сряда, 23 май 2012 г.

Из Албионските полета


Отдавна ми се искаше да видя Англия. Една от малкото останали монархии, страна с вековни традиции, империя простирала се над цялото земно кълбо... въобще противно и дъждовно място. Както ме беше осведомил един местен тип, причината Британската империя да е толкова огромна се корени в три неща: времето е гадно, храната е ужасна, а и жените не са стока. Единственото нормално забавление в събота вечер е стрелба по овце или инвазия на Франция. Просто в един хубав момент на нормалните хора им е писнало, изхвърлили са пилигримите и са се захванали със сериозен туризъм. Исках да видя откъде е започнало всичко това.

Задаваха се празници. Милият австрийски католически народец почита Възнесение Христово (40 дни след Великден) както се полага - легнали по гръб пред телевизора. Понеже Възнесение винаги се пада в четвъртък, може да се получи сериозен маратон по лентяйство. Набързо си пуснах отпуска за петъка след него, купих си билет за Лондон и се почна една...

Англия е на майната си. Два часа и малце полет, 1500 километра по права линия от Братислава до Лондон. Защо Братислава? Както е казал безименният поет: Because fuck you, that's why. Предполагам, че основната причина е понеже летищните такси във Виена са възвисочки. Сигурно затова Sky Europe фалираха преди три години. Летящата тенекиена кутия RyanAir има два-три полета дневно между Братислава и Лондон, и то започващи от крайно достъпната цена от 25 евро в едната посока. При условие, че...

При условие, че летя само с ръчен багаж. Всяко парче чекиран багаж в RyanAir струва 15-ина евро допълнително. При условие, че не искам запазено място (10 евро). При условие, че не искам да се кача пръв в самолета и да си избера самичък място (10 евро). При условие, че не искам да ям (още не знам какви пари, даже не се развълнувах). Добре, че пари за клозет не са поискали още. Интересното... или влудяващото, според клиничната нагласа, е че при купуване на билет през интернет, всички тези възможности са автоматично избрани и трябва да си ги откажа собственомишно. Освен това е задължително да си отпечатам бордната карта самичък, в противен случай ще се разделя с още 50 евро на летището. А жална ми майка, ако ръчният ми багаж е по-голям от пределно допустимите 55х40х20 сантиметра, или, не дай Боже, да съм забравил да се откажа от услугата си поръчам сертифициран ръчен багаж... от Samsonite. Но аз съм човек грамотен, с висше образование. Отказах всички възможни неща, за които може да ми се наложи да платя, като за малко не отказах и самия билет. Накрая, с всичките му масрафи, такса за закупуването на билета и такса по обслужването на дебитната карта, трябваше да платя само 70 евро. Йей. Още 18 евро бяха инвестирани в двупосочен автобусен билет Лондон-Саутхемптън.

Оставаше само да си намеря къде да спя. Хайде, тез хартиените са лесни, ама железните ако знаете как боли. Кхм... така де. В Саутхемптън щях да спя у приятели, ама в Лондон? Имах двама съученици там, ама не се бяхме виждали от поне пет години, не вървеше да им се изтреса ей тъй. Аз съм човек гостоприемен, ама поради някаква причина хората се засягат от такива работи. Припомняйки си опита от голямото преселение на автомобилите, разучих къде пристига автобусът от летището и си запазих сравнително евтин хостел в близкото околие. Не целия де, едно легло в стая с осем себеподобни. Аз тия пари да не ги вадя с кофа от реката. Всичко беше готово, моля затегнете коланите.

Нахвърлях бельо, няколко тениски, едни австрийски наденички (не върви да ходя на гости с празни ръце) и зарядното на телефона си в раницата със слона, наводних си саксиите с подправки и решително прекрачих прага... само за да се върна стремително, защото си бях забравил пешкира. Един добър пътешественик, дори да не се вози на стоп, никога не трябва да забравя къде му е пешкирът.

Автобусът за Братислава тръгва от площад Южен Тирол, в южната част на широкия център на Виена. Щото така. Шофьорът говореше немски... бегло, английски... отчасти, и словашки - предимно. Пътуването трае 1:45 часа, от които първият час служи да се измъкнем от Виена. Да караш автобус в оня ми ти трафик си е занимание. На всичкото отгоре не минахме по магистралата, а по някакъв селски път, където непрекъснато се качваха австрийски словаци или словашки австрийци. След не особено интересно пътуване минахме през не особено интересната Братислва и се стоварихме пред не особено интересно братиславско летище. На словашки - Letisko. Събирателно от лети ниско ли, що ли, идея нямам. Летището е миниатюрничко... общо взето малко по-голямо от това в Крумово. А, и копат. Нов терминал строят. За сметка на това вътре се случиха интересности.

Проверката за сигурност беше абсолютно стандартна - пастата за зъби в прозрачна торбичка, Kindle-ът до нея и раницата изотзадзе. В раницата имаше две самобръсначки еднодневки, които не привлякоха ничие внимание, освобождавайки ме от тегобата да изглеждам като стъргало за тигани в муцуната. Докато минавах покрай безмитния магазин, осъзнах че е осем часът вечерта, аз не съм ял от обяд и не се очаква да намеря нещо за прилично за плюскане преди следующия ден. Взех една бутилка ликьор Wild Africa и една кутия Kit Kat Chunky. Натоварих всичко в раницата и отидох да ми проверят документите.

От пет години насам единствения път, когато ми се е налагало да си ползвам паспорта, беше в Русия. По обективни причини - не е в Европейския съюз. Това може да говори малко лоши неща за размаха на моето скитничество, но пък резултът е, че винаги пътувам с лична карта. Двайсет минути преди да започне качването на самолета бях пред гишето на Гранична полиция. Опашката минаваше бързичко, докато не се появих... аз. Или по-точно личната ми карта. Знам, че на нея не приличам много на себе си, най-малкото снимката е отпреди осем години и оттогава съм си сменил стила на лицево окосмяване поне пет пъти. Ама оня тип я въртя, сука, гледа я от едната страна, от другата, откъм ръба, с просто око, с ултравиолетова лампа, с увеличително стъкло... Междувременно съгишейката му беше обработила нейната част от опашката и започна и тя да ми зяпа картата. Оня пък се обади по телефона да каже, че мистър Томахоб пътува със странни документи, какво да правим. Шибаняк, не може дори да чете кирилица. През цялото време гледах с отегченото презрение на човек, чиито документи са абсолютно изрядни и търпеливо чака и отсрещната страна да се проумее този факт. По едно време г'анича'ят ме пита дали говоря български. С тона, с който обикновено казвам "А мечките серат ли в гората?", потвърдих владеенето на въпросния език. Бях помолен да кажа нещо на български. С мъка сдържайки се да го напсувам цветисто, залепих приятна усмивка на лицеобразието си и изрекох няколко неутрални фрази, изричайки безочливата лъжа, че ми е драго да го видя. Явно това удовлетвори взискателната му душа и ме пусна да вървя.

Докато крачех широко по коридора към изхода, мелодичен женски глас продра тишината и с английски подходящ за трошене на чакъл обяви, че можем вече да се качваме на ареоплана. Ускорих малко крачка... не, разширих малко крачка, и се подредих на артистично извилата се опашка. Беше 20:25, а на билета ми пишеше, че изходът затваря в 20:30. Успокоявах се, че щом хората са тука, няма как да им откажат качване, но тия словаци очевидно бяха луди, можеше и да се проточи цялата работа. Курдисах се да чакам и хоп, някаква полицайка доприпка и помоли да ми вземе личната карта. Що бе, моме? Ми ей тъй. След пет минути ти я връщам. Ай сиктир. Теглих една дълга на опашката и си седнах на столче. Минаха пет минути, минаха и десет. И петнайсетата почна да минава, опашката се стопи на по-малко от 15 човека. Решен да вдигам скандал се отправих към гишето на изхода с намерението да извикам полиция. Точно се надигнах, когато момето доприпка обратно, връчи ми личната карта и се пръждоса преди да успея да попитам какво по дяволите става. (Тук му е времето някой да се включи с разюздана теория за лесното подправяне на старите български лични карти, към който модел принадлежи и моята, и че очевидно съм станал жертва на картел за подправяне на лични документи, в който участват поне три корумпирани ченгета от братиславското летище. Включване? Някой? Явно не. Ще минем и без конспиративна теория.) Ирландската стюардеса метна един поглед на личната карта, скъса бордната такава и ме пусна да мина. Словашки шибаняци.

Озовах се в дълъг остъклен коридор, чакайки да разтоварят самолета от предната партида пътници. Всъщност в два остъклени коридора. Единият съдържаше плебса, т.е. нас, а в другия се ширеха богопомазаните... така де, платилите си да се качат първи на цепелина. И за това можеш да си платиш. Ебаси. По едно време народът се раздвижи. Минахме по коридора, слязохме по стълбите и хоп - самолет. Мил стюард любезно ми обясни, че мога да седна където си искам, стига да е зад четвъртия ред. Еха. То не че имаше много къде да се седне, но късметът ми проработи и си намерих място до пътеката и даже успях да си метна чантата в багажното отделение над главите ни... ако трябваше да си я държа в краката, щях да пометна. Седях до женена двойка на видима възраст поне 45 години... които се държаха като влюбени тийнейджъри. Още малко и щяха да се почнат на пода на самолета. Много им се радвах. Мъжът забеляза, че зобам книжка от Kindle-a си, прие го като повод да завърже разговор и се почнахме. Два часа си говорихме глупости и огласихме целия самолет с гръмогласен кикот. Ама много им се радвах. А когато разбраха, че идвам за пръв път в Англия, те пощръкляха от кеф и многократно, многословно и многосърдечно ми пожелаха чудно прекарване на Острова.

Лондон има пет летища. Хийтроу, Гатуик, Лутън, Станстед и петото все го забравям. Градското летище. Без майтап. Аз кацнах в Станстед, на около 70 километра на североизток от Лондон. Возихме се на монорелса от самолета до сградата на летището. Все едно играя Half-Life. Едва държейки се на крака от смях, преминах през паспортната проверка за има-няма 10 секунди и отидох да си намеря автобуса за града. Намерих три. След кратко съвещание със себе си се метнах на най-евтиния и оповестих, че искам да сляза на Baker Street. 221В, ако може. Шофьорът козирува отривисто и потегли, при което аз почнах леко, но неумолимо да впивам нокти в седалката.

Как да го кажа... Лондон е колония на Перник. Всички карат в най-лявата лента и изпреварват отдясно. После се сетих, че движението е ляво. Ама бива ли така да се гаврят с мен. Всичко им е наобратно - и въртенето на кръговото движение, и спирките на автобусите, дори и потоците в ескалаторите. Ужас някакъв. Апропо ескалаторите - на тях пише "Стой вдясно". Акъл. Пътуването с автобуса отне около час и три четвърти, през които почти успях да задремя. Все пак успях да се усетя да сляза на Baker Street. Хостелът, в който си бях запазил легло се намираше на около три километра и малко или здравословна половинчасова разходка из нощен Лондон (беше около 23:30 местно време). Пуснах си навигацията на телефона, изядох един KitKat и се отправих смело в дебрите на Блумсбъри.

След десетина крачки се натъкнах на музея на мадам Тюсо. Погледнах цените. Погледнах ги пак в случай, че съм сбъркал. Е няма да дам 30 паунда за тая префърцунена свещоливница. Да си ги заврат в... ушите. Продължих да трамбовам покрай нещо, което трябваше да бъде Regent Park, из който се разхождаха трима шотландци по сака и килтове. Направо ме хвана яд, че не съм си донесъл и моя... ама май по-добре така, че иначе можеше и да отнеса някой въргал.  Във всеки случай нощния Лондон много ми хареса. Улиците бяха почти празни, чисти откъм фасове и боклуци, колите караха културничко. Така си мислех аз...

Следвайки сателитните инструкции, лека-полека се докопах до хотела. После се оказа, че съм минал едва ли не през ректората на Лондонския колеж (UCL). Хостелът ми се казваше Generator и окупираше своя собствена вътрешна уличка, която се кандилкаше между три сгради. Бях упътен от любезен чернокож човечец, когото откъснах от вечерния му джойнт. Е, не точно откъснах, по-скоро отложих с четвърт минутка. Отвън хостелът е съвсем нормална английска (грозновата) сграда с тухлена фасада и тясно стълбище към още по-тясна входна врата. Отвътре обаче е като космически кораб от шейсетте години... сини и зелени дискретни светлини, голи коридори, рецепция от полирана стомана, вратите на стаите отбелязани с огромни номера, както и леглата вътре в тях.

Стая 002, легло 4. Как да не се почувстваш като в писание на Джордж Оруел? Намерих въпросното ложе, като за щастие не се наложи да изхвърлям някой друг от него. Което не би ме учудило, аз както бях скапан, бях готов да се тропна в първата възглавница, която помириша. Намерих си моето. То беше късо, но за сметка на това скърцаше. Матракът беше с някакво найлоново покритие, което сигурно улеснява почистването на бира, повърнато и други студентски телесни течности. Само да не беше чаршафът по-къс от него. Наместих се някакси и реших да спя. Да де, ама пуста превъзбуда. Пък и нали съм свикнал с голямо легло, в което да спя в поза "свастика". На всичкото отгоре отнякъде се чуваше глухо бръмчене, все едно нечий разгневен баща непрестанно се опитва да намери отрочето си, което си е включило телефона на вибрация и го е метнало под възглавката. Стените бяха от нещо средно между велпапе и вафлени кори, което ми даваше несравнимото предимство да слушам как хората в бара си разбъркват коктейлите. Или това, или на някого му беше студено и тракаше със зъби. Нощната стража редовно патрулираше точно покрай прозореца и се чуваха разни получленоразделни радиопозивни. После се усетих, че това е била охраната на хостела.

Точно взех да се унасям, когато стаята почна полека да се пълни. Точно един галфон да се съблече, да си оправи леглото и да си легне, вратата се отваряше с жално скърцане и целият спектакъл почваше отначало. Последният изпълнител за вечерта имаше и бис. Хъркаше. И то не както баща ми или Ийгъра, примерно, които просто хващат моторната резачка и почват бавно и методично да разбичват кубици, о не. Човекът се караше на някого. Лаеше го. Опитваше се да смели морж в кухненски робот и бивните нещо му се опъваха. Абе беше умопомрачително. По едно време някой от съседното легло го замери със свит на руло вестник и го усмири. Ще трябва да я запомня тая техника.

Дойде утрото и телефонът ми се размърка, че било седем часът. Прецених, че е осем централноевропейско, стига вече съм спал, време е за туризъм. Взех си кърпата и тръгнах да бродя из хостела в търсене на душ. Противно на полуужасените ми очаквания, душът имаше смесител. Само дето и той беше по английския правилник за движение. Като го дръпнеш, водата спира. Като го бутнеш, се пуска. Синята стрелка е топла вода (гореща нямаше), пък червената е студена. След няколко фалстарта се научих да го карам и даже успях да се измия. Облякох се, нарочно не си оправих леглото, да им е гадно и да се гърчат, така им се пада като ме слагат в миниатюрна стоманена клетка. Мушнах три KitKat-а в джоба на якето, предадох си раницата за съхранение и смело излязох в лондонската утрин. Обадих се на Роми, у която щях да отседна тази вечер, но тя беше заета с учене и щях да се разхождам и развеждам самосиндикално.

Имах свежото намерение да си купя дневна карта за градския транспорт и да се лашкам напред-назад, въоръжен с туристическата карта, която отмъкнах от хостела. Смело разтворих пергела в посока към, мислех си, най-близката спирка на метрото. Вграденият ми компас работеше и я намерих след само три погрешни завоя. Само дето точно пред нея беше паркиран Hop on, hop off автобус. Викам си ехаа, ей така ще изкарам деня. Хем ще се возя, хем ще снимам, хем ще ми обясняват. Разделих се с не много скромната сума от 30 паунда (36 евро) и се курдисах в автобуса. За мой късмет, на най-предния ред седалки на втория етаж имаше едно свободно място. От втория опит успях да натикам колената си в крайно недостатъчното за целта място между седалката и корпуса на автобуса и точно се бях задълбочил в картата, когато дружелюбен глас с шотландски акцент, способен да вади пирони от дъбови дъски, ме запита откъде съм. Оказа се, че съм се натресъл на семейство сладури от малко след Единбург, които бяха решили и те да разгледат Софията, пардон, Лондона както се полага. Оставам с впечатлението, че британците са изключително дружелюбни хора, непрекъснато някой ми се натискаше да си говорим. Много им се радвах. Впоследствие бях осведомлен, че са долни лицемери и докато ти се усмихват ти взимат мярка за саван, но мен си ми беше весело. Не е като да ми се налага да разчитам на тях, нъл тъй. Докато се опознавахме, автобусът взе че потегли.

Лондон... абе лъха на история. Минаваш по моста Ватерлоо и се сещаш за Наполеон. Обръщаш поглед към болницата "Свети Томас" и се замисляш за Флорънс Найтингейл, за Томас Бекет, за кентърбърийското абатство, за Джефри Чосър, Хенри VIII и жените му и всичко това се напластява и навръзва с кръстосани препратки и асоциации. По улиците има предупредителни знаци и табели за всичко, за което може да се сети човек, от прекрояване на пътната маркировка до нискоклонести дървета. Двупалубните автобуси и странно изгърбените таксита са запазена марка на града и почти никакви други не се движат. На пешеходните светофари има дори написано на асфалта указание накъде да се гледа, за да не бъде разпльокан бедният европейски турист. А от разпльокване опасност има. Макар и да не карат с бясната настървеност на немците, нервността на австрийците или ноншалантното незачитане на предимство, лично пространство и новата боя на французите, лондонските шофьори не признават пешеходна пътека. Лентите са тесни, както във Виена, а по тях непрекъснато се движат автобуси. Въобще в Лондон общественият транспорт е два вида - метро и автобуси, като автобусите са с пъти по-евтини. Наземна или надземна железница не съществуват. Което е малко странно за страната изобретила влаковете. Аз, бидейки отраснал по разни железопътни композиции, го намирам за единствения цивилизован начин за транспорт. Уви, там такоз нямаше. Гари колкото искаш, де. Ама влаковете са зверски скъпи. Английска им работа. (Междувременно ме поправиха, че в Лондон имало надземна железница, London Overground. Свързвала била северните предградия едно с друго. Аз чий да го дъвча там. Няма надземна железница, basta.)

Макар и на пръв поглед хаотично, движението е много добре организирано. За целия си престой в Англия чух може би един клаксон. Стефан, шотландецът с когото си лафех в автобуса, ми обясни че за средния англичанин да свириш с тромбата е изключително просташко поведение. Не само, че няма да стигнеш по-бързо там, за където си тръгнал, ами натоварваш и останалите. Не можех да се съглася повече. По всички ленти имаше надписи за къде водят. Е, трябва да поназнайваш основната топография, защото иначе буквосъчетания от рода на TFGR SQR звучат откровено малоумно. После стопляш, че става дума за Трафалгарския площад. И дотам ще стигнем. Въобще, личи си защо Британия е била империя. Просто всичко се прави както трябва. И да трае вечно... или поне 200 години. И когато се повреди, подменят или поправят повредената част и продължават. По този начин градът, нацията и манталитетът са изключително странна амалгама от ултрамодерно и неразрушимо старо. А тук идва много тънката разлика с Швеция, примерно. Там новите течения се попиват като с гъба, често образувайки голяма цапаница, а отчаяното стремление на скандинавците към изчистен и прост дизайн с прави ръбове и прости десени е доведено до болка. От друга страна, в Англия новите течения са били попивани в течение на поколения и са елегантно вплетени в ежедневието. А простият дизайн с прави ръбове и прости десени е остатък от едно време и се ползва, щото работи. Като се развали, ще измислят друг.

Естествено, трябва да има изключение от правилото. Архитектурните вкусове на англичаните са отчайващи. Като изключим парламента, който е просто фантастичен, всичко останало е леко... постно. Уестминстърското абатство и катедралата Свети Павел са много красиви, но по един мрачен келтски тертип, който очевидно не е допускал много полет на въображението. Контрафорсите на църквите са масивни, а не полуаркови, което кара цялата конструкция да изглежда като мутирал радиатор. Къщите пък са еднотипни, неизмазани (макар и с декоративни тухли на фасадата) и човек има чувството, че всичко весело в Британия си е отишло с Тюдорите. Дворове къщите нямат. Най-много половин метър насипан чакъл между плочите на тротоара и входната врата. Която е тясна. И стълбищата им са тесни. Това вече не мога да си го обясня. По едно време ферментирах идеята, че най-добрите английски строители са правели не сгради, а кораби, което с един замах обяснява теснотията, липсата на кой знае колко много дизайн, както и солидните военноморски традиции на острова.

Пътят на автобуса лъкатушеше по двата бряга на реката, така че да можем да видим максимално много неща. Както споменах, катедралата Свети Павел не е кой знае колко специална, а Bank of England е построена като крепост. Даже си има своя станция на метрото, вътре в самата сграда. Докато се лашкахме из тесните улички се замислих какво ли е било едно време, преди канализацията, течащата вода и незаменимото изобретение на Томас Крапър, а именно водния клозет. Преди асфалта, двигателя с вътрешно горене и електрониката. Сякаш дочул мислите ми, електронният екскурзовод обясни как през седемнайсети век в Лондон избухнала чумна епидемия, пренасяна от плъховете и бълхите. В изблик на творчески гений, градският съвет постановил изтреблението на всички бълхопреносители, иначе казано домашните кучета и котки. След неочакваното обезкоткяване, което им дошло направо дюшеш, плъховете се намножили неимоверно и епидемията добила колосални размери. Труповете са били оставяни директно на улицата, в калта, и над 100 000 души са станали жертва на болестта. За щастие, настъпила зимата. Сковал зверски студ, плъховете културно се гътнали и заразата била овладяна. Но в една фурна се спотайвал друг ужас. Забравеното огнище някакси леко подпалило пекарната, която някакси започнала Големия лондонски пожар от 1666-та. Унищожени били десетки хиляди домове, но са регистрирани изключително малко човешки жертви. Циничното гласче в главата ми се обади, че това е понеже защото жертвите вече са били измрели от чумата. Въобще Лондон е горял немалко пъти в историята си, последно през 1940-та, вследствие от немските бомбардировки. Обаче с някаква упорита гордост в града има само една пожарна станция, близо до Лондонската кула (която не е кула, но за нея после).

Прекосихме Темза по Лондонския мост и се отправихме на североизток по южния бряг. За тоя мост има любопитна история, която знам още от баща ми, ама все я гледах малко скептично, щото не може хората да са толкова глупави. Този мост е четвърто издание. Първото е изгоряло (защо ли не се учудвам), второто е разрушено, а третото е било разглобено тухла по тухла. Някой принц е искал да си играе с LEGO, ще кажете. Да, ама не. Истината е дълбоко обезпокоителна. Някой си американец много бил харесал Tower Bridge, оня до Лондонската кула, дето средата му се повдига. Имал бол пари човекът, решил да си го купи. И пратил писмо на управата, в което молел да закупи Лондонския мост. Сещате ли се? Англичаните се подсмихнали, засукали мустак, разглобили Лондонския мост, сложили го в торбичка, пратили му указание как да си го сглоби и се изпикали от Моста на кулата... или поне аз така бих направил. И сега нейде из Аризона се подвизава третото издание на Лондонския мост. А честито. Явно все пак може хората да са толкова глупави.

Озовахме се в Сопот. Извинете, Бяла черква. Извинете, Whitechapel. Квартала на Джак Изкормвача. Лондончани много си се гордеят с него. Въобще въобще не им пука, че предците им са били кръвожадни копелета. Ако само споменете на някой немец гусин Шикелгрубер, веднага ще прежълтее, ще почне да заеква как е бил на гости при леля си в Лозана и въобще не знае за какво говорите. Подбъзикнете обаче някой англичанин колко кръв е пролял Хенри VIII или му намекнете за психическото здраве на въпросния проститутковивисектор, той веднага въодушевено ще тръгне да ви разказва за най-бруталните подробности. Та така минахме покрай музей на ужасите, бивша корабостроителница, и се озовахме на Tower Bridge. Този мост, който така и не е бил удостоен с честта да краси някоя пустиня в Невада примерно, се третира като плавателен съд. Има си капитан, първи офицер и машинен инженер. Само дето никой не ги е виждал тримата накуп откакто са инсталирали електричеството. Или не са ги виждали тримата трезви. Нещо се бях разсеял да снимам.

Най-после се донесохме до Лондонската кула. Която не е кула, а крепост. Ниска, разпростряна и ужасяваща. Използвана е за какво ли не - укрепление, склад, сигурно и за училище по едно време. Най-популярното й приложение обаче е в качеството й на ешафод. Когато някой е бил намерен за виновен в държавна измяна да речем, той е бил транспортиран с лодка по Темза до крепостта. Портата, гледаща към реката, се нарича Портата на предателя. След като прекрачел вратата, осъденият е имал кратка дискусия с голям мъж, носещ още по-голяма брадва. Явно е бил убеден от аргументите, защото никой не е се е оплакал от качеството на разговора. Крепостта е построена на равнището на брега, който на това място е доста стръмен. Като резултат сигурно е имала пълен с вода ров, който сега обаче беше заравнен и засаден с райграс.  Все пак е нелоша полоса за обстрел, 30 метра без никакво прикритие са си сериозно главоболие... особено ако каската е некачествена.

От Кулата свърнахме на югозапад, вече по северния бряг. Минахме покрай най-старата църква в града. Апропо църкви има много. Не че са много вярваща пасмина тия, но за всеки архитект най-престижното постижение е било да вдигне църква. Няколко столетия безплатна реклама, одобрена от най-висша инстанция. Освен ако църквата не я удари гръм, което очевидно означава, че инстанцията не одобрява. Интересна подробност е, че катедралата Свети Павел е оцеляла през всички бомбардировки. Което е бил и първият въпрос на Чърчил сутрин: "Стои ли още Свети Павел?" Или поне така каза екскурзоводът, аз си мисля че първият му въпрос сутрин е бил нещо от рода на "Пак ли няма топла вода да се обръсна бе, да им *цензура* *цензурата* немска?" Но това си е мое мнение, недоказано от достоверни исторически източници. Интересно де, или немците им е било жал за църквата (все пак Хитлер е бил в много добри отношения с папата, а познайте дали текущият Бенедикт номер шеснайсе не е бил добро нацистче), или пък шефът горе наистина я е опазил. Което не е решил да стори по време на големите пожари, когато десетки църкви са изгоряли. Като се замисля, това доказва поговорката "Каквото сам си направиш, и Господ не може да ти направи". Като стана дума за пожари, минахме и покрай единствената им пожарна станция, съвсем близо до въпросната най-стара църква, близо и до кръчмата "Обесен и разчекнат".

Въобще тия хора нямат равни в именуването на кръчмите. "Дукът на Уелингтън", "Малката сестричка на Восъчко", "Котвата", "Смрадливата маруля" - всички имена подклаждат въображението и ме карат да се питам защо по дяволите точно така се наричат. И сигурно в повечето от тях ще ми разкажат история, как едно време някой барон е ял в "Смрадливата маруля" и за зла беда му се е паднала не особено прясна салата и той видите ли е бил толкова бесен, че е накарал да прекръстят кръчмата за предупреждение и назидание. Виждате ли, и мутрите им имат стил. У нас щяха просто да я запалят. Лудница. Ако на някой англичанин му подпалят кръчмата, сигурно ще я прекръсти на "Още един пожар" или "Злият баронет" или нещо такова. Естествено, не е нужно историята да е вярна, но все пак е готино.

Продължихме покрай Дигата. Бреговете на Темза сумалъка ти време са създавали главоболия на цял куп инженери и архитекти, докато един хубав ден на някой си (забравих му името, сигурно го има в Уикипедия) му хрумнал гениален проект и успял да отвоюва сумалъка ти хектари блатиста земя от Темза. Гнусно, нали. Обаче мегаплодородно, толкова тонове лай... пардон, тор са се събрали в тинята. Естествено, по някое време въпросните местенца са били пресушени и застроени, но важна е идеята. На дигата се издига и най-старият паметник в града, Иглата на Клеопатра. Не че е вдигнат много отдавна, просто е истински египетски обелиск от едно време, подарен на братския английски народ от признателния братски египетски народ за помощта им в един или друг кютек, най-вероятно отпочнат от самите англичани. Въобще колко е оплячкосано от Египет, ум да ти зайде. Добре че не ходих в Британския музей, сигурно само щях да се нервирам. До обелиска има два сфинкса... добре де, две сфинкски, които са положени грешно, гледащи към паметника, а не с гръб към него, и никой не е разбрал бая време, когато вече не им се е занимавало да го сменят. На отсрещния бряг на реката е Лондонското око, гигантско пловдивско колело (виенското колело е измислено в Пловдив!). Екскурзоводът избълва, че колелото никога не спира, има 32 кабинки символизиращи 32-та квартала на Лондон и още цял куп безполезна информация. Накрая заяви, че лондончани шеговито искат да го прекръстят на Колелото на късмета, защото им е донесло невероятно много пари от такива балами като мене. Е, не като мене, щото аз не се качих, но други балами.

Точно до Лондонското око пък е Уесминстърският мост. А, сещате ли се? Тоя дето води към парламента и Биг Бен. Парламентът е ог-ро-мен. Пет кули, не знам колко километра фризове и фризченца и може да бъде сниман като хората само от отсрещния бряг на реката. Впоследствие разбрах, че Биг Бен не е точно това, което си мислим. Кулата с часовника е просто кула с часовника. Камбаната вътре се нарича Големия Бен. И то защото била поръчана от някой си Бенджамин, самият той приличащ на камбана - метър и петдесет висок и горе-долу толкова широк. После ни разказаха една от по-пикантните тайни на Лондон. Не, не за сексуалните навици на Камила. Оказва се, че Бенджамин е било второто име на оня тип. А малкото му било Ричард. На това място не можах да се сдържа и се разхилих гръмовно, привличайки учуденото внимание на цяла банда туристи около себе си. Помислете си, ще го схванете. Подсказка, на галено Ричард не е Ричи.

Отново прекосихме Темза, този път по Уестминстърския лост, не бе, мост и продължихме на югозапад. Минахме покрай болницата "Свети Томас", кръстена на въпросния Томас Бекет (мъченик май беше някакъв), където се е подвизавала въпросната Флорънс Найтингейл, първата медицинска сестра. Прецапахме Темза (за кой ли път вече) и се юрнахме към Бъкингамския дворец. Забравих да кажа, че шотландецът беше слязъл на Парламента и аз бях поет от някакъв новозеландец от столицата Уелингтън. Абе тия хора умират да си говорят с мене бе. Да не ми пише нещо на челото. Аз не че мрънкам ама нали... Решихме да слезем на двореца, надявайки се да заварим смяна на караула. Трябваше да има една след 10 минути. Изтъпанчих се до една ограда, за искрено неудоволствие на френско-китайската сбирщина от лилипути, джуджета и гномове и тръгнах да гледам. Бе десет минути, бе двайсет стоях - нищичко. По едно време един от ония с червените сюртуци, черните гащи и цукалата на главите взе че се поразходи - пет крачки към входа на двореца, пет крачки обратно. Сигурно го сърбяха топките или нещо такова. И пак нищо. Явно обаче много го сърбеше, щото пак се разходи. Другият пък си лафеше дискретно с един полицай. Абе полицай, полицай, ама с автоматично оръжие. Брех. Междувременно около площада пред двореца усилено се вдигаха стойки със седалки в подготовка за тържествата по случай диамантения юбилей на кралицата, 60 години на трона. Тая мацка колко президенти е надживяла, голям кеф.

По някое време от един страничен вход се измъкна един взвод червенодрешковци и се строиха близо до оградата. Офицерът им, със синя кокарда на цукалото, широки червени лампази (редовите гвардейци имаха съвсем тънички) и кавалерийска сабя, се заразхожда напред-назад да им прегледа строя. Явно остана доволен, щото ги подюри да измаршируват по плаца до главния вход. То те си му викат маршировка, за мен си е ходене в крак. Интересното обаче е, че униформата беше с ниски обувки. Аз очаквах ботуши, все пак Англия е страна с вековни традиции в кавалерията, рицарството и прочие конезависими работи. Странна работа. По едно време отнякъде цъфна още един взвод и се строи до другия. Офицерите взеха нещо да си бучат един на друг, след което взеха да премерват плаца. Без майтап, от сградата на двореца до оградата и обратно, с извадени саби. И така... еннайсет на брой пъти. Изникна и един знаменосец, и той взе да трамбова. Ама нещо се бяха скарали май, щото ония ходят на едната страна, той на другата и се засекат по средата. Бре, викам си, кво стана, ще ражда ли някой, та тия така нервно крачат. Хората взеха да си тръгват, щото то пълна порнография. Между другото, от сградата до ограта са 45 крачки. Смятай колко ми е било скучно. По едно време се зачу глух тътен. А, викам си, тъпан. Я да си подам главата. Точно се предислоцирах с оглед по-хубав оглед, когато видях шествието. Двама конни полицаи караха конете си да танцуват (без майтап, тия добичета как кършеха копита, Майкъл Флетли би позеленял от завист), а зад тях - цял военен оркестър - бронзови, ударни, гайди и някакви пичове с бели панталони, които не свириха, но пък маршируваха отривисто, явно следяха цялата тая гнила интелигенция пред тях. Голяяям кеф. Отпрашиха някъде в посока Кенсингтънския парк и аз реших, че е време да си ходя. Два часа бях прахосал да им гледам на тия маймуни кръстосването.

Отидох пак на спирката на автобусите, където един от билетопродавачите се опитда да ми бутне карта за другия тур. Щото те са два, конкуренция, ръйш ли. Аз му отказах и той взе да ми говори за това колко много туристи имало днес. Абе какво им става на всички ебаси? По едно време се обади и някакъв калифорниец с тоя провлачения носов акцент, дето на човек му иде да им тресне един в зъбите. Като стана дума за акценти, обожавам британските. Всичките. Английски, кокни, шотландски, уелски, страхотно е да ги слушам. Изключително трудно е да ги говоря обаче. Мисля, че успях да схвана основните идеи на изговора, но местните правят такива неща с гласните, дето и ластик би им завидял. Въобще наблюдението ми за почти всички страни е, че южняците говорят бързо и отривисто, докато северните населения разтеглят звуците. Любопитно. Естествено, някой по-умел в езиковедството би ми възразил, че всяко селце в Англия си има свой акцент и не мога да ги поставям всички под един знаменател. Аз пък бих го напсувал на китайски. Щото мога.

Естествено, трудно е да отсееш типичните англичани от подобрените кръстоски и туристите, но мисля, че постигнах някаква класация. Както се разбрахме, жените не са стока. По телосложение и цвят на кожата приличат на пандишпанено тесто, освен ако не са от родените гувернантки, които гледат строго като разочарован булдог и имат повече кости от уважаващ себе си питон. Англичаните пък се делят на три категории. Пролетарски протоземноводни с уши като пържоли, зъби които навяват идеи за тежки телесни повреди и вратове последен номер. Достолепни люде, видимо от сой, или млади такива стремящи се към достолепие или поне към елегантност. Странно интелигентни типове с чела достигащи върховете на Алпите и една идея повече стави от необходимото, които се кълчат по много странен начин докато ходят. Аз обвинявам образователната система. Мъжете обаче се обличат с много вкус. Може и да не носят цилиндри и монокли, но пък палтата и саката са ежедневно, а не официално облекло. АнцуНзи носят само малките гаменчета, на които предстои да се превърнат в протоземноводни от първи тип. Естествено, по магазините видях и какви ли не извращения, но то мода, нека си стои на витрината.

Натоварих се на първия автобус, който дойде. Екскурзоводът тоя път си беше истински жив маймуняк, прилича малко на Тим Къри на млади години и разказваше какви ли не дивотии. Минахме покрай Хайд Парк и дома на Уелингтънския дук. Въпросната къщурка има много интересен адрес: Лондон 1. Без пощенски код, без улица, без нищо. Дали не е лесно да му се прати писмо на човека. На паметника на животните, загинали във войните ("Те нямаха избор") завихме надясно и се завряхме в някакви безнадеждни сокаци, преминавайки покрай ресторант Ла Гаврош (любимият на лейди Дъ, отличен с три звезди на Мишелин по нейно време, сега "само" с две). Гидът ни реши да се заинтригува колко струва едно манджане там, провери в телефона си и съобщи скромната сума от 150 паунда за първокласно меню. За сравнение, в ресторант Prime Wine Bar на остров Сьодермалм в Стокхолм платихме по 80 евро на човек за въпросното първокласно меню. Въпреки че първата класа в Швеция е малко... хм. Както и да е, споразумяхме се, че офертата в Metro за сандвич, малка опаковка чипс и напитка по избор на цена от 2.50 паунда е далеч по-приемлива за туристи като нас. Съвсем близо до въпросния ресторант пък е някакъв много специален хотел, който се води ексклузивен. За разлика от повечето ексклузивни места в момента, които са просто ужасно скъпи места, но приемат всеки с дебел портфейл, там можеш да нощуваш само ако някой предишен гост те е препоръчал. Никой не знае кой е препоръчал Джак Никълсън, но и той е спал там.

След туй минахме през Гламерика. Това е общо взето дипломатическият район в Лондон, където са струпани посолствата. Включително и американското, естествено най-голямото. Обаче, в противоречие с всичките му там международни конвенции, американското посолство в Лондон е единственото, което не е на американска земя, защото там всичко принадлежи или на короната, или на дука на Уелингтън, не помня точно, но крайният резултат е, че никой не може да я купи. Иззлорадствах. Минахме и покрай дома на баронеса (на няколко пъти натърти на баронеса) Маргарет Тачър, както и покрай домовете на цял куп знаменитости. Името би трябвало да е комбинация от glamour и America, нали много така бляскаво и специално, но аз набързо го редактирах в комбинация от гламава Америка, което е далеч пó на място.

Спряхме на Green Park за смяна на шофьорите. Разни хора слязоха да се поразтъпчат, а аз се възползвах да се набутам най-отпред. Там не само че беше по-тясно от нормалното, а имаше и някаква гнясна ламарина, чиято функция така и не можах да си изясня, освен да ми натъртва мотовилките. Колената ми ме напсуваха злодейски, но нямаха кой знае какъв избор. По едно време до мен се натресе някакъв нюйоркски филипинец или филипински нюйоркчанин, не ми стана много ясно, който веднага ме заговори. Ама. Какво. Им. Става. На. Тия. Хора? Изтъркаляхме се покрай Мраморната арка и началото на улица Оксфорд, която беше окичена с британски знамена до степен непрогледна завеса. После пак се бутнахме в някакви сокаци и излязохме на улица Регентска, по която се спуснахме на югоизток. Обърнаха ни внимание на коронките върху уличните лампи, които означавали как всичко тук е собственост на короната и наемите от магазините се стичат директно в хазната. Гот, а? Видяхме площад Пикадили с огромните електрически реклами, които са местно изобретение отпреди стотина години, макар и тогава да са били по-скромни - осветени отзад афиши, а не гигантски телевизори и се залашкахме към Трафалгарския площад. По това време беше вече около два часът, а трафикът беше отвратителен. Преосмислих мнението си от предната вечер и реших, че дневен Лондон не ми харесва толкова, колкото нощен Лондон.

На Трафалгарския площад вече няма такива промишлени количества гълъби, както са ми разправяли други пътешественици. Сигурно са ги поотстреляли, те англичаните обичат лова. За сметка на това там си е колоната на адмирал Нелсън, както и двата огромни фонтана. Огромни, защото хем площадът е голям и има място за тях, хем пречат на събирането на големи тълпи, които да почнат безредици. Имаше и голям електронен часовник, отброяващ секундите до началото на Олимпийските игри. Даже не ми се мисли каква зверска лудница ще е след два месеца. Изтърколихме се по улица Парламентска, видях тълпата туристи, която снимаше Даунинг Стрийт номер 10, сиреч резиденцията на премиера, и слязох на Уестминстърския мост. В картата, която забърсах в автобуса, пишеше че билетът ми за въпросното мероприятие, в добавка към 24 часовата си валидност, може да ме качи и на корабче по Темза. Дали пък няма да се възползвам. Разгънах си крайно болящите колена, хвърлих монета от 50 пенса на един гайдар и отидох на кея.

Пътуването с корабчето беше доста по-късо, но пък (лично за мен) несравнимо по-забавно. След като разблъсках някаква компания белгийци, състояща се от 4 момченца и 10 пъти повече русокоси девойчета, почувствах как коефициентът ми на интелигентност доближава стайната температура и се изправих гордо на кърмата. То една кърма, широка колкото апартамента ми, ама на тия речни гальоти нали не им трябва кой знае каква плавателност и без това. Лашках си се леко с течението и злорадо се присмивах на залитащите туристи. Който е казал, че Vorfreude ist die beste Freude, много се е излъгал. Schadenfreude ist noch besser. Плавахме по течението на реката, което ми беше малко конфузно, защото повечето реки, по които съм плавал, обикновено текат на юг, ама през Лондон Темза тече на североизток. После завива, няма страшно. Минахме покрай националния театър, който е въпиющо грозен, но за сметка на това - нисък. Когато минавахме под моста Ватерлоо, екскурзоводът (то не беше екскурзовод, беше си матрос, ама разказваше много итнересни работи) ни посъветва да махаме на минувачите. Според традицията, ако те ни помахат, ще имаме пет години добър късмет. На мен една леля ми прати въздушна целувка, това за колко години се брои? (После прочетох, че това се отнасяло за Моста на кулата, ама важното е махане да има.) Доминиканският мост пък (а да видим дали ще го намерите кой е) ще бъде дом на първата метростанция изцяло над реката. Градят я усилено, че да я привършат преди Олимипийските игри. Въобще в Англия се работи здраво - строителните работи продължават до късно вечерта, всичко работи и в неделя, има денонощни магазини, абе - рай. На южния бряг на реката има кръгла бяла постройка със сламен покрив. Това е Шекспировият театър "Глобус", единствената постройка в Лондон, която може да има такъв покрив. Вътре пиесите се играят както едно време - без осветление, без микрофони, с дрехи подходящи за епохата. Всъщност това не е оригиналният театър, а точно негово копие. Останките на истинския театър са открити при изкопните работи за построяването на дирекцията на Financial Times, малко по-надолу по течението, точно след  моста Съдърк (ах, колко осакатен звучи английският на кирилица). Кръчма "Котвата" е една от най-старите в града, а близо до нея има истинска функционална пиратска... абе май е бригантина, малка ми се стори за шхуна. Е това беше кораб посторен за скорост - с тясна кръма и плитко газене, имах чувството че всеки момент ще тръгне да гони някой испански галеон. Следваше HMS Belfast, сега плаващ музей, фрегата построена в същата корабостроителница, от която е излязъл и Титаник. Сигурно затова си го държат закотвен в реката, за по-сигурно. Беше настръхнал от оръдия, да не го открадне някой сигурно. Казаха ни, че може да прати петкилограмов снаряд на разстояние 40 мили. Кофти, ако ти падне в чашата за чай.

Корабчето обърна перпендикулярно на течението, така че да даде възможност на всички желаещи да снимат Моста на кулата. После матросът, той и екскурзовод, ни напомни, че всъщност е само матрос, без екскурзовод, но целият екипаж ще се радва ако пуснем "няколко кинта" в кофата за шампанско когато слизаме. Виждайки недоумяващите изражения на пасажерите, той обясни че ако не знаем какво са няколко кинта, приемат също така кредитни и дебитни карти, телефонни номера на девойки... а щурманът, понеже бил разкрепостен човек, приемал и телефонни номера на младежи. Заливайки се от смях, му пуснах две лири и успях да не цопна в реката докато слизах от корабчето. Часът беше четири.

На редовните читатели може да им се стори странно, че все още не съм отворил дума за ядене. Как да отворя, като цял ден туристясвам с пустия автобус и не бях ял нищо освен въпросните три KitKat-а, които бях взел на излизане от хостела. Време беше да взема мерки. Отказах да дам седем паунда за порция риба с картофки на кея на Моста с кулата, така че реших да си отида до хостела, да си взема багажа и да потърся някой от тия магазини дето и беден студент може да си купи за ядене в тях. Иху, ще се возя на метрото. Лондонското метро е... изживяване. Първо билетът струва 4.30 паунда, а картата за 24 часа е 7. Естествено всички пътуват със специални Oyster Cards (не знам защо така се казват, аз не видях кьорава стрида в тоя град), които таксуват по възможно най-евтината тарифа за съответната времева зона. Между другото, тия 4.30 са само за зона 1 и 2. Лондон има шест концентрични зони и не ми се мисли колко ще ме одрънкат да стигна до Хийтроу примерно. На всичкото отгоре нямах монети, малоумният автомат не ми приемаше картата, а процепът за банкноти явно беше нещо, което се случва само на другите. Добре че имаше и гише с истински жив човек за галфони като мен. Взех си една дневна карта, промуших се през вратичките и отидох да се возя на влакче.

Добре, че предварително бях хвърлил едно око на картата на линиите, окачена в преддверието на гарата. Долу на перона карта нямаше, а вътре във влакчето имаше само карта на текущата линия с отбелязани спирки за прекачване. А пък линиите не са номерирани, като в нормална европейска столица, а са именувани - Виктория, Пикадили, Кръг, Централна и така нататък. Дето се вика, който не знае къде отива, стига някъде другаде. По подобие на парижкото метро, всички стени са облицовани с фаянсови плочки. Сигурно лесно се мие, обаче на мен продължава да ми прилича на кръстоска между тоалетна и лудница. Тунелите са ниски, но за сметка на това има въздухопроводи, по които да си оставя скалпа, ако не внимавам. Същото се отнася и за влаковете. Че то в теснолинейката за Добринище има повече място. Обаче шапка им свалям на съобщенията - казват ти хората по коя линия се движиш, накъде отиваш, на коя спирка си се озовал и прочие. Понякога даже се сещат да ти кажат от коя страна да слезеш. На мен ми липсваше виенската организация, при която се казва и на какво можеш да се прекачиш. На излизане пък също трябва да си покажеш билета на машината, да не би да си тичал по релсите гратис. Както и да е. Намерих си хостела, взех си чантата, никой нищо не ми беше откраднал (макар че аз си носех Kindle-a с мен, мускалчетата в пояса, нъл тъй) и се отправих в търсене на храна.

Не бях изминал и 20 крачки, когато видях табела, на която пишеше Троен хамбургер с картофки и напитка - пет паунда. Ох, на дяда. Тройният хамбургер беше хамбургер с три парчета мръвка в него, много забавно. Взех си минерална вода, която беше турска и съответно - вкусна. Добре де, не знам дали беше съответно, но си беше вкусна. Не направих връзката между двата факта чак до последния ден, когато си купих английска минерална вода. Ама то ужас някакъв. Същата като чешмяната, ама газирана. Използвах я да... абе няма значение за какво я ползвах на летището, ама не я пих. Стабилно нахранен се хвърлих пак на метрото, този път към автогара Виктория, която е точно зад жп гара Виктория. Опитах се да се чуя с Елица, една колежка от Виена, която прави докторантура в Лондон, но телефонът ми най-подло се самоуби. За 48 часа да ми падне батерията докрай, егати простотията. На гарата пък никой не пожела да ми заеме един USB порт, където да си включа телефона да яде, а аз нямах адаптер за странните английски контакти. В крайна сметка се отказах да се опитвам да го включа и седнах да си чета, само за да бъда изтормозен от гълъб камикадзе. Гадното животно летеше в бръснещ полет на височината на раменете на седнал човек и се забавляваше да тормози търпеливо чакащите пътници. Ех да имах една ракета за тенис. Ама по-добре, че нямах, сигурно пак щеше да ме запсува някой криворазбран природозащитник, като едно време в Стокхолм, когато едно пернато се опита да ми кълве от сандвича и аз го пернах.

Автобусът пристигна и се натоварих на предната седалка, да зяпам какво става. Мушнах един KitKat за десерт след стабилното плюскане и напред към Саутхемптън. На галено - Со'тон. Докато разбера, че едното е еквивалентно на другото, бая зор видях. Минавахме миля след миля безкрайно английско поле. Егати скучния пейзаж. Трябва да го добавя като четвърта причина за разселението на колонизаторите по света. По едно време една фадрома, широка колкото две ленти и натоварена с огрооооомен строителен камион беше причинила кратко задръстване, но общо взето това беше единственото разнообразие. Пристигнах на автогарата в Саутхемптън пет минути по-рано и веднага си набелязах първата забележителност - огромен магазин за играчки. Не толкова огромен като онзи в Лондон, покрай който минахме с автобуса, дето е на пет етажа и заема не знам колко хектара, но все пак голям. Роми беше там, заедно с нейна съученичка, същата и колежка. Вече се беше стъмнило и не можах да видя кой знае колко от града, но те ме успокоиха, че и без това няма кой знае колко за гледане.

Роми беше сготвила тортелини с месо и сос от заквасена сметана, зелени подправки, пипер и лимон. Беше фантастично. Марти беше сготвила макарони с праз, наденички и нещо си запечени на фурна. Беше кошмарно. Пихме и по няколко чаши вино и докато се усетихме беше три часът и трябваше да спим. На другата сутрин се сблъсках с английската водопроводна система. Хайде, душът имаше смесител, ама мивката си беше с две кранчета. Аз как да си измия ръцете. Ужас. Обръснах се на топлото и си измих лицето на студеното. Брррр. Пихме по чаша вино за добро утро и излязохме на разходка. Саутхемптън е не само морски град, от него е тръгнал и "Титаник". Съответно има и музей на въпросното корито. Не влязох, но за сметка на това се разходихме по брега и влязохме да хапнем в ресторант "Бананения кей". Сигурно там са стоварвали банананананите едно време. Набързо заръчах плато от морски дарове за предястие и пържола от свинска рибица за похапване. Платото беше невероятно. Дори като отдадем дължимото на факта, че съм в сухоземна страна дето ядат само наденици и шницели, пак беше страхотно. Имаше тигрови скариди, от тия огромните, нормални скаридки с някакъв готин сос, пушена сьомга с все кожата, черни миди, ама мънички, около три сантиметра черупка с миниатюрна мръвчица вътре (почти нямаха пясък), ситно кълцано рачешко месо с майонезено-млечен сос и нещо, което странно приличаше на смляна млечница (там дето се прави хайверът, абе рибешки ташаци) и имаше също толкова странен вкус, гарнирано със зелена салата с рукола и сливови домати (така пишеше в менюто, приличат на познатите ни черешови домати, ама наистина имат вкус на слива), поръсена с нещо, което беше или суров хайвер, или маринован кардамон, не съм много сигурен. А пържолата беше... един път. Не съм ял по-крехко свинско, а аз правя много крехко свинско. И беше поднесена с чътни (ще рече кълцаница) от печени ябълки и манго, което контрастираше страхотно с месото, съвсем леко поръсено с едро смлян чер пипер. Естествено, въпросното гурметстване дойде на съответната цена, и в България едва ли бих дал 15 лева за пържола, камо ли 15 паунда, но пък сега, турист съм.

Минахме покрай яхтеното пристанище (добре че клавиатурата на лаптопа ми е водоустойчива, че какви лиги точа в момента), взехме бира (ейл, истински хубав ейл и портър и стаут и късо съединение на лаптопа) и тръгнахме да се разхождаме из града. Странен град е това Саутхемптън. Уж е студентски, ама почти никого не видяхме на улицата. Роми рече, че е понеже всички са в сесия, ама да погледнем истината в очите, кой нормален студент оставя ученето да му пречи на пиенето? Има адски много дюкянчета и магазинчета, от които поне шейсет процента са затворени. Отидохме до центъра, ама баш стъргалото, където вече имаше хора. Всички - в мола. По американскому. Фу. Разходихме се покрай разни сергии и фолклоризми, взех една кутия бонбони за виното и продължихме. Видяхме музея на "Титаник" (само отвън, както се разбрахме) и Тюдоровата къща. Тия хора са имали вкус за архитектура. Сигурно са им били калпави корабите, знае ли човек. Набелязахме си и една микропивоварна, в която да хапнем някой от следващите дни. Прибрахме се за по чаша вино и нещо за замезване, когато Роми обяви, че трябва да ходи на работа. Работи вечерна смяна в един магазин за дрехи, помага при почистването след като затворят. Остави ме под нежните грижи на Марти, един тип на име Тодор (когото аз набързо прекръстих на Тошики. Щото мога) и още вино. Когато Роми се прибра, ходихме да вземем още вино и поръчахме кебап от някой арап. Кебапът беше като едно време в Швеция - месо, салата и картофки, люти чушки и лют сос, без следа от разните му там хлябове и други изгъзици. Аз си отворих единия ейл, после пихме по вино и си говорихме глупости пак докъм три часа.

През деня бях забелязал, че нещо из апартамента упорито прави мяц. Едно такова приглушено, все едно киха мишка. Какъв беше ужасът ми, когато разбрах, че мишката не е мишка, а е сензорът на пожарната аларма над леглото ми, който поради незнайно каква причина... ами, упорито прави мяц. Само дето като бях в стаята не беше приглушено, беше злоумишлено пронизително. Опитах се да го отворя, че да махна батерията, но плъзгачът беше заял. Опитах се да развия цялото нещо от тавана и да го пусна в тоалетната, но и то беше заяло. С мъка потиснах желанието си да го изритам от тавана и да скачам отгоре му докато не го превърна в паста. Намерих някакъв бутон, на който пишеше "Натисни за зануляване". Явно славата ни се носи, хъ-хъ-хъ. Натиснах го, млъкна. След 15 минути пак се обади, тоя път с двойно изписукване. Напсувах го от сърце, натиснах го няколко пъти едно след друго и заспах.

Събудих се рано сутрин, в 11:50. Всъщност преди това се бях събудил в седем, но реших, че е престъпно рано за ставане, в отпуска съм все пак. Плюс, че беше събота. Роми и Марти точно се прибираха, бяха развели псето. Марти има мопс на име Барни. Не обичам брахицефалните кучета и туй то. Или поне не обичам мопсовете. Тая твар можеше да дочуе отваряне на опаковка с храна от съседния квартал, постоянно просеше манджа и доколкото разбирам, е хомосексуалист. Обичаше да седи в моя и на Тошики скут, а Марти каза, че веднъж един доберман се е опитал да го оноди, при което Барни никак не се е съпротивлявал. Пес-пидирас. Пихме по едно вино за добро утро и успях да изнудя Роми пак да излезем на разходка. Тя имаше да учи и ми беше малко гузно, но само малко. Бях им обещал да сготвя и ми трябваше някой да ме заведе до магазина за манжа. Въодушевен от кулинарните върхове, които постигнахме когато Ийгъра ми беше на гости, реших да им правя пълнени пилешки гърди с гъбен сос.

Напазарувахме. Взехме и още бира. Разходихме се по крепостната стена и през студентския квартал (доста празен), и отидохме до магазина за играчки. Цял куп играчки и нищо да не си харесам, пълно безобразие. Направи ми впечатление обаче, че съвременните играчки бавно, но неотклонно потискат фантазията на децата. Да, много са, но всяка е нещо определено. Хари Потър си е Хари Потър, Дарт Вейдър (макар и пич) си е Дарт Вейдър и туй то. Всичко е марково и следва някаква определена тема, следователно може да се използва само в игри на тази тема. Къде остава пръчката, която може да бъде меч, магически жезъл, кораб, бастун и лък в порядъка на един следобед? Къде остават топчетата и оловните войничета и безименните малки колички, с които разигравахме какви ли не фантастични сценарии? Дори LEGO-то, което от малък обичам, беше тематично и частите подхождаха само на определени композиции. Добре поне, че имаше топки и водни пистолети, та не бях вдигнал съвсем ръце.

Прибрахме се, пийнахме по едно вино да стоплим душата и аз се отдадох на свещенодействане. Разрязах шест пилешки филета, но не изцяло, а само колкото да се получи джобче. Размих три пълни лъжици брашно със сока от един лимон, сушени зелени подправки, сол и малко чер пипер и доста червен пипер. С въпросната смес обмазах филетата отвън и отвътре, покрих ги с олио, захлупих ги и ги сложих на студено да си поемат миризмите. После си отворих една бутилка портър и отидох да досаждам на Тошики. По някое време разходихме животното и се прибрахме да довърша. Пихме по едно вино и аз се отдадох на готвене. Накълцах около 80 грама печурки на колкото се може по-ситно и ги задуших заедно с половин ситно скълцана зелена чушка и две лъжици двойно заквасена сметана (тя беше странно сладка, но щеше да контрастира добре с лимона в пилето), естествено сол и малко пипер. Дръпнах сместа от огъня и набързо излапах соса, който беше пуснала. После натъпках сместа в пилешкото джобче, Роми заши раните, излях малко олио върху цялата история и опаковах всяко филенце в отделен лист алуминиево фолио. Метнах всичките тез неща в тавичка в подгрята на 250 градуса фурна и отидох да пия вино. Останалите гъби и чушка направих на гъбена каша с малко брашно и повечко вода. Уж трябваше да е сос, ама то хвана, че се сгъсти.

Похапнахме щастливо и пак се отдадохме на винопиене, глупостоговорене и филмогледане. Гледахме някакъв немски филм, "Вълната", който показва, че немците умират да се изхвърлят и са готови да наденат свастиките с има-няма 10 минути предупреждение, колкото и да говорят как диктатурата в Германия е невъзможна. Този път си легнахме рано, щото на следващия ден щях да пътувам за Лондон. Следобяд, разбира се, ама все пак.

След задължителния сутрешен душ си нахвърлях нещата в багажа и излязохме с Роми да наловуваме закуска. Искахме да идем в оная микропивоварна, "Танцуващият", но там не сервираха преди 12, а вече бяхме изпуснали закуската на повечето места. Влязохме в една кръчма на име "Карго", която си беше както се полага на хан. С голяма обща стая с огнище, бар с много ейлове (и бутилки водка, модерни времена) и готвач, който непрекъснато магерува по нещо. Поръчах си английска закуска, най-после щях да я опитам. Държа да отбележа, че англичаните макар и да не ги бива в готвенето, имат правилна идея за това какво трябва да съдържа една закуска: протеин! Наденичка, две яйца на очи, бекон, боб, черен пудинг (кървавица с хляб, общо взето) и две препечени филийки хляб с подсолено масло. Вкусотия! Само черният пудинг беше странен, но го преживях, в Швеция съм ял къде-къде по-извратени неща. След това се разходихме през университетския парк. То си е една морава с бучнати тук-там брястове и кестени (кестените цъфтяха, голям кеф), но има алея на цветята, със засадени какви ли не странни яркоцъфтящи храсти, която води към алпийска градина пълна с билчици и цветенца, включително и здравец, и едно езеро с ееееей такива златни рибки. Тая градина ми хареса най-много от всичко. Красота в простотата и такива ми ти работи. След това минахме през квартирата, взех си раницата, дадох последния KitKat на Роми и се натоварих на автобуса за Лондон.

След поредното скучно пътуване из безкрайните английски нивя, автобусът ме изхвърли на автогавра Виктория, където Елица ме посрещна. Йей. Отидохме до лабораторията й, тя да си смени хранителната среда на някакви клетки, и после до квартирата й. Аз имах светлия план да пия докъм три сутринта в някоя кръчма и после да се натоваря на автобуса за летището, без много-много да спя. Тя ме напсува, настоя да спя у тях (наистина не виждах идеята в това, но с жена спори ли се) и отидохме на разходка. Минахме през Трафалгарския площад, забърсахме по един сандвич и тръгнахме да се мотаем из Сохо в търсене на кръчма. След като обиколихме еннайсет на брой гей бара, накрая се спряхме в "Малката сестричка на Восъчко". Явно Восъчко о'Конър (Waxy O'Connor) е някаква много известна ирландска кръчма, която си има и малка сестричка, в случай че ви се прииска нещо по-спокойно. Беше тъпканица, но успяхме да си поръчаме (ирландски ейл, иху) и се качихме на втория етаж, където видяхме, дръж ме да не падна, Dumb Waitor. Това не е тъп сервитьор, а мъничък сервизен асансьор, който слиза до бара. Иначе казано, седи си човек наблизо и ожаднява, но не му се слиза по стълбите. Пише на една бележка какво му се пие и пуска асансьора до бара. Барманът прочита бележката, сипва чашите, пише колко струва всичко и качва асансьора. Клиентът плаща и му се връща ресто по същия начин. Супер пиниз. Да можеше и в България да има такова, с което да не се злоупотребява. Дано станем и ние хора някой ден.

Като си изпихме бирите, минахме през Пикадили и после влязохме в един огромен магазин за сувенири и британски бръмбъзлъци, на име "Готината Британия" (Cool Britain). Накупих една торба боклучоци, на опашката някой пак ме заговори. А стига бе. За щастие се движехме сравнително бързо и не успях да чуя цялата история на живота му, само как е купил модел на лондонско такси и двуетажен автобус за сина си. Вече беше доволно тъмно и се спуснахме до Уестминстърския мост, където снимах пловдивското колело (разбрахме се вече) и Парламента, вече осветени. Затътрихме се към квартирата на Елица. Срещнахме разни разгологъзени девойки, явно веселото в Лондон е щом като залезе слънцето, преди това всички са строго консервативни и консервативно строги. Пътьом си взех сандвич и вода (ъф, че гнъсна беше) за закуска на следващия ден и се прибрахме в нейното лабиринтозно общежитие. Пихме по бира, легнахме и след два часа трябваше да ставам. Не е като да бях спал особено много и без това, Елица си държи стаята на нещо средно между сауна, фурна и адски огън. Отправих се с бодра крачка към Бейкър стрийт (така и не можах да видя 221Б, но шотландецът ми разказа, че там сега имало банка, която била наела специален човек, който да отговаря на писма до Шерлок Холмс. Ей такава работа искам) и се изпружих да си чакам автобуса. По едно време дойдоха трима пияни шотландци, които бяха направили точно това, което исках и аз - поркали са докато не е станало време за тръгване. Мамка им.

На летището минах разните му там контроли бързо и безболезнено (Гранична полиция там се разхожда по автомати, няма шест-пет), докато не се наложи да си проверя от кой изход излитам. На телевизора пишеше да чакам в чакалнята. Разбрах, че изходът бива обявен 15 минути преди началото на качването на самолета. Викам си дано няма пак такава обстойна проверка на документите, че току-виж съм си останал в Лондон. Нямаше никаква проверка на документите. Натоварих си се на самолета и си намерих място до пътеката. Този път и двамата ми съседи предпочетоха да спят, вместо да ми глаголят, аман значи. Два часа по-късно бях в Братислава, а след още два - на работното си място. Изпълнен с енергия (така и не знам от какво, сигурно от многото вино дето пих в Со'тон) показах на шефа какви готини резултати имам, даже не напсувах студентката, щото беше свършила добра работа докато ме нямаше и докато се усетя стана време да си ходя.

Легнах си в осем и спах дванайсет часа.

Кеф.

Само жалко, че не можах да отида до Стоунхендж, ама нямаше автобус от Со'тон, пък не ми се връщаше до Лондон, че после пак на запад. Шантава история. Другия път, и без това искам да видя и Шотландия.

петък, 2 декември 2011 г.

За БДЖ


Днес смешен разказ няма. Няма и малоумно разсъждение над абсурдите на света, нито абсурдно такова над малоумията му. За сметка на това искам да споделя нещо. В последните няколко месеца редовно се говори как БДЖ трябва да се приватизира, разпродаде, колко са бавни, неточни, мизерни и гнясни влаковете, как от железници няма смисъл. Не съм съгласен. Поради ред причини. Мислех да ги изложа в красноречиво становище по въпроса... но са ме изпреварили. Ето, прочетете този текст на Ангел Джамбазки и преценете сами нужни ли са влаковете или не.

понеделник, 28 ноември 2011 г.

Пайети със стил или как се женят асирийците


Човек дори добре да живее, се жени... Тази участ сполетя и един от най-заклетите (и успешни) бохеми и женкари, които познавам, а именно Петер Йоханоун, в някои кръгове известен като Пешо Сириеца. В рамките на две години успя да се запознае, сгоди и ожени за... ами за жена си, Ибтисам Йоханоун. Явно в момента, в който напуснах Швеция и спрях да бдя над неговото благополучие, са успели да го оплетат. Дали пък не е имало разгневен татко с чифте пищови и половин батальон синове и племенници, решени да защитят честта на поруганата девойка...

Нека кажа две думи за ухажването при асирийците. Първо, важно е да се отбележи (както те редовно изтъкват), че те не са сирийци, а са православно християнско малцинство, живеещо в Сирия... или по-скоро в Швеция, щото май всички са взели присърце демографската криза в Скандинавия и са дошли да ударят по едно... рамо. Та при тях когато младите се харесат (или пък бъдат прикоткани да се харесат), по някое време се случва сгледа, официално запознанство между родителите. В рамките на два месеца от сгледата се избира пръстен, което доколкото разбирам също включва известна церемония, но не е самият годеж. Годежът се обявява месец-два по-късно, а самата сватба е близо година след сгледата. И така, тази събота, на 26-ти ноември, се събрахме траур... ъм.. тъй де.. тържествено да приветстваме встъпването в брак на Петер и Ибтисам.

Естествено, моите приключения започват малко преди това. В петък. След като внимателно бях опаковал две бутилки "Траминер" Евксиноград (реколта 2010, от специалната номерирана резерва) в ръкавите на един дебел пуловер, че да не им се случи премеждие, също така нежно положих тъмносиния си костюм в куфара. Опаковах и себе си с шал и ръкавици, навлякох коженото си палто размер "Ватикан" (щото е горе-долу толкова голямо) и смело се отправих към гарата. На летището купих една бутилка кайсиев ликьор Bailoni, някаква много традиционна австрийска шльокавица, произведена в област Вахау, близо до абатство Мелк. Аз принципно хич не съм фен на австрийските ракии, щото им сипват допълнително захар, вкусът им е в следа и главата ми рецитира изчерпателни и подробни оплаквания в петостъпен ямб на следващия ден. Но пък това всички го хвалеха, а и знаех, че човекът, за когото е предназначено, оценява такива странни извратености и извратени странности. Полетът мина бързо и безметежно, в четене на книжка на новия ми Amazon Kindle (подарък от сестра ми).

Шведската транспортна ценова политика продължава да ме изумява. За несведущите, а и защото ме мързи да видя дали вече съм говорил по въпроса, международните полети кацат на летище Арланда. То е най-близкото до Стокхолм, само на 40 км на север. Другите две, Вестерос и Скавста, са на по сто километра съответно на запад и югозапад. На всеки 15 минути от Арланда до Стокхолм има влак, който струва 240 крони или има-няма 25 евро. В същото време, на всеки 20 минути от Арланда до Упсала, на 35 км на север, там където прекарах пет напрегнати години от живота си, има влак, който струва 140 крони. Също така на всеки 20 минути от Упсала до Стокхолм има влак, който струва 70 крони. И така: Упсала-Арланда: 35 км, 140 кр; Арланда-Стокхолм: 40 км, 240 кр; Упсала-Стокхолм: 70 км, 70 кр. Има нещо много гнило в Северна Дания, би изрекъл Хамлет.

Както и да е, стоварих се на чисто новичката централна гара Упсала. Най-после бяха завършили грандиозния строеж на новия туристически център, който се състои от голям подлез под коловозите и приклекнало кубично здание от полиран гранит и стъкло. В съответствие с шведските разбирания за авангарден дизайн, подлезът е павиран с големи квадратни нефугирани гранитни плочи с размер 40х40 см. В съответствие с тийнейджърските разбирания за авангарден дизайн, плочите са гъсто осеяни с разпльокани дъвки, придавайки на целия пейзаж откровено сипаничав вид. По една модерна статуя, бледо подобие на ескимоски инуксук, увенчава двата края на подлеза. На мен старата сграда пък повече си ми харесваше. С бодра крачка се отправих към двореца, последното си работно място, че да кажа здрасти на бившите шефове и колеги. Бързичко бях принуден да сваля шала и ръкавиците, че и да разкопчая палтото, щото то в тия жеги. Беше поне 10 градуса по-топло от Виена. После ми казаха, че било най-топлият ноември откакто някой изобщо е почнал да ги мери тия работи преди има-няма 200 години. За сметка на това духаше вятър и полите на палтото ми се вееха около мен като в нискобюджетен кавър на "Матрицата", привличайки втрещените погледи на всичкото шведско народ. Пък аз дори не носех кубинки и ушанка, какво толкова?! Добре че нямаше много хора по улиците, че можеше и масови безредици и паническо бягство да настанат.

С триста зора изкачих хълма, на който е построен двореца. Кой би си помислил, че да мъкнеш 11 кила куфар и 5 кила ръчна чанта по нанагорнище може да бъде толкова мъчна работа. Явно съм загубил тренинг. Пред вратата спрях за минутка да си поема дъх и да си вържа косата, задача допълнително усложнена от вихрещия се навсякъде вятър. Следващите два часа протекоха в пиене на кафе с Петер и Кристина, както и с Йонас, новия старши барман, обучаван лично от мен. Бяха забравили рецептата за любимия коктейл на Кристина, изобретен от самата нея, така че набързо им показах как се прави. Половин зелен лимон се намачква  във водна чаша, която после се напълва с кубчета лед. Сипва се желаното количество ABSOLUT Pears, долива се догоре със сок от грейпфрут и се добавя една лъжичка сок от червени боровинки. Държа да отбележа, че пиенето на кафе не включваше кафе. За сметка на това се състоеше от бира от местната пивоварна Дворцовия извор (Slottkällan), която прави изключително хубави ейлове и пилзени. А аз как бях закопнял за хубаво ейлче, особено някой индийски блед ейл, такъв един горчив и силен, аууу, не забелязах как изпих единия, та трябваше да си отворя още един. После се продължи с дегустация на кайсиевия ликьор, който бях домъкнал, а накрая се извади тежката артилерия - дестилирано шампанско, 60% алкохолно съдържание. А аз бях на един самолетен сандвич цял ден. Ваканцията започваше страхотно. Между другото ликьорът беше много приятен. Продължаваше да мирише на евтин алкохол, но вкусът му беше чудесно балансиран и послевкусът на кайсия оставаше минути наред. Явно като се напънат, австрийците могат да правят не само клекавица...

Петер беше така добър да ме закара до биоцентъра, на въпиющото разстояние от няколкостотин метра от двореца. Естествено, не преди да ме натовари с една бутилка грапа и една ледено вино. В биоцентъра оставих куфара в офиса на Вахид, отколешно приятелче, и тръгнах на лов за познати. Не бяха много, но успях да изкарам няколко приятни часа в разговори и смях, при което вече бях зверски гладен. Замъкнах се до центъра в търсене на МАХ. Това е верига шведски закусвални за бързо хранене, където хамбургерите са нелоши, а към картофките предлагат най-страхотния сос от горещо люто топено сирене. Направо да си изядеш пръстите. Естествено си знаех, че няма да се наям и с най-големия хамбургер, за който 85 крони си бяха чисто разхищение, но си поръчах три чийзбургера и големи картофки за общата сума от 65 крони. Изяжте се от яд. Докато щастливо унищожавах сандвичите, омазвайки муцуната си (и в един момент дясната си обувка), Вахид дойде. Полекичка се запътихме към неговия апартамент, обсъждайки живота, Вселената и всичко.

Вахид беше поел с едри крачки по ясно очертания от мен път на просветен алкохолизъм. Имаше си шкаф с малцови уискита и се беше наточил на бармански комплект. Всичкото това много хубаво, но шкафът с малцови уискита се беше настанил посред стаята за гости, която на всичкото отгоре вече не беше стая за гости, а стая за покер. И нямаше легло. Което не беше особен проблем, щях да си легна на дивана като пич. Само дето Вахид, мамицата му иранска, твърдо беше решил да е гостоприемен и ми постла своето легло, а самият той си легна на дивана като пич. Щях да го удуша.

На другата сутрин станахме с първи петли, някъде към десет - десет и нещо. Чувствайки леки угризения, че съм изхвърлил домакина си от ложето му, реших да направя закуска. Скълцан на ситно лук запържен в олио, покрит с три яйца, нарязан на кубчета пикантен салам, българско краве сирене, сол, червен пипер и лют червен пипер се превърнаха в могъщ омлет, достатъчен да изкараме целия ден. Така де, три яйца за мен и три за Вахид. Той се опита да ми пробута някакви истории да направя само две яйца за него, ама му казах, че такива малки порции не мога да правя, така че да си затваря устата. После излязохме на зей пазар. Купихме опаковъчна хартия за сватбените дарове (икона на свети Петър от мен и бутилка Moët & Chandon от него). И по една коледна звезда.. тия лампите, не цветята. И си намерих обрезвачка за винени бутилки, много съм щастлив.

Излизайки в късния съботен следобед (към 14:30, малко преди залез слънце) и наслаждавайки се на последните коси лъчи, нищо не предвещаваше блатото дивотии, в което щяхме да се гмурнем след броени часове. Прибрахме се за лек обяд от шафранен ориз, задушено телешко със сушени лимони, поднесено с ripasso от Южна Италия (което, колкото и да ми разправят разбирачите, ми харесва повече от чистото chianti). Абе бая обяд си беше. С леко нараснали обиколки се отправихме да си връзваме вратовръзките.

Господин Мърфи намекна, че иска да дойде с нас на сватбата, още когато започнахме да издирваме адреса на мероприятието. Понеже в поканата такъв липсваше, а пишеше само православната църква в Норшборь, Стокхолмско, бяхме сериозно затруднени. Вахид намери местонахождението на своя си телефон, а аз успях да намеря нещо наподобяващо въпросната църква в Google Maps и вкарах най-близката улица в моя си телефон. И така, въоръжени не с една, ами с две навигационни системи, се натоварихме във возилото на Вахид. Audi 100, модел 91-ва година, ама най-големия модел с всички екстри, 2.8 литров шестцилиндров V-образен двигател. 0-100 км/ч за 10 секунди, в моите сакати ръце за 11.5... много време изгубих на първа, иначе можеше по-бързичко да ги кача. Смело се понесохме по магистралата, без страх отминавайки села и паланки. Шофирах аз, защото Вахид продължаваше да няма шведска книжка (не му признават персийската.. тъй де, иранската), пък вече веднъж го бяха спирали полицаи по въпроса и го беше страх. Карам си аз полека, бистрим пътната ярост и последиците от нея и изведнъж оп, вика той, тука дръж лявата лента. Викам ама сигурен ли си, моят казва да държа дясната. Той рече ми да, ето виж, тука така, и насам, и после оп, и стигаме. Разсъдих, че той все пак е намерил точния адрес, докато аз вкарах само някаква приблизителна улица, така че неговите данни трябва да са по-меродавни. Продължихме наляво.

Когато изчезна уличното осветление, леко се обезпокоих. Все пак реших, че минаваме напряко между две предградия и ще стигнем цивилизация. Само дето малко по-късно ни изчезна и асфалтът и минахме на черен път. Това вече сериозно ме разтревожи. Погледнах озадачено Вахид, минах на трета (тия шведоляци и черните им пътища нямат дупки, тяхната верица... от друга страна пък през зимата тия пътища са си като бетон, тъй че няма и как да проимат) и продължихме. Когато неговият телефон уверено заяви, че тъмният хамбар вдясно от пътя е нашето местонахождение не издържах, спрях колата, изпсувах сърдечно и отидох до близката къща да питам къде е църквата в Норшборь. Обясниха ми, че сме на 20 км на юг ог Норшборь. При положение, че идвахме от север. Мамицата му. Обясниха ми и как да стигнем бързичко по един още по-таен път, дето даже го няма на картите и тръгнахме да се връщаме. Вахид ругаеше като изтърван, ама успях да го усмиря.

Излязохме на асфалт, после и светлини видяхме и точно виждах купола и кръста в близката далечина, когато нещо се разсветка изотзад като коледна елха на стероиди. Поглеждам в огледалото - полицейска кола. Викам си сега пък какво стана. Не бях с превишена скорост, защото точно бях видял предупреждение за пътни камери и си бях намалил културно. Пък и едва ли са ме видяли как взимах завоите на неосветения път на две гуми, щото там нямаше кой да те напсува, камо ли полицейски коли. Спрях аз културничко, отворих вратата, щото джамът беше заял и изкарах акъла на полицайчето като го заговорих на чист литературен шведски. Поиска ми шофьорска книжка и да духам на дрегера. Тук е моментът да поясня, че понеже се бях издокарал в шит по поръчка костюм, не си бях взел огромния черен кожен портфейл, тежащ повече от цялото ми сако, а си бях мушнал в джоба кредитната карта, шофьорската книжка и малко пари в брой. И така, вадя шофьорската книжка, тази малка розова пластмасова картичка... и с ужас осъзнавам, че съм я оставил в портфейла, а вместо нея съм си взел личната карта. И те сега си [цензурира] [цензурата]. Обясних, че идваме от Упсала и отиваме на сватбата на един приятел и специално съм дошъл заради него от австрия и че съм следвал в Швеция и че в бързината съм си взел личната карта вместо досущ еднаквата шофьорска книжка и навигацията ни е завела на грешно място и закъсняваме и си е [цензурирало] [цензурата] и може ли да не ме арестуват. Пичът се хвана за главата. Духнах на дрегера, обедното вино отдавна беше обработено и пробата беше отрицателна. Взе ми той личната карта, отиде до патрулката на военен съвет с партньора. Върна ми я, пожела ми приятна сватба, напомни ми да не си забравям шофьорската книжка другия път и ни прати да си ходим. Е, не ни прати много далеч... всъщност деликатно и незабележимо ни ескортира оставащите два километра до църквата. Сладури.

Естествено бяхме закъснели като за световно, с 50 минути. Класирахме се за началото на церемонията и единствената утеха беше, че имаше по-окъснели и от нас. Както вече споменах, асирийците са православни християни. Съответно сватбената служба беше изключително странна. Звучеше все едно хаджи Халеф Омар е следвал две години богословие в София, колкото да научи интонацията на песнопенията, и после е взел няколко урока по свирня на цитра от близкия мюезин. Точно когато нещо зазвучеше като ахаа да го разбера и вкарваха по някой арабски вълнист напев. Звучеше много интересно. Докато шаферките не нададоха вой все едно ги колят. Като си отпуших ушите и бях в състояние да направя по-внимателни наблюдения, звучаха като племе бесни индианци, нападащи поселище на имигранти (разбирай бели) в три сутринта. Така и не разбрах какво точно се имаше предвид с това, но подозирам, че е било символичен израз на нежеланието им да пуснат момата да стане съпруга. За съжаление на богослужението нямаше субтитри и не разбрах точно какво са си казали, но пък беше хубавичко. Само дето някак... църковната им атмосфера не беше много църковна. Вътрешната архитектура беше тежко повлияна от протестантската църква, с дълги редове пейки, и иконите не бяха икони, а стенописи. Олтар имаше, но пък царски двери нямаше, за иконостас да не говорим. Шантаво едно такова. Май тях турците са ги гърчили още повече, та трябва съвсем щрихирано да си оформят храмовете.

Когато Петер и Ибтисам вече официално бяха съпруг и съпруга, всичко живо се изреди да се снима с тях, и аз тоже. Пешо беше щастлив като прасе в нова кочина, и беше ужасно трогнат, че съм дошъл. Показа ме като музеен експонат (те такова животно нема) на всичките си роднини с думите "Това е толкова невероятен приятел, че дойде специално заради мен, заради моята сватба, и то от Австрия. Сега, мамицата му, ще трябва и аз да ида на неговата". Отправихме се към празничната зала, от другата страна на вестибюла. Опитното ми келнерско око прецени, че са се събрали около 300 души. Аз и Вахид бяхме упътени към маса 33, което ни отведе в пълен кръг до последната маса в дъното. Масата беше сложена за 12 човека, което потвърждаваше преценката ми за броя на гостите. Оказа се, че сме на масата за съученици, колеги и приятели, където имаше четирима състуденти и двама съученици на Пешо, включително и нас. Всичко останало беше рода на единия или другия представител на новосформираното семейство. Ум да ти зайде.

Нима, четвъртият от южняшкия квартет в първи курс (Пешо, Карлос, Нима и аз), и човекът който ме светна къде да си направя дипломната работа, продължаваше да работи в охранителна фирма Securitas, но вече като глава на семейство, женен и с дете. А аз заминах от Швеция преди две години. Не си поплюват тия хора, ей. Компенсират отрицателния прираст на шведското население, че и отгоре. Черният абисинец, чието име бях забравил, продължаваше да работи като фармацевт. В следващия момент се запознах с една иракчанка, съученичка на Пешо от гимназията, на име Уиски. Не знам как се пише, ама баш така звучи. Та аз щастливо обявих как обичам да пия шотландско уиски, пък тя парира, че предпочита бърбън... и така като се заговорихме за пиене, щяхме да изпуснем вечерята. Добре че дойде един сервитьор с цял поднос мезета, че да си починем малко.

А мезетата бяха, леле како. Предимно ливанска кухня. Телешка пастърма, говежда пастърма, варено пилешко в млечен сос, пикантна лютеница с орехи, кисело мляко с копър, хумус, сурова говежда кайма с подправки (леле колко вкусно), салата от ситно накълцан магданоз и тук-там някой безмилостно осакатен домат, втора салата с домати, краставици, ужаснейшо много различни зеленини от рода на рукола, маруля, мента и други разни неща, невинно спотайващи се лозови сармички, както и две огромни купи семки. Ориенталци сме си все пак. Така брутално се напапахме с мезета, че почти не успяхме да обърнем внимание на основното, което беше задушено говеждо филе с безсолни картофи и варено броколи. Някой пак е гледал шведска телевизия. Всички на масата бяхме шофьори и се наливахме с водички и фантички. А пък пред нас срамежливо намигаха едно шише ABSOLUT, едно Chivas Regal и едно Yeni Rakı, сиреч "Нова ракия"... абе турска анасонлийка. Само Вахид се престраши да пие, ама аз му казах, че трябва да пие и за мен, пък аз пия много, тъй че да внимава да не припадне.

Междувременно целокупният асирийски народ се беше събрал да танцува. Танцуваха от тяхното си хоро, с изключително прости стъпки, но всички участници са плътно рамо до рамо и извършват едни такива движения с торса, че цялото нещо изгледа като снимачната площадка на "1001 нощ за възрастни". А какви стройни дългокраки девойчета имаше. И като се засилят от кръста, имах чувството, че ще се изсипят от роклите си. И то в синхрон. С Вахид се бяхме ококорили като улулици. На всичкото отгоре повечето рокли бяха с пайети. Принципно това аз го ненавиждам. Мразя блещукащи неща. Оказа се, че пайетите са точно на място в тоя танц. Представете си редица от стройни женски тела в прилепнали, които се движат в такт с вихрени движения, докато светлината преминава по тях. Пайетите не блещукаха спорадично и дразнещо, а преминаваха на вълни, все едно гледам слънцето през  развълнуваната повърхност на иначе спокойно езеро. Направо... нямам думи.

И така, от дума на дума и от танц на танц, дойде време за тортата. Тортата беше огромна. Ама наистина колосална. Беше по-висока от младоженците... той не че Пешо е особено висок, ама все пак това е торта нали, не е жираф. Докато чакахме да ни сервират, някой разказа история за злощастната деветнайсететажна торта на въртяща се поставка на някаква друга сватба. Явно някой без да иска е превключил оборотите на поставката и цялото нещо се е изсипало на пода. За щастие тук такива ексцесии нямаше, въпреки че все още не мога да си обясня как младоженците успяха да я разрежат. Трябваше да подаря на Пешо самурайски меч, че да влезе в употреба. След още малко приказки и простотии видях, че е близо два часът, пък аз все пак трябваше да шофирам до Упсала, че и да хващам самолет на другия ден. Сбогувахме се с Пешо, който продължаваше да твърди, че е трогнат да ни види, успяхме да стигнем Упсала без произшествия, макар и с доста олекнал резервоар бензин. Вахид беше доволен, защото в понеделник щеше да продава колата за 400 евро (беше я взел за 700), понеже имало сума ти неща да се поправят по нея, и с пълен резервоар тя би струвала два пъти повече. С последно съзнателно усилие успях да си сложа костюма на закачалка и се трупнах да спя.

Следващият ден беше сив, мрачен и дъждовен. Защо небето умира да вали отгоре ми, когато реша да си тръгна отнякъде? Пусто обаяние балканско. Полетът беше безметежен и сравнително бърз. Излочих два доматени сока със сол и черен пипер за възстановяване на електролитите, хванах си влакчето за Виена (само 3.60 евро, без да пътувам до съседния окръг) и си се прибрах да готвя сьомга с много копър и босилек.

понеделник, 19 септември 2011 г.

Фалшивият разкош или един биолог в Париж


Преди петнайсет години, когато още учех в прогимназията, иначе казано основно училище, един мой съученик и много добър приятел се пресели със семейството си в Париж. Впоследствие имах постоянна задочна покана да им гостувам, но съгласно обратнопропорционалната теория за наличността на ресурсите, първо нямах пари, а после нямах време. През последната година и нещо обаче по-малкият му брат постоянно ме питаше кога ще им ида на гости. В един хубав момент на мен ми писна, купих си билет за самолета и казах да ме чакат в петък вечерта. Нахвърлях малко дрехи в чантата, проверих дали съм си взел зарядното за фотоапарата и се натоварих на ареоплана. Летях директно за летище Шарл де Гол, което е близичко до Париж, само на 45 минути с кола. Първоначалната ми идея на борец за независимост беше да се придвижа до града с влак, да се срещнем някъде и да ходим където ще ходим, а пък ако моят човек е зает, щях да се спасявам поединично.

Влади не даде и дума да се издума за подобна некоординирана дивотия и дойде да ме посрещне на летището със семейното возило. После се оказа, че си има и негово си, някакво фиатче почти на наша възраст, обаче имало хрема и трябвало да му се сменя радиатора. Живеят в скромно трийсететажно блокче от епохата на френския социализъм, и то почти на върха му. Ако се подаде човек през прозореца и се усуче по особено умел начин, може да види ъгълче от не особено отдалечената Айфелова кула. За нея обаче по-късно. Обяниха ми, че блоковете нарочно се строят тесни и високи, защото строителните компании са плащали данък само върху застроената площ, а не върху цялата жилищна площ на сградата. Иначе казано, да се поучим от Густав Айфел и да живеем в кула. 

Посрещнаха ме много радушно и с интерес разпитваха за сестра ми и родителите ми. По някое време Влади обяви, че отиваме на соаре. Леле како, викам си, в какво се набутах, нямам подходящи дрехи. Все пак съм облечен за туръзъм, не за някакви засукани френски измишльотини. Оказа се, че соаре значело парти. Засилихме се към площад Пигал. Там вече няма или почти няма труженички, изместили се били към Булонския лес. Та точно до Мулен руж има някакъв клуб на име "Машината", в който щяло да има вечер на 80-те. Аз веднага си спомних с топло чувство за последната си вечер на 80-те в Швеция, когато бандата въодушевено свиреше парчета от Deep Purple, AC/DC, Guns'n'Roses и прочие благини. Викам си ура, попаднах на сродна душа и ще се сцепим от кеф. Даааа, ама не съвсем. Оказа се, че филмът не е шведски, а е съветски, а вечерта не е на 80-те, а на 90-те, и то на поп от 90-те. Пак добре, че не беше хисарският поп. Но бях доволно захранен със Spice Girls, 2 Unlimited, Scatman John, Celine Dion и прочие еднохитови неща, които злостно се изливаха от MTV навремето. Излишно е да казвам, че не бях никак въодушевен, но при щастливо подскачащата физиономия на Влади някакси сърце не ми даваше да го запсувам. Изпих един буркан кайпириня, дано поне не ми е толкова зорно. Не голям де, ама в това заведение коктейлите се правеха в 200 милилитрови бурканчета от сладко с винтова капачка. Много хитро, между другото. Не трябва да миеш шейкъра, бъркаш всичко в буркана, затваряш и тръскаш. По някое време диджеят намери стар прашасал диск на Nirvana и се сети и за моята бедна душа. Явно под диска е имало и още, защото прозвучаха Red Hot Chili Peppers и дори, чудо невидено, те такова животно нема, Rage Against the Machine. Сигурно защото клубът се казваше Machine, та може песента да е била част от инвентара. 

Естествено не бяхме сами, Влади беше организирал някаква група приятели, които даже говореха английски. На мен си ми беше леко притеснено, че ще ми глаголят само на французки и ще трябва да ги ругая, че не могат един чужд език да научат. Имаше и такива моменти де, но бяха малко. Накрая, малко след четири сутринта, шест души се натъпкахме в миниатюрното VW Polo на бившата приятелка на Влади и бяхме доставени до къщите си.

Тук му е времето да отворя една скоба за уличното движение в Париж. Ужасно е! Сега разбирам защо водещите на Top Gear винаги се оплакват от Париж. Царува някаква философия на минималистичен контрол върху трафика. Първо, светофарите нямат жълто. Имат де, ама светва само когато трябва да предупреди за спиране, иначе от червено минават директно на зелено. Освен това на кръстовищата няма поставени знаци, обозначаващи предимството, и нощем на жълта мигаща правото е на десния. Много изнервящо, когато се движиш по празен булевард посред нощ и се чудиш кой ще ти изскочи отдясно. А пък аз винаги се возих отпред, така че евентуалното изскачане щеше да се случи право в мен. На всичкото отгоре няма разчертани ленти или ако има, никой не ги спазва, мигачът е изключително мръсна дума, а изчакването на опашката да тръгне е непознато явление. Ако бързаш - спасяваш се както можеш. Поради тая причина на повечето места заделените за автобуси или велосипедисти платна са ограничени с бетонен бордюр, а на места - с редиц живописно омачкани и чат-пат липсващи колци. Броните на всички коли са очукани от смели, но неразчетени опити за паралелно паркиране. Пешеходците са безсмъртни, а за велосипедистите да не говорим. Всеки пресича в момента, в който се отвори пролука в трафика, което беше малко прекалено дори за моята обръгнала на социализъм и инстинктивно неподчинение душа. За капак евклидовата геометрия май не е много на почит и перпендикулярните улици са кът. На повечето кръстовища се събират поне 5-6 улици и навигацията става доста сложна. На някои места тоя проблем е решен с кръгови движения, ама някакси по френски... предимство имат влизащите в кръга. От което се получава някаква центрофужна история, която не бих искал да виждам в час пик. Изправиха ми се косите. На всичкото отгоре ми развиваха теорията, че така шофьорите внимавали много повече и имало по-малко инциденти. Аз си викам бе кат' няма инциденти, защо всички брони са вдлъбнати, одрани и очукани. Ама аз съм прост чужденец, не говоря френски дори, та явно не разбирам.

На другия ден се излюпихме като в песента: с първи петли, някъде към десет - десет и нещо. Само дето кафе не пихме, а се втурнахме да туристясваме. Поради някакъв невероятен късмет посещението ми съвпадаше с европейския ден на отворените врати и входът в почти всички забележителности беше свободен. Прибрах се с повече от половината пари, които бях заделил за това пътуване, а от тях повечето отидоха за плюскане така или иначе. Парижкото метро е голямо, второто по посещаемост в света и прочие такива безполезни факти от Уикипедия. Цялото е облицовано в еднотипни правоъгълни бели лъскави плочки и малко прилича на зъболекарски кабинет. След кратко пътешествие се озовахме на спирка La Sorbonne, която беше близо до Сената. Влади беше изкопал някакъв пич на име Людовик, който трябваше да ни прекара покрай опашките в случай на нужда, щото бил познавал знам ли и аз кой. Не се получи съвсем така и трябваше да се примиря с щедри дози френски, ама какво да го правиш. В Сената видяхме как доволно си живеят френските депутати. Видяхме картина на Наполеон в императорски одежди, в цял ръст... не беше особено височка, ама я бяха закачили на видно място. Видяхме и много красива библиотека, с релефи на тавана. Ама при по-внимателно вглеждане се оказа, че релефите са нарисувани, а не резбовани. Явно не е имало пари за вътрешния дизайн. Влязохме и в пленарната зала, където на банките пишеше името на всеки депутат, да не би някой да се обърка и да седне при противника. Връчиха ни и информационно DVD за това що е то парламент и с какво се то яде. На френски, разбира се. Въобще при положение, че навсякъде се хвалят как са най-голямата туристическа дестинация, има доста малко места, където има информация на английски. Други езици пък изобщо няма. Чат-пат някой и друг надпис на испански, което спрямо френския си е сръбски за нас примерно. 

Когато приключихме със сенатстването, се разходихме из градините Тюйлери. Показаха ми парници. То... много хубаво, ама аз съм виждал повече оранжерии отколкото Влади е виждал топло ядене, така че не бях особено впечатлен. Все пак снимах една-две орхидейки. Обичам орхидейки. Забутана някъде из Тюйлери е и Статуята на свободата. При това оригиналната. Оказва се, че тази голямата в Ню Йорк е само копие, и то май не първото. Истинската статуя е с човешки ръст в Тюйлери (беше й паднал пламъкът от факлата), а има и още една, по-голяма, на един от мостовете над Сена. Влади твърдеше, че болшинството парижани дори не подозират за съществуването на малката статуя и дори самият той бил разбрал, когато някакви испанци или друг някакъв етнос му дошли на гости. След този важен културно-исторически феномен се отправихме към Пантеона. Това е нещо като мавзолей на известните, с гробници на най-великите мъже и жени на Франция. Видяхме саркофазите на Пиер и Мария Кюри, както и на разни други ми ти там знаменитости. Най-забележителното нещо в Пантеона е махалото на Фуко. Не оригиналното де, някаква огромна туристическа версия, но все пак. За непосветение, махалото на Фуко доказва съществуването на кориолисовите сили, породени от въртенето на земята. Теорията гласи, че ако обект се движи по права линия по въртяща се повърхност, траекторията на преминаването му описва крива. С други думи, люлеещото се махало се отклонява с 11 градуса за час от първоначалното си направление. Самото махало представляваше позлатена сфера с големината на човешка глава, провесено от нишка от върха на купола, може би 70-80 метра над пода. Впечатляващо. 

След Пантеона решихме, че сме гладни. Аз обявих, че искам да манджам френска манджа, че да не се опитат да ми пробутат някой сандвич или пък, недай Боже, дюнер. И така, отидохме на ресторантската улица и се впуснахме в търсене. Много интересно беше, всички ресторанти бяха подредени тематично. Тук един куп пицарии, там групичка суши барове, на трето място пък местни специалитети. На всичкото отгоре не може просто да идеш на ресторант ей така, когато ти скимне. Много от заведенията работеха между 11-14 и 17-20. И ние като отидохме в три следобед, на половината места ни заявиха, че не сервират. Ум да ти зайде. (По-късно се оказа, че дори и тези, които работят непрекъснато, сервират някои от по-завързаните блюда само по определено време. Мързели с мързелите.) Накрая намерихме едно място, където не бяха толкова претенциозни и седнахме. Влади и Людовик, за кратко Людо, за по-кратко Лю, си поръчаха панирани патладжанчета и печено патешко. Аз патладжан бюрек съм ял, пък и патици доволно много съм изпапал, така че си заръчах телешко с таен сос и плато от сирена. Влади ме изгледа втрещено, когато му обясних, че харесвам френското сирене точно защото мирише на мръсни чорапи. А като му казах, че с удоволствие хапвам охлюви, стриди и други живинки... тъй де, не живи, но все пак... та тогава той съвсем вдигна ръце от мен и заяви, че такваз смрад той не пипвал. Повече за мен, нали така. Беше невероятно вкусно. Че и засищащо. Теленцето беше мъничко, но го донесоха с горещи макарони с разтопен кашкавал, а за сиренето ми дадоха цяла кошничка хляб, която изпапках щастливо. 

Подкрепени и доволни, продължихме с разходката. Минахме покрай Сорбоната, където беше фрашкано с народ и не ни се чакаше на опашка. То Сорбоната не било една определена сграда, ами цял куп институтченца и факултетченца. Май успях да снимам ректората, ама не съм много сигурен. Неусетно се придвижихме до Нотр Дам. Там опашката не само че беше километрична, ами и точно когато се наредихме, обявиха край на приема за деня. Все пак се снимах отпред и даже стъпих на "идеалния център", една метална плочка, от която едно време са тръгвали всички пътища извън Париж. Поверието гласи, че ако стъпиш на нея, ще се върнеш пак. Ще видим. Междувременно ни пробутаха някакви рекламни хартиени торби, на които пишеше, че ако идем на базара на брега на Сена, точно срещу Нотр Дам, ще ни ги напълнят с плодове безплатно. Само дето на пазара имаше повече хора дори от опашката пред катедралата и нещо не ни се чакаше. Обмислях дали да си взема бутилка арманяк, ама нещо се разколебах. 

Минахме през някаква много специална сладоледаджийница, където си купихме френски сладолед. Въпреки моите опити да поръчвам на английски, които все пак биваха разбрани (донякъде) и получавах това, което исках (сравнително), хората упорито ми говореха на френски. Сигурно щото в момента приличам на Атос в муцуната. Минахме и покрай кметството и музея на Помпиду. Пред кметството опашката беше пак внушителна, а най-интересното нещо, което ми казаха за кмета е, че му викали "Амбриаж". Иначе казано, оня ляв педал. Явно левите убеждения на човечеца са не само политически. Доколкото ми обясниха, всеки президент на Франция възлага строежа на някой музей и като ритне менчето, музеят бива кръщаван на негово име. Музеят на Жак Ширак е готов, само го чакат да изпълни своя дял от уговорката. А музея на Помпиду е малко като изтърбушен. Всички възможни тръби, канали, кабели и прочие са от външната страна на сградата, пък вътре хората си четат на спокойствие в библиотеката. Отвън има и някакви много извратени фонтани, които са изляти в будещи боязън форми и се движат по странни траектории. 

Следващата ни спирка беше Лувърът. Естествено, не влязохме в него, защото той е брутално огромен, ама просто колосален. Пък и след Ермитажа в Санкт Петербург и Музея по история на изкуството във Виена малко ми беше втръснало от музеи. Платна на Леонардо да Винчи вече съм гледал, ще мина и без Джокондата. Видяхме и стъклената пирамида, проект на някакъв див японец. Около нея бяха разположени стратегически каменни блокчета, така че да може човек да скокне отгоре им и да се снима все едно хваща пирамидата за върха или друга някоя подобна дивотия. Отминахме си.

От Лувъра се засилихме през Елисейските полета, още известни като Шанз-Елизе, и затопуркахме към площад Конкорд. Обелискът, докопан от Наполеон, е увенчан с остър позлатен връх, който бил сложен там, за да не може Ален Робер, френският човек-паяк, да се катери по него и да загрозява гледката. Франсъзка им работа. Или както би казал Обеликс: Тия лутецийци са луди. По някое време, както щастливо си шляпахме в посока Триумфалната арка, се отклонихме вляво, минахме покрай паметника на Шарл де Гол с големия нос и се затътрихме към нещо златно. Златното се оказа позлатения купол на палата на инвалидите. На път към него минахме през някакъв мост със златни пегаси. Влязохме в лют спор дали са от масивно злато или не. Влади твърдеше, че са част от златния резерв на Франция, при което аз изложих строен план за олекотяването на въпросния резерв с помощта на кран, водна струя под налягане и няколко тона гипс. На път към инвалидния дворец минахме покрай представителството на Air France, което се оказа и сградата на старото летище на Париж. Оказва се, че булевардът, по който се отива от тоя ми ти мост за към Инвалидите бил писта. Лудница. 

Оттам се разделихме с Людовик, отидохме да се преоблечем, че беше захладняло и се юрнахме към някакъв рожден ден на някаква индийка в някакъв индийски ресторант. Храната беше нелоша, въпреки че агнето беше малко дъртичко и миризливичко. За сметка на това беше пригодена към деликатното френско небце и въобще не беше люта. Във френските ресторанти менюто е малко като в шведските. Две-три предястия, три-четири основни, някой и друг десерт. Като знам австрийските или пък българските менюта как се разпростират на цели страници, в двутомници и с бележки под линия ми е някакво много странно. Пих индийско уиски. Беше странно. Меко едно такова, и карамелесто на вкус. След като опапкахме съвсем-не-лютото виндалу, с болка в сърцето се разделих с 25 евро и се юрнахме към друг рожден ден, тоя път на французойка. Там като видях колко киш, пица и кекс има, напсувах Влади от все сърце. Апропо французойките. Ммм, уи уи, французойките. Доволно са хубавички. Само манията им да комбинират гъсти вежди, бледа кожа и ярко червило не мога да я разбера. Но пък има нещо особено похотливо в това съчетание, особено когато е придружено от любимите им шлифери и палтенца. Въобще малко девойчета ходят с якета, повечето се издокарват. Лошаво няма, мислим дека. 

Когато пристигнахме, повечето гости бяха в състояние на тежко алкохолно опиянение или самоотвержено се стремяха към постигането му. Сипах си едно голямо уиски, поне да не съм капо. Запознах се с някакъв тип, който се нарече Жизел. Аз мое да съм прос, ама знам, че това е женско име и го питах дали е сигурен. Всъщност се казваше Гийон (абе Гьон), ама понеже го раздава малко обратен, та се правеше на интересен. Влади пак се беше разтанцувал на нещо гнусно. Гийон го нарече "абсолютен педал", което от неговата уста си беше истинско заклеймяване. Въпросното франсе се оказа страстен почитател на метъла във всичките му форми, с особено предпочитание към по-ревящите и брутални подстилове. Сетих се за текущото бивше гадже на едно мое бивше гадже. Доста си приличаха на външен вид. Та с него много въодушевено оплюхме текущата музика и взехме мерки да я сменим. Не беше с нещо много брутално де, малко рок и малко реге, колкото за настроение. По едно време ме поканиха на текпаф. Викам какво е това бе. Ми, казват, съкратено от текила паф. Което по никакъв начин не допринесе за моята образованост и бях принуден да попитам какво по дяволите е паф и за какво се бори. Ми, казват, така взимаш сол и лимон и пиеш текила на екс. Загрях. Изпихме по няколко чашки и тя текилата взе, че свърши. Което беше точно навреме, щото и франсъзите нещо окапаха. Сипах си още едно голямо уиски, поне да не съм капо. Естествено, прокарвах всичкото това с доволни количества вода, за да не ме боли кретениума на другия ден. Местната младеж беше искрено впечатлена от това мое поведение и ме обявиха за лигльо. Аз да питам ли кой се е събудил с глава, в която са натъпкани камбаните на Нотр Дам? Не бях аз. Влади беше изюркал брат си да дойде с прясно ремонтираното фиатче, че да ни откара до вкъщи. В три сутринта. Хлапето явно много обичаше да шофира. Или пък е вилнял някъде другаде, де да знам аз. Пътуването почна с лек фалстарт, защото точно се бяхме натоварили и Людо, или по-скоро алкохолът на Людо, реши че това повече не може да продължава и е крайно време да се разходи на чист въздух. Оповръща едно дръвче, аз опиках друго и прибрахме всички по живо, по здраво.

На другата сутрин станахме след 12. Добре де, на другия ден станахме след 12. Обадихме се на Людото, при което той ни напсува че го цепи главата и да не го занимаваме с глупости. Аз се ухилих злорадо, а Влади го изкомандва да е след половин час на Триумфалната арка. Арките в Париж всъщност са три и нарастват в числова редица от Лувъра към околовръстния път. Първата е мъничка и идеално се вписва под втората. Втората е самата Триумфална арка и идеално се вписва под третата. Третата пък е някаква административна сграда от хром и стъкло, извън границите на града (но вътре в агломерацията). Имаше слухове, че щели да строят и четвърта. Да са живи и здрави. Като стана дума за агломерации, самият Париж свършва до околовръстния път, Peripherique. Вътре в него са натъпкани два милиона души. Останалите десет милиона не са парижани, просто са им съседи. Ил дьо Франс. От Триумфалната арка започват 12 булеварда, които даже са отбелязани с триъгълни мотиви от червени павета. Абе като компас. Булевардите се вливат в най-кошмарното кръгово движение и бях истински впечатлен как никой не беше смлян. Като коментирах колко са широки булевардите и какво голямо отстояние има между сградите ми обясниха, че това е визията на архитекта Осман, който го проектирал така с цел революционерите да не могат лесно да ги барикадират. На втрещения ми въпрос дали наистина се казва Осман ми отговориха, ама да, разбира се. После видях, че името му се пишело Haussmann, пичът е роден в Елзас и съм убеден, че е от немски род. Така че - Хаусман, никакви турци. 

След триумфалната арка отидохме да разгледаме операта. Подозрително приличаше на стокхолмската опера, само дето по-голяма, по-натруфена и с повече колони. Като обърнах внимание на този архитектурен феномен ми обясниха, че била проектирана от норвежки архитект. Аха! Вътре беше много приятно, въпреки че тълпите туристи бяха подплашили Фантома и не можахме да го открием никъде. Пък и ложите бяха заключени до една. Оттам се отправихме към главния офис на Сосиете женерал, една от най-старите банки, която него ден също отваряше врати за обществеността. Абсолютно безобразие, не стига че бяха забранили да се снима, ами и беседата беше само на френски. В резултат на няколко откъслечни превода разбрах, че балконите са били бета версия на камери, откъдето охранители са наблюдавали за подозрителна активност, мозайката е най-голямата в Европа, а пък вратата на трезора тежи 18 тона и напук на специалната изработка и великолепния дизайн... не работи. Или по-скоро работи, ама май се притесняват, че няма да могат да я отворят. Столовете пък били от някаква специална сплав, която се ползвала в оръжейната индустрия и били много тежки. Чак пък много. Казаха ни, че били нарочно позлатени, че да не ги претопят нацистите. Да са живи и здрави. Голямата зала на банката обаче е чудесна, с огромен стъклен купол, тъмно дърво и мраморни стени и колони. Споделиха ни обаче, че само колоните са мраморни, стените са боядисани с бяла боя и специални стрити растения, които карат цялото нещо да изглежда като мрамор с зелени жилки. Фейк! Фейк!

След толкова култура решихме да хапнем. Понеже бях споменал, че много обичам японска храна, седнахме в ресторант Хигума (ще рече мечка). На мен ми беше много веселко, защото в един от японските сериали, които гледам, има специална техника наречена мечешкото пускане или Хигума отоши. Поръчах си спагети с калмари и свинско, барабар с една бира, похвалиха ме за японското ми произношение и се отдадох на щастливо тъпкане. Калмарите бяха чудно крехки и млещих доволно. Само дето деликатното френско небце беше изключило употребата на уасаби и трябваше да се задоволя с шичими, тая сбирка от седем подправки дето уж трябва да е много люта... ама не беше. Ама пак беше много вкусно. След късния обяд пратихме Лудото да си ходи да спи, че още го болеше черепът и се отправихме към creme de la creme. Айфеловата кула.

Кулата е построена през 1889 година от Густав Айфел за световното изложение, бля бля дрън дрън. Самите парижани са били много негативно настроени спрямо кулата и са смятали, че загрозява града, та искали да я бутнат пет години след построяването й. Гусин Айфел прекарал общо взето целия си живот в това да увещава управниците да отпуснат още малко време за творението му, докато накрая не им втръснало от него и не й дали статут на постоянна парижка забележителност. Айфел не смеел да използва най-новите технологии за построяването й, а именно индустриална стомана, защото не били изпитани и не знаел дали пък кулата няма да се срути. Това означавало, че трябва да използва желязо, което е пет пъти по-тежко при същата здравина. От което пък следвало, че кулата трябвало да има много дълбок фундамент, че да не вземе да затъне или да последва злощастния пример на италианската си посестрима. За сметка на това пък дълбокият фундамент предвещавал голямо омокряне, защото мястото е точно до Сена, пък управителите не искали да му отпуснат друго. И така, изкопните работи се извършвали под огромен воден звънец, сиреч потопена под вода камбана, която задържала въздуха и работниците можели да копаят, после били натрупани камъни, върху които била издигната самата 10 000 тонна конструкция. Самият Густав Айфел имал апартаментче на върха на кулата. Страхотна гледка, ама как се е оправял с топлата вода. Ами ако му се е допиело кафе? Кофти.

Докато се ориентираме къде да се наредим, стълбището до втория етаж затвори. Застанахме на опашката за асансьори (до втория етаж), сурвакаха ни по 8 евро на човек и се отправихме нагоре. Докато чакахме асансьора, видяхме три големи купола на равнището на земята, два жълги и един червен. По едно време жълтите куполи започнаха да се надигат, а в същото време въжето на асансьора се задвижи. Светна ми, че това е хидравлична противотежест. Много забавно. Влади не искаше да ми повярва, ама проверихме в Уикипедия и съм прав. Йе. Асансьорите се помещават вътре в краката на кулата и се изкачват под ъгъл. Лудница. На втория етаж набързо се наредихме за билети за третия. Там вече изобщо няма стълби и изкачването е много метри право нагоре. Страшничко си е. Разделихме се с още пет евро (гадни капиталисти) и се озовахме в горната галерия. Каква гледка само. А като се стъмни, леле, думи нямам. Прекарахме сигурно четири часа горе, докато успеем да наснимаме всичко. Слънцето вече беше ниско, Сена беше в онова магическо синьозелено, което се вижда само следобед в не особено бистра вода. Наблюдавахме как постепенно се палят светлините, което още повече открояваше забележителностите. Опитах се да проследя къде и как сме ходили, бая хаотично излезе. 

Когато вятърът съвсем се усили, а Влади вече беше посинял (беше само по тениска), решихме да се прибираме. Вечеряхме с цялото семейство, обсъждайки разни български литератури, а при разбора на разходката ни се установи, че сме забравили да посетим Монмартр. Решихме да го посетим след вечеря, така набързо. Фотоапаратът ми съвсем беше предал Богу дух, толкова беше изтощен, че не можеше дори да се включи. Разходихме се из живописните сокаци, магазините още работеха, пък вече наближаваше полунощ. Туризъм, бате. 

След кратка дрямка изнудих Влади да ме закара до летището. Всъщност той настоя, ама аз да се направя на нагъл турист. Тържествено си обещахме да се видим скоро пак, независимо в коя столица, натоварих се на самолета и отидох на работа.

И така французите не са тази ксенофобна сган, която всички ги изкарват, нито пък жените са с космати подмишници, както гласи старият американски мит. Париж е един чудесен град, макар и част от великолепието да е постигната с ограничен бюджет и импровизации. Непременно трябва да се посети. По възможност с любим човек.