Перущица славна, град на запои

„Боза, пача и шишчета”

Джесика за българската кухня

Третото издание на Голямото Новогодишно Омазване с Маймуните (ГНОМ) започна да се планира, както вече стана традиция, някъде през лятото. Беше създаден обичайният документ, в който се изливаха идеи и предложения, а отделно се учреди и триумвират от правоимащи, които надзираваха и меринджействаха над цялата дандания. За тая година имахме списък с изисквания дълъг половин лакът: мястото трябваше да е къща способна да побере близо 15 души, да има барбекю, в което да се магерува на надървени въглища, да има и кухня за общо кулинарстване и да можем да го гледаме трезви. А, и интернет искахме. Млади меринджеи си водехме все пак. Пък и да не е много скъпо, ако може така нали разбираш...В крайна сметка до конкурс бяха допуснати две къщи, една в тетевенска Рибарица и една в Перущица, Пловдивско.

Тъй като тая година лятната ми отпуска се състоя през септември, успяхме да уговорим дати за оглед на въпросните къщета един уикенд. С Игъра се настанихме в колата му, взехме Гери и Ради за глас на разума и backseat driving assistance и смело поехме по магистрала Хемус. Пък то беше един слънчев топъл ден, поне за мен беше страхотен контраст след дъждовния август във Виена. В Тетевен имаше много интересни хора, пренасяха Facebook в реалния живот. Когато Игъра спря на първата пешеходна пътека и пусна някакви люде да прецапат друма, те ни поздравиха с вдигнат нагоре палец. Ухилихме се, не отдавайки особено значение на привичките в прованса. Когато обаче това се случи и на следващите две-три зебри, бяхме сериозно озадачени. Разни хора, разни идеали.

Междувременно корабът-майка в лицето на Адмиралу Акбар ме беше инструктирал на кого да звъня като стигнем в Тетевен, че да ни отведе до къщата в Рибарица. Бидейки деликатни, ние се обадихме чак като излязохме от Тетевен, че да не притесняваме хората излишно. Като резултат трябваше да се върнем да ги вземем. Абе странни люде. Кой да предположи, че те няма да са в Рибарица? Намерихме къщата и взехме да се почесваме дето не ни сърби. Барбекюто беше с размерите на плик за писмо. Когато изказахме опасенията си, че няма да ни свърши работа, ни беше гордо съобщени, че има още едно. То беше малко по-малко, но явно собственикът си го харесваше. Къщата беше обзаведена в стил старопланинска хижа, 70-те години. Тия дълги коридорни килими с цвят постижим само вследствие на стабилна диета от кисело зеле, буритос и поне два щама холера можеха да убият настроението и на предрусало с азотен оксид хипи. Тактично се сбогувахме и се посъветвахме откъде да минем за Перущица. Която, както всяка карта би показала, се намира от другата страна на Балкана.

Навигациите ни уведомиха, че да се върнем обратно по магистрала Хемус до София и оттам да хванем магистрала Тракия би ни отнело около 15 минути по-малко, отколкото да караме прохода Троян-Кърнаре. Препсувахме навигациите и тръгнахме към Троян. Игъра взимаше завоите със стоическото изражение на човек, който знае, че в края на пътуването ще има Ремонт. Бяхме някъде в Сопот, когато ме осени гениалната идея, че можем да хапнем в Хисаря. Тая част на Централна България съм я обхождал толкова често, че знам повечето интересни места. Или поне тези, които бяха интересни преди няколко години. Занесохме се в „Ловния дом” в Хисаря и напоръчахме половината меню и няколко пърленки. В една клетка в съседство разни яденета се разхождаха в сурово състояние. Патици, фазани и един заек с размерите и теглото на младо ротвайлерче. Явно охраната на мястото я бива. Храната не беше толкова вкусна като едно време, но ставаше. Отпуснахме коланите с една дупка и се запътихме на юг.

Перущица е на около 15 километра на югозапад от Пловдив. От София се стига от отклонението за Стамболийски на магистрала Тракия, минава се през Йоаким Грудево и след един баир, който създава измамното впечатление, че вече сте в Родопите, се стига в Перущица, разположена на около 400 метра надморска височина. Паркирахме се на мегданя, разбирай пред автогарата, и се обадихме на Андрей Андреев, наречен от нас Андрешко – собственика на комплекс„Анита”.  Той пристигна след около пет минути, покатерен на едно четириколесно ATV. Тоз пък, по каква незнайна пустош ще ни води с тая машина. Незнайната пустош се въплъти в два десни завоя и ето ти го комплексът: улица „Иван Вазов” 87, срещу пазара. Имаше ресторант със студио отгоре му, къща с шест стаи и две градини: едната с малък басейн, другата с барбекю и строеж. Явно скоро ще има две къщи с повечко стаи. Къщата разполагаше с кухня и голямшка трапезария, която (установихме впоследствие) се явяваше и рецепция, а под ресторанта имаше „механа”. Така местните наричат стая за плюскане в етнически стил. С други думи, с грамадна маса в стил „Бюфетът на крал Артур” и нелоша по размери камина. А под къщата беше гвоздеят на програмата: избата на винарна „Пулден”. Почерпиха ни и една рекламна бутилка, която изпихме още същата вечер. Блага работа. Решихме, че туй ще е то. Преведохме капаро и отидох да си пека неоново белите телеса в Гърция. Или по-скоро да ги осолявам в морето, щото не обичам да се пека.

*****

Три месеца и канче по-късно

*****

Миро, мой българо-виенски колега-биолог ме свърза с един от основните вносители на фойерверки за България. Направиха ми хората отстъпка за клиент на едро, при което аз напазарувах количества на едро. Три пъти трябваше да се връщам, че да отнеса всичкия барут. Чувствах се като галеон. Големият кораб минава, ръйш ли. Но това беше малкият дерт. Големият беше Пазаруването на Манджата. По негласно споразумение тая година решихме да не пием много. ЕГН ли, що ли. Купихме само пет бутилки уиски за четири човека... и три стека бира за през деня. От тия стекове, шест бутилки от по два литра. То пак е еквивалентно на 24 кенчета, ама се носи по-лесно. За разредител взехме два стека газирана вода. За сметка на това ни грозяха кулинарни беди.

Бях решил да правя бургери. Съответно ни трябваше телешка кайма, плюс разни други работи. Когато се изтъпаних на месната витрина в „Хит” и поисках да ми смелят четири килограма телешки врат, девойчето със сатъра ме погледна малко странно и отиде отзад в касапския цех да потърси още врат. Не успях да реагирам навреме, че да ѝ река да не бърза толкова. Поискахме и шест килограма свински врат, който да хапваме така помежду. Все пак за три дни отивахме, трябва да се яде нещо. Когато обаче дойде и Игъра, който се разпореди за 18 броя петсантиметрови Т-боун пържоли, мацката не издържа, доведе майстор-месаря и му рече да се оправя с нас. Установихме дипломатически отношения с майстор-месаря, който се хвана за циркулярния трион и набързо ни накрои Т-боуни.

Пояснение. Въпросната Т-кокалеста пържола се отрязва от рибицата на телето, там където тя започва да се покрива с бонфилето. Викат ѝ Т-кокалеста, защото съдържа разрязан на две лумбален прешлен (дано не сме яли теле с ишиас), който се явява хоризонталната чертичка на Т-то, и напречния израстък на въпросния прешлен, който пък е вертикалната. От едната му страна е рибицата (по-голямата), а от другата има от бонфилето. Понеже един прешлен има два напречни израстъка, от един срез могат да излязат две пържоли, лява и дясна. Според месаря оптималната дебелина на тия мръвки беше седем сантиметра, но Игъра настояваше на пет. И по-добре, ама ще стигнем и дотам. Край на пояснението.

Накупихме и малко пилешки гърди, че и свински такива, да има какво да се похапва между яденията. Купихме и енно количество гъби, чушки и лук... абе неща, които могат да се пекат. Натоварихме и доволно количество портокали и свежи зелени подправки, щото все пак не сме варвари. И съставки за баница имаше. И за хлебчета за бургерите. Абе шест кила брашно помъкнахме. После се оказа, че са били разчетени само четири килограма врат, а не шест, ама какво да се прави, тогавашни нрави. Джесика заяви, че са ни малко зеленчуците. Взехме ѝ червено зеле и една тарелка моркови. Тя ги изгледа скептично. Взехме ѝ още една тарелка моркови. Купихме и картофи, профилактично. Емануил се беше навил да прави шишчета, та го инструктирах как да маринова малко мръвки. Понеже не носехме половин тон протеин вече. Пък за новогодишната вечеря си бяхме викнали и печено прасе. Взехме повечко тоалетна хартия, щото тоя хотел го чакаше мощно зануляване на всички етажи.

Това не е предизборна бюлетина,
а касова бележка от Метро.

Разбрахме се да се срещнем в 9:00 на OMV на Окръжна болница. Изхождайки от миналогодишния кански вой на Боби, че тръгваме много рано, бях предложил да се срещнем в 10:00, но уточнявайки, че каквито сме мотки, няма да тръгнем преди 11. Игъра се възмути, че тоя хотел сме си го платили и трябва да отидем колкото се може по-рано, че да намажем. И така, 9:00.

Беше време за стягане на багаж. Сестра ми ми е свикнала и за нула време си подреди нещата в куфар с размерите на ръчен багаж в самолета. След известно мърморене, Джесика също се отказа от грамадния си куфар в полза на по-компактен денк. На сутринта успяхме да тръгнем достатъчно рано, че да закъснеем само 15 минути за уговорената среща. Така си мислех аз. Малко преди надлеза „Надежда” с ужас установих, че съм си забравил портфейла с все личните документи. Резък обратен завой и айде обратно към вкъщи. Докато се натуткаме, стана девет. Пък аз тепърва имах да зареждам. Бях инструктиран да зареждам на Лукойл, щото дизелът в OMV нещо се ебавал с двигателя на рендето. Бай Геле, веднага да вземеш мерки дизелът в OMV да не се ебава с двигателя на рендето. Пред бензиностанцията някакъв тип, видимо пиян, геройски се опита да изиграе Раймонда Диен и да се хвърли под колата ми. Ловко го избегнах, первайки го с дясното огледало за назидание. Ама-ха. Нахраних четириколесния добитък и се занесохме на сборния пункт само с половин час закъснение. Там вече се бяха и мръзнеха почти всички.

Тръгвахме 16 човека с пет коли, така че все щяхме да се съберем някакси... мислехме си ние. Само дето Барев и Лили ги нямаше. Барев винаги настоява да се представя като Димитър, ама във випуска в немската гимназия бяха таман двама, та ги прекроихме на фамилно име. Затуй – Барев. Докато ги псувахме и чакахме, се заехме с малко пренареждане на багажа. Не за друго, ами нямаше място за Дани. И за куфара на Игъра. Странна комбинация, ама какво да се прави. При мен нямаше място за четвърти човек, щото стабилизиращите прътове на ракетите бяха около метър и седемдесет и седяха на чорчик в колата. Накрая решихме проблема като бутнахме ракетите при Игъра, а неговия куфар и този на Дани бяха разквартирувани в моята кола.

Беше 09:55. Някаква друга компания подозрително гравитираше около нашата. Предупредих народа да не се поддава на провокации от типа на Chinese fire drill, че да не си останем без мръвчици. Решихме, че ако Барев и Лили не се появят в рамките на пет минути, тръгваме без тях и ги оставяме да се оправят. За (тяхно) щастие, точно в този момент пред нас закова някакъв грамаден шевролет с двойно предаване, от който надникна ухилената физиономия на Барев. Препсувахме го, връчихме му Дани и потеглихме.

Игъра беше взел Гери, Боби и Алесия във вече титулярното рено „Лагуна”. При мен в „Меган Сценик” бяха Ради и Джесика, а Емануил с неговата „Витара” беше натоварил Ангел и Гришата. Сима се метна при Барев да си лафи с Лили. Камен също беше горд шофьор с едно иби-са-ти, ама в него мръзнеше само Доника. Пълен напред! Някой беше поработил по горивния регулатор на Игъра, щото лагуната изведнъж реши, че може да кара със 140. Съответно Игъра и Боби бяха разузнавачи и ни известяваха за разни събития. Нали всички бяхме с умнофони, бяхме свалили някакво приложение дето да работи като walkie-talkie радио канал. Работеше... понякога. В нашата кола нищо не чувахме, но пък знаехме къде отиваме. Останалите да му мислят.

До Ихтиман беше слънчево и приятно. Камен и Игъра отцепиха напред, а аз водех двете джипки. Къде аз тях, къде те мен, беше забавно. Като слязохме в низината обаче, се нахендрихме в гъста мъгла, очевидно покриваща цялото поле (после оня колега с фойерверките каза, че чак в Старосел е било мъгливо). Ама гъста, на филийка да си я мажеш. Включих всички коледни светлини по колата, минах в лявата лента, че беше с по-малко кръпки, и продължихме щастливо.

Както вече споменах, трябваше да се отклоним от магистралата на отбивката за Цалапица-Съединение. Или както Джесика набързо я преименува – Цяла пица. Хубаво де, ама на около половин километър преди отбивката тирът пред мен взе да изпреварва някакъв друг камион. Което нас изобщо не се предполагаше да ни бърка, отклоняваме се надясно, нали така? Да, ама не! Барев взе присърце съдбата на нещастния камион и се юрна да натиска тира изотзад. Бре присветвахме му, бре мигахме му, бре крещяхме му през прозореца... но не, изпусна отбивката и туй то. Напсувахме го и му казахме му да си пусне навигацията и да се оправи сам до Перущица като е толкова отворен. То предимно Гришата беше притеснен, все пак Сима беше с тях. Продължихме леко и внимателно през мъглата с идеята, че Игъра и Камен вече са пристигнали и са отворили уискито... без мен! Та затова изненадата ми беше двойно по-голяма, когато след един завой, a wild Campos appeared в огледалото ми за задно виждане. И тройно по-голяма, когато го изгубихме на един легнал полицай в самата Перущица. Какво пък, ще ни намери. Обадих се в щабквартирата, че 60% от автомобилите са пристигнали и почнахме да се разтоварваме.

В трапезарията на хотела някакъв съмнителен тип гледаше телевизия на грамадански телевизор с отвратителна картина. Какво да се прави, евтиният пакет кабелна телевизия е кофти. Друга съмнителна типка пък шъташе нещо из кухнята. Абе съмнителна работа. Обадихме се на Андрей, той ни успокои че е по задачи и съмнителната типка ще ни настани като пристигнем всичките. Докато успея да изнеса всички сто и един куфара от реното, Барев цъфна, барабар с Камен. Напсувах го от сърце и се заехме с настаняването. С други думи, беше ми връчена връзка ключове, които разпределих напълно случайно между народонаселението. На първия етаж имаше две двойни и една тройна стая, на втория също, като идеята за тройна стая беше нормална двойна стая със странен разтегателен фотьойл, който приличаше на саркофага на Тутанкамон след катастрофа с хиксоски колесничар. След много спорове с Ради и Джесика сестра ми се наложи и остана да спи в саркофага.

В момента, в който пристъпих на втория етаж, си тряснах главата в скосения покрив и обявих, че повече там няма да стъпя. Бойко беше във възторг от огромната баня... и от клозета, който трябваше да бъде целен от два метра разстояние, щото иначе човек получаваше фрактура на черепа от тоя смотан покрив. Емануил и Дани бяха в другата тройна стая, с идеята Камен и Доника да спят на един матрак на пода. Те си имаха и врата с размер за хобити, зад която имаше походно легло, изглеждащо все едно е оцеляло след прехода на Анибал из Алпите. Камен почна да ръмжи, че не иска да спи на едно легло с Доника. Емануил обясни, че тоя път няма да спи на походно легло, ако ще турско да стане. Оставихме ги да се оправят. Имах леки притеснения как Игъра ще се качи по витата стълба в два сутринта след втората бутилка уиски, та се опитах да уговоря Гришата да се сменят с него. Той твърдо отказа. В крайна сметка нямаше проблеми. Ангел пък беше заточен в студиото над ресторанта, нали си беше платил да е сам в стая. Студиото си имаше кухня и климатик и беше горе-долу с температурата на басейна отвън, който имаше лека ледена коричка. Надървихме климатика и отидохме да Оправим Парите.

Изразът си заслужава главните букви, защото нашето смесено счетоводство съдържа толкова вноски, кешбекове, IOU-та и други галимации, че ни отне поне половин час да се разберем кой на кого колко има да дава и кой от кого колко има да взима. Естествено двамата с Игъра пак запушвахме дупките в бюджета, ама нейсе, весело да става. Като се замисля, май имам да му давам 100 лева. Игре, имам ли да ти давам 100 лева? В крайна сметка се събраха по около 200 лева на човек за три дни с всичките му там бъзикни.

Междувременно се оказа, че Барев и Лили ходят на хоротека и знаят Дунавското хоро. Набързо го преподадоха на останалите, за искрена радост на Джесика, която се вайкаше, че си е забравила учебното DVD в София. Културно-традиционно подкован, с леко сърце си сипах бира и отидох да меся хляб. Тия бургери няма самички да се готвят. Гришата разпали профилактично скарата. Първоначално Ангел му вееше с един картон, но после технократското у нас се обади и реквизирахме сешоара на Сима. Нямаше такова ефективно разпалване като с тоя сешоар. Е, имало е, ама тоя път мръвките не миришеха на високооктаново гориво. Докато месех мощно, Игъра ме издебна и ми върза престилка. I feel pretty! Сипах си още една бира и замесих и каймата за бургерите. Игъра носеше цял комплект добре наточени ножове плюс една сабя дамаскиня, пък Гришата беше осигурил минимум три сатъра, един от които ми беше зачислен за лично оръжие. Докато се борех с пропорциите, Игъра обясни на Боби как се реже лук на ситно в стил Джейми Оливър. „Няма ли да го обелиш тоя лук?!”, възкликна сестра ми недоумяващо. Рекох ѝ да гледа и да се учи. След около половин минута инструкции Боби надребняваше лук с ентусиазма на самурай, който точно е овладял тамашигири. И чесън, и пресен магданоз. Телешкият врат имаше около 10-15% процента мазнина, с други думи беше перфектен за бургери.

Докато питките се печаха по тайния метод за хрупкава коричка, Гришата свещенодействаше с грамадните кифтета. Опичане, бързо обръщане преди цялото нещо да се разпадне (скарата малко лепеше, въпреки че я бяхме намазали със сланина от prosciutto crudo), покриване с резен чедър и отиваше за монтаж. Хлебче, майонеза, маруля, резен червен кромид, кифте, резен домат, хлебче. Цялото нещо ставаше високо около 10-15 см. Македоналдс с техните спихнати кифли ряпа да ядат. "Juicy goodness", одобри бургерите Гришата. Барев пък беше искрено потресен като разбра, че хлебчетата са местно производство. Тъй де, като ще е бургер, да е рошав.

Когато всички бургери бяха щастливо изплюскани (предвидени бяха по един на човек, че да не преяждат много отначало), отстъпих кухненската маса на Игъра. Той я покри с кухненска хартия и нареди Т-кокалите отгоре ѝ. Гледката беше умопомрачителна. Около двеста лева под формата на няколко кила пържоли. Черрррно пиперррче, възкликна той вдъхновено. Бирррра, сетих се аз. В следващите няколко часа пържолите се отцеждаха на стайна температура, медитирайки върху предстоящото печене.

Докато ние медитирахме над храносмилането си, Андрей се появи с една каничка вино. Каза, че това било от личната му колекция, дето и по магазините я нямало. Това по магазините го пробвахме, беше си доста хубаво. Значи това в каничката трябваше да е... един път, както съм чувал да казват. Тайната била, сподели Андрешко, че каничката трябвало да се стопли между женски бедра. Ние естествено се разкикотихме гръмко, а Джесика горката питаше за превод. Обясних ѝ, че точно е станала доброволка да топли виното. Тя послушно взе каничката и започна да мъти.

За вечерното готвене разполагахме с печка с четири котлона и фурна, както и с три тигана. Игъра планираше да запечатва пържолите по двойки на котлоните, а после да ги допича във фурната... така както ми беше правил свински врат във Виена, ама още по-тъй. В третия тиган пък щяха да се готвят пънчетата на гъби, които да стават на сос. Пък шапките им щяха да бъдат пълнени с чесън и масло и да се изпекат на фурна. Въобще дупе да ѝ е яко на тая фурна. Дани получи отговорната задача да обезчестява гъбите и да им маха пънчетата. Не чух Игъра да му крещи в стил Гордън Рамзи, така че сигурно се е справил.

T-bone преди изпичане...

... и преди изяждане

Когато Игъра пусна едновременно единия котлон и фурната, спря тока в цялата къща. Беше направо като на филм. Намерихме таблото на къщата, ама главният бушон си беше наред. Извикахме някой от местните на помощ, който отиде да човърка нещо в една кутия чак на улицата. В крайна сметка пуснахме тока, но беше очевидно, че пържолите на фурна няма да станат. Връчихме една вилица на Боби и му рекохме, че е зачислен в боен отряд „Скара”. Пържолите пекохме по две – по три, щото повече не се събираха в тенджерата за отлежаване. Боби ги изпичаше до състояние на полуготовост и после ги инкубираше в тенджерата, където те се досготвяха на жегата от кокала. Така успявахме почти да уцелим на мераците на хората – кеф ти добре изпечена, кеф ти леко розова, кеф ти полусурова, кеф ти „синя”, с други думи още мучаща. По някакъв странен начин измежду петсантиметрови късове се бяха промъкнали и две „стандартни” седемсантиметрови пържоли. Абе по половин кило мръвка си бяха. Ангел отнесе едната, пък на мен се падна другата. Яденето беше дълго, продължително и на смени, щото просто нямаше друг начин. Вътре народът усилено играеше на шах, табла и Uno, а ние също толкова усилено украсявахме пържоли с розмарин, полагахме печени на фурна гъби и сервирахме с горещ гъбен сос (Mushy goodness, одобри соса Гришата) и мариновани карфиоли (с други думи туршия). Ресторантски иширети. Така става, когато Игъра и Боби бяха предозирали с Гордън Рамзи, а Гришата ги подстрекаваше с отбрани парчета на Flogging Molly.

Беше време за уиски. Носехме си три различни бутилки малцово уиски, по една за вечер. Едно дванайсетгодишно Yamazaki, че ни се беше усладило от предната година, един 15-годишен Glenfiddich, поради същата причина, и едно дванайсетгодишно Tormore. Това последното не го бяхме пили, та рекохме да го пробваме. Продават го в тенекиена кутия с цвета на Бордолезов разтвор. Носихме си и две еднолитрови бутилки Jameson. Зер, като се набълбукаме с малцово уиски, да минем на нещо по-народно, дето така и така не го усещаме кой знае колко. Хем вкусно, хем изгодно.

Та отворихме си ние бутилката Топор, пардон, Тормор. На цвят съвсем стандартно уиски, нито бледо като канадското, нито тъмно като някое дето си е забравило ЕГН-то по бъчвите. На нос беше леко ванилесто, което не беше никак лошо. Малко беше остро на езика, но с няколко капки вода беше съвсем поносимо. Разбрали сме се вече, че малцово уиски не се пие с лед. Ако не сме се разбрали, да се разберем. Малцово уиски не се пие с лед. Емануил си беше взел някакъв промоционален пакет на Glenfiddich, три бутилки по 250 мл от дванайсет-, петнайсет – осемнайсетгодишното, с подарък чаша. Имаше да наваксва от миналата година, затова. Общо взето стигна до същия извод: изненадващо, 15-годишния фидик е по-вкусен от 18-годишния. От 21-годишното, онова в лилавата кутия, още не сме опитвали, нямаме мнение.

Бидейки готвачи, пиячи, салатомазачи и прочие **ачи, с Игъра и Боби седнахме последни на масата. Гришата благородно беше решил да ни изчака, а Ангел още не можеше да се справи със седемсантиметровия парчак, който му бяхме тръснали, та и той се присъедини към нас, леко залитайки. Гришата се размрънка, че пържолата му била твърде добре опечена. Изръмжахме му нечленоразделно, което естествено не го накара да млъкне, но поне бяхме изразили мнение по въпроса. Пържолите бяха невероятни. Игъра трябва да си направи сепукку с дамаскинския нож дето му подарих, щото просто няма как да направи по-хубави в бъдеще. Комбинацията от силна скара и задушаване и розмарин и туршия и гъбен сос и добри приятели и уиски и мрънкането на Гришата бяха не просто уникални и неповторими, за тях можеха трактати да се пишат.

След като вече официално не можех да поема повече мръвки (неофициално можех, ама на почивки), реших да се включа в играта на Uno, която се вихреше на съседната маса. Uno е италианският вариант на играта „прееби другарче” и включва поне стотина карти с четири различни цвята, плюс разни там безцветни функционални карти. Барев, бидейки роден за счетоводител или някаква друга такава звероукротителска професия, се беше заровил в съответната страница в Уикипедия и от време на време спускаше по някое правило. Обикновено в момент, когато това щеше да попречи някому да спечели играта. Накрая започна толкова да си противоречи, че го заподозряхме в несанкционирани користни редакции на страницата. Наложихме мораториум на телефона му, ега миряса малко.

Междувременно торморът се беше свършил, та отворихме бутилката Jameson. Съгласно сравнителната таблица за произнасяне на имена в състояние на интоксикация, си сипах един ‘жемсън. Предишната степен е Жеймсън, а следващата – ‘ж’мс’н. След нея идва само некохерентно мучене и вяло ръкомахане в общата посока на бутилката. Някакси не беше толкова вкусен. Какво пък, свих рамене аз, излях съдържимото в гърлото си и подбрах ‘жесика да си лягаме.

*****

На другата сутрин се събудих някъде към осем. Бях заел точен диагонал на смотаното легло, така че да не му ритам смотаната табла на краката. Размърдах предпазливо глава, опитвайки се да открия признаци на махмурлук. Установил наличието на липсата на такива, се отпуснах доволно във възглавницата с идеята да подремна още малко преди Джесика да се събуди. В същия момент вратичката на камината в дневната под нас изскърца жално и се затръшна. Логически разсъдих, че някой е станал и е почнал да подгрява обстановката. Да е жив и здрав, помислих си аз безметежно.

На третото изскърцване изритах Джесика да става. Все пак беше навечерието… мм… насутринието… на Нова година, беше време за купон и никакви такива спанета. Долу пред мен се разкри идилична картинка. Ангел и Гришата бяха седнали на дивана, с по бира в ръка, а пред тях на една дъска срамежливо се гушеха нарязани на тънко мезета. Шстаа, изгъргорих аз. Закуска, посочиха очевидното те. Присъединих се към тях. Така де, първо нарязах промишлени количества телешка пастърма, мое производство, конска наденица, свинско по еленски, малко суджучец за Бог да прости и, след кратък размисъл, малко кашкавал, предимно с естетическа функция. Гришата дружелюбно ми сипа бира и се отдадохме на кротко преживяне.

След като се назакусвах, реших да огледам полето, откъдето щяхме да изстрелваме фойерверките довечера. Като чу фойерверки, Камен наостри уши и веднага доприпка и той. Харесахме един грамаден камък, който почти покриваше отвора на една шахта. До него стоварихме няколко по-малки камъка, с които да подпираме джепането. Върнахме се да си досипем бира с чувство на добре свършена работа.

По някое време женската част от народонаселението реши, че непременно трябва да се разходим из Перущица, и да идем до Червената църква, и до Батак, и до Белоградчишките скали, и до Йелоустоунския национален парк. Сведохме идеите до абсолютния минимум от „ей оня паметник там горе на хълма” и до Батак. Гришата ни Прати по Дяволите, при което взехме с нас Сима, Дани, Джесика, Ради, Емануил, Камен, Доника… абе дойдоха всички с изключение на Гери, която спеше, Ангел, който не спеше, и другите двама олигарси, които така или иначе не се разхождат.

Типично по мъжки, поехме курс право направо към върха на хълма. За наше искрено разочарование градоустройственият план на Перущица очевидно не беше взел предвид нашата мъжественост и ни принуди да се ориентираме към лъкатушещ асфалтов път. Паметникът беше цял комплекс от социалистически реализъм, с разни там комунистически лозунги, вездесъщата 1944, както и нещо като катакомба с нещо като саркофаг. Съдейки по останките наоколо, любимо място за напиване и надрусване на местните отрепки. Малко по-нагоре по билото имаше беседка, от която се откриваше неповторима 360 градусова гледка на цели кубични километри мъгла. Доскуча ни и тръгнахме да се връщаме. Нещо лъскаво и (на теория) високопроходимо се дотъркаля до паметника и стовари един брой батка с два броя кифли, тръгнали на туризъм с токчета. Бяхме озадачени, което не ни попречи да си тръгнем моментално.

Преди да тръгнем ми беше връчен списък за пазаруване. Още газирана вода за уискито, щото мискините ни я бяха изпили. Още нормална вода, за да не ни пият мискините газираната. Боза за Джесика, още въглища, домакинска салфетка и прочие необходимости. Понеже ме мързеше да търся къде са заврени нещата в минимаркета, си хванах една по-дружелюбно изглеждаща касиерка и я подюрках да ми ги носи. Дани междувременно беше взел умопомрачителното количество от един малък пастет и един малък сок. На въпроса ми дали сериозно възнамерява това да стигне за 16 души, той също толкова сериозно отговори да. Изгледах го потресено. Междувременно касиерката се опита да ми пробута някакви парчета бяла хартия, подпечатани от едната страна. На недоумяващото ми питане аджеба какво точно прави тя отвърна, че това са талони за участие в Новогодишната томбола на магазина и сме можели да спечелим телевизор. Стига да се върнехме в Перущица някъде през януари. Тая нямаше да стане, ама какво са няколко кила повече безпризорна хартия в моя портфейл. Взех бумажките.

Стоварихме покупките, забърсахме по малко хляб и кашкавал и се натъпкахме по колите с идеята да подкараме към Батак. Джесика, Ради и аз бяхме във Витарата на Емануил, а Дани се тръшна при Камен и Доника. Камен поведе, при което ние се нагледахме на неповторими гледки. Например как изведнъж се покатери на десния тротоар, защото някакъв местен батка реши, че правилото да спреш, ако твоята лента е запушена от паркирана кола, се отнася само за другите. Малко преди Батак пък една чайка невъзмутимо пресичаше междуградския път. Откъде се е взела чайка в Родопите и какво прави на пътя бяха въпроси, които трябваше да останат нерешени.

В Батак посетихме старата църква „Света Неделя” и се спуснахме в костницата. Денят беше много подходящ за преклонение пред загиналите. Мрачен, студен и ветровит. Обяснихме на Джесика какво е станало в тая църква преди 138 години. 

Ти Батак не си чул, а аз съм оттам

помня го клането и страшното време.

Бяхме девет братя, а останах сам.

Ако ти разкажа, страх ще те съземе.”,

както пише Вазов и почти както пеят Епизод. После отидохме в другата църква, „Успение на пресвета Богородица”, да си починат малко душите ни. Тя е построена много интересно, в смесица от католически и православен стил. Имаше икони, стенописи и статуи. Имаше иконостас с царски двери, по източному, а пък над средикръстието (трансепт) бяха изографисани четиримата евангелисти, по западному. Много приятно.

Това изчерпа културно-духовната част на екскурзията ни и се натоварихме обратно в колите. Емануил искаше да идем на язовирната стена на язовир „Батак”. Защо пък не, на мен вода ми дай. Прекатерихме един рид и подкарахме покрай язовира. Намерихме стената от втория опит и се отдадохме на гледки и снимки. Мъглата от Перущица още не се беше докопала до язовира, слънцето клонеше към залез, а хоризонтът се губеше някъде над почти огледалната повърхност на язовира. Той, милият, беше бая празен, нивото на водата беше на около два метра под стената и на около метър под обичайното, белязано от потъмнели от водорасли камъни.

Язовирни залези

Over 9000

На връщане без инциденти успяхме да намерим пътя, мъглата и Перущица, в този ред. Народът се беше отдал на лентяйстване. Решихме да последваме примера им. С други думи, инструктирах Доника да пише късмети за баници и отидохме с Джесика да подремнем един час. Много хубаво нещо са това дремките. Междувременно Гришата и Ангел от няколко часа се опитваха да стоплят подземието с голямата маса, където щяхме да празнуваме. Когато се надигнахме, заварихме в кухнята творчески ентусиазъм и суетня. Гери и Емануил щяха да правят по една баница всеки – една с мили късмети и една с малоумни такива. Игъра, като някой древноиндийски бог на туршията, сипваше мариновани неща в чинии и се разпореждаше кое къде да се носи. Джесика пък самоотвержено се юрна да помага в кълцането на прясна салата. Реших, че ще минат и без моята намеса, щастливо си сипах една бира и отидох в подземието да досаждам на Гришата и Ангел.

Подземието разполагаше с маса, достатъчна да събере скромно партийно събрание. Стените бяха облицовани в етно стил с камънаци, имаше бар с музикална уредба и прашни чаши, а голяма камина се грижеше за градуса на настроението. Лека-полека масата взе да се отрупва с благини. Домашно вино за заслужилите другарки, домашна ракия за заслужилите другари, празнично Ямазаки, бири, води, соди, мезета, салати, туршии, картофено пюре със специален сос а ла Боби. Гвоздеят на вечерта, прасчо на име Фтивън, отлежаваше мирно в тава с размерите на душкабина с компанията на печени картофи. Но аз лично бях в телешки възторг, когато Алесия извади форма за кекс, в която имаше не кекс, о неее. Имаше пача! Превъзходна, желирана, с много чесън и други благини. Очертаваше се много тежка вечер.

Phteven

Софра. 

Разфасоването на Фтивън беше надлежно документирано на видео, след което се отдадохме на заслужено плюскане. Тати ми беше казвал, че прасенцето сукалче не си заслужава зора. Мазно било, и не особено вкусно. Не му вярвах, но се оказа прав. Явно това беше едно от нещата, които трябва да свършиш, че да се убедиш лично. Това естествено не ми попречи да омета своята и на Джесика порция, както и промишлени количества салати и мезета. По някое време дойде Андрей да ни се радва как щастливо тъпчем. За нещастие си избра за събеседник не друг, а Джесика. Когато тя на чист литературен български му заяви „Аз сам италианка” (това Ъ-то никой не може да го произнесе като хората и туй то), той скокна, плесна с ръце и избяга нагоре по стълбите. Спогледахме се угрижени, но той бързо се появи отново, водейки някакъв ую под мишница. „Това е Лука”, обяви той с гордостта на Хайнрих Шлиман, минута след като е изкопал Троя. Лука също беше италианец и моментално (както после преведе Джесика) успя да изтропа цялата си биография, сравнителен икономически анализ на България и Италия, както и демографски разбор на Перущица и околните села… и това за около 15-тина минути. Експозе.rar, ръйш ли.

Като изпъдихме Лука да не ни пречи на пиенето някой отбеляза, че било почти време за речта на президента. Тя самата не ни вълнуваше особено, но предвещаваше други благини. Носехме си няколко бутилки „Искра”, че да отбележим новата година както се полага. Понеже никой от нас не обичаше шампанско, не бяхме инвестирали в нищо по-гъзарско. Пък и „Искра” си е традиционен социалистически спомен. Игристое, дето има една думичка. И така, тъй като никой не се вълнуваше много от пиенето на шампанско, го бяхме оставили на топло, че да направи хубаво налягане и да стреля нависоко. Налягането беше толкова хубаво, че като развих металната жица, че да се приготвя за стрелба, тапата веднага тръгна да излита. Натегнах я мощно и я овързах отново, че да не бастисаме дневната. Барев нямаше такова присъствие на духа и със звучно изпукване и поздрави от любезния лос, тапата се зае да постигне втора космическа скорост. Миткоо, Митко, както се казва в едноименния филм. Връчихме му тапата да си я натика обратно в… бутилката. Свършил това добро дело, той, идиотът му с идиот, да вземе да я разклати… тапата прегърмя отново покрай нас, а шампанското щастливо се изля… върху единствените три квадратни метра в дневната, които бяха с паркет, а не с плочки. Погледнахме Лили със съжаление и пратихме Барев навън, преди да е свършил още някой зулум.

За щастие Плевнелиев беше привършил с поздравленията, та и ние придружихме Барев в изгнанието му. С гръмовни викове отброихме секундите и изгърмяхме де що имахме шампанско. Дори успяхме да съберем по глътка на човек след цялото пенявене. Време беше за Дунавско хоро. Танцувах го за втори път в живота си, първият беше на абичюренския бал. Много беше забавно. Като ми писна от подрусване, рекох да почна да подготвям светлинното шоу. Само дето не можех да си намеря джепането. Къде се бяха дянали всичките кила барут бе? Андрей не знаеше, а Игъра отказа да се занимава с глупости. Накрая ми светна и ги намерих набутани в един килер. Препсувах Игъра, който почти успя да ме погледне невинно, подбрах Камен за пироман и Дани за оператор и се юрнахме към полето.

Имахме една римска свещ, която побихме в земята и съвестно запалихме. Тя имаше две изключително важни функции. Първо, отбелязваше началото на стрелянието и второ, щеше да служи като тръба за изстрелване на ракетите после. Междувременно някъде встрани някакви местни люде се опитваха да палят пиратки. Горкичките, не знаеха какво ги чака. Третата важна функция на римската свещ беше калибриране на фокуса на камерата, която беше побита на триножник и поверена на Дани. Все пак той си ѝ беше собственика. Следваше една малка батарея фойерверки. Батареите са едни призмовидни кутии с много тръби, всяка от които изстрелва отделен заряд. Главният фитил минава през тръбите една след друга и зарядите създават чудни ефекти от рода на вторични експлозии, пращения, безшумни цветя и прочие убавиня. За тези от вас, които решат да ме поправят и да рекат, че се казва батерия, могат да идат да седнат на кактус. Батерия се казва, защото е неправилно преведена английската дума battery, която значи и батерия, и батарея. При артилерията обаче говорим за батареи, не за литиево-йонни простотии. Та значи, имахме малка батарея с 25 изстрела.

Как се пали батарея? Отиваш насреди поле и я затискаш с два камика. После се усещаш, че си забравил да отлепиш фитила. Започваш да ровиш да го търсиш, докато отзад почват да те питат дали си добре и колко бързо да бягат. Наоколо е пълна тъмница и челникът на Емануил не помага особено. Като намериш фитила внимателно поставяш батареята на земята, намираш фитила отново, палиш и бегаш колкото сила имаш. Докато зарядите летят, посипвайки те с частици барут, се опитваш да изровиш фитила на следващата батарея. Задачата тоя път е още по-сложна, щото не само нищо не виждаш, ами и отблясъците на експлозиите те заслепяват. За сметка на това всичко гърми оглушително. После гушваш новата батарея, отиваш при камините, изритваш старата някъде по-встрани и повтаряш цялата процедура.

Следваха две батареи с по 36 изстрела едновременно, за френетичност и задоволение на населението, после една междинна батарея със сто мънички заряда, за контрапункт на финале гранде. Финале гранде се изразяваше в една грамаданска батарея с 40 двойни заряда, плюс три големи ракети. Ама като казвам ракети, стабилизаторът им беше по метър и половина дълъг. Андрей се опитваше да ме убеди, че се изстрелват без него, което си беше направо рецепта за бедствия и аварии. Когато всичката пукотевица приключи, над поляната се стелеше двуметров слой дим, съседите бяха замлъкнали и гледаха потресено, а Камен получаваше множествен оргазъм. Време беше да Продължим с Празнуването.

(Някои хора тук биха изтъкнали, че си спомнят как една от последните ракети падна точно преди да излети, полетя странично и се взриви в една газобетонна ограда, отваряйки дупка колкото два юмрука в нея. Това са долни инсинуации насочени срещу славния и всепобеден демократичен режим на Северна Корея и Ким Чен Ун сериозно ще се ядоса като научи за тях. Северна Корея е най-добрата Корея!)

Следваше период на усърдно плюскане на баници и разшифроване на ситно нагънатите късмети. На мен ми се падна нещо хубаво, което вече не помня, щото забравих късметите в София докато си подреждах багажа. Ама е хубаво! Така че да. По някое време Игъра се примъкна деликатно и прошепна, че в подземието не е останал никой, така че ако искаме, с Джесика можем да се присъединим към него и Гери. Небрежно хванах Джеймсъна в едната ръка (Ямазакито беше свършило още миналата година) и Джейсика в другата и се изсулихме.

Топло

Идиличното пиене на уиски пред камината не продължи много дълго, защото Бойко нахлу с шут в залата, загаси лампите и включи една дискотопка, която случайно бяхме открили, докато разшифровахме кой ключ коя лампа пуска. След това пусна песента Party boy и почна да се съблича. Дотук нищо ново под слънцето, стриптийза на Бойко на тая песен сме го гледали много пъти. Само дето тоя път и Игъра и аз се включихме. Има и видео, на което ясно се чува как Гери и Джеси ни подстрекават. За щастие видеото е тъмно и освен това удобно съм забравил в коя папка е ръгнато, така че тия кадри няма да видят бял свят.

След като бутнахме два лева в гащите на Боби и го изхвърлихме да ходи да си ги похарчи, разни хора взеха да идват по един – по двама да мрънкат да сме били отидели при тях в дневната. Какво пък, социални люде бяхме, отидохме. Взехме си и уискито. Хрумна ми гениалната идея, че искам да направя бургери на другия ден и си замесих тесто, че да втаса нощес. Скоро след това ще да сме си легнали, щото не помня да сме правили кой знае какви зулуми.

*****

Да се събудиш на първи януари и да знаеш, че няма да ти се налага да шофираш него ден, е много приятно усещане. Накрая не стана точно така, но беше достатъчна мотивация да се протегна и изпукам и в последния момент да се удържа да не събудя Джесика с холандска печка.  След жегав душ и стабилно бръснене на талибанска четина, се замъкнах долу. Гришата вече палеше скарата. Заех се да направя инвентаризация на яденето. В хладилника ме очакваше един малък замръзнал ад. Двете кила кайма щяха да влязат в бургерите за закуска, това хубаво. Освен това имахме шишчетата на Емануил, Шест Кила Врат, карначета, пилешки гърди, свински гърди, картофи и още неизброими суровини. Гришата обобщи ситуацията с лаконичното „Еми… цял ден скара” и отиде да сипе още въглища.

Прав си беше. Отне ни по-голямата част от деня да опечем всички мръвки, като яденето беше като на шведска маса. Само дето шведите и в най-безумните си сънища не могат да си представят толкова печено месо на едно място. Не за друго, ами ще им трябва един камион картофена салата за баланс. Обядът беше ясен: кой колкото поеме. Вечерята: дояждане на обяда. Камен седеше потресен пред тавата с Фтивън и се опитваше да проумее как някой може да изяде толкова плюскане. За всеобщо наше съжаление, така и не намерихме отговор на тоя въпрос. Поне бяхме изяли де що имаше мръвка по Фтивън.

Бедни ми Фтивън, провикна се Хамлет,
 какво е станало с теб?

Докато ние правехме планове и чертаехме менюта, Сима и Лили взеха да поизхвърлят малко боклук от снощния гуляй. Върнаха се и разказаха как някаква циганка с малко дете ги помолила за храна. Имахме ядене за половин село, така че натрупахме една тарелка с баница и салата и малко Фтивън и туй-онуй и ги пратихме да творят благотворителност. Рапортуваха, че се скарали с някаква друга циганка, тоя път без дете, която им искала пари. По някое време въпросната циганка доведе още някакъв мургав тип, който взе да ни се кара, заплашва, увещава, проси, моли и прочие такива прийоми с цел да изкара някой лев. Интересното беше, че не искаше храна. Вместо това изискваше пари или алкохол. Обяснихме му, че парите и алкохола са си за нас, а като не иска от нас храна, може да си ходи. След което се върнахме към новогодишните традиции.

Междувременно Емануил се връткаше напред-назад като френски благородник по време на Революцията. Като го питахме какво става каза, че си търси шината. Тя обикновено местопребиваваше в устата му, та му предложихме да погледне там. Той уточни, че я е извадил, за да яде вафла, и я е оставил на масата в кухнята. Шина така и не се намери, нито на масата в кухнята, нито някъде другаде. Възмутен от невъзмутимото безразличие на компанията, Емануил жално проточи, че шината струвала 150 лева. По едно време така ми беше писнало, че бях готов да му дам парите, само и само да млъкне. След обстойно претърсване на хотела, при което някои хора даже му помогнаха, заключихме, че някой грижовно я е изхвърлил при разчистването.  След обстойно претърсване на контейнерите за боклук около хотела, при което никой не му помогна, заключихме, че някой особено грижовно я е изхвърлил при разчистването. Накрая гордо сподели, че един клошар го е окуражил с думите "Ще направиме добър клошар от теб". Май е бил точно тоя, с когото се карахме за пиене в предния абзац. Сигурно сега някое чаве в махалата се радва на коректна захапка. Или пък не се радва, знае ли човек? 

Тая година щяхме да гледаме традиционния за първи януари „Завръщане в бъдещето” на грамаааадния телевизор в дневната. Вече предвкусвахме удоволствието, когато се оказа, че лаптопът на Гери няма HDMI изход и не можем да изкараме образ. Дани успя да свали някаква версия на таблета си, обаче тя беше на немски. Баси гнусотията е това да гледаш любим филм дублиран на немски. Накрая успяхме да го стриймнем от някой сайт за гледане на филми, макар и с по-кофти качество. Абе баш като едно време, много гот. Аз бях толкова разплут, че си бях взел два пъна до фотьойла, че да си подпра ръцете на тях. Някъде се мотаеха бирички, което напълно ме устройваше. Само малко снежец липсваше за пълна идилична зимна картина, ама по-добре без него. Който е шофьор, той знае.

Когато филмът свърши, се отдадохме на целеустремено лентяйство. С други думи, пъхнахме още едно дърво в камината и това беше. До камината беше разположена електростанцията. Ще напомня, че всички бяха с умнофони тая година. Електростанцията представляваше разклонител с 4-5 гнезда, които почти без изключение бяха заети със зарядни за телефони. Готиното в случая беше, че почти всички телефони се зареждаха през micro USB и съответно зарядните се използваха безогледно. Трябва ти ток - намираш свободен кабел и готово. Сигурно нещо такова е била общата теория на комунизма, преди Apple да се намесят в картинката. Излишно е да казвам, че Дани си зареждаше таблета Някъде Другаде. Боби се зае да композира dubstep на телефона си, докато Гришата имаше къде-къде по-възвишено занимание - свиреше на нещо като Guitar Hero на телефона си, ама за пиано. Получаваше им се доста добра комбинация. 

По някое време Игъра реши да прави картофено пюре. Игъра прави фантастично картофено пюре, обаче тоя път ударихме на камък, защото нямаше мляко. Няма проблем, провикнах се бодро аз, взехме Камен за радио и се натоварихме в реното да търсим денонощен магазин. Бидейки градски чеда, разсъдихме, че на някоя по-голямшка бензиностанция ще да има. В същото време не ми се караше чак до Пловдив. Навигацията услужливо подсказа, че в Йоаким Груево имало Лукойл. Какво пък, можеше и да има магазин с мляко там. Запалих всички възможни фарове, щото извън Перущица нямаше кьорава лампа, и смело поехме напред. В Йоаким Груево имаше Лукойл, ама магазин нямаше. Един пич ни посъветва да пробваме на гарата в Стамболийски. Ей го е къде е, оттатък баира. В Стамболийски намерихме магазин след кратко мотаене по запушени еднопосочни улички, които сигурно криеха минотавър някъде, понеже си бяха доста лабиринтести. Пред денонощния магазин някакъв тип псуваше друг тип на майка. Когато паркирах, почна мен да псува. Подвуомих се дали да не го попрегазя, ама реших да не се занимавам.

В магазина мляко нямаше, но имаше цигари. И шоколад. И чипс. И там каквото още Гери беше поискала… само дето мляко нямаше. И в Швеция така пазарувах, тръгвах за хляб и се връщах след час с 40 евро по-малко и все така без хляб. Много весело. По обратния път някакъв местен батка ни изпревари с въпиюща скорост, като се имаше предвид състоянието на пътя. На всичкото отгоре се беше и разсвирил. Невъзмутимо превключих на дълги и карах след него до Перущица. Като се върнахме, Барев и Лили вече си бяха тръгнали. Правилно, като го знаехме как кара, до другия ден можеше и да стигнат в София. 

Докато ни нямаше, Дани се грижеше за ентъртейнмънта на народонаселението, с други думи пускаше им лекции на TED през таблета, та на големия телевизор. Готини лекции си бяха. Научихме колко е трудно да си направиш сам тостер, ако нямаш подръка работеща желязна мина, стоманолеярна, инженер-химик и разни други електротехнически познания. Ако ги имаш, пак си е зор. Имаше и разни оргазмено-мозъчни лекции, които ни оставиха леко учудени.

Сипахме си по чаша Glenfiddich и се заехме да варим пюре. Тоест Игъра се зае да вари пюре, аз се заех да му светя и да си пия уискито. С всичките разходки и пюрета и допичания, седнахме да вечеряме някъде към 10-11, ако не и по-късно. Вечерята беше паметна сама по себе си. Понеже почти никой не можеше да хапне нищо на обяд, повечето храна беше останала. Седнахме дружно на една софра, пуснахме филма „Черен динамит” на големия телевизор и съвестно се заехме да унищожаваме манджата в азбучен ред. За мое искрено удивление (и удоволствие) успяхме да изядем почти всичко, което бяхме изпекли. Фактът, че не бяхме изпекли всичко, което имахме, беше тактично премълчан. С бавни и добре обмислени движения успях да се кача по стълбите и да се тръшна до Джесика, която отдавна беше вдигнала ръце от нас. Ради пък беше окупирала стаята, освободена от Лили и Барев. Беше ѝ дотегнало да спи в саркофага.

Доволно си заспах.

*****

Всичко си има край, пеят немците, само наденицата има два. Поетичен народ са това немците. На сутринта на вторий януарий, лето господне две илядо и четиринайсето, се заехме с разчистване на пораженията. Боклуци бяха изхвърлени, шишета бяха доизпивани, ядене беше доизяждано, съставки бяха разпределени по торби и натоварени в автомобили. Тоя път нямаше да съм пренос на багаж,та успях да взема не само куфара на Дани, ами и самия Дани. Камен и Доника бяха тръгнали рано сутринта, че да може тя да сколаса за лекции, а той – за работа. Заети люде, ей, не като мен в отпуска.

Андрей дойде, каза че заминава за Пловдив и можем да си тръгнем когато си искаме, пита кога ще му преведем капаро за следващата Нова година и се пръждоса. Междувременно разни съмнителни типове взеха да ни нахълтват в трапезарията. Явно бяха следващата смяна и беше време да си ходим. Аз имах бойната задача да мина през Пловдив да взема малко вино за баща ми от един негов приятел. Пожелахме лек път на останалите с евентуалната идея да се срещнем на магистралата и отпрашихме за Пловдив. Предния ден бях написал кирилицата за Джесика и тя се забавляваше да чете имената на магазините. Ние пък ѝ се радвахме как чете без акцент. Тя каза, че мелодията на българския е почти същата като на италианския и нещата се произнасят лесно. Тогава на мен защо ми разправя, че го говоря с испански акцент? То мен това само може да ме радва… или би ме радвало ако изобщо говорех италиански, но явно имам испански акцент. ¡Caramba! Взехме виното, намерихме магистралата само след два обратни завоя и айде към София.

Докато щастливо изпреварвах еннайсетия поред ТИР, тръгнал да зареди родните магазини с отбрани турски домати с вкуса, мириса и консистенцията на билярдни топки, нещо каза „прас” и колата взе да бучи по много любопитен начин. Спрях на банкета (щото в ускорителната лента се движат перничани) и установих, че лявата предна кора, която пази мотора от локви, се е откачила и единия ѝ край се трие о асфалта при налягането на насрещния въздух. Сглобих я и потеглихме отново, само за да постигна същия ефект в момента, в който качих 80 км/ч. Опитах се да развия двата болта, които я държаха, но така щях да откача цялата кора, да не говорим, че главите им бяха безнадеждно задръстени от спечена кал и соли. Така че радикално извадих един моделен нож и извърших една бърза автомобилна коректомия без упойка. Това оправи нещата и си карахме спокойно чак до София.

Не успяхме да настигнем останалите, въпреки че те любезно бяха седнали на кафе около Горубляне. Оставихме Дани на Окръжна болница, минахме през вкъщи да разтоварим повечето багаж, взехме разни армагани, събрахме нашите от работа и се паркираме при кумовете им, че да уважим друга една новогодишна традиция. А с другите изверги се видяхме пак на следващия ден, за прощална бира в Макартис…

Голямото мърморене или практика по екология 2006

Ще се опитам да разкажа за едно пътуване с колеги в Швеция, което се случи преди доста време... пък да видим колко си спомням.

Няколко думи за шведската образователна система. Курсовете там се взимат на блокова система, ще рече половин семестър само генетика да речем. От девет до пет, и нищо друго. На мен лично много ми харесваше, защото можех да се концентрирам да уча сериозно, пък и да работя. Наскоро спорих с една професорка, която застъпваше тезата, че студентите ѝ нямат трайно усвояване на знанията при тази система, или поне е по-кофти отколкото при "нормалната" курсова система, която си имаме и в България. Обясних ѝ, че студентите ѝ са шведи, иначе казано предимно немотивирани лигльовци, и това няма нищо общо с трайното усвояване на знанията. Но се отклонявам от темата. В края на втората си година в Упсалския университет бях подложен на курс по екология. Гледах го много скептично, но беше част от базовия пакет и нямаше как да изклинча и да се занимавам с нещо забавно, например да гледам как расте тревата.

Те и професорите си бяха наясно, че тая тяхната работа няма да я бъде и бяха бутнали 11 дни практика на шведското западно крайбрежие. Тия типове наистина са на три морета... две и половина. Гулмаршфьорден (аааах тая транслитерация) е единственият истински фиорд в Швеция. Обясниха ни, че за членство в клуба на фиордите има определени критерии. Въпросното нещо не трябва да е просто навлизащ дълбоко в сушата ръкав от морето, щото това си е чист залив, макар и стръмен и скалист. Трябва да има и плитчина при "устието", която да спъва по-голямата част от морските течения. Като резултат, фиордите са със сравнително спокойна вода, а освен това плитчината служи като естествена преграда пред всякакви лазещи и прочие дълбоководни гнусотии. Готиното в цялата история, поне според еколозите, е че доста от дълбоководните гнусотии имат плиткоплуващи ларви, които чак после се кютват на дъното и почват да живеят в ананас под морето. По този начин ларвите биват изплискани над преградата, после се разполагат по дъното на фиорда и образуват компактна екосистема, разслоена в рамките на 80 вместо на 3000 метра. Което доста улеснява изследванията. Ако някой ви каже, че учените не са мързелива сган, да не му вярвате.

Гулмаршфьорден се намира на около 100 километра на север от Гьотеборг, насред голямото нищо. Най-близкото населено място до нашата станция беше Фискебексшил (Fiskebäckskil), което си е дупка в пейзажа, а до най-близкия магазин, в Люсешил (Lysekil), се плаваше половин час с ферибота. Въобще, ужас за всички зависими от интернет хипстъри. Гоуем кеф. И така, в една мъгливодъждовна майска утрин се бяхме изтъпанили в двора на факултета, помъкнали непромокаеми дрехи, манджи, репеленти против комари, кóлички, спрайтове и прочие важни пособия за оцеляване в дивата природа. Черноглавците (така местното русо население нарича по-южняшки оцветените имигранти) се намърдахме възможно най-отпред, така че да зяпаме необезпокоявани и да тормозим всички останали. Да ви представя обичайните заподозрени:

Петер Йоханоун, широко известен в България като Пешо Сириеца. Интелигентен колкото си иска и развратен още повече. С Пешо работехме заедно при всяка удобна възможност. Родом е от Камишли, град в Сирия печално известен с употребата на толкова много ДДТ, че кьорава птица не е останала там, но от петгодишен живее в Швеция. Както сам той казва, не е сириец, а асириец. Разликата е, че първите са мюсюлмани, а вторите - православни християни. Това не му пречи да дими наргилета през ден, но си е мъж на място. Или беше. После се ожени и оттогава не съм го виждал.

Нима Санаи, родом от Иран. Може да бъде намерен в дъното или поне по стените на всяка каца далавери в радиус 150 километра около Упсала. Мърмори много, но за сметка на това учи малко. Подозирам го в прикрит свръхинтелект, защото въпреки че идваше на лекции може би два пъти на семестър, винаги успяваше да изкара точно 51 % на всеки изпит. Когато го видях последно, работеше в G4S, местен еквивалент на нашия СОТ. Присъствието му на практиката неизменно всяваше нотка на свеж градски скептицизъм към всичко, което не е минало през климатик или поне хладилник, но си вършеше работата, когато нямаше друг избор.

Карлос Сибриан, от Ел Салвадор. Викахме му чупито, мръвчицата, щото беше най-ситен сред нас. Родителите му живееха в Гьотеборг, така че се предполагаше да познава близката околност. Беше си взел Play Station-a, до който така или иначе се доредихме само веднъж, общо взето винаги успявахме да си измислим какво да правим. Пешо непрекъснато го ебаваше, че е пристигнал в Швеция контрабандно в кашон от банани, на което той отговаряше, че самият Пешо е бил изсран от камила някъде из Стокхолм. Мили хора.

      

Разполагахме и с цял куп чистокръвни и мътнородни шведи, един от друг по-руси, натоварени с важната задача да служат за мрънкащ хор и светъл фон на нашата история.

Още не тръгнали и трябваше да спрем. Една колежка щеше да се качи от спирката в студентски "град", вместо от факултета. По-наблизо ѝ било на овцата. Половин час я чакахме да се дотътри. Била се успала и трябвало да си вземе душ, мамка ѝ смрадлива. Душ се взима за две минути. С миене на косата - за пет. Аматьорски истории. Това ако бяха Сами и Ерки, щяха да я оставят без да им мигне окото. Всъщност Сами и Ерки се случват две години след тая история, да не разбъркваме време-пространствения континуум повече от абсолютно необходимото. Следваше седем и кусур часово лашкане из шведската природа, докато се доберем до станцията. Гори - полета - гори - полета... тук-там някое езеро. По някое време спряхме на, както разбрах, последния нормален магазин преди пущинака, че да си понапазаруваме нещо за ядене. Разбрахме се да плюскаме по работни групи, сиреч черноглавците натоварихме количката с бира, картофи и наденички и щастливо се кютнахме да чакаме останалите еколози да си изберат какви точно биогнусотии искат да си купят за ядене.

Стигнахме станцията Клубан (Klubban, в превод - Бухалката). Абе станция, станция - жив комплекс. Триетажна сграда за научни изследвания, с огромни аквариуми в сутерена (и сауна, как без сауна), лекционна зала и кабинети на партера и компютърни зали, заседателна зала, спални и кухня на горния. Естествено, на нас простосмъртните студенти не ни се полагаше да спим в главната сграда, тя беше за професора и асистентите. Ние бяхме разквартирувани в "Барака 1", която си беше двуетажна къщичка с хол, просторна кухня и шест-седем спални. Беше за предпочитане пред "Барака 2", която си беше баш казармено помещение, ниска, дълга, грозна и с цялото чувство за лично пространство, което може да добие човек, когато спи с още 20 маймуни в една стая. Истински ад за шведите, с други думи. За тяхно психично щастие всички успяхме да се съберем в "Барака 1". Освен това станцията разполага с три гребни лодки, три моторници и риболовен траулер на име "Белоне". Изрично ни беше забранено да използваме моторниците за каквито и да било ненаучни дейности, например набег до близкия град с цел закупуване на още бира. Те ще ми кажат.

Пешо и Нима окупираха една двойна стая с изглед към морето, докато Карлос и аз се настанихме в друга двойна стая с изглед към морето. Едната гледаше на запад, другата на юг. Море дал Бог. Изпушихме по едно наргиле за добре дошли и се отправихме да видим какви забавления ще ни донесе денят и какво са ни приготвили професурята. Събрахме се в лекционната зала. Първо ни накараха да се изуем, че да не им драскаме чисто новичкия баламатум, после се събрахме в лекционната зала. Рекоха ни да се разпределим по групи и да си изберем проект. Ние песоглавците, пардон, черноглавците, така и така бяхме решили да работим заедно, минахме директно към избирането на проект. Падна ни се "Конкуренция за храна върху меки морски дъна". Иначе казано, като плеснеш парче риба в тинята, кой ще дотича пръв, кой ще му го вземе и кой накрая ще излапа всичко. Щото рибите не са такива грациозни като лъвовете, да ядат колкото им се яде и после да го оставят на хиените, а изплюскват всичко, до което се докопат, гадовете ниедни.

Остатъкът от деня ни беше даден за почивка и разтоварване, щото нали голям стрес да ти обяснят как от теб се очаква не само да пиеш бира. Изпушихме още едно наргиле и взе да не ни свърта. Така де, Пешо и мен взе да не ни свърта, Нима беше обърнал гръб на света и човъркаше нещо по телефона си, мърморейки колко гнясно било цялото това начинание. Оставихме го да се въргаля, хванахме Карлос за ушите и тръгнахме на лов за прилючения. В общото помещение беше пълна скука. Някакви хора четяха останали от незнайно коя епоха книги, горко оплакваха липсата на телевизия и прочие глупости. Теглихме им по една дълга и се заехме с обход на комплекса. След като не можахме да научим едно куче да яде охлюви, Карлос заяви, че си носи плейстейшъна. Ентусиазирано го награбихме с все конзолата и отидохме в главната сграда при грамадния телевизор. Помлатихме се известно време на разни бойни игри, след което огладняхме и се наложи да се върнем при Отегчените. Те пък бяха докопали някакво тесте карти и играеха на нещо странно и неразбираемо. Показах им как се играе на война. Май не беше добра идея. Бяха върло въодушевени от тая игра. Смятай колко трябва да ти е скучно, че война на карти да ти е интересна. Овършахме някакво ядене дето си носехме и се отдадохме на лаф мохабет до късна доба.

За пръв път виждах залез над морето.

На другата сутрин трябваше да сме на пристанището в осем часа. Бяхме на пристанището в осем часа. Натовариха ни всичките на "Белоне", изчакахме професоро, Бо Хенриксон, на галено Босе, да си издърпа фаса конспиративно, и вдигнахме котва. „Белоне” си е чистокръвна риболовна гемия: тумбест корпус, двама души екипаж, място за 30 пасажери, просторен трюм (вследствие от тумбестия корпус). Беше побита и една мачта, колкото да има нещо, на което да се закача знамето. Отправихме се навътре из фиорда Гулмар, да гледаме природа и биология. Устието на фиорда е осеяно с гранитни скали, много от които са били разкроени за павета. Навътре по течението също преобладаваше гранит, на доста места покрит с торф или някакви други полуразложени лайна. Разните южняци зъзнеха от студ, а аз бях натъпкан догоре с адреналин и ентусиазъм. Бях си нахлузил камуфлажни непромокаеми дрехи, а яркочервена спасителна жилетка се кипреше около телесата ми (колко са глупави тия изобретения, думи нямам). Допълнително си бях взел един грамадански бинокъл, с който да гледам я птици, я в женските спални. Само дето хубавите мацки бяха в другата група, с нас бяха само моржове и тюлени, та май ще трябваше да се задоволя с птиците.

Шведки ляво на борд!

Пуфкахме си спокойно навътре в залива, а аз щраках ли щраках снимки. Точно си бях взел сапунерката, Sony Cybershot T5 с феноменалните за 2006-та година пет мегапиксела, събрани в корпус по-малък от цигарена кутия. Плюс, че обективът не се подаваше от корпуса. Шпионаж и мистерия отвсякъде. Струваше ми две месечни заплати тоя фотоапарат и му треперех като квачка. Тогава взимах по две евро на час след данъците, така че не беше чак толкова скъп, ама все пак. Първият ми дигитален фотоапарат все пак. Сантиментализъм и прочувственост. Подминахме разни чайки, морски патици, яхтени пристанища, фериботи, коне и цял куп красиви гледки, докато не се стоварихме на някакво пристанище посред нищото. В изблик на оригиналност, пристанището беше кръстено точно така - Пристанището.

Красоти скандинавски.

На кея бяха завързани цял куп дървени лодки. Професорът ни осведоми, че тия лодки се правели по специална викингска технология и били супер надеждни и не знам какво още. Последната лодка в редицата беше потънала, но за сметка на това - вързана за кея. Явно специална викингска технология ще рече с дупки на дъното и с яки въжета. Може пък да е била прототип за подводница, не разбрахме. С Пешо се пльоснахме по корем на кея да съзерцаваме дъното, ясно видимо под кристално чистата вода. Намерихме някакви счупени грънци, но не можахме да установим дали и те са правени по специална викингска технология. Отстрани сигурно сме изглеждали все едно ни е сполетяла морската болест. Не беше. Едно предишно плаване във Варненския залив беше показало, че съм абсолютно лишен от подобни оплаквания.

Традицията повелява...

Отправихме се на разузнаване. Първото нещо, което разузнахме, беше един друг дървен кей, който обаче изглеждаше като проектиран от пиян викинг посред бурна нощ. Идея нямах как това нещо не се разпада от самосебе си, какво остава да издържи на малко по-разбунено време. После налазихме разни морави с разни коне по тях, а разни черноруни овчици и агънца упорито отказваха да кажат "Здрасти". И по-добре, щото с Пешо ни обзеха мераци да ядем агнешко в трап, действие, на което шведите едва ли щяха да погледнат благосклонно. След цялото разходкване всичкото северняк беше скапан и седеше с безутешен поглед на една пейка. Ми на тоз фиорд и интернет няма, може ли такова безобразие. За щастие все още оставаха три години до първия ифонь, та поне никой не се беше набутал във Foursquare да става кмет на Пристанището. Твърдо решен да се интегрира в шведското общество, Нима седеше овесил иранско дългия си нос и мърмореше за трима. Което беше добре, щото ние тримата с Пешо и Карлос нямахме никакво намерение да се занимаваме с такива глупости. Бяхме докопали едно корабно въже и го използвахме в качеството му на люлка и каквито други маймунджилъци успеехме да измислим.

Несполучливия реквизит от "Стълба към небето" или нещо такова...

 

 

Време беше да си ходим. Натоварихме се на "Белоне" и запуфкахме обратно към станцията. По пътя заваля страхотен дъжд и местните се набутаха в трюма. Плъхове нещастни. Къде са викингите? Всъщност единственият, който можеше да се кандидатира за викинг, Робин Гунаршон, един такъв дългокос и брадясал, си беше горе на палубата заедно с мен, мокър като куче. Едно такова дългокосо и брадясало куче. Нищо, останалите все пак са плъхове нещастни. После пък излезе вятър. Погледнах ветромера. Съгласно таблиците, придвижвахме се в нещо, окатегоризирано като шквал, с изгледи да премине в щорм. Иначе казано, официално плавахме в буря. Охаааа. Изправих се гордо на носа, като преди това се огледах за подозрително изглеждащи мераклии да ме вдигат на ръце. Все пак не ми е всеки ден да плаваме в буря. Вятърът беше толкова силен, че вдигаше капки от гребените на вълните, изсушаваше ги във въздуха и ме шибаше в лицето със солени кристали. Не особено приятно усещане, смея да добавя. Наближаваше залез, когато най-накрая акостирахме на кея на Клубан. Хвърлихме котка, пардон, котва, и сухоземните плъхове се изтръскаха на брега. Време беше за манджа, ватенпипиш (така Пешо вика на ватенпипа, шведската дума за наргиле) и прочие следкорабни занимания. За съжаление нямаше грог, но пък имаше водка.

На следващата сутрин ни чакаше лекция в осем. Всички гледаха потресено... поне тези, които можеха да гледат. Босе обясняваше нещо въодушевено, размахвайки ръце като човек нападнат от поне дванайсетина стършела. Инструктаж, ръйш ли. Остатъкът от предиобеда беше зает от приготовления за експериментите. Както споменах, на нас ни се беше паднал проект "Конкуренция за храна върху тинести дъна". Хубаво, конкуренция - конкуренция. Отидохме да се екипираме. Гумен гащеризон, залепен за ботушите, така че да можем да газим до гърди в морето. Спекулум, иначе казано широка тръба с плексиглас накрая, с която да можем да гледаме под водата. Парчето риба, с което да привличаме хищниците. Парче тухла, на което да вържем рибата, че да потъне. Все пак дънни хищници изследвахме, нъл тъй. Разчистихме си едно местенце до кея (намерих страхотно красив морски таралеж, върху който Нима стъпи без да иска, шибанякът му с шибаняк), метнахме тухлата с рибата и се наредихме да гледаме на спекулума. Първо притичаха две попчета, които ръфнаха рибата срамежливо и отплуваха. После дойде нещо по-голямо и по-грозно, но все така от семейството на попчетата, на свой ред пропъдено от два рака, които щастливо се сбиха за плячката. Накрая пристигна една морска звезда, омота се около рибата и това беше. Раците се опитаха да пощипнат по нещичко между пипалата, но нямаха шанс, особено когато втора морска звезда се закачи от другата страна и не остана никаква пролука за пощипване. Имахме работна хипотеза, йе. Сега оставаше да я тестваме в лабораторни условия.

   

Както споменах, в сутерена на станцията са предимно аквариумища, пълни предимно с интересни животни, извадени от предишни студенти. Имаше три огромни морски игли, доста пострадал северен краб (шведите му викат рак-магьосник), най-глупавият скат на света, който плуваше по гръб, и разни други такива щуротии. В една странична стаичка намерихме няколко празни аквариума, които веднага секвестирахме и се заехме да пълним с биологии. Един оставихме незаселен, като бъдеща арена на стълкновения, а в останалите щяхме да разквартируваме нови и странни форми на живот. Междувременно останалите се бяха запътили към полева работа, да залагат капани и прочие дивотии. Да са живи и здрави.

Намерихме си мрежа за тралиране. Пояснявам за сухоземните. Това е мрежа с правоъгълна форма, нашата беше около 1.5 х 5 метра. На едната дълга страна има закачена верига или друг вид тежест, а на късите има по една летва, която държи мрежата изпъната. Мрежата се влачи вертикално по дъното и събира де що има боклуци, дънни животни и растения, пясък, тиня, ботуши, русалки, тризъбеца на Посейдон и други такива благини. Естествено, бидейки вече врели и кипели морски вълци, решихме да закачим мрежата зад едната от гребните лодки, да направим две дължини на пристанището и да насъберем каквото ни е необходимо. Резултатът беше меко казано плачевен. Веригата на мрежата тежеше има-няма колкото лодката и сериозно затруднявше навигацията, да не говорим че самото пристанище беше тясно и нямаше къде да загребем сериозно. На всичкото отгоре не беше оферта да има повече от двама души в лодката. Това Нима напълно го устройваше, стига да не се налага той да е в нея, но моята демократична душа възнегодува и след кратко съвещание решихме да идем на плажа зад станцията.

 

 

Сега не оставяйте думата "плаж" да завладее въображението ви и да напъха в него пясъчни ивици, чадърчета, вълнички и знойни шведки, които да разнасят запотени чаши с още чадърчета. Първо, по въпроса за знойните шведки сме се разбрали - има ги само в порното и в гимназиите. Второ, вълнички имаше, но същите бяха отговорни за насипването на всякакви камънаци, умрели раци, миди, водорасли и друга гнилоч, която отлежаваше и ферментираше под ръководството на орляци мухи... или на мухяци орли, което ви е по-весело. За запотените чаши няма да говорим, водата беше около 12 градуса. Плувал съм и в по-студена, но само ако имам бутилка с нещо алкохолистично в нея подръка.

Усещането да газиш до кръста във вода, но да си сух, е много особено. Първо, налягането изпомпва целия въздух от гащеризоните и се чувствах като вакуумиран кремвирш. Освен това студената вода непрекъснато ме караше да се питам дали аджеба костюмът ми не пропуска и всъщност съм влажен. За щастие една подводна дупка и една вълна набързо решиха това затруднение. След няколко особено жвакащи тралирания се заехме със сортиране на улова. Имахме цял куп раци и морски звезди, два-три вида риби, както и промишлени количества пясък и водорасли. Понеже бяхме люде еколози... или поне на курс по екология... преценихме че ще е хубаво да се покажем загрижени за околната среда и особено за частта от нея, която изследвахме. С други думи, взехме малко треволяк и камънак да украсим аквариумите, че да не се шашкат рибките. По някое време усетихме, че мрежата нещо не вади достатъчно материал и се заехме с анализ на пораженията. Явно сме задрали я котва, я кракен, я някоя друга ръбата морска идиотщина, щото мрежата беше скъсана. Намерихме корда и игла и Пешо набързо я заши. Биолозите можем всичко, алоо. Продължихме с уловите. Когато и останалите успяха да се намокрят, се запътихме към станцията щастливо под цъпровода на шляпане, жвакане, цвъркане, капене и други подобни мокри звуци. Купонът беше пълен.

 

 

Разквартирувахме си улова по аквариумите. Различни аквариуми, така че гадинките да не тръгнат да се ядат една друга. Прибрахме се да обядваме, където ни завари неописуема гледка. Шведолята се бяха разпльокали по диваните в общата стая в един или друг стадий на маниакална депресия, а Линус редеше къщичка от карти. И под къщичка имам предвид, че точно довършваше осмия етаж. Впоследствие се оказа, че тази конструктивна дейност е дала тласък на цял куп подобни проекти, които ще се случат... ами ще се случат впоследствие. Интересното е, че дори и експерименталните ни обекти не останаха незасегнати от подобни занимания. Искрено потресени, с Пешо и Карлос се отправихме на изследователско пътешествие. Нима се беше заключил в стаята и отказваше да излезе. Опитите ни да го изкараме оттам с обещания за телевизия бяха обречени на неуспех.

 

 

Качихме се на Червения връх, наречен така защото е червен и защото е... ами връх. Отгоре му имаше могила от камъни, очевидно струпана с идеята да се направи върхът още по-върховен. Насреща ни се беше облещило ясно майско слънце и караше станцията да изглежда като излязла от пощенска картичка. Пронизителният студен майски вятър не се вижда на снимките и няма да говорим за него. Добре де, вижда се на снимките. Пешо за малко щеше да отлети с все якето си, а един нещастен бор беше толкова обветрен, че всичките му клони се бяха преместили от едната страна. Покатерихме се по въпросните чукари докато не се уморихме, след което надникнахме в общото помещение да видим как хората се борят с депресията. Линус беше построил девететажна къща от карти. Адерш и Робин пък си подхвърляха някаква топка. Скука на кутийки. Поклатихме глави потресени и отидохме да тормозим ската в големия аквариум.

Котка на морето. Морска котка.

Малоумният скат, който плува по гръб.

Ееей таковата лихнусище

Северен краб

На другата сутрин ни чакаше разходка. За всички. Ухилих се злорадо и понечих да изритам Карлос от леглото. Той пък вече беше станал и точно се беше оплякал с пяна за бръснене, което му придаваше изключително злодейски вид. Изнизах се от стаята без да правя визуален контакт, сгънах там нещо за закуска и се тропосах пред къщата да чакам да излазят останалите. Потеглихме по някакви странни криминални дороги и некартографирани пътеки. Професорът въодушевено обясняваше на някакъв пишман-орнитолог какви птици се въдели около станцията и как звучали. Само дето имитационните му способности се свеждаха до бззззз и бзз-бззз-бзз. Нещо не се връзваше със звучащите наоколо трели. По едно време пътищата явно не бяха преценени като достатъчно предизвикателни и се метнахме навътре в гората. След около 20-минутно изкачване се озовахме на върха на... някакъв връх... на чийто връх беше натрупана могила. Ил професоре обясни, че тоя връх барабар с могилата бил погребалното място на някакъв си велик викингски вожд и традицията повелявала всеки който дойде, да му трупне още един камък. Разтърсихме се ние послушно за камъни, обаче пусти туристи шведски, всички камъни бяха опоскали вече. Хвърлихме му малце чакъл за структурна стабилност и рекохме да се спускаме. Точно псувах дизайнера на хлъзгавия склон, по който се опитвах да не се пречукам, когато Босе се изцепи, че университетът ни покривал здравните осигуровки, така че да не се притесняваме ако си счупим крак. Колко мило и успокоително. После се сетих, че България още не е член на евросъюза и никак не ми беше мило и успокоително.

Недоспали биолози на път...

Тоя вожд има нелоша гледка

Как да не се пречука човек

Оцеляхме и се озовахме на някакво кейче. Босе обяви почивка за манджа. Линус се покатери на някакво вързало и се превъплъти в чапла, пеликан или някоя друга такава пéрната твар. Аз пък щастливо наблюдавах как два катера се разминават и се надявах някой наистина да вземе Линус за чапла и да му цапне едно гребло зад врата. Пешо набара някаква пръчка, обяви че това му е пимп бастуна и се юрна да гони мацките да му носят приходи. Абе лудница пълна. Прибрахме се към станцията по някакъв още по-криминален път, на който даже си имаше пътен знак с текст "Ej behörig väg". В свободен превод - път, непринадлежащ към официалната пътна мрежа. Абе криминален път, казвам ви.

В станцията извършихме няколко експеримента... доколкото да хвърлиш парче риба в аквариума с раците и да им гледаш сеира може да се нарече експеримент. Три парчета по-късно установихме, че раците са се нахранили и отказват да бъдат обекти за експеримент. Нима и Карлос се прибраха в станцията, а с Пешо се зачудихме каква друга простотия да свършим. Моторниците бяха терор инкогнита, обаче нищо не ни пречеше да гепим едната от гребните лодки и да се поразходим по околните скали. Речено - сторено. Въплътихме се в гондолиери и айде на разходка с лодка.

Намерихме гнезда на морски чайки, които много ни се караха като приближавахме и още повече като ги раздигахме. Яйцата на почти всички птици, които докопахме, бяха малки, зелени и на петна. С изключение на тези на морските патици, те бяха големи, зелени и на петна. После Босе ни светна, че сме извадили голям късмет дето не са ни накацали чайките, те принципно си пазели гнездата с всички възможни средства. Един от колегите пък разказа, че като са залагали изкуствени яйца (техният проект беше да видят какво кльопа яйцата по островите - залагат дървено яйце с дебел слой пластилин и след три дни го събират и гледат какви следи има по него - ако има триъгълни вдлъбнатини, значи го е удряла чайка, пък ако има следи от зъби, значи е било морска видра... абе яко)... та като са залагали изкуствени яйца една чайка толкова побесняла, че пикирала и насрала професора право в челото. И те чаешките лайна не са като гълъбските, някаква там цвъчка колкото да ти овапца тениската. Половин шепа гъсто и миризливо от три метра в лицето. Приятен апетит, нали. Намерихме някакви мравки, които бяха докопали колония на личинки и ги влачеха една след друга към мравуняка. Представих си как ги окачат в зимниците като наденици и ги чакат хубавичко да изсъхнат, а зимъс ги плюскат с червено винце и кисело зеле. Набарахме и някакви скариди в една локва. Пешо се юрна да ги събира с една кофа, ама пуста кофа не влизаше в локвата. Така че ги събрахме в строшена бутилка от шампанско, чито гърло запушихме с кал. Това биолозите можем всичко, алоо.

Докато се лашкахме по островите се натъкнахме на някаква изключително странна конструкция. Нещо като покрив на къща, ама само скелето. Първо решихме, че остатъкът от къщата е потънал, но не го виждах как ще се случи това. Все пак бяхме на гранит. Гредите пък бяха доволно дебели, като носещи на цялата къща, а не на покрив. Решихме, че все пак не е покрив. Дървенията беше поизгнила и поомекнала и позеленяла и поскърцваща, което не ни попречи да се покатерим и намаймунясаме на нея.

 

 

 
  


Когато се прибрахме в станцията, не можахме да намерим карабинера на котвената верига на лодката. Решихме, че сме го изгубили някъде в морето докато сме я отвързвали, така че запречихме едното гребло в ограничителните стойки и направихме изключително извратен възел, който обаче май държеше. Все пак се надявахме да не извие буря. В общото помещение шведите се бяха пречупили и си комуникираха. Решихме да си спретнем купон. Насъбрахме де що имахме вина, водки и прочие и се отдадохме на подриване на инхибициите. Викнахме си и докторантите, да намажат и те малко горките, че сигурно умираха от скука. Те пък взеха че ни организираха в някаква откровено малоумна игра, която се състоеше в два отбора на около десетина метра един от друг и галфон с носна кърпа в срядата. Когато галфонът пуснеше кърпата, по един човек от двата отбора се втурваше към кърпата с кръвожадната цел да я отмъкне и донесе обратно при отбора си. Отборът с най-много парцали печелеше. Абе нещо като недохранена стена на смъртта, ама без блъскане и с парцалки. След като преживяхме това невероятно забавление, явно на шведците купонът им дойде в повече или водката в недостатъчност, защото пак се прибраха. Пишман-орнитологът пък гушна една бутилка вино и обяви, че ще ходи в гората да гледа птици. Повече не го видяхме. Така де, видяхме го, ама не ни вълнуваше.

Пешо пък извади наргилето на верандата пред къщата и се отдадохме на мирно бълбукане по залез. По едно време морската котка дойде, но Пешо я замери с въглен, с идеята да я разкара. Това пък не виждало въглен досега, реши че е за ядене и му се метна. Повече не я видяхме... Прибрахме се вътре, където купонът беше в разгара си. Иначе казано, две дебели шведки танцуваха, двама души играеха на война с две тестета карти, а останалите кибичеха. А, някой рисуваше прилеп. Или поне приличаше на прилеп. Освен прилеповите крила си имаше рога, тризъбец, опашка, нож и цял куп други придатъци. Обявихме го за талисмана на мисията и се заех със задачата да науча шведите как се играе "Магаре". Тъй де, като ще се играе на карти и никой не му се играе покер, поне да се включат повечко хора. Всъщност  една от щедро дарените с талия госпожици искаше да играем Texas Hold 'em, но никой не искаше да рискува да загуби от нея... След ен на брой магарета и ем на брой чаши вино беше време да решим уравнението за чий хикс пих толкова водка и да си легнем.

Игривост, песни, танци.

Андерш се сцепва от кеф.

Война бе, няма лъжа, няма измама.

  

 

 

Напразно чакахме да направи корабче...

На другата сутрин наминахме през аквариумите преди лекцията. Пътьом заварихме странна гледка. Евелина и Хелена миеха мрежа, а до тях лежаха три риби. Ко праите бе, девойки, заинтригувано се заинтригувахме ние. Ходили били на риба. Оказа се, че разрешителното за риболов в тоя фиорд струва майка си и баща си и избрани карантии от други роднини, че и важи само 48 часа. За сметка на това нашата станция има право целогодишно да "събира биологичен материал за експерименти". Хъ-хъ-хъ, биологичен материал. Трябваше само да изберем място за риболов, да заложим мрежа привечер, да я маркираме с шамандури на станцията и на другата сутрин да идем да си я вземем. Решихме, че това непременно ще го пробваме.

Следваше поредната безбожно скучна лекция по природознание. Нямаше нищо за баланс на екосистемите или опазване на околната среда, само кои риби къде си хвърлят хайвера и кога пеят определени видове птици. Оцеляхме и се завтекохме да потормозим малко гадинките си. Първата ни идея беше да изследваме вътревидовата конкуренция. Метнахме по едно парче закуска във всеки отделен аквариум и почнахме да гледаме сеир. Раците набързо си спретнаха въргал. Печелившата стратегия явно беше някой да хване парчето риба и да започне да ръфа от него докато бяга из аквариума, а останалите го гонят. По някое време на нашичкия му писваше от преследване и спираше, готов за бой. При това му действие някой друг рак отмъкваше мръвката и цялата картинка започваше отначало. Бая кикот падна.

Морските звезди си го караха кротичко и не се биеха. При тях стратегията беше насочена към омотаване на колкото се може по-голяма част от мръвката и недопускане на другите да се докопат до нея. Предвид фантастичните скорости, с които се движат морските звезди, това не винаги им се получаваше и рибата редовно биваше окупиране от две, три или повече твари, в зависимост от размера им. Интересното беше, че никоя звезда не се опитваше да избута преждезакачилите се. Накрая рибата напълно изчезваше под плетеницата от пипала и се формираше нещо като сферичен конструкт от морски звезди.

This. Is. МАНДЖА!

Дънните рибоци реагираха горе-долу според очакванията ни – по-бързите и ситните пристигаха първи, но биваха прогонени от по-големите. Пелагичните обаче ни озориха. Те явно нямаха нагласата да си търсят храна по дъното. Нахвърляха се на парчето риба докато то падаше към дъното, но губеха интерес към него, когато то достигнеше пясъка. Екстремният случай беше когато една порода хитреци го подхванаха и започнаха да го хвърлят обратно нагоре, късайки по-бавно падащи парчета, които после изяждаха. Те имаха доста изразена обратна захапка и явно дебненето на потъваща кльопачка им беше предпочитаното занимание.

Решихме да опитаме междувидова конкуренция. Отначало се ограничихме с конкуренция вътре в обитаемия слой – дънни или пелагични. Картинката от общия случай се повтаряше. Първо идваха малките рибки, после раците, накрая морските звезди изплюскваха всичко. Пелагичните риби обаче бяха друга опера. Когато пресипахме два вида риби в един и същи аквариум, те започнаха с густо да се изяждат едни други. Особено кръвожадни бяха тия с обратната захапка, които явно налитаха на всичко, стига да е по-високо от тях. Размерът няма значение. Български риби ще да са били тия. Потресени прекратихме експеримента и отидохме да обядваме и ние.

В общото помещение цареше вездесъщото униние. След като обядвахме (първо не помня какво, второ още не сме стигнали до кулинарията, явно е била някаква шведска изгъзица), решихме да поразпуснем малко преди следобедното гребане. Пушек от наргиленце, един прясно отпечатан брой на New Scientist и, сегиз-тогиз, мръсните чорапи на Пешо насищаха въздуха с ухания. Малко преди спокойствието да ни докара до тих бяс и последвалите заглавия по вестниците, се измъкнахме и тръгнахме да си дирим информатори. Капитанът на „Белоне” с готовност сподели с нас къде е най-добрият улов. На западния край на Червения връх, точно до плажа, се завихряло течение и рибите редовно попадали там. Ми хубаво пък, оборудвахме се с непромокаемите гащеризони, сложихме си и спасителните жилетки и когато окончателно приличахме на човечето от Мишелин, само че зелено, бяхме готови. Снабдихме една мрежа с две гумени шамандури и я натоварихме в лодката. Докато разплитахме гордиевия възел, който си бяхме спретнали предния ден, намерихме и карабинера на котвената верига, който мислехме за загубен. Не беше загубен, просто беше по-надълбоко. С тази добра поличба в джобовете си натиснахме греблата.

Или по-скоро натисна ги само единият, щото другият снимаше, пък и без това имахме само един чифт гребла и един чифт скоби за тях. Решихме проблема в индиански стил. Обърнахме муцуни по посока на движението, сграбчихме по едно гребло и се разквартирувахме диагонално в лодката. Гребането беше като с кану, само дето греблата бяха върло неудобни. И пак се придвижвахме по-бързо. И бяхме по-маневрени. Това гладът чудеса прави с изобретателността. Даже успяхме да настигнем Хелена и Евелина, които бяха излезли преди нас че да си хвърлят тяхната си мрежа. Бяха взели и Андерш, който изглеждаше искрено заинтригуван от странната ни техника на гребане. Предвид сръчността на всички ни, както и стабилността на лодките, му предложихме да го научим… ама другия ден, че да не прескача от лодка в лодка.

След залагането на мрежите девойките се заклатушкаха обратно към станцията, а ние с Пешо осъществихме остър завой на бакборд и се юрнахме към поредната порция острови. Видяхме една морска патица, която напук на шумното ни приближаване остана неподвижно чак докато не я доближихме на по-малко от метър. Като излетя видяхме, че е мътела и си е пазела яйцата. Стана ни едно такова виновно, снимахме яйцата набързо и напуснахме патешкия остров. Надявам се патенцата да са се излюпили благополучно. Сигурно бяха, щото редовно виждахме патици с патенца по време на разходките си.

 


Докато се подмотквахме, хвърляхме камъни да ги слушаме как цамбуркат и прочие лигавехме, взе да се здрачава. Пък в Швеция в късната пролет да се здрачава ще да е било някъде след десет вечерта. Единодушно заключихме, че сме гладни и обърнахме към станцията. Излезе вечерният вятър и се кикотехме като малоумни, докато лодката се изкачваше по поредната вълна. На пристанището ни посрещна професор Босе, който обяви че всички били много притеснени, щото нас ни нямало, пък скоро май щяла да излезе буря. Буря не излезе, но на нас ни стана мило и обещахме на Босе да го черпим бира. След вечеря се отдадохме на наргиле и по чаша вино, която мистериозно прерастна в бутилка, която мистериозно прерастна във втора. Легнахме си към един. Карлос отдавна спеше, а откъм другата стая се дочу протестният вопъл на Нима, когато Пешо безцеремонно светна лампата. Покрих си главата с възглавницата (тя затова се казва въз-главница, щото е връз главата) да не ги слушам и откъртих.

На другия ден трябваше да станем върло рано, че да приберем мрежите и евентуалния улов преди да стане време за лекция. В 5:30 едва успях да се удържа да не разплескам телефона си по отсрещната стена и се надигнах геройски от втория опит. Намерението ми подло да изхвърля Пешо от завивките беше подло осуетено от самия Пешо, който нахълта в нашата стая с подобни идеи. Ухилихме си се мръсно и се спуснахме към пристанището. Познатата операция от гащеризони, жилетки и лодка ставаше все по-бързо. Хелена и Евелина вече миеха тяхната си мрежа. Напсувахме ги от сърце и се юрнахме да съберем рибоците. Оказа се, че сме уловили една сьомга и една скумрия. Освен това бяхме уловили и поне петдесетина рака, които се катереха по мрежата в опит да изглозгат рибите. Точно бяха успели да им изпапкат очите, когато ние им нарушихме пиршеството. Като резултат имахме петдесетина доста вкиснати рака, които трябваше да отплетем от нишките на мрежата. А копеленцата как щипеха, можеха да скъсат неопренова ръкавица. На всичкото отгоре най-противно размахваха крака и отново се заплитаха в мрежата. В крайна сметка успяхме да се преборим с тях и се юрнахме към големия аквариум.

Щип-щибидидип

Не че щяхме да се опитваме да възкресяваме рибата, ама до него се намираше работната станция, където предния ден бяхме видяли няколко ножа за чистене на риба. Ама колко бяха красиви тия ножове, до ден днешен не съм виждал нещо толкова… толкова… опасно. Бяха с дебели дървени дръжки, доволно разпукани от солената вода, така че да легнат стабилно в ръката. Остриетата бяха дълги по повече от педя, широки към половин сантиметър и остри и гъвкави отвъд всякакъв полет на въображението. Очистихме рибата за има-няма десетина минути барабар с люспите и миенето. Нежно я положихме в кутия с лед в хладилника и се затътрихме към поредната лекция.

Нея я претупахме набързо, защото ни чакаше следващият излет с елементи на обучение. Щяхме да ходим в Мелничарския залив (Kvarnbukten). Подкараха ни по някакво шосе, което първо извиваше към сушата, заобикаляйки разни скалисти камънаци. Преценихме, че заобикаляхме Червения връх, да не хване някой швед да се потроши. После свърнахме обратно към морето и не след дълго се озовахме на скучно затревен пясък, неусетно преминаващ в скучно затревено море. Пясъкът беше черен, лепкав и наситен със сулфиди, сулфати, солфежи, симфонии и прочие смрадливи неща. Босе ръкомахаше с фаса си… може би фасомахаше, като за малко не го забоде в носа на една от докторантките. Тази диригентска дейност съпровождаше въодушевените му обяснения за някакви червеи. Въпросните твари се явяваха темата на докторската му дисертация и единодушно ги кръстихме босешките червеи. Има и нисешки охлюви, ама за тях няма да говорим.

Та босешките червеи са дебели и дълги и живеят в пясъка. Нищо интересно дотук, нали? Само дето точно тези живинки са измислили проблема с отпадъчната инсталация по доста необичаен начин. Вместо да се рият из подземията, да ядат всичко пред тях и да го оставят на спретнати купчинки отзад, те заравят цялото си тяло на дълбочина около 5-10 см и подават двата края над повърхността. Ядат от единия, храносмилат безметежно затрупани и отделят от другия. Може би като им омръзне сменят посоките, знае ли ги някой. Малко като първична система за подземен топлообмен, само дето нищо общо няма с нея.

Смрад на кристали

Кварнбуктен откъм сушата

Всичко на този свят си има край, включително и беседата за червеите. Пуснаха ни да се моткаме по плажа, белким намерим нещо интересно. Намерихме. Цял куп странни плоски елипсовидни варовикови образувания, с дължина между 5 и 25 см. Когато ги връчихме на Босе с неразбиращ поглед, той ни осведоми, че местните на това му викали „китови люспи”. Очевидно не бяха китови люспи, предимно защото китовете не разполагат с такива приспособления. Продължихме с неразбиращия поглед. Оказа се, че това са сепийни кости. Ама чакай, ще кажете, сепиите и другите мекотели нямат вътрешен скелет, а го раздават на черупки. Това е така, но някои видове сепии наистина отлагат варовикова плочка, която да ползват за опорна точка на плавателните мускули. Иначе казано, сепийна кост.

Докато ние бяхме събирали подобни чудесии, Босе доприпка гордо и показа черупка от мида. Същата като тая на Шел, ама изглеждаше по-амортизирана. Това било черупка от Исландско морско ветрило, която в Швеция била изчезнала преди 5000 години. С други думи, освен ако някой исландец сериозно не се ебаваше с нас, държахме в ръцете си истинска жива… е добре де, не жива, но истинска вкаменелост. Босе ревниво я уви в кърпичка и каза, че тая си е негова, ако някой друг иска такава, трябва да търси. С Пешо се спогледахме и започнахме да пресяваме пясъка… за съжаление без успех.

Половин босешки червей

Дърта исландска мида

Като ни писна от смрад на демонски чорапи, Босе ни подюрка обратно към базата. Хич не ни се минаваше по скучния асфалтиран път, така че му обяснихме намеренията си да се отцепим и да минем напряко през скалите. Той ни всичкодоброса. Всичкодобросването на Босе имаше три степени в зависимост от това колко беше доволен той от нас. Първата и най-ниска беше просто хитро намигване. Следваше намигване плюс изцъкване с ъгълчето на устата, а най-висшето одобрение се прояваваше с потупване по рамото. Само дето Босе май работеше в кланицата и добичето с пестник до тепаше. Потупването му беше в състояние да събори човек зад борда. Надлежно всичкодобросани се запътихме към скалите, разтривайки раменете си.

Скалите бяха много интересен тип. Уж гранитени, сиреч вулканични и ръбати, ама на места бяха загладени все едно отгоре им е имало море. То може и да е имало де, едно време с тия ми ти глобални затопляния кой ти казва кое какво е било. Слънцето печеше щастливо, но бидейки толкова на север не успяваше да ни опърли. Стотици чайки мързеливо се носеха над вълните, дебнейки нещо за закуска или в краен случай за обяд. Водата беше равна като тепсия и лениво казваше шляп. Да не беше толкова студена, като нищо се мятах да плувам. Върнахме се в станцията скапани, но щастливи. Не ни се занимаваше с експерименти, само минахме да нахраним добичетата и да подразним северния краб. После излязохме на поредната разходка с лодка, но интересните островчета вече ги бяхме изследвали, останалите скали бяха абсолютно пусти, а до по-отдалечените не ни се гребеше.

Решихме да се отдадем на кулинарство. Все пак риба ни чакаше в хладилника. Преди това обаче ни оставаше една последна задача, а именно да заложим мрежата за следващия ден. Метнахме я на същото място и си обещахме да станем по-рано, че да изпреварим раците. Изчистените рибоци натъркахме със сол и босилек, увихме в алуминиево фолио и хвърлихме във фурната за около половин час. Прокарвахме я с червено вино и някакви останки от картофена салата. Дадохме и на Карлос, че гледаше жално. Нима измърмори нещо за кретени, липса на контрол на качеството, паразити и прочие любвеобилни дивотии. На него не му дадохме. За щастие нямаше мърморещи шведи, щото те бяха вечеряли рано-рано в шест. Ние по това време точно хвърляхме мрежата. Някакси пак успяхме да си легнем към един.

На следващия ден (седми поред) се измъкнахме рано и успяхме да съберем рибата преди да са я оглозгали раците. За съжаление те вече бяха успели да се покатерят по мрежата и явно изваждането им ги вбеси изключително много, защото бяха още по-настървени да щипят и да се заплитат. В един момент Пешо ме попита дали може да откъсне един крак на един рак, щото добичето се било заплело така, че и йогин не можел да му помогне. Припомних си наученото от лекциите по зоология на безгръбначните и му рекох да къса смело, той ще порасне. В този дух работата продължи значително по-леко. Не че много напъвахме да късаме рачешки крака, ама някои бяха просто безнадежни случаи. Пък и ако съдехме по шестокракия краб в големия аквариум, това не е като да им е голям дерт. По едно време чух зад себе си злостна псувня, последвана от продължително хрущене. Обърнах се и видях как Пешо точно откъсва осмия крак на един рак. Подвуоми се малко и го хвърли с все сила в морето. На недоумяващия ми поглед обясни, че гадната твар не само се е била усукала в нишките на мрежата до степен да я скъса, ами и напористо се е борела с всякакви опити да бъде освободена. След петото поред ощипване (добре че бяха тия неопренови ръкавици) и непрестанни заплитания на вече освободени крака на Пешо му беше писнало и беше изтръгнал де що види крак по тоя рак. Пак добре, че му беше оставил щипките. Проклетийки си бяха тия твари.

Днешният улов се състоеше от една сьомга и един морски език, ама огромен, толкова голям не бях виждал досега. Изчистихме и ги положихме в пресен лед. Морският език се чисти много лесно, защото е кръгъл, плосък и всичките му карантии са побрани в една четвърт от кръга. Все едно режеш парче торта. Нему отредихме специална участ. Ама за това после. Все гумените гащеризони отръчкахме бързо към „Белоне”, щяха да ни развеждат из устието на фиорда.

Докато околните шведи безутешно бяха налягали по палубата, опитвайки се да поспят малко, аз мернах платна в близката далечина. Няма майтап, платна. Ветроходът „Кварнста” беше излязъл да се поразходи. Помахахме му щастливо и се заоглеждахме за нови интересности. За нещастие друго любопитно нямаше и примирено заехме стойка „Дългия Джон Силвър търси острова на съкровищата”. „Карибски пирати” беше излязъл преди три години, но местният народец още не възприемаше филмовите иширети и си караше в стила на Робърт Луис Стивънсън.

Иху, ветроход!

Акостирахме на един от островите, който на външен вид по нищо не се различаваше от останалите. Явно беше достатъчно стръмен, че да може нашата гальотка да допре борд ó него, ама друго нямаше. Скочих на брега и се огледах. Наоколо само червен гранит. Много ми харесва тоя гранит, ще си обзаведа сауната някой ден с него. И с обсидиан. Знамето им беше, аго, църно и цървено. Но да се върна към острова. Галантно се опитах да предложа ръка на разните там шведки, нали съм кавалер и прочие глупости. „Kan själv, vil själv!”, напсуваха ме те. Ми като можеш самичка, оправяй се самичка, отсвирих ги и аз и се отдадох на разходка. Морската вода беше кристална и трябваше да се внимава. На няколко места както си ходех по гранита и оп, нагазвах в неотличима някаква дупка. На няколко места видяхме локви, гъсто заселени с попови лъжички. Босе рече, че това били ларви на смрадливи жаби. Смрадливи или не, не бях виждал морски жаби, мислех че се въдят само в сладка вода. Пък да се надяват да прекарат целия си живот в дъждовни локви е меко казано шантаво. Все пак първата жаба трябва да е прецапала отнякъде, нали така. Само си представям как някой креационист би казал „А Бог тук сложи жаби насред морето, да се гаври с учените.”

Попаднахме на много интересна дупка. Беше около три метра дълбока, метър и нещо широка и с идеална цилиндрична форма. На дъното имаше огладени камъчета. Пълна мистерия. Все едно титан беше бръкнал с пръст в качамак или нещо такова кашесто. С Линус (архитекта с картите) с спуснахме на дъното, но не намерихме нищо, което би ни издало произхода на въпросния трап. Все по-мистериозно. Питахме Босе дали няма нещо общо с ледниците, все пак знаем, че замръзваща и размразяваща се вода може да потроши едва ли не всичко. Той ни потупа по раменете. Като се изправихме и изтупахме рече, че все пак не сме съвсем прави. Според последната теория тия дупки не са направени от вода, а от въздух под високо налягане, затиснат под ледовете и чакащ своя час да излезе. А стига бе. Виждал съм на какво е способен ураган, ама силата на тоя въздушен поток не можех да си я представя.

На тия им викат великански гърнета

Туристи

До дупките (щото те бяха няколко) пък гранитът имаше странно ръбати и странно правилни терасирани очертания. Дъната и стените на терасите имаха правилни кръгли дупчици с диаметър около 10 см и горе-долу толкова дълбоки. Дупките бяха подредени през една педя като перфорация и имаха подчертано антропологичен произход. Това пък какво е, питахме се потресено. Босе обясни, че от тоя остров се е копаел гранит за павета. Ама копането е било просветено, с други думи мързеливо. Изкопавали се въпросните дупки, образувайки квадрат с размери два на два метра. Само че по-дълбочки, някъде към метър. После в тях се спускали шашки от изобретението на Алфред Нобел, палел се фитилът и скалата самичка се разкроявала. Така получените блокове гранит се товарели на кораби и се извозвали някъде, където има (не)желаещи с кирки и свободно време да ги разбичват на павенца. Много гот.

По пътя обратно към станцията шведковците съвсем изпопадаха, а ние с Пешо спорехме дали ония тлъсти контури на брега на отсрещния остров са тюленоподобни скали или скалоподобни тюлени. Спорът ни беше прекъснат от самите скали, които се гмурнаха във водата и доказаха извън всякакво съмнение, че са тюлени. Ураа, видях тюлени. Кварнста още се размотаваше напред-назад, ама вече не ни се занимаваше с него. Имахме експерименти да правим. Решихме, че трябва да си сверим работната хипотеза и евентуално да извадим още работни екземпляри. Все пак част от рибешката ни популация беше сериозно поразена от друга част от рибешката ни популация. Окрилен от внезапна идея, Нима натовари Карлос на една ръчна количка и се опита да го хвърли в пристанището със заръката да събере там каквото реши. За щастие Ел Чупито успя да се вкопчи здраво в количката и не можа да бъде стоварен в морето.

Морски вълци

След експерименталната част беше време да се погрижим за себе си. Хванахме ферибота „Клас Вилхелмсон”, който срещу десетина крони и половин час ни стовари в Люсешил. Напазарувахме картофи, гъби и други бъдещи гарнитури към рибата. Отново се прибрахме с ферибота. Баси скуката. Пред станцията Линус и Андерш отново си подхвърляха топка, но тоя път се бяха покатерили на по един стол, че да вкарат елемент на предизвикателство в играта. Изгледахме ги шокирано и се заехме с готвене. Пешо сътвори някаква вълшебна панировка и опържи морския език. Половината сьомга направихме отново във фолио, а другата опържихме. Аз пък направих картофена салата с ремуладен сос, а гъбите задушихм в масло и магданоз. По едно време изскочи и един грамаден паяк-вълк. Бая бързо тичат тия гадинки. Опитахме се да го опържим и него, ама избяга, животното. Нищо, другия път.

Сссссладка рибка

Междувременно Робин викингът беше спретнал две девойки да белят картофи, а той самият самоотвержено разкрояваше едно свинско каре на пържоли. Да живеят викингите! Бяхме свършили виното, та прокарвахме рибоците с вода, ама не ни пречеше. Лапахме щастливо и мучахме доволно. Един от шведковците пита дали може да ни пробва рибата. Дадохме му. Възхитен си поиска още. Рекохме му да дойде с нас другата сутрин да съберем мрежата. Готово, подскокна той, кога ще ходите? Като чу за ставането в пет сутринта изведнъж реши, че все пак не му се яде чак толкова риба пък. Повече за нас.

След вечеря излязохме на разходка с лодка… че и трябваше и мрежа да залагаме. Взехме и Андерш с нас, нали искаше да се учи как да гребе по черноглавски. Водата беше огледална, нямаше нито една вълничка. Само нашата лодка се придвижваше с тихичко пляскане. На едно място с шумничко, когато Андерш реши да се премести и едва не ни обърна. Абе бели кахъри. Като се уморихме, се прибрахме да си легнем.

На другата сутрин събрахме рибата без разрушения и рачешки жертви. Тоя път морски език нямаше, но пък сьомгите бяха три. Ооох на дяда. Тях обаче не ги ядохме него ден, щото него ден имаше други неща за ядене. Ще стигнем и до там. Важното е, че имахме сьомга и тя търпеливо ни чакаше, затрупана с лед. Като се поизчистихме, се натоварихме пак на „Белоне”. Само че този път не към устието на фиорда, а нагоре към сушата. Щяхме да гледаме живот по скалите. А живот имаше бая. Тук някоя чайка се сляла с околните камънаци, там сокол скитник се носеше лениво, търсейки манджа. Намерихме даже и гнездото на сокола, кацнало на един гранитен ръб. От звуците на дизела не можахме да чуем малките соколчета, но долитащата майка с нещо в човка ни беше достатъчно доказателство.

Като споменах дизел и чайки, трябва да направя неизменната връзка между двата феномена. Принципно чайките са доста малоумни пернати. Майките имат специално червено петно на клюна си, че да научат малките си да подават муцка за манджа. Кълват всичко, което докопат, с плахата надежда че може и да става за ядене. И все пак имат достатъчно акъл, за да свързват дизеловите двигатели с манджа. Все пак шансът корабчето да е риболовно не е никак малък. А нашето беше точно такова. Хвърлихме трал и загребахме де що има из осемдесетметровата дълбочина на фиорда. За един час мрежата беше претъпкана и се заехме със сортиране на улова.

Бяхме хванали има-няма стотина кила треска. Беше толкова много, че напълни два от грамадните фризери в станцията. Които на другия ден се развалиха и треската се вмириса. Освен треската имаше цели роти дънни риби, включително и един скат с най-шантавите очи на света. Зеницата имаше форма на звезда, а ирисът беше златен. Дънните риби бяха сериозно пострадали от рязката смяна на налягането и очите на всички бяха изпъкнали като топчета. Още не мога да реша дали изглеждаха смешно или ужасяващо.

В очакване на манджа

Изловихме всичката треска 

Пълен потрес, нали?

Гладен Пешо

Скатът със златните очи

Освен рибоците бяхме издърпали и около двайсет кила скариди, плюс още няколко лангусти, дълбоководни морски звезди и един два прави рака. Имаше и стриди. Брех, за пръв път виждах, нали ги водят деликатеси, афродизиаци и прочие благини. Набързо изсърбах една. Те нали се ядат живи, от това по-прясно няма накъде. Имаше вкус на студен сопол. Подозирам, че ако бъдат придружени от лимон, хайвер, шампанско и мъглявото обещание за филе миньон, ще мога да ги понеса. Пешо да не види нещо и той засмука една. Пробутахме една и на Робин да му гледаме сеира, след което цялата лодка май оправи поне по една стрида. Сополива история. Решихме да си спретнем парти със скариди, пък останалата риба щяхме да я мислим. Щяхме, ама тя се развали, както вече споменах, и не я мислихме. Имаше толкова много, че замеряхме чайките с нея. Те пък я ловяха още във въздуха, голям майтап.

По някое време обърнахме към станцията. На палубата нямаше място от всичката риба, така че благородно я отстъпихме на екипажа, да ѝ бере гайлето, пък ние се навряхме в трюма. В станцията ни чакаше интересна гледка. Раците бяха решили да си сътрудничат и да избягат. Понеже не разполагаха с лъжици за изкопаването на тунел, бяха решили проблема по-радикално. Пет от тях се бяха покатерили един върху друг в ъгъла на аквариума, а шестият се беше изкачил по тях и прекрачил над ръба. Когато влязохме в помещението точно се засилваше към вратата. Върнахме го обратно, смъмрихме останалите и им дадохме да ядат. Проведохме няколко експеримента без да има изядени морски свинчета или други зверчета, след което ни стана скучно.

Осени ни гениална идея. Да идем до Мелничарския залив да си потърсим и ние дърти вкаменелости. Карлос реши да продължи да ухажва кюрдката, пратихме и Нима с него да не ни черни живота. Хубаво де, ама как ще идем до залива? Знаехме че е еее, там някъде зад баира, ама един час не ни се катереше, пък бяхме забравили скучния път по равното. Рекохме да питаме, аджеба, като моторниците се ползват за научни цели, ние може ли, аджеба, да я вземем и ние за научни цели… търсенето на вкаменелости е научна цел, нали така? Макар и користна. Намерихме ние Босе и го питахме. Той цъкна, намигна ни, потупа ни по раменете и ни показа къде висят ключовете за двигателя. Когато започнахме отново да си усещаме ръцете, се отправихме към пристанището.

Ключовете за двигателя действаха по малко необичаен начин. Отваряха катинар, който заключваше извънбордовия двигател “Yamaha” за една скоба. След като скобата бъдеше отворена, двигателят се спускаше и се палеше с въженце, както си знаехме от филмите.  Нямам представа кой точно беше моделът, но май беше тоя с 15 конски сили. Достатъчно, че да подкара нашата черупка с минимум 15 възла, което е и нормална скорост за каране на водни ски. Кикотейки се като кретенчета, смело зацепихме вълните. То вълни нямаше, ама ние зацепихме. Естествено, сменяхме се на двигателя, щото беше голям кеф да управляваш. Да легнеш по корем на носа и да гледаш как водата се пени на 20 см от лицето ти също беше кеф, та винаги имаше с какво да се занимаваме.

Когато вятърът донесе до носовете ни миризмата на сяра, бяхме стигнали. Искахме да докараме моторницата до брега, че да не я отнесе някое случайно течение или стадо русалки. Само дето заливът беше толкова плитък, че двигателят ни заора в пясъка и трябваше да слезем да бутаме. Проблем няма, ние си бяхме с гащеризоните. На носа на лодката имаше вързано въже, аз го сграбих и почнах да тегля. Връчих фотоапарата на Пешо да ме снима как геройски дърпам лодка из водата. После и той поиска да бъде сниман. Докато ми подаваше апарата, Пешо го пусна. За пореден път. В смисъл редовно го правеше тоя номер, закача си примката на китката, снима и като ще ми го подаде – го пуска. Направо изтръпнах. За пореден път. Спрях и почнах да го псувам гръмогласно на колкото езика можех. Той се заливаше от смях. В следващия момент и двамата осъзнахме, че моторницата обаче не е спряла и половин тон лодка нацели Пешо право в челото. Беше мой ред да се заливам. Внезапна карма! Снимах го и продължихме да цапаме към брега.

След дълго ровене и проклетисване успяхме да намерим две от древните миди. По една за всеки, хей, ура! Събрахме и доста дяволски нокти, на които в Швеция викат мида бръснач, а в Испания даже ги ядат. Взехме и няколко шепи китови люспи, да има да се гаврим с хората. Заваля дъжд и деликатно ни прокуди от плажа. Нагазихме във водата, което предизвика друг един интересен момент. Как да се качим на лодката, без да я обърнем?  Първо се покатери Пешо, докато аз висях от другата страна за противотежест. После повдигнах неприлично дълъг крак и, внимавайки да не ми влезе вода в гащеризона, деликатно прекрачих през борда. Доволни и сравнително сухи запърпорихме обратно към станцията. Там докторантите точно приключваха със сортирането на мрежата от катера. Решихме да им помогнем, деликатно отмъквайки няколко морски звезди и шантавия скат със златните очи. Напръскахме ги с лак за коса и ги кютнахме на покрива да съхнат. Една чайка отнесе ската, но морските звезди успяхме да изсушим доволно, че да ги подаряваме после.

Време беше за купон. В изблик на загриженост дали ще стигне манджата, докторантите бяха купили десет кила атлантически скариди. За всеки случай. Бяха опънали и една дълга-предълга маса в класически викингски стил, застлана с хартиена покривка, в модерен икейски стил. Представям си как след 1000 години археолозите ще говорят за късноикейската епоха. Започна се едно просветено (щото слънцето грееше до посред нощ) заплюскване и запиване. Атлантическите скариди бяха върло солени. Не че не бяха хубави, обаче тези от фиорда бяха просто фантастични, не помня някога да съм ял по-хубави скариди. За нещастие ни свърши бирата. По-скоро на Карлос му свърши бирата, щото само той си носеше, ние безсрамно го окрадохме. Решихме да поправим тази социална несправедливост.

Когато всички други шведи вече изпразваха втора бира, с други думи 15 минути по-късно, с Пешо внимателно се изнизахме от залата за лекции, отмъкнахме ключовете от моторницата  и зададохме курс пет градуса надясно от залязващото слънце, право към Люсешил. В лодката имаше около половин педя вода от следобедния дъжд, ама дреме ни на нас, карахме си боси. В Люсешил акостирахме на яхтеното пристанище и се завряхме на нечие празно място, искрено надявайки се собственикът му да не се върне скоро. Пешо отръчка за бира, а аз останах да го чакам, че не смеехме да оставим моторницата така. Една чайка усърдно се опитваше да насере главата на друга, а слънцето беше оцветило прозорците на местната черква в адски пламъци. Пешо се върна и поехме с пълен напред обратно към Клубан. За щастие слънцето грееше в гърба ни, така че може би останахме незабелязани от прозорците на станцията. Истински десант, ръйш ли.

Шведи купонясват

Скаридьииии

Първата ни работа обратно на купона беше да си подсигурим алиби. Почерпихме професора и докторантите с бири и с чиста съвест се заехме с доунищожаването на скаридите. Показах на шведковците как се носят повече от четири бутилки в една ръка, което доведе до опити колко точно бутилки могат да се носят в една ръка. Шест. В случая с Робин – три от Corona и три от Staropramen, но шест еднакви просто нямаше начин. Странен человек. После пък се заехме с градежи. С кенчетата нямаше проблеми, можеш да вдигнеш кула до тавана, ама бутилките бяха предизвикателство. Точно бях подредил три бутилки Corona една върху друга (празни, разбира се) и се готвех да сложа четвърта, когато една колежка най-подло и злоумишлено ме бутна. Цялата конструкция се срина, разбира се. Също толкова подло и злоумишлено я полях с най-близката чаша, която за мое най-голямо неудовлетворение се оказа пълна с вода. Някъде по това време решихме, че ни се спи. Не бяхме залагали мрежа нея вечер, ама беше вече тъмно, сиреч някъде към 1-2.

 





Следващият ден беше отреден на писане на доклади по проведените експерименти. За целта разполагахме с миниатюрна зала с четири компютъра на последния етаж на станцията. Аз там можех да вляза само седнал. Баси, нали шведите се предполагаше да са високи и да строят просторно. Мизерии северняшки. Написахме гениалните си изводи за три часа. Като най-бързопишещ аз бях окупирал клавиатурата, а Пешо, Нима и Карлос се надпреварваха да говорят глупости. Естествено, когато Нима си впрегне акъла в работа, има доста сериозни проблясъци, та успяхме да сътворим нещо прилично.

После пак ни беше скучно. Решихме да изследваме де що има необходено кътче по станцията. В мазето на спалното помещение намерихме една грамадна паяжина с един грамаден паяк-вълк в нея. Взехме го на пръчка и се юрнахме да го показваме наоколо. Как се взима паяк-вълк на пръчка си е цяла история от Ръдиард Киплинг, щото тия добичета са едни от най-скоростните паяци в Европа. Оказа се, че един от колегите има арахнофобия. Идеята ни за състезание между него и паяка беше посрещната с безмилостен отпор. Ех. Оставихме паяка на мира и проверихме дали някой би ни спрял при опит да секвестираме моторницата. Никой не ни спря, взехме Карлос за талисман и се понесохме из фиорда. Явно кюрдката не поддаваше. Намерихме един много интересен закътан плаж. От двете страни имаше скали, а между тях покрит с пясък полумесец. Въпреки непрестанното слънце последните няколко дни водата продължаваше да бъде студена. Не можеше да стопли туй северно сияние и туй то. В единия край на плажа имаше колиба, в която намерихме вила и обгорен клон в стил „Одисей ослепява Полифем”. Оставих Пешо и Карлос да се превъплъщават в гръцки митолози и се покатерих на едната скала. Как се катери човек по скала, облечен в зелен гумен гащеризон е друга история от Ръдиард Киплинг. Нямаше такова хлъзгане. Гледката отгоре обаче беше фантастична.

Паяк-вълк

Скалички, плажчета... студ

Пешо и Карлос бяха решили, че е време да тръгват. От висотата на позицията си можех да се насладя как Пешо се опитва да запали двигателя. Явно беше време да се спускам. Намерих си една много лесна пътечка надолу, която имаше един-единствен недостатък – свършваше над около метър дълбока вода. Нищо работа, моят гащеризон стигаше на метър и половина поне. Скокнах във водата и заплясках към лодката. Досега не бях взимал моторница на стоп.

В станцията беше все така отегчително. Андерш и Линус пак си подаваха топка, но този път бяха курдисали столовете върху маси и се бяха покатерили отгоре им. За още повече забавление, нали. Какво да ги правиш? Отидохме да готвим. Вече не помня точно как приготвихме тая риба, но накрая имахме седем различни блюда, като се броят и гарнитурите. Отдадохме се на наргиле и примижавахме срещу бавно топващото се в морето слънце. Идилия.

На следващия ден щяха да ни водят в морския музей в Люсешил. Казахме здрасти на паяка-вълк в общата стая и бяхме възнаградени със сърцераздирателния вопъл на Йохан Арахнофоба. Ухилихме се злорадо и тръгнахме към „Белоне”. Морският музей беше много красив, имаше какви ли не морски щуротии в него. И ги бяха подбирали по руски маниер, да са колкото се може по-големи. Видях омар дълъг към метър и половина, а до него крив рак с диаметър по-голям от чиния за пица. Имаше и две гушкащи се риби. Викат им така, щото редовно се врат една в друга. А те горките бяха толкова грозни, че направо да ти се доплаче. Видяхме и всякакви възможни акули, от по-малки от пръст до грамадна синя акула. Красота и кръвожадност отвсякъде. След тоя музей и Хановерския воден свят половин година по-късно спрях да ходя по морски музеи… нищо ново не могат да ми покажат.

Морски таралеж

Не се ебаай с мен

Фотогеничен охтопод

Имаше и беседи за местния поминък и занаяти. Оказа се, че Фискебекшил и Люсешил са били процъфтяващи рибарски селища. Наесен, когато минават пасажите от херинга, фиордът бил толкова тъпкан с риба, че човек можел едва ли не да премина от единия бряг на другия, ходейки по рибешки гърбове. От херингата извличали рибено масло, а костите правели на тор. Въпросната странна зеленясала покривовидна конструкция, която с Пешо поругахме на четвъртия ден от разходката, се оказа скеле за сушене на мрежи. Достъпът бил забранен, щото била изгнила и можела да се срине. Точно така, изгнила беше. За щастие не се срина.

Купихме си по едно пиратско знаме от музейния магазин и седнахме на една котва да чакаме. Девойките щяха да ходят на пазар. Леле како. Босе пушеше фас след фас, заформихме колония от врабци-пушачи. Ходих да закича „Белоне” с пиратското знаме, ама ме беше срам да се кача по мачтата, та го вързах над капитанската рубка. Обещах си довечера да свърша тая работа. Вързал-невързал знамето и се чу оглушителен гръм. Ко стаа бе? Босе ни светна, че наблизо има военноморска база и чат-пат провеждат учения. И таз хубава, що не ми го каза това преди да се окаже, че плаваме под пиратски флаг? По обратния път към Клубан се натъкнахме на ескадрен миноносец. Беше оцветен в пясъчно. Кой по дяволите боядисва военните кораби в жълто? Боядисват се в сивозеленикакво, да се сливат с моретата и мъглите, каква беше тая простотия? Шведска им работа. Сигурно камуфлажните им униформи са в розово и оранжево.

'сичките маймуни

На кея на Клубан се снимахме всичките накуп така прощално. Дори и Пишман Орнитологов беше излазил отнякъде с вездесъщата си бутилка. Докато останалите се чудеха каква глупост да подхванат, с Пешо се метнахме в моторницата и отбръмчахме. Този път към устието на фиорда и откритото море. Нашата черупка в открито море, представяте ли си? Не че беше кой знае колко развълнувано, ама пак ни лашкаше доволно, а при висока скорост усещането беше все едно шофираме по селски път. Измислихме си игра – морско родео. Единият се хваща здраво за въжето на носа, а другият прави каквото се сети с двигателя, опитвайки се да го събори. Голям майтап. Докато каубойствахме по тоя начин, се натъкнахме на нещо като лагуна. Само дето беше пълно с кал и някакви лиани, а не с кристална вода по карибски образец. Калта беше до колене. Клекнахме значи и направихме колекция сърцераздирателни снимки как затъваме до кръста. Едни лебеди ни гледаха подозрително. Изгледахме ги и ние подозрително, какво търсят лебеди в морето?

Върнахме се в станцията, където ни чакаше малка изненада. Хелена и Евелина бяха направили списък за почистване. Иначе казано, кой каква част от станцията трябва да изближе. В изблик на равноправие бяха оставили общата стая за себе си. Тя беше най-чиста, щото всички така или иначе я подреждахме и чистехме всеки ден. В изблик на равноправие решихме да ги накараме да чистят и те. С други думи точно за десет минути превърнахме стаята в пълна кочина и с чувство на добре свършена работа се заехме с нашите си задачи. Докато ровехме за почистващи препарати в кухнята, се натъкнахме на два грамадни чугунени тигана, може би имаха 40 см в диаметър. Едвам се вдигаха с една ръка. Направихме си палачинки. Грамаааадни палачинки с де що беше останало нещо за ядене в хладилника. Кеф!

Помогнахме на девойките с... цапането

Стабилно напалачинкени решихме, че ще се поразходим малко, след което ще ходим на сауна. Пъхнахме две бири в каче с лед и защъпукахме към топлото. Йохан Паякомразецът вече беше там подръка с една мацка. Развалихме им веселото и щастливо отворихме по леденостудена бира. Кеееееф. Като ни напече, решихме да се бухнем в пристанището. Водата беше дванайсет градуса. Дори не я усетихме. Само дето за малко не се наденах на котвата на „Белоне”. След още малко подгряване в сауната оставихме влюбените гълъбчета да изневеряват на гаджетата си и се запътихме към койките.

Единадесетият ден беше ден за презентации. Тъй като с Пешо имахме богат снимков материал от обикалянията ни по островите, услужихме със снимки на нещастните люде, които нямаха фигури за показване. Освен това оборвахме събраните им данни на общо основание. Една група твърдеше, че по островите яйцата биват изяждани предимно от други птици, щото дървените им яйца с пластилин имали само триъгълни белези. Ние обаче имахме снимка на яйце, изплюскано от видра. Едни други пък разправяха, че само чайки гнездели по островите, а патиците предпочитали бреговете. Ние пък имахме снимка на патица, гнездеща на остров. Естествено, някакси бяхме забравили да им кажем за тях. Те си бяха поискали снимки на каквото искаха да кажат, а не на другото. Ние най-подло показахме всички снимки. Е, без тия от сауната.

След презентациите исках да се покатеря на мачтата на „Белоне”, че да я закича с Веселия Роджър, но някой вече беше свършил тая работа. Ми хубаво пък. Ще си прибера мойто си знаме тогава. Ама-ха! Изядохме всичко останало от хладилниците и отидохме да си чакаме автобуса за Упсала. Пътьом забърсахме един гаечен ключ, защото трябваше да почетем древна студентска традиция. На разклона, където трябваше да дойде автобусът, имаше табела указваща разстоянието до близките паланки. Традицията повеляваше на последния ден на всяка практика студентите да обърнат наопаки табелата за Фискебекшил. И ние като всички. Кютнахме се да чакаме нафтобуса.

"Белоне" под пиратски флаг

Два километра до Лишкебексиф

А него тъпо и упорито го нямаше. След първия час се поразходихме наоколо и намерихме един трактор от предвоенната епоха. Решихме да потърсим и ремарке, да се натоварим всичките на него и айде към Упсала. Ремарке обаче нямаше. Междувременно автобусът най-после дойде, само с два часа закъснение. Всички моментално заеха по две седалки и се разплуха да спят. Включително и аз. Съвсем ми бяха свършили батериите. Тих напоителен дъжд мацаше прозорците, правейки околния пейзаж не само тотално безинтересен, а и абсолютно неразличим.

По някое време спряхме на едно кафе да пият шофьорите кафе. Студентлъкът се надигна и тръгна да си дири нещо за ядене. Продължаваше да вали. Вътре в кафенето имаше много интересна рекламна акция на чадъри. „Чадър”, пишеше там, „50 крони. Ако вали – 40.” Рекох си на акъла, че това само в Скандинавия може да се види. У нас сигурно щяха да вдигнат цените при дъжд. За беда акълът ми беше напълно съгласен с мен.

Последната част от пътуването премина при приповдигнато настроение. Шведковците бяха щастливи, че се завръщат в цивилизацията. Пешо се опитваше да нахрани Нима с чорапите си, аз глозгах някакви ядки и ги гледах ухилено. Някаква мацка пък се опита да нахрани друга с цял банан… небелен. Това шведките са интересни твари. Накрая автобусът стигна и до Упсала. Стоварих се на биологическия факултет посред бял ден, в осем и половина вечерта и се заклатушках към квартирата си. Тя тогава се намираше на майната си, ама Ръдиард Киплинг съвсем без истории остана от мен…

Явно не си спомням чак толкова много, разните римища и барселонища виждаха толкова писане за 3-4 дни разглеждане, а тука след почти две седмици едва туй успях да сътворя. Лошо, Седларов.