сряда, 26 септември 2012 г.

Биолози на конференция или как се ходи на Октоберфест без пари



Сива утрин на цветен есенен ден,

когато дърветата мокро блестят



Някъде през февруари Каро, мойта (за съжаление вече бивша) колежка, на чиято сватба в лозята бях канен миналата година, ме пита дали ще ходя на Zomes 7. Питам това пък какво е, звучи високотехнологично и с лек нюанс на повръщано. Оказа се, че съм почти прав и в двата случая. Zomes е серия международни конференции на учени, работещи по проекти много сходни на моя. Провеждат се веднъж на две години в най-извратени точки на планетата (Токио, Тел Авив, Сан Диего) и този път се беше паднало да е в Мюнхен. Колко интригуващо, помислих си, от много време се канех да ида до Бавария. Погледнах датите: осемнайсети до двайсет и първи септемврия (се чипуркам в Месемврия). Погледнах календара... третата седмица на въпросния месец. Леко мъгляви идеи с алкохолен оттенък започнаха да се утаяват в сънанието ми. Набързо направих справка и се оказах прав. Конференцията свършваше точно навреме за първия уикенд на Октоберфеста, митологичния мокър сън на всички биропийци по света. Три седмици промишлени количества (скъпа) бира, плюс пияни мацки в щедро изрязани роклички. Айде на симпозиум! 

Точно се бях решил да ходя, когато шефът се промъкна да ме пита дали ще ходя на ICAR във Виена. Интернешенъл конференс ъв Арабидопсис рисърч. Учтиво му отказах поради три причини. Първо, не ми се занимаваше да слушам дивотиите на цял куп хора, занимаващи се с циркадни ритми, регулация на цъфтенето, геномни удвоявания и прочие зарзават, особено като мога да ида да слушам лекции, които ще са ми от полза. Второ, ICAR струваше 400 евро. Zomes за студенти е 150. Като чу второ, Андреас миряса и каза, че съм много прав да отида в Мюнхен (все пак той ми плаща разноските по командировките) и не ми се наложи да изтъквам третото, а именно, че тая конференция ми е посред лятната отпуска, да им се не види и на манафите. 

Разгледах самолетните билети. Разгледах ги пак. Напсувах въздушния данък на Германия и си купих билет за влака. Общо взето пак толкова щеше да ми излезе като време, но поне щях да си чета удобно без да си запушвам ушите с коленете и да се чудя чий гигантски задник ще ми деформира куфара този път. Оставаше да си намеря къде да спя. Пуснах деликатно запитване сред мюнхенските си контакти. Понеже конференцията ми беше само в работни дни, а аз съм си нагъл, си запазих пътуването от събота до следващата неделя. Естествено, не исках да товаря някого с моята особа за чак толкова време, хората не са гостоприемни като мене, поради което се опитах да измуфтя няколко човека да им гостувам по два-три дни. Оказа се, че хората са точно толкова гостоприемни, колкото и аз, и щях да остана през цялото време при едно девойче, с което се запознахме в Швеция. Казва се Любов и е боксьорка. Много объркващо. Който му стиска, да се пробва. Пукни се от яд, Емануиле. Естествено, казах че ще се реванширам, стига да си измисли как. Измисли. 

И така, един хубав ден, чаааак около миналия петък, мечето Пух може и да е живеело в една гора, но аз имах багаж да стягам. Тениски, боксерки, зарядни, чорапи, вето на половината чорапи, замяна с чорапи без дупки. Шейкър, нож, тирбушон и някои други инструменти на занаята ми, които даже нямам идея как се казват. За щастие никой друг също не знае, още по-малко за какво служат, така че мога да спокойно да мина метър с названия като "мачкатор", "обрезвачка за бутилки" и "кожодер за лимони". Бях канен на коктейлно парти с условието аз да правя коктейлите. Вие за какъв реванш си мислехте? Този вариант напълно ме устойваше, защото щях да си правя нещата както аз обичам - големи, вкусни и с достатъчно градус да накарат слон да вижда сиви човечета. Като мене, нъл тъй. 

В събота сутринта, прясно избръснат и със зареден догоре Kindle, си взех куфара, чантата на едното рамо, тръбата (търбата, както казват по северозападному) с постера на другото, нахлупих си федората, установих че изглеждам като абсолютен кретен, което своевременно компенсирах с кръвнишки недоспал поглед. Ставането в 6:30 в събота не е нещо, което одобрявам. Особено, когато трябва да ми се случва на мен. Натоварих се на влака, разположих се удобно във второкласен вагон излязъл от мечтите на колективния ползвател на БДЖ. Само ще кажа, че имаше безплатен безжичен интернет. ОК? ОК. Имах добрата идея да прегледам една книга по репродуктивна медицина, но в крайна сметка продължих с преговарянето на Колелото на времето. Все пак последната книга излиза през януари 2013, трябва да съм подготвен. Брандъне, да си опичаш акъла, че мътните та взели ако и ти са гътнеш преждевременно. 

Подобно злодеяние не остана ненаказано и в Залцбург бях преместен, щото някакъв чичо имаше наглостта да резервира мястото, в което аз бях разположил достолепието си. На всичкото отгоре, като седнах до една дама на средна възраст, веднага бях въвлечен в дискусия колко противно нещо са това таблетите. Аз веднага и от сърце се съгласих с нея, но после изтъкнах, че Kindle-ът не е таблет, а четец за книги, който може да влиза в интернет, да пазарува книги от всяко място с наличие на отключена мрежа, да чете въпросните книги на глас, както и да ги прелиства и да запомня докъде съм стигнал с четенето. В крайна сметка госпожа доктор адвокатката се замисли дали да не си купи и тя подобно нещо. След това безпощадно нападна айфоните, липсата на лична комуникация в съвременния свят и организацията на образованието като цяло. На което аз изтъкнах, че айфоните са позлатата и дантелата на 21-ви век (никой няма нужда от тях, но всички свраки умират да ги имат), липсата на лична комуникация е нещо, без което шведите могат спокойно да минат, а и аз не бих имал нищо против да не се срещам очи в очи с голяма доза нелицеприятни люде, а образованието не ми е попречило на интелекта. Мисля, че дълбоко разтърсих личния й свят. Какво да се прави, тати ме е възпитал да не се впечатлявам от величия. Реших, че тоя час немски от Залцбург до Мюнхен ми стига и оттам нататък се надявах да говоря предимно на английски, подправен с български и тук-таме някоя попръжня на произволен език. К'плах!

Да, обаче. Бях получил подробни инструкции как да се добера до Бърлогата на Любовта. Хъх, колко драматично звучи. Отворих аз пергелят си в посока метрото и стоически го зачаках. Междувременно започнах да изучавам картата на линиите, белким разпозная нещо, примерно къде е Унтерхахинг (не се смейте, една приятелка живееше едно време там, горкичката), и тайничко надявайки се някой да е проявил добрия вкус да сложи табелка "Конференция, ТУК", както и "Октоберфест, ЕЙ ТАМ". Уви, нямаше. За капак една симпатична госпожица ме попита как да стигне до еди къде си. Искрено потресен, й отговорих че нямам идея, щото съм от точно пет минути в тоя град. Също толкова искрено потресен осъзнах, че имам идея, щото точно съм я видял тая спирка, за която тя ме питаше. Инструктирах я и се качих на мойто си метро, мърморейки. Баси, сигурно и в северно Тимбукту ще ме питат коя рикша да хванат за маймунарника. 

Следва неизбежното ми мърморене за атмо-зверата на метрото. То е голямо и удобно и облицовано предимно в синьо и сравнително редовничко и някои от влаковете са си направо ултрамодерни, с рус женски глас обявяващ накъде отиваме, какво можем да хванем от следващата спирка и други полезни неща. Най-после метро със свястна звукова уредба. Да им бяха всичките такива. За сметка на това пътуващите в метрото са някакъв малък ужас. В Лондон се оплаквах как хората ми се врат в краката, докато аз гаргантюанствам наоколо. Там поне бяха бързи и се изпаряваха докато се обърна да видя кой се е бутнал в мене. В Мюнхен си беше пълна скръб. Всички се влачеха като напушени костенурки, като влезеха в метрото оставаха на вратата, която точно в този момент избираше да се затвори с мен на прага и постоянно се озъртаха с леко напрегнатото изражение на човек който не знае къде отива, но е наясно, че не би трябвало изобщо да е тръгнал натам, докато със съжаление си спомня, че и изходната му точка не е оферта. Влудяващо.

Изстрелях се възможно най-бързо покрай тълпата руминанти, обадих се на Любов и се побих да я чакам. Естествено, чаках на грешния изход, но това го оправихме набързо. Междувременно изпъдих още една заблудена душа, която мислеше, че аз знам къде се намирам. Ай сиктир. Бидох намерен, взет и заведен до обиталището за следващите осем дни. Беше ми отстъпено нейното огромнейшо (макар и леко късо) легло, а тя щеше да спи на някакво походно. Не успях да я разубедя и туй то. Първо Вахид, сега и тя. Ама бива ли такова безобразие, ако всички хора започнат да се държат като мен, аз как ще имам моралната височина, от която да гледам самодоволно. Трябва да се вземат мерки. Открих своя шанс в следващите 10 минути, когато Любов заяви, че ще готви макарони... пардон, талиатели... абе някакво там тесто за варене с риба тон. Само дето тя искаше да го направи като лего. А: Варите макарони и слагате в чиния. Б: Слагате риба тон. В: Ядете. Моята чревоугодническа душа направи странично премятане и взех нещата в свои ръце. Изсипах олиото от рибата в тенджерка и го оставих да се подгрее. Междувременно се разтършувах из хладилника й, от който любовно (хех) ме гледаха две тави баклава. Колко мило. Намерих разни интересности и се върнах при тенджерката. Намалих огъня, сложих рибата, побосилеких и попиперих. Когато реших, че рибата е поела достатъчно вкус, изключих котлона, сложих една голяма лъжица лютеница и една заквасена сметана, разбърках хубавичко и покрих да подиша. Аз бях доволен, пък тя успя да намери достатъчен мускулен контрол да не й порасне носът, като заяви, че й харесва.

Следваше експедиция с цел снабдяване с провизии. Отидохме до някакъв магазин за алкохол (не беше Systembolaget, но пък как да не се разчувства човек), от чиито рафтове срамежливо ме гледаха... ами честно казано среден клас питиета. Започнах да избирам с вещината на човек, който знае какво прави, а домакинята подскачаше щастливо колко лесно било да се пазарува с мен. Водка, ром, текила, джин, коантро, калуа, нещо бейлисоподобно, портокалов сок, ананасов сок, кола, сок от манго, битер лимон, газирана вода... точно колкото трябва, че да могат 20 човека да си пийнат стабилно. Или поне аз така си мислех. Напазарувахме и разни мезета и съставки за утрешното готвене, щото баварците са също толкова мързеливи като австрийците - нищо не работи в неделя. Замезихме с някакво френско червено вино и се подготвихме да чакаме гости.

Надойдоха цял куп хора от нейния институт, барабар с половинките си, плюс разни странни люде, които си носеха бира. Може ли да ходиш на коктейлно парти и да пиеш бира?! И то не вместо мезе! Погледнах ги през нос и си забърках още една маргарита. Някакъв къдрав тип, като Фродо на стероиди, ме погледна през сапфиреносини очи и поиска и той маргарита. Направих му, при което той щеше да си изкашля черния дроб. Като го погледнах недоумяващо ми обясни, че му била много силна маргаритата. Погледнах го още по-потресено, взех му я и теглих един гълток от нея. Точно като моята си беше. Съвсем се шашнах. В този момент ми просветна, че местните коктейли се правят с 20 грама алкохол и 200 грама лед. Нещо, което моят инструктор по барманизъм наричаше "пострадала от наводнение напитка". Моите коктейли пък са по БДС: чашата да е пълна, пропорциите да са спазени. Тупнах Фродо, пардон, Лукас по рамото, препоръчах му да хапне нещо мазно и отново се заех с шейкъра си. Междувременно отнякъде долази един дръпнат тип. Гледам го аз във физиогномията и се чудя какъв е. Не беше достатъчно кръглолик за китаец, нито достатъчно ръбат за кореец, нито достатъчно налудничав за японец... Накрая се предадох и му думам отдека си бе, дзверо. Вика, аз съм Нам и съм от Виетнам. Колко удобно.

Някъде към три сутринта последните гости решиха, че им е време да си ходят. Прибрахме развалящите се неща в хладилника и се кютнахме да спим. След няколко фалстарта успях да легна по диагонал и да откъртя блажено. Равносметката на другата сутрин беше повече от плачевна: над две трети от алкохола беше останал неизконсумиран. Подредихме един хубав натюрморт на кухненския прозорец и се заехме със закуската. После Любов отиде да кара колело с някакъв галфон, а аз се отдадох на туризъм - Swedish style.

Е... не точно де, оригиналният шведски туризъм е включвал кратки, но полезни правила от рода на "Никакви жени на борда" и "Мацките ги насилваш, а къщите ги палиш, не обратното". Имам предвид стабилното ходене, което тренирахме с маймуните в Москва и Петроград едно време. Посетих Marienplatz и Frauenkirche. Бях искрено впечатлен от легендата за черната стъпка в... абе оня вестибюл под оркестъра, католическата църковна архитектура ми куца. Нартекс, точно така. Точно в средата на въпросното отделение има един черен отпечатък от крак, барабар с шпора. Легендата твърди, че това е бил дяволът, който е влязъл в сградата, когато тя още не е била осветена, застанал е точно там и се е разхилил, че тая църква няма прозорци и е голяма глупост. Като застане човек на това място наистина не се виждат прозорци. После дяволът направил крачка напред, видял че се е изхвърлил, вбесил се, превърнал се на вятър и се опитал да събори катедралата. Не успял, но оттогава покрай кулите винаги духа вятър. Или поне така се твърди. Южната кула беше в ремонт и не можах да се кача да разгледам Мюнхен от високо. Пфу. Точно до Женската църква има метален модел на мюнхенския център, където слепите хора могат да "разгледат" забележителностите. Всяка сграда е означена с брайлово писмо, а всички куполи и шпилове са излъскани до блясък от пипане.

Отдадох се на шматкане из сокаците, леко и постепенно придвижвайки се на североизток. Видях странно порше, цялото в цвят на мед и с релефна шарка като змийска кожа. Хора всякакви. Някакъв пич пък подскачаше по едни стъпала на фелисопед. Наснимах го и него и се зачудих къде да се дяна. Мернах нещо жълто и църквоподобно в близката далечина и се насочих смело към него. Минах покрай някаква дупка в пейзажа, за която някой изкоментира, че била синагогата. Интересно. Въпросната синагога се намира на около сто метра от площад Одеон, където гусин Шикелгрубер се е отдавал на витийстване, ораторстване и леене на плюнки на общо основание. Още по-интересно. Жълтото църквоподобно нещо се оказа Theatinerkirche, за която един валчест чичко коментираше, че му изглеждала много студена. Шмугнах се вътре. Погледнах. Излязох пак отвън да го видя тоя дали не го е напекло слънцето. Цялата църква е в бял мрамор, изящни резби, тънки колонади и изглежда толкова ангелски, че направо си седнах за малко да я подишам. За сравнение, Frauenkriche е един грамадански коридор с дебели колони от грубо одялан сив гранит, и точно когато човек си пусне погледа нагоре по арките, се натъква на великанско разпятие, състоящо се от две греди, окачени на стоманени въжета.

Прекосих площад Одеон и се шмугнах през някаква арка. Пред мен имаше ниско маникюрирана морава, на която се излежаваха хора, напомнящи студенти. От дясната ми страна имаше нещо четвъртито и осеяно със статуи на гръцки богове, за което заключих, че е тъй наречената Резиденция. Явно дворецът на баварския крал, като го е имало едно време. Дискретна табела обясняваше на минувачите, че тук е (била) изложена Египетската колекция. Под гръцките богове. Кискайки се тихичко, продължих с разходката. Изгледах с недоволство засипаните със ситен чакъл алеи. Тоя чакъл е идеален източник на още по-ситен бял прах, който за секунди направи прясно излъсканите ми обуща на задник. Напсувах баварците на общо основание и продължих. Минах през павилиона на Диана, с някакво девойче изтипосано отгоре... ще да е била Диана. Кръвожадна твар е била тая, така че се отдалечих бързичко. Следваше военен мемориал с надпис "Те ще възкръснат", полуразрушен акведукт, някакъв мост... и огромната английска градина. Защо в Мюнхен има английска градина не ми стана ясно, но пък не съм и питал.

Минах покрай японска чаена къща, разположена на островче посред мързеливо течаща река. Къщата беше оградена с върби, някакви дървета с целогодишно червени листа (тия винаги са ме впечатлявали) и... голям катинар на входа. Фу. Имаше цял куп водни птици, като се почне от лебеди и патици и се стигне до някакви раирани гъски, които пасяха на поляната. Така и не видях чапла обаче. Много харесвам чапли, а досега само във Виена съм виждал една. Тръгнах по някаква криволичеща пътечка, която ме отведе почти обратно до улицата, под един друг мост. Под моста реката беше насочена с прагове и стеснения, така че да направи бързей, а в него... гледам и не вярвам... имаше сърфисти. Впоследствие разбрах, че Мюнхен бил единственият европейски неморски град със сърфисти от световна класа. Горкичките. Типично по немски бяха взели само функционалните елементи от карането на сърф - развълнувана вода, сърф и баланс... за сметка на това нямаше как да вземат чакането на перфектната вълна, крещенето на чайките отгоре, ласкавото побутване на океана докато човек изтощено прецапва последните метри плитчини преди да се просне на горещия пясък, обагрен в кървавочервено от залязващото слънце... но аз се отплесвам. Погледах малко дъскостоящите и продължих с разходката си.

Не след дълго се озовах на огромна поляна, отново добре окосена и гъсто заселена с народ, наслаждаващ се на почивния ден по всички възможни начини. Топки се подаваха, фризби пореше въздуха, хвърчила плющяха на вездесъщия вятър, една група ентусиасти налагаха тамтами и други перкусионни инструменти, а около тях далеч по-голяма група ентусиасти пийваха бира. Защо в нашите паркове няма такива неща? Защо всички ходят да пият кафета или бира или гледат да си покажат новите дрешки и единствените, които се занимават с някаква форма на физическа активност, са скейтърите и велосипедистите. Кой е фундаментално сбъркан, ние или те? Лентяйство и клюки ли трябва да е почивният ден или игри и песни? Казва ли ти някой... Покрусен от този повсеместен изблик на спортизъм закрачих към близкия увенчан с павилион хълм, че да разгледам малко от високо. Горе пък намерих хипитата. Двама-трима китаристи, един от които даже се напъваше да пее, и цял куп влюбени двойки от най-разнообразни полове се гушкаха по парапети и колони. Гледах да не ги обезпокоявам особено.

Още малко на североизток и се натъкнах на пагода. Хем грамаданска, на около 5-6 етажа. Китайската кула бил много известен ресторант в Мюнхен, казаха ми. Пагода на китайски означава идол, и въпросните кули са или с религиозни значение (предимно) или са паметници. Обаче ресторант?! Погледнах ги отвратено и продължих. Красива си е де. Снимах някаква двойка доволни от живота люде, барабар с един мопс, който приличаше на братовчед на Кучемазньо. Сигурно затова бяха доволни, кой нормален интелигентен човек би си взел куче, приличащо жертва на промишлен инцидент във фабрика за вибратори... Поразходих се още малко и реших, че ми стига толкова английска градина. Ориентирах се към най-близката спирка на метрото, като пътьом минах покрай разни улични търговци, които продаваха никак нелоши картини. Кроносе, ако не намеря нищо във Виена, ще те пласираме в Мюнхен.

Двайсет минути и една смяна на метро по-късно се озовах на спирка Gern и се приготвих за кратка разходчица към дворец Nymphenburg. Лекинко се бях поизлъгал обаче. Разходчицата си беше стабилно 15 минути ходене, с облещено насреща ми слънце, което разби всичките ми опити за фотография. То не че имаше кой знае колко за снимане в началото. Един дъъъъъъъъъъълъг зеленясал гьол, чието дъно, макар и на не повече от половин метър, не се виждаше от всичкия бурен едноклетъчен живот в него. Ама като казвам дълъг, значи всичките 15 минути покрай него вървях. Разни хора се наслаждаваха на слънцето, правейки се че четат или просто беседвайки, а аз крачех ли крачех. Хелле по едно време го стигнах. Нещо не бях впечатлен. Много дълга двуетажна сграда, ама ужасно дълга, цялата в синьо. Това мюнхенци си падат по синьото. Ама нормално, предполагам, знамето на Бавария е на бели и сини ромбчета. На казарма ми приличаше тоя дворец... което сигурно също е нормално, на швабите маршировка им дай. Точно пред самия палат имаше две големи ниско подстригани морави, едната пълна с всякакви възможни пернати, включително и чайки... отде чайки в Бавария бя. Другата морава беше празна. Тия немци и пилците са си свикнали да си знаят мястото.

Минах през гарнизона, пардон, през портала и се озовах в парк, който като нищо заемаше почти толкова площ, колкото цялата английска градина. В началото му - гьолове и гръцки статуи. Много популярни са това гръцките статуи в Бавария. А за колони да не говорим - навсякъде са. Направо да се чуди човек в крайна сметка в Мюнхен ли е или в Микена примерно. Ако някой историк-гръковед тръгне да се заяжда, че микенците далеч не са си падали чак толкова по колоните както дорийците или ионийците, да речем, бих рекъл само едно: и твойта майна също. Гръцките богове бяха с позлатени атрибути. Неее, не тия атрибути, божествените им... оффф. Посейдон имаше златен тризъбец, а Деметра я беше избило на друизъм и имаше златен сърп. Как не се беше сетил някой да й метне малко имел. Бях малко изненадан да видя Деметра, и то на повече от едно място в града. Обикновено плодородието не е толкова популярна добродетел, както са например хвърлянето на мълнии, воюването, пиянството, размотаването по гол задник и други такива полезни занаяти.

Отдалечих се от вниматлено фризирания парк и влязох в близката гора. Барокова гора, пишеше на табелата. Като са рекли пък. Поне се бяха въздържали от позлата по дърветата. Те самите дървета не ми изглеждаха чак толкова грамадански, имам чувството, че по бароково време тая горичка е била няколко хиляди побучени фиданки и туй то. Разхождах се измежду дъбове, акации, явори и разни непознати мен дървеса, тук-там разнообразени с някоя ела, улавяйки по някой слънчев отблясък от поредния гьол. Сравнявайки парковото оформление на Nymphenburg с това на, да речем, Schönbrunn или градината на ерцхерцога в Хановер, осъзнах, че те се различават пространствено, но не и функционално. Сложните лабиринти, засукани живи плетове и изкусно нацвъкани беседки в последните две са били използвани за допълнително облагородяване на аристократските династии и понякога за продължаване на кралския род. Естествено, наличието на въпросния владетел не е било наложително. Той спокойно е можел да бъде някъде в командировка, която честичко отнемала по няколко години накуп, тъй като мирните преговори отнемат време, особено когато човек се аргументира с няколко десетки хиляди загорели вмирисани типове с алчен поглед. Или с папата. Така и така няма голяма разлика. Но думата ми беше за парковете. Ами, сложността и компактността на Виена и Хановер в Мюнхен са заменени с мащаб и гъсти гори. Всекиму неговото, викам аз. Живей и остави другите да се плодят.

След като отдадох дължимото на тия размисли, наснимах една поляна с лилави минзухари и се затътрих към спирката на метрото. Тоя път не минах покрай дългия гьол, да ме пече слънцето в гърба, а използвах един сенчест тротоар, където видях уникално красиви къщи. Къщи-къщи... селски прогимназии, би рекъл баща ми. Но с много вкус. Ще си вдигна такава някой ден. И ще си имам стрелбище. Ха. Когато излязох от метрото, слънцето пак се ококори насреща ми, тоя път оранжево едно такова, аха да се скрие. Какво да се прави, тогавашни нрави. Занесох се до любовариума, където обаче се чувстваше осезаемо отсъствие на домакиня. Помотках се малко и реших, че ще е добра идея да сготвя.

Щях да правя пълнени чушки с ориз и кайма. И за да е идилията пълна, чушките щяха да са печени. Речено-сторено. Паля котлона, изтърбушвам чушките, мятам ги отгоре. От вкъщи знам, че е достатъчно чушките просто леко да се изпукат и да се сложат в торба, че да се задушат. Беленето после става за секунди. Да, обаче. Тия чушляци имаха кожа, на която всеки хипопотам би се възхитил и категорично отказваха да се запотят, камо ли да се опекат. След един злощастен опит да обеля една от тях, ги върнах обратно на котлона и ги пекох до овъгляване. След което пак виждах зор да ги обеля, но с верния си остър нож успях да ги одера.  От онова злощастно готвене на мусака у Дани насам никъде не ходя без остър нож. Следваше лов на ориз. Оризът беше дългозърнест и в странни торбички. Бях се натъквал и преди на тоя феномен. Като го вариш в торба, оризът не залепва за дъното. Което само идва да покаже колко неграмотно готвят тия немци. Изкормих торбата и измих ориза три-четири пъти, докато започна да го виждам на дъното на купата. Задуших половин глава кромид в щедро количество зехтин и прибавих около 250 грама кайма. Сол, черен пипер и чубрица. Ама къде ще имат тия диванета чубрица. Риган значи. Когато каймата вече не стоеше на буци, метнах и ориза (половин чаша) и се заех със стабилно бъркане. Следваще една чаша вряла вода и къкрене докато водата не изчезне. Натъпках чушките със заготовката, наредих ги върху намаслена хартия, сложих им още една чаша вода да не им е тъжно и ги метнах в загрятата на 200 градуса фурна. Само ще кажа, че с кръглозърнест ориз стават още по-хубави.

Любовта се прибра и обяви, че не е гладна. Напсувах я. Не че аз бях гладен, цяла вечер се забавлявах в кухнята, но въпросът е принципен. На другия ден, понеделник за тия дето следят, се надигнах в седем. Конференцията беше чак на следващия ден. Напсувах се, изпратих Любов на работа и пак си легнах. Разбрах се да се видя с Моарейн привечер и се отдадох на мързел. Той беше доволно краткотраен, понеже защото осъзнах, че домакинята ми не разполага с черна боя за обувки, а моите сериозно се нуждаеха от едно лъсване. Намерих бакалия и се снабдих с нужните пособия и материали. Свежо полиран се отправих на разходка. Намерихме се с Моарейн и прекарахме късния следобед в разходка, спомени от едно време, пиене на чай и прочие приятни занимания. Вечерта седнахме в някаква бургерница, която горещо препоръчвам, Hans im Glück наистина знае как да ощастливи човек. Междувременно дойде и годеникът й, при което пак минахме на немски. Ъх, тоз език. Ама бургерът беше. А мохитото с кисела ябълка беше. А коктейлът с джин и джинджифил колко беше. Мляф. Стабилно нахранени се заклатушкахме към центъра. Гусин Патрик Блиц имаше среща с някакви приятели, но пътьом минахме покрай някаква много списиална сладоледаджийница. Взех си шоколадов сладолед с джинджифил. Чудесна комбинация беше. Много почнах да го уважавам това джинджифила, особено като разбрах, че бил полезен и за развратно-постъпателните движения.

Озовахме се някакъв бар на име Pusser's, което въпреки плахите ми повлияни от шведския очаквания не означаваше Целувчиците. Означаваше общо взето "При флотския интендант", иначе казано оня, що дава дневната дажба ром. Пих коктейл Болкоуспокоително номер 2, за лека болка, с мъничко домашен ром, многичко канела и разни други зарзавати, всичкото това сервирано в канче. Бе както си трябва. Голям кеф. Замислих се дали да не си взема канче, но реших, че не ми се дават десет евро за него. Време ми беше да се запътвам към обиталището. Все пак бях на конференция на другия ден. Натоварих се на метрото и се прибрах. Любов вече спеше, скапана от тренировка по бокс, така че пуснах stealth mode и си легнах тихичко.

На другия ден закусихме овесена каша. Много приятно нещо се оказва това овесената каша, когато не издевателстваш над нея както правят шведите. Те, милите, нали имат кулинарна култура директно извадена от каменната ера, я варят до степен овесена слуз. Пък Любовта я направи с мед и наряза праскови и ябълки в нея и стана цудна. Отидох с нея да й видя института. Някаква странна комбинация от модерни лаборатории и овехтели коридори. Интересно. Усетих се, че няма да е зле да си взема плаката все пак, та се върнах до апартамента преди да ида да се регистрирам на конференцията. Въпросната среща се провеждаше във Висшето училище по музика и театър. С други думи, бившата щабквартира на партайгеносе Адолф. Честито на печелившите, особено на колегите от Тел Авив. Докато чаках, лениво прелиствайки програмата и абстрактите, дойде Мамоона. Бяхме работили заедно по няколко експеримента във Виена, преди групата й да се премести в Германия. Докато клюкарихме кой какво прави и с какво си блъска главата, дойде и Каро, която в момента е в Холандия. Лудницата стана пълна.

Няма да отегчавам драгия читател с разказ за самата конференция, само ще обобщя, че беше изключително интересна, научих страхотно много неща, бяха ми дадени няколко много любопитни идеи и японските лектори бяха много забавни. След първата сесия имахме вечер за социализиране. Техническият университет Мюнхен (ТУМ), организатор на проявата, беше бръкнал в складовете на пивоварната си и беше дарил два кега бира. Weihenstephaner е страхотна житна бира, а университетът е един от малкото, където човек може да направи магистратура по технология на пивоварството. Светлата беше чудесна, а тъмната направо великолепна. Натоварих си чинията с мезета, изгледах кръвнишки един сервитьор, който се опитваше да ми вземе другата и се отдадох на сериозно пи.. аа, така де, социализиране. Говорих си с разни светила, разни бивш професори от Виена, разни любопитни индивидууми... въобще много гот. А бирата я пихме в специални керамични халби с логото на конференцията. Които после ни подариха. Да живее Бавария! Да живее крал Максимилиян Втори! Да живее Как-там-се-казваше-основния-организатор-на-конференцията! Двама сладури пък се грижеха за доброто настроение на компанията. Единия на валдхорна, другия на алпенхорн. Който не е слушал "Тъй рече Заратустра" на алпенхорн, не знае какво изпуска в живота. След като приключихме с тези много приятни формалности, Каро обяви че е гладна! Аз се издувах по шевовете от мезета, но на нея явно й беше писнало от пържена холандска кухня и реши, че й се яде шницел. Грамадански при това. Излишно е да споменавам, че трябваше да помагам при изяждането на въпросната твар. И пихме още бира, раз-бира-се. Когато се прибрах, Любов пак спеше. Нещо не може да ми смогне на активността днешната младеж.

В сряда сутринта гледах злодейски. Утринните конферентни сесии са си бич Божи. От следобедните пък на човек му се доспива. От последната сесия се скатах раничко, защото някакви хора се подмотваха, говореха твърде много и се опитваха да ми объркат плановете за вечерта. Щях да се виждам с Мишо, съученик от ехеее, прогимназията още. Учи право с икономика в Аугсбург и ще става мастит адвоном или иконат, не ми е съвсем ясно. Ходихме на ирландска кръчма. То те са две кръчми, ирландска и австралийска, които ги дели точно една врата. Докато обикаляхме да си намерим маса, чух нечие сподавено възклицание "Божичко, колко е голям". Огледах се, видях как някакъв тип ме гледа потресено, махнах му щастливо и въобще ми стана много драго на душата. Винаги е приятно човек да го оценят. Отново муах бургер, пих Newcastle Brown Ale, не го бях пил от Швеция насам и се забавлявах пълноценно. Мишо също беше привърженик на теорията, че Мюнхен е едно голямо село, но изтъкна, че си имат много изобретателни серийни убийци. И това в Бавария, която всички наричат полицейския бундесланд. Някакъв пич решил да изчисли точно при кой завой над някаква урва (къде намериха урви тия хора в това поле, ама айде) залязващото слънце най-много ще свети в очите на хората във външната лента. После минал оттам, метнал едно шише нафта и си заминал. Поне десетима мотоциклетисти се претрепали докато някой се усети. Когато слънцето е ниско, никой не вижда мазната локва и си кара харабийски. На четириколесните нищо им няма, ама горките рокери... Друг пък застрелял двама полицаи с три изстрела докато тичал... и трите изстрела били точни попадения. А властите все още не могат да установят произхода на куршумите. Те ти булка, мокра поръчка. Как да не се израдва човек. Когато се прибрах, с ей такавата усмивка и пълен с впечатления, Любов още не спеше, но пък се готвеше да си ляга. Показах й едни простотийки в интернет, които доведоха до закуската в събота, изгледахме половин филм и си легнахме.

Четвъртък. Любов само си изключи алармата, обърна се на другата страна и продължи да спи. Надигнах се с триста зора и се занесох в банята. Тоя път щях да пропусна закуската, че да не я будя. Естествено, събудих я на излизане. Трябва да сложа още точки на sneaking. След вечерната сесия имахме официална вечеря. Сумалъка ти народ се изреди да ме пита как да стигнат до бирария Pschorr. Аз де да знам. Имах приблизителна идея как се стига дотам. Отворих пергела и следвайки чувството си за посока я намерих само след две питания за посоката. Плюскането не беше много типично баварско, но пък беше много вкусно. Картофена крем супа с маслени крутончета, варена с олио от трюфели. От Швеция насам съм много мило настроен към трюфелите и техните производни продукти. После за хапване имаше телешко бонфиле, оваляно в смес от билки и галета и поднесено с ееей такова клонче розмарин, цялата зала миришеше на хвойни и други плевели. За десерт имаше шоколадов пудинг с парченца круша. А най-прекрасното: едни пъргави сервитьори припкаха с подноси бира и ми даваха всеки път като си поисках. Накрая, на петия или шестия път, един пич притръчка и ми сложи халбата пред мене, въпреки че предишната ми още беше пълна наполовина. Как да не им се радва човек?

В петък сутринта Любов дори не благоволи да се събуди. Май си бях усвоил достатъчно ниво на безшумие. Success! После се сетих, че тя спи с тапи за уши. Пфу. Изтърпях и последната сесия и се метнах да се разходя в един есенен ден по шосето. Не стигнах далече, защото ме напече слънцето и ми се доспа. Отидох да вкарам един час дрямка, при което на шейсетата минута биологичният ми часовник подло ме изтръгна от изключително интересен сън. Подскочих бодро и енергично и отидох на пазар. Щях да правя киш Лорейн. С други думи, френска мусака. Докато се разхождах из магазина, се натъкнах и на тъмен шоколад, с който щях да злоупотребя в десерта. Прибрах се и се развихрих. Намерих едно бутер тесто, с което застлах тавичка. Доволен от себе си, си сипах един джин, след което продължих. Накълцах четвърт глава кромид на колкото можех по ситно, което значи че я надробих на молекули. Нарязах тънки резени бекон, който запържих и после отцедих, притискайки го между два слоя домакинска салфетка. Нарязах резените на квадратчета и ги сложих в тавичката заедно с лука и около 150 грама настърган кашкавал. В рецептата пишеше швейцарско сирене, аз сложих каквото имаше. Разбърках ги леко, че да не повредя тестото. Смесих 200 грама заквасена сметана, 200 грама друг вид заквасена сметана и 100 грама трети вид заквасена сметана, разбърках ги мощно с четири яйца и залях цялата дандания. Сипах си още един джин и запалих фурната. Пекох 15 минути на 220 градуса и още половин час на 150. Докато това чудо се печеше, употребих тъмния шоколад, две яйца и около 50-100 грама масло да направя една купичка шоколадов мус за десерт. Ококорената физиономия на Любов, когато ми заяви, че няма десерт, а аз я питах дали е сигурна, беше направо безценна. Продължих на джин.

Събота! Наспиване! Октоберфест! Закуска! Октоберфестът официално започваше в 12 часът с церемониалното избиване на кмет от чепа, не бе, на чеп от кмета. Естествено, ние нямахме шанс да се вдигнем толкова рано, особено като се има предвид, че трябваше да напазаруваме провизии и за неделя. Освен това трябваше да се правят палачинки. По викингски! Ще рече, сместа я разбивахме с... бормашина. На максимална скорост. Голям кеф. Понеже вече беше Октоберфест, си прокарах закуската с една бира в новата си конферентна чаша. После Любов си сложи носията, още известна като дирндл. Леле, како. Диференциални уравнения, Томанов, мисли за диференциални уравнения и за това как се рисуват готически прозорци. След като успях да вкарам пулса си в нормални граници, отръчкахме набързо до магазина и хайде на купон.

Да не ви казвам какво беше в метрото. А на спирката. А на самия фест. Както казва Робин Уилямс "Дамите бяха изкарали близнаците на разходка". Толкова много красоти. Разхождахме се бавно и достолепно под ръмящия дъждец, докато се опитвахме да се свържем разнообразните си познати, която щяха да са на феста него ден. След като никой не пожела да си вдигне телефона им теглихме една дълга и къдравка и се качихме на една въртележка оформена като ракети. Седи си човек в ракетата, центробежната сила го тласка встрани, а сегиз-тогиз цялото нещо се преобръща по надлъжната си ос, все едно пилот прави лупинги. Гоуеееем кеф. Само дето фотоапаратът ми беше плътно притиснат от осигурителната преграда и не можах да го извадя да снимам. Когато кацнахме, бяхме получили по цял куп съобщения. Андреа каза, че е в палатката Schottenhamel, а Нам от Виетнам - в Hofbräu. Мишо пък каза, че ще дойдат към 18:00.

Нека поясня. На Октоберфест цял куп баварски пивоварни, а те не са малко, сервират от своята си бира в огромни павилиони, достатъчни да съберат около 10 000 човека единия. И им викат палатки само защото дворци би била твърде претенциозна дума. Всяка палатка разполага и с маси на открито, така наречената бирена градина. Все пак не всеки може да се набута вътре. И въобще най-добре човек да си има резервация, иначе какъв ужас го чака. Пред всяка "палатка" чакаше огромна опашка жадни люде от тази порода, които си нямаха резервация. Точно като нас. Бутнахме се и ние деликатно най-отпред и след няколкоминутно чакане влязохме. Взехме си по една бира и се опитахме да влезем в самия павилион.

Още нещо. Бирата на Октоберфест се пие на мерки. Какво е мярка ще си отговорите сами като ви кажа, че халбата е халба, защото е половин мярка. ОК? ОК. Наредихме се на една любопитна опашка пред един от входовете. Входът беше затворен, но изходът редовно пропущаше сервитьорки, както и хора с резервации. Рекохме си, що пък да не пробваме да се шмугнем в групичка от хора с резервации. Като Алтаир. Същата идея беше хрумнала на още стотина човека, така че нещо не се получи, гардовете бяха зорки. След като за не знам кой път чух "Абе тоя защо е толкова огромен" ми писна и се дръпнахме леко встрани от основната мешавица, близо до затворените входни врати. Затворени, но както се оказа след внимателна проба, не и заключени. Те ще ми кажат, че не мога да вляза. При следващата група излизащи мацки в щедро изрязани рокли се шмугнах вътре, барабар с Любов и още някакви навлеци. Разкарахме навлеците и тръгнахме да търсим Нам от Виетнам. А вътре беше такава тъпканица. Такъв безпросветен алкохолизъм. Беше около 16:30 и половината народ вече беше на секвоята, щото черешата не е достатъчно висока да опише за какво става дума. Намерихме компанията на Нам и почнахме да си лафим с някакви хора. Поне 15 човека ме питаха дали английският ми е с британски акцент. Не, отвърнах с достойнство, с пиянски е. Някакви австрийци усърдно се опитваха да ме сватосат с Любов. "Глей я бе, глей я каква е страхотна, има тъмни очи". Русоеби нещастни.

По едно време ни писна и се разкарахме нанякъде. След като си поръчахме по още една мярка де. Намерихме някаква маса дето нямаше твърде много хора и набързо се покачихме на нея. Казвам покачихме, защото хората отдавна бяха минали фазата, в която пият седнали, и стояха и тропаха по недотам стабилните пейки. Чат-пат и по масите, макар че сервитьорките се мръщеха. По някое време Мишо ми се обади да ходя да го взема. Докато го намеря, те вече били влезли с благословията на някоя изстрадала сервитьорка. Оказа се, че те имат резервирана маса и се присъединихме към тях. По едно време Любов тръгна на лов, докато аз се борех с третата каца, пардон чаша, бира. Видях я, че забърса някакъв тип и я всичкодобросах. Само дето наближаваше време за затваряне, беше си оставила якето при мен на пейката, не си вдигаше телефона и въобще аз гледах много злодейски. Накрая й писах че тръгваме, почаках още пет минути, подбрах й якето, увих в него една мярка и се отправихме към изхода. Тъй де, аз съм българче, ако не паланджосам нещо, кой друг?

Андреа ми писа, че е пиян на мотика и ще се видим утре. Докато се опитвахме да излезем от феста, Мишо заяви, че е гладен и точно се беше наредил на опашка за нещо с много мръвка, когато видях позната физиомутрия. Методи, друг съученик, тоя път от гимназията, както и Манол от горния випуск. Докато се нарадваме един на друг стана никое време. Като се прибрах, Любов точно си беше влязла и зъзнеше. Скарах й се, направих й чай с ром и я завих дебело. На другата сутрин успях да стана от втория опит, направих закуска и се приготвих за път. Извиних се за причиненото неудобство, успях да изкрънкам обещание да дойде във Виена и я оставих да си почива от мен. Обадих се на Андреа. "Ела на Фрауенкирхе да пием бира", вика. Успя да ме убеди чак с края на изречението. Той пък беше в Мюнхен с цяла тълпа приятели, и съответно групата ни беше толкова голяма, че никъде не можехме да си намерим място. Накрая се натресохме в някакъв италиански ресторант, където хората ядоха пица, а аз си изпих обяда в половинлитрова чаша. Те искаха пак да ходят към поляната, но моят влак беше в 17:25, а имах още една среща.

Намерихме се със срещата, пихме още по едно и си седнах във влака. Тоя път никой не се опита да ме вдигне, но някаква сериозно подсмърчаща госпожица се натресе до мен. За щастие не се опита да ме заговори и си четох чак до Виена. Прибрах се, хапнах и легнах. Голяма селяния тоя фест, но много се радвам, че успях да се видя с толкова много хора. Догодина пак и с организация - Jedi style. 

вторник, 31 юли 2012 г.

Златни пясъци 2012 или как се изплюсква all inclusive


Тая година морето го организирахме отрано. Още февруари месец чичо ми беше намерил някаква невероятно примамлива оферта, пет нощувки в четиризвезден хотел на Златни пясъци, за 260 лева на човек. С хранене на база all inclusive. Горкичките хорица, щяха да фалират след нас. Обадих се на обичайните заподозрени и след ред псувни, пререкания и уговорки се разбрахме да запазя седем ваучера. Добре, че не се разбрахме за повече, изгребах банковата си сметка до дъно, останаха 20 евро в нея. Ама два дни след това взех заплата, нямаше грижи. Великолепната седморка се състоеше от Камен, Доника, Емо, чичото, стринката и сестрата на скромно долуподписания, както и въпросния скромно долуподписан. Шантава работа, семейно море с приятели или приятелско море с родата. 

Запазихме две студиа (студии? студиоеаъа?) и един апартамент, да има къде да се запива в случай на нужда, и общо взето забравихме за цялата дандания. С наближаването на топлия сезон разни хора взеха да се разкайват за решението да не си викнат ваучер още през февруари с нас и се заформи втора вълна моряци: Вихър, Маги, Боби, Алекс, Гришата, Сима и Гергана щяха да дойдат само за уикенда. Щото ние бяхме запазили места от четвъртък до вторник - пети до десети юли. Да, обаче. Междувременно сестра ми започна стаж в една адвокатска кантора и изведнъж осъмнах с един свободен ваучер. Набързо реших проблема, като поканих майка ми с мен, пък сестра ми щеше да дойде само за уикенда. Тъй де, море е това, може ли такива лиготии като работа, кариера и професионално развитие да ни пречат на кефа?! 

Бяхме се разбрали да пътуваме раничко в четвъртък сутринта, че Емо имаше работна среща в три следобед, с други думи имаше нужда от стабилен интернет... едно от предимствата да работиш в софтуерна компания, предполагам. Чичо ми пък го беше ухапало кучето и отпраши за морето в 4 сутринта. Ние като по-деликатни хора тръгнахме чак в 7. Аз возех майка ми, пък Емо взе Камен и Доника. Моят багаж беше едно малко сакче с два чифта чорапи, няколко тениски и знаменитият калъф за подводни снимки на мойта сапунерка. Бях се връщал от гарата във Виена да си го взимам тоя калъф, какъв резил щеше да е ако го бях забравил, отивайки към морето. Майка ми пък беше помъкнала някакъв огромен куфар пълен с какволине и ощеповече. Тя не е ходила в Русия, няма опит милата.

Смело се понесохме на изток. Първо спряхме на OMV за зареждане, изпикаване и Камен да си вземе някакви енергийщини. Но после... смело се понесохме на изток. Оказа се, че да пътуваме в делничен ден си е страхотна оферта, почти нямаше движение в нашата посока. Засели се по едно време де, но не беше фатално. Точно започваше да ме пристисква мехурът, когато Камен звънна да спрем на следващата голяма бензиностанция. Триумфално влязохме в OMV насред Велико Търново и всички се изредихме на нещастния клозет. Без Емо. Сигурно си носи резервен и си ги сменя.

От време на време чичо ми се обаждаше и ни предупреждаваше за камери и полицаи. На Търговище си беше жива порнография - двулентово еднопосочно околовръстно и ограничение от 60 км/ч. И полицаи на всеки две кръстовища. Лудница. Пред Шумен пък градяха ново кръгово и бяха запречили движението... повисяхме там малко, но общо взето това беше единствената непредвидена спирка. Даже катастрофи нямаше тоя път... май. Когато се качихме на девненската магистрала, до Варна оставаха 88 километра, но за сметка на това бях потен като за три сумиста в сауна. Така и не бях оправил климатика на реното. Емо в лагуната му беше добре, пък който се вози на задната седалка, да му мисли.

На влизане във Варна имах конкретна идея откъде да карам. Направо по Владислав Варненчик, покрай катедралата и после търся отбивка за Златни пясъци. Само дето номерът с покрай катедралата не ми беше много изкристализирал, мислех, че ще минем покрай Аспаруховия мост, пък то не било оттам. На всичкото отгоре точно след Mall Varna (блефхг) някой беше сложил табела Златни пясъци наляво. Мамка им гагаузка, пожелах им аз мислено, и вихрено отбих вляво, предизвиквайки въодушевените псувни на Емо, който точно се беше престроил вдясно зад мен. Минахме през някакъв не много натоварен квартал и излязохме на пътя за Русе. Мен Русе не ми трябваше, така че си завих надясно, направих почти обратен завой на някакво извратено кръгово и успях да уцеля правилния път на север.

Бях отпечатал карта, която показваше най-лесния път за стигане до хотела ни. Само дето бях оплел мащабите и тя показваше (както установих впоследствие) крайморския път в северната част на Златни пясъци, вместо крайморския път покрай Св. св. Константин и Елена. В резултат на което се бичнахме вдясно на първата отбивка за въпросния пясъчник, което ни забута в много... забутано място. След кратка консултация с местен сладоледаджия, свърнахме обратно към главния път. Полашкахме се известно време по живописен крайморски път (моретооооо!!!) и се озовахме на кръстовище със светофар, на което пишеше Златни пясъци направо. Доверих се на табелата. Груба грешка. Озовахме се право на пешеходния център, пред хотел Адмирал и кръчма Асгард (Skål!). Питахме още един салдоледаджия, който ни рече да вървим на ляво (или на майната си, едно от двете беше). Тръгнахме наляво и се озовахме пред бариера. Паркирах пред бариерата с дивото намерение да привлека поне някой гард, на когото да скрия слънцето докато не си намерим хотела. Привлякох гард. Каза да завием наляво. Изгледах го мръсно и забръмчахме в указаната посока. Ха. Прав беше. Ти да видиш. Намерихме си хотела, както и възможно най-прекия път за излизане от Златните, ама това го разбрахме по-натам.

Паркирах до една стена, измъкнах някакъв багаж от колата и се закандилкахме към хотела. Чичо ми набиваше щастливо в ресторанта, а нас ни очакваха трепетно на рецепцията. Оставихме си личните карти и отидохме да се настаняваме. За Камен и Доника имаше студио, а тримата с мамка ми и Емо бяхме в апарламента. Треснахме багажите в апартамента и се юрнахме на разузнаване... пардон, на обяд. Оставаха 10 минути до края на обяда и шведската маса беше бая поошмулена, но успях да забърша една доматена супа и няколко кюфтета на скара, барабар с две парчета пица и чаша сок. Всъщност шест чаши сок, нали съм добър сервитьор и си обгрижих компанията. Започнахме бавно и полека да си опитомяваме бармани със странни прищевки. Ние де, не барманите.

Докато се нарегистрираме и навидим и науговорим, стана почти време за следобеден плаж. Междувременно се заоблачи, така че смело скочих в сандалите си и поведох кохорта земноводни към първичния бульон. Камен и Доника хартисаха някъде да си вземат 'жапанки, но това не успя да ме отклони от неумолимия напредък към соленото. Деси, стринка ми, рече, че морето било бурно. Погледнах морето - вълна от три бала... абе към метър. Погледнах пак Деси, този път скептично. Свих рамене и се метнах сред вълните в облак от пара, пръски и изплискани водорасли. Стъпих на дъното и изпсувах артистично. Беше пълно с камъни. Отново свих рамене и заплувах навътре. Няма дъно - няма камъни - няма проблем. Пошляпах щастливо и се върнах към брега. Майка ми и Деси се метнаха някъде на разходка, а аз останах да чакам Камен и Доника. Някаква масажистка дойде да ми рекламира услугите си, но учтиво й обясних, че нито съм чужденец, нито искам да бъда щипан на плажа. Предпочитам аз да щипя, хъ хъ хъ. По едно време Камен дойде, гушнал бира в едната ръка и Доника в другата. Освободих го от бирата, отворих я с артистичен замах на металната табела на масажистките и отпих стабилен гълток. Кеееееф.

Почипкахме се още малко и се затърихме към хотела. Емо точно беше приключил с работната среща и се канеше да дреме, но набързо го отказахме от тая му идея. Отидохме да накупим малко мезенца в случай, че ни обземе алкохолен глад, пък и минерална вода малко да вземем, че тая варовикова история на морето пие ли се... Заклинихме се на масите пред ресторанта на хотела, точно до басейна и започнахме да проучваме какво точно влиза в нашия all inclusive. Безалкохолни, бира и български алкохол. Пих едно уиски Black Ram с вкус на ром (някой е объркал есенцията) и си минах на бирички и содички. Точно бях успял да възпитам един барман да ми прави сода с лимон, когато той изчезна и на негово място дойде една намръщена мацка със жълти очи. Няма майтап, като излъскано злато й бяха очите, жив потрес. Тя твърдо отказа да ми сложи лимон, щото не влизало в all inclusive-a, но ме посъветва да скоча до ресторанта и да си взема оттам. Сервитьорките вече оправяха масата. Ухилих им се радостно, все пак колеги сме, и се завтекох към лимоните. Най-старшата беше един ситнеж, дето права... така де... нисичка беше. Гоуем смех. Мммм, сода с лимон. Междувременно метнах и едно око на манджите. Имаше скумрия на скара... и някакви други неща. Риба все пак, истинска морска (евентуално прясна), аман от шницели. Общо взето на обяд и вечеря в ресторанта имаше едно рибено, едно пилешко и едно свинско или телешко ястие, плюс цял куп салатища, разни топли гарнитури, както и спагети и кетчуп за малоумните чужбински чавета и още по-видиотените им родители. Плюс плодове, сладки и салдолед. Обърнете внимание на изписването. Вече така се казва. Салдолед.

След вечеря имаше забавна програма. Разни пичове и пичовки щяха да танцуват салса. Красиво беше, спор няма, но ми омръзна да гледам самодоволните физиономии на танцьорите докато гушкаха мацките, така че реших(ме) да се поразходим по чаршията да видим какво що. Носехме се бавно и безметежно като пръдня в безветрие и зяпахме турист-капаните. Минахме покрай национално специализирани заведения, където датчани или руснаци или германци образуваха хомогенни групички и се опитваха да хомогенизират тъканите си с промишлени количества алко'ол. Минахме покрай продавачи на тениски, щракачи на ретроснимки, пробутвачи на папагали и реклам...ачи на разни ми ти там заведения с разни ми ти там буламачи. По едно време щях да си изям боя пред една сергия за татуировки, защото рекламната им табела обещаваше 100 % sterility. Стерилитет, де. Заливайки се от смях, предупредих Камен да не влиза там, което предизвика възмутеното "Куйе йе толкува смьешно, можи ли да попьитам?" откъм татурир...ачите. Не можах да му обясня, бях твърде зает да се опитвам да си поема дъх. Придвижвахме се лекинко на север, подминавайки хотели и туристи. Лекинко, но неотклонно. По едно време се озовахме пред хотел "Берлин", който изглеждаше като изваден от мокър сън на строител на източния блок, целия бетон и грозотия. Плахо предложих да се връщаме, но Емо категорично отказа да трамбова цялото разстояние обратно до хотела. За щастие точно тогава мина автовлакчето, което циркулира между "Берлин" и "Адмирал". Натоварихме се на него и започнахме да махаме на туристите в стил английската кралица. Някаква компания пияндурници пък имаха облог кой ще получи най-много high-fives, та целия влак се тресеше от майтапи.

Когато се стоварихме пред "Адмирал", Емо обяви, че му се ядат мон каламари. With a side order of Fuck You! Майка ми вдигна ръце от нас и отиде да спи, а ние се позиционирахме в някаква пицария, където имаше и калмари. И скариди за мезе. А калмарите бяха два вида, на скара и панирани. Тези на скара бяха шест-седем парчета, ама два пръста дебели, докато пържените бяха цяла купчина, но пък ултратънички. Не можахме да решим кои са по-хубави, така че си викнахме и от двата вида. Закаламарихме щастливо и решихме, че ни е време да подремнем. Пътем с Емо цапнахме по една сръбска сливовица от камерата (не че имаше минибар, ама ние си носехме) и се разквартирувахме по леглата.

Седем часът сутринта. Станах весел и ранобуден и тихомълком се изнизах за плуване. Опитах се да вдигна и Камен (по негови инструкции), но задачата беше невъзможна. Имаше жълт флаг, а морето беше равно като тепсия. Нямаше придънно вълнение, така сигурно спасителите ги бяха забравили от вчера (което беше странно, щото тогава флагът беше зелен, а и ги събраха като си тръгваха). Голям праз. Поплувах към половин километър, да не се изсилвам първия ден, и се заклатушках към хотела, съхнейки в движение. Курдисах се пред ресторанта, взех си една сода и чаках да огладнея. Разни хора взеха да прииждат, а отвътре се разнесе подозрителна миризма на палачинки. Подредих се аз на една опашка и си викнах две, да не съм много нагъл. Сетих се как в Русия набивах блини по евро и ми стана едно благо на душата. Докато се назакусваме всичките, стана време за плаж. Взехме Уилсън и аре аре на море. Чичо ми и Деси останаха в хотела де, пък Емо беше решил да си наваксва със съня, та закачихме табелката да не го безпокоят. Камен за сметка на това беше изчезнал и беше заключил стаята. Да беше оставил ключа на рецепцията барем, Доника подивя докато го намери. После си бучаха нещо, накрая се сдобриха. Нормално.

Прекарахме почти цялото време във водата - 26 градусова чорбица, а слънцето спряно пече ли, пече. Когато много взе да прежуря, към 11:30, отидохме обратно в хотела, изчипкахме се и слязохме да обядваме. В случая на Емо: да закуси. Биричка, рибичка и салдолед. Кеф. Трябваше по-внимателно с биричката, че тая нощ щяха да идват нови попълнения, трябваше да ходим да ги събираме. Вихър се обади, че с Маги са пристигнали от Балчик и са в процес на разквартируване и се разбрахме да се намерим на плажа между две спасителни кули. После там бяха всичките срещи. Следобедът и вечерта преминаха в ядене, плуване и още ядене (платил съм си го тоя all inclusive, ще ям). Към девет и малко с Емо се отправихме на път в търсене на варненската автогара. Разбрахме, че били две. Значи се отправихме на път в търсене на правилната варненска автогара. То да не е като в Бургас, автогарата да е на лесно до железопътната гара, де толкоз акъл. Бяха я шибнали почти в края на града. Тоя път реших да намерим пътя през центъра, че не ми се обикаляше пак из разните му сокаци. Загубихме се само на два пъти, но пък сателитната навигация оправи положението. Оставихме колите на някаква газостанция до автогарата и се примолихме на дядото страж да не ги закача в близките десетина минути.

Оказа се, че автобусът пристигал в 22:30, не в 22:00. Хем се чудех кой е тоя смел автобесен шофьор дето ще стигне до морето за 6 часа, при положение че ние със стабилно каране го взехме за шест часа и половина. Пихме по кафе в близкото OMV и се запътихме да ги взимаме. Бомзи (Боби и Немзи) бяха с едно чанте багаж (то за един уикенд какво повече), докато Грима Змийски език (Гришата и Сима) си носеха повечко. Така де, Гришата носеше повечко, Сима беше дама и не носеше нищо. Любов ли бе да го опишеш. Натоварихме се по колите и успяхме да намерим правилните разклони от първия път. Опознай Варна, за да я обикнеш.

Докато намерим техния хотел "Диана", който по нищо не отстъпваше на хотел "Берлин" по... оформление, стана почти полунощ. Народите бяха гладни и се отправихме на екс'едиция по снабдяване с продоволствие. След известно количество лашкане из тълпите и плакнене на очи по разни туристки, се озовахме в бар Latin. Сервитьорите вече бяха приключили, но барманът им беше иззел функциите и ни обслужи, макар и по-бавничко. Общо взето много му се радвахме. На мен лично не ми се ядеше, още бях доволно пълен от вечеря, и си поръчах някаква Карнобатска мускатова или пък специална, не помня вече, но беше вкусна. Голяма. Две всъщност. Което не беше особено разумен ход предвид последвалите събития, ама какво да се прави, на море сме. Накрая барманът реши, че сме му много симпатични и ни покани на бразилска вечер в неделя. Били го организирали за пръв път, но за 25 лева сме щели да ядем месища и салати на корем. Ох на дяда камилата.

На другата сутрин щях да получа миниатюрен сърдечен удар, когато будилникът ми иззвъня в пет часа да ходя да събирам сестра си от автогарата. Все пак стажът е в работно време, пък в почивните дни може да дойде и до морето, нъл тъй. И все пак, събота е, хора. Малко милост. Още се чувствах леко снощничък, въпреки че по мои сметки трябваше да съм изметаболизирал ракия и половина. Майка ми заяви, че щом съм спал толкова малко, щяла да кара тя. Чудно. Превъплътих се в ролята на навигиращ куфар и се метнахме до автогарата. Взехме сестра ми и се върнахме точно навреме за сутрешно плуване. Иде-лайно. После се назакусвахме стабилно, взехме походно легло за девойчето и аре на море. Маги и Вихър (Виги), Бомзи и Грима се присъединиха към нас и пак стана веселко. Алекс реши, че волейболът е плебейска история и остана на шезлонг, докато ние се мокрехме стабилно.

След морето следваше... обяд, разбира се. Точно сядах да унищожавам втората порция салдолед, когато телефонът ми иззвъня. Гергана беше пристигнала във Варна. Мф... ще почака. Салдолед е това, не шега работа. После двамата с Емо (Таигър) се натоварихме в лагуната на хладно и айде пак към Варна. Така и не разбрах защо той настоя да ходим с неговата кола, дали защото мрънках, че съм се обърнал на такси, или просто му беше кеф да се вози. Щото аз карах. Междувременно получихме инструкции да вземем вода и нещо за душата. Занесохме се до Варна, най-непукистки направихме обратен завой на катедралата... май не трябваше... взехме Гергана и се понесохме към севера. Пътьом спряхме да заредим, взехме един Jameson и два стека минерална вода и аре на море. Тоя път Гергана нямаше състудентки или каквито там бяха, при които да спи, така че я разквартирувахме на дивана при Емо. Апартаментът бавно, но неотклонно започна да прилича на дядовата ръкавичка. Отидохме на плаж, че да не го гледаме.

Камен беше купил надуваем дюшек, та за известно време бяхме заети с него. Установихме, че пет човека доста прилично могат да се качат отгоре му, стига разбира се никой да не придиря за това, че нито един сантиметър от дюшека не се показваше над водата. Докато си пошляпвахме, мокрехме се един друг и околните туристи и гонехме топки и фризбита из родното Черноморие, в болния ми мозък изкристализира идеята да се качим на бананананан. Народът, увлечен от моето скодоумие, откликна радушно и набързо се събрахме осем човека. Бях толкова настървен да снимам с прословутия си калъф за подводни снимки, че изпуснах момента когато Емо, този скромен 120 килограмов муж, се покачи най-отпред на бананя. И така, потеглихме, разлашкахме се и точно се бях разпсувал, щото не можех с една ръка да превключа на режим на видео, пък една ми трябваше да се държа за туй клатещо се нещо, когато случайно вдигнах полет и видях нещо, което ме втрещи. Емо се понесе из въздуха, с грацията на връхлитащ хипопотам направи задно салто и обрули половината народ от банана. Аз бях най-отзад и доминото не стигна до мен, но Гери, Маги и сестра ми бяха във водата. Моторницата се върна да събере народа, при което се разбра, че челото на Гери е мощно сцепено, челюстта на Маги е нелошо натъртена, пък сестра ми се оплака от цапардосан нос. Лекичко ни откараха до брега, така че пострадалите да слязат. Сестра ми се качи пак на банана де, тая корава кратуна така лесно троши ли се. Останалите не помръднахме, платили сме си все пак. Качи се и някакво дебелундесто русначе и потеглихме. Не знам дали на мен не ми беше ясна ситуацията или другите бяха сериозно разтърсени, но почти нямаше радостни викове и подскачане. Направих готини филмчета де. Само да се бях сетил да намаля светочувствителността... сега са едни ярки и сияйни, като еротичната фантазия на Стивън Спилбърг. Отидохме да съберем Гергана от медицинския пункт, където ни заръчаха да я закараме до Окръжна болница във Варна, че да я закърпят и погледнат за мозъчно сътресение. Като я слушах как вербално рендосваше околните, не мислех че има сътресение, ама поне да я ремонтират там с тиксо и дъвка. Емо се нагърби с тая задача. Останалите се прибрахме към хотела да се готвим за излизане.

Имахме резервация за мидената ферма "Дълбока". Ша папкаме мидички, иху. Виги не дойдоха, щото нея още я боляла челюстта. Мкей. Малко беше проблемно да натикаме 11 души в две коли, но преместихме багажа от берлингото на чичо ми при мен. Той има две столчета отзад, за допълнително сместване на маймуняци. Боби се настани там и потеглихме. На контролно-пропусквателния пункт, 20 метра след като взехме Бомзи и Грима, полицаят ме спря и ме пита дали съм видял знака, забраняващ спирането пред хотела им. Отговорих утвърдително, видял го бях. Но пък не бяхме спрели за повече от 20 секунди и не бяхме задръстили несъществуващото движение. Сиктирдоса ме деликатно и ни пусна да вървим. Мил човек, какво да го правиш. С проби, грешки и питане се занесохме до мидената ферма. Там баирът е бая стръмен, пък фермата е почти на морското равнище. Така де, ресторантът е почти на морското равнище, фермата си е даже под него. Нъл тъй. Паркирах някъде наблизо, пък чичо ми слезе чак до долу, щото си е стабилничък, тежи почти дваж колкото Емо.

Донесоха менютата. Погледнах менютата. Погледнах ги пак. Нормални австрийски цени, рекох си, успокоих си съвестта, заявих на майка ми и сестра ми да не се притесняват за парите и се заех да поръчвам. Мидена чорба, хайвер, салата от рапани, миди на скара, пушени миди, мидено кюфте и калкан на скара. Сервитьорката ме гледаше все по-недоверчиво. "Не го гледай така, всичко ще си изяде", увери я чичо ми. Сутринта пък беше рекъл на сервитьорките да не ми вдигат чинията, щото "Принцът сега ще дойде да закуси". Идея нямам къде съм бил, обикновено аз съм пръв сутрин в ресторанта. Междувременно в дървесата над главите ни се беше събрало цяло ято врабчета и друга перната твар, която усърдно чуруликаше, флиртуваше... и сереше по покривката. Всички бири и айряни бяха скоростно покрити с вестници, списания, менюта и прочие. "Тук е така", успокои ни табелата над входа. Донесоха манджите и се започна едно надплюскване. Междувременно дойдоха и Емо и Гергана, та се включиха в унищожаването на промишлени количества миди. Гергана възмутено заяви, че оставям много месо по ребрата на калкана и се зае да го доизглозга. Бедни държавни служители, какво да ги правиш.

Оставихме скромни 400 и кусур лева на сервитьорката и се запътихме към колите. Рибката ми беше влязла таман, не че не можех да изям още една-две след около половин час. Ама то с рибоците е така. Пуснах лунохода на първа и леко и внимателно си се изнесох по баира. Чичо ми водеше колоната и караше като изоглавен. Уж гледах да съм близо до него, че да се водя по стоповете му, ама пак за малко да не уцеля един завой. Нямаше проблем де, само майка ми ми се накара малко. После чичо ми рече, че бягал от мен, щото ми били високо фаровете. Ми да беше се обадил. Който му се спеше, отиде да спи, пък ние седнахме на външния бар до басейна да си пийваме уиски и содичка. Мен след второто уиски също ми се доспа стабилно, така че се тръшнах в леглото.

Аз съм герой, отново успях да стана в 7. Вдигнах Камен, повече от проклетия, отколкото от надежда, че ще стане. Не стана. Трябваше и майка ми да стане с мен, ама я оставих да спи. Тоя път плувах още повече, направо да се уплаши човек какъв съм задобрял. После на палачинките имаше някакъв друг тип, с когото се залафих докато чаках тлъстото чавенце пред мене да си получи петте палачинки. Аз, като скромен, викнах само четири, пък и не всичките бяха за мене. Бях открил машината, която сипва тоник и бях най-щастливото прасе. Зачетох се в един разказ на Робърт Зелазни, сръбвах си тоник и чаках народа да се събуди. По едно време ми направи впечатление, че музиката е различна. Хубава даже. Предните два дни я бях напълно изключил от съзнанието си, щото беше само някакви лигави пънковщини и Джъстин Гомез и Селена Бийбър или както се казват ония там малолетните кретенчета. Тоя път обаче звучеше Kiss. Викам си "Въх!". Kiss се смени с Фреди Меркюри. "Ай сиктир", рекох си аз и отидох да разуча какво става. Видях как сърдитата жълтоока барманка куфее зад бара. И не беше никак сърдита. Моме, ама твойта музика ли това? Ами да, рече тя гордо. Аз бях респектиран и си поръчах бира. Поздравих я за музикалния вкус и се отправихме към плажа да играем волейбол с Уилсън. По някое време решихме, че ни се яде цаца. Тук цаца, там цаца, няма цаца. Такива просташки риби нямаше в изтънчен курорт като Златни пясъци. Предложиха ни миди. Изгледах ги мръсно. Шибаняци. Не ми се слизаше чак до Варна за едната цаца. Накрая с Гришата намерихме едно капанче, дето сервираха огромна порция цаца плюс картофки плюс салата плюс бира плюс такса Златните само за 10 лв. Мучо густо.

По някое време из всичкото размотаване с Уилсън във водата бяхме намерили две руски (или белоруски, не разбрах точно) хлапета, които с небивало удоволствие гонеха топката във водата, когато се случеше да я изпуснем, иначе казано доста често. Даже баба им им помагаше. Оказа се, че въпросните гаменчета са гости на нашия хотел, така че имаше кой да ни гони топката и когато играехме в басейна. Гоуем кеф. Камен извади отнякъде Waboba-та, та и с нея дивяхме чрезмерно. После решихме да ходим да поиграем волейбол докато стане време за плюскане. Тоя път не вечеряхме в хотела, защото щяхме да ходим на бразилска вечер. Гришата имал много подъл сервис, се оказва. Някаква кажжгоде, девойка от хотел "Адмирал" дойде да мрънка, че мрежата се плащала. Дадохме й 10 лева да не ни занимава с глупости и продължихме да играем. Привечер се опретнахме и се отправихме към бар Latin. Междувременно Гергана, Бомзи и Виги си бяха тръгнали, а Гришата беше решил да остане на походното легло при нас, така че бяхме малка стройна компания от сериозни плюскащи. Щяхме да откараме Сима и сестра ми на автогарата за автобуса в 23:00 и това беше.

Бразилската вечер беше голям купон. Сервитьорите си изпотрошиха краката да ни носят нови мръвки, скаридите бяха на корем, въобще кеф отвсякъде. Само на мен ми беше малко у шише, че нали трябваше да транспортирам девойките, та не можах да се отпусна да си ям правилно. Отново бяхме с колата на Емо. Пуста лагуна нали е дълга, ударих си мойто рено. Лекичко де, размениха си малко боички. Оправихме положението с наплюнчен пръст. Разгеле излязох без повече разрушения и човешки жертви. Изпратихме девойките и се върнахме обратно пред хотела. Мислехме, че другите са си легнали вече, та си викнахме по една кайпириня на бара и седнахме да попием спокойно. Точно допивахме и те се обадиха да питат къде сме. Били още в кръчмата. Кеф. Айде на кръчма. Седнахме, викнахме си по нещо за пиене и аз се отдадох на доизяждане на останките от плюскането. Накрая го обърнахме на коктейли, даже научих барманите как се прави коктейл "Кристина". Или почти. Нямаха крушова водка. Все пак стана нелошо. После пък се потресоха, че им оставяме цели 10 % бакшиш. "Много ми давате", възкликнаха те. При което ние щастливо си поръчахме по още един коктейл.

В понеделник жегата обещаваше да е канска. Отидох набързо да поплувам, навлякох си тениска и категорично отказах да ходя на плаж. Басейн за мене. На закуска с Камен викнахме 10 палачинки за цялата компания, което предизвика искреното негодувание на някакъв типаж зад нас. Тоя пък какво иска, да му се изтъпаним 10 човека и опашката да е до плажа? Той пак толкова щеше да си чака. Ебахти дзверо. То ние пускахме тук-таме някое детенце дето искаше палачинка или две, ама тоя с искрено удоволствие си го държахме на опашката. Реших, че трябва да си наваксвам с биричките, от толкова шофиране не можах да се облажа като хората. Жълтооката барманка ми подари диск на AC/DC, щото нямала къде да го слуша. Пощръклял от кеф я поканих да пием по едно след работа, но ме отряза. Мацката на обменното бюро също. Бе какво им става на тия жени не щат да излизат с мен, егати безобразието? Викнах 4 бири и взехме да се снимаме покрай басейна, баш реклама на Болярка. По едно време мина спасителят и помоли да не си държим чашите до басейна, щото много се чупели. Няма проблем, морски, взехме си бирите в дупките на надуваемия дюшек. Той направо откачи, това било още по-забранено, щяла била да се разлее бирата. Погледахме го скептично като краставичар пред нова реколта корнишони, ама айде, изпихме си чашите и ги оставихме на бара. После се заиграхме с Waboba-та, та чичо ми се възмути как подло му изгаряме закуската. Обядвахме и продължихме да се заиграваме с дивотии. Междувременно видях какво е имал предвид спасителят. Разни тийнейджърчета се напиха и взеха да трошат чаши в пейзажа. Напсувахме ги и продължихмеда играем чак до вечеря. Когато вечеряхме, нъл тъй. Лекичко, щото пак ни се играеше волейбол, само два пъти ходих да си сипвам още и даже не ядох салдолед. Какви жертви правя за спорта. Някакви хлапета пък похитиха Уилсън, когото така и не намерихме. Подла история.

Тоя път бяхме нечетен брой волейбудалисти, пък и не ни се даваха още пари за гадната им мрежа, пък и на самата мрежа имаше цял отбор кажжгиде, полячета, които се сцепваха да играят. Ама те си бяха добри де, забивки, подавания, спасявания, само блокадите им куцаха. И всичките на не повече от 15-16 години. Ние се лигавехме в кръг малко встрани от тях докато не капнахме. После се метнахме в безлюдното тъмно море, където мятахме Waboba на солидни разстояния, а аз даже успях да направя няколко нелоши сумрачни снимки на по-готините светлини откъм морето. Голям пич тоя калъф. По някое време около 22:00 Камен се сети, че е обещал на Доника да я води на романтична вечеря. Затътрихме се към хотела. Поканиха ни на още едно заведение, явно вече ни се носеше славата на славни башибозуци. Уви, на другия ден си тръгвахме. Изкъпах се, погледахме малко глупости на лаптопа на Емо и реших, че ми се спи. Все едно някой ми изключи захранването. Угаснах и се пуснах чак на другия ден в седем. Абе осем. Отидохме да плуваме с майка ми и започнахме да се стягаме за път.

С други думи, отидохме на плаж. С Гришата взехме нов Уилсън, който обаче не може да се сравнява със стария Уилсън, щото не отскачаше от водата. Е, отскочи, като му теглих мощна тупаница, ама после трябваше да плувам до корабния път да го събирам. Гришата нали е с телосложение на ютия и горе-долу толкова добре плува. Какво пък, аз обичам да плувам. Успях да зарибя Камен да се качим на парашута. За 40 лв на човек не беше зле. Мотористите ни помнеха от банана, то такова бедствие като нас забравя ли се. Отгоре беше невероятно красиво, морето зелено, разпенената следа от влачещата ни моторница беше като мазка от въодушевен художник, а Камен се обърна към мен и с най-спокойния си глас каза, че умира от паника, но на земята ще ми каже колко гот си е изкарал. Нали не може да плува, милият, та си му беше страшничко. Аз обаче се разглобих от кеф. Другия път ще ходим да пилотираме, баста!

Освободихме стаите точно в 12:00. Пичозно. Взехме си довиждане със сервитьорите, които от няколко дни псувах, че много ни глезят и си изкарваме твърде добре. Те се размазваха от кеф, при което тичаха да ни глезят още повече и аз още по-усърдно ги псувах. Положителна обратна връзка, ръйш ли? Пардон, ръйш ли е на несебърски, трябва да внимавам къде какво говоря. Потеглихме полекичка, заредихме във Варна, където някакъв пич толкова ми хареса Vibram-ките, че май ще си прави профил в ebaу само и само да може да си вземе и той. Чичо ми отцепи напред, ние с Емо си карахме в пакет. Като морските пехотинци сме: Never leave a man (or a beer) behind! Нашето платно на магистралата беше затворено поради ремонти и ни отклониха през Нови пазар. Там беше вилняла немалка буря, имаше големи локвища и скършени клони. Вече бях продухал клапаните на реното и изпреварвах смело... но само когато имах видимост напред, Гри-шо! Емо пък почти нямаше мощност на газ и ме догонваше доста зорно. Впоследствие се оказа, че колата е работела на три цилиндъра и бордовият компютър е дал фира. Оправиха го.

Отново спряхме за почивка във Велико Търново и после си карахме лекичко чак до OMV-то на Ботевградско шосе. Взехме Доника при нас, че да я откараме до кажжгоде, манастира Лао Лин, разбрахме се да ходим на бира в Murphy's вечерта и се разотидохме. Догодина сигурно пак ще искат да ходим на all inclusive, глезундерите му. Ама гоуем кеф, баце. Даже се бях притеснил, че в някое нормално заведение ще си изям боя така - викам си бира и изчезвам. Ама ми се размина...

вторник, 19 юни 2012 г.

Nova Rock


Срамота си е, почти три години във Виена и доскоро не бях ходил на Nova Rock. Огромнейши рок фестивал усреди Панонското пóле, непосредствено до австро-унгарската граница. Като си нямат империя, поне граница да си имат хората. Така че този февруари се взех в ръце и... не направих нищо чак до средата на май. След което спешно изюрках агентите да ми вземат преференциален билет с намаление, щото да не съм луд давам пълната цена от сто и четирийсе и кусур евро с ДДС. После отидох в Англия, пътьом изюрквайки други агенти да ми купят палатка и спален чувал. Аз съм бил голяма претенция, се оказва. 

Както вече е известно, гледам да пътувам с малко багаж. Особено когато ще си го нося на гръб. Две чисти тениски, чорапи и бельо, една блуза в случай, че застудее. Едно шише уиски в случай, че застудее. Един хляб и кило и половина наденички. Спалният чувал окачен на една от презрамките, шалтето на руло под мишница, якето в шалтето. Около две минути се колебах дали да си взема старите мръсни кецове, с тенденция да ги повиша в чин "Старите изключително мръсни кецове", или да заложа на най-добрия приятел на всеки металяга. Втория най-добър приятел на всеки металяга. Кубинките. За сведение, първият е бирата. Студена. Ммм. Отсъдих в полза на кубинките, спасявайки пръстите на краката си от тридневно мачкане и обричайки незнайно количество начинаещи фестивалчовци на кански мъки вследствие моето приземяване. 

Остана отворен въпросът как ще се занесем до Никелсдорф, селото, до което ще се провежда масовото меро(к)приятие. Кола вече нямах подръка, така че трябваше да разчитаме на местния транспорт. Австрийците, въпреки цялата си славянщина, са попили достатъчно немска ефективност, че да пуснат ежечасни влакове до Никелсдорф, и то от западната гара, което е логистически нецелесъобразно, но тактически издържано. Бърза справка с картата би показала, че Унгария е на югоизток от Виена, а западната гара е в югозападния край на широкия център. Само че е и на 5-6 спирки с метрото от централната гара, плюс че на самата западна гара пристигат... ами... западните влакове. Южната гара, на която се предполага да пристигат източните, все още е в състояние на дупка в земята. Изтъквайки, че влакът е цивилизованият начин за пътуване, убедих хората да тръгнем в девет сутринта в петък.

Срещнахме се с Андреа М. и Алберт (гаджето й). Носеха си нещата с количка. Носеха ужасяващо много неща с тая количка. Гумени ботуши, огромна палатка (аз нали бях VIP, мойта палатка агентите я бяха разпънали още от четвъртъка), противодъждовно чергило, храна, абе... лудница. Пак се почувствах като в Русия. На перон 9.75, пардон коловоз 11, имаше проверка на билетите (правилно, всички отиват на едно място, много по-лесно е така), която ме посрещна с думите "Абе ти пак ли си тук?". То... аз... вярно, че съм незабравим, ама да си спомнят бъдещето, егати контрольорките. Някаква такава обратна déjà vu... дори не и reja vu, чувството, че някой ден пак ще дойда тук. Явно и в Австрия си имам двойник. Имах си един в Упсала, колегите ми редовно ме питаха що съм се изрусил, аз им повтарях да спрат да дишат амоняк, явно им влияе зле на цветоусещането. But I digress. Качихме се на влака, количката на Андреа се разпадна (естествено) и прекарах следващите 15 минути, чувствайки се като абсолютен идиот, в отчаяни опити да им помогна да си съберат имуществото. Накрая го метнаха на една седалка и се опитаха да забравят за него. Незнайно защо имах чувството, че това ще се повтори.

Стигнахме Никелсдорф. Цял перон метъли. Или както би казал Мастъра, мьеталистьиииий. Срочно се завтекох към близкия автобус, докато останалите успеят да си преброят крайниците. Или по-скоро опитах се. Наложи се пак да сглобяваме спонтанно разпаднала се количка с покъщнина. Все пак успяхме за автобуса. Разделихме се с 3 евро и 15 минути по-късно бяхме пред паркинга на Nova Rock. А той е ог-ро-мен. Бедна ви е фантазията. Все съм виждал много коли накуп, но такова нещо не бях съзирал. (Някой каза, че на фестивала е имало 60 000 палатки и са минали 160 000 човека... значи автомобилите ще да са били поне десетина - двайсет хиляди). Пек и прах. И потни метъли. Имало е хора, които са бивакували още от сряда. Живата отдаденост, ръйш ли. След може би петнайсетминутно влачене стигнахме входната палатка. Там където си разменяш крайно неудобния, голям, мачкуем и хартиен билет за плобмирана гривна. Много важно нещо е тая гривна. Нужна е, за да се влезе на територията на сцената. А пък ако не се държи човек прилично и се опитва да се качи на самата сцена, охранителите му я срязват, да стои наказан зад оградата и да слуша отзвуци и случайни крясъци от концертите. Взеха ми и пет евро. Що бе, малко пари ли ви дадох вече за билет? Ми депозит за боклука, вземи и тоз чувал. 

Разяснявам. Кошчета на територията на фестивала има, но не са много. За сметка на това всекиму бива зачислен чувал, който да си пълни с боклуци на воля. На последния ден, на излизане, минаваш през една будка, връщаш си жетона, хвърляш пълния чувал и ти дават пет евро обратно. Готино измислено. Само дето не се бяха съобразили с това, че там ще има австрийци. Иначе казано хора, които цяла година правят "слуш", за да могат в полагащите им се там не знам колко дни отпуска (а те са бая, особено като се добавят и официалните празници) да се развихрят наистина свински. Накрая всички пътеки и "улици" на фестивала бяха павирани със смачкани кутийки от бира. Но аз избързвам. 

Намерихме Пшемек (все ми звучи като Шебек това име, едвам се сдържам да не се изхиля като си говоря с него) и компания, бяха заседнали недалеч от синята сцена, но за сметка на това достатъчно далеч от пътеките, че да не ни опрашват разните му там минувачи. За сцените. Официално бяха две, червената и синята, разположени на около 5 минути пеша една от друга. Синята, като по-голяма, приютяваше по-известните групи, макар че и на червената имаше доволно готини моменти. Освен това Red Bull, като спонсор на цялата шумотевица, имаха "сцена за разпускане", където пееха световнонеизвестни австрийски банди и, подозирам, още по-неизвестни унгарски такива. За капак имаше и сцена с DJ, която за съжаление се намираше точно между палатките ни и синята сцена. Ако я нямаше, щях преспокойно да мога да слушам по-скучните неща от синята легнал по гръб, забил поглед в небето и щастливо пиейки евтина бира.

Евтина, защото пивоварна Ottakringer също бяха спонсори на данданията и бяха пуснали серия бира Ottarocker, по едно евро кенчето. Идилия. Само дето на територията на сцената бяха разрешени само специални безопасни пластмасови чаши, бирата в които струваше 4.50, пък самата чаша беше с едно евро депозит. Изедници. Да, обаче имаше вратичка. Пълчищата пияни австрицйи (а да си говорим честно, те се омазват от бира и половина) обожаваха да хвърлят полупълните си чаши в най-голямото меле, демократично и завистливо омокряйки тези, които с пот, лакти и късмет бяха успели да си извоюват място в най-предните редици. Съответно, ако човек е малко по-меркантилно настроен и успее да се натъпче в подходящия кюп, може да събре доста парици, връщайки чашите за депозит. Аз си намерих една, после я загубих в едно пого. Както дошло, така и отишло. 

По някое време дойде и Мария с цял куп маймуни, включително още двама Косьовци. Е това си беше конфузна ситуация. И тримата бяхме свикнали да сме единствени, все пак името ни не е много разпространено и в България, камо ли в Австрия. Но пък чувството да можеш да викнеш на някого "адаш" си е неповторимо. А с тях беше и най-гениалният сред простаците и най-простият сред гениите, Иван Кацев. Тоя човек каква е откачалка. Седя си аз пред палатката, кротко пийващ уиски от бутилката (следва да отбележа, че от съображения за безопасност не разрешаваха да се внасят стъклени съдове, така че си бях сипал водата на живота в пластмасова бутилка от минерална вода - отдалеч изглежда като ябълков сок), когато чувам носовия му гласец през половината лагер: "Ко пиеш бе, мьеталист!" (Научих ги всичките как правилно да произнасят "мьеталистьиииий", включително и един евреин, който не говореше български, но псуваше много красиво). Отговорих с достойнство, че пия ябълков сок. Съзирайки бързо посърващата му физиономия добавих, че ябълковият сок е от ечемик и е отлежавал три години в бъчва. При което той се нахили щастливо, размаха друга пластмасова бутилка с нещо кехлибарено в нея и обяви, че пие ябълков сок от захарна тръстика и е отлежавал... абе може и да не е отлежавал, то тоя евтин ром кой го знае човек къде се е въргалял.

Започнаха да се правят планове какво ще се слуша. За мен първия ден беше синята сцена, макар че още не бях решил дали ми се слуша Linkin' Park или искам да чуя как Marilyn Manson се дере на живо. Консенсусът реши, че трябва да ходим да слушаме Lagwagon. Не бяха нищо особено, но пък за загрявка ставаха. Следващата група, Gaslight Anthem, също беше нова за мен, но Андреа и Алберт решиха, че им се ходи до тоалетна. То си трябваше де, канска жега, прах и вятър, гърлото се задръства, трябва бира и да се разтовари предишната. Разходихме се, разгледахме капаните за балъци наоколо и решихме да се съберем направо после за The Offspring. Само дето мен ми стана жега в палатката и отидох пак на сцената. Хората се бяха снабдили с надуваеми китари (и аз паланджосах една) и надуваеми дяволски рога - оня известния метъл жест, с изпънати показалец и кутре, а палецът върху останалите пръсти. Аз лично предпочитам варианта с изпънат палец. Жестомомиците ще разберат. Свиреше немска банда на име The Baseballs. Правеха рокендрол аранжименти на съвременни поп-песни. Все едно някой е изхвърлил лейди Га(р)га от сцената и е дал микрофона на Елвис. Страхотно. Просто страхотно. Чакайки концерта на Offspring, със съжаление осъзнах, че съм застанал откъм подветрената страна на сцената. Кофти. Всичкият прах, вдигнат от погото, а пого щеше да има със сигурност, щеше да се навее право в мен. Тълпата обаче ме беше пресовала върху оградата и реших да се забрадя с тениската си.

Апропо тениската. Понеже беше жега, бях решил да си облека нещо светло. Следвайки изпитаната си метода за избиране на дрехи, взех тениската, която беше най-отгоре на купчината в гардероба и я навлякох. Оказа се сувенирната ми тениска от Стокхолм с надпис Sweden - Land of the Vikings. Поне 10 човека ме питаха дали не съм от Швеция. Как пък нямаше една хубава мацка между тях, да му се не види. Накрая ми писна и взех да кимам, да, от Швеция съм, не, не играя хокей, не, по дяволите, не говоря словашки, как ти хрумна точно тая простотия?! 

The Offspring бяха точно като преди 15 години, само дето по-дърти. Пяха предимно песни от Americana и Smash, по мое мнение двата им най-добри албума, плюс чат-пат нещо новичко и, естествено, Original Prankster от едноименния албум. Естествено, завършиха със Self Esteem. След като порядъчно се бях накашлял, забелязах, че небето застрашително се смрачава. Точно след концерта на сцената излезе един галфон и обяви, че има опасност от силна буря и помоли всички да опразнят сцената. И под опразнят сцената имаше предвид да се върнат при палатките. Лекинко и културно се изнесохме обратно, където вечерях с малко хляб и няколко наденички (то това ми бяха всичките ядения де). Междувременно падна лек дъждец, а вятърът сериозно се усили. Не ми се завираше в палатката, така че си нахлупих дъждобрана, хванах си уискито да се топлим един друг и се загледах в танцуващите светкавици на хоризонта. По всичко личеше, че бурята щеше да ни подмине и да се задоволим само с вятър. Както си порках задушевно, до мен изникна някакво девойче. "Добър вечер", поздравих аз възпитано. При което момичето се разплака, вкопчи се в мен и помоли да й помогна. Е ся па какво се случи, викам си аз, толкоз ли съм страшен? Оказа се, че си е загубила компанията и вече половин час обикаля под дъжда в напразно търсене. Каза, че били по-надолу от баварското знаме. Баварското знаме го знаех къде е, така че я почерпих със сериозна глътка от шишето, за стопляне и отпускане на нервите, хванах я подръка и я помъкнах към нейните хора. По пътя тя ми каза, че не е могла да ги намери, защото са свалили голямата тента заради дъжда и всичките палатки изглеждат еднакво. Няма проблем, намерихме свалената голяма тента, оставих девойка Катя под грижите на приятелките й и се завтекох да ритам моите хора да ходим на Rise Against. Докато се донесем до сцената, концертът беше свършил Оказа се, че с типична криворазбрана немска ефективност австрийците са орязали времето на групата, за да могат да се вместят в разписанието на фестивала. Въобще всички групи се вместваха в разписанието на фестивала. Ебахти скуката. 

Завлачихме се към червената сцена, с идеята да чуем Marilyn. Добрахме се дотам през тайна дупка в оградата, която ни изведе точно пред сцената... и точно навреме, за да чуем как някой друг галфон обявява, че Marilyn е отменен. Поради силен вятър. Е майната ви, да бяхте го сложили на синята сцена след Linkin' Park. Варвари! Невежи! Диваци! А накрая, когато и двете ми очи бяха задръстени с вдигнат от вятъра прах, а някакъв циганин се опитваше да ми пробута шепа невзрачни пържени картофки за три евро, теглих една дълга на всички, отворих пергела и се завтекох към палатката, където си свалих лещите и се почувствах човек. 

Епопея на дългучите, глава поредна. Как да се натикам в спалния си чувал? С краката напред, то е очевидно, но все пак. Чувалът ми беше тип мумия, със специално отделение за краката. Мумифицирах се аз и точно четвърт минута по-късно щях да пукна от жега. Трябва да спомена, че въпросното нещо беше със зона на комфорт от +4 до -8 градуса, пък по мои сметки навън трябва да е било около +15. След като се повъртях като агне на чеверме в продължение на половин час, реших въпроса радикално. Отворих ципа докрай, завих се с чувала като с одеяло и се приготвих да откъртя. Да, обаче! В изблик на умопомрачение диджеят беше решил да пусне дъбстеп, което наистина звучи все едно роботи правят секс. Започнах да си нахлузвам кубинките с мътната идея за кървава саморазправа, когато някой, явно изповядващ подобна идея, го изтика от подиума и пусна AC/DC... унесох се като пич. По някое време заваля. Пак се унесох като пич.

Събудих се, ти спа до мен, без га... опа, грешна песен. Събудих се подгизнал. Беше 7:30 и слънцето деликатно напичаше палатката ми, превръщайки я в сауна. Без майтап, локвата пот върху шалтето ми беше по-голяма от локвата вода, събрала се под леко открехнатия цип вследствие на нощния дъждевалеж. Да не говорим, че количеството кислород беше горе-долу равно на това, което обикновено се наблюдава само в геотермални извори на обратната страна на луната. Вдишах като кашалот със синузит, изкашлях черна храчка и се разтършувах за закуска. В изблик на гениалност бях напъхал няколко лимона в раницата си преди тръгване. Витамин Цъ, иху. Окубинчих се, хапнах, взех си уискито и тръгнах да търся компания. В момента, в който се разгънах в целия си великолепно двуметров ръст, чух добродушното "мьеталистьиииий" откъм палатката на Кацев. Шай (евреинът) беше станал. Разклюкарствахме се, неделикатно принуждавайки другите да станат.

Чувствах се мръсен. Абе направо гнусотен. Панталонът ми беше кафяв от прах, тениската също, даже не исках да си пипам косата. Отправих се в търсене на душ. Опашката беше километрична. Взех си бира за евро и се върнах при палатката в очакване на по-добри дни. Някъде около 12 реших да се пробвам пак и тоя път на мъжката опашка почти нямаше хора. Женската продължаваше да се вие като пияна змия. Нямах сапун, но не ми пукаше особено. Заплакнах се набърже и се преоблякох в чисти дрехи. Кеееф. Е, панталонът си беше същият, но нямаше как, като пътуваш леко, не можеш да придиряш кой знае колко. Дори кубинките ми бяха кафяви, макар че това се ремонтираше лесно като минех през неокосената трева. Взех си бира за евро и се върнах при палатката да видя кой какво ще слуша. Имаше доста време до концертите, но едно девойче услужливо ми предложи конспекта си по стоматология, така че известно време се забавлявах с детските кариеси и формата на зъбите. Яко.

Всички бяха на мнение, че трябва да чуем Puddle of Mudd. На мен това име нищо не ми говореше, така че бях навит. Общо взето бозява работа. И тайфата беше разочарована. Теглих им една дълга и се върнах при палатката. За мен на дневен ред беше червената сцена: Schandmaul и Opeth, иначе казано немска фолк метъл банда и шведска... някакъв метъл банда. Лабораторковците дойдоха с мене, с останалите уговорихме среща до синята сцена за следващите групи. Schandmaul бяха страхотни, много им се радвах. И завършиха с една от любимите ми техни песни, Dein Anblick. Тия хора са една от двете групи, която може да накара немския да звучи нежно. Шапка им свалям. Жалко само, че не свириха Der Hofnarr. Другата е Рамщайн, колкото и невероятно да звучи. Особено албумът Reise Reise. Исках да се обадя на Камен да го подразня, но телефонът ми беше предал Богу дух. Не беше голяма загуба де, и без това мобилната комуникация беше почти невъзможна. Съобщенията не се пращаха, но пък затова разговорите не се чуваха.

Колкото Schandmaul ме израдваха, толкова Opeth ме разочароваха. Нямаха нищо общо с по-старите албуми, които имах аз. Явно бяха сменили или стила, или вокала. Не бяха направили добър избор, но всекиму неговото. Не останах за следващата глава от скандинавското нашествие в лицето на норвежците Dimmu Borgir, а тръгнах към синята сцена. Е, тръгнах, ама се отклоних през палатките, понеже заваля и исках да си взема якето и дъждобрана. То добре, че взех и двете, щото една приятелка на Мария беше само по блуза и й пробутах дъждобрана да не се гътне от пневмония. Все пак аз съм безсмъртен, ама другите ще ми тежат на съвестта.

Щяхме да слушаме Cypress Hill. Представяте ли си?! Хип-хоп на рок фест. И то на испански. Хубаво ли си го представихте? Беше тъпкано. Ние гадните вмирисани метъли сме толерантни хора и се кефим на какво ли не. Или поне аз. Все пак на почти всеки концерт бях с различни хора, а на доста си бях самичък. Няма значение, беше ми страхотно. Свириха Insane in the Brain и Tequila Sunrise, което направо ме разби от кеф, а някой каза, че предната банда, също рапъри, е свалила шапка на House of Pain и са свирили любимата на всички от партитата в седми клас Jump Around. Да не бях чакал Opeth, щях да ги сваря, пфу. Нищо, продължихме да си се радваме на ниво. След Cypress Hill се върнахме до палатките за вечеря и бира за евро, последвано от пътешествие към червената сцена. Пристигнахме доста късничко, но така и не напирахме да се блъскаме, Limp Bizkit си се чуваха и отдалеко. След като почнаха с Keep Rolling, продължиха (поне по мое мнение) предимно с парчета от същия албум - Chocolate Starfish and Hot Dog Flavored Water. Мария заяви, че е било доста по-разнообразно от това, но аз не бях убеден.

Тоя ден не ревах много, пазех си силиците за края на фестивала. За сметка на това скачах доволно, а вратът и рамената си ме наболяваха стабилно. Headbang-ването си има цена. А любопитно откъсче от текст на екраните на синята сцена ни осведомяваше, че въпросната металия е възникнала на концерт на Led Zeppelin, когато феновете са започнали да си блъскат челата в сцената с цел по-добро усвояване на звука или нещо такова. Гледал съм клипчета от концерти на Twisted Sister и не съм съвсем убеден, че е било точно така. По-скоро дългата до под раменете коса е мела сцената, а челото, в съгласие с инстинкта за самосъхранение, е спирало на два милиметра от нея. Но не съм бил там, не знам. Кацев се изхили, че това, на което хората едно време са си блъскали главите, сега се възприема за нежен лиричен рок. Прав е, човекът. Представям си след 20 години какво ще казват хората за Disturbed или Dimmu Borgir примерно.

Връщайки се към палатките, дочух плахите опити на Die Toten Hosen да изпеят нещо на синята сцена. Честно казано, не ме вълнуваше, така или иначе знам само една тяхна песен. Продължаваше да вали леко и напоително като в разказ от Елин Пелин. За сметка на това беше свежо и нямаше прах. Кубинките ми от кал се не плашат, а липсата на две кила цимент в очите си беше несъмнен плюс. Само дето си прибвах въпросните кубинки при мен в палатката, да не вземе да ги навали нещо или по-зле, да не ги напикае някой пиян метъл. Тоя път даже не ми беше и такава канска жега. Завих си се в мумията и си откъртих под звуците на Guns'n'Roses откъм диджея. Явно епизодът с дъбстепа и бил някакво недоразумение.

Събудих се в шест, бодър и наспан, в търсене на мьеталистьиииий. Някой в съседната палатка се опитваше да легне върху мен с все палатката си. Теглих му една тупаница и се излюпих да видя дали някой ще се осмели да протестира. Никой не се осмели. Шай и Кацев вече бяха будни, така че се заехме с довършване на кой каквито алкохолища си е донесъл. Бях решил него ден да не се къпя, същата нощ щяхме да си ходим и без това. Колко наивно от моя страна. Взехме си бира за евро и се съвещавахме кой какво ще слуша. Понеже намеренията за тазвечершните концерти бяха доста различни, се разбрахме си опаковаме багажите, че да са готови, и да се намерим при палатките след концерта на Metallica. Арно.

Вкарах една дрямка за презареждане, доизплюсках наденичките и хляба, върнах един чувал боклук, взех си петте евро и се заех със събирането на палатката. А то не е толкова лесно, колкото звучи. Палатката е саморазгъваща се, с две кръстосани метални шини във формата на окръжност. Много стабилна, но абсолютно невъзможна да бъде събрана от един човек. След няколко фалстарта, при което строших една от ставите на шините, викнах още двама помощници и с общи усилия и странни усуквания успяхме да усмирим развилнялата се палатка и да я натикаме в предвидената за целта торба за носене на чинели. Събрахме всичката покъщнина в една палатка, чиито собственици вече се бяха прибрали във Виена и се отправихме към нови приключения.

Имах болната амбиция да съм възможно най-отпред на концерта на Metallica, последен за деня... вечерта... абе въобще. Това означаваше, че трябваше да взема съответните мерки и приготовления. Посетих най-близката станция за водопой и се облекчих колкото можах. После минах в енергоспестяващ режим: никакво пиене, съответно никакви позиви на природата, съответно никакво напускане на заветното местенце. Беше 14:00. Последният концерт започваше в 23:00. Дупе да ми е яко. Или мехур. Някой там чарк. Със задачата как да се позиционирам най-отпред се справих елегантно. Метнах се в погото. Или по-точно опитах се да се метна в погото, но някой от сцената обяви Wall of Death. Е те сега си... Още не бях участвал в такова, явно ми е било време. Стената на смъртта е нещо като по-варварска версия на погото... което си е един много цивилизован ритуал, нъл тъй. Насред тълпата се отваря просека, колкото се може по-широка. По даден сигнал, обикновено при смяна на ритъма поради припев, хората от двете страни на просеката се втурват един към друг с любвеобилната идея да превърнат другарчетата си в пастет или поне да ги изтикат колкото се може по-надалеч, което има общо взето същия ефект. Но беше културно де, нямаше лакти и колена, всичкото тласкане беше с гърди и длани. Аз се бях кютнал най-отпред, като ще е гарга, да е рошава. И като ме беше запрял един галфон отзади и един отпреди, аз реших че това е пълно беозбразие и деликатно, но неотклонно отстраних галфона отпреди. То пък се оказа, че съм spearhead на цялата моя група и взехме, че изблъскахме отсрещния отбор почти до оградата. Великолепно. С деликатен пирует се освободих от хватката на разните там простосмъртни и се провесих на рейлинга да чакам. Here we are now, entertain us!

Бях се появил до сцената точно в паузата между As I Lay Dying и Trivium. Не ги бях чувал досега. Общо взето и двете банди бяха много приятни. Самата сцена беше разширена, за да може James Hetfield да се разхожда близо до феновете си. А беше разширена по такъв начин, че ограждаше малко пространство, където бяха спечелилите backstage билети от разните конкурси на различните спонсори по време на фестивала. Привилегировани люде. Да бях знаел по-отраншко, щях и аз да се пробвам. След Trivium следваше Oomph! Удивителната е част от името, не че бях чаак пък толкова възторжен. Все пак бях чувал, че са едва ли не учителите на Rammstein и ми беше много интересно да ги чуя. Бяха чудесни. Малко не бях съгласен с крайнодесните им политически възгласи "Нека сега всички да покажем един голям среден пръст на Европейския съюз", но пък свиреха хубаво. Eckstein, Eckstein, alles muss versteckt sein. Немският е подходящ за индустриален метъл, спор няма.

Беше горещо и задушно. За щастие този път бях откъм наветрената страна, с гръб към най-близкото пого, и не дишах кой знае колко много прах. Пък и бидейки точно до оградата, имах възможност да дишам сравнително неупотребяван въздух. Охраната периодически минаваше с една кофа вода да напои най-изтерзаните случаи. Де да не си бях губил чашата в погото. Но пък точно нямаше да се изкушавам и щях да си запазя местенцето. В промеждутъците между бандите почивах, седейки на земята. По някое време до мен се изтъпани едно малко синьокосо създание, което отчаяно се опитваше да надникне. С един друг металяга й направихме пожарно столче и я държахме три-четири песни време, докато не ни отмаляха ръцете. Тя щастливо ни прегърна и отпраши нанякъде. После пък някакъв друг тип помоли да мине пред мен, че да вижда. Що да не мине, аз си виждах и без това, само се разбрахме периодически да мога да се облягам на стената, че да си почина.

След Oomph! беше ред на Mastodon (нелоши) и Slayer (честно казано скучни). Всъщност първо беше ред на чистачките. Не е група, нито пък бяха кой знае колко специални чистачки, просто една лелка и една девойка-на-път-за-лелка, които заметоха сцената от прах. Обаче хората така им се радваха. Посрещнаха ги с овации и скандирания: Putz-frau! Putz-frau! Лелката страхотно се радваше, раздаваше въздушни целувки и ни ръкопляскаше. Другата пък беше темерут. Майната й. Вече бях поуморен. Точно си мислех как след Slayer ще си поседна да се изпружа малко, когато дойде новата тълпа мьеталистьииииий. Прясно-прясно чистички и изкъпани, нагиздени и готови за Nightwish и Metallica. Неделни метъли. Изгледах ги презрително през носа си и им обърнах гръб. Те пък решиха, че моят гръб е много хубаво нещо и се юрнаха всичките към него, явно с неистовото желание да ми скочат в джобовете или поне да ме прескочат на път към заветното място до рейлинга. Ха! Ало, това е 95 кила добиче в 46 номер кубинки. Изместването ми не е толкова лесно, колкото звучи. Бе ръгаха ме с рамо в ребрата (дотам им стигат раменцата на горкичките), бе вмъкваха ми така еротично крак между колената, бе натискаха ме отвсякъде. Стоях си гордо и невъзмутимо като родоския колос и периодично попръдвах... нещо много въздух в тия наденички. Някакъв галфон пък стигна дотам да почне да ми се кара колко съм висок и нямал ли съм бил срам. С невъзмутимо изражение на лицето пуснах една дребна мацка да мине пред мен и се отместих така, че съвсем да му скрия визията. Абе аз съм седял цял ден на тая сцена, те майтап си правят с мене. Я на двор!

Хелле стъмни се и излязоха Nightwish. Честно казано, без Tarja Turunen са за никъде. Кацев пък твърди, че точно сега им е най-добрият период. Кацев е добро момче, ама като се напие не знае какви ги мели. Не изпяха нито една песен от старите албуми, бях много разочарован. Само Over the Hills and Far Away пяха, и то тя не е тяхна, а кавър на Gary Moore. Певицата пък се държеше като финска курва и постоянно се кълчеше на сцената, а когато не се чекнеше, юркаше публиката да пляска. Метълите пляскат... рядко. Повече куфеят. Абе изтърпях ги, но не можеха ли поне една песен от едно време да изпеят. Хайде, да не е Sleeping Sun, щото никой не може да си качи гласа чак на тоя бор, но поне The Phantom of the Opera или Wishmaster да бяха изкарали. Мрън! Междувременно и двете големи видеостени от двете страни на сцената се бяха скапали и всичката гледка беше директно от сцената. По едно време се качи някакво техниче да ги оправи, при което как вятърът не го срина оттам, не знам. То не бе лашкане, то не бе чудо.

Чакахме Metallica. Чакахме още. Чакахме още повече. Putz-frau! Putz-frau! Putz-frau! Някой пусна AC/DC по уредбата и се захванахме с това, което умеем най-добре - да куфеем. Нямаше никакъв шанс да се мръдне между Nightwish и Metallica, хората се бяха натъпкали като сардели. Просто се облегнах на тълпата и оставих краката си да починат малко. Metallica беше... както винаги. Или почти. Изсвириха целия черен албум, от който аз харесвам точно четири песни. Естествено свириха и Master of Puppets, и For Whom the Bell Tolls, но пък аз не бих отказал да чуя примерно Fuel или Whisky in the Jar. Оказва се, че James Hetfield има много чаровна усмивка отблизо. Кой би предположил, като гледа по обложките. Басистът им пък се беше спретнал с четири плитки и подскачаше като маймуняк по сцената. Разбирам го Емил Гюров защо така го храни. Публиката много се радваше, постоянно се опитваха да ги сграбчат. Те пък свиреха максимално близо до всички, беше много забавно да се гледа как разни девойчета... че и момъчета... неистово напъват да пипнат я някоя кубинка, я грифа на гитарата. Естествено, видеостените бяха оправени, че и самия фон на сцената беше превърнат във видеостена, а режисьорът на пулт постоянно сменяше между камерите, показващи изпълнителите, и тези насочени към публиката. По някое време камерата показа в едър план лице, което ужасно приличаше на моето. Иначе казано, беше ужасно и приличаше на моето. Пробвах да помахам, но не реагира. Явно наистина си имам двойник, прави бяха контрольорките в петък.


Разни хора взеха да припадат около мен. Милите простосмъртни. То да не е лесно да си метъл. От Асгард. Добре поне, че вална някакъв дъждец, та освежи положението. Металикястите пък веднага изтопуркаха под закритата част на сцената, да не им се намокри безценната екипировка. Феички. Небрежно елегантно де, сигурно не повече от 100-200 човека са забелязали. Когато опасността отмина и небето спря да се стоварва върху главите ни, пак излязоха. Като охлюви. Дали ако ги бях замерил с маруля, щяха да схванат намека? Ама като нямах маруля... пък и гардовете със сигурност нямаше да са очаровани. Металясването завърши със (естествено) Seek and Destroy, последвано от фойерверки и звучното скандиране на феновете за още. Lars Ulrich пък го изби на потискани детски комплекси и почна да плюе ягодов сок по публиката. Всеки с проблемите си. После взеха да раздават перца. Плектруми, иначе казано. Или плектри. Как е множественото число на отлатински думи? Едно падна на два-три метра от мен. Мале като се метнаха тия, ужас. В погото, в Стената на смъртта не беше такъв погром. Реших, че е време да се разкарам. Прегазих някакви бедни душици, имали неблагоразумието да застанат на пътя ми, и отидох да пия вода.


При палатките ме очакваше изненада. Всъщност няколко. Първо, едвам ги намерих, защото околните ориентири вече бяха прибрани и сгънати. За сметка на това беше лесно да намеря самотна зелена палатка насред полето, стига да откриех правилната част на полето. Мария и компания точно си тръгваха, от моите сълабораторни съплъхове ни следа. Поговорихме си малко и реших да тръгна с тях към гарата, все пак беше почти два часът, а последният влак по разписание беше в 02:38. Отворих палатката да си взема багажа и да оставя бележка, че тръгвам... и се разпсувах. Ама както аз си умея, полиглотно, със заемки от далечни и древни езици. В палатката беше само моят багаж. Взели си те, милите, боклучоците и заминали без да ме уведомят. А аз ги чакам. Хубаво, беше ми починал телефонът, ама то и без това телефоните продължаваха да не работят. Поне да ми бяха оставили бележка с парчета тиксо върху някоя чаша. Кретени.


Бях бесен. Чимове, кал и нещастни семейства къртици хвърчаха изпод токовете на кубинките ми. Докато се довлача до автобусната спирка, промушвайки се покрай безнадеждно задръстени и блокрани коли, стана 02:20. И после като се почна едно чакане. Банди невръстни пияни австрийчета говореха на някакъв странен диалект, дето дори австрийски не беше, сигурно в училище ги учат на ретрофорарлбергски или кодиран южнотиролски, или някоя такава дивотия. Както бях скапан, мръсен и вкиснат, като нищо отпочвах някой въргал, само да имах енергия да направя нещо повече от мигване. Ама нямах. Накрая дойде някакъв автобус да ни извози до гарата. Да живеят австрийските железници, бяха пуснали допълнителен влак в 03:38. Натоварихме се и по изгрев слънце бяхме във Виена. Сигурно бях спал, щото ми се губят някъде 45 минути от единия час път. Стигнах точно навреме за първото метро, където бях изгледан с презрение от бандата имигранти, отиваща на работа за крайно отговорните длъжности като баничари, чистачи и прочие дейности. Изсумтях и се разположих на най-близката седалка, за истинско удоволствие на един индийски чичо с тюрбан и еееей такавата брада, жив махараджа. Ухилих му се зло, при което той съвсем светна. Беше весело.


Прибрах се вкъщи, сложих си дрехите направо в пералнята, изкъпах се два пъти и легнах да дремна два-три часа преди работа. Включих си телефона и прочетох сърцераздирателния SMS от Андреа да не й се сърдя, че са си тръгнали. Жестокостта ми се смили. Отидох на работа, където бях само аз от моите хора. 


Простосмъртни, какво да ги правиш...