Преди месец-два към нашата стройна компания откаченяци се присъедини нов човек. Рю е полуяпонец-полуавстриец, и името му означава "дракон". Не е ли страхотно? На последното парти на персонала доведе и приятелката си, Лин, и тримата заедно забъркахме чудни коктейли за увеселение на масите. Лин е тайванка, а родителите й са собственици на най-известния тайвански ресторант във Виена. Не го търсете на картата, няма да го намерите. Този ресторант обслужва само групи туристи от Тайван (онуй малко островче на юг от континентален Китай) и е невъзможно просто да влезеш и да си поръчаш. Естествено, ние бяхме специални и получихме специално традиционно меню по тайна семейна рецепта.
За пиене си поръчах традиционен тайвански чай, който се оказа взет от личната колекция на собствениците. Беше фантастичен. Смес от жасмин и още нещо, можех да си го лоча цяла вечер. Което и направих. Не че го изпих сам всичкия, но до края на вечерта пресушихме три чайника.
Предястието беше пилешка супа, сварена в билки от традиционната китайска медицина... и водка. Не знам доколко водката е част от медицината (тук всичките ми познати руснаци биха изсумтяли презрително), но супата беше страхотно вкусна. Само дето пилешкото беше насечено със сатър и всяко парче си имаше кокал. Пък да обезкостяваш пилешко с тия странните китайски лъжички си е занимавка. Билките пък са специално внесени от Тайван от приятелско семейство. Дано да си нямат проблеми на границата.
Поднесоха три глиганчета. Добре де, не бяха три, нито бяха глиганчета. Беше свински джолан, скълцан на ситно и задушен 24 часа в специален кафяв сос. Мисля, че беше винен, но не попитах, бях твърде зает да го нагъвам щастливо. Към цялото нещо са прибавени и цели твърдо сварени яйца... обелени, разбира се, които добиват един такъв кафеникакъв цвят. Бяха много шантави яйца, имаха съвсем малко белтък и огромен жълтък. Щастливи потентни кокошки явно. Или специални мутанти, едно от двете. Въпросната чудесия беше поднесена с купа бял ориз, да си го разбъркваме както намерим за добре. Абе жив кебап. Ама много вкусен.
Следваше патешка гръд в сос от сливи върху канапе от задушен зелен кромид и краставици (те май не бяха задушени). Болшинството патици, които съм ял из разните му там китайски ресторанти са или жилави, или мазни, или и двете накуп. Тази нямаше нищо общо. Беше чудесно задушена, с хрупкава коричка, сосът не беше твърде сливов и си подхождаха чудесно.
След патицата пристигнаха тънички (много тънички) прозрачни оризови спагети, сварени със зеленчуци. Не бях виждал хубави прозрачни спагети от Швеция насам, така че ги нападнах моменталически. Поднесоха ги с лютив сос, който също е правен по тайна рецепта. Уважихме тайната рецепта и с Дани докапчихме цялото бурканче лютив сос, за искрен потрес на Лин. С кафявия сос от плешката също бяха много хубави. Интересно, вече си бях сипал допълнително от всичко, но не се чувствах мазен и претъпкан както от китайското, можех да събера още доста.
И още доста имаше. Оризовите спагети бяха последвани от гвоздея на програмата - цяла морска врана, опечена с чушки и кромид и залята с бистър сладко-кисел сос. Не оня дето прилича на пържен кетчуп, а страхотно балансиран сос (момент, че пак ми потекоха лигите). Беше голяма, но за сметка на това - вкусна. Честно казано, малко ми дъхаше на тиня, но не се оплаквах. Морска риба не се връща.
Понеже густото ни вече започваше да отслабва, следващите две блюда бяха по-лекички. Изчистени тигрови скариди на сач със зелен кромид и моркови, както и блюдо от "сезонни зеленчуци". То в Австрия вече няма голямо значение кой е сезонът, зеленчуци има винаги и всичките са гадни, но тези бяха направени много интересно. Бяха нарязани на едро, като за хапка, хвърлени за 10 секунди в подсолена вряща вода, отцедени и запържени за една минута в сусамово олио. Тайната е, че пърженето трябва да се прави на открит пламък, електрическите котлони просто не успяват да вдигнат необходимата температура.
След всичкото това тъпкотене завършихме с ябълки, портокали и кашу... ей така, да си чоплим и да си поговорим. Собствениците си тръгнаха и помолиха да заключим ресторанта като се наприкажим... та откарахме докъм 11. После си направихме едночасова разходка из нощна Виена. Липите бяха цъфнали и навсякъде миришеше на чай, чак да не му се прибира на човек.
Колко струваше цялото нещо? 12 евро на човек. Пък и за обяд остана малко. Трябва да върнем жеста. Другия път отиваме на български ресторант.
Няма коментари:
Публикуване на коментар