Две страни на цената на една или какво да плюскам в Рим?

 

С курдисването ми едва ли не в географския център на Европа започнах сериозно да наваксвам пропуските си в лицето на непосетените от мен европейски държави. Ситуацията ескалира дотам, че накрая не можех да отлагам повече и трябваше да посетя Италия. Не че имам нещо против Италия, но всичките ми приятели италианци ми мърморят как непременно трябва да посетя точно техния град. Пък то не е като пустият му ботуш да е особено компактен и леснообходим. В крайна сметка реших демократично да обидя възможно най-много народ и обявих, че ще се ходи в Рим. Намерихме евтини билети на Alitalia, инсталирах Assassin’s Creed: Brotherhood и айде към Апенините.

 

Неколкократно бях посъветван къде да ходя и какво да правя в Рим. На всички съвети отговорих по един и същи политически доказан начин: игнорирах ги. Също така неколкократно бях предупреден, че Alitalia много обичат да губят багажи. Тъй като планирах да пътувам само с ръчен багаж (за три дена през лятото какво повече ми трябва), пренебрегнах и тези добросъвестни люде.

 

Полетът ни беше в 11:30 сутринта и по всички сметки трябваше да хванем влака за летището в 9:45. Защо с Джесика решихме да се срещнем в 8:30 на гарата продължава да е загадка за мен. Поне имахме време за закуска. В духа на предстоящата италианщина си взех фокача със сирене от близката закусвалня. Фокача ще рече рахитичното братче на пицата или странджанка с претенции за аристокрация, но ако кажете това на някой италианец, той ще ви погледне много оскърбено. Да не се шашкате обаче, те гледат оскърбено всеки път, когато някой не е съгласен с техните капризи по отношение на храната, както и когато бъде предложено нещо, което баба им не е готвила… например сосът за спагети да се направи с кисело мляко или някое друго такова богохулство.

 

Натоварихме се на трена и айде към летището. Пътьом научих, че глобата за незаверен билет в този влак е 160 €, докато в нормалния градски транспорт е „само” 100. Може би и в България трябва да има подобни глоби, хем хората ще се научат да ползват билети, хем и ще се налеят малко пари за модернизиране на транспорта. Ариана! Мечти! Избори без кебапчета! На летището явно бяха ставали зулуми, защото скенерът на проверката за сигурност беше настръхнал и запищя, когато усети металното копче на панталона ми. Или може би монетата от един цент в джоба. Докато се осеферя, миловиден турчин взе съдържателно и внимателно да ме опипва. След като установи гръдната ми обиколка с педи, той нежно прокара длан по вътрешната страна на бедрата ми и провери дали тестисите ми са се спуснали. Усърдно се опитвах да се сдържа да го питам дали не иска да ме покани на среща, щото знам ли ги колко са докачливи тия от охраната.

 

Самолетът беше Airbus A320 Enhanced. Последното явно ще да се отнасяше до екраните (изключени) пред всяка седалка и невинно намигващия до тях процеп за кредитни карти. Проектиран от немци, купен от италианци. С други думи достатъчно висок да стоя прав в него, но с никакво място за културно седене. Седнах в стил „трябва да си проветрявам матурите”, с което май не причиних кой знае какви трайни нравствени щети на тантурестия индиец, който се тръшна до мен. Стюардесите приличаха на пенсионирани учителки, което окачествяваше стюарда като директора на училището. Системата за оповестявания сигурно беше взимана от първото кино на братя Люмиер, защото пращеше като разходка по пуканки. На италиански говореха все едно се опитваха да счупят националния рекорд по изговорени думи в минута. На „английски” – също, като същевременно всячески избягваха повечето съгласни, в резултат на което аз бях помолен да си сложа пепания коан. Оммммм, съгласих се аз и си сложих пепания коан.

 

Излетяхме при умерен страничен вятър, с други думи тук-там хлътвахме във въздушни ями. Mахнаха Бойко и веднага дупки по въздушните пътища, няма оправия значи. По някое време стюардът мина да ме пита какво искам за пиене. На италиански. Доматен сок, отвърнах аз на английски. Няма, отговори той, с което възможностите му в английския явно се изчерпаха, защото многозначително разклати пред мен една две кутии с нещо оранжево на тях. След известно взиране разпознах портокалов и кайсиев сок и примирено си поисках вода. С физиономия на погребален агент той ми връчи (в този ред) мокра кърпичка, пакетче с нещо си и въпросната чаша вода. След като не бях удостоен със сандвич или поне кифла, заключих че пакетчето с нещо си трябва да представлява бордовата манджа. Отворих го с недоверие и преброих цифром и словом 7 (седем) хрупкави тестени изделия с вкус на варен талаш. Джесика заяви, че били много популярно мезе. Алкохолната култура на италианците моментално се срина в очите ми.

 

Италия от високо беше предимно полета, тук там с някой нисък хълм или езеро пльокнато за разнообразие. Не знам от времето ли или от нещо друго, но зеленината беше само в горите, всичко друго беше еднообразно кафеникаво-жълто. Кацнахме без особени премеждия 20 минути по-рано и се отправихме към лентите за получаване на багаж… щото Джесика не можеше да пътува само с ръчен и туй то. Пък и самобръсначката ми беше в нейната чанта. Лентата беше от това, което наричам стокхолмски тип (щото за пръв път я видях там): лентата се движи под наклон, багажите излизат над нивото на лентата и се спускат върху нея със сърцераздирателен трясък. С други думи, ако отивате в Стокхолм или Рим, не носете чупливи неща в багажа си. Листовете на лентата пък не бяха гумени или пластмасови, както на всички останали летища, ами от дебела стомана. Ибаси багажите се разхождат тука, рекох си аз потресено.

 

Докато съзерцавах тези структурни особености, лентата спря и глас с тежък акцент обяви, че багажът можело да се забави заради среща на профсъюза. Не знаех, че куфарите имат профсъюз, но прецених, че може да е заради среща на профсъюза на летищните работници. Намирисваше на стачка. Все пак багажът дойде само след 10 минути чакане. Сигурно са разпуснали срещата за кафе-пауза и някой се е смилил над нас. В Барселона и без профсъюз чакахме повече от половин час.  Тръгнахме да си дирим транспорт до града.

 

Летище Фиумичино се намира на около 35 километра на запад-югозапад от Рим, почти на брега на Тиренско море. Не знам точно кога е строено, но изглежда доста захабено. Все пак е чисто. Летището е свързано с железопътна гара посредством серия от топли връзки с хоризонтални ескалатори. Повечето от тях даже работеха. Първото нещо, което видях на гарата, беше грамадна табела с надпис Железопътна полиция. Въобще на италианците им дай полиция. Видях железопътна, финансова, градска, затворническа, военна, гранична, жандармерия, карабинери, маршали и какви ли не още маймуняци. Все едно цялата страна е една гигантска игра на стражари и апаши. Гарата, че и влаковете, бяха същите като летището – очукани от редовна употреба, но все пак чисти.

 

От летището до града се стига по няколко начина. Експресът Леонардо да Винчи изминава разстоянието до Рим (гара Термини) за около 30 минути и струва 14 евро. Регионален влак 1 пък стига до града за 45 минути, струва 8 евро, но не спира на Термини. Спира на всички останали гари и керемидки обаче. Отделно има автобус, който е още по-евтин и още по-бавен, а чух и апокрифни слухове за разни таксита, които возели евтино и точно до хотела. Ние се натоварихме на въпросния регионален влак и трябваше да слезем на гара Остиензе, откъдето да се прекачим на метро.

 

От влака нищичко не се виждаше, понеже прозорците бяха доволно издрани. Джесика обясни, че е имало период, в който графитите са се дялали, а не са се рисували. Тия римляни са луди, както би рекъл Обеликс. Влакът, както и всеки друг обществен транспорт, който видях, пъшкаше тежко и тропаше като изтърван тиган. Сигурно страдат по парните локомотиви тия хора. На седалката пред нас двама души с калъфи на (предполагам) музикални инструменти въодушевено разискваха нещо. За силата на шума може да се съди по това, че нищичко не им чувах. По едно време единият измъкна телефон и почна да глаголи нещо с много познат акцент. Наострих уши и стана ясно, че са шведи, иху. Общо взето не исках да им досаждам, но когато единият спомена nyckelharpa, не можах да се сдържа и ги питах къде ще свирят.

Nyckelharpa, от Уикипедия

 

Nyckelharpa-та (буквално преведено „ключова арфа”) е шведски традиционен музикален инструмент, който изглежда като отрочето на забранена любов между акордеон и цигулка. Има си гриф и струни, които се стържат с крив лък, а покрай грифа има ред бутони, които се натискат, променяйки тона някакси. Звучи много интересно и в целия свят има може би десетина души, които могат да го свирят като хората. Шведите се огледаха потресено кой им говори езика и набързо се разбъбрихме. Единият, той по-контактен, беше полушвед. Обясни, че баща му е македонец от някакво малко село близо до Благоевград, на име Свети Врач. Нещо в тая информация упорито ми гъделичкаше паметта и не беше фрапантната наглост да наречеш Благоевград македонски. По едно време ми просветна. Свети Врач далеч не е малко село, ами си е град… днес му викат Сандански. Откъдето са и все още живият ми комплект баба и дядо. Решихме да включим и Джесика в разговора, та минахме на английски… на няколко пъти. Някакви италианци наоколо гледаха напълно потресено, явно не бяха навикнали на такива словесни еквилибристики. Горкичките.

 

Докато се изприкажем, пристигнахме на гара Остиензе. Пожелах добро свирене на шведите (в някакъв фестивал на Via Appia, намиращ се някъде между на майната си и средата на нищото) и отръчкахме да си вземем метрото. Билетът струваше 1.50 евро и важеше 100 минути (виенският струва 2 евро и важи един час, но пък с него мога да влизам и излизам от метрото). Също както в България, билети могат да се купят от разни там будки, сладкарници, РЕП-ове и прочие модифицирани за целта места, както и от автомати на спирките на метрото. Метрото, както и целият останал релсов транспорт, се движи отляво. Нещо, което дълбоко ми бъркаше в здравето, когато се опитвах да се ориентирам накъде аджеба трябва да се движим.

 

Влаковете бяха високи и звучаха като кит със синузит. Италианците нямат абсолютно никаква култура на пътуване с подземен транспорт и обсаждаха вратите по начин, който правеше слизането доста вълнуващо приключение. Спирките редовно нямаха ескалатори за трудноподвижни хора, а пригодените асансьори за инвалидни колички редовно не работеха. Правилото на цяла Европа на ескалатора да се стои вдясно не само не се спазва (както в София, където то поне е написано тук-там) ами изобщо не съществува. Разписание не видях нито едно и транспортът, бил той релсов или не, пристигаше когато му скимнеше. В неделя – по-рядко.  Линиите са точно две, бая дългички. Едната минава от североизток на югозапад, другата от северозапад на югоизток, образувайки голям Хикс с пресечна точка на Централна гара, сиреч Термини. В момента усилено се строи трета линия, която ще пресича едната на Колизея, пък другата не ми стана ясно къде. В подлезите редовно се случва алъш-вериш, разни черни люде продават слънчеви очила и чанти. Ама така активно ги продават, че половината подлез е зает от гадните им чаршафи. Джесика рече, че полицията ги разгонвала периодически, ама кел файда.

 

Донесохме се до нашата спирка, Ottaviano (San Pietro), намираща се на има-няма пет минути пеша от Ватикана. Разгледахме картата, отворих компаса да видя къде е север и се отправихме да търсим улица Виторио Арминьон номер пет. То тая улица е толкова къса, че няма номер 10, но все пак я намерихме от първия път. Номер пет беше отключен и пишеше, че нашият хостел, Salvador Bed and Breakfast, се намира на четвъртия етаж. Качихме се до четвъртия етаж с един допотопен асансьор, който май беше най-безшумното нещо в целия град. Немска техника и много грес, ръйш ли. Озовахме се пред три идентични врати, две от които имаха закичена розова панделка, а едната даже имаше визитка на хостела. Решихме да звъним на нея, но бяхме възпрепятствани от неочаквана спънка. Нямаше звънец. Тропането също не помогна, а когато Джесика се обади на телефонния номер, отвътре зазвъня Nokia. Ако имаше мухи, щяха да жужат като в спагети уестърн, ама нямаше, та трябваше да си жужа самичък. Часът беше 15:15, иначе казано четвърт час след уговореното ни пристигане. Нещастници.

 

Спуснахме се долу с идеята да си намерим нещо за хапване и пак да пробваме. Осени ни възхитителната идея да намерим звънеца на хотела на входната врата и да се облегнем на него. След по-малко от половин минута от тази терапия сънен мъжки глас избоботи да се качим на четвъртия етаж. Препсувах го и се качихме на четвъртия етаж. Там ни посрещна дебел брадатко или брадат дебеланко по джапанки, шорти и тиранти, който мърмореше нещо на италиански и се представи като Джорджо Салвадоре, собственик и управител. За мен остана пълна загадка с кого си бях кореспондирал на английски по електронната поща, щото той тоя език не го говореше. Бил ни очаквал чак в 19 часа, щото петицата в книгата много приличала на девятка, и си бил полегнал да си подремне миличкият, че го хванала жегата. След многословна тирада, в която реши, че щом Джесика е докторантка и говори, пък аз съм грамаден и не говоря, явно съм професор. Натъквам се на познатия ми от Австрия феномен, само че в градация. Понеже съм висок, хората във Виена редовно ме смятат за пост док. Явно в Италия съм още по-висок от околните и човекът ме взе за професор. Трябва да отида в Африка да видя дали бушмените ще ме изберат за президент. Като разбра фамилията на Джесика пък съвсем откачи. Официално станахме професор Костантино Булгаро и неговото ферари. Лудница.

 

Джорджо тържествено ми взе парите и още по-тържествено ми връчи връзка ключове. Единият май ще да е бил откраднат от свети Петър и е причината никой да не може да влезе в рая напоследък. Беше грамаден и отключваше вратата на апартамента. Стаята ни се отключваше с чугунено изделие в стил ранновикторианския гардероб на прабаба ти и единственият нормален ключ отваряше входната врата на сградата. Стаята беше… ми като за 27 евро на нощ. Имаше си гардероб, легло и баня. Леглото беше удобно, без табла за краката и въобще тоя хостел веднага влезе в списъка на добрите деца. Прозорецът беше висок, с алуминиева дограма и водеше на малък балкон с дървени капаци. Ама интелигентни капаци, не като в Барселона, отваряха се навън и човек можеше да шумоизолира стаята в случай на нужда. Капаците бяха покрити с нещо, което на пръв поглед прилича на мръсотия, а при втори се оказва изключително напукана боя, изглеждаща като оплюто от булимични мухи. Джесика пък изквича щастливо, че банята имала биде. Изгледах бидето подозрително. Аз съм възпитан да се мия, но никога не сме имали такъв злощастно изглеждащ хибрид между чешма и кенеф.

Изглед от хотела.

 Освежихме се и хайде на разходка. Решихме, както си е редно, да отдадем своята почит на римокатолическата църква и се запътихме към Ватикана. Пътьом минахме покрай дупка в земята, откъдето се носеха чудни ухания. След по-обстойно изследване, дупката се оказа снабдена със стълбище и водеше надолу до подземна пекарна, където сигурно добрите чревоугодници отиват когато умрат. Витрината беше отрупана от ред над ред сладки, соленки, печива, сандвичи, торти, петифури, конфитюри, партитури и саламури от най-разнообразен вид и порядък, цвят, форма и наименование. Не си падам много по сладкото, но тука ме чакаше диабет. И ми махаше закачливо. За щастие съгледах още фокачи, тоя път изглеждащи далеч по-представително от виенските, и с Джесика си поръчахме две, една с тиквички и една с артишок. Много благо нещо това артишока, ама кой може да предположи. За пръв път се сблъсках с него в Швеция, когато вуйна ми беше купила един буркан мумифициран артишок в олио, който имаше вкус на изгнили джапанки. Това беше съвсем друга работа, джапанките бяха нови и ароматни.

Много е блага тая пекарничка.
А тоя с капата не съм аз.

 

Минахме покрай още няколко такива подземни магазинчета и излязохме на сравнително голям площад ограден от юг и от запад с дебела стена. Това ще да е Ватиканът, разсъдих аз разсъдливо. Внимателно прецапахме улицата, щото италианците не само всичките се имат и за Фитипалди, ами и смятат пешеходната пътека за необичаен вид осева линия. Пешеходците да се спасяват кой както намери за добре. Една табела указваше пътя към ватиканските музеи, ама за едната сикстинска капела не ми се даваха пари, та продължихме на юг. До ватиканската стена някакви негри продаваха слънчеви очила, чанти и други боклуци. Така е като си нямат китайци на Илиянци. Минахме покрай някаква дупка в стената, където коли влизаха във Ватикана след проверка от страна на някакъв гард. Сигурно гранична полиция, щото не беше в ония пижами на швейцарските гвардейци.

 

Донесохме се до площад Св. Петър. Сан Пиетро значи. Първото впечатление е колони. Второто също. Третото е самата базилика „Свети Петър”, последвано от още колони. Дебели, грамадни, образуващи две колонади, които като челюсти обхващат площада. Разни ограждения и столове бяха наредени на половината площад, барабар със сцена пред църквата. Джесика рече, че новият папа, Франциск, редовно водел литургиите от сцената, а не от традиционния си джам с червен килим. Но за папата после. Искахме да влезем в базиликата. Намерихме табелката с надпис „Изход” от лявата страна на огражденията. Логично беше табелката с надпис „Вход” да е някъде отдясно, но Джесика рече, че не било така. Опашката се диплеше под лявата колонада и се разливаше от нея на още няколко метра. Съдейки по това колко широк ми изглеждаше площадът прецених, че пред нас има около 1500 човека. Няма какво да се мърмори, като си в Рим, прави като другите туристи. Подредихме се и ние да чакаме.

 

Барабар св. Петко с мъжете

Монахини навсякъде

Около нас имаше промишлени количества свещеници, монаси и монахини в най-разнообразни по кройка и цвят раса, кърпи, калимявки и обувки. Мислех си че те, като персонал, така да се каже, ще могат да влязат с преференции, ама не би, и те чакаха с нас, паството. Точно зад нас един китайски свещеник беше дошъл с двама приятели. Те двамата бяха без якички, ама винаги можеш да познаеш свещеника по белезите под брадичката, ожулени от въпросната якичка. Малко като цигуларите. Пред нас пък имаше пищящо италианско семейство с три деца, две от които непрекъснато търчаха нанякъде, а майка им пронизително квичеше да ги озапти. Таткото пък стоеше в поза престоял сопол и не вдяваше много какво се случва наоколо.

 

По едно време някакъв пакистанец дойде да продава вода. Абе тоя луд ли е бе, в Рим има шадраванчета и чешмички на всеки 100 метра, той вода ще ми продава. Спокойно можехме да направим обиколка по пиене на вода от всеки възможен фонтан, последвана от още една обиколка по пикаене във всеки възможен кенеф. Съдейки по ароматите, долитащи от някои улички, някой се беше пробвал безуспешно на втората дисциплина. Като разкарах Ганимед, нещо не беше съвсем наред с опашката. След кратко изброяване установих, че пред нас най-безцеремонно са се изтъпанили двама ниски тантурести италианци на средна възраст и гледат пред себе си с изражението на Свидетел на Йехова хванат да яде кроасан (всеки знае, че те ядат попара от страниците на някое евангелие и стрит на прах жълт тебешир). Обкрачих ги и ги изгледах строго.

Навсякъде шадравани

На места и обонятелни
резултати от злоупотреба с шадравани

 

След известно време стана ясно защо опашката се движи толкова бавно. Просто от четирите пункта за проверка работеше само един, да не би случайно някой италианец да се мине да работи в петък следобед. Минахме и покрай тях, снимах двама от швейцарските гвардейци и се запътихме към църквата. Пътьом Джесика наметна един шал (за разгологъзените туристки имаше оборотни шалове, ама тя предвидливо си носеше) и влязохме вътре.

 

Отвътре базиликата „Свети Петър” е… приятна. Бях очаквал някакво натруфено бароково чудовище в злато и скъпоценни камъни в стил съкровищницата в Москва. Като за седалище на една от световните религии си беше направо скромна. Звучеше лека музика на орган. От купола се спускаха два лъча светлина като постоянно божествено одобрение, а всичко наоколо беше в полиран мрамор с разнообразни жилки и разцветки. А усещането за сила беше зашеметяващо, трябваше да се подпра на една ограда, че взех да се олюлявам. То пък за беда беше точно до гробницата на папа Йоан Павел ІІ, който вече беше помазан за блажен, с други думи запътили са се светец да го правят. След около две минути неконтролируемо треперене бях в състояние да продължа. Видяхме герба на папите, щит с ключове. Зачудих се дали околните знаеха, че цялата съвременна църква е петристка и какво ли би станало, ако например йоанитите се бяха докопали до властта в началото. Но това са хипотетични упражнения. Разгледахме всякакви възможни параклиси, олтари, стени с изрязани на тях имена на предишните папи, куполи, фрески, статуи и други такива. В католическите църкви икони няма, светиите са представени или като статуи, или като стенописи, обикновено предаващи цели сцени от Писанията.

 

Св. Петър отвътре

Мраморно таковата, за светена вода

Видяхме и прочутата La Pietá. Иначе казано Мъка. Казват, че Микеланджело е бил само на 25 години, когато я е направил. Много е красива, просто думи нямам. Едно време е било обичай да се целува стъпалото на Иисус, което от много целувки се е изтрило. Понастоящем скулптурата е зад стъкло и целувките са само въздушни.

La Pietá е... покъртителна

 След като се нагледахме, беше време за останалата част от града… или каквото успеем да видим от него. Точно срещу базиликата е Кастел сант Анджело, иначе казано замъкът на светия Ангел. Доста грозновата тумбеста сграда с огромна статуя на крилат ангел и висока мачта на покрива. Явно там ще да се е веело знаме едно време. В AC: Brotherhood тоя замък е доста противна мисия, която преигравах няколко пъти, така че отвън си беше стар познайник. Отпред беше пълно с художници, търговци и прочие келепирджии, които се опитваха да ошушкат разните туристи. Текущият писък бяха силиконови топки, които можеха да се разпльокат по стената и после да върнат формата си, както и вагончета с резбовани букви, които можеха да се подредят в думи и съответно имена. По-традиционните неща бяха тениски, магнитчета, картини, модели на Колизея и тук-там легионерски шлемове за по 130 евро. Имаше и странна ръбата каска, в която след известно взиране разпознах гладиаторски шлем от филма Гладиатор. Или поне не приличаше на никакви други римски шлемове, които съм виждал.

 

 

Кастел сант Анджело и алъш-веришът пред него

Прецапахме Тибър (Tevere) по любимия на художниците Мост на светия Ангел и смело се пуснахме из сокаците на стария град. Докато се шматкахме в търсене на площад Навона, се натъкнахме на супермаркет. Решихме, че в хостела така и така имаме хладилник, що да не си вземем нещо за папкане. Влязохме вътре и Джесика попадна в някакъв личен рай на 101 вида бисквити и сладкиши, барабар с разни неща, които трябваше да са като самолетните хрупанки, ама по-вкусни. Реших да пропусна. Обикаляйки лабиринтовидния магазин се изтресох в пещериста стая, в която имаше… не Минотавър, а сирене. Купища различни кашкавали и салами, заедно с разни там маслини, мариновани чушки и други благини. Не можах да се стърпя и си купих едно пушено сирене, едно козе сирене и едни наденички от глиган. Милият Обеликс едва ли би преглътнал подобно отношение към любимите му добичета, ама нямаше как да намеря цял глиган.  Продължихме да се шляем. Взехме и някакви ябълки.

 

Намерихме някакво магазинче за сувенири, където имаше магнитчета по евро. Реших да напазаря. Магнитчета, пощенски картички, хубаво… но когато исках да си купя тениска, се вкарах в интересен филм. Незнайно защо продавачите на сувенири в един от най-посещаваните от туристи градове не намират за нужно да говорят английски. Когато попитах продавачката китайка за тениска с човека на Витрувий, известната скица на Леонардо да Винчи, бях погледнат с глуповат поглед и мучене, което ще да значеше „не ти отбирам”. Когато поисках „човека на да Винчи”, бях възнаграден с подскок и ахване… последвано от въпроса „Какво е чонданчи?”. Бях принуден да се разподскачам из тесния магазин, размахвайки ръце, докато лелята не схвана какво точно искам. Чудя се дали моята гимнастика й подсказа какво точно трябва да търси или просто се метна, уплашена че ако не намери каквото ми трябва, ще ѝ изпотроша магазина. В крайна сметка бях горд собственик на бяла тениска с черна скица размер 2XL, щото XL ми теснееше в раменете. Тия китайци са луди.

 

Улиците в стария град са номерирани по много изобретателен начин. Не четни вдясно и нечетни вляво, а всички са последователни… почват от едната страна, стигат до края на улицата и се връщат обратно. Ако не знаеш къде е краят на улицата, честито ти търсене. Абе тия римляни са луди. Носещите се отнякъде звуци на духов оркестър ни доведоха до площад Навона. Голямо стъргало е тоя площад. Имах чувството, че на моменти продавачите на картини бяха повече от туристите. Оркестърът се раздаваше много приятно, между другото. Една китайка продаваше животни, плетени от бамбукови листа. Изглеждаха невероятно, само дето сигурно щяха да станат на задник в самолета. Една друга пък рисуваше имената на хората в разни шантави орнаментирани фигури срещу пет евро. Разделих се с пет евро и се сдобих със свитък с името си. Пък то мойто нали дълго, бая време го рисува. Разни други туристя излюбопитстваха какво се случва и на китайката й заформихме опашка.

 

Площад Навона и алъш-веришът на него

 

На площад Навона има църква. То това е все едно да кажа, че папата живее в Рим. Има и три фонтана, на единия от които има четири галфона около папския герб. Въпросните сюртуци представлявали четирите големи реки на тогавашния свят, Нил, Ганг, Дунав и Ла Плата (явно Амазонка още не е била открита или братовчедката на скулптора я е изплюскала анаконда и той е бойкотирал въпросната река). По метода на изключването решихме, че Дунав е югозападният пич, който се е хванал за папския герб. Фонтанът е проектиран от Бернини, който е насътворил бая неща в Рим. Включително и колонадите на площад „Свети Петър”. Купих си картина с моста сант Анджело, замъка сант Анджело и базиликата „Свети Петър” за фон. Решихме, че ни е време лека-полека да се връщаме и се мушнахме обратно в сокаците.

 

Минахме покрай цял куп пицарии, ристоранти, тратории, остерии, биррарии… и една баба в червена рокля, видимо почерпена (бабата, не роклята), която кършеше стойки и заголваше бедра под звуците на близкия саксофон. Що се отнася до разните места за ядене, налице беше интересна игра на обратна психология. Принципно се твърди, че ристорантето е скъпо и гъзарско, пък траторията и остерията са непретенциозни и евтини. Също както японската чаена церемения е 1001 правила целящи да наподобят липсата на правила, така и траториите започват да стават преднамерено небрежни, а цените небрежно високи. В крайна сметка избирането на място за плюскане е въпрос на случайност, а не на икономически съображения. Поне в центъра, по-към крайните квартали сигурно е по-различно.

 

Излязохме на моста срещу Палаца де ла Джустициа, иначе казано Съдебната палата, на която с грамадни букви пишеше Касационен съд. Аз италиански не разбирам, ама като видя Касационен съд веднага ми става ясно. Джесика ми рече да внимавам, след което се пречука на плочките. Така и не разбрах за какво точно трябва да внимавам, но я вдигнах бързо. Нямаше поражения и човешки жертви, плочките и те бяха здрави. Докато се занимавах да снимам залез зад „Свети Петър”, някакъв тип до мен се опитваше да пробутва на туристите стъклени кубчета с триизмерни силуети на сгради вътре. Нищо ново, ще кажете. Да, обаче той ги беше нахендрил върху светодиоди и сградите бяха осветени. Яко. Само да не ми лазеше толкова по нервите. Накрая ми писна от него и рекох да си ходим. Джесика обаче беше захапала телефона и ща не ща, трябваше да седя там и да наблюдавам как двама гребци в Тибър се потят срещу течението.

Любим на художниците изглед

Нощен вариант на любимия изглед

 

Продължихме на север по Лунготевере. С други думи, крайбрежната улица, където се въдят разни лонгури сигурно. Искахме да заобиколим Съдебната палата, когато намерихме следващото италианско чудо. Две бензинови колонки на паркинга, едната дизел, другата супер. И един нещастно человечец изглеждащ, който явно събираше парите. Явно няма достатъчно място за бензиностанции в тоя град. Запитах защо не направят колонките на самообслужване, с дебитни карти, като в Швеция, но Джесика рече, че това в Италия просто няма как да стане. Не успях да разбера защо. Тия римляни са луди.

 

Продължихме покрай Съдебната палата, Джесика продължи да говори по телефона, а аз продължих да се оглеждам за интересни снимки. По едно време, минавайки покрай една решетка, познати буквосъчетания привлякоха вниманието ми. Отчитайки околните сгради и присъствието на костюмари, заключих че сме пред бара на съдиите и се вторачих в десетките бутилки малцово уиски, изпъстрящи витрината. Ха, че аз 90 % от тия съм ги пил бе. Я да видя един съдия, дето може да ми се опре на уиски. Нещастници.

Течни авоари до Съдебната палата

След като приключи с изобретението на Александър Бел (всъщност на Меучи, американският съд официално постанови, че Бел е бил гаден шотландски крадец и телерофонът е измислен от италианец), Джесика обяви, че Енеда й е препоръчала някакъв ресторант на име Jetlag, който бил съвсем близо до нашата квартира. Хубаво, рекох й, дай да се занесем до квартирата, че да оставим всички торби дето носим и да ходим да изядем по един джетлаг. Минахме по улицата, на която трябваше да се намира, ама не го видяхме. В хостела си обнових картата на телефона и го намерихме. Върнахме се да го търсим. Добре че го бяхме видели къде е, иначе никакъв шанс. Отвън с огромни бели букви на черен фон пишеше ВИНОБАР РЕСТОРАНТ, и едно малко стилизирано лилаво петно показваше на драгия читател, че именно това е Jetlag 64 на улица Leon IV номер 64. Не ходете там.

 

Трябваше да търсим някакъв познат на Енеда на име Елвис, който щял да ни направи 50 % отстъпка. Намерихме въпросния персонаж и той ни настани на една маса. Абе как седят тия римляни на тия столчета бе?! Нагънах си анатомията с триста зора и седнах като на цукало. Донесе оня разни менюта и тръгнахме да се дзверим. Ордьоври. Прими плати, ще рече макароноподобия. Секонди плати, с други думи манджи. Инсалати, долчета и други бъзикни. Джесика рече, че непременно трябва да опитам някой от местните специалитети, например спагети al’ amatriciana. Хубаво, викам, ще ги опитам. Исках да си викна и някое местно предястие, ама Елвис като закопа, карпачо от сьомга та карпачо от сьомга. Викам си на акъла къде е виждал тоя макаронаджия хубава сьомга, та ще прави карпачо от нея, ама айде. Като ще ми сервират гъзарски манджи, ще си сложа гъзарската критика.

 

Донесоха карпачото. Като го загледах ми се прииска да не го бях правил. Рибата беше очевидно долнокачествена, откъм кожата на коремната страна. Беше гарнирана с щедра порция рукола, все едно съм тръгнал да паса глухарчета по синорите, а четири капки есенция от балсамов оцет бяха артистично цвъкнати в четирите ъгъла на квадратната чиния. Видиш ли някъде да ти сервират в квадратна чиния, бегай с двеста дето вика чичо ми, явно се грижат повече за външния вид на манджата, отколкото за вкусовите й качества. Опитах сьомгата и ми се прииска да си бях останал само с гледането. Беше толкова изкисната с оцет, че почти всичкият вкус на сьомга се беше изпарил. Иисусе Христе на велосипед, искате да кажете, че някой това си го поръчва доброволно? А в Швеция какво фантастично карпачо от сьомга бях ял на един нобелов обяд в двореца, направо ми се плачеше. Към цялото това нещо имаше салата от тия черешовите доматченца, нарязани на тънко белени ябълки и червени зърна пипер (да не се бърка с червения пипер, дето само ние си го мажем по рибата). Салатата всъщност беше вкусна. Може би защото лютото успяваше да ми убие страдащите от оцета вкусови брадавици. Разгеле, изядохме сьомгата и зачакахме следващото изпитание на Херкулес.

 

На Джесика й донесоха зелена салата с морски дарове. Морските дарове бяха скариди и пипала от калмар. Пипалата бяха чудесни, но скаридите не бяха пресни. Общо взето ядеше се. Мойта аматричана обаче беше друга опера. Въпросните спагети се поднасят с пармезан и нарязана на ситно pancetta, иначе казано много специален вкусен и други суперлативи бекон от корема на хайванчето. Хубаво де, ама мойто прасе беше пропуснало да разбере, че от него се очаква да произведе такъв бекон и като резултат в мойта паста имаше някакви пресолени и прегорени недоразумения, които трябваше да минат за панчета. На всичкото отгоре дори не бяха спагети, ами едни грамадни макаронища, които трябваше да набождам на кол (вилица). Разсъдих, че това е резултат от претенциозната природа на ресторанта, която пази клиентите си да не се освинят с намотани на руло спагети, както и да не се тъпчат със споменатите намотани на руло спагети. Нещастници.

 

Все пак продължавам да смятам пастата за храна за бедни. Варен хляб и разни неща в него. Зачудих се какво толкова е накарало италианците толкова да налитат на паста, като имат толкова плодородна земя и цял куп други неща, които да ядат. Заключих, че пастата има много важна икономико-идеологическа роля в живота на италианеца. Първо, за да можеш да го ядеш това нещо, трябва да измислиш хубав сос, който да къкри в огнището. И така, бидейки заета да измисля и приготвя хубав сос, който да къкри в огнището, италианската благоверна съпруга не разполага с време да пили на долуподписания на съпруга си и той има достатъчно ресурс да си върши своята работа. Второ, само съпруга способна да поднася тия ми ти изгъзици ден подир ден има шансове да не бъде пребита с мокър вестник, така че готвенето на паста се е превърнало нещо във вторичен полов белег.

Паста...

... и непаста, изборът е очевиден

 

Докато разсъждавах така дълбокомислено, поредният капан за балъци изникна отнякъде, тоя път с букет рози. Понеже точно тогава обяснявах нещо на Джесика, му махнах с ръка да си ходи, че не му ща розите. Тоз обаче се изтъпани до мене и почна да ми говори. Викнах му „НЕ” и той се пръждоса нанякъде. Джесика ме предупреди да внимавам, защото тия хора са опасни и ставали скандали, сбивания, ръгания с ножове и прочие нелицеприятни неща. По-добре било да ги игнорирам. Права беше, ама няма да се оставям някакви си там римлянчета да ми пилят на нервите с гадните си китки. Аз два метра чудовище ли съм или лукова глава?

 

Време беше да си ходим. Някакъв колега на Елвис донесе сметката. Отстъпката беше 50 цента, а не 50 процента, ама какво да ги правиш. Отидохме до хотела, където Джорджо точно показваше на някакви шашардисани китайки как да си ползват ключовете. Време беше за душ, сън и заслужена почивка.

 

*****

 

Аларма. 8:30. Събота. Кой по дяволите става в 8:30 в събота. Опитах се да се надигна, но не можах. Не че ми беше физически невъзможно, но нещо ме затискаше. Огледах се и установих същината на проблема. Гадните римляни, понеже са ниски и страдат от агорафобия и обсесивно-компулсивно разстройство едновременно, не си застилат леглата като нормалните хора. Чаршафът и одеялото непременно трябва да са подпъхнати под дюшека в долния край. Което не е зле ако си кинта и двайсе на столче с вдигнати ръце, но моите мотовили се бяха залостили в подпъхнатото и нямаше излизане. Не е лек животът на туриста. С мощен ритник реших проблема, надигнахме се и решихме да изпланираме къде ще ходим днес. Забол нос в картата оповестих, че ще си вземем дневни карти за адския транспорт, ще почнем от Villa Borghese и ще караме на юг докато не се докопаме до Колизея, което ще е някъде в късния следобяд. „Толкова късно?!”, възкликна Джесика. Рекох й да почака и ще види. Излязохме от стаята и Джорджо цъфна. Ко искати за закуска. Честно казано бих предпочел да пробвам някоя местна кифла, но Джорджо беше категоричен, че закуската влиза в цената, а кой съм аз да ритам безплатна манджа. Джесика си поиска мляко с малко кафе и много пяна, а аз пожелах сок. След точно пет минути се появи пак, тоя път с половин литър портокалов сок, два кроасана и чаша димяща пяна. Сокът беше възсладък, ама го изпих, замезвайки си с видимо по-малко сладкия кроасан.

 

Излязохме във (все още) прохладната римска утрин. Коли, коли, коли. Навсякъде автомобили. Предимно смартове, VW Lupo, Fiat 500 и други подобни компактни возила. Имах чувството, че има повече коли, отколкото хора на улиците. Редовно заявяваме, че София не е проектирана за такъв трафик, обаче елате вижте Рим и ще ви се стори широко. Минахме покрай тази вчерашната пекарна, обаче точно бяхме яли. Отминахме я със съжаление. В метрото си купихме дневна карта за цели шест евро (иначе казано трябваше да направим поне четири пътувания, за да си струва парите). Метрото пристигна с напъните на охтичав бехемот и го взехме за две спирки до Народния площад… Piazza del Popolo.

 

Джесика си беше взела един грамаден пътеводител, който се оказа много полезен, щото в него имаше разписания… пардон, план на маршрута на автобусите. За разписания се разбрахме, че няма да говорим. Аз пък бях забърсал някаква туристическа брошура от хостела, от която изтръгнах малка карта на центъра, показваща по коя улица какво би следвало да се движи. Джесика прочете, че на площада има не една, не две, ами три Санта Марии. То… две трети от църквите в Рим се казват Санта Мария дел нещоси. Та близо до градската стена, която (логично) едно време е била краят на града, се намира Света Богородица Народна, което звучи малко мръснишки. Джесика прочете, че във въпросната Santa Maria del Popolo се намират няколко стенописа от Караваджо, поради което решихме да я посетим и да обогатим общата си култура. Въобще Джесика извади много интересни неща от тоя пътеводител, та повечето тривия тук е нейно дело, от мен е мърморенето на общо основание.

 

Картините от Караваджо се намират в една тъмна ниша отляво на олтара. Дискретна табелка недвусмислено заявява, че ако някой иска ламба, трябва да пусне едно евро в автомата. Доживях да ме рекетират и за светлина. Единодушно ги напсувахме и влязохме да огледаме картините отблизо, па макар и в сумрак. По едно време някой реши, че не може да им се наслади по тоя начин и се прежали да пусне едно евро в машината. Загубеняк. Подобен рекет не трябва да се окуражава. Усетих се, че е задушница и се помолих за душите на заминалите. То… в толкова църкви влязохме него ден, че душите на заминалите трябва да са влезли в небето с позлатени самолети. Натъкнах се и на нещо изключително гнясно. Един шкаф с два реда лампи. Под лампите процеп. Загледах ги аз тия лампи и си викам какво става тук. По едно време присоса една мадона, пъхна една монета в процепа, прекръсти се и щракна едно ключе. Една от лампите светна. Викам си на акъла ебах аз вашта мама нещастна, електронни свещи ще ми слагат. Край, никакъв свещен огън на Великден за вас повече, един генератор и два хамстера да го въртят само, льохмани мизерни. Изхвърчах от черквата като коркова тапа, че да мога да ги напопържам на спокойствие.

Електрически свещи... отврат

В средата на Пиаца дел Пополо има фонтан с обелиск отгоре му… то в Рим бая обелиски има, но за разлика от тези в Лондон, които са крадени в последните 200 години, тези във Вечния град са подаръци или бойни трофеи от имперските кампании. Което не ги прави по-малко откраднати, но поне са придобити с ясни намерения: дойдохме тук да крадем обелиски и да опънем Клеопатра… и ни е писнало от Клеопатра. Използвал се е (площадът, не обелискът) за екзекуции, представления и други извънучилищни занятия.  За високата нравственост на проявите са се грижели както Богородица Народна, така и другите две Санта Марии-близнаци, dei Miracoli (Чудотворна) и di Montesanto (Светопланинска), разположени в южния ъгъл на кръглия площад. Важно международно събитие, провело се на този площад, е приемането на кралица Кристина Шведска след абдикацията й на шести юни 1654. (Заради нея националният празник на Швеция е на шести юни, тия шведи са луди.)

Пиаца дел Пополо откъм Пинчо

 

Завтекохме се към източния край на площада, ловко избягвайки разните розопродаващи навлеци. Там има стръмно изкачване, по което се стига до парка Пинчо. Окуражени от надписа “Bieber merda”, изографисан на един герб, се качихме до площадката горе. Тя е може би 50 х 100 метра, покрита с чакъл (който моментално направи обувките ми на гъз) и открива страхотна гледка към Стария град, воглаве с двете църкви близнаци. Понаснимахме се и влязохме да се поразходим в парка. Точно зад Пинчо, който всъщност е доста малък, е огромният парк на Villa Borghese. Въобще Борджиите добре са си живели едно време. Разхождаме се под грамадни морски борове, хитроумно подкастрени да приличат на тропически дървета, от тия с хоризонталните корони. От време на време покрай нас прелиташе мунчо на сегуей. Много ми е малоумен тоя начин на транспорт, ама нека се радват хората. В парка на Борджиите е пълно с музеи, атракции, сцени и прочие култура, само че ние нямахме време да разглеждаме подробно, че и други забележителности ни чакаха. По едно време Джесика мяцна „Виж, магнолии”… всъщност тя каза маньолии, ама това е от пуста италианщина. Магнолиите бяха засадени в стройни редици покрай… Via Magnolia, прецъфтяваха и цветовете им бяха грамадни, по-големи от дланта ми. В Сандански има една магнолия, ама нея не си я спомням да е правила такива напъни.

Фризирани борчета...

... и маньолии

 Самата резиденция на Борджиите не е нищо особено отвън. Отгоре изглежда далеч по-интересно, заради различните нива на покриви, покривченца и разни крила и простройки, но отпред е бяла фасада с разни там неща. Не се задържахме много. Идеята ни беше да се спуснем из уличките право на юг и по някакъв начин да се доберем до Fontana di Trevi. Видяхме дебела крепостна стена, разни хотели и посолства (включително американското, на чийто тротоар е забранено да се ходи, да им се не знае и параноици) и гъзарски ресторанти. В един сенчест вход някакъв полицай зорко бдеше за спазването на обществения ред, стиснал цигара в едната ръка и ръчкайки телефона си с другата. Нас родната милиция ни пази. Джесика рече, че едно време това бил аристократският квартал… не се беше променило особено. По едно време тя спря и рече, че ще чакаме автобус. Викам си на акъла как пък реши точно тука да го чакаме. Поогледах се и видях грамадна табела, на която пишеше номер на линия и имената на спирките, през които минава. Нито помен за разписание.

 

Автобусът дойде, изпръхтя и отвори врати с отривистото движение на капан за мечки.  Взехме го за две спирки, до Barberini (Fontana di Trevi). Сподавих недоумението си какви са тия барбарони, че да не изляза некултурен и се огледах за фонтан. Ни фонтан, братче, ни треви. Имаше едно оградено нещо на площада, ама на него пишеше, че било фонтанът на Тритон и бил затворен за реконструкция. Джесика мерна някаква табела Фонтан Треви насам. Поради неизвестно каква причина, ние тръгнахме в същата посока, но по успоредна улица. Която не беше съвсем успоредна и се озовахме на странно кръстовище с много китайци и тунел от едната страна. Китайците бяха от всички страни. Тръгнахме да се лутаме из сокаците, белким намерим някоя табела, но уви, върнахме се пак на Барберини. Междувременно вследствие на на злощастно стечение на обстоятелствата успях да изтърва фотоапарата на Джесика, който моментално се възползва от възможността и безскрупулно се гътна. Всякакви опити да го възкресим бяха обречени на неуспех и останахме само с моя телефон за снимки. Който освен това имаше и GPS, та в крайна сметка успяхме да се докопаме до тревите.

Фонтанът на трите улици...
кофти снимка, но поне няма
хора на нея... а хора имаше много

Фонтанът… фонтанът сам по себе си е възхитителен. Само дето пред него е такава човешка гмеж, която се блъска, псува и ври, че убива цялото грандиозно усещане. Пронизителни свирки раздираха общата какафония, показвайки къде полицаи се опитват да спрат някого да не влезе във фонтана. Снимахме се набързо, хвърлих монетка и се отдалечихме по най-бързия начин. Следващото ни направление беше Piazza di Spagna и прословутото Испанско стълбище. Взехме метрото за една спирка и хоп, ето ни там. Отново хора, които се опитваха да ми пробутват рози. На площада е фонтанът Грозната лодка (Fontana della Barcaccia), за който Джесика каза, че е бил построен под нивото на площада, защото иначе нямало достатъчно налягане за фонтан. Отново проектиран от Бернини. Не ми се стори да е особено грозен, по-скоро беше шантав. Хареса ми. На югозапад от фонтана се шири тясната Via del Condotti, общо взето „Кой кой е?” на италианската мода. Гучи, Булгари, Армани и прочие имена обещаваха солидно олекване на портфейлите. На североизток пък е стълбището, увенчано от поредната църква, но този път не Санта Мария, а Света Троица Планинска. Църквата е леко встрани от централната ос на стълбището, придавайки му леко кривоглед вид. То много места в Рим с така, все едно архитектът не е имал време да си играе да доизкусурява симетриите и са строили едно към гьотере. Въобще ако можех да окачествя Рим с една дума (а аз мога, щото това аз си го пиша), тя би била „нетърпение”. Все някой бърза, блъска се, бибипка, предрежда се или попържа на общо основание.

Грозната лодка пред Испанското стълбище...
и едно ферари пред нея

 

 

Избягнахме още няколко розопродаващи индивидуума и се отправихме обратно към площад Навона. Картата казваше, че автобус 116 минавал съвсем наблизо и стигал където трябва. Викам си как ще мине автобус през тия тесни улички с тия остри завои, тия римляни са луди. Докато издирвахме спирката, минахме през магазин на ферари, където Джесика се закотви, и бяхме удостоени с честта да видим как се чистят римските улици. Един от тия камиони с четките, ама върло компактен, се люшкаше по непредвидима траектория по улици и площади. Естествено, цялото това занимание се извършваше на сухо, щото водата е скъпа, пък и е топло и знам ли и аз още защо. Като резултат половината от изхвърлените фасове (а те са ужасяващо много) се разлетяваха като шрапнели и човек оставаше с вкус в устата все едно е пил вода от наргиле.

 

Подредихме се на един тротоар да чакаме нафтобуса. То тротоар беше силно казано, по-скоро половинметрово разстояние между стената и улицата, така че колите да не задират сградите с огледалата си. След произволно разстояние в четвъртото измерение, автобусът взе че дойде. Автобус беше силно оптимистичен термин за въпросното возило. По-скоро маршрутка с претенции. Минибус с нисък под, климатик и осем места разположени с гръб към прозорците, така че в средата да има място за инвалидна количка. Абе хитро беше измислено.

 

Автобусът ни избълва на Корсо дел Ринашименто, на една пряка от площад Навона. Джесика ме повлече да видя църквата на апостол Андрей Първозвани. Апостолът обаче явно беше в премеждие или в сиеста, щото църквата беше затворена от 12 до 16. Ибаааси обедната почивка. Като не можехме да нахраним душите си, рекохме да се погрижим за телата си и седнахме в близката гостилница. L’Insalata Ricca, сиреч Богатата салата. Що никой не отваря Богатата мешана скара, чудно ми е.

 

Безпредметно е да казвам, че столовете бяха малки. Столовете навсякъде са малки, така че нагъването ми на тях винаги беше съпътствано с охкане, ругатни и подскоци. Дойде един сервитьор, малей. Изглеждаше като велик везир на някой неуспял халифат (очевидно неуспял, иначе щеше да си везирства)… или по-скоро като Диос, оня жрец от „Пирамиди” на Тери Пратчет – кафяв, с гола глава, клюнест нос и толкова нацупени устни, че усмивката му сигурно представлява права линия. Сложи един лист амбалажна хартия на масата, тръшна менютата и вазира нанякъде да принася девственици в жертва. Хартията явно го раздаваше временна покривка, по която човек може да си рисува фигурки от вода, олио и каквото още му потече от чинията. По навик погледнах бирите. Абе тия римляни са луди бе, пет евро за халба бира. Че и Джесика рече, че била гадна. Абе тия римляни са луди бе, пет евро за халба гадна бира. Решително решихме да поръчаме бяло вино де ла каса, с други думи наливно. Медзо литро, че за цяло беше жегичка. Освен това си напоръчахме брускети, спагети с патладжан и патладжан по пармезански или пармезан по патладжански, не помня вече точно.

 

Брускетите представляват общо взето сух хляб щедро полят със зехтин и оттам нататък му се случват допълнителни премеждия. Нашето плато съдържаше гола брускета, без премеждия, брускета с домати, с маслинен пастет, с брезаола, което представлява някаква мегаспециална телешка пастърма, с маринован патладжан и с пастет от гъби (който не бяхме поръчвали, ама явно някой е изтървал нещо на пода и рекъл айде, за Бог да прости). Хрупането беше оглушително, но в крайна сметка сандвичетата бяха много приятни. Предложението ми следващия път да ползват пресен хляб биде посрещнато с шокирано мълчание. Римляни.

 

Виното беше студено и със значителен плодов вкус, но не особено сладко, нещо от рода на мускат. Общо взето добре си подхождаше с манджата. Само дето Джесика повече от една чаша не пи и с другото трябваше да се справям самосиндикално. То не че беше лошо, ама топличко, човек трябва да внимава със спиритуозното, че да не се въодушеви прекомерно. Патладжанът по пармезански представляваше гювече стабилно облицовано отвътре с дебели резени пармезан. Само по себе си това е дивно постижение, щото пармезанът, пардон, пармиджаното, е доволно твърдо и трудничко се реже. Нормалното му състояние е или във вид на тухла, или настърган. Вътре беше бухнат нарязан на тънко патладжан, за който не успях да определя дали беше пържен предварително, ама май не беше. За да не му е самотно, беше придружен от известно количество олио (сигурно ще да е било зехтин, ама му викам олио до доказване на противното), домати и още настърган пармезан. Беше фантастично вкусно, особено пармезанът до стените, който беше хрускав и с аромати от патладжана. Благосклонно вкусих и от макароните с патладжан на Джесика, които не бяха нищо повече, нито по-малко от това – макарони с патладжан. Ама вкусна си беше де. За значението на пастата вече говорихме. (Джесика хич не беше възхитена от моето мнение и заяви, че много мъже можели да готвят паста и съм ги говорел тия работи само щото не съм отраснал с нея. Не беше съвсем права, пък и мъжете правят и други неща самички, нъл тъй. Просто има и други неща за ядене!)

 

След този скромен социалистически обяд беше време да продължим културната си разходка. След като християнството, в лицето на близката църква, беше затворено, решихме да се порадваме малко на политеизма. С други думи се юрнахме (но бавно) към Пантеона. Много интересна сграда е това Пантеонът. Построен по заръка на Марк Аврелий, той представлява тумбест купол с височина равна на диаметъра на покрития от него кръг и дупка в средата. Този окулус, сиреч око, е единственият източник на светлина в лишената от прозорци сграда и предоставя предостатъчно осветление. Навсякъде статуи, някои със сигурност бяха от Бернини. За мое искрено неудоволствие старите римски богове са били целокупно пенсионирани и от седми век мястото е осветено за църква, „Света Богородица и мъчениците”. По любопитен начин обаче старите богове са си проправили път в италианското ежедневие и могат да се видят в почти всеки ден от седмицата (martedí, денят на Марс, е вторник, mercoledí, Меркурий, е сряда, jovedí, Юпитер, е четвъртък, а venerdí, Венера, е петък). В Пантеона е и гробницата на Рафаел, а елегията на саркофага гласи, че докато е бил жив, природата се е страхувала, че ще я засенчи, а след като е умрял – да не умре и тя с него. Мило.

Пантеон без богове

Костенурките нинджа загубиха свой другар

Кривоглед дявл

 

Продължихме разходката, избягвайки още продавачи на рози и разпльокани силиконови топчета (тия май всичките бяха братовчеди) и не след дълго се озовахме пред църквата… нее, не Санта Мария дел Нещоси, а св. Игнатий Лойола. Е стана тя каквато стана, викам си, и тоз йезуит светец го направили. Йезуитите са имали специално разрешително от папата, което им позволявало да следват „нестандартен морал”. Иначе казано, можели да лъжат и мажат с пълното съзнание за непогрешимостта си. Почти като агент 007 с неговото „разрешително да убива”. А колко зулуми са насътворили тия люде мисионерите, направо не ми се говори. На моменти си мисля колко хубаво би било да нямаше фанатици и хората да следваха Златното правило „Не прави това, което не искаш да ти се случи”. В също такива моменти си мисля и колко хубаво би било да има крилати прасета да речем, човек може да яде бекон и крилца от едно и също добиче, жив кеф.

 

Вътре църквата на дякон Игнатий (всъщност майстор Игнатий, щото той така и не се е докопал до свещенически сан май) е изключително красива, макар и не блестяща с особена архитектура. Таванът е поддържан от квадратни… абе не са колони, по-скоро удебеления на стените, и е изрисуван в псевдотриизмерен стил, създаващ илюзията че колоните продължават в откритото небе. Поради незнайно какви съображения, църквата няма купол, а отреденото му място е изрисувано в същия стил, все едно че има. Има и модел на въпросния несъществуващ купол, който срещу скромна лепта от половин евро може да бъде осветен за известно време. Започнах да забелязвам повтарящ се мотив.

 

Триизмерният таван на Свети Игнатий

Седнахме малко да си починем и да послушаме тенекиено звучащия орган. С интерес наблюдавахме опитите на някакви костюмари с камери да се подредят около скамейките, когато органът гръмна с пълна сила. Имах чувството, че Библиотекарят на Невидимия университет се е настанил на клавиатурата, защото от какафонията съдех, че свирят поне четири ръце и са отворени всичките регистри. Джесика съобрази, че ще има сватба. Изрекла-недоизрекла и хоп, някакъв чичо влезе в църквата и помъкна към олтара особа, за която заключих, че ще да е булката. Добре, че беше с воал милата, че с тоя клюнест нос дето се подаваше изпод него някой щеше да я сбърка за щерката на великия везир. Оня в салатиерата сигурно затова се беше хванал да бачка келнер, белким изкара някоя парица за зестра. Изнизахме се и ги оставихме да си празнуват.

 

Джесика ме помъкна към друг площад, където непременно съм трябвало да видя обелиска. То… обелискът си беше като всеки друг, квадратен, изографисан с иероглифи и с връхче отгоре. Увенчаваше площад Минерва пред църквата Санта Мария върху Минерва. Само дето под обелиска имаше… слон. Страхотно изкаменоделстван слон със весело засукан хобот. Завтекох се към дебелокожия братовчед с радостно измучаване. Джесика рече, че монасите дето поръчали статуята (така и не разбрах що точно слон са си искали, може да не им е ставал вече) са били притеснени, че обелискът можел да падне и нарочно не искали слон на четири крака, ами монолитен слон. Както и да се е нагъзурчил обаче, слонът си е слон, пич с хобот. Нужно ли е да споменавам, че пак Бернини е виновен за него.

 

Като се нарадвах на слона, се запътихме към площад Венеция. Вече бяхме доволно поуморени и Джесика реши, че ѝ се пие плодов шейк. Не ми се и мислеше за плодов шейк, ама хлътнахме в едно кафе. Наскача ни някакъв видимо хомосексуален тип с азиатски произход и ми заглаголи нещо на етруски. Препратих го към Джесика, да не ми досажда. Тя пи плодов шейк, който беше ужасно сладък и от него само се ожадняваше още повече, а пък аз зяпах някаква лекоатлетика по телевизията – овчарски скок, хвърляне на диск, такива благини. Продължихме към площад Венеция.

 

Първото нещо, което видяхме насреща си излизайки на площада, беше сграда (е не ебаси, пингвин) много приличаща на Palazzo Vecchio във Флоренция – едно такова ниско, квадратно, с бойници и квадратна кула в единия край. Не че съм ходил във Флоренция, но играейки прословутия AC, героят ми прекара бая време висейки по стените на тоя дворец. Джесика рече, че можело да е офис на банка, а можело и да не е. Основното чудо, доминиращо площад Венеция е Олтарът на Патриотизма: огромнейшо … нещо … от бял мрамор и бакърени статуи, издигнато в чест на Виктор Емануел ІІ, първият крал управлявал цяяяяла Италия на три морета и прочие патриотични дивотии. Имаше го и самият него… тъй де, статуя… гордо обкрачил някакъв жребец.

Виктор Емануел,
второ издание

Олтарът на Патриотъзъма

 

 

Зад тоя ми ти Олтар има две почти успоредни едно на друго стълбища. Едното е много стръмно и мраморно и води до строшени токчета и поредната Санта Мария дел Нещоси. Стига и до задната страна на Олтаря, където човек може да се прости със седем евро и да се качи с един изключително грозен асансьор до върха на цялата тая простотия, че да гледа Рим от високо. Пропуснах. Другото стълбище пък беше полегато и водеше към Кампидолио, както модерните италианци наричат Капитолия, с други думи кметството на столицата. В долния край на стълбището бяха паркирани един бял ретроавтомобил, една двойка новобрачни, една група туристи и една чайка, която се къпеше в близкия фонтан. Символическото значение на всичкото това паркиране ми убягва. Горе пък имаше друга двойка новобрачни, освен ако не е била тази отдолу, изпреварила ни докато сме се лигавили със снимките. Беше логично, като се замисли човек, събота следобед пред кметството на Рим да има младоженци.

 

Стлъби

Този фонтан е спонсориран от
Чайкафарма

До кметството беше и градският музей или нещо такова, в който се пазеше прословутата статуя с прословутата вълчица и прословутите двама братя Ромул и Рем. Ако не знаете коя е тя, вървете четете Енеидата или поне статията в уикипедия.  Отвън, бучнато на прът на три метра над земята, имаше копие на статуята с размери има-няма две педи. Отново, символическото значение на този ансамбъл ми убягваше. До него пък имаше чимширен храст, оформен като… същата тая вълчица. Взе да ми писва. Отминахме поредната сватба и пред нас се откри гледка към останките от Имперския форум. А те са си бая останки. Руини, развалини и оглозгани арки докъдето поглед стига.

Вълчицата, барабар с Ромул и Рем

Останки от Имперския форум

 

Спуснахме се наляво по разни стъпала и излязохме на Via dei Fori Imperiali. Отсреща беше голямата червена постройка на Траяновия пазар, навремето огромен търговски център, където човек е можел да си купи каквото си иска, че и няколко неща, които не е подозирал, че иска. Наоколо се разхождаха разни типове с центурионски униформи и изнудваха туристите да се снимат, а право напред беше гвоздеят на програмата – Колизеят. За съжаление беше полускрит от огражденията на изкопните работи за третата линия на метрото. Една колежка родом от Рим ни информира, че въпросното метро трябвало да бъде пуснато още през 2010. Малко изостават от плана, чини ми се. Благодарение на тия простотии нямах гледка (разбирай кадър) към Колизея, ама нещата се пооправиха като наближихме. В съответствие с древното „Хляб и зрелища”, вътре беше фрашкано с туристи, а още повече се снимаха отвън. Игнорирахме първите и се присъединихме към вторите. Наблизо беше и арката на Константин. Мойта бе. Джесика рече, че Триумфалната арка в Париж била по-хубава. Тя не разбира, щото никъде няма арка на Джесика. Ако ще парижката да има кафене и асансьор (а тя има), тая в Рим продължава да ми харесва повече.

Колизеят е страхотен

Имам си арка, хей, ура!

 

Поседнахме на един грамаден бял камък, видимо основа на носеща колона от разбития външен пръстен, че да починем малко. Стабилна част от Колизея е била разграбена за строителен материал на околните сгради. Същите маймуни като нас са тия италианци. Все ми е чудно защо не го възстановят и не го ползват по предназначение. Айде, ако не щат да леят кръв, поне за представление. Всъщност само римляните са маймуни, щото във Верона си имат такъв театър, макар и по-малък, и редовно се използва и билетите са разпродадени за месеци напред. Сигурно Колизеят носи повече пари така, с европейски субсидии, защита от ЮНЕСКО и прочие дивотии. Около арената, разказаха ми, е имало промишлени количества котки, известни като Котките на Колизея… нещо като лъвовете на цирка едно време, ама в по-цивилизован вариант. От тях беше останал само един проскубан черен котарак, който се беше излегнал на един пиедестал. Абе жив Египет, ръйш ли. Когато се проближих да го снимам, той ме погледна с две зелени очи със зеници като процепи. Джесика се приближи да го погали, при което той първо взе да я гризе леко по ръцете, после направо да си я хапе. Интересно обаче, макар и да размахваше извадени нокти, не я одра. После беше мой ред. Като ме помириса, потен и осолен след цял ден ходене и разхождане, той сграби ръката ми в лапи и най-целенасочено започна да облизва пръстите ми с език малко по-нежен от рашпила. След има-няма пет минути замезване по тоя начин ме обяви за чист и позволи да бъде почесан по мъркащия корем. Пич.

Колизейски котак с хомицидни наклонности

 

Тъй. Стига толкова туризъм за днес. Запътихме се към хотела да се освежим, че ни чакаше социален ангажимент. Бащата на Алесандра, една от римските колежки, празнуваше 60-тия си рожден ден нея вечер и нам беше отправена покана, на която не можехме да откажем. Само дето Але живееше във Чампино, иначе казано малко след на майната си, близо до другото летище на Рим. Бяхме си уговорили среща с Енеда в 21:00 на последната спирка на метрото, която щеше да ни откара дотам. Като я знаех Енеда колко е точна, бая щяхме да повисим. За щастие на Джесика й трябваше повече от предвиденото време за приготвяне, което означаваше, че даже позакъсняхме.

 

Натъпкахме се в нейната колка марка Орел. Корса разбира се, за Рим трябва нещо малко, най-добре фотьойл с двигател или метла. Сложих адреса в GPS-а и потеглихме. По едно време Енеда смело обяви, че знае къде отива и се юрна по някакво отклонение на магистралата, с което моята навигация беше върло несъгласна. Когато продължихме да се отдалечаваме от начертания маршрут, рекох да проверя дали пък Чампино не се води отделен град в мойта карта. Така се и оказа. Преначертах маршрута, но Енеда вече беше успяла да се загуби. След два телефонни разговора и цял куп наставления от моя страна, дето за пръв път стъпвам в Италия, успяхме да намерим улицата. Завоят за нея беше толкова остър, че дори на корсата й трябваха две маневри, че да го вземе. Оставаше да намерим и номера, пошегувах се аз.

 

Шега, шега, ама тая улица беше по-малоумно номерирана и от Стария град в Рим. Номер 81 беше до 57, а от другата му страна беше 43. Номер 9, което пък търсихме ние, се оказа след двайсет и нещо. Няма да коментирам. Пощенските служби в тоя град трябва да имат железни нерви. Инструкциите от Але бяха „караш до края на улицата”. На края на улицата имаше парти, но нещо не ни вдъхваше доверие. „Але!”, извика Енеда. „Идвам!”, отговори мъжки глас. А сега де. Излезе някакъв чичка на видима възраст педесетина години и рече, че номер девет не бил там дето си мислим, ми бил някъде другаде.

 

Откъм улицата се виждаше солиден двор и се чуваха спокойно разговарящи гласове. Докато се чудехме как да се свържем с Алесандра, щото Енеда се бореше да паркира колата, още един чичко цъфна, тоя път откъм някакъв автомобил. Той се поогледа, поогледа, пък бръкна през дворната врата да напипа бутона за отключване. Напипа го, ама вратата се отваряше само при натиснат бутон, пък на него му бяха свършили ставите. Притекох се на помощ и отворихме от втория опит. Нахлухме вътре, Алесандра ни посрещна и ни представи на родителите си – мама домакиня, татко – бивш пилот. Което обясняваше богатския вид на дома. Къщата беше на два етажа, с видима площ около 120 кв. м., като горният етаж надстърчаше на около три метра в двата края, осигурявайки много полегат покрив и две покрити веранди. Пещ за пици и цял куп маси увенчаваха застлания с калдаръм двор. Десетина други бивши пилоти и техните половинки културно лигавеха някакво газирано вино. На италианците им дай прозеко да жабурят и ще са щастливи цял ден.

 

Бидохме отведени към доста поошмулена маса, която се явяваше студен бюфет. Лазанята вече беше ометена, но пък бяха остнали разни салати – пилешка салата, салата с морски дарове, руска салата, хумус, печени патладжани и прочие благинки. Имаше и една кофа с моцарела, ама не като туй мекото нещо, което продават по магазините, а една такава твърда, която човек дъвчеше с кеф. Натоварих една по-голямшка чиния, заобиколих кускуса и тръгнах да си търся бира. Трябваше да обогатя бирената си култура, пил съм само Peroni (която не е нищо особено). Намерих някакви несързамерни стъклени шишета с мафиот на етикета. Това беше бира Moretti, която се предлага в бутилки по 660 мл, като индийската Cobra. Индийската Cobra обаче е по-вкусна. С тая моретти можеш да переш мокетти. Все пак останах на бира, че алтернативата беше прозеко. Всичките биолози, барабар с Федерико, гаджето на Алесандра, се настанихме на една ниска масичка на предната веранда. Отдавна не ми се беше случвало да вечерям в детския кът, ама като не разбирам италиански и не мога да си говоря с големите…

 

След вечерята пък татко-юбиляр беше решил да има игра. Играта се състоеше в представяне на казус за убийство, а хората разделени на отбори по 4-6 човека трябваше да познаят кой е убиецът. Казусът беше изваден от книга на Жорж Сименон, въпреки че така и не успях да намеря точно коя, може би Hotel Majestic с разни подобрения. Нямаше нищо общо с криминалистиката и изискваше от драгия любител детектив същите брилянтни скокове на мисълта, каквито постигат разследващите от страниците. Пак добре, че не беше извадил случай на Шерлок Холмс, иззобал съм всичко на сър Артър Конан Дойл и щеше да е пределно скучно. Абе приятна идея беше. Естествено, всичко беше на италиански и до мен достигаха сведения от трета, пета и осма ръка, та ментатските ми способности не бяха на ниво.

 

Междувременно бяха поднесли десерт – лимонов чийзкейк, който обаче беше с (щедри количества) лимонова есенция, а не с лимонови кори, та нямаше еротични масла… абе беше просто кисел, вместо балансираното от лека горчилка кисело на цитрусите. Имаше и една друга измишльотина на име профитерол. Нещо като еклери, ама твърди, пълни със сметанов крем и поляти с шоколадова глазура. Бяха невероятно вкусни, загребах с голямата лъжица, та гостите ме гледаха потресено.

 

Полунощ отдавна беше минала, когато Енеда реши да си ходи, сиреч да ни закара до града. Оставихме прежното поколение да преживя тортата и се натоварихме в колата. След половинчасово шофиране в италиански стил, с други думи с висока степен на обществена опасност, Енеда ни остави пред Jetlag64 и отиде да флиртува с Елвис, пък ние се повлякохме към хотела. Джорджо беше чистил стаята, с други думи беше натъпкал гадния чаршаф под гадния дюшек. С един замах заличих усилията му и се трупнахме да спим.

 

*****

 

В неделя се надигнахме чак като напече слънцето, към 10. Предния ден бяхме каталясали, а ни чакаше още обикаляне. Все пак бяхме отхвърлили повечето туризъм и можехме да се посветим на по-лежерни занимания и събиране на интересни снимки. Идеята беше да приключим рано, щото на следващия ден трябваше да станем за влака в 5:30. Докато се натуткаме и намоткаме и назакусваме, стана 11:30. Джорджо заяви, че днес щяло да бъде 39 градуса, та добре че съм си взел шапка. Иху.

 

Едно натрапчиво гласче убедително ми нареждаше да си заверим билетите онлайн, че да не стане грешка на летището. Набутахме се в едно интернет кафе да свършим това богоугодно дело. Собственикът ни упъти към най-близкия компютър. Почувствах се като едно време в компютърното клубче до нас, където час игра беше левче и редовно се размазвахме един друг с густо на StarCraft, Counter Strike, Quake II или пък Heroes 3. След като отхвърлихме тая задача тръгнахме бодро към площад „Свети Петър”. Добрахме се точно за края на неделната литургия и обръщението на папата.

Манифестация

 

Та така… видях папата. Появи се на оня прозорец с червения колим вдясно от базиликата. Изричайки благословия над цялото събрало се множество… може би около 10 000 души, ако не и повече, папата индиректно подкрепи протестите в България. Понеже подкрепи мен, пък аз подкрепям протестите, нали така. Въобще текущият понтифекс е скромен пич. Отказал се е от тежкия позлатен папски престол и използва най-обикновен бял стол. Също така не живее в специалните папски апартаменти (което пък лишава кардиналите от възможността да обясняват по-малоумните си решения с аргумента „апартаментът постанови”), а в пансион заедно с други свещеници. Не се вози и с това изстъпление на съвременната техника наречено папомобил, а се разхожда с открит джип. Литургиите в сряда води от сцена издигната на площада и редовно се ръкува с вярващи, целува бебета и въобще гледа да е близо до хората. Естествено, всичко това докарва бели коси на службата за сигурност на Ватикана, ама те нали затова са там, не само да изглеждат идиотски в оранжево-сините си пижами. Папа Франциск си гледа часовника, да не би да проточи службата твърде много, и приключва неделната служба с „Buon pranzo”,  приятен обяд. Въобще, някой най-после е стоплил, че църквата трябва да спре да се капсулира и да започне да се връща обратно към хората, които вярват в нея. Дори и името му е такова, вдъхновено от бедния светец Франциск Азиски. Само се чудя как са го избрали такъв. А конспиративният теоретик, който живее в черепа на всеки българин, се зачуди каква игра пък играе тоя.

Папата е мъничкото беличко над
мъничкото червеничко на отворения прозорец

Швейцарски гвардейци

 

Когато папата взе да изрежда поименно събралите се групи, рекохме да си ходим. Едва ли щеше да поздрави мен лично, пък и си беше жегичка. Исках да се снимам със швейцарските гвардейци, ама един от тях категорично ми размаха пръст да не се приближавам. Той пък и беше един трътлест, щяха да ме обвинят, че съм се снимал с някой самозванец. Гвардейците нали ги избират да са образци на атлетизма и други такива аполонщини. Джесика рече дай да ходим на Джаниколо. Иначе казано, на хубав изглед към града.

 

Намерихме си автобусна спирка и се закотвихме да чакаме автобус 115. Не си бяхме взели билети, но щяхме да си купим от шофоря на нафтобуся. По едно време малко автобусченце доприпка, пуфна и отвори врати. След като се качихме, пратих Джесика на снабдителна мисия за билети. Това някакси подейства като сигнал за останалите маймуни на спирката и още двайсетина от тях мощно се метнаха на автобуса. Една кощрамба ме изгледа злобно, че бях заел две места. Аз пък я удостоих с немигащ втренчен взор, докато не си седна някъде мирно. Джесика се върна и обяви, че билети нямало. Ми хубаво, ша са возим гратис.

 

С много лашкане и кашляне автобусчето ни заведе на един хълм точно на юг от Ватикана, откъдето се откриваше чудна гледка на изток. Църкви, Пантеони, Олтари и други подобни забележителности се бяха прострели докъдето поглед стига под безоблачното небе. Само Колизеят беше скрит зад разни неопределени неща, но преживяхме липсата му. Беше започнало да ме обзема някакво прималяване, както казва Мечо Пух. Искахме да обядваме в съседния квартал, Трастевере, където било много готино и Алесандра била препоръчала някаква пицария. Джесика твърдо отказа да ходи пеша и се кютна да чака автобуса. Нали споменах, че градският транспорт идва когато му скимне, а в неделя по-нарядко. Ми да, неделя. След около 15 минути киснене, през които успях да разгледам всички възможни чинари покрай улицата… а те са бая, щото в Рим почти всички улици са оградени с чинари… дойде следващото автобусченце. Билети отново нямаше… или продължаваше да няма, де да знае човек, може да е само един автобус по тоя маршрут в неделя, то тия римляни са луди.

Рим откъм Джаниколо

 Слязохме на улица „Гарибалди”, където каменен… каменно нещо си… провъзгласяваше, че се намираме в Рим, столица на Италия. Баси, аз пък си мислех че сме в Русе. Възхитен от великото си географско откритие, включих навигацията и поведох Джесика по сокаците. Намерих едни стълбища дето и на картата ги нямаше, но трябваше да са там поради същността на човешката природа. Там си и бяха. Човешката природа също беше оставила своя отпечатък и се разнасяше лек дъх на амоняк. Влязохме в Трастевере.

 

Съдейки по името, къщите и разположението му заключих, че Trastevere всъщност е съкратено от Trans Tevere, сиреч Оттатък Тибър. След като на източния бряг се намираха дворци, театри и прочие култури, беше логично в Задтиберието да бъдат натирени бедняците, че да не оскърбяват деликатните аристократични сетива със своето съществуване. Уличките бяха дори по-тесни от характерното за историческия център, фасадите бяха олющени, а траториите изповядваха същата обратна философия. След само три фалстарта успяхме да намерим църквата … познайте как се казва. Точно така, Santa Maria in Trastevere. Характерно за туй църкве е предприемчивото мародерство на строителите му. С други думи от дванайсетте масивни каменни колони, поддържащи свода… всъщност тавана, щото нито свод имаше, нито купол… нямаше две еднакви. Тънки, дебели, ниски, високи, с накъдрени капители, с прости капители, от груб гранит, от полиран гранит, от мрамор, от варовик, абе всякакви, оплячкосани от околните дворци и храмове. Няма да мърморя за безчинствата на християните, щото вече го направих, пък и църквата беше много красива. Олтарът беше изографисан с икони във, както Джесика рече, „византийски стил”, а свещниците бяха с истински свещи, не с ония крушки като другите църкви. В България се празнуваше Петдесетница, което ми беше малко странно, щото петдесет дни от Великден се падат в понеделник и всъщност в Западна Европа Петдесетница се празнува в понеделник, ама ние и без това си имаме достатъчно празници. Запалихме по една свещ и излязохме навън в горещото римско лято.

Разнокалибрените колони в
Света Богородица Задтибърска

 Затропкахме по паветата, които в Рим наричат светипетърчета, в търсене на прословутата пицария на поета. Тя се пада на една улица, която не е точно улица, ама не е и алея, и прави един изключително странен завой дето не е точно завой, щото е кръстовище. Абе в крайна сметка като стигнахме края на улицата, пицарията беше зад нас, а ние не я бяхме подминавали. Малко в картина на Ешер. Влязохме вътре, но климатикът можеше да докара простуда и на пингвин, така че изчакахме да се освободи някоя от външните маси.

 

След задължителната покривка от амбалажна хартия, се заровихме в менюто, откъдето си избрахме вездесъщата каничка с половин литър бяло вино, пица с биволска моцарела и пица с картофи и риба меч. Пица съм ял, картофи съм ял, а в Барселона ядох и риба меч, но накуп не ги бях пробвал, така че непременно трябваше да опитам. Виното биеше на шардоне, което не е от най-любимите ми бели вина, но все пак беше вкусно. Пицата пък беше един път. Буквално. Тестото не беше нито тънко, както „нормалните” римски пици, нито хлебно като в Неапол (не съм ходил в Неапол, но познавам неаполитанци), а беше нещо по средата. Освен това подозирам, че имаше бая мазнина в него, може би дори масло, защото беше на плюски все едно е било пържено. За съжаление рибата беше рязана с микротом, картофите и те, а магданозът беше тръснат с мокра ръчичка. Беше много вкусно, но можеше и да не жалят материала толкова. Биволската моцарела на Джесика беше страхотна.

Разни поетични пици

 

 

След като поуморихме чревеците си, се отправихме към южната страна на Трастевере, където хлътнахме в поредната църква, San Francesco a Ripa. Не знам накъде рипаше сан Франческо, но вътре имаше поредната статуя на Бернини, за която те цакат пари да я осветиш. Излязохме си бързичко. Пресякохме Тибър по най-близкия мост и се отправихме на север с идеята да си намерим пейка в паркче. Паркчета имаше, но бяха на върха на близкото тепе, което категорично отказах да катеря в тая жега. Покрай реката също имаше пейки, но тя бяха слънчеви, ухаеха на препикано и въобще не бяха особено приятни. Накрая се примирихме и продължихме на север. Минахме покрай острова на Тибър, където има интересно изглеждащ фрагмент от потрошен мост, който би извеждал на улицата на Счупения мост, ако беше цял. Но пък тогава тя едва ли щеше да се казва така. Минахме и покрай една синагога, където пък имаше еврейска сватба. „Масел тоф”, напопържах ги аз и се разкарахме.

 

По време на тази разходка редовно ми се усмихваха разни типове с грамадни мустаци. То и моят взе да придобива уважителни размери, но подобно поведение ми беше странно. Може би някъде съществува клуб на грамадните мустаци и членовете му редовно си намигат над чаша филтрирана бира, подобно на баленови китове. Много интересно.

Много ме радваха
тия кули

Счупен мост

Клуб на мустака

 

В крайна сметка намерихме автобусна спирка, на която даже дойде автобус дето ни вършеше работа. Тоя път даже и не питахме за билети, а се тръшнахме на две свободни места и заръчахме на шофьора да кара към вкъщи. Стигнахме в хотела в 17:30, капнали от жега. Два часа сиеста, обявих аз и се трупнах. За щастие Джорджо не беше идвал да чисти, та не се налагаше да водя гладиаторски битки с чаршафеното чудовище. Точно два часа по-късно се събудих, възхитих се от себе си, обещах на биологичния си часовник да го черпя една бира при първа възможност и излязохме на разходка.

 

Отидохме до Пиаца дел Пополо, и по-конкретно до Пинчо, откъдето да наблюдаваме залеза над Рим. Много снимки, напсувани розоносци и чакълен прах по-обувките ми по-късно вече се здрачаваше, а ние се спуснахме обратно на площада. Един пич с електрическа китара изследваше златните години на рока за мое искрено удоволствие. Настанихме се на стъпалата на фонтана и се насладихме на частен рок концерт от меко казано виртуозен изпълнител.

 

Време беше за вечеря. Препоръката от Алесандра (значи разбираме се, че на Енеда няма да вярваме, нейните ресторанти не са стока) гласеше да се занесем до Antica Birraria Peroni. Бирария – бирария, нямаше нужда да ме убеждава дълго. Или изобщо. Табелата на близката автобусна спирка ни информираше, че нужният ни транспорт не се движи в неделя. Е от това по-нарядко, здраве му кажи. Запалихме кракомобилите и се понесохме. Тръгнали – нетръгнали, се натъкнахме на двама грамаааадни типове с кавалерийски униформи – ботуши, саби, абе всичко. Коне си нямаха, сиреч не се разнасяше смрад на конска пот. Помолих ги да се снимам с тях, ама докато извадя телефона те двамата гушнаха Джесика. Тъй че снимах първо нея, после тя мен и докато се наснимаме още поне двайсетина човека ги врънкаха за снимки. Хилейки се злорадо, ги оставихме на произвола на съдбата.

Китаристи...

... и охранени жандармеристи

 

Също както автобуса, античната бирария Перони не работеше в неделя. Теглих една дълга на Енеда, Алесандра и всички останали побъркани римляни, които не могат едно свястно кльопане да измислят. Повлякох Джесика из улиците и се оставихме в ръцете на Бог, природата, боговете, случайността, летящото спагетено чудовище или каквото там смятате, че има пръст в делата човешки. След като отхвърлихме еннайсет на брой скъпо изглеждащи ресторанта, се озовахме пред църквата на Игнатий Лойола. Точно до нея пък скромна табела указваше съществуванието на античната тратория „Двете колони”. Две – две, давай ги с хляб и почваме. Влязохме вътре. Тая тратория беше едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали в Рим.

 

Поръчахме си вино, този път червено, щото вече беше тъмно. Винцето беше възстудено, но това беше лесно поправимо. Беше нещо маврудесто, но не особено тежко, много блага работа. Продължавах да изследвам римските специалитети, така че си викнах спагети качо и пепе, както и салтимбока по римски. Джесика нещо се колебаеше, така че отмъстително й викнах най-шантаво изглеждащото нещо, някакви картофени ньоки.

 

Качо и пепе бяха дебели яйчени спагети с маслен сос, овче сирене и едро смлян червен пипер. Както се казва във вица, като секретарка е дупе, но като дупе е фантастична. Много бяха вкусни. Салтимбоката пък (в буквален превод „скочивмуцка” представляваше тънки резени телешко филе, покрити със салвия, неопределим кашкавал и бекон. Цялото това нещо беше набързо запържено в тиган и поднесено с все соса. Към него ми донесоха и задушени картофки, точно както баба ги правеше. Беше невероятно вкусно. Гвоздеят на програмата обаче бяха ньоките на Джесика. Не знам как точно се превежда ньоки, но е нещо като топчета от брашно и варени картофи, досварени със сос. Нищо специално дотук. Сосът обаче беше сиреняв и съдържаше скариди и цвят от тиквичка. Да бе, италианеросите го ядат това оранжевото. Симфонията от вкусове беше неописуема. Може би има нещо вярно в твърденията им за пастата. Може би. Щастливи и нахранени се запътихме към Тибър и после към хотела.

Суперлуние

Лигавщини

 

На Пантеона и площад Навона беше все така оживено, а суперлунието се блещеше в небето като грамадна перла. Направихме си множество снимки с луната, заобиколихме една линейка и тръгнахме да търсим автобусна спирка. Пътьом подминахме троица атлетични субекти, които се спускаха от едно скеле, с видимо престъпни цели. Ухилих им се мръсно, при което те ми намигнаха и си отминаха по живо, по здраво. Джесика чак тогава се сети, че може да са крадци и се разбърза уплашено. Седи, викам, отминаха. Автобус естествено нямаше, но пък си направихме нощна разходка покрай Castel sant Angelo и базиликата „Свети Петър”. Онази подземната пекарна продължаваше да работи на пълни обороти, въпреки че беше неделя през нощта. Поне едно нещо да работи в тоя град. Занесохме се до хотела, приготвихме си багажа и беше време за сън.

 

*****

 

Четири часа по-късно, алармата ми изскимтя жалостиво. Аз също изскимтях жалостиво и рипнах да се приготвяме. Успяхме да излезем в шест без десет, като имахме добрата идея да хванем експреса „Леонардо да Винчи” в 6:22. Той върви в изключително кретенски времена, в :22 и в :52. То хубаво, ама като ти закъснее метрото, колкото и рано да излезеш, пак си прецакан. Метрото закъсня и бяхме на Termini в 6:19. Успяхме да видим как влакът точно потегля. Купихме си билети и се настанихме в тоя от 6:52, който беше вече композиран и чакаше търпеливо. Разни народи се качиха и потеглихме.

 

Експресният влак беше такъв само на име, имам чувството че куцата медуза би могла да го надбяга. Някакъв тип се опита да се прави на интересен и показа на контролата билета си за метрото. Ако мине, нали, 1.50 евро са далеч по-малко от 14. Е не мина. Глоба 50 евро ако я плати на място, 100 ако няма пари в себе си и трябва да му я пращат по пощата. Въпреки че контрольорката беше либерална, каза му, че ако на летището отръчка до банкомат и се върне до 15 минути, ще го мине с „тънката” глоба от 50 евро. Плюс цената на билета, разбира се.

 

На летището. Хоризонталните ескалатори в топлата връзка продължаваха да не работят. Явно ако нещо не работи, то е за дълго. „Италия”, изкоментира Джесика и продължихме. Гишето за заверяване на билетите беше един малък ад. Опашка по италиански, хората прииждат откъдето им скимне. Само че нашите билети вече бяха заверени, трябваше само Джесика да си предаде багажа. Съгледах девойче в  зелена униформа и пратих Джесика да пита къде става тоя номер, като междувременно деликатно предредих двайсетина човека, в случай че номерът не става. Девойчето ни курдиса на съседната опашка, където имаше значително по-малко хора. Нямаше нужда да ги предреждам.

 

Не бяхме стояли там и две минути, когато девойчето пак доприпка и ни прати на гише 118. Имаше няколко такива гишета без портфейл, където обслужваха спешни случаи и бизнес класи... и нас по съвместимост. Точно се нареди Джесика на 118, когато на съседното 117 компютърът каза 1000110101010110101, прекръсти се и се спомина. Като резултат, чакащите там хора се амалгамираха в опашката пред 118. Междувременно някакъв тип се опитваше да превхърли грамаден офис стол през гишето. Може би е бил някаква специална резервна част за компютъра тоя стол. Някакво кюре се опита да ме предреди, ама не му се получи. Поради простата причина, че не бях на опашка, просто си чаках. Междувременно ме викнаха от още няколко гишета, но аз тактично отклоних поканите. Явно ако изглеждаш самотен и нещастен, ще се намери някоя добра душица да ти свърши работа.

 

Както си зяпах околните кандидат-пътници, усетих нечие присъствие до себе си. Джесика се беше върнала, в компанията на куфара си. Кво става, викам, нали цялото упражнение беше да си оставиш куфара там. Пратили я били на 113, щото там била лентата за нашия самолет. Някаква мътна етруска конспирация, мен ако питате. Лентата пък беше задръстена и трябваше да почакаме. Кюрето пак цъфна и отново се пробва да ме предреди. Тъп, но упорит, класически случай. На съседното гише пак прехвърляха офис стол. Почувствах се като в произведение на Джоузеф Хелър.

 

Оправихме и тая идиотия и айде да минаваме контроли. Някаква девойка с дъх като да сваляш блажна боя с него ми сложи етикет на ръчния багаж, на който пишеше „Ръчен багаж”. Мерси за осведомлението, все едно не знаех. Проверката по сигурността мина без опипвания и подобни романси, въпреки че една леля май ми беше хвърлила око. После Джесика пи кафе, аз си допълвах бележките и полека дифундирахме към изхода.

 

Мислите, че свършва тук? Да, ама не. На изхода първо обявиха десетминутно забавяне на полета, после двайсет. Официалната причина беше, че не са почистили самолета от предния курс. Само дето бяхме първият полет в 9 сутринта, преден курс нямаше. Сигурно пилотът е бил пиян на мотика още от рождения ден на бащата на Але и спешно е трябвало да търсят заместник. След около час намериха и се изпонастанихме.

 

Самолетът беше същият А320 Enhanced, като този път екраните бяха включени и на тях трепкаше и дразнеше очите логото на Alitalia. Отне ми точно две минути да намеря как се изключва и успях да разкарам тая гняс. Закуската се състоеше от ни повече, ни по-малко от две кръгли сладки бисквитки. Опаковката им беше по-малка от тази на мократа кърпичка, която ми връчиха да се освежа. Освежих се, при което станах още по-лепкав от преди. Интересни идеи за свежест имаха тия. Джесика заспа, пък аз четох книга. Във Виена ни посрещна отвратително време от 13 градуса и проливен дъжд, при което ние сериозно се замислихме дали да не се скрием някъде в самолета и да отидем пак в Рим. В крайна сметка съвестта надделя и отидохме на работа.

 

И така. Рим беше страхотен, но не ходете там с Alitalia. Храната беше чудна, но не яжте паста, няма смисъл. Архитектурата е чудесна, но се опитват да те сурвакат и за осветление. Сигурно щото не са открили как да таксуват въздуха. С други думи, лудница по нашенски. Нищо чудно, че не се чувствах турист, а по-скоро преоткривах забравен български град, където хората говорят странен език.

 

Тия римляни са луди.

Ето още едно море отвисоко.