Шарено лайно вика Чебуратор.
След успешното морско пътешествие тази... пардон, миналата година компанията реши, че да се организираме отрано за разни такива истории е блага работа. В този капиталистически дух на пълна липса на спонтанност си запазихме места за Нова година още в края на август. За шестнайсет човека. Отидохме осемнайсет. Все пак наши хора сме, не сме напълно лишени от спонтанност.
По всеобщо съгласие и липса на мерак да търсим други неща, приехме предложението на Немзи да идем в Чепеларе, в хотел Родопски къщи. То не беше точно хотел, по-скоро комплекс от еднофамилни къщички, които на рекламата изглеждаха страхотно. Запазихме си две с шест легла и една с четири, щото като правихме резервацията още не знаехме, че ще сме повече. Списъкът с люде изглеждаше плачевно. Само двойки и семейства, егати скуката. Айде, аз и сестра ми ясно, wincest is the best cest дето вика Емо, ама оттам нататък като се почне: Дани и Надя, Геша и Хари, Боби и Немзи, Гришата и Сима, Ангел и +1... Всички искрено недоумявахме какво точно значи това +1 и си мислехме, че говори да дясната си ръка в трето лице... или пък ще си носи мобилна.. такозде... за джентълмена на път, както се казва в рекламата. Решихме да изпъдим всички тези фамилни хора в другите къщи и да останем с Емо, Еми, Камен, който се беше засилил без Доника, и Деян, моят сърбоканадец, когото поканихме в изблик на глобалистично човеколюбие. Таман шест свине за правилно освинване, пък останалите нека си се... забавляват там по хралупките.
Точно наредихме кой къде ще спи и как ще се вози, когато Камен обяви, че Доника все пак ще дойде и не само ще дойде, ами носи и тревожни новини. В къщите било ужасен клинч и трябвало да си носим духалки, пък дървата за огрев стрували някакви безбожни пари. На всичкото отгоре Емо се сдоби с гадже в лицето на Гери, което реши един проблем и отвори два други. Явно да сцепиш на мацка веждата е новата форма на ухажване. Обратно към корените наши кроманьонски и прочие иширети. Започнахме сериозно да се чудим къде ще ги смесим всички тия хора в колите. Айде, спането ясно, Доника в леглото на Камен и Гергана при Емо, пък Емануил и Деян ще се правят че спят, нали така... Поне решихме отоплителния проблем. Гергана се обади на някакъв калеко Алеко, който обеща да стовари един кубик дърва. След дълги дискусии какво точно е калеко и с какво се то яде, установихме, че това е южняшкият еквивалент на свако. Айде, свако, на битако. Вър питай баба си какво е свако, чат-пат известно и като лелинчо. Междувременно Ангел заяви, че +1-то му се казвало Мария (което породи леки притеснения в състоянието на дъските му и тяхното разхлопване), която щяла да идва с пета кола и по тоя начин ни оправи последния дерт. Или така си мислех аз.
По клюкарника бях научил, че Геша е голям пироман и щял сериозно да се запаси с фойерверки. Чудесно, викам си аз, ще се свържа с него да ходим на пазар с него. Не се свързах. Човекът бил зает с нещо си, така и не разбрах какво. В крайна сметка подбрах Деян и Емо да ходим на Илиянци, че ми трябваше някой да носи торбите, нъл тъй. Потроших 200 лева за седем зари с различна големина и една грамаданска ракета, също като миналата година. Малко бях скептичен по отношения на нея, предния път излетя толкова нависоко, че едвам видяхме взрива, но пък Камен беше категоричен. После тримата огладняхме и седнахме да закусим. Хайдушко плато - 2.5 кила мръвки на скара. Точно бяхме почнали да тъпкотим, когато Гришата се обади на Емо от мястото на следващата среща. Бил подранил с 15 минути. Може ли такава безотговорност?! Емо се изстреля да го взима, пък ние с Деян се посветихме на борбата с прасето. Пет минути преди след уговорената за 13:30 среща видяхме, че сме изяли само две трети, загънахме останалото в торбичка и се понесохме към мястото на събитието.
На метростанция "Обеля" обикаляха странни хора, сред които разпознахме Еми, Гришата и Емо. Дани изскочи нейде из дълбините на перона, пък Камен още го нямаше. Дойде. Към 14:30. Полигавихме се малко и забръмчахме към HIT на Обелско шосе. Бавничко, щото мъглата беше доволно гъста. На Деян туризма отиде на кино.
Влязохме в HIT и бяхме посрещнати от щанда със зарзавата. Решихме, че жените ще искат някакви треволяци към пържолите. Не мога да разбера защо слагат тия целулози в началото на магазина. Сигурно да може да отмине първоначалният шок от гледката на толкова витаминози на едно място и да може човек да се заеме спокойно с нормално пазаруване на мазни, алкохолни и прочие благодатни продукти. Гледката на едно кило домати и шест лимона на дъното на едната количка беше плачевна. И шестимата се чувствахме безпомощни. Кой по дяволите пазарува зеленчуци?! Единственото нещо, за което бяхме единодушни, беше кромид за скарата. А той беше отвратителен и не купихме. Плахо към доматите добавихме зелени и червени чушки и зачакахме взрив, епидемия от малария или нещо друго такова апокалиптично. Наплашиха ни с тоя край на света, ей. Като видяхме, че нищо не се случва, добихме смелост и стоварихме цял куп гъби, чесън и една зелка. Гъбите ги стоварвахме на няколко пъти, щото три поредни пъти торбичката ми беше скъсана и гъбоците се изсипваха на пода. Мъже купуват зеленчуци, трагикомедия в три действия и щастлив край под формата на вратна пържола.
След като преодоляхме туй премеждие, се озовахме пред тестените изделия. Дани и Еми сложиха макарони, мед и разтворимо кафе. На недоумяващото ми питане отговориха, че трябвало нещо за закуска. На Дани му е простено, той не е идвал с нас, ама Емануил как може да върши такива магарии? На закуска се ядат пържоли от предната вечер, не стана ли ясно вече? Ама сега няма да му кърша хатъра, иска макарони - взехме макарони. Гергана беше дала на Емо списък с продукти за пица. Бая амбициозен беше тоя списък, три кила брашно фигурираха в него. Три кила брашно са ужасно много пица. Аз с две кила докарвам сърдечен удар на 15 човека и после три дни пица обядвам. Но с жена не може да се спори, особено като я няма, така че купихме три кила брашно. И едно кило настърган кашкавал, и две грамадански консерви домати. Да има. Дреме ми на мен, тоя път нямаше да готвя. Или така си мислех аз.
С Емо пресметнахме, че ни се пие малцово уиски. Купихме 12-годишни Glenfiddich, Glenlivet и Yamazaki, както и 18-годишен Glenfiddich, щото можем. И един Jameson и някакъв там бърбън, щото трябва да има нещо по-непретенциозно, на което да минем като не можем повече да усещаме малцавотиите. Пък и Деян не беше пил уиски, та трябваше да го почнем деликатно. Не вървеше да тръгнем да го тровим с Lagavulin, когато човекът не прави разлика между Johnnie Walker и Jack Daniel's. Накупиха се и разни кутии с вино (кой ще ти разнася бутилки), и три-четири петлитрови кега бира. За мезе.
Като стана дума за мезе, сетихме се за разредител. По мое мнение, подкрепено от Емо и Камен, 18 литра газирана вода оправяха проблема. После мистериозно се появиха разни кóли и сокове. Какво по дяволите е chokeberry и кой го пие това? Още малко и чай от dingleberries ще вземат да продават. Спряхме се при месата. И като казвам спряхме се, половин час не мръднахме оттам. Накупихме пастърми, луканки, суджуци и пушени вратове за една рота, които три девойчета прилежно нарязаха на тъничко и останали без дъх ни гледаха подозрително дали няма да им поръчаме още нещо. Поръчахме. Всичките вратни пържоли. Към три кила и половина. И наденица за скара, и свински гърди, и още туй-онуй. Те пък подло изкараха още вратни пържоли. Вяра да нямаш на хора, които не ти показват всичките пържоли, ами крият половината в склада. В изблик на носталгия към класиката взехме една кутия вафли "Ная". После взехме още една, щото все пак и Боби щеше да идва, нищо, че щеше да бъде сегрегиран в друга къща.
По някое време решихме, че две колички са ни малко и пратихме някого за трета. С три препълнени колички се отправихме към касата, където едно девойче не знаеше да се смее ли, да плаче ли, или просто да се кокори. За нейно щастие наоколо имаше други девойчета, та те иззеха неизползвание реакции. 770 лева за храна. Камен обяви, че ще ги плати с ваучери. От по пет лева. Жална й майка на мацката, по едно време се отказа да ги сканира и само ги преброи. Трябваше да отпечатаме още ваучери. Алкохолът пък беше точно 228 лева, с което спечелих баса, че цялата сметка ще е по-малко от 1000 лева. За мое нещастие не се бяхме разбрали на какво се басираме, така че ми остана само задоволството от добре преценена покупка. Натоварихме нещата по колите с триста зора и преценихме, че сме готови за подвизи. Или така си мислех аз.
Откъм поставения под грамадански чехъл Боби долетя кански вопъл, че е абсурдно да тръгнем в осем и половина на път. По-ранното тръгване оставя повече време за запиване по моя преценка, че и не само по моя, но ся пък. Благосклонно отпуснах още един час. Среща 9 часа на О Ем Фау (без майтап, това е правилното произношение) на Окръжна болница, половин час зареждане и подпичкосване и 9:30 сме на път, 11:00 стигаме Пловдив, взимаме Надя от автогарата и продължаваме за Чипилари, където се молим да не вали много сняг. Пък по новините казаха, че щяло да има много сняг. Боби заяви, че сме абсолютно луди, а Ангел въобще отказа да разговаря и рече, че щели да тръгнат следобед. Живи и здрави.
В уречения час всички бяхме там. Иначе казано Емо беше подранил, аз се подредих на колонката в 9:02, а Еми закъсняваше. Все пак успяхме да тръгнем в 9:30. Връчих едната половина от коледния си подарък на Емо. Уоки-токи, което според листовката трябваше да има 40 км обхват на равен терен. И на равен, и на насечен, повече от километър-два нямаше, но пък беше голяма краста. И пари за телефон спести. Заплюх си позивната Шарено лайно, което докара апоплектичен пристъп от смях на Дани. Историята за шареното лайно е дълга и величава, поради което няма да я споменавам тук, защото Еми вече се оплака, че са ми твърде дълги локумите, пък и тоя не се очертава да излезе от кратките.
При мен се возеха Деян, сестра ми и Дани. Все величава компания откачалници. Идеята беше в Пловдив да вземем Надя, пък сестра ми да отиде във витарата на Еми. Което щеше да намали общия брой insanity points, но пък не биваше да разделяме влюбените гълъбчета. В Майнатаун има три автогари. "Север" е някъде на майната си, "Юг" е срещу железопътната гара, пък Родопи е зад нея. Надя рече, че е на автогарата до гарата. Ъъъъъх, майко. Подредихме конвоя срещу автогара "Юг", че беше по-лесно да намерим излаза за Асеновград после и пратих Дани на разузнаване. Оказа се, че Надя не е на "Юг", което по метода на изключването оставяше "Родопи". Разбира се, Дани не знаеше къде е това, така че го хванах под мишница и го поведох из подлезите. Те пък пловдивчани си били ъпгрейднали автогарата - разни ми ти терминалища, топла връзка с ж.п. гарата, бе футуризъм и европейщина. Само черното коте с вирнатата опашка го нямаше, ама това е то цената на прогреса. Намерихме Надя с ебааааси грамаданския сак. А бях предупредил да се носи малко багаж, щото знам колко нещо ще помъкнем. Абе тия жени гащите им са като носни кърпички, защо носят толкова много неща? Помъкнахме въпросната чудовищност към колите, ловко избягвайки плочките с изненадки.
Айде към Чепеларе. Зададох маршрут в GPS-a, Емо го одобри (Google Maps посочват някакъв много партизански маршрут, който на места отсъства. Жива Румъния, ръйш ли) и се понесохме. Понесохме се към Асеновград, а оттам - за Смолян. Емо рече, че Асеновград имал околовръстен път, който така и не намерихме, не че ни отне много време да го прекосим целия. Следваше планинският път за Чепеларе. Леко мокър, но разчистен и с неголям трафик. След като за малко не изтребих всички в колата, опитвайки се да изпреваря една цистерна по нанагорнище, си карах културно зад нея и в два часá бяхме в Чепеларе. Една любезна бензиноналивачка ни осведоми да караме до магазин "Арена", да завием надясно и да следваме табелите. Добре, че си бях включил Силата, щото името на магазина не се вижда откъм главния път и завих по усет. Пътят нагоре пък беше напълно лишен от логика, минавайки първо от дясната, после от лявата страна на една река, но хората казаха да следвам табелите - следвах табелите. По едно време видяхме едно къщé, на което пишеше Родопски къщи - рецепция. А, стигнахме. А къде са къщите, на улицата само някакви съборетини...
Работното време на рецепцията беше от 10 до 17. Значи в 14 ще да е отключено, нали?! Така си мислех аз. Чукам, влизам - то заключено. На една бележка беше посочен телефон за връзка в неработно време. Телефонът за връзка в неработно време ме осведоми, че къщите в момента биват почиствани и настаняването е чак в три. Да сме се били поразходели да утрепем един час. Пейзажът наоколо беше подозрително лишен от всякакви кафенета, чайни, сауни, дупки на хобити и прочие места, където човек може да се постопли. За сметка на това преобладаваше дружелюбен пес, вързан за една грамадна гума. На колибата до него пишеше "Пенчо". Гениално умозаключихме, че това е името на песа, а не на съпруга на хазяйката примерно. Естествено оставаше въпросът кой би кръстил кучето си Пенчо, но пък като се замисля, те хората децата си кръщават така, пък какво остава за кучетата.
Чепеларе е живописно градче. Първата живописна живописност, която съзряхме, бяха трима юнаци, които пърлеха прасе. Приехме го за добра поличба и закрачихме наперено. Училището беше с часовникова кула, прясно измазано, общината и тя новичка. Централният площад си имаше парк с люлки и катерушки и езерце, което ще да е било проектирано от Ешер в кофти ден. Имаше и някакви дървени пейки, които минаваха за изкуство. Една беше издялана във формата на длан, пък на друга пишеше "Не свършва това, което непрекъснато започва". Дълбокомислено, а? Следваха хоремаг и музей на ски спорта, с което интересът ни към културния живот на Чепеларе се изчерпа и се юрнахме да си търсим кафене. Намърдахме се в едно и си заръчахме разни чаища. Сервитьорката беше една висока стройна хубавица, която толкова ни хареса, че Камен си обърна чая на масата. Това девойче като взе да бърше, да се навежда, да се протяга, изведнъж половината от хората на масата нямаха вече нужда от чай за сгряване. Докато стане три часа, семейство Бобови се донесоха. Обясних на Геша накъде да кара и се затътрихме нагоре. Пътьом метнахме едно око на пърлещата бригада. Прасето беше подложено на щателна разфасовка. Мило животинче.
Напълнихме рецепцията и стоварихме едно тесте лични документи на бюрото. Онези странни закъсняващи люде бяха интернирани в една малка къщичка, а всички останали бяхме под един покрив, разделен на две. Къщичките бяха изключително добре планирани. Непосредствено до входната врата имаше помещение за ски, метли и прочие неща, а също и тоалетна, ако някой е много на зор и не може да се докопа до банята на втория етаж. Малко антре водеше в грамаданска дневна, която беше отделена от кухнотрапезарията с три стъпала. Кухнята беше напълно оборудвана, с голям хладилник, печка с керамични плотове и посуда, а в дневната се разполагаха голям диван, плосък телевизор и, о радост, камина. Отвън пък имаше веранда с дървена маса и още една камина. Абе кеф. Покатерих се по стълбите и си стоварих багажа в стаята възможно най-далеч от тях. Така де, няма да ми ходят разни хора напред-назад да ми развалят рахатлъка. Тази и съседната стаи бяха с две легла и ползваха банята на етажа. Последната стая явно беше за родителите, защото имаше спалня и собствена баня с вана... за онези късни моменти.
Последва дълбока конфузия по отношение на настаняването. Бяхме 14 души с 12 легла плюс едно допълнително. В общата тарапана успяхме да скрием присъствието на Гергана, но пък трябваше да разпределим хората. Тя беше в една стая с две легла заедно с Емо и Деян. Едната спалня дадохме на Дани и Надя, а в другата беше сложено допълнителното легло. Преместихме го в една нормална стая. Емануил изяде четвъртития грездей и спа на него, въпреки че му се полагаше нормално, а Камен и Доника сглобиха двете нормални легла. Те пък бяха с гръб и образуваха естествен параван за студентска тройка. Трябваше да не обявяваме и Доника. Гришата и Сима взеха другата стая, а в крайна сметка спалнята остана за Ангел и мистичното му +1.
Започна се продължителната церемония по разтоварване на торбите и подреждане на покупките. Строихме бутилките с вино на линтела на камината. Преценихме, че никой не иска да пие 20 литра греяно вино. Строихме бутилките с вино пред прозореца. Междувременно жените се бяха заели да бутат неща по хладилника. Установихме, че и Емо, и Гришата, и аз сме купили лук. Да има. Едно 7-8 кила имаше като нищо. Имаше да печем. Гергана геройски се захвана да пържи филийки. Горе-долу по това време с Емо се натъкнахме на сериозен проблем. Като имаме толкова много различни шотландски уискита, в какъв ред да ги пием? Споразумяхме се за азбучен. Сговорна дружина и в петък уиски пие. Отворихме дванайсетгодишния Glenfiddich и отпихме щастливо. Пържени филийки и мокър шпек - идеално мезе. Особено когато шпекът има числено превъзходство над хляба в съотношение поне три към едно. Вафлите също са нелош избор. Междувременно на Гергана й се обадиха, че са докарали дървата.
Дървата си бяха жива епопея. Емо изрично беще дал заръка да ги сервират нарязани. Явно нарязани на смолянски значи нацепени на кубища със страна минимум 30 см. Как да го заврем това нещо в камината сега? Не искам и да си представям тия варвари как си режат луканката, сигурно лапат суджуците цели. Споменах ли, че дървата бяха един кубик? Това си е бая цепеняк, особено ако трябва да го изгорим за три дни. Напълнихме цялото помещение до входната врата със слой пънове висок към метър и нещо. Качих се до колата да взема брадвата. То тя една брадва, да си скъсаш главата. Китайски томахок с дръжка педя и нещо. Хубаво, че поне ми е голяма педята. Деян геройски се зае да разкроява пъновете на по-културно оразмерени късове. Само дето в брадвата къса, стаята тясна, пък доста от дървесата бяха чепати, да им го ръгне икебаната дано.
Преместихме се извън къщата, точно под стряхата. Там вече имаше достатъчно пространство за замах, но брадвата все още ни беше къса. Все пак успяхме да намерим няколко бичмета благословено лишени от чепове и тръгнахме да сечем. Как някой не си отряза нещо, не знам. То нали брадвичката малка, та лесно я удържахме, ама на мен лично два пъти се опита да ми се върти в ръцете след близка среща с някой чвор. Когато преценихме, че сме накроили достатъчно, вкарахме всичко вътре, да не вземе Боби да ги отнесе, лешоядът му с лешояд. Междувременно дойде и Ангел. Плюседното му беше някаква изключително неразговорлива гуспойца, именувана Мария. Отписах я като безинтересна и се заех пак с брадвата. Ангел заяви, че няма да цепи дърва и туй то. Пет минути по-късно рече "Дай аз да пробвам". Връчих му инструмента и влязох вътре. Запалихме огъня в камината и въобще се отдадохме на кулинарен тероризъм.
Дани искаше да ме гледа как мариновам пържолите, щото съм ги бил правел много вълшебни. Той не е далеч от истината, но това става когато съм пред шкафчето си с подправки и не ме мързи. Тоя път шкафче с подправки имаше, но пък си бях взел мързеливите чехли и изобщо не ми се занимаваше да вълшебствам. Претрих половината пържоли с подправка за барбекю, сложих им и малко от свинските гърди за компания, залях всичко със сока от три лимона и ги оставих да втасват. Естествено, Дани се заплесна някъде и изтърва "магиите". Спретнах женорята да режат лук, да нижат гъби на шиш и въобще да се занимават и да не ни пречат на пиенето. Гришата пък беше настрен на вълна Джак Никълсън и периодически се появяваше на прозореца с оцъклен поглед и сатър в ръката. Ако се чудите откъде сме изкопали сатър - носехме си. По някое време явно сме свършили фидика, щото Емо ми заръча да отворя бутилката с Glenlivet. Такива задачи ми дай ти на мене, тежки и отговорни. Отворихме бутилката с Glenlivet и решихме, че е време за скара.
Паленето и насъбирането на жарава са задачи, които изискват време и планиране. Цепениците пламтяха щастливо, подпомогнати от малко надървени въглища, а ние се бяхме заели със сложна кулинарна задача. Имахме три вида кисели краставички, два вида мариновани люти чушки, туршия от камби и туршия от чушки. Отворихме бурканите с Юмрука на Буда и се заехме с трансфер на данни. Лютите чушки на тати, бидейки хрупкави, цвъртящи и, най-важното, люти, обраха овациите. Прокарвахме си ги с камбите на Емо, че трябваше мазничко. Докато възхитено обсъждахме качествата на различните туршии, открихме че от терасата можем да гледаме в дневната на Фантастичната четворка. Заехме се с изтънчен тормоз: размахване на кисели краставички и светкане с фенерчето в очите на Боби, който гледаше нещастно. По-късно сподели, че са го карали да яде някакви пилета на тиган. Пак добре, ние го бяхме отписали като отровен с тофу или някоя друга такава вегетарианщина. Подозрителни хора са това, ядат самички, като нищо участват в накакви сусамистични ритуали, включващи репички и пащърнак. Наредихме пържолите на скарата, при което Гришата притеснено сподели, че няма да стигнат. Не бях съвсем съгласен с него. В смисъл, наистина нямаше по пържола на човек, но те първо бяха грамадански и второ толкова много народ ядеше какви ли не треволяци, салати, гъби и прочие, че бях преценил да се нахранят преди ние да почнем да ядем. Точно щях да изложа тези аргументи разумно и трезво, когато се случи непоправимото. Гришата ме нарече вегетарианец. Не можех да оставя това току така. Мойта хищническа кръв кипна, блъвнах 200 грама холестерол през ушите и отидох да нахакам и останалите пържоли. Останаха. Нищо де, имаше пържоли за закуска. Тоест имаше И пържоли за закуска.
По някое време, привлечена от миризмата на нещастници, пардон, жертви, пардон, хора, които може да муфти за манджа, отнякъде излази котка горе-долу с телосложението и окраската на диня. Дадохме й малко луканка, която тя погледна възмутено и изяде с омерзение. Прясно изпечен свински врат обаче лапаше с почти същото въодушевление като нас. Мамка й котешка, отбира бе. Горе-долу тогава установихме два взаимосвързани факта. Първо, свършило ни беше уискито. Второ, време беше за Jameson, хем азбучному, пък и нямаше защо да пилеем малцовото при това положение. Трето, щото подпийналите хора не могат да преценяват правилно количествата, разни люде взеха да се разотиват по койките си, пък ние с Емо и Гергана останахме пред буйно накладения огън да си споделяме искрени личности и лични искрености. И май изгледахме и някакъв филм с Адам Сандлър междувременно. Принципно не обичам да изричам нещо, което може да се използва срещу мен в съда, но Емо така и така не помни на сутринта, та пред него мога да си изливам. Гергана обаче е долен психололог и я подозирам, че помни всичко. Ще трябва да се обадя на спецотряда да я следи изкъсо. Някъде към края на бутилката с Jameson ми се доспа. Изгълтах около литър вода за хидратация и се завтекох да си легна. Сестра ми пък беше будна. Пофъфлих й малко получленоразделно, ходих да взема още вода и се трупнах.
Абе много жега бе. Духалката, така и не пусната, беше изтикана в единия ъгъл на стаята, прозорецът - широко отворен. След кратък размисъл установих, че като сме си взели стаята възможно най-далеч от стълбите, сме я взели и точно над камината. Ох на дяда камината. Обявих приятелката на Доника за абсолютно фригидна, изпотих се два пъти и заспах. По някое време се събудих жаден. Откъм съседната стая се носеше мощно хъркане, почти неповлияно от стената. Ухилих се злорадо, пожелах добър сън на Деян и Гергана и пак се отнесох.
Събудих се в седем. Прецених, че е пълно безобразие, че и отгоре, обърнах се и пак заспах.
Събдух се в осем. Прецених, че все още е безобразно, макар и с изблици за избистряне, обърнах се и пак заспах.
Събубих се в десет, писна ми и станах. Долу се вихреше закуска. Емо пък беше спал на дивана, значи не съм чул него да разбичва. Бяхме поръчали мекици и пържени филийки от някаква къща за доставки, а котката диня стоеше на терасата и гледаше жално. В тази си дейност тя беше подкрепена от още минимум две котки (както доказва Шрьодингер, броят, присъствието и наличието на една котка е квантово неопределен, а какво остава за повече), както и куче Пенчо и още някакъв рунтав бял песоглавец. И песогъзец. Опитах мекиците. Не бях възхитен. Всъщност на цялата маса нещо й липсваше. Имаше два вида сладко, течен шоколад, вафли. Пф. Жени да сервират закуска, ужас някакъв. Занесох особието си до хладилника и извадих туршия, пушен врат, сирене и кашкавал. Далеч по-добре. Натоварих една пържена филия с врат, вдишах я и взех още малко врат да нахраня добитъка. Белият пес побягна панически и всичките ми опити да го опитомя бяха посрещнати с тъпо недоверие. За сметка на това останалите лапаха щастливо и не се опитваха да се бият много-много. Появи се Гришата и подгони едната котка със сатър в ръка. Всеки си има своите утринни ритуали, предполагам. После ми казаха, че като съм влязъл, някаква котка е халосала куче Пенчо по муцуната. Явно благото ми миротворческо присъствие е ефективно само в радиус по-малък от два метра.
Ходих в къщата на вероотстъпниците да нагледам положението. Най-културно всички си бяха събули обувките и ходеха по чехли. Аз най-варварски влязох през терасата, изтръсках две кила сняг от грайферите си и се тръшнах на масата да видя дали имат нещо интересно за закуска. Имаше курабийки със захарна глазура. Както може би е станало ясно, захарта сутрин дълбоко бъркаше в представите ми за правилна закуска. Хубави си бяха курабийките де, но ми трябваха няколко кремвирша или поне яйчица на очи да ги прокарам. Геша се появи облечен като папа Смърф и обяви, че ще ходи на ски. Да е жив и здрав и да си троши главата, което го влече повече. Моите любими зимни спортове са скарене, бирене, бял пуфкаф ляб и да... нали.
Деян и Дани се появиха да закусим. Жените пък бяха приключили и си събраха гадните захарища от масата. Деян сподели, че ме е чул как хъркам през стената. Аз изтъкнах, че макар и да не оборвам истинноста на това съждение, той също се беше захванал с душене на язовци насън. Дани даде своя принос, уверявайки ни че и двамата най-вероятно сме чули него. Вдигнахме наздравица за тримата тенори и подехме смело към следващото преяждане. Докато тъпкотехме мръвки с месо и вчерашни овъглени филийки ми хрумна, че изглеждаме изключително стереотипично балкански. Неразговорливи башибозуци нагъват бавно и методично мазни месища, докато в другия край на помещението разни девойки са се излегнали със скъпи технологични играчки и въобще красят пейзажа. Поразсъждавах малко над тойзи феномен, след което свих рамене и си взех още кашкавал. Или беше врат. По-вероятно и двете. Когато се изправих с щастливо оригване и леко залитване, Надя се изтъпани до мен да ме пита дали още имаме идея да ходим до Чудните мостове. Имахме, но след бързо изчисление установих, че не само ме наляга дрямка, ами и предната вечер съм изпил количество алкохол, което нормален метаболизъм ще разгради за над 48 часа. Сиреч на мен ми трябваха поне още четири. Заявих й, че ще тръгнем в един и отидох да си легна.
Към два без нещо се надигнах и поразсъждавах дали съм сънувал звуците на въодушевено съвокупляване от другата страна на стената или са станали наистина. В крайна сметка не ме засягаше, така че се хванах за врата и се измъкнах от леглото под угрижения поглед на сестра си. Изръмжах, дадох й ключовете от колата, пак изръмжах и поясних, че ще тренира каране на планински път. Емо беше взел ключовете за джипа от Емануил, който беше в изключително непродуктивно състояние. На излизане видях Гришата - беше купил острие и дръжка за брадва с нормални размери и се опитваше да ги сглоби. Благослових го, натоварихме се по колите и потеглихме.
Чудните мостове, освен че са чудни и че са мостове, се намират на около 25 километра от Чепеларе. Пътят беше сух и чист чак докато не стигнахме последната отбивка, от която ни чакаха пет километра заснежен път. Не валеше сняг, но пък сутринта слънцето беше стопило част от снега, който беше тънко разслоен на пътя. И не само разслоен, ами и замръзнал. Абе Радина караше върху чист лед. Не че имаше някакви проблеми, аз само се возех като куфар и й обясних накъде да навива волана, ако поднесе в завой, ама тя и това знаеше. Да, обаче. Натъкнахме се на кола, идваща отгоре. И то на такова място, където тя нямаше къде да отбие, а трябваше ние да се наврем в пряспата. Разяснявам на нешофьорската сган - когато се срещнат два автомобила на наклон, предимство има изкачващия се, другият така и така ще тръгне. А ние да тръгнем не можахме. Буксувахме ужасно, а изобщо не ми се занимаваше да слагам вериги за два километра път. Накрая слязохме да я избутаме и тя паркира срещу някакъв развъдник на рибоци няколкостотин метра по-нагоре. Доядоха ни се рибоци, но не биваше да се разсейваме.
Разбрахме се Емо да се качи догоре с джипа, да остави неговите хора и да слезе да ни събере, докато ние петимата с Радина, Деян, Дани и Надя се разхождаме полекичка нагоре. Точно потеглихме, когато някаква миниатюрна хонда запецна на същото място като нас. Слязохме да помогнем. Тя пък беше толкова мъничка, че Деян успя да я избута сам, аз само се подпирах на единия й стоп. Намиращият се вътре подозрително норвежки тип смотолеви едно тенкю, обърна и заскрежи надолу. Нямаше как да запраши, щото нямаше прах. Поехме нагоре, снимайки и лафейки си. Точно взех пак да ожаднявам, когато намерихме чешма. Ммм, планинска водица, кеф. Въпросното съоръжение беше разположено по някакъв гениално малоумен начин. Ако се наведях да пия директно от чучура, щях да падна във вира. Бях принуден се държа с една ръка за някакъв клон, пък с другата бавно и мъчително да си събирам в шепичка. Събирах в шепичка. В същото време някаква компания хора, придружени от бял лабрадор, слизаха надолу по пътя. Кучът моментално дойде да ми прави компания, но общо взето беше изправен пред същото затруднение. За капак си нямаше и шепички. Услужих му с моите, за което той ме облиза признателно. Мил куч беше. След около половин час Емо цъфна и се натъкнахме на поредния проблем. Бяхме шест човека... пък тия джипове японците не са ги правили кой знае колко грамадански. Надя ни извади от затруднението като геройски се хвърли в багажника, останалите се натъпкахме и потеглихме под звуците на The Rocky Road to Dublin.
И отново се натресохме на някакви слизащи отгоре хора. Тез обаче културни, направиха ни място да минем. Само дето ние не можахме да минем. И с двойното предаване пак буксувахме на шибания лед. И не само буксувахме, ами и се свличахме надолу. Интересно усещане беше. Емо натресе всички възможни спирачки, което нямаше особен ефект върху придвижването ни. Успя да навие волана и да стъпим върху сняг. Разтоварихме клоунската кола, избутахме го и се събрахме на съвещание. Явно това не можеше вече да продължава, пък и след час щеше да се мръкне, трябваше да почнем да слизаме. А Камен, Доника и Гергана бяха горе. Лошо, Седларов. Разбрахме се Емо да се качи нагоре да вземе народа, аз с него като черезвичаен шофьор, а останалите да започнат да спускат. Речено-сторено.
Минута по-късно бяхме горе. Една табела провъзгласяваше съществуването на информационен център "Чудни мостове". Мостовете явно бяха отлетели на юг за през зимата, щото никакви не се виждаха. Гергана се беше юрнала да ги търси, но явно без успех, щото се върна, подканяйки ни да ходим да ги намерим. Наложихме вето, натоварихме се в джипа и се метнахме надолу. Когато настигнахме останалите, решихме пръчовете да ходим пеша, а Емо да откара жените, те да влязат на топло в реното и да изчакат той да се върне да ни вземе. Въобще Емо тоя маршрут вече му знае и кътните зъби. В изблик на умопомрачение Гергана реши и тя да ходи пеша. Нещо в чистия въздух май не й понасяше. Емо безцеремонно я забра и тръгаха. Докато слезем и ние, беше паднал здрач. Жените пък се оплакаха, че някакъв котак ги бил засъскал и даже скочил на Гергана. Не й върви на тая жена с излетите и туй то.
Прецених, че обстановката - нощно спускане върху лед - ще е твърде нанагорна за Радина. Пък и вече бях изметаболизирал де що имаше алкохол из мен и бях в годно за шофиране състояние. Спуснахме се лекичко на втора и без много занасяне. Табелите за хотела пък бяха светлоотразителни и го намерихме и в тъмното. Йей. Прибрахме се към шест. В седем имахме резервация за механа. Гергана най-невъзмутимо се захвана да меси тесто за пици. Ние също толкова невъзмутимо седнахме да подгреем, че току-виж не ни стигнала механата. Гришата препсува дръжката на брадвата, че била твърде дебела за втулката на острието. Цял ден я беше струговал със сатъра. Междувременно късата брадвичка се беше сдобила с възхитително закъдряне, все едно ще фрезоваме первази с нея. Решихме на другия ден да идем за истинска брадва, не такава от ИКЕА, дето човек трябва да я сглобява после.
Разни хора взеха да тръгват към механата. Останалите пък не знаехме тя къде се намира. Разбрахме се с Камен да ни прати сателитното си местоположение и да издрапаме дотам. Модерна техника, смартфонщина, еей. Първата пица се сготви и изчезна. Втората й простихме, щото бяхме великодушни хора, пък и вече сериозно закъснявахме. Щеше да има и трета, ама друг път. Трябва да прегледам протокола на Гергана, три кила брашно за три пици нещо не ми се виждат добра пропорция. Ама дреме ми, пицата беше хубава. Особено като я подобрихме с допълнителна доза пушен врат, щото кой яде пица само с мокър шпек и кашкавал?
Намерихме механата от първи опит. То голямата чудесия нали, казваш на навигацията да те заведе до Камен и следваш инструкциите. Нищо де, намерихме механата от първи опит и туй то. Вътре се слушаха хорà, пиеха се винà и се ядяха странни родопски манджѝ. Подочувах вълшебни слова от рода на агнешка главичка и шкембе в саханче. По разбираеми причини не ми се ядеше скара, затова се насочих към някакви пилешки сърца. Аз нали съм безсърдечен, трябваше да си наваксам някакси. Имаше наливно вино, смес от мавруд и каберне по сувиньонски. Не обичам каберне, пък нямаше как да ми го прецедят. Щяхме да пием асеновградско. Разбрано. Сервитьорю клет, провикнах се аз, безсрамно плагиатствайки от ей тоз страхотен блог. Сервитьорят клет, чиятo прическа съм дал обет да не коментирам, минаваше малко по-нарядко от Халеевата комета. Сигурно кухнята им е в Магелановия облак на тия сладури. Това ще да обясни и факта, че храната пристигаше с температура малко по-висока от стайната. Въпреки че не би ли трябвало да се подгрее при влизането в атмосферата?Мистерии (г)астрономически. При всички положения не оставихме подобни неща да ни пречат на доброто настроение и заядохме и запихме щастливо. С Геша развихме стройна система за съкратено разказване на вицове, щото и без това си ги знаем всичките. Не успяхме да се докараме до номерирани, но бяхме близо. Разбрахме се на другия ден да идем на върха на чепеларската писта да поснимаме, че било много красиво. Заподозрях подъл план да ме атенуират и индоктринират в обществото на скиорите. Първо снимчици, после зелена пистичка и накрая свършвам в бякое борче. Май все пак трябваше да си взема лъка, че да пресичам такива опити в зародиш.
Както бяхме дошли на групички, така и започнахме да се разотиваме на такива. Спиоли заспали. С Геша пък си викнахме още една каничка вино и Море сокол пие, което беше потресаващо неизвестно в родопските кръчми, нищо че бяха пуснали Йовано, Йованке барабар с продрания глас на Джоко Росич. Мистерии стереотипически. Купчината пари пред мен бавно и неотклонно растеше, докато накрая не решихме да заръчаме на сервиторя клет да донесе сметката. Зачакахме той да намери елка или поне лист и молив. Същата вечер той дойде и гордо представи чаршафест лист хартия, с който изискваше триста и кусур лева. Пък ние, след като върнахме на Алекс капарото, имахме малко повече от половината от това. Викнах личната си юристконсултка, тя и сестра, и я пратих да ни издейства данъчни облекчения. Разминахме се със 170. Сто - сто, айде, давай ги и да си ходим, рекъл данъчният.
Заклатушкахме се с нестройна крачка към къщурките. Успяхме да спестим на мирното чепеларско население ужаса от изпълнението на срамни песни в нетрезво състояние и на нетрезви такива в срамно такова, но пък вдигахме достатъчно гюрултия, че да докараме на мирното чепеларско население поне седемнайсет coitūs interrupti, барабар с няколко сецнати дефекации и прекъснати сладки сънища. Домъкнахме се до обиталищата, където ни посрещна весела гълчава от съседната къща, както и покани да се присъединим. Предложението ми да сграбим по бутилка вино и да ходим беше подкрепено само частично. Сграбихме по бутилка вино, но седнахме да пием в нашия хол. По едно време Емо цъфна отнякъде и каза, че в другия хол са отворили ямазакито. Пияници долни. Отидох да си напълня манерката и да ги видя какво правят. Двете компании категорично отказваха да се присъединят една към друга, най-вече от мързел предполагам, така че аз осцилирах и цинкулирах между двете.
Гешови решиха да си легнат някъде посред втората бутилка вино, ние с Деян, Емануил и сестра ми се заехме да я довършим, да не иде зян. Аз пък нещо поогладнях и ходих да наловувам пица и кисели краставички и каквото още не можеше да ми избяга. Деян се заигра с фенерчето ми. То принципно има няколко режима на яркост, плюс SOS. Три къси, три дълги и три къси, нъл тъй. Венци твърди, че може и за бой да се ползва, чупело ключици. Може и да е прав, той тренираше разни чифутски иширети. Аз обаче си мисля, че като имам подръка стол, за чий ми е да вадя фенерче. Но думата ми е за фенерчето. Деян реши да пробва SOS режима. Нещо не беше наред. Като изброихме последователността излезе, че фенерчето пуска три дълги, три къси и пак три дълги. OSO, възкликнах аз възхитен. Това ни докара бурен пристъп на задушаващ кикот, в течение на който установихме, че Деян и аз имаме резониращи смехове. Което ни тръшна в нов пристъп на кикот. И така десетина-петнайсет минути. Емо дойде притеснен да ни каже, че от Пловдив са звъняли да питат дали няма нашествие на хиени. Излишно е да казвам, че това само наля масло в огъня. А гледката как трикрил гардероб се киска като малко момиченце се нарежда сред такива паметни спомени като как същият гардероб се опитва да се покатери на двуетажно легло или как Пешо сириеца го нацепва моторница в челото. Добре, че останахме без дъх, иначе сигурно щях да си пукна я далак, я вена, я някой друг чарк.
Дани ми беше казал, че иска да стане рано и да заведе Надя да й купят ски екип и да я научи да кара. Герой. Още предната вечер му бях дал ключовете и талона на реното и да ходи да се оправя. Събудих се към девет. Грееше слънчице, птичките трепереха, от тавана се сипеше ситен прашец, а стените се огъваха тревожно. Станах да видя какво се случва. Отворих вратата на стаята и моментално бях издухан обратно в леглото си от мощн ударна вълна. Емо пак беше пуснал банцига, а отворената врата, стълбището и общата конструкция на къщата го резонираха по такъв начин, че THX биха си изяли лиценза, ако можеха да чуят. Дани още не беше станал. Да му имам раното. Докато закусвах стабилно, ми се обади странно познат глас. Един пич от Виена бил с компанията си Чепеларе. Елате ми повече. Неговите обаче били някакви мертеци, дето не искали да излизат. Скучна история. Изритахме Дани да ходи на пазар, а с Гришата, Сима, Деян, Мария и Ради се спуснахме да се поразходим. Видяхме разни странно порутени къщи, а от един двор ни залая мопс. Или по-скоро ни захъхри. Порадвахме му се известно време, след което понечихме да си тръгнем. Това свинеподобното се притесни, че му изчезва публиката и вече няма пред кого да се перчи колко е страшен и захъхри още по-... хъхриво.
Виенският пич пак се обади и се намерихме на общината за лафче-две. Дани докара колата и се юрна да купува ръкавици. Ние с Гришата се възползвахме да се метнем до автогарата да купим поредната брадва, тоя път сглобена и евентуално работеща. Не намерихме откъде се включва, но щяхме да се оправим с тоя проблем като опрехме до него. Върнахме се при останалите, подбрахме Емануил с джипа и още който му се идваше и се юрнахме по чепеларските ски писти. Геша ме беше инструктирал и намерихме свободен паркинг, на който тип от мургаво-ромски тип ми ръкомахаше къде да паркирам. Успях да не се поддам на изкушението да го попрегазя и се подредих на указаното ми място. Срещу пет лева се сдобих със съмнителната привилегия въпросния тип да наглежда колата срещу евентуални посегателства от други типове и се метнахме нагоре.
Дванайсет лева за лифт! Тия луди ли са бе?! Обърнах го в евро и почнах да дишам малко по-спокойно. После се сетих, че покривам и сестра ми. Дванайсет евро за лифт! Абе тия луди ли са бе?! Обаче модерни работи - билетът за лифта с баркод и го пъхаш в четец като на метрото. Направо ум да ти зайде. Това сигурно е нормално за скиорите, ама аз си бях искрено впечатлен. Лифтът беше четириседалков, досега не бях виждал такъв. И седалките мекишки, да не им се натъртват на скиорчетата дупенцата. Абе всичко беше в много добро техническо състояние, явно да се суркаш по баира е доходоносно занимание. Така де, ако имаш баир. А горе над дърветата какъв беше студ. Не че духаше толкова много вятър, всъщност никакъв го нямаше почти, но тия десетина-петнайсет метра над земята ми се сториха с десетина-петнайсет градуса по-студени. По едно време решихме, че все пак ще е добре да си сложим предпазната бариера, да не вземе някой да се изсипе и да осъществи нерегламентирано спускане назад по глава, размахвайки чорапите си. Хората явно се мръщят на такива неща.
Горе беше невероятно красиво. Беше облачно, но облаците бяха нависоко, не гато гадните упсалски памуци, които само се чудят как да паднат отгоре ти. От върха виждахме Тодорка или Марийка или който там връх се падаше, а сегиз-тогиз даже огряваше слънце. Поразходихме се, поснимахме и точно взе да ни доскучава, когато Дани се появи с Надя под мишница. Е това щеше да е интересно. Надя се качваше на ски точно за първи път. Той най-грижовно я повери на грижите на някаква дама, нарами щеките и се пусна надолу. Надя пък се зае с нелеката задача да се научи да пада. Обърнахме гръб на тези занимания и решихме да проверим каква е тая порутената кула там. То... не беше точно кула, беше алуминиев стълб, но пък от него висяха стоманени въжета, с които се позабавлявахме. Деян се изтърколи по някакъв снежен склон за искрено удоволствие на банда туристи. Емануил реши да повтори, но не уцели снежния склон и се заби в някакви драки, за искрено удоволствие на нас самите. Така де, забавление трябва да има.
Достудя ни и се отправихме в търсене на чайна. Намерихме чайна, хем пак с една такава арна сервитьорка. Не беше щиглец като оная предишната, имаше доволно за щипкане... и всичкото напъхано на правилните места. Докато се наслаждавахме на гледката... на борчетата и скиорчетата бе, мръсници такива, уоки-токито припука и Камен ни сподели, че Емо е ходил на пазар. Мен тази новина сериозно ме притесни, щото най-вероятно е бил гладен и е изкупил магазина. Решихме да си ходим. В този момент съгледах една от тия пластмасовите джунджурии, общо взето кръгъл подгъзник с дръжка, предназначен за пързаляне. Трябваше ни само склон и сняг, нещо, с което местният пейзаж изобилстваше. За мое искрено неудоволствие нацелих някакви бабуни, които сериозно се опитаха да натъртят четирибуквието ми. Много съм талантлив, къде ги намерих тия? На тати съм се метнал, и той така намираше единствения ръждясал пирон в радиус един километър, че да го настъпи.
Дани и Надя искаха да се спускат още. Оставихме им ключовете от мойта кола и се покачихме пак на лифта. Опитах(ме) се да се шегувам(е) с насрещното движение, но те само гледаха тъпо и мигаха бавно. Гришата подкокоросваше сестра ми да бягат бързо като слезем долу, щото очевидно си прося боя, но така и не ни се случи нищо. Измуфтих ключовете от Емануил и седнах да му покарам витарата. Беше включено само задното предаване и усещането беше много интересно, все едно карам кораб. Вдигнах котва и изпънахме платна към Чепеларе. Докато се борех със скоростите и габаритите, изпуснах отбивката за къщите и се озовахме на отсрещния склон, гледайки през дерето към тях. Възхитителното ми чувство за ориентация твърдеше, че точно вляво трябва да има улица, която води към тях. То беше право, но подло беше забравило да спомене, че улицата е под наклон има-няма 45 градуса, ако не и повече. Въобще как се беше задържал сняг върху нея, не ми беше ясно, според мен всичко трябваше да се е изсуркало в реката. Спрях горе и се загледах преценяващо. Простосмъртните на задната седалка заврещяха, че било много стръмно и сме щели да поднесем и да се размажем в моста. Какво пък, не е като това да ми се случва всеки ден, отсъдих аз и храбро вкарах първа. Спуснахме се без инциденти и се форсирахме нагоре покрай къщите. То пък някакви туристи напаркирали по пътя за паркинга, оставяйки едва място да мине нормална кола. Аз качих шлепа наполовина на склона, наполовина върху художествената измислица и успях да ни закарам до горе. Оставих разтрепераните пасажери да се измъкнат от джипа, връчих ключовете на Емануил и се загледах преценяващо в пейзажа под нас.
Не възнамерявах да се спускам по него с кола, търсех място, от което да можем безопасно да изстрелваме фойерверките. Някакси не ми се искаше да ги пускаме от терасата между къщите, въпреки че впоследствие бандата кретени, населяващи останалите къщи, направи точно това. На около три метра под нас имаше едно мининасипче. С Емануил разположихме зад него два пъна от хилядите, с които разполагахме, укрепихме ги със сняг, отъпкахме пътека дотам и оставаше само да палим и да действаме. Влязохме в къщата с идеята за обяд или поне закусчица. Гергана пържеше палачинки. Колко мило. И отново на масата имаше само сладко и течен шоколад. Изпсувах мръсно, взех пушения врат от хладилника, взех и кремвиршите за всеки случай и награбих някакъв кашкавал. Вдишахме палачинките и налазихме някакви макарони на фурна, които Емануил се беше опитал да прави сутринта. Бяха преварени, но изядохме и тях. В това време Дани се обади, че пристига. Това беше изключително добра новина, защото брадвата беше в мойта кола.
С Гришата и Ангел изскокнахме и се заехме с прекрояването на останалите цепеняци. Обособихме три категории дървен материал, поне що се отнася до цепенето. Категория първа, "захарен памук", бяха цепеници без чепове, през които брадвата минаваше като нагорещен нож през масло и се забиваше дълбоко в дръвника отдолу. Категория втора, "грозни псувни", съдържаха малки чепове, които или спираха движението на брадвата, или се разпадаха на две, но брадвата отскачаше от тях със звучен звън. Категория трета кръстихме на незабравимите Том и Джери, защото стоварвайки мощно брадвата със замах през рамо и приклякване, тя отскачаше без да нанесе минимална вреда на пъна, а на пишман-дърваря му изтръпваха ръцете до рамената. Тези последните най-злобно поругахме с клинове или ги напъхахме в камината цели, да горят бавно и мъчително. За около час оправихме всички дърва, за малко не оправихме и куче Пенчо, който пак беше дошъл да проси манджа и решихме, че сме готови.
Влязохме в кухнята, където Емо точно сипваше бърбън и кола в три чаши. Взех едната, връчих другата на Деян и открихме новогодишните приготовления. Гергана се хвърли да прави баница, Ради изобретяваше някаква салата, а аз с тих ужас се загледах в двете грамадни тарелки кюфтета и кебапчета, които Емо беше купил. Освен това още хляб и разни други кажжгидета. Направо лошо ми стана. Нямаше никакъв шанс да изплюскаме всичкото това. Все пак самоотвержено сграбчих бойния нож на Гришата и се заех да транжирам някаква луканка. Дани го изби на съвест, че нищо не прави и дойде да пита с какво може да помогне. Връчих му ножа и луканката, намерих още един за Емо и се спасих от тоя изблик на трудолюбивост, че да взема да се пременя в риза и вратовръзка. Нова година е все пак, няма по тениска да правя скарата.
В един момент Емо нехайно подметна, че има риба в хладилника, дали не бих желал да я овкуся. А тя чистена ли е, попитах аз подозрително. Чистена е, заяви Емо чистосърдечно и ме погледна с бистър взор. Отворих хладилника и извадих рибоците. Бяха пакетирани по двойки и замразени. И явно за чепеларци чистена риба означава обезглавена риба. Ми ние на софията пък имаме малко по-високи хигиенични стандарти за рибата и с грозна псувня в стил чепеларски пън се заех да приведа и тези добитъци в годен за злоупотреба вид. За тез, чиито татковци не са ги учили на има-няма всичко необходимо в тоя живот, например как се боядисват обувки, как се поправя тостер или как се слагат зимни гуми, ще поясня как се чисти риба.
Взимате по-остър нож и го навирате в задника на рибата. Аналната перка е първата броено откъм опашката, няма как да я сбъркате, особено като вземете предвид, че клоаката е ясно видима. Прокарвате острието нагоре към главата, като гледате да не режете твърде плитко, щото няма да срежете коремната стена, нито твърде дълбоко, щото ще задерете в гръбнака. Когато стигнете точно до края на хрилното капаче спирате да режете и обръщате рибока по корем. Срязвате смело... абе при нормалните животни там е вратът. Та срязвате смело врата и спирате среза някъде на една трета от коремния край. Важното е да сте прерязали гръбнака. Хващате главата и изтегляте назад и надолу. По този начин глътката остава закачена за устната кухина, което пък ви позволява да изтеглите повечето карантия с едно движение. Преглеждате набързо за млечници, щото пресният хайвер е много вкусно нещо, изхвърляте всичко останало и се заемате за истинската част от чистенето. Вътрешната страна на коремната кухина има тъничък черен налеп. На колкото по-тинесто дъно е живял рибокът, толкова по-дебел е този налеп. Трябва да го махнете всичкия, щото иначе ще имате чувството, че ядете блато. Изхвърляте и разни неотстранени органи, кръв и всичко друго, което не е а/ месо, б/ кост. Отрязвате перките, щото трудно се дъвчат и вече сте готови. Обратно към разказа.
Натрих вече миналата хигиенна инспекция коремна кухина на рибата със сол и девесил (девисил, дивисил, всички правописи са верни), сложих и няколко резена лимон и увих всяка поотелно в алюминуво фолю. После мариновах и пилешките пържоли и каквото още намерих дето можеше да се маринова и го изнесох на Ангел, който добросъвестно разпалваше скарата. По някое време Боби претича в стил "Нямам време да обяснявам, скачай в колата", но не му обърнахме особено внимание. Бях се заел да режа сланина натънко, Гришата отваряше туршии, а Емо пускаше ирландска музика. Възможно е и Гришата да е пускал музика, а Емо да е отварял туршии, не внимавах особено много. Когато вече нямаше нищо за рязане, рекох да упражня контрол по качеството.
Намерих в хладилника някаква рукола, която някой беше взел в пристъп на умопомрачение. Сигурно му е причерняло от липсата на пържоли в кръвта или нещо такова. Връчих я на сестра ми да я метне в салатата, изобретих и някакъв сос за топкане на нещо си, май бяха на Емо скаридите а ла пер, иначе казано по рецепта на баща му и с тревога видях, че Гергана не слага яйца в баницата. Нито пък маже корите с олю. Реших, че е тайна каблешкова рецепта и загледах с интерес. Скоро се отегчих и отидох да си сипя още уиски. Емо пък беше решил, че достатъчно сме слушали ирландски народни песни без да направим нищо по въпроса и си сипа уиски в буркана. Отровата на вечерта беше пълнолетно. Осемнайсетгодишно Glenfiddich. Да си призная, петнайсетгодишното ми харесва повече, но всеки си има вкус. Важното е, че имаше whiskey in the jar-o.
По някое време смених Ангел на скарата. Емо ми рече, че Гешът настоявал сам да си пече пържолите. Пратих полов привет на женските роднини на Геша и му хвърлих мръвките на скарата. Той и Мила пък дойдоха да ми правят компания и да ми се оплакват как Боби ги е карал да ядат пиле на тиган по-предната вечер. Нещо много дежавюйско ми дойде. Мила пък даже взе да ми държи фенера. За да виждам по-добре в камината бе, мръсници. Оффф. Имахме толкова много неща за опичане, че ни угасна жаравата. Издърпахме скарата настрани и се заехме да разпалваме огъня наново. Той нещо се офлянкваше, пък отвътре разни скучни хора ни даваха зор, че било десет часа и нямало било време и сме щели да посрещнем новата година навън и били искали да седнем да вечеряме заедно и прочие малоумия. Прикипя ни и Емо измагьоса една петлитрова бутилка с бензин. Поляхме малко на дръвцата, отдръпнахме се на безопасно разстояние, драснахме една клечка и я хвърлихме на кладата, която лумна задоволително. Само дето не можа да разпали въглищата, та Емо реши да й помогне. Лисна още една чаша бензин, която пък взе че уцели жив пламък. Резултатът беше метър и половина огнена следа, която плисна по две от пържолите, по плочките, върху торбата със сгурия, и запламтя щастливо върху масата. Запазвайки присъствие на духа, угасихме първо пържолите, после масата и накрая плочките. Изчакахме да спаднат пламъците и се заехме да довършваме печенето, съпроводени от подозрителната миризма на керосин. Наложи се и трето разпалване, но там вече имахме практика. Метнахме рибоците да се пекат и решихме да видим каква пък е тая гюрултия вътре.
Било десет минути преди полунощ. Ми чудо голямо. И президентът бил говорел. Отпих стабилна глътка от манериката и се сетих, че бях обещал да си режа косата. Вързах си опашката по-стегнато, стараейки се да не забелязвам колко е мазна, и докопах бойния нож на Гришата. Намеренията ми не останаха незабелязани и в дванайсет без две минути вече никой не слушаше горкичкия Росен, а възхитено наблюдаваше как се опитвам да се обезопашя без да си отрежа някое ухо. За щастие Гришата е същият фанатик по отношение на остротата като мен и успях да се справя със задачата без да предизвиквам разрушения и човешки жертви. Следваше полунощ, шампанско, бенгалски огън, прегръдки и баница. Казвам шампанско, но при положение, че никой от нас не пие шампанско не ни се трошаха пари за истинско, бяхме накупили неща от класа на Искра и Магарешко мляко. Абе повече за разливане, отколкото за пиене. Иху. Не бях възхитен от баницата. Нито от късмета. Щял бил да се ражда нов човек. Ми да се раждат, мен какво ми дреме. Освен да взема да го клонирам. Виж, това звучи по-интересно. I shall call him... mini me.
Около нас трещеше и светкаше оглушително. Явно всички кажжгидета от София и Пловдив, чиито коли препсувах на път за паркинга по-рано същия ден, се бяха запасили с разни там зарички и ракетки. Аматьорщина. Претичахме под преграден огън към паркинга. Нашите ми се обадиха да ми честитят новата година точно докато се препъвах нагоре по баира с има-няма десетина кила барут в ръцете. Една малка заря, пет големи и една грамаданска. И Дебелата Берта на Камен. Открихме сезона с нея. Този път не я насочихме право нагоре, а под наклон, опитвайки се да уцелим центъра на Чепеларе. Пустото нещо май се взриви право над централния площад, на около половин километър от нас. Якооо. После се заехме с Емануил. Докато палехме фитилите, Геша и сие ни прикриваха с римски свещи. Боби размахваше неговата в стил Хари Потър се кютечи с Дарт Вейдър. За повечко густо палихме батареите по двойки. Палиш, бягаш десет метра и се просваш по гръб в снега, а над теб разцъфват огнени цветя, мирише на барут и чат-пат те валят сажди. Кеф на кутийки. Реакцията на всички беше единодушна: догодина още повече фойерверки. Накрая с Геша кръвчицата ни беше толкова кипнала, че почнахме да хвърляме пиратки надолу по склона. Принципно не обичам пиратки, но тия бяха с доволно дълги фитили и можеха да се хвърлят безопасно. Накрая, щастливи и изразходвали всичкото джепане, се запътихме надолу към къщата.
Там Емо вече беше подредил грамаданска клада, която точно поливаше с бензин. Камен пощръкляло търсеше кибрит, че да я запали, а Дани заснемаше целия тоя производствен процес с камерата си. Кибритът упорито отсъстваше (намерихме го на другата сутрин под торбата със сгурия), но ни хрумна гениална идея. Палнахме един бенгалски огън, сбогувахме се с Камен, отдръпнахме се и зачакахме. Той пък успя да го хвърли някъде в пепелта, където магнезият поискри немощно няколко секунди. Всички се наведоха малко по-напред да видят какво се случва, когато една от искрите в крайна сметка уцели кладата. Че като блъвна огън оная ми ти чудесия, пламъците излязоха от горния край на камината и почти облизаха тавана. Яяяяякоооо.
После сестра ми и Гергана изкопаха отнякъде по една ножичка за нокти и се заеха да отрежат и последните остатъци от дългата ми коса. На Гергана май й се беше дояла пача, щото по едно време се опита да ми резне ухото. Имах си уиски и тумбакът ми беше пълен, дреме ми на ушите. После се качих горе в банята да си обръсна черепа, което отне има-няма 40 минути, и то подпомогнат от сестра ми. Така става като съм си забравил машинката за подстригване, иначе и Камен щях да офъкам. Той подлярът подъл вече се беше подстригал, ама пак нямаше да му простя. Върнах се долу гладен и весел. Повечето народища си бяха легнали, което не ми попречи на първия за новата година апетит. Кебапчетата бяха гадни, кюфетата така и не опитах, но от дъното на тенджерата закачливо ме гледаше вратна пържола и малко гърди. Загнявих ги щастливо, прокарвайки с уиски и конска пастърма. Някъде към три ме обори дрямка и реших да се хоризонтирам.
На сутринта се захванахме с оценка на пораженията. Пържолите бяха изядени, кебапчетата недокоснати, а рибата така и не намерихме. Котката имитираща диня се беше качила на огнището на терасата и гледаше потресено. Замерих я с кебапче и влязох да позакуся. Овъглен хляб, пастърма и кюфте, кеф. Спазвайки новогодишната традиция на Емо, започнахме да гледаме "Завръщане в бъдещето". Междувременно рекохме да почистим. Ангел пък рече да се скатае и обяви, че тръгват за София. Гришата и Сима скокнаха с тях. Оправихме ние нещата, оставихме някакви кебапчета за куче Пенчо, разпределихме остатъците по торби, натоварихме се и айде на път. Мисля, че си тръгвахме с малко повече багаж, отколкото на идване.
Деян-недеян, тоя път Радина си беше при мене. Пътят за София беше спокоен, бяхме се подредили на грамаданска колона чак до Асеновград, след което на всички шофЕри им пораснаха десните стъпала и се юрнаха напред. През Пловдив, щото толкова разбират. Ние минахме през околовръстното на Майнатаун и общо взето нямаше кой да ни напсува. Магистралата пък беше толкова пълна, че нямаше къде да се правят изцепки от рода на карам с двеста в ускорителната, бегай у лево. Дясната лента се движеше със сто, лявата - със 130, карай където решиш. Беше сухо и чисто чак докато не минахме Ихтиманския тунел. След него се метнахме в такава непрогледна мъгла, да си я мажеш на филийка. На омъвъто на Окръжна болница си взехме довиждане, уверихме се във вечна свобода, братство и равенство и се разбрахме да се съберем същата вечер в Ейлхаус да си допием. Закарах Дани и Надя до Дружба, а после със сестра ми разучихме партизанския маршрут за летището. Навигацията усърдно се опитваше да ме качи на Цариградско шосе, но я препсувах и минахме по тайните улички покрай Под-уяне и ТЕЦ-а. Прибрахме се уморени и доволни, връчих на баща ми една кутия с луканка, теглих си един душ и айде пак навън... тая бира няма сама да се изпие.
По всеобщо съгласие и липса на мерак да търсим други неща, приехме предложението на Немзи да идем в Чепеларе, в хотел Родопски къщи. То не беше точно хотел, по-скоро комплекс от еднофамилни къщички, които на рекламата изглеждаха страхотно. Запазихме си две с шест легла и една с четири, щото като правихме резервацията още не знаехме, че ще сме повече. Списъкът с люде изглеждаше плачевно. Само двойки и семейства, егати скуката. Айде, аз и сестра ми ясно, wincest is the best cest дето вика Емо, ама оттам нататък като се почне: Дани и Надя, Геша и Хари, Боби и Немзи, Гришата и Сима, Ангел и +1... Всички искрено недоумявахме какво точно значи това +1 и си мислехме, че говори да дясната си ръка в трето лице... или пък ще си носи мобилна.. такозде... за джентълмена на път, както се казва в рекламата. Решихме да изпъдим всички тези фамилни хора в другите къщи и да останем с Емо, Еми, Камен, който се беше засилил без Доника, и Деян, моят сърбоканадец, когото поканихме в изблик на глобалистично човеколюбие. Таман шест свине за правилно освинване, пък останалите нека си се... забавляват там по хралупките.
 |
| Чипилари |
Точно наредихме кой къде ще спи и как ще се вози, когато Камен обяви, че Доника все пак ще дойде и не само ще дойде, ами носи и тревожни новини. В къщите било ужасен клинч и трябвало да си носим духалки, пък дървата за огрев стрували някакви безбожни пари. На всичкото отгоре Емо се сдоби с гадже в лицето на Гери, което реши един проблем и отвори два други. Явно да сцепиш на мацка веждата е новата форма на ухажване. Обратно към корените наши кроманьонски и прочие иширети. Започнахме сериозно да се чудим къде ще ги смесим всички тия хора в колите. Айде, спането ясно, Доника в леглото на Камен и Гергана при Емо, пък Емануил и Деян ще се правят че спят, нали така... Поне решихме отоплителния проблем. Гергана се обади на някакъв калеко Алеко, който обеща да стовари един кубик дърва. След дълги дискусии какво точно е калеко и с какво се то яде, установихме, че това е южняшкият еквивалент на свако. Айде, свако, на битако. Вър питай баба си какво е свако, чат-пат известно и като лелинчо. Междувременно Ангел заяви, че +1-то му се казвало Мария (което породи леки притеснения в състоянието на дъските му и тяхното разхлопване), която щяла да идва с пета кола и по тоя начин ни оправи последния дерт. Или така си мислех аз.
По клюкарника бях научил, че Геша е голям пироман и щял сериозно да се запаси с фойерверки. Чудесно, викам си аз, ще се свържа с него да ходим на пазар с него. Не се свързах. Човекът бил зает с нещо си, така и не разбрах какво. В крайна сметка подбрах Деян и Емо да ходим на Илиянци, че ми трябваше някой да носи торбите, нъл тъй. Потроших 200 лева за седем зари с различна големина и една грамаданска ракета, също като миналата година. Малко бях скептичен по отношения на нея, предния път излетя толкова нависоко, че едвам видяхме взрива, но пък Камен беше категоричен. После тримата огладняхме и седнахме да закусим. Хайдушко плато - 2.5 кила мръвки на скара. Точно бяхме почнали да тъпкотим, когато Гришата се обади на Емо от мястото на следващата среща. Бил подранил с 15 минути. Може ли такава безотговорност?! Емо се изстреля да го взима, пък ние с Деян се посветихме на борбата с прасето. Пет минути преди след уговорената за 13:30 среща видяхме, че сме изяли само две трети, загънахме останалото в торбичка и се понесохме към мястото на събитието.
 |
| Закусчица |
На метростанция "Обеля" обикаляха странни хора, сред които разпознахме Еми, Гришата и Емо. Дани изскочи нейде из дълбините на перона, пък Камен още го нямаше. Дойде. Към 14:30. Полигавихме се малко и забръмчахме към HIT на Обелско шосе. Бавничко, щото мъглата беше доволно гъста. На Деян туризма отиде на кино.
Влязохме в HIT и бяхме посрещнати от щанда със зарзавата. Решихме, че жените ще искат някакви треволяци към пържолите. Не мога да разбера защо слагат тия целулози в началото на магазина. Сигурно да може да отмине първоначалният шок от гледката на толкова витаминози на едно място и да може човек да се заеме спокойно с нормално пазаруване на мазни, алкохолни и прочие благодатни продукти. Гледката на едно кило домати и шест лимона на дъното на едната количка беше плачевна. И шестимата се чувствахме безпомощни. Кой по дяволите пазарува зеленчуци?! Единственото нещо, за което бяхме единодушни, беше кромид за скарата. А той беше отвратителен и не купихме. Плахо към доматите добавихме зелени и червени чушки и зачакахме взрив, епидемия от малария или нещо друго такова апокалиптично. Наплашиха ни с тоя край на света, ей. Като видяхме, че нищо не се случва, добихме смелост и стоварихме цял куп гъби, чесън и една зелка. Гъбите ги стоварвахме на няколко пъти, щото три поредни пъти торбичката ми беше скъсана и гъбоците се изсипваха на пода. Мъже купуват зеленчуци, трагикомедия в три действия и щастлив край под формата на вратна пържола.
След като преодоляхме туй премеждие, се озовахме пред тестените изделия. Дани и Еми сложиха макарони, мед и разтворимо кафе. На недоумяващото ми питане отговориха, че трябвало нещо за закуска. На Дани му е простено, той не е идвал с нас, ама Емануил как може да върши такива магарии? На закуска се ядат пържоли от предната вечер, не стана ли ясно вече? Ама сега няма да му кърша хатъра, иска макарони - взехме макарони. Гергана беше дала на Емо списък с продукти за пица. Бая амбициозен беше тоя списък, три кила брашно фигурираха в него. Три кила брашно са ужасно много пица. Аз с две кила докарвам сърдечен удар на 15 човека и после три дни пица обядвам. Но с жена не може да се спори, особено като я няма, така че купихме три кила брашно. И едно кило настърган кашкавал, и две грамадански консерви домати. Да има. Дреме ми на мен, тоя път нямаше да готвя. Или така си мислех аз.
С Емо пресметнахме, че ни се пие малцово уиски. Купихме 12-годишни Glenfiddich, Glenlivet и Yamazaki, както и 18-годишен Glenfiddich, щото можем. И един Jameson и някакъв там бърбън, щото трябва да има нещо по-непретенциозно, на което да минем като не можем повече да усещаме малцавотиите. Пък и Деян не беше пил уиски, та трябваше да го почнем деликатно. Не вървеше да тръгнем да го тровим с Lagavulin, когато човекът не прави разлика между Johnnie Walker и Jack Daniel's. Накупиха се и разни кутии с вино (кой ще ти разнася бутилки), и три-четири петлитрови кега бира. За мезе.
 |
| Да понапазаруваме, че може пак да свърши тоя свят |
Като стана дума за мезе, сетихме се за разредител. По мое мнение, подкрепено от Емо и Камен, 18 литра газирана вода оправяха проблема. После мистериозно се появиха разни кóли и сокове. Какво по дяволите е chokeberry и кой го пие това? Още малко и чай от dingleberries ще вземат да продават. Спряхме се при месата. И като казвам спряхме се, половин час не мръднахме оттам. Накупихме пастърми, луканки, суджуци и пушени вратове за една рота, които три девойчета прилежно нарязаха на тъничко и останали без дъх ни гледаха подозрително дали няма да им поръчаме още нещо. Поръчахме. Всичките вратни пържоли. Към три кила и половина. И наденица за скара, и свински гърди, и още туй-онуй. Те пък подло изкараха още вратни пържоли. Вяра да нямаш на хора, които не ти показват всичките пържоли, ами крият половината в склада. В изблик на носталгия към класиката взехме една кутия вафли "Ная". После взехме още една, щото все пак и Боби щеше да идва, нищо, че щеше да бъде сегрегиран в друга къща.
По някое време решихме, че две колички са ни малко и пратихме някого за трета. С три препълнени колички се отправихме към касата, където едно девойче не знаеше да се смее ли, да плаче ли, или просто да се кокори. За нейно щастие наоколо имаше други девойчета, та те иззеха неизползвание реакции. 770 лева за храна. Камен обяви, че ще ги плати с ваучери. От по пет лева. Жална й майка на мацката, по едно време се отказа да ги сканира и само ги преброи. Трябваше да отпечатаме още ваучери. Алкохолът пък беше точно 228 лева, с което спечелих баса, че цялата сметка ще е по-малко от 1000 лева. За мое нещастие не се бяхме разбрали на какво се басираме, така че ми остана само задоволството от добре преценена покупка. Натоварихме нещата по колите с триста зора и преценихме, че сме готови за подвизи. Или така си мислех аз.
Откъм поставения под грамадански чехъл Боби долетя кански вопъл, че е абсурдно да тръгнем в осем и половина на път. По-ранното тръгване оставя повече време за запиване по моя преценка, че и не само по моя, но ся пък. Благосклонно отпуснах още един час. Среща 9 часа на О Ем Фау (без майтап, това е правилното произношение) на Окръжна болница, половин час зареждане и подпичкосване и 9:30 сме на път, 11:00 стигаме Пловдив, взимаме Надя от автогарата и продължаваме за Чипилари, където се молим да не вали много сняг. Пък по новините казаха, че щяло да има много сняг. Боби заяви, че сме абсолютно луди, а Ангел въобще отказа да разговаря и рече, че щели да тръгнат следобед. Живи и здрави.
В уречения час всички бяхме там. Иначе казано Емо беше подранил, аз се подредих на колонката в 9:02, а Еми закъсняваше. Все пак успяхме да тръгнем в 9:30. Връчих едната половина от коледния си подарък на Емо. Уоки-токи, което според листовката трябваше да има 40 км обхват на равен терен. И на равен, и на насечен, повече от километър-два нямаше, но пък беше голяма краста. И пари за телефон спести. Заплюх си позивната Шарено лайно, което докара апоплектичен пристъп от смях на Дани. Историята за шареното лайно е дълга и величава, поради което няма да я споменавам тук, защото Еми вече се оплака, че са ми твърде дълги локумите, пък и тоя не се очертава да излезе от кратките.
При мен се возеха Деян, сестра ми и Дани. Все величава компания откачалници. Идеята беше в Пловдив да вземем Надя, пък сестра ми да отиде във витарата на Еми. Което щеше да намали общия брой insanity points, но пък не биваше да разделяме влюбените гълъбчета. В Майнатаун има три автогари. "Север" е някъде на майната си, "Юг" е срещу железопътната гара, пък Родопи е зад нея. Надя рече, че е на автогарата до гарата. Ъъъъъх, майко. Подредихме конвоя срещу автогара "Юг", че беше по-лесно да намерим излаза за Асеновград после и пратих Дани на разузнаване. Оказа се, че Надя не е на "Юг", което по метода на изключването оставяше "Родопи". Разбира се, Дани не знаеше къде е това, така че го хванах под мишница и го поведох из подлезите. Те пък пловдивчани си били ъпгрейднали автогарата - разни ми ти терминалища, топла връзка с ж.п. гарата, бе футуризъм и европейщина. Само черното коте с вирнатата опашка го нямаше, ама това е то цената на прогреса. Намерихме Надя с ебааааси грамаданския сак. А бях предупредил да се носи малко багаж, щото знам колко нещо ще помъкнем. Абе тия жени гащите им са като носни кърпички, защо носят толкова много неща? Помъкнахме въпросната чудовищност към колите, ловко избягвайки плочките с изненадки.
 |
| На път |
Айде към Чепеларе. Зададох маршрут в GPS-a, Емо го одобри (Google Maps посочват някакъв много партизански маршрут, който на места отсъства. Жива Румъния, ръйш ли) и се понесохме. Понесохме се към Асеновград, а оттам - за Смолян. Емо рече, че Асеновград имал околовръстен път, който така и не намерихме, не че ни отне много време да го прекосим целия. Следваше планинският път за Чепеларе. Леко мокър, но разчистен и с неголям трафик. След като за малко не изтребих всички в колата, опитвайки се да изпреваря една цистерна по нанагорнище, си карах културно зад нея и в два часá бяхме в Чепеларе. Една любезна бензиноналивачка ни осведоми да караме до магазин "Арена", да завием надясно и да следваме табелите. Добре, че си бях включил Силата, щото името на магазина не се вижда откъм главния път и завих по усет. Пътят нагоре пък беше напълно лишен от логика, минавайки първо от дясната, после от лявата страна на една река, но хората казаха да следвам табелите - следвах табелите. По едно време видяхме едно къщé, на което пишеше Родопски къщи - рецепция. А, стигнахме. А къде са къщите, на улицата само някакви съборетини...
Работното време на рецепцията беше от 10 до 17. Значи в 14 ще да е отключено, нали?! Така си мислех аз. Чукам, влизам - то заключено. На една бележка беше посочен телефон за връзка в неработно време. Телефонът за връзка в неработно време ме осведоми, че къщите в момента биват почиствани и настаняването е чак в три. Да сме се били поразходели да утрепем един час. Пейзажът наоколо беше подозрително лишен от всякакви кафенета, чайни, сауни, дупки на хобити и прочие места, където човек може да се постопли. За сметка на това преобладаваше дружелюбен пес, вързан за една грамадна гума. На колибата до него пишеше "Пенчо". Гениално умозаключихме, че това е името на песа, а не на съпруга на хазяйката примерно. Естествено оставаше въпросът кой би кръстил кучето си Пенчо, но пък като се замисля, те хората децата си кръщават така, пък какво остава за кучетата.
Чепеларе е живописно градче. Първата живописна живописност, която съзряхме, бяха трима юнаци, които пърлеха прасе. Приехме го за добра поличба и закрачихме наперено. Училището беше с часовникова кула, прясно измазано, общината и тя новичка. Централният площад си имаше парк с люлки и катерушки и езерце, което ще да е било проектирано от Ешер в кофти ден. Имаше и някакви дървени пейки, които минаваха за изкуство. Една беше издялана във формата на длан, пък на друга пишеше "Не свършва това, което непрекъснато започва". Дълбокомислено, а? Следваха хоремаг и музей на ски спорта, с което интересът ни към културния живот на Чепеларе се изчерпа и се юрнахме да си търсим кафене. Намърдахме се в едно и си заръчахме разни чаища. Сервитьорката беше една висока стройна хубавица, която толкова ни хареса, че Камен си обърна чая на масата. Това девойче като взе да бърше, да се навежда, да се протяга, изведнъж половината от хората на масата нямаха вече нужда от чай за сгряване. Докато стане три часа, семейство Бобови се донесоха. Обясних на Геша накъде да кара и се затътрихме нагоре. Пътьом метнахме едно око на пърлещата бригада. Прасето беше подложено на щателна разфасовка. Мило животинче.
 |
| Чепеларския мегдан - училище плюс община. |
Напълнихме рецепцията и стоварихме едно тесте лични документи на бюрото. Онези странни закъсняващи люде бяха интернирани в една малка къщичка, а всички останали бяхме под един покрив, разделен на две. Къщичките бяха изключително добре планирани. Непосредствено до входната врата имаше помещение за ски, метли и прочие неща, а също и тоалетна, ако някой е много на зор и не може да се докопа до банята на втория етаж. Малко антре водеше в грамаданска дневна, която беше отделена от кухнотрапезарията с три стъпала. Кухнята беше напълно оборудвана, с голям хладилник, печка с керамични плотове и посуда, а в дневната се разполагаха голям диван, плосък телевизор и, о радост, камина. Отвън пък имаше веранда с дървена маса и още една камина. Абе кеф. Покатерих се по стълбите и си стоварих багажа в стаята възможно най-далеч от тях. Така де, няма да ми ходят разни хора напред-назад да ми развалят рахатлъка. Тази и съседната стаи бяха с две легла и ползваха банята на етажа. Последната стая явно беше за родителите, защото имаше спалня и собствена баня с вана... за онези късни моменти.
Последва дълбока конфузия по отношение на настаняването. Бяхме 14 души с 12 легла плюс едно допълнително. В общата тарапана успяхме да скрием присъствието на Гергана, но пък трябваше да разпределим хората. Тя беше в една стая с две легла заедно с Емо и Деян. Едната спалня дадохме на Дани и Надя, а в другата беше сложено допълнителното легло. Преместихме го в една нормална стая. Емануил изяде четвъртития грездей и спа на него, въпреки че му се полагаше нормално, а Камен и Доника сглобиха двете нормални легла. Те пък бяха с гръб и образуваха естествен параван за студентска тройка. Трябваше да не обявяваме и Доника. Гришата и Сима взеха другата стая, а в крайна сметка спалнята остана за Ангел и мистичното му +1.
 |
| Домашен уют |
Започна се продължителната церемония по разтоварване на торбите и подреждане на покупките. Строихме бутилките с вино на линтела на камината. Преценихме, че никой не иска да пие 20 литра греяно вино. Строихме бутилките с вино пред прозореца. Междувременно жените се бяха заели да бутат неща по хладилника. Установихме, че и Емо, и Гришата, и аз сме купили лук. Да има. Едно 7-8 кила имаше като нищо. Имаше да печем. Гергана геройски се захвана да пържи филийки. Горе-долу по това време с Емо се натъкнахме на сериозен проблем. Като имаме толкова много различни шотландски уискита, в какъв ред да ги пием? Споразумяхме се за азбучен. Сговорна дружина и в петък уиски пие. Отворихме дванайсетгодишния Glenfiddich и отпихме щастливо. Пържени филийки и мокър шпек - идеално мезе. Особено когато шпекът има числено превъзходство над хляба в съотношение поне три към едно. Вафлите също са нелош избор. Междувременно на Гергана й се обадиха, че са докарали дървата.
Дървата си бяха жива епопея. Емо изрично беще дал заръка да ги сервират нарязани. Явно нарязани на смолянски значи нацепени на кубища със страна минимум 30 см. Как да го заврем това нещо в камината сега? Не искам и да си представям тия варвари как си режат луканката, сигурно лапат суджуците цели. Споменах ли, че дървата бяха един кубик? Това си е бая цепеняк, особено ако трябва да го изгорим за три дни. Напълнихме цялото помещение до входната врата със слой пънове висок към метър и нещо. Качих се до колата да взема брадвата. То тя една брадва, да си скъсаш главата. Китайски томахок с дръжка педя и нещо. Хубаво, че поне ми е голяма педята. Деян геройски се зае да разкроява пъновете на по-културно оразмерени късове. Само дето в брадвата къса, стаята тясна, пък доста от дървесата бяха чепати, да им го ръгне икебаната дано.
 |
| Топливо |
Преместихме се извън къщата, точно под стряхата. Там вече имаше достатъчно пространство за замах, но брадвата все още ни беше къса. Все пак успяхме да намерим няколко бичмета благословено лишени от чепове и тръгнахме да сечем. Как някой не си отряза нещо, не знам. То нали брадвичката малка, та лесно я удържахме, ама на мен лично два пъти се опита да ми се върти в ръцете след близка среща с някой чвор. Когато преценихме, че сме накроили достатъчно, вкарахме всичко вътре, да не вземе Боби да ги отнесе, лешоядът му с лешояд. Междувременно дойде и Ангел. Плюседното му беше някаква изключително неразговорлива гуспойца, именувана Мария. Отписах я като безинтересна и се заех пак с брадвата. Ангел заяви, че няма да цепи дърва и туй то. Пет минути по-късно рече "Дай аз да пробвам". Връчих му инструмента и влязох вътре. Запалихме огъня в камината и въобще се отдадохме на кулинарен тероризъм.
Дани искаше да ме гледа как мариновам пържолите, щото съм ги бил правел много вълшебни. Той не е далеч от истината, но това става когато съм пред шкафчето си с подправки и не ме мързи. Тоя път шкафче с подправки имаше, но пък си бях взел мързеливите чехли и изобщо не ми се занимаваше да вълшебствам. Претрих половината пържоли с подправка за барбекю, сложих им и малко от свинските гърди за компания, залях всичко със сока от три лимона и ги оставих да втасват. Естествено, Дани се заплесна някъде и изтърва "магиите". Спретнах женорята да режат лук, да нижат гъби на шиш и въобще да се занимават и да не ни пречат на пиенето. Гришата пък беше настрен на вълна Джак Никълсън и периодически се появяваше на прозореца с оцъклен поглед и сатър в ръката. Ако се чудите откъде сме изкопали сатър - носехме си. По някое време явно сме свършили фидика, щото Емо ми заръча да отворя бутилката с Glenlivet. Такива задачи ми дай ти на мене, тежки и отговорни. Отворихме бутилката с Glenlivet и решихме, че е време за скара.
 |
| След малко почваме да печем |
Паленето и насъбирането на жарава са задачи, които изискват време и планиране. Цепениците пламтяха щастливо, подпомогнати от малко надървени въглища, а ние се бяхме заели със сложна кулинарна задача. Имахме три вида кисели краставички, два вида мариновани люти чушки, туршия от камби и туршия от чушки. Отворихме бурканите с Юмрука на Буда и се заехме с трансфер на данни. Лютите чушки на тати, бидейки хрупкави, цвъртящи и, най-важното, люти, обраха овациите. Прокарвахме си ги с камбите на Емо, че трябваше мазничко. Докато възхитено обсъждахме качествата на различните туршии, открихме че от терасата можем да гледаме в дневната на Фантастичната четворка. Заехме се с изтънчен тормоз: размахване на кисели краставички и светкане с фенерчето в очите на Боби, който гледаше нещастно. По-късно сподели, че са го карали да яде някакви пилета на тиган. Пак добре, ние го бяхме отписали като отровен с тофу или някоя друга такава вегетарианщина. Подозрителни хора са това, ядат самички, като нищо участват в накакви сусамистични ритуали, включващи репички и пащърнак. Наредихме пържолите на скарата, при което Гришата притеснено сподели, че няма да стигнат. Не бях съвсем съгласен с него. В смисъл, наистина нямаше по пържола на човек, но те първо бяха грамадански и второ толкова много народ ядеше какви ли не треволяци, салати, гъби и прочие, че бях преценил да се нахранят преди ние да почнем да ядем. Точно щях да изложа тези аргументи разумно и трезво, когато се случи непоправимото. Гришата ме нарече вегетарианец. Не можех да оставя това току така. Мойта хищническа кръв кипна, блъвнах 200 грама холестерол през ушите и отидох да нахакам и останалите пържоли. Останаха. Нищо де, имаше пържоли за закуска. Тоест имаше И пържоли за закуска.
По някое време, привлечена от миризмата на нещастници, пардон, жертви, пардон, хора, които може да муфти за манджа, отнякъде излази котка горе-долу с телосложението и окраската на диня. Дадохме й малко луканка, която тя погледна възмутено и изяде с омерзение. Прясно изпечен свински врат обаче лапаше с почти същото въодушевление като нас. Мамка й котешка, отбира бе. Горе-долу тогава установихме два взаимосвързани факта. Първо, свършило ни беше уискито. Второ, време беше за Jameson, хем азбучному, пък и нямаше защо да пилеем малцовото при това положение. Трето, щото подпийналите хора не могат да преценяват правилно количествата, разни люде взеха да се разотиват по койките си, пък ние с Емо и Гергана останахме пред буйно накладения огън да си споделяме искрени личности и лични искрености. И май изгледахме и някакъв филм с Адам Сандлър междувременно. Принципно не обичам да изричам нещо, което може да се използва срещу мен в съда, но Емо така и така не помни на сутринта, та пред него мога да си изливам. Гергана обаче е долен психололог и я подозирам, че помни всичко. Ще трябва да се обадя на спецотряда да я следи изкъсо. Някъде към края на бутилката с Jameson ми се доспа. Изгълтах около литър вода за хидратация и се завтекох да си легна. Сестра ми пък беше будна. Пофъфлих й малко получленоразделно, ходих да взема още вода и се трупнах.
 |
| Уиски. Кънектинг пийпъл. |
Абе много жега бе. Духалката, така и не пусната, беше изтикана в единия ъгъл на стаята, прозорецът - широко отворен. След кратък размисъл установих, че като сме си взели стаята възможно най-далеч от стълбите, сме я взели и точно над камината. Ох на дяда камината. Обявих приятелката на Доника за абсолютно фригидна, изпотих се два пъти и заспах. По някое време се събудих жаден. Откъм съседната стая се носеше мощно хъркане, почти неповлияно от стената. Ухилих се злорадо, пожелах добър сън на Деян и Гергана и пак се отнесох.
Събудих се в седем. Прецених, че е пълно безобразие, че и отгоре, обърнах се и пак заспах.
Събдух се в осем. Прецених, че все още е безобразно, макар и с изблици за избистряне, обърнах се и пак заспах.
Събубих се в десет, писна ми и станах. Долу се вихреше закуска. Емо пък беше спал на дивана, значи не съм чул него да разбичва. Бяхме поръчали мекици и пържени филийки от някаква къща за доставки, а котката диня стоеше на терасата и гледаше жално. В тази си дейност тя беше подкрепена от още минимум две котки (както доказва Шрьодингер, броят, присъствието и наличието на една котка е квантово неопределен, а какво остава за повече), както и куче Пенчо и още някакъв рунтав бял песоглавец. И песогъзец. Опитах мекиците. Не бях възхитен. Всъщност на цялата маса нещо й липсваше. Имаше два вида сладко, течен шоколад, вафли. Пф. Жени да сервират закуска, ужас някакъв. Занесох особието си до хладилника и извадих туршия, пушен врат, сирене и кашкавал. Далеч по-добре. Натоварих една пържена филия с врат, вдишах я и взех още малко врат да нахраня добитъка. Белият пес побягна панически и всичките ми опити да го опитомя бяха посрещнати с тъпо недоверие. За сметка на това останалите лапаха щастливо и не се опитваха да се бият много-много. Появи се Гришата и подгони едната котка със сатър в ръка. Всеки си има своите утринни ритуали, предполагам. После ми казаха, че като съм влязъл, някаква котка е халосала куче Пенчо по муцуната. Явно благото ми миротворческо присъствие е ефективно само в радиус по-малък от два метра.
Деян и Дани се появиха да закусим. Жените пък бяха приключили и си събраха гадните захарища от масата. Деян сподели, че ме е чул как хъркам през стената. Аз изтъкнах, че макар и да не оборвам истинноста на това съждение, той също се беше захванал с душене на язовци насън. Дани даде своя принос, уверявайки ни че и двамата най-вероятно сме чули него. Вдигнахме наздравица за тримата тенори и подехме смело към следващото преяждане. Докато тъпкотехме мръвки с месо и вчерашни овъглени филийки ми хрумна, че изглеждаме изключително стереотипично балкански. Неразговорливи башибозуци нагъват бавно и методично мазни месища, докато в другия край на помещението разни девойки са се излегнали със скъпи технологични играчки и въобще красят пейзажа. Поразсъждавах малко над тойзи феномен, след което свих рамене и си взех още кашкавал. Или беше врат. По-вероятно и двете. Когато се изправих с щастливо оригване и леко залитване, Надя се изтъпани до мен да ме пита дали още имаме идея да ходим до Чудните мостове. Имахме, но след бързо изчисление установих, че не само ме наляга дрямка, ами и предната вечер съм изпил количество алкохол, което нормален метаболизъм ще разгради за над 48 часа. Сиреч на мен ми трябваха поне още четири. Заявих й, че ще тръгнем в един и отидох да си легна.
Към два без нещо се надигнах и поразсъждавах дали съм сънувал звуците на въодушевено съвокупляване от другата страна на стената или са станали наистина. В крайна сметка не ме засягаше, така че се хванах за врата и се измъкнах от леглото под угрижения поглед на сестра си. Изръмжах, дадох й ключовете от колата, пак изръмжах и поясних, че ще тренира каране на планински път. Емо беше взел ключовете за джипа от Емануил, който беше в изключително непродуктивно състояние. На излизане видях Гришата - беше купил острие и дръжка за брадва с нормални размери и се опитваше да ги сглоби. Благослових го, натоварихме се по колите и потеглихме.
 |
| Айде на разходка |
 |
| Бутаме норвежци |
Разбрахме се Емо да се качи догоре с джипа, да остави неговите хора и да слезе да ни събере, докато ние петимата с Радина, Деян, Дани и Надя се разхождаме полекичка нагоре. Точно потеглихме, когато някаква миниатюрна хонда запецна на същото място като нас. Слязохме да помогнем. Тя пък беше толкова мъничка, че Деян успя да я избута сам, аз само се подпирах на единия й стоп. Намиращият се вътре подозрително норвежки тип смотолеви едно тенкю, обърна и заскрежи надолу. Нямаше как да запраши, щото нямаше прах. Поехме нагоре, снимайки и лафейки си. Точно взех пак да ожаднявам, когато намерихме чешма. Ммм, планинска водица, кеф. Въпросното съоръжение беше разположено по някакъв гениално малоумен начин. Ако се наведях да пия директно от чучура, щях да падна във вира. Бях принуден се държа с една ръка за някакъв клон, пък с другата бавно и мъчително да си събирам в шепичка. Събирах в шепичка. В същото време някаква компания хора, придружени от бял лабрадор, слизаха надолу по пътя. Кучът моментално дойде да ми прави компания, но общо взето беше изправен пред същото затруднение. За капак си нямаше и шепички. Услужих му с моите, за което той ме облиза признателно. Мил куч беше. След около половин час Емо цъфна и се натъкнахме на поредния проблем. Бяхме шест човека... пък тия джипове японците не са ги правили кой знае колко грамадански. Надя ни извади от затруднението като геройски се хвърли в багажника, останалите се натъпкахме и потеглихме под звуците на The Rocky Road to Dublin.
 |
| Снежунки |
И отново се натресохме на някакви слизащи отгоре хора. Тез обаче културни, направиха ни място да минем. Само дето ние не можахме да минем. И с двойното предаване пак буксувахме на шибания лед. И не само буксувахме, ами и се свличахме надолу. Интересно усещане беше. Емо натресе всички възможни спирачки, което нямаше особен ефект върху придвижването ни. Успя да навие волана и да стъпим върху сняг. Разтоварихме клоунската кола, избутахме го и се събрахме на съвещание. Явно това не можеше вече да продължава, пък и след час щеше да се мръкне, трябваше да почнем да слизаме. А Камен, Доника и Гергана бяха горе. Лошо, Седларов. Разбрахме се Емо да се качи нагоре да вземе народа, аз с него като черезвичаен шофьор, а останалите да започнат да спускат. Речено-сторено.
 |
| Нашта шейна е 4х4 |
Минута по-късно бяхме горе. Една табела провъзгласяваше съществуването на информационен център "Чудни мостове". Мостовете явно бяха отлетели на юг за през зимата, щото никакви не се виждаха. Гергана се беше юрнала да ги търси, но явно без успех, щото се върна, подканяйки ни да ходим да ги намерим. Наложихме вето, натоварихме се в джипа и се метнахме надолу. Когато настигнахме останалите, решихме пръчовете да ходим пеша, а Емо да откара жените, те да влязат на топло в реното и да изчакат той да се върне да ни вземе. Въобще Емо тоя маршрут вече му знае и кътните зъби. В изблик на умопомрачение Гергана реши и тя да ходи пеша. Нещо в чистия въздух май не й понасяше. Емо безцеремонно я забра и тръгаха. Докато слезем и ние, беше паднал здрач. Жените пък се оплакаха, че някакъв котак ги бил засъскал и даже скочил на Гергана. Не й върви на тая жена с излетите и туй то.
 |
| Ал Котконе |
Прецених, че обстановката - нощно спускане върху лед - ще е твърде нанагорна за Радина. Пък и вече бях изметаболизирал де що имаше алкохол из мен и бях в годно за шофиране състояние. Спуснахме се лекичко на втора и без много занасяне. Табелите за хотела пък бяха светлоотразителни и го намерихме и в тъмното. Йей. Прибрахме се към шест. В седем имахме резервация за механа. Гергана най-невъзмутимо се захвана да меси тесто за пици. Ние също толкова невъзмутимо седнахме да подгреем, че току-виж не ни стигнала механата. Гришата препсува дръжката на брадвата, че била твърде дебела за втулката на острието. Цял ден я беше струговал със сатъра. Междувременно късата брадвичка се беше сдобила с възхитително закъдряне, все едно ще фрезоваме первази с нея. Решихме на другия ден да идем за истинска брадва, не такава от ИКЕА, дето човек трябва да я сглобява после.
Разни хора взеха да тръгват към механата. Останалите пък не знаехме тя къде се намира. Разбрахме се с Камен да ни прати сателитното си местоположение и да издрапаме дотам. Модерна техника, смартфонщина, еей. Първата пица се сготви и изчезна. Втората й простихме, щото бяхме великодушни хора, пък и вече сериозно закъснявахме. Щеше да има и трета, ама друг път. Трябва да прегледам протокола на Гергана, три кила брашно за три пици нещо не ми се виждат добра пропорция. Ама дреме ми, пицата беше хубава. Особено като я подобрихме с допълнителна доза пушен врат, щото кой яде пица само с мокър шпек и кашкавал?
Намерихме механата от първи опит. То голямата чудесия нали, казваш на навигацията да те заведе до Камен и следваш инструкциите. Нищо де, намерихме механата от първи опит и туй то. Вътре се слушаха хорà, пиеха се винà и се ядяха странни родопски манджѝ. Подочувах вълшебни слова от рода на агнешка главичка и шкембе в саханче. По разбираеми причини не ми се ядеше скара, затова се насочих към някакви пилешки сърца. Аз нали съм безсърдечен, трябваше да си наваксам някакси. Имаше наливно вино, смес от мавруд и каберне по сувиньонски. Не обичам каберне, пък нямаше как да ми го прецедят. Щяхме да пием асеновградско. Разбрано. Сервитьорю клет, провикнах се аз, безсрамно плагиатствайки от ей тоз страхотен блог. Сервитьорят клет, чиятo прическа съм дал обет да не коментирам, минаваше малко по-нарядко от Халеевата комета. Сигурно кухнята им е в Магелановия облак на тия сладури. Това ще да обясни и факта, че храната пристигаше с температура малко по-висока от стайната. Въпреки че не би ли трябвало да се подгрее при влизането в атмосферата?Мистерии (г)астрономически. При всички положения не оставихме подобни неща да ни пречат на доброто настроение и заядохме и запихме щастливо. С Геша развихме стройна система за съкратено разказване на вицове, щото и без това си ги знаем всичките. Не успяхме да се докараме до номерирани, но бяхме близо. Разбрахме се на другия ден да идем на върха на чепеларската писта да поснимаме, че било много красиво. Заподозрях подъл план да ме атенуират и индоктринират в обществото на скиорите. Първо снимчици, после зелена пистичка и накрая свършвам в бякое борче. Май все пак трябваше да си взема лъка, че да пресичам такива опити в зародиш.
 |
| М(ех)аняци. |
Както бяхме дошли на групички, така и започнахме да се разотиваме на такива. Спиоли заспали. С Геша пък си викнахме още една каничка вино и Море сокол пие, което беше потресаващо неизвестно в родопските кръчми, нищо че бяха пуснали Йовано, Йованке барабар с продрания глас на Джоко Росич. Мистерии стереотипически. Купчината пари пред мен бавно и неотклонно растеше, докато накрая не решихме да заръчаме на сервиторя клет да донесе сметката. Зачакахме той да намери елка или поне лист и молив. Същата вечер той дойде и гордо представи чаршафест лист хартия, с който изискваше триста и кусур лева. Пък ние, след като върнахме на Алекс капарото, имахме малко повече от половината от това. Викнах личната си юристконсултка, тя и сестра, и я пратих да ни издейства данъчни облекчения. Разминахме се със 170. Сто - сто, айде, давай ги и да си ходим, рекъл данъчният.
Заклатушкахме се с нестройна крачка към къщурките. Успяхме да спестим на мирното чепеларско население ужаса от изпълнението на срамни песни в нетрезво състояние и на нетрезви такива в срамно такова, но пък вдигахме достатъчно гюрултия, че да докараме на мирното чепеларско население поне седемнайсет coitūs interrupti, барабар с няколко сецнати дефекации и прекъснати сладки сънища. Домъкнахме се до обиталищата, където ни посрещна весела гълчава от съседната къща, както и покани да се присъединим. Предложението ми да сграбим по бутилка вино и да ходим беше подкрепено само частично. Сграбихме по бутилка вино, но седнахме да пием в нашия хол. По едно време Емо цъфна отнякъде и каза, че в другия хол са отворили ямазакито. Пияници долни. Отидох да си напълня манерката и да ги видя какво правят. Двете компании категорично отказваха да се присъединят една към друга, най-вече от мързел предполагам, така че аз осцилирах и цинкулирах между двете.
Гешови решиха да си легнат някъде посред втората бутилка вино, ние с Деян, Емануил и сестра ми се заехме да я довършим, да не иде зян. Аз пък нещо поогладнях и ходих да наловувам пица и кисели краставички и каквото още не можеше да ми избяга. Деян се заигра с фенерчето ми. То принципно има няколко режима на яркост, плюс SOS. Три къси, три дълги и три къси, нъл тъй. Венци твърди, че може и за бой да се ползва, чупело ключици. Може и да е прав, той тренираше разни чифутски иширети. Аз обаче си мисля, че като имам подръка стол, за чий ми е да вадя фенерче. Но думата ми е за фенерчето. Деян реши да пробва SOS режима. Нещо не беше наред. Като изброихме последователността излезе, че фенерчето пуска три дълги, три къси и пак три дълги. OSO, възкликнах аз възхитен. Това ни докара бурен пристъп на задушаващ кикот, в течение на който установихме, че Деян и аз имаме резониращи смехове. Което ни тръшна в нов пристъп на кикот. И така десетина-петнайсет минути. Емо дойде притеснен да ни каже, че от Пловдив са звъняли да питат дали няма нашествие на хиени. Излишно е да казвам, че това само наля масло в огъня. А гледката как трикрил гардероб се киска като малко момиченце се нарежда сред такива паметни спомени като как същият гардероб се опитва да се покатери на двуетажно легло или как Пешо сириеца го нацепва моторница в челото. Добре, че останахме без дъх, иначе сигурно щях да си пукна я далак, я вена, я някой друг чарк.
 |
| Какво имаше в тия сърчица? |
Дани ми беше казал, че иска да стане рано и да заведе Надя да й купят ски екип и да я научи да кара. Герой. Още предната вечер му бях дал ключовете и талона на реното и да ходи да се оправя. Събудих се към девет. Грееше слънчице, птичките трепереха, от тавана се сипеше ситен прашец, а стените се огъваха тревожно. Станах да видя какво се случва. Отворих вратата на стаята и моментално бях издухан обратно в леглото си от мощн ударна вълна. Емо пак беше пуснал банцига, а отворената врата, стълбището и общата конструкция на къщата го резонираха по такъв начин, че THX биха си изяли лиценза, ако можеха да чуят. Дани още не беше станал. Да му имам раното. Докато закусвах стабилно, ми се обади странно познат глас. Един пич от Виена бил с компанията си Чепеларе. Елате ми повече. Неговите обаче били някакви мертеци, дето не искали да излизат. Скучна история. Изритахме Дани да ходи на пазар, а с Гришата, Сима, Деян, Мария и Ради се спуснахме да се поразходим. Видяхме разни странно порутени къщи, а от един двор ни залая мопс. Или по-скоро ни захъхри. Порадвахме му се известно време, след което понечихме да си тръгнем. Това свинеподобното се притесни, че му изчезва публиката и вече няма пред кого да се перчи колко е страшен и захъхри още по-... хъхриво.
Виенският пич пак се обади и се намерихме на общината за лафче-две. Дани докара колата и се юрна да купува ръкавици. Ние с Гришата се възползвахме да се метнем до автогарата да купим поредната брадва, тоя път сглобена и евентуално работеща. Не намерихме откъде се включва, но щяхме да се оправим с тоя проблем като опрехме до него. Върнахме се при останалите, подбрахме Емануил с джипа и още който му се идваше и се юрнахме по чепеларските ски писти. Геша ме беше инструктирал и намерихме свободен паркинг, на който тип от мургаво-ромски тип ми ръкомахаше къде да паркирам. Успях да не се поддам на изкушението да го попрегазя и се подредих на указаното ми място. Срещу пет лева се сдобих със съмнителната привилегия въпросния тип да наглежда колата срещу евентуални посегателства от други типове и се метнахме нагоре.
 |
| Джак Гришълсън |
Дванайсет лева за лифт! Тия луди ли са бе?! Обърнах го в евро и почнах да дишам малко по-спокойно. После се сетих, че покривам и сестра ми. Дванайсет евро за лифт! Абе тия луди ли са бе?! Обаче модерни работи - билетът за лифта с баркод и го пъхаш в четец като на метрото. Направо ум да ти зайде. Това сигурно е нормално за скиорите, ама аз си бях искрено впечатлен. Лифтът беше четириседалков, досега не бях виждал такъв. И седалките мекишки, да не им се натъртват на скиорчетата дупенцата. Абе всичко беше в много добро техническо състояние, явно да се суркаш по баира е доходоносно занимание. Така де, ако имаш баир. А горе над дърветата какъв беше студ. Не че духаше толкова много вятър, всъщност никакъв го нямаше почти, но тия десетина-петнайсет метра над земята ми се сториха с десетина-петнайсет градуса по-студени. По едно време решихме, че все пак ще е добре да си сложим предпазната бариера, да не вземе някой да се изсипе и да осъществи нерегламентирано спускане назад по глава, размахвайки чорапите си. Хората явно се мръщят на такива неща.
 |
| Природа, ръйш ли |
Горе беше невероятно красиво. Беше облачно, но облаците бяха нависоко, не гато гадните упсалски памуци, които само се чудят как да паднат отгоре ти. От върха виждахме Тодорка или Марийка или който там връх се падаше, а сегиз-тогиз даже огряваше слънце. Поразходихме се, поснимахме и точно взе да ни доскучава, когато Дани се появи с Надя под мишница. Е това щеше да е интересно. Надя се качваше на ски точно за първи път. Той най-грижовно я повери на грижите на някаква дама, нарами щеките и се пусна надолу. Надя пък се зае с нелеката задача да се научи да пада. Обърнахме гръб на тези занимания и решихме да проверим каква е тая порутената кула там. То... не беше точно кула, беше алуминиев стълб, но пък от него висяха стоманени въжета, с които се позабавлявахме. Деян се изтърколи по някакъв снежен склон за искрено удоволствие на банда туристи. Емануил реши да повтори, но не уцели снежния склон и се заби в някакви драки, за искрено удоволствие на нас самите. Така де, забавление трябва да има.
 |
| Китай е право надолу |
Достудя ни и се отправихме в търсене на чайна. Намерихме чайна, хем пак с една такава арна сервитьорка. Не беше щиглец като оная предишната, имаше доволно за щипкане... и всичкото напъхано на правилните места. Докато се наслаждавахме на гледката... на борчетата и скиорчетата бе, мръсници такива, уоки-токито припука и Камен ни сподели, че Емо е ходил на пазар. Мен тази новина сериозно ме притесни, щото най-вероятно е бил гладен и е изкупил магазина. Решихме да си ходим. В този момент съгледах една от тия пластмасовите джунджурии, общо взето кръгъл подгъзник с дръжка, предназначен за пързаляне. Трябваше ни само склон и сняг, нещо, с което местният пейзаж изобилстваше. За мое искрено неудоволствие нацелих някакви бабуни, които сериозно се опитаха да натъртят четирибуквието ми. Много съм талантлив, къде ги намерих тия? На тати съм се метнал, и той така намираше единствения ръждясал пирон в радиус един километър, че да го настъпи.
 |
| Скиорска сган |
Дани и Надя искаха да се спускат още. Оставихме им ключовете от мойта кола и се покачихме пак на лифта. Опитах(ме) се да се шегувам(е) с насрещното движение, но те само гледаха тъпо и мигаха бавно. Гришата подкокоросваше сестра ми да бягат бързо като слезем долу, щото очевидно си прося боя, но така и не ни се случи нищо. Измуфтих ключовете от Емануил и седнах да му покарам витарата. Беше включено само задното предаване и усещането беше много интересно, все едно карам кораб. Вдигнах котва и изпънахме платна към Чепеларе. Докато се борех със скоростите и габаритите, изпуснах отбивката за къщите и се озовахме на отсрещния склон, гледайки през дерето към тях. Възхитителното ми чувство за ориентация твърдеше, че точно вляво трябва да има улица, която води към тях. То беше право, но подло беше забравило да спомене, че улицата е под наклон има-няма 45 градуса, ако не и повече. Въобще как се беше задържал сняг върху нея, не ми беше ясно, според мен всичко трябваше да се е изсуркало в реката. Спрях горе и се загледах преценяващо. Простосмъртните на задната седалка заврещяха, че било много стръмно и сме щели да поднесем и да се размажем в моста. Какво пък, не е като това да ми се случва всеки ден, отсъдих аз и храбро вкарах първа. Спуснахме се без инциденти и се форсирахме нагоре покрай къщите. То пък някакви туристи напаркирали по пътя за паркинга, оставяйки едва място да мине нормална кола. Аз качих шлепа наполовина на склона, наполовина върху художествената измислица и успях да ни закарам до горе. Оставих разтрепераните пасажери да се измъкнат от джипа, връчих ключовете на Емануил и се загледах преценяващо в пейзажа под нас.
 |
| This is Chepelare and welcome to Jackass. |
Не възнамерявах да се спускам по него с кола, търсех място, от което да можем безопасно да изстрелваме фойерверките. Някакси не ми се искаше да ги пускаме от терасата между къщите, въпреки че впоследствие бандата кретени, населяващи останалите къщи, направи точно това. На около три метра под нас имаше едно мининасипче. С Емануил разположихме зад него два пъна от хилядите, с които разполагахме, укрепихме ги със сняг, отъпкахме пътека дотам и оставаше само да палим и да действаме. Влязохме в къщата с идеята за обяд или поне закусчица. Гергана пържеше палачинки. Колко мило. И отново на масата имаше само сладко и течен шоколад. Изпсувах мръсно, взех пушения врат от хладилника, взех и кремвиршите за всеки случай и награбих някакъв кашкавал. Вдишахме палачинките и налазихме някакви макарони на фурна, които Емануил се беше опитал да прави сутринта. Бяха преварени, но изядохме и тях. В това време Дани се обади, че пристига. Това беше изключително добра новина, защото брадвата беше в мойта кола.
 |
| Пълно нравствено разложение и капиталистически империализъм |
Влязохме в кухнята, където Емо точно сипваше бърбън и кола в три чаши. Взех едната, връчих другата на Деян и открихме новогодишните приготовления. Гергана се хвърли да прави баница, Ради изобретяваше някаква салата, а аз с тих ужас се загледах в двете грамадни тарелки кюфтета и кебапчета, които Емо беше купил. Освен това още хляб и разни други кажжгидета. Направо лошо ми стана. Нямаше никакъв шанс да изплюскаме всичкото това. Все пак самоотвержено сграбчих бойния нож на Гришата и се заех да транжирам някаква луканка. Дани го изби на съвест, че нищо не прави и дойде да пита с какво може да помогне. Връчих му ножа и луканката, намерих още един за Емо и се спасих от тоя изблик на трудолюбивост, че да взема да се пременя в риза и вратовръзка. Нова година е все пак, няма по тениска да правя скарата.
 |
| Целия |
В един момент Емо нехайно подметна, че има риба в хладилника, дали не бих желал да я овкуся. А тя чистена ли е, попитах аз подозрително. Чистена е, заяви Емо чистосърдечно и ме погледна с бистър взор. Отворих хладилника и извадих рибоците. Бяха пакетирани по двойки и замразени. И явно за чепеларци чистена риба означава обезглавена риба. Ми ние на софията пък имаме малко по-високи хигиенични стандарти за рибата и с грозна псувня в стил чепеларски пън се заех да приведа и тези добитъци в годен за злоупотреба вид. За тез, чиито татковци не са ги учили на има-няма всичко необходимо в тоя живот, например как се боядисват обувки, как се поправя тостер или как се слагат зимни гуми, ще поясня как се чисти риба.
Взимате по-остър нож и го навирате в задника на рибата. Аналната перка е първата броено откъм опашката, няма как да я сбъркате, особено като вземете предвид, че клоаката е ясно видима. Прокарвате острието нагоре към главата, като гледате да не режете твърде плитко, щото няма да срежете коремната стена, нито твърде дълбоко, щото ще задерете в гръбнака. Когато стигнете точно до края на хрилното капаче спирате да режете и обръщате рибока по корем. Срязвате смело... абе при нормалните животни там е вратът. Та срязвате смело врата и спирате среза някъде на една трета от коремния край. Важното е да сте прерязали гръбнака. Хващате главата и изтегляте назад и надолу. По този начин глътката остава закачена за устната кухина, което пък ви позволява да изтеглите повечето карантия с едно движение. Преглеждате набързо за млечници, щото пресният хайвер е много вкусно нещо, изхвърляте всичко останало и се заемате за истинската част от чистенето. Вътрешната страна на коремната кухина има тъничък черен налеп. На колкото по-тинесто дъно е живял рибокът, толкова по-дебел е този налеп. Трябва да го махнете всичкия, щото иначе ще имате чувството, че ядете блато. Изхвърляте и разни неотстранени органи, кръв и всичко друго, което не е а/ месо, б/ кост. Отрязвате перките, щото трудно се дъвчат и вече сте готови. Обратно към разказа.
Натрих вече миналата хигиенна инспекция коремна кухина на рибата със сол и девесил (девисил, дивисил, всички правописи са верни), сложих и няколко резена лимон и увих всяка поотелно в алюминуво фолю. После мариновах и пилешките пържоли и каквото още намерих дето можеше да се маринова и го изнесох на Ангел, който добросъвестно разпалваше скарата. По някое време Боби претича в стил "Нямам време да обяснявам, скачай в колата", но не му обърнахме особено внимание. Бях се заел да режа сланина натънко, Гришата отваряше туршии, а Емо пускаше ирландска музика. Възможно е и Гришата да е пускал музика, а Емо да е отварял туршии, не внимавах особено много. Когато вече нямаше нищо за рязане, рекох да упражня контрол по качеството.
 |
| Сър Боби от Долно Нанагорнище |
Намерих в хладилника някаква рукола, която някой беше взел в пристъп на умопомрачение. Сигурно му е причерняло от липсата на пържоли в кръвта или нещо такова. Връчих я на сестра ми да я метне в салатата, изобретих и някакъв сос за топкане на нещо си, май бяха на Емо скаридите а ла пер, иначе казано по рецепта на баща му и с тревога видях, че Гергана не слага яйца в баницата. Нито пък маже корите с олю. Реших, че е тайна каблешкова рецепта и загледах с интерес. Скоро се отегчих и отидох да си сипя още уиски. Емо пък беше решил, че достатъчно сме слушали ирландски народни песни без да направим нищо по въпроса и си сипа уиски в буркана. Отровата на вечерта беше пълнолетно. Осемнайсетгодишно Glenfiddich. Да си призная, петнайсетгодишното ми харесва повече, но всеки си има вкус. Важното е, че имаше whiskey in the jar-o.
По някое време смених Ангел на скарата. Емо ми рече, че Гешът настоявал сам да си пече пържолите. Пратих полов привет на женските роднини на Геша и му хвърлих мръвките на скарата. Той и Мила пък дойдоха да ми правят компания и да ми се оплакват как Боби ги е карал да ядат пиле на тиган по-предната вечер. Нещо много дежавюйско ми дойде. Мила пък даже взе да ми държи фенера. За да виждам по-добре в камината бе, мръсници. Оффф. Имахме толкова много неща за опичане, че ни угасна жаравата. Издърпахме скарата настрани и се заехме да разпалваме огъня наново. Той нещо се офлянкваше, пък отвътре разни скучни хора ни даваха зор, че било десет часа и нямало било време и сме щели да посрещнем новата година навън и били искали да седнем да вечеряме заедно и прочие малоумия. Прикипя ни и Емо измагьоса една петлитрова бутилка с бензин. Поляхме малко на дръвцата, отдръпнахме се на безопасно разстояние, драснахме една клечка и я хвърлихме на кладата, която лумна задоволително. Само дето не можа да разпали въглищата, та Емо реши да й помогне. Лисна още една чаша бензин, която пък взе че уцели жив пламък. Резултатът беше метър и половина огнена следа, която плисна по две от пържолите, по плочките, върху торбата със сгурия, и запламтя щастливо върху масата. Запазвайки присъствие на духа, угасихме първо пържолите, после масата и накрая плочките. Изчакахме да спаднат пламъците и се заехме да довършваме печенето, съпроводени от подозрителната миризма на керосин. Наложи се и трето разпалване, но там вече имахме практика. Метнахме рибоците да се пекат и решихме да видим каква пък е тая гюрултия вътре.
 |
| ДАС Софра |
Било десет минути преди полунощ. Ми чудо голямо. И президентът бил говорел. Отпих стабилна глътка от манериката и се сетих, че бях обещал да си режа косата. Вързах си опашката по-стегнато, стараейки се да не забелязвам колко е мазна, и докопах бойния нож на Гришата. Намеренията ми не останаха незабелязани и в дванайсет без две минути вече никой не слушаше горкичкия Росен, а възхитено наблюдаваше как се опитвам да се обезопашя без да си отрежа някое ухо. За щастие Гришата е същият фанатик по отношение на остротата като мен и успях да се справя със задачата без да предизвиквам разрушения и човешки жертви. Следваше полунощ, шампанско, бенгалски огън, прегръдки и баница. Казвам шампанско, но при положение, че никой от нас не пие шампанско не ни се трошаха пари за истинско, бяхме накупили неща от класа на Искра и Магарешко мляко. Абе повече за разливане, отколкото за пиене. Иху. Не бях възхитен от баницата. Нито от късмета. Щял бил да се ражда нов човек. Ми да се раждат, мен какво ми дреме. Освен да взема да го клонирам. Виж, това звучи по-интересно. I shall call him... mini me.
Около нас трещеше и светкаше оглушително. Явно всички кажжгидета от София и Пловдив, чиито коли препсувах на път за паркинга по-рано същия ден, се бяха запасили с разни там зарички и ракетки. Аматьорщина. Претичахме под преграден огън към паркинга. Нашите ми се обадиха да ми честитят новата година точно докато се препъвах нагоре по баира с има-няма десетина кила барут в ръцете. Една малка заря, пет големи и една грамаданска. И Дебелата Берта на Камен. Открихме сезона с нея. Този път не я насочихме право нагоре, а под наклон, опитвайки се да уцелим центъра на Чепеларе. Пустото нещо май се взриви право над централния площад, на около половин километър от нас. Якооо. После се заехме с Емануил. Докато палехме фитилите, Геша и сие ни прикриваха с римски свещи. Боби размахваше неговата в стил Хари Потър се кютечи с Дарт Вейдър. За повечко густо палихме батареите по двойки. Палиш, бягаш десет метра и се просваш по гръб в снега, а над теб разцъфват огнени цветя, мирише на барут и чат-пат те валят сажди. Кеф на кутийки. Реакцията на всички беше единодушна: догодина още повече фойерверки. Накрая с Геша кръвчицата ни беше толкова кипнала, че почнахме да хвърляме пиратки надолу по склона. Принципно не обичам пиратки, но тия бяха с доволно дълги фитили и можеха да се хвърлят безопасно. Накрая, щастливи и изразходвали всичкото джепане, се запътихме надолу към къщата.
 |
 |
| Честита нова две илядо и тринайста гадина. Само да намеря аз кой ги пуска тия гадинки... |
Там Емо вече беше подредил грамаданска клада, която точно поливаше с бензин. Камен пощръкляло търсеше кибрит, че да я запали, а Дани заснемаше целия тоя производствен процес с камерата си. Кибритът упорито отсъстваше (намерихме го на другата сутрин под торбата със сгурия), но ни хрумна гениална идея. Палнахме един бенгалски огън, сбогувахме се с Камен, отдръпнахме се и зачакахме. Той пък успя да го хвърли някъде в пепелта, където магнезият поискри немощно няколко секунди. Всички се наведоха малко по-напред да видят какво се случва, когато една от искрите в крайна сметка уцели кладата. Че като блъвна огън оная ми ти чудесия, пламъците излязоха от горния край на камината и почти облизаха тавана. Яяяяякоооо.
 |
| Е така се пали огън, не кат тебе... |
После сестра ми и Гергана изкопаха отнякъде по една ножичка за нокти и се заеха да отрежат и последните остатъци от дългата ми коса. На Гергана май й се беше дояла пача, щото по едно време се опита да ми резне ухото. Имах си уиски и тумбакът ми беше пълен, дреме ми на ушите. После се качих горе в банята да си обръсна черепа, което отне има-няма 40 минути, и то подпомогнат от сестра ми. Така става като съм си забравил машинката за подстригване, иначе и Камен щях да офъкам. Той подлярът подъл вече се беше подстригал, ама пак нямаше да му простя. Върнах се долу гладен и весел. Повечето народища си бяха легнали, което не ми попречи на първия за новата година апетит. Кебапчетата бяха гадни, кюфетата така и не опитах, но от дъното на тенджерата закачливо ме гледаше вратна пържола и малко гърди. Загнявих ги щастливо, прокарвайки с уиски и конска пастърма. Някъде към три ме обори дрямка и реших да се хоризонтирам.
На сутринта се захванахме с оценка на пораженията. Пържолите бяха изядени, кебапчетата недокоснати, а рибата така и не намерихме. Котката имитираща диня се беше качила на огнището на терасата и гледаше потресено. Замерих я с кебапче и влязох да позакуся. Овъглен хляб, пастърма и кюфте, кеф. Спазвайки новогодишната традиция на Емо, започнахме да гледаме "Завръщане в бъдещето". Междувременно рекохме да почистим. Ангел пък рече да се скатае и обяви, че тръгват за София. Гришата и Сима скокнаха с тях. Оправихме ние нещата, оставихме някакви кебапчета за куче Пенчо, разпределихме остатъците по торби, натоварихме се и айде на път. Мисля, че си тръгвахме с малко повече багаж, отколкото на идване.
Деян-недеян, тоя път Радина си беше при мене. Пътят за София беше спокоен, бяхме се подредили на грамаданска колона чак до Асеновград, след което на всички шофЕри им пораснаха десните стъпала и се юрнаха напред. През Пловдив, щото толкова разбират. Ние минахме през околовръстното на Майнатаун и общо взето нямаше кой да ни напсува. Магистралата пък беше толкова пълна, че нямаше къде да се правят изцепки от рода на карам с двеста в ускорителната, бегай у лево. Дясната лента се движеше със сто, лявата - със 130, карай където решиш. Беше сухо и чисто чак докато не минахме Ихтиманския тунел. След него се метнахме в такава непрогледна мъгла, да си я мажеш на филийка. На омъвъто на Окръжна болница си взехме довиждане, уверихме се във вечна свобода, братство и равенство и се разбрахме да се съберем същата вечер в Ейлхаус да си допием. Закарах Дани и Надя до Дружба, а после със сестра ми разучихме партизанския маршрут за летището. Навигацията усърдно се опитваше да ме качи на Цариградско шосе, но я препсувах и минахме по тайните улички покрай Под-уяне и ТЕЦ-а. Прибрахме се уморени и доволни, връчих на баща ми една кутия с луканка, теглих си един душ и айде пак навън... тая бира няма сама да се изпие.
 |
| Поради липса на картофи, ето трепетлика. |
1 коментар:
Искам за шареното лайно!
Публикуване на коментар