 човека... две роти... та две берберски роти прецапват Гибралтар и започват с густо да се маризят с местните. Осем години по-късно почти цяла Испания е под контрола на Умаядския халифат. На християнската сган й отнема седем века касапница, докато през 1492 г. Гранада, последният сарацински град, не се предава. Цяло щастие за Колумб, нали. Америка точно е открита и всичките тия ми ти наточени за битка освободители заминават да освобождават инките и ацтеките. От злато, от живот, от каквото се сетиш, важното е освобождаване да има. Обаче бедата в Испания вече е била сторена. Арабите внасят подем в математиката, изкуството и военното дело и като резултат местната архитектура започва да изглежда малко по-благородно – с куполчета, кръстосани арки и други такива благини. Оставят и тук-там по някой ген. Да те гледа синеока тъмнокоса хубавица изпод извити вежди си е нещо специално. Е, не толкова специално напоследък, с втората „мирна”  инвазия на араби, мароканци, индийци и прочие тъмни люде. Както и да е.

Продължихме разходката си из барселонските улици. Джесика искаше да види някакви къщета проектирани от някой си Гауди. Завлачихме се натам. Направи ми впечатление, че макар и да имаше доста движение, не се чуваха клаксони. След филхармонична Виена това беше жив потрес. Испанците не се ли предполагаше да са кибритлии? Улиците бяха чисти, никой за никъде не бързаше. Единственият клаксон, който чух, беше по-скоро от рода на „събуди се, бабо, и бягай от улицата, че тука има коли”, отколкото „карай по-бързо бе, серсем”. Много от кръстовищата пък бяха с формата на осмоъгълник, а четирите страни без коли се използваха като паркинг. Хитро. На всичкото отгоре някой беше направил превъзходна зелена вълна, защото колкото пъти колите намалееха и се опитах да пресека на червено, толкова пъти зеленото светваше по средата на улицата. Дълбоко им завидях. Въобще организацията на уличното движение беше последният пирон в ковчега на оправданията ми защо нещата все не стават в България. Очевидно „Ние сме южняци, свободолюбиви и непокорни” не върши работа. Но пък това ми дава и надежда, явно не е нужно да има немски ботуш, че да има ред.

 

Кръстовище с паркинг

И навсякъде зеленина

Потънали в размишления и коментари, не усетихме как гъста тълпа ни препречи пътя. Тъй де, препречи пътя на Джесика, аз погазих един-двама, докато се усетя да спра. Бяхме стигнали до Casa Batlló, едно от двете къщета, полазени от тоя ми ти Гауди. Звучи като сирене. Дайте ми едно кило зрял Ринсуинд и четвъртинка Гауди. Въпросният пич е гордостта на Барселона, щото освен тия ми ти сгради е проектирал и Саграда Фамилия. Ще стигнем и до него. Засега впечатленията ми бяха, че и в двете къщи, Casa Batlló и Casa Millá няма една права линия, всичко са вълнообразни ми ти истории. Все едно огиери са ги строили, много ми харесаха. Малко ми напомняха на щуротиите на Хундертвасер, ама още по-така.

Casa Batlló

Casa Millá

Донесохме се и до Саграда Фамилия. Ма голямо бе. Базиликата заема цяло каре със страна сто и кусур метра и по най-оптимистичните прогрнози трябва да я завършат след 15-ина години. Или поне й викат базилика. Аз знам, че базилика е църква с пазар... то вярно, че от туристите биват изкопчвани бая пари, но пък пазар не видях... Катедралата пък е седалище на епископ, значи и катедрала не е. Църква значи. Църквата е действаща, осветена от папа Палпатин, пардон, Бенедикт Шеснайсти, и е част от културното наследство на ЮНЕСКО. А опашката да влезеш беше мале мила, ако всички хора се подредяха един зад друг, щяха да опашат карето два пъти. За щастие те бяха по трима-четирима в редичка и стигаха от входа чак до срещуположната страна на църквата, където се случваше някаква деполимеризация на микротубули. Кхм, така де. На хората явно в един момент им се виждаше безпредметно да се нареждат и се разотиваха, а мястото им биваше заемано от други оптимисти... въобще някакво цъфтящо динамично равновесие цареше там.

Като я довършат, ще е още по-грамадна.

Някъде по това време открихме два много интересни, несвързани един с друг факта. Първо, понеже течащата вода в хотела нямаше кой знае колко приятен вкус, си бяхме купили шише с минерална вода. Въпросната вода се оказа с доста диуретични свойства и нас редовно ни викаше природата, хем в обилни оросителни и напоителни количества. Би било интересно да се изследва честотата на рака на простатата у каталонското население, ама с толкова редовни посещения на отходните инсталации не би трябвало да е висока. Второ, в Барселона обществените тоалетни са кът. За сметка на това пък няма проблем да влезеш в който и да е бар или ресторант и да помолиш да се облекчиш. Мислех, че ще изискат консумация, ама келнерите се оказаха ларж хора. Ние пък от признателност взехме, че консумирахме. Може би обратна психолология, кой знае. И трето, защото природата не търпи празно място след облекчението, беше време за обяд.

Докато се съвещавахме къде да ходим да хапнем, някакъв човечец мина и ни тикна в ръката по един рекламен флаер. Зачетох аз въпросний документ и се оказа, че сме се сдобили с ваучери за 10% отстъпка в някакъв ресторант, където се плюска на корем. Благодарихме на съдбата, пратила човечеца при нас в подходящия момент, и се юрнахме към ресторанта, отстоящ на двайсетина метра от нас. Вътре имаше дълъг-предълъг бар и указания над него. Като човек грамотен, се задълбочих в указанията. Пишеше да си изберем салата и напитка, да платим и после да си изберем специалитет. Нещо ми се струваше гнило. Не виждах специалитети, само двайсетина вида салати. Пък бях гладен, значи логиката беше да си натоваря чинийката със салати. Речено – сторено. Макаронена салата, картофена салата, студена леща, маслини, ролца от раци, хляб, абе – богато. Платихме и какво се криеше зад касата? Задушени свински ребърца, лазаня, паея, пица, спагети... вашта мама испанска, мислите че ще ме прекарате да се натъпча със салати и да нямам място за скъпите вкусотии? Е не сте познали. Пратих хормонален сигнал на панкреаса да произведе повечко ензими, разкърших си челюстите и се залових за работа. Ще ви спестя мазните детайли. Беше грозно. Само ще кажа, че физиономията на касиера ставаше все по-намусена всеки път, когато ме видеше да ставам да си сипя още. За щастие, когато си сипвах втората порция лимоново кисело мляко за десерт, влезе цяла банда туристи, та му отвлякоха вниманието.

Сити и щастливи решихме да отложим Саграда Фамилия за рано сутринта на другия ден. Беше време да навестим морето. Или по-точно един научноизследователски център на брега (!) на морето, където Джесика имаше среща с някакъв лабораторен партньор. Стигаме значи и до един от любимите ми моменти във всяко пътуване – сравнителен анализ (и оплюване) на местното метро. Местното метро разполага с 11 линии, от които само пет са де факто метро. Останалите се разхождат по линиите на железницата и свързват крайните спирки на първите пет с окололежащите квартали. Билетът струва две евро, но човек може да си купи карта за 10 пътувания за 10 евро, което си е далавера. Билетът важи 75 минути, така че човек може да се покатери на някой автобус и да продължи пътуването. Влакчетата са от две породи, нови модерни с климатик и дърти дрънчащи без. В работни дни интервалът на движение е три минути, а в почивни – шест. Най-шашкащото беше, че часовниците, показващи времето до следващата мотриса, бяха със секундарници… и бяха точни. Жив потрес. Спирките бяха разположени на шантави разстояния една от друга и понякога от разходката между две линии си беше почти километър по топла връзка. В топлите връзки пък редовно имаше музиканти, които заработваха насъщния. Пуснах монетка на първия, след което вдъхновението ми за милостиня се изчерпа.

Метрото ни изплю на спирката на Олимпийското селце. Олимпийски селяни нямаше да гледаме, но биоцентърът беше наблизо. Не само на брега, ами направо на плажа! То и станцията по морска биология в Швеция е на брега, ама там не е оферта да се къпеш, освен ако не идваш директно от сауната. Джесика рече, че преди двайсетина години тоя район е бил пълна дупка, ама са го стегнали за игрите. Одобрих. Разходихме се по плажа, при което аз в един момент не издържах, тръшнах раницата на пясъка, събух си чорапите (и обувките) и щастливо нагазих в прибоя. Мали стууууд! Категорично отказах да бъда изгонен на сухо обаче. Намерих една малка буна, заобиколих крякаща тумба туристки и смело заподскачах по камъните навътре. На върха на буната намерих един китайчо, с когото братски и дружески се наснимахме един друг. Щастлив като мишок в мандра се заклатушках обратно към Джесика.

Панорамен плаж в Парселона.

Докато си сушах плавниците, някакъв върло мургав тип се домъкна с кошница белени кокосови орехи.  Почна да глаголи нещо на Джесика. Съзрях педагогическа възможност и си затраях, наблюдавайки с интерес. Шоколаденият персонаж ни снима, след което ни бутна в ръцете по парче кокосов орех. Няма да предавам цялата дандания, но в крайна сметка тая простотия ни излезе четири евро, а на пазара можеш да си купиш две кила кокосови орехи за тия пари. И то пак белени. Поучително заръчах на Джесика да не приема нищо „даром” и винаги да пита колко ще й струва услугата. Даже малко се учудих, че толкова лесно му се върза, явно италианските й инстинкти са притъпени от Виена.

След този образователен епизод беше време да отдадем дължимото и на международното сътручничество в науката. Иначе казано, Джесика се срещна с колаборационистите, а аз решавах судоку във фоайето на института. Половин час по-късно напуснахме тази светая светих на изследователската мисъл и продължихме с разходката. Направи ми впечатление, че капанчетата покрай брега държат доволно високи цени. Пък в България заведенията на плажа са сравнително евтини, скъпите са по-нависоко по брега, с хубавата гледка. Заключих, че понеже в Барселона си нямат баири, скъпите заведения с гледката са директно на плажа, а пък евтините се явяват във формата на амбулантни търговци продаващи царевица, сладолед и там каквото още продават викачите в тоя град.

Отдалечихме се от морето и се отправихме по тревясала улица с висок дувар от лявата страна. Иззад стената долитаха тревожни ревове, мучения и най-общо грачене, от което решихме, че минаваме покрай зоопарка. Картата и навигацията единодушно потвърдиха подозренията ни, което означаваше, че бяхме близо до парка на цитаделата. Цитадела така и не видяхме, но имаше нещо далеч по-интересно. Минахме покрай няколко каменни маси за тенис, на които сигурно са се играли друидските игри от 300 пр. Хр. Изглеждаха гот де, но идеята за каменна маса за тенис предполага или последна стъпка в борбата с вандализма, или каменоделец със странни хобита. След масите се натъкнахме на грозновато изглеждаща каменна стена със стълби в близката далечина. С надеждата да намерим нещо интересно от другата страна, например Хъмпти Дъмпти размазан на калдаръма, заобиколихме стената.

Усилието несъмнено си заслужаваше. Другата страна на стената се оказа нещо като кътче от рая. Пред нас синееше продълговато бистро езеро с каменни стени и фонтанчета, из което плуваха големи червени рибоци, а над тях се стрелкаха лястовички. Гьолът беше обхванат от две страни от още стълби, които извеждаха до нещо като глориета, ама още по-така. Глориетата беше цялата нацвъкана с позлатени статуи на богове, герои, музи, нимфи, нереиди и прочие девойчета по оскъдно облекло и съмнителен морал. Беше страхотно красиво. На всичкото отгоре явно поне един човек не можеше да се примири с идеята да бъде разделен с тази красота и за минута, защото зад лакътя на Посейдон намерихме сгънато одеяло. Другият вариант е на Посейдон да му става хладно нощем и да се завива. Откъм парка пък гьолът свършваше с три драконови глави, които плюеха вода по хората. Всичко става по-готино с дракони. Fus roh da!

Богове...

 

... и дракони

Вече ни беше малко поуморено от ходене, та седнахме на една пейка в парка. Картата със забележителностите ни осведоми, че точно на север от нас се намирала триумфалната арка. Триумфални арки съм гледал достатъчно. Метнахме й и на тая едно око, колкото да не сме капо. Беше много приятна, на края на дълга алея с мраморен плочник, оградена от палми. Всичко става по-готино с палми. Aloha! Минахме покрай кубично здание, на което пишеше „Замък трите дракона, музей на зоологията”. Хитри са тия дракони, ей. Правят си пещерата на музей на зоологията и менюто самó се пише.

Палми навсякъде...

...чак до триумфалната арка

Точно се оглеждахме как да стигнем до следващата туристическа дивотия, когато в гръб ни изскочи капанче, на което пишеше тапас. Както се разбрахме, това не беше толкова странно, но в случая бяхме леко гладни, местната вода отново си казваше думата, а пък цените бяха ниски. Ако човек седне вътре, отвън имаше 10 % надценка. Седнахме вътре. Забърсахме по малко сепия на скара и прословутия испански картофен омлет. Сервитьорчето малко се нацупи, че нищо не искахме да пием, ама то ако тръгна да се шашкам на всеки нацупен сервитьор, няма да мога да си кажа молитвата. Излишно е да казвам, че сепията беше вкусна и прясна, ама ми потичат лигите само като се сетя за нея, така че ето, да ви е гадно и на вас: сепията беше вкусна и прясна. И вкусна. С лимонче.

Следващата спирка по маршрута беше площад „Борн”. Бил е популярно местенце едно време, с характерните за всеки исторически град забавления от рода на екзекуции, дуели, турнири, пазари и прочие кървави истории. Всички сгради са от XVIII век, с щедри порции орнаменти от ковано желязо, с изключение на една от ХІІІ, която е гола, квадратна и функционално изглеждаща… ако функциите са на затвор, лудница или девическо училище. Близо до Борн има и интересна църква, Света Богородица Морска. Готическа, разбира се, с розетъчни прозорци, кулички приличащи на минарета и контрафорси като бойници. Културата вече започваше да ми идва множко, та решихме да идем до хотела да се поосвежим преди вечеря. На вратата на хотела ни заприказваха някакви италианци, които ни предупредиха да внимаваме, щото били видели буболечка. Чка-чка-чка-ай! То и аз видях умряла хлебарка, ама по-добре умряла, отколкото жива, нали така.

След освежаване (и облекчаване) тръгнахме към Ла Рамбла с неясната идея да си намерим къде да вечеряме. Както си туристясвахме мирно и невинно и прас! Джесика ме повлече към съмнително изглеждаща арка, на която пишеше La Boqueria. Така и забравих да попитам какво аджеба значи бокерия, защото съзрях две срещуположни сергии, на които се люшкаха разни иберийски салами. Красота, с други думи, и изящество. Останалите сергии на тоз пазар бяха затворени, щото вече беше към осем вечерта, но се заканихме пак да дойдем. Взехме си пинтчо за евро и продължихме с разходката. Pintxo е шишче с нанизани на него лакомства от рода на сиренца, скаридки и саламчета. Абе студен бюфет на клечка. Голям кеф. Докато се лутахме из страничните улички, намерихме и пекарна, където продаваха меренгета. Меренгетата, туй са целувки, ама грамадански, колкото юмрук големи. И то моя юмрук, не на Джесика примерно. Взех си меренге от кафе, което приличаше на… айде да не казвам на какво приличаше, но вътре имаше чудесен крем и това непременно трябва да го направя някой път. Докато усърдно си правех мустаците колкото се може по-лепкави, Джесика се зарови из някакви бележки и рече, че сравнително наблизо имало хубав ресторант, препоръчан й от нейна приятелка, която била живяла в Барселона няколко години. Ми хубаво, рекох аз, айде да ходим натам.

Аз като казвам, че уличките са тесни.

Ресторантът се казваше El Roy de la Gamba 2, преведено на църковнославянски – Кралят на скаридите. Намира се на улица Joan Borbó номер 44, 45, 46 и 47, а на номер 48 е другият (първият) ресторант от веригата, Кралят първи. На тая улица всички къщи и номера са й от едната страна, щото от другата е яхтеното пристанище. Пичозно, а? А почти всички останали номера и те са ресторанти. Откъм които се носеха чудни ухания, а келнерите настойчиво ни канеха да поседнем, да поотпочинем, да похапнем. Ние обаче твърдо и упорито като герои в приказка на братя Грим продължавахме към ракообразния монарх. Добрахме се до него и се тръшнахме на една свободна маса. На грамаден телевизор вървеше полуфинал от шампионската слюнка, Борусия Дортмунд (хехех, Дорт-Мунд) срещу  Реал Мадрид. Бидейки стопроцентово футболно неграмотен, му обърнах гръб и се вторачих в менюто.

Ах, морето

Ммм, кораби.

Поръчахме си разни местни сервеси (не разбрах името, ама сигурно е била Estrella, тя се бутилира наблизо) и печена сепия (отново, щото беше много вкусна) за предястие. Джесика си викна паея, пък аз – риба меч. Досега не бях ял риба меч, много ми беше интересно. Така. Когато навсякъде другаде стане дума за паея, редовната асоциация (и поднесена порция) е варен ориз със зеленчуци и тук-там бодната по някоя скарида за цвят и аромат. Паеята в този ресторант беше с радикално противоположна концепция. Варят се морски дарове и се сипват в метална паница. Когато  купчината черупки стане толкова висока, че ракът би могъл да прекрачи отвън, се сипват и вареният ориз и зеленчуците. Като резултат паеята на Джесика имаше два вида миди, пипала от калмар, скариди, два прави рака, че и един крив, наблъскани като в консерва и, както вече споменах, засипани с ориз. Беше толкова много, че и двамата можехме да се наядем с тая порция.

Джесика папа паея...

Бедни Рачо, какво е станало с теб?

Моята риба меч също не отстъпваше. Котлет като миньорски каскет, както би се изразил баща ми, придружен от картофи с лимон. Рибата беше страхотно крехка и неописуемо вкусна. А когато сервирьорът донесе една чиния хамон на кубчета и го тръсна на масата с лаконичното инвитасион (сиреч заведението черпи), направо щях да го разцелувам. Jamon, това е местната шунка, която се прави от щастливи прасета и може да бъде намерена във всеки магазин. Италианското прошуто крудо е хубаво, но хамонът е една поезия в свинско. Въобще много хубави неща в тоя живот завършват на –он: хамон, салсичон (ще рече наденица), самогон, тирбушон, муфлон и прочие. Сипни ми още един бирон, щото съм жадон, гарсон.

Междувременно някакъв шваба на съседната маса се пеняваше на резултата от футболния мач. Борусия губеше с два на нула. Той беше и единственият, който коментираше нещо. Не че сервитьорите не се бяха подредили в редичка срещу телевизра и можеха да бъдат изтръгнати от унеса си само с гневно размахване на празна бирена халба, но просто каталонците толкова ненавиждат кастилците, че май искаха Реал да падне. Головете бяха посрещани или с гробно мълчание, или с ехидни забележки и смях. То… аз не им разбирах като говореха, ама сега за целите на повествованието забележките са били ехидни. Немчо се оказа от Бремен и редовно заявяваше как Роналдно бил арогантен идиот, а немският вратар трябвало да бъде пратен някъде да сади ряпа. Не разбрах какво толкова се впрягаше, Борусия така и така отиде на финал, ама поне немският му беше правилен и хубав… доколкото немският може да бъде хубав, разбира се. След мъчението, на което виенците подлагат тоя език обаче, бременският беше направо приказка.

Когато с последни издихания хапнах последното парче пипало от паята на Джесика (тя се беше предала отдавна, а оризът беше просто неизядуем), платихме и потънахме във Валпургиевата нощ. В Упсала сигурно вече за трети път повръщаха. Там Валпургиевата нощ почва още от 29-ти следобед. Разходихме се покрай яхтеното пристанище да снимаме лодки и се натъкнахме на някакъв гъзарски нощен клуб. Aston Martin Vantage с чешка регистрация точно паркираше пред входа. Защо мафиотите в бедните републики толкова напират да се изхвърлят? Единствените ламборгинита и мерцедес-макларън SLR пред гранд хотел Виена примерно са с украински регистрации. Не че австрийците не карат спортни машини, карат и то бая, ама някакси… не са толкова биещи на очи. Мистерия енигматична. Обърнахме й гръб и се отправихме из сокаците на Готическия квартал. Ама сокаци, казвам ви, имаше улички, в които двама души ако не се харесват, не могат да се разминат. Ако се харесват пък хептен няма да се разминат.

Нощна Барселона... с дневна найлонова торбичка

Заварихме много интересни гледки. На всеки ъгъл бяха струпани грамадни торби с боклуци. Тъй като уличките са толкова тесни, няма място за специализирани контейнери за боклук. Просто в края на работния ден заведенията и магазини изнасят каквото са решили да изхвърлят в торби и го оставят на тротоара. Малки камиончета минават около полунощ и го събират. Освен това някои магазин изхвърлят непродаден брак, поради което гледката добре облечен мъж да рови в торбите с боклука и от време на време да намира шантаво изглеждаща антика или нещо подобно далеч не е рядкост. Нещо като пазаруване последна ръка.

Джесика реши, че й се пие сангрия. Хлътнахме в първия бар и си викнахме две чаши от тоз компот. Сервитьорката пък се оказа италианка и двенките се разговориха, докато аз съсредоточено филтрирах боровинки от мустаците си. Като си допихме чашите, барманът учтиво, но твърдо ни изгони и затвори заведението. Тоз пък. Ако не ми се спеше толкова… щях да ида в друг бар, в Барселона поне имаше работещи неща, не като Виена. На мен обаче ми се спеше, така че се ориентирахме към хотела. Явно все пак не ми се е спяло чак толкова, защото се будех през половин час от пиянски разговори на улицата.  По едно време някакъв фриц се разврещя по повод неудачния футболен мач, ама някой го замери със стол или може би щайга за домати и нещата се успокоиха. Заспах.

*****

Идеята беше да станем рано, че да се докопаме до Саграда Фамилия преди опашките. Да, ама Джесика нали трябваше да закусва и да пие кафе. А нали се разбрахме, че бързата храна е непонятно понятие в тоя град. В изследователски дух седнахме в едно кафе точно до спирката на метрото, Capp(UK)cino. Не ходете там! За един сандвич с хамон ми взеха четири евро и още толкова за зелен чай, поднесен в предвоенен (имам предвид Реконквистата) очукан метален чайник, който не само беше счупен, ами и подливаше. Някой би ми казал, че това е с цел автентичен дух и не знам още какви изгъзици. Като иска автентичен дух, да ходи да яде гъсеници по гората. Нещастници. Заявих на Джесика, че това нейното повече не може да продължава и за обяд ще си купим храна от някой магазин.

Качихме се на метрото, умело заобикаляйки купчината влажен талаш и пясък, свидетелстваща за нечии неуспешни опити да покрие успешната раздяла на нещастен турист и неговата вечеря. Пред Саграда Фамилия беше вече лудница. Нормално, докато се намоткаме беше станало 10:30. Примирено се подредихме на края на опашката, някъде близо до северния ъгъл на карето. Входът беше от югозападната страна. След не повече от минута доприкаха двама униформени типове и се врязаха в опашката на два метра пред нас. Една униформена типка любезно ни осведомли, че повече хора не бива да се нареждат на опашката, щото нямало да им бъдат продадени билети. Евентуално елате пак след един часа, ама не е сигурно. За сметка на това, продължи тя, сме можели да си купим билети от който и да е банкомат. Виж ти. Заслушахме се внимателно, след което се втурнахме да търсим банкомат.

Имаше офис на банка на съседното каре, намерихме го само от третия път. Вътре вече имаше миниопашка от внимателно слушащи люде, които се бореха с инструкциите на екрана. Банда скодоумни италианци на висок глас обявяваше как можело да се купят билети само за 20:00 или за другия ден. Нещо не ми беше много ясно, бях видял, че самата църква затваря в 20:00, така че няма как човек да си купи билет за тоя час. Нали така? Реших да не се разправям, щото все пак те бяха на екрана, може пък и да е вярно. След около десетминути безплодно ръчкане едната италианка обяви, че банкоматът бил счупен. Това пък предизвика разочарованото блеене на групичка американски туристи зад нас. За щастие имаше друг, чиито тайни мъчно, но непреклонно биваха разбулвани от един японец. Гаджето му пък коментираше всеки успешен вход и можех да видя как цялата опашка усърдно се мъчи да запомни какво точно се случва. В крайна сметка се добрахме и ние, та да видя каква е цялата тая шумотевица.

На лист А4 между двата банкомата имаше инструкции на вездесъщите кастилски, каталонски и английски. След кратко съвещание с тях успях да нацеля правилната поредица от бутони за натискане. Събития -> Саграда Фамилия -> Сутрешна зона от 08:00 до 13:00 -> Интервал от 12:00 до 13:00 (вече беше след 11, а при всеки опит да бъде избран по-ранен час банкоматът получаваше сърдечен… процесорен пристъп и ни изхвърляше в началния екран). Следващият екран се оказа изключително критичен. Имаше четири възможности с дълги-предълги имена. Генерален билет за Саграда Фамилия. Комбиниран билет за Саграда Фамилия и музея на Гауди. Комбиниран билет за Саграда Фамилия и Страстите Христови. Викам си на акъла тия па какво се опитват да ми пробутват някакви страсти, някакви храсти, дай два „генерални билета”, че станахме за бръснене. Банкоматът пожела 13.50 за билетите и още 1.50 за услугата. Пладнешки грабеж, с моите пари ще я достроят тая черква, ей. Взех билетите, изръмжах на муриканеца зад мен да чете внимателно инструкциите на стената и айде към саградата, че и към фамилията.

Беше 11:30, а ние имахме билет за 12:00. Опитът ни да се направим на утрепани и да си влезем веднага беше разконспириран и предотвратен от зорките гардове на опашката. Бяхме принудени да се поразходим някъде да убием един час. То добре че така стана, щото водата пак ме напъваше, та намерихме едно кафе. Сервитьорът явно беше навикнал на слабомехурести туристи, защото като го питах дали може да ползваме тоалетната само сви рамене и посочи с палец зад гърба си. След около деветдесетсекундна импровизация на тема „Райското пръскало” ме досрамя и рекох все пак да си купя нещо. Имаше много вкусно изглеждащи сандвичи по едно евро. Помолих сервитьорю да препоръча нещо, но той само сви рамене и посочи с палец. Явно това ще да му изчерпваше комуникативните способности. Купихме един сандвич с яйце и сирене и излязохме навън. Седнахме в парка пред църквата да чакаме. Наоколо майки разхождаха отрочетата си, цял куп хлапета играеха в доволно шантава катерушка, а три момченца с тениски на Messi си подаваха топка. Само Сюзън, внучката на Смърт я нямаше, за да бъде идилията пълна.

Като настана време се подредихме пак на опашката. Не тая голямата, а една по-малка, за хора с билети. Голямата е за хора още несдобили се с билети. Влязохме в двора, ловко избегнахме няколко групи туристи с гид и се озовахме пред църквата. Статуя на Иисус издялан в раннокомунистически стил посрещаше вярващите. Над него имаше грамадно стилизирано алфа и омега, а самите крила на вратите бяха всъщност две страници от евангелието. Разни статуйки, орнаментченца и прочие красоти придаваха на зданието вид на излязло изпод ръцете на дете на плажа с кофа вода. Не беше лошо.

Вътре беше страхотно красиво. Таванът се губеше някъде на 60 метра над главите ни, подпрян от дебели колони. Ама като казвам дебели, пет души едвам биха ги обхванали. Въобще Гауди е вярвал в дебелите колони, на доста места в града ги имаше. Колоните пък бяха разклонени на различна височина под тавана, и заедно със струящата през прозорците от цветно стъкло мека светлина придаваха на цялото помещение вид на вековна гора. На югоизточната стена беше изсечена молитвата „Отче наш” на има-няма 80 езика. Само дето българският беше с машинен превод, защото не си спомням никъде да се споменава „дай ни днес ежедневния хляб”. На черковнославянски беше по-смислено.

Саграда Фамилия отвътре.
Стоя в края на нефа, виждат се
двама от евангелистите в
средикръстието и разклонените колони.

Малко за архитектурата и наименованието на тоя тип църкви, в случай че не съм го споменавал. Катедралата е църква, в която служи епископ. В този ред на мисли Саграда Фамилия не е катедрала, защото барселонският епископ служи в катедралата в Готическия квартал. Не е и базилика, защото базиликата е църква с пазар. Истински базилики в Европа има три: в Рим, в Киев и в Плиска. Официално Саграда Фамилия я строят за базилика, но не виждам къде ще е пазарът. Така че: църква. Въпросната църква има формата, както цветущо се изрази Анатолий от Москва, на коридор с покрив, пресечен с друг коридор с покрив, така че цялото нещо има формата на кръст. Дългият коридор се нарича неф или кораб, а късият – трансепт. Сиреч пресичащ. Пресечната точка на нефа и трансепта си няма име на български, но на руски е средикрестие. Набързо побългарявам думата и става на средокръстие. Средокръстието е оградено от четири колони, които в католическата традиция са посветени на четиримата евангелисти, Марко, Матей, Иоан и Лука. В Саграда Фамилия всяка колона е посветена я на някой апостол, я на друг светец, но тези четирите в средата си бяха на евангелистите. Всеки от тях си има животно символ и обикновено е придружаван от него на колоната си, но на тези колони бяха изографисани само животните, без самите апостоли. Крилат телец за Лука, орел за Иоан, овен за Матей и лъв за Марко.

През стъклописите струеше
топла светлина.

След като се нагледахме на красотите искахме да видим дали няма начин да се покатерим някъде нависоко, че да гледаме Барселона отгоре. Имаше стълбище и галерия, която опасваше цялата църква на около 20 метра височина, но бяха затворени. За сметка на това имаше асансьор. Втурнахме се радостно към асансьора, но бяхме спрени от лелка, която ни поиска билетите. Таз пък. Погледна билетите и рече, че не можело да се качим на асансьора, щото те били само за партера. Ай сиктир. В крайна сметка разбрах какво се е случило. Различните фасади на църквата имат различни имена в зависимост от сцените от живота на Иисус, които илюстрират. Кулата с асансьора се намира откъм страната на Страстите Христови. Къде ли го бях виждал това именце преди, а? Значи комбинираният билет за Саграда Фамилия и Страстите Христови е комбиниран билет за църквата и асансьора. Ми да го бяха написали това, мамицата им каталонска алчна. Питах какво да правим сега. Ми идете на гишето за билети (при което на мен ми се изправиха косите при идеята да се редя на цялата опашка за един смотан хасансьор), можете да си ги купите от вътрешната страна.

Отидохме на гишето, където продавачите явно бяха свикнали на такива истории, защото пичът спря опашката и ме пита какво ми трябва. Снабдих се с два билета за асансьор срещу скромната сума от 4.50 евро на човек. Кръвопийци. Дробоядци. Изнудвачи долни. Отидохме обратно на асаньора, ама нееее, не можело да се качим, щото билетът ни бил за 13:45. Пък сега беше 12:30. Думи нямам. Решихме да видим какво може да се разгледа наоколо, без да ми поискат половин кило плът за него.

Под църквата има музей, посветен на строежа на църквата. Пф. От него узнахме, че Гауди е бил просто гениален. Първият му модел за Саграда Фамилия е бил в неоготически стил. От него са останали тук-там по някой прозорец и колонадка. Вторият е използвал сериозно математиката на параболите, но от него не е включено нищо. За третия Гауди сериозно се е заровил в математиката, докато не е открил хиперболоидите. И тогава вече е станала пълна касапница. Почти всички, да не кажа съвсем всички, орнаменти в постройката са математически функции. Плакати и видеоклипчета подробно обясняват математическите разсъждения, така че човек накрая да си кажа ебааааси, и аз го разбрах. А разполагането на шантавите арки е уникално просто.

Първи модел: неоготически.

Втори модел: параболически

Трети модел: хиперболически

Носещата арка носи тегло, което я натиска надолу. Ако моделът се обърне с главата надолу и арката се замени с верижка, гравитацията ще оформи веригата по най-енергетично изгодния начин. Ако всички брънки на тази верига бъдат запоени в текущото си положение и моделът отново бъде обърнат, то веригата ще оформи точно нужната форма на арката. И така с пръчки, вериги и малки торбички с оловни тежести Гауди е направил много елегантен модел за формите на носещите компоненти. Направо ум да ти зайде.

Докато се подмотквахме и ахкахме да разните му там гауденски щуротии, стана време за асансьор. Наредихме се на опашката и айде нагоре. А отгоре… гледката е честно казано разочароваща. Няма галерия или нещо подобно, а просто прозорци в тялото на кулата, разделени от носещи колони. Половината от гледката е към тялото на църквата, където трябва да бъде издигната централната кула на Иисус, другото е нацепено на порции. Поснихмахме каквото можахме и тръгнахме да се спускаме в съседната кула. На втората крачка забумтяха камбани. Беше два часът. Ама те много красиво звъняха. Погледнах нагоре в очакване да видя как тонове бронз се люлеят величествено… и запсувах мощно. Вместо камбани, на върха на кулата имаше четири високоговорителя. Мизерници мизерни нещастни. Продължих да се спускам, мърморейки злодейски.

Гледката отгоре е леко ограничена...

... но си струва

Последната част от спускането беше много интересна. За разлика от останалите стълбища в кули, които обикалят около носеща колона, тези стъпала бяха закачени за външната стена, а вместо носеща колона имаше… сто метра въздух. Бая впечатляващо си беше. Почти успя да ми оправи кофти впечатлението от гнясните им високоговорители. Почти. Вече бяхме изгледали каквото можеше да се гледа и излязохме навън. Равносметката: 18 евро и 4 часа за нещо, което може да се разгледа за 12 евро и 40 минути при правилна организация. Никаква вяра на каталонците, ако става дума за пари.

Време беше за обяд. От вчерашната разходка имах мъгляви спомени за един супермеркат в близките пресечки. Намерихме го от първия път и се снабдихме с хамон, салсичон и хрупкав хляб за сумата от 2.70. Купихме си още вода и тръгнахме към… метрото. Повозихме се до спирка Барселонета и оттам се занесохме на плажа. Иху. Едва си бяхме опънали кърпите и веднага присоса някакъв маймуняк да ми продава бира и мохито. Пиша ти плюс за идеята, мой човек, но нито бира искам, нито мохито. После пък като почнаха да се изреждат – един продава дини, друг сладолед, трети сладолед, някаква дебела негърка сплиташе коси и редеше мъниста, абе лудница. Не че ги нямаме по родните плажове, ама гъстотата на квадратен метър на тия беше впечатляваща.

Тъй. Вече нямах никакви оправдания да отлагам. Жълт-нежълт флаг, трябваше да се изкъпя в Средиземното море. Като го знаех от предния ден какво беше студено, рекох че трябва да се юрна мощно. Юрнах се мощно. Студ! Дъното изчезна под краката ми на втората крачка. Още по-студ! Заплувах по гемиджийски, после им показах и вампор на кое викат. Кеф голям. В Рилските езера беше по-студено. Все пак си излязох бързичко. Вятърът ме изсуши моментално и по кожата ми останаха едни такива големи мощни солени кристали. Пък те бодяха. Не беше хубаво. Нашто море е по-готино. И мацките са по-готини. Тукашните на плажа бяха от първокачествен хамон и бекон, загърнати сериозно в якета и шалове. Барселонски гевезета. То вярно, че не беше кой знае колко топло, ама не беше чак толкова студено. Разни немци пък вече се бяха почнали в очакване на тазвечершния полуфинал, Барселона срещу Байерн Мюнхен. Дано само да няма пак такива изстъпления по улиците като снощи.

Занесохме се до хотела да се обезсоля. Докато се натуткаме беше време за хапване. Решихме да видим дали аджеба ресторантът дето ни го препоръча наш Мунчо от рецепция става за нещо. Цените си бяха бая заможни, обаче нещата звучаха много вкусни. Поръчахме си четири тапас, които вече не помня щото тоя файл се затри докато го писах предния път и сега го възкресявам по спомени. Едното беше октопод по ммммнещо си, който беше лют. Имаше и едни мининаденички на скара, и маслини и още разни неща. Порцийките бяха като извадени от каталога на Барби… и по лъскавина, и по големина. На всичкото отгоре ни таксуваха и за хляба, който не бяхме поръчвали, но донесоха напук. Шибаняци. Още бях гладен, така че се разтършувахме за магазин. Имаше един пред хотела, но в него шунката, на която имаше огромен фабричен надпис ЕДНО ЕВРО, струваше четири. И нямаше хляб. Така че се поразходихме малко из уличките и намерихме друг, откъдето си взех салам и арабски хлебчета и вечерях в хотела като истински бай Ганьо със захлупците.

Спах като пън.

*****

Алармата звънна в осем. Препсувах я и заръчах да се обади след час. Алармата звънна в девет. Него ден бяхме решили да идем до манастира Монсерат, на около един час път от града. След неизбежната закуска на Джесика, този път в евтиното кафе с Xocolate caliente (нито хоколате имаше, нито калиенте), се натоварихме на метрото и бегом към централна гара. До Монсерат се стигаше с регионалния влак R5 и билетът струваше… хм… предния ден бяхме установили, че на каталонците за пари не може да се вярва. Сега беше същият филм. Навсякъде се рекламираха комбинирани билети за Монсерат от 26 до 46 евро. Преди да стигнем до същината на въпроса какъв билет да си купим, малко топология.

Манастирът Монсерат се намира в планината Монсерат, на около 50 км север-северозапад от Барселона. Всъщност наименованието планина е твърде оптимистично за тая скала. Просто се издига рязко от околните полета и създава впечатляващ контраст. Естествено, влакът минаваше долу в ниското, а не близо до манастира. Кой нормален отшелник близо до релсите? Аз се отказвам от всякакви земни блага, с изключение на сандвичите с пача на леля, които тя ми праща всеки ден с влака. Не става някакси. До манастира се стига по два начина, с лифт или със зъбчата железница, като двете превозни средства тръгват от две съседни спирки на регионалния влак. И тук започва ценообразуването.

Билеет за влака и лифта или за влака и зъбчатата железница струва около 15 евро. Комбиниран транспортен билет за влака, лифта и зъбчатата железница, плюс кабелната железница до околните параклиси (ще стигнем и дотам) струва 26 евро. А комбиниран билет за всичко упоменато дотук плюс разходка из манастира струва около 40. Не ща да им гледам манастирите отвътре, дай един билет за бедни студенти от 15 евро.  Така де, два. Отиване и връщане. Натоварихме се на испанския еквивалент на електричката за Перник и отпътувахме.

Интересен беше тоя влак. Първите десет спирки бяха под земята, права линия на северозапад. След около 40 минути лашкане бяхме на станцията на лифта. Тя е разположена удобно точно до гарата и разписанията на транспортите са съгласувани. Пичозно. Лифтът беше жълта кабинка, на която пишеше товароносимост 35 души. Това ще да са били 35 виетнамци, щото ние 20 едвам се събрахме. Заклатушкахме се нагоре по склона, като на моменти си беше направо по склона, имаше участъци където минавахме на не повече от метър-два над околния пейзаж. Цялото изкачване траеше около 15 минути и разкриваше все по-красиви гледки. Полета, разни там сини планини, лъкатушеща река с път до нея, автомобили с размерите на играчки и други такива благини.

Изглед от лифта...

...и към кабелната железница

Горе беше умерено прохладно и пълно с туристи. Търговията беше на ниво, два огромни ресторанта, плюс няколко по-малки (и съответно по-гъзарски, скъпи и с по-хубава гледка), музей, хотел и още там какво имаше. Отделно имаше десетина сергии, които продаваха домашно сладко, мед, салами, сирена и каквото още може да привлече окото и портфейла на драгия турист. Над всичкото това манастирът гордо беше вирнал кула, в стил не ме занимавайте с вашите мирски проблеми, ама все пак елате повече, че трябват дарения за нов иконостас. Или там каквото ползват вместо иконостас. Абе идилия пълна.

Стръмно нагоре и стръмно надолу се виждаха кабелните железници към параклисите Сан Хуан и Санта Маргарита. Бяха строени в много икономичен стил, линията беше само една, с удвояване точно в средата. Двете вагонетки, които бяха противотежест една на друга, се разминаваха на удвоеното място и после пак си влизаха в единичния коловоз. Хитро. Реших да се пробваме да стигнем пеша до Сан Хуан по някое време. Първо обаче купих две минерални води от близкия магазин и се разходихме покрай манастира, както се оказа, в погрешна посока.

Испанските полета.

Погрешна не защото водеше към някое блато или към манастирските кенефи примерно, а защото слизаше надолу към „цивилизацията”. Все пак успяхме да разгледаме разни интересности. На всеки стотина метра имаше малка мозайка, изградена от далеч не малки плочки. Абе най-нормални фаянсови плочки със страна 15 см, ама на тях бяха изографисани разни светци. От бърканицата от езици успях да дедуцирам, че това е ежегодно състезание по изографисване на светци, победителите в което получават честта „мозайките” им да красят пътеката към манастира. Плочкаджии-художници. Кой би помислил? Усещането беше някак странно, като обществена тоалетна, в която те гледат строго какви ги вършиш. Единственото нещо по-нагъсто от тия мозайки бяха кошчетата за боклук. Ако се позасилех малко, можех да прескачам от кошче на кошче като някой катеричок. За щастие намекът беше възприет и боклуци по алеята нямаше. Само фасове. Имаше и доста чешми, всичките до една затегнати и с изкъртени кранчета. Препсувах стиснатите монаси, които очевидно имаха интерес никой да не пие безплатна вода, а да трябва да се бъркат за магазинерска.

Ей такива плочници имаше навсякъде

Като се наразходихме, си харесахме една пейка за обяд. Хамон, салсичон и арабски хляб, прокарани с тая диуретичната водица, та се наложи да изненадам едно дърво в гръб. Тия каталонци наслагали кофи, ама няма кенефи, баси железните мехури значи. С олекнала раница и нахранена душа се върнахме обратно към магазина, пардон, манастира. Разни табели обозначаваха разни екопътеки с въпиющи кажжгидета, разстояния и цели. Решихме да не се изхвърляме чак толкова. Намерих един работещ шадраван пред входа на манастира и си напълних бутилчицата. Отпих… и моментално се превъплътих и аз в шадраван. Водата беше отвратителна. Почнах да благославям стиснатите монаси, които очевидно не искаха банда посрани туристи да им осерат светата обител. Естествено, остава въпросът какво са пили едно време обитателите на въпросната обител. Херес от Малага сигурно и други такива богоугодни течности.

Намерихме и един кръст с Иисус и разни други люде около него. Нищо особено, ще кажете, ама Джесика възкликна, че това било началото на Виа Кроче. В превод от извратен латински – пътят на кръстовете. Католиците си имат такава великденска традиция, 14 сцени от пътя на Иисус към Голгота, започвайки от римския концлагер и стигайки до свалянето му от кръста когато вече е предал Себе дух. Въпросното виа Кроче е част от великденското богослужение и попът, пардон, кюрето се разхожда из 14 места в църквата, където има разни други обреди. Тукашният път на кръстовете започваше точно от горния край на манастира и стигаше до, както предполагахме, един самотен кръст на около километър по птичи полет и далеч повече по склоновете на планината. За съжаление не можах да им се порадвам много, защото всеки кръст беше правен от различен автор и повечето бяха дълбоко стилизирани, символизирани и прочие изсирани. По едно време ми писна да гледам одрано от ръждив пирон във форма постижима само от надрусан шестокрак паяк, очевидно представляващо знам ли и аз какво и рекох на Джесика да си потърсим нещо друго за гледане.

Началото на Виа Кроче:
Иисус с Пилат Понтийски

И хоп, поискайте и ще ви се даде, нагоре по склона се разклоняваше тясна пътечка. Бях пресметнал Сан Хуан да е горе-долу в тая посока, така че айде към Сан Хуан. Пътечката беше живописна серпантина, препречена тук-там с откършени от бури сухи клони, но очевидно поддържана. Стигаше до каменна площадка със страхотна гледка към манастира и никакви изгледи за път до Сан Хуан. Ми майната му на Хуан. В манастира май статуите на светците вкупом бяха слезли от постаментите си и си бяха спретнали въргал със стотина демона, две девически училища и поне една гайда. Врявата беше неописуема. Възползвах се от своята многофункционална чикия + свирка марка Хеклер и Кох и дадох своя принос за общата какафония. Когато на Джесика спряха да й пищят ушите се върнахме обратно към пътя на кръстовете.

Манастирът отвисоко

Малката площадка на магера,
барабар с цъфнал розмарин.

Пътьом се натъкнахме на нещо, което според мен беше тайната градина на манастирския магер. Един до друг имаше храсти розмарин, мащерка, дафинов лист и сигурно още други неопределени подправки. Имаше и хвойна, която точно пускаше нови връхчета, идеално за човек, който иска да си направи сам джин. Обзет от ентусиазъм се опитах да изтръгна един малък стрък мащерка. Той пък взе че излезе с половин шепа пръст, егати коренището. Още по-добре. Загънах го в мокра салфетка и го натъпках в найлонова торба, която надлежно забравих в раницата си за останалата част от пътуването.

Върнахме се към манастира, който така и не бяхме успели да разгледаме. Голямото меле се беше разтурило и човек вече можеше да се навърта наоколо без ушната му кал да севзриви. Манастирът беше странна смесица от традиционен испански стил с голи стени, зъбери и квадратни кули, и арабски стил с колонади на два етажа, стройни арки и плавни заоблени линии. Интересно беше. Мернахме една опашка. Насочих се натам да видя дали не раздават банички, ама се оказа опашката за влизане в манастира. От тия с комбинираните билети. Обърнах им гръб и влязох през съседната врата, която водеше в църквата. Тъй де, какъв би бил тоя манастир без църква. Все едно кръчма без бира. Или без кенеф. Стряскащи мисли ме обземат понякога.

Вътре течаха ремонтни работи и шумът беше не само оглушителен, ами и ехтеше. Много яко. Въобще когато испанците се хванат да вършат някаква работа, те държат всички наоколо да разберат, че сега ще се Върши Работа. Като под наоколо се разбира съседните часови пояси. Мощно зачукване на стоманените пръстени на скелето, подвикване, машини, двигатели, бучене, пуфтене и прочие индустриални звуци. Рамщайн биха могли да запишат нов албум само с диктофон и малко китара колкото да не е без хич.

Порядъчно одухотворени (и леко пооглушели) се спуснахме към станцията на лифта. Следващият беше само след 10 минути, иху. За сметка на това влакът закъсня. Джесика се бухна на една свободна седалка и спа чак до централна гара. Не знам да завиждам ли или да охулвам подобни люде, които могат да спят седнали в градския транспорт. За мен е непосилен подвиг това. Дайте ми някой обор да изчистя по-добре. Или да решавам судоку. Решавах судоку. Да живеят умнофоните.

Обратно в Барселона решихме, че е време да разгледаме пласа Еспаня и околностите. Както вече споменах, на тоя площад се намира хотел Каталуня Плаза, който не е забележителен с абсолютно нищо освен объркващото име. Освен това там е и арената, още известна като корида. Там дето произвеждат телешко по особено жесток начин. В случай, че не ви е ясно какво се случва на една борба с бикове, ей сега ще ви осветля. Излиза бикът значи един такъв спокоен, спокоен. Излиза и матадорът един такъв спокоен, спокоен. А това със съветското знаме се случва чак накрая. Щото всъщност матадорът още си пие кафето и замезва с хамон, мамка му матадорска. Междувременно половин дузина калтаци на име пикадори се изпльоскват на коне на арената и почват да подготвят бика за термична обранотка. Пиките се забиват малко зад врата на бика, така че хем да му охлабят мускулите и той да почне да тича с наведена глава, хем да позагуби малко кръв. След пикадорите идват други трима галфони, бандерилероси. Те пък закичват бика с бандерильос, ярки панделки на назъбени шипове, които хем лазят по нервите на добичето, хем го болят, хем още повече му източват кръвчицата. И чак след това идва ел матадор де торос, демек касапина, който с добре премерено промушване на сабята си (или няколко ако не се е премерил добре) гътва нещастното животно и го привежда в състояние годно за гулаш. Естествено той не може просто така да се разхожда по сабя, та има и помощник-оръженосец… малко като Белгуев дръж ми хуя. Ако матадорът се е представил изключително добре в това занимание, бива възнаграден с ухо или пък две, в редки случаи и с опашка. За щастие това недоразумение, наричано от едни спорт, от други изкуство, а от мен просто малоумие, е забранено в цяла Каталония през 2010 г.

Пенсиониран бик мърмори
по адрес на днешната тележ.

Обръщайки гръб (метафорично и физически) на коридата, човек се озовава лице във фасада с немного дълга улица, заобиколена от грозноватички сгради в стил социалистически футуризъм и увенчана с баир. Сградите са павилионите от световното изложение през 1929, което автоматично им подобрява статуса на късноимпериалистически постфутуризъм, щото изглеждат направо невероятно за строени през 20-те години. Баирът пък е Монтжюик (Montjüic), което би могло да се преведе свободно като Чифут тепе. Иначе казано Еврейския връх. Там е построен и дворец, който помещава Националния исторически музей на Каталония (абе тия си драпат за независимост и това е) и се е използвал както за откриването на Световното изложение, така и за това на Олимпийските игри от 1992. Следващото мащабно събитие в Барселона ще бъде през 2199, щото явно си обичат тия цифри. Интересен е подходът на строителите на това нещо. Има няколко броя стълбища и фонтани, единият от които даже прави спектакъл на тъмно. Всички стълбища са снабдени и с ескалатори… чак до последното, което не е. Все едно някой е казал на трудноподвижните абе каквото можахме – направихме, оттук нататък се оправяйте самички. Този мотив редовно се наблюдаваше и при спирките на метрото. Излизаш, излизаш, излизаш и оп, Лазаре, стани. Сбъркана работа.

Фонтанът дето прави спектаклите.

Готин дворец е, бих се заселил в него.

Полюбувахме се на чайките, къпещи се във фонатана, и се отправихме към хотела. Джесика наложи вето на идеята ми да идем да разгледаме укрепленията и другите бъзикни в парка Монтжюик. Май я бях счупил от разходки, щото все обясняваше колко е уморена. Странно. Минахме през хотела за предвечерното освежаване и се юрнахме към Ла Бокерия (Ла Женския Пазар) да пием плодов сок. Много хубав плодов сок продават там. Особено след няколко поредни дни туристическо обикаляне. Попълних запасите си от подаръци и сувенири, харесах си няколко салама, които обаче не купих, и пак взех да огладнявам. И то повечето сергии бяха вече затворени, представям си ако беше сутрин какъв вой щях да надам. Разбрахме се да дойдем на следващия ден, че да надам вой. И да разгледаме както трябва.

Опарени от опита си от предната вечер, не ни се експериментираше със странни ресторанти. Пък и в Краля на скаридите имаше доста неопитани благини. Речено – сторено, хайде към Краля на скаридите. Докато Джесика се освежи, вече бях успял да поръчам дос сервесас, пор фавор. След половин минута сервитьорю се върна с две малки бири. Кво е тва бе, питам го. Ми дос сервесас, отговори той невъзмутимо. Изгледах го мръсно, отворих менюто и си поръчах уна хара де сервеса, щото кой ги пие тия маленките лимонадки. Освен това поръчахме нещо, което в менюто беше написано като „пържена дребна риба асорти”. И калмари на скара. И риба монах. Да има.

Пържената дребна риба асорти бяха пържени парчаци прясна риба, пред които и скумрия би изглеждала засрамено. Викам си ако това им е дребната риба, каква ли им е едрата. Донесоха и рибата монах. Така и не мога да разбера коя точно риба монах ядох. Щото са две разновидности. Едната е „бедняшкия омар”, която напоследък май е по-скъпа и от омарите и е придънна костна риба, която достига докъм стотина кила. Другата е нещо средно между акула и скат, с други думи хрущялна риба, ама и тя не е много лека категория. Мойто рибе не беше чак толкова грамадно, но пак пълнеше голямшка чиния. Интересното при нея е, че нямаше ребра, а целият гръбначен стълб беше срастнат в една гладка обла триъгълна кост. Много вкусна история, особено с масълце и лимонче. Калмарите на скара пък бяха един път. Цяла купчина вкусни мръвки, които станаха причина за поръчването на още една хара де сервеса.

След като за един час бях погълнал повече риба отколкото за последната половин година накуп, се запътихме ухилени към хотела. В един супермеркат точно доставяха пресен бял хляб. Не устояхме на изкушението и се снабдихме с един. И малко хамон. За обяд на другия ден, вие какво си мислите, тая вечер и тик-так не можех да сложа в корема си повече. На това място в бележките ми се мъдри многозначително думата „Череши”. Явно като сме ходили на пазаря съм купил череши, ама дали съм ги ял тая вечер или не, не мога да си спомня. Сигурно съм, щото череши са това все пак. Хем вкусно, хем занимателно, има какво да плюеш и почти винаги има по кого да го плюеш. А колко меко беше леглото. А как непробудно спах.

*****

На другия ден трябваше да освободим стаята. За щастие Мунчо на рецепция се оказа достатъчно разбран, че да ни позволи да си оставим куфарите на съхранение докато не стане време да си ходим. Подредихме ги до няколко техни събратя и се отправихме към последните неизследвани туристически кътчета на Барселона. А именно – парка Гюел. Макар и името му да звучи като ономатопоетично на молитва към порцелановия бог, Гюел е бил готин човечец. Меценат, филантроп, любител на шантавото и покровител на Гауди. Именно той е възложил на гореспоменатия математически гений Каса Батло и Каса Мила, а май и самата Саграда Фамилия, за нея не се сещам вече. Паркът, носещ неговото име, също е проектиран от Гауди. Представям си как е протекъл разговорът им.

„Пич, имам гениална идея. Айде да направиш парк.”

„Ми хубаво, само като озеленител не бях бачкал. Къде ще го правим тоя парк?”

„Ами имам едно местенце, ще стане за чудо и приказ. Искам да го направиш така, че хората да говорят за мен години напред.”

„Нямаш грижа, шефе. Къде го туй местенце?”

„На майната си”, гордо отговорил Гюел.

Паркът се намира на един склон, до който се стига след сериозно изкачване, значително пуфтене и порядъчно споменаване на името на Гюел. Обикновено в контекста на близки роднини от женски пол, неясни анатомични особености и притеснителни приложения на нездравословно изглеждащи оръдия на труда. Когато обаче човек успее да си избърше потта от челото и да се докопа до дефибрилатор, че да се рестартира, усилието си струва. Поради естеството на терена, който е равен, но под ъгъл трийсетина градуса, паркът е терасиран. На първото ниво е входът, ограден с две кули построени от нещо, което прилича на карамелизирана захар. От входа нагоре води двойно стълбище, което пък е оградено с множество мозайки. Отново от фаянсови плочки, но този път натрошени на ситно и подредени в геометрични мотиви и цветя. Абе истинска мозайка. Естествено, никъде няма една права линия, като дори и стъпалата са леко заоблени. Започвам да разбирам откъде се корени страстта на барселонци към шарените плочки. Гауди сигурно и възглавницата си е облицовал с тях. Бях виждал фаянсова мозайка в Берлин, в Пергамонмузеум има възстановка на Портата на Ищар, но трябва да призная, че Гауди не отстъпва по нищо на вавилонците.

Вход като в замък от приказките

Стълбище, плочки, колони и туристи

А плочките са красиви... и хладни

На върха на стълбището има един грамаден ухилен гекон, от чиято уста се лее вода. Отново целия във фаянсови люспи. Плочки. Така де. Туристите ожесточено се снимаха с него, като общото занимание по позиране и намиране на подходящ ъгъл напомняха на експлодираща чиния спагети. Докато ръчках Джесика да ходи някъде да я снимам, нещо сръчка мен в гърба. Обърнах се буреносно, гръмовержно и заплашително и се озовах лице в теме с прегърбено старче,  което мърмореше нещо под нос. Извади една хартиена салфетка от джоба си, разгъна я с драматично движение, избърса една пейка и ме покани да седна. Ошашавен седнах, при което той се отдалечи в лов на нови неизбърсани повърхности. Пич. За съжаление не можах да се възползвам задълго от любезността му, щото трябваше да продължаваме. Сгазих разни с нищо не виновни ми люде, снимах Джесика и продължихме нагоре. Жегата ставаше все по-осезаема.

Геконът пред колонадата

Финансови плочки

Над стълбището има голяма колонада в стил Гауди. С други думи, колоните са много и дебели. Тя поддържа следващото ниво, до което ще стигнем след малко. Настрани от колонадата под разнообразни ъгли се разклоняват други стълбища, които преливат в алеи из парка. На една такава алея някаква девойка усърдно се бореше със странен музикален инструмент, чиито метални струни почукваше… ми с чукчета, няма с вилици да ги почуква. Изглеждаше като брутално изканибалстван клавесин или може би харпсикорд. Във всеки случай свиреше много приятно. Послушахме я малко и се качихме на нивото над колонадата. То представляваше огромна площадка, посипана с пясък и оградена от нещо, което Джесика нарече Змия. Ни глава имаше туй влечуго, ни опашка, така че аз го преименувах на Макарона. Макаронът представляваше ужасно дълга виеща се пейка, образуваща сепаренца и серпантинки, която опасваше три страни от въпросната площадка. Отново украсена а ла Гауди. Кеф ти седиш, кеф ти снимаш. От нея се откриваше чудна гледка към Средиземно море, барабар с останалите саградофамилни забележителности. Барселона отвисоко не е кой знае какво, но винаги е приятно да имаш море за фон.

Открихме как да се гаврим с панорамните снимки.

След поредната серия снимки беше време за обяд. Избягвайки тълпите мароканци, алжирци, тунизийци и прочие арапи продаващи дрънкулки и слънчеви очила, се настанихме на една сенчеста пейка, разопаковахме хамона и замезихме щастливо. Около нас три други семейства бяха стигнали до същата идея, така че когато група бабки искаше да седне на полусянка и да обсъди болестите, внуците, съседите и днешната младеж, за тях нямаше място и трябваше възмутено да се възмущават някъде другаде. Разходихме се още малко под вече сериозно бодящите слънчеви лъчи, при което аз се предадох и си купих шапка, че да не ми пече на плешивото. Заслизахме обратно към цивилизацията.

Най-после успях да разгледам La Boqueria както трябва. То… човек ако е виждал „нормални” пазари, бокерията не е чааак толкова впечатляваще. Ама на мен, прясно доставен от Виена, ми се струваше че съм умрял и Бакхус и Один ме дърпат кой да ме достави в рая. Цялата история е покрита с горещ ламаринен покрив и се разпростира на площ, по груби сметки, около пет декара. Сергиите са специализирани, което на пръв поглед не звучи особено шашкащо, нали така. Само че сергиите са много тясно специализирани. Имаше една само с люти неща. Чушки, пипери, хрянове, джинджифили и прочие изгарящи небцето, езика и някои окръжни мускули неща. Имаше сергия с гъби. Цели купища сергии с плодове, други със зеленчуци, трети с подправки. Сергии с риба и сергии с морски дарове. Месарници и саламарници. Сирена, кашкавали, масла и млека. Птици. И то не само пуйки и кокошки, ами и гъски, патици, фазани, фламингота, щрауси, бекаси, контрабаси и колбаси. Разхождах се и точех лиги, мечтаейки си за пресни агнешки котлетчета, телешки език в масло, охлюви с горгонзола, жабешки бутчета със спаначен сос и други подобни благини. Доста сергии си имаха вакуумни машини и си подреждаха нарязани колбаси и късове месо за бърза търговия. Най-впечатляващи обаче бяха ножовете на лелките, порциониращи рибата. Въплъщавайки изгубения параболичен стил на Гауди, ножовете бяха тънки, с острие минимум 30 сантиметра, ако не и повече, широки около 10 см в основата и стесняващи се до остър връх. Ама не се стесняваха по права линия, както вече загатнахме, а с парабола. Като резултат, сръчните лелки можеха с едно движение на китката да отрежат гладко парче риба, мръвка или каквото там трябва да бъде транширано, без по него да си личат следи от нож. Щото колкото и да се остър правият нож (а аз имам едни много остри), всеки път когато острието се изтегля назад, равнината на среза се променя, макар и с мъничко. А тези красавици и техните лезвиета оставяха парчетата гладки все едно отрязани от развилнял се самурай. Да бях останал да ги гледам още малко, сигурно щях да се подмокря. Инвестирах последните си 20 евро в разнообразни салсичони и един плодов сок. Много вкусни тия плодови сокове, ей. Като идете там, не се мятайте на първия ред сергии, там взимат скъпо. Малко по-навътре са народните вкусотии.

Люто

Миди, скариди и керемиди 

Гъбоци

Пресни плодове

Още морски дарове

Вкусотии

Върнахме се в хотела да си вземем багажа. Стаята за съхранение се беше населила порядъчно и издирването на куфара си беше миниприключение само по себе си. Като свършихме и това добро дело, отидохме на яхтеното пристанище да си вземем довиждане с морето. Макар и в града да беше горещо, силният вятър край морето си беше направо студен, така че не се застояхме особено дълго. След известно проучване бяхме осъзнали, че нашият автобус за шест евро от летището е скъпият вариант, можехме да стигнем и за две, ако вземем един градски автобус. Едно, ако го вземем с картите за 10 пътувания. Или безплатно, ако го вземехме в рамките на 75 минути след началото на пътуването с метрото. Кеф, а? От втория опит даже успяхме да намерим спирката на автобуса на Пласа Еспаня. Ама не точно на Пласа Еспаня, ами на съседния булевард, където той прави обратен завой. Испанци. Мили хора.

Испанските автобуси са, както в много други страни, със спиране по желание. Иначе казано, ако на спирката няма хора и никой вътре не е натиснал бутона, автобусът отминава като пич. Което изигра лоша шега на една блейка. Щото тя беше седнала на спирката, ама задълбочено четеше книга. Автобусът приближи плахо като срамежлив носорог, видя че не му обръщат внимание и се включи обратно в движението. Някъде в тоя момент блейката вдигна глава, скочи и тръгна да рита задната броня на автобуса. Това предизвика многословна тирада от страна на шофьора, която можеше да се обобщи в четири любими български думички, започващи с „Д”… и завършващи на …атиебамайката.

След много засукано обикаляне покрай пивоварни, товарни терминали и пощенски станции автобусът ни стовари на терминал А. Сиреч за нАши хора. Положението беше вече нетърпимо, но бързо (всъщност далеч не бързо, щото имаше бая материал за освобождаване) посещение в близката тоалетна успокои ситуацията. Предадохме си багажите без особени инциденти, след което обединихме последните си монети за вечеря в Макдоналдс. Класа, брат. Нямаше Бъргър кинг, затова. Потресох продавачката по изпитания си маниер, поисквайки три чийзбургера и големи картофки. Постарах се да не се замислям особено за вкуса на бюргерите и ги затиснах отгоре с картофките, че да ми стигне по време на 160 минутния (а вървете смятайте) полет обратно до Виена.

Хванахме залез над морето. Обожавам залези над морето. Нашето е чудесно за July Morning, ама залезите над водата са просто да ти се накъдри мустакът. Прииска ми се да съм в лодката, мандахерцаща се сред вълните долу, вместо в самолета, мандахерцащ се сред облаците горе. Някой ден… Въобще готино местенце е Барселона. Бих живял там, да работя на брега на морето и да папкам грамадни „дребни риби”. То аз на Бора Бора бих живял, ама още не съм го измислил как ще стане. Айде, вървете в Барселона да ядете хамон и не забравяйте, човешкият размер бира е хара де сервеса, иначе ще ви цакат малка. И внимавайте с водата.

Наздраве!