неделя, 30 септември 2007 г.

Мисли в мъглата

Трите обсипани със светлини островърхи кули на катедралата се изправят пред мен и пронизват небето. Сякаш Посейдон в безбрежния си гняв е забол целия град на тризъбеца си. Влажно е. Цял ден над Упсала се лее кротък есенен дъжд, потропващ по перваза на прозореца ми. Няма вятър и не е студено. Само небето тихо плаче и сълзите му се стичат по всички нас, дребни хорица, забързани нанякъде, сгушени в непромокаемите си дрехи, ругаейки тихичко, когато те се окажат не съвсем непромокаеми. Тук-таме се вижда някоя отворена душа, която със смях подлага лице на дъжда и оставя капките да отмият грижите й. Останалите минувачи гледат скептично тази проява на радост, а дъждът ритмично потропва.

Прибирам се от кръчмата след осемчасова смяна. Въпреки голямата лудница на моменти, не съм уморен. Шефът ми беше нов. Мързи го да диша. Или това, или е толкова нов, че не може да си състави преценка за нещата и това какво и колко му трябва. Добре, че беше Албена, щях да изкукуригам иначе. Иначе е свестен тип, ама човек трябва да го държи изкъсо, за да не се разсейва.

Мислите ми блуждаят. Грайферите на планинския ми бегач ръмжат по мокрия асфалт. Заслушан в хипнотичния им ритъм, усещам че нещо не е съвсем наред. Откривам го бързо. Твърде тихо е. Часът е някъде след 1:30 през нощта, улиците са неестествено пусти. По това време в събота срещу неделя из града е пълно с върлуващи студенти. Не и този път. Не виждам никого, не чувам никого. Леката мъглица поглъща и без това оскъдните нощни шумове. Небето е сиво. Все едно някой е нарисувал картинка, но не му е стигнало времето и е оставил сив фон вместо небе.

Внезапно се чува звън, после втори и трети. Дълбокото им звучене разцепва нощната тишина и ме кара да се опомня. Камбанарията на катедралата е ударила два без петнадесет. Всички нормални хора навлизат във втория си цикъл на съня. Само аз се нося из притихналите улици, сподирен от ситни капчици вода изпод гумите на колелото ми...

понеделник, 20 ноември 2006 г.

За дърветата и лекторите

Мнозина от вас в един или друг момент.. най-вероятно насред тежки пиянски нощи или на следващото утро.. са си задавали въпроса "Защо сме тук?" Понякога поводът да зададем този въпрос не е самото наше съществуване, а персоната... обикновено от женски произход.. в нашата непосредствена близост. Е, поне на гореспоменатата сутрин. Самият аз обаче се съмнявам, че е имало толкова много вариации на въпроса относно.. дърветата. Освен техните очевидни индустриални, естетически и кислород-произвеждащи приложения.. а, и едно от най-важните - запълването на гори.. дърветата имат една много често срещана, но рядко забелязвана особеност. Не, не жилища за катерички. Те кондензират дъжд. Мога да си представя как някои от вас примигват и прочитат целия абзац отново, докато други ровичкат за екземпляра си от "Музика на душата". Не, приятели, нямам намерение да крада от Тери Пратчет. Просто слушайте.

Валеше. Е, все пак е есен и аз съм в Швеция.. чудо голямо. Съвсем леко препръскваше, едвам се усещаше на кожата и почти невидимо с просто око. Тъй че реших да оставя дрехите си за дъжд на полагаемото им се място - в гардероба. Якето ми щеше да ме пази достатъчно. Или аз така си мислех.. карах колело с пълна скорост към университета, наслаждавайки се на миниатюрните капчици жилещи ме по лицето, когато коварен дървовиден горски обитател умело изля половин литър вода във врата ми. Няма нужда да споменавам колко бях ощастливен от безплатния душ. Следващите сто и няколко дървета, покрай които преминах, решиха да последват примера на другарчето си и щедро да ми предложат дневния воден запас на някое малко село. Десет минути по-късно, ругаейки на поне четири езика, седях на първия ред на лекционната зала. Водата капеше от косата ми и се стичаше на деликатни ручейчета в средноголяма локва - очевидно не бях единствената жертва на дървесната революция.

Следващото нещо, което видях, беше как професор Ларс Хелман влиза през вратата на залата.. напълно сух. Значи, мисля си, той е швед (аз пък не съм) и има значително повече опит в избягването на водните удари. Оказа се, че е обяснението е доста по-тривиално - изхитрил се е да дойде с автобуса. Лекцията можеше да започне. В момента, в който чух този човек да говори английски, нацупването ми не само се обърна с главата надолу, ами направи и двойно салто-мортале. Проф. Хелман, ако някога прочетете това (добре де, ако научите български и вземете, че го прочетете), моля не се обиждайте. Въобще нямам нещо подобно предвид. Вие сте страхотен преподавател със страхотна усмивка.. но сте и шведският Терминатор. Приятели, представете си висок широкоплещест, синеок мъж с много високо чело и дълбок глас. Липсваха му само слънчеви очила и мотор. Е, предполагам, че е малко трудно да се кара мотор в Биомедицинския център. Поне не и когато наоколо има хора.. обаче от дългите коридори стават прекрасни писти. И когато професорът каза: Yoou haave to produuce aantiboodies със същия австрийски акцент.. ами, трябваше бързо да си озаптя лицевите мускули, преди да се разсмея с глас. Проф. Хелман, благодаря Ви за чудесната лекция и за това, че направихте деня ми по-светъл!