сряда, 3 август 2011 г.

Смърт от манджа


Вчера, докато с майка ми пиехме бира в Stadtpark Bräu, една летяща мравка кацна (или по-скоро) тупна на ръката ми. Както си я оглеждах захласнато, тя направи нов опит за летене и се стовари право в пържените ми картофки, и то на дъното на купичката. Докато си проправя път с ядене, тя вече беше предала Богу дух. Предполагам, че има и по-лоши начини да умреш от това да се стовариш в купа с ядене, голяма има-няма колкото Народния театър.

вторник, 2 август 2011 г.

Созополски копнеж 2011 или как се зануляват акометри

Ах, морето. Цели орди дарни и бездарни поети и словослагатели са му посветили купища думи. Поради туй няма да обяснявам колко е гот да ходиш на море и директно ще разкажа колко беше гот на нашето море.

Миналата година не успях да се класирам да се топна в соленото. Имах чираче в лабораторията през август, пък през септември приятелката ми не можеше да вземе отпуска... и така и не успяхме да отидем. Което за мен си е проблем, защото аз обожавам морето и ако не поема определена доза сол, пясък и водорасли годишно, ставам раздразнителен. Затова още в края на март пуснах мухата на съидиотите си от фен-клуба на Междузвездни войни да направим едно море заедно. След безброй телефонни разговори и мрънкане в скайп успях да навия седем човека и да запазя една къща в стария град в Созопол. Емануил създаде споделен Google документ и всички се редувахме да осираме страниците му. В крайна сметка се създаде следната компания:

  • Бойко "bobi-one" Казаков: завеждащ отдел Техническа поддръжка, той е човекът, който може да сглоби всичко от всичко. Може да бъде разпознат по папийонка на голо, канджи татуирана на лявата гръд и неутолим апетит към простотии. Носят се слухове, че учи в Техническия университет в София, но не го пускат на упражнения, защото последния път е сглобил метла от употребявани салфетки, която е хванала радио "Ереван".
  • Венцислав "Vruk" Граматски: завеждащ отдел Право на експедицията. Завършил Международни отношения в Софийския университет и луд фен на военната техника. За съжаление познанията му по смъртоносни бойни изкуства бяха обезсилени от контузения му пръст на крака. Не може да плува, освен ако не надуе бузи като дърт саксофонист.
  • Емил "Eager" Георгиев: завеждащ отдел Забавни програми. Работи в българския клон на Микромек, поради което не може да живее без лаптопа си. Винаги е насреща за изпиването на промишлени количества Fanta Echemik (бира), ябълков сок (уиски) и минерална вод(к)а. Шофьор. Предимно на Suzuki Vitara, напоследък и на танк.
  • Камен "Campos" Петров: завеждащ отдел General awesomeness. Инвестира в краткосрочни онлайн ценни книжа (играе покер) и се занимава да мониторва сървъри. Хвърля им по едно око между наддаванията, с други думи. Може да бъде разпознат по дългата плитка и татуировка на Шлема на Ауе между двете плешки. Ако спи, оставете го.
  • Доника Пеева: дългогодишната приятелка на Камен. Трябва да е невероятен човек, щом го търпи толкова време.
  • Емануил "ShadoWarrioR" Георгиев: завеждащ отдел Логистика. Ако имате нужда от пети за запой, четвърти за белот, трети за Швеция или втори за wingman, той е вашият човек. Шофьор, VW Passat от по-миналия век. Плува. Може да бъде разпознат по стоманените отблясъци на зъбните му шини. 
  • Методи "Кобра" Иванов: завеждащ отдел Мрънкане. Жените го изслушват с жал, мъжете го игнорират. Твърди се, че работи в ГДБОП. Най-младият от компанията, с най-голямата уста. Може да бъде разпознат по несекващата досада, лъхаща от него.
  • Гриша "Sean Connery" Райков: завеждащ отдел Скептицизъм. Човекът, който не може да бъде взет за мезе. Нито за ракия. Обича риба до степен да не може да си я изяде. Може да бъде разпознат, ако бъде видян.
  • Сима: приятелката на Гришата
  • Лили: приятелка на Сима
  • Долуподписаният, завеждащ отдел Връзки с обществеността
Морето щеше да се случи от 25-ти до 30-ти юли, понеделник до събота. В неделя вечерта се събрахме да понапазаруваме малко. Не се изхвърлихме много, три шишета уиски, две ракия, една мента, една водка, няколко литра вино, един стек бира, ядки, вафли, лютеница и салам, както и голяям пакет тоалетна хартия. Камен и Доника бяха в Приморско и щяха да дойдат направо в Созопол, Методи беше в Албена и трябваше да го вземем от автогарата в Бургас, а Гришата, Сима и Лили щяха да дойдат на 26-ти. С други думи, за морето от София тръгвахме петима души. Имахме дълъг дебат дали да пътуваме с две или с три коли. Накрая се разбрахме да сме с три, за всеки случай. В крайна сметка такса Лукс винаги излиза по-евтино от такса Тъпотия. Уговорихме среща в 06:00 на OMV на Цариградско шосе и се разотидохме. Венци щеше да спи у нас, Емо щеше да вземе Боби, а Емануил, като пристигащ от съседния град, Люлин, щеше да дойде направо там.

На другия ден алармата звънна в пет. Теглих си един душ, изядох няколко маслини и две кюфтета и бях готов за подвизи. Натоварихме два сака, два чадъра, хладилна чанта, две волейболни топки и котлон. Аз си носех наргилето, а Емануил беше обещал да вземе джезве, че да варим кафе. В 06:01 бях на OMV и зареждах. В 06:15 дойде Емо, а малко след него се появи и Емануил. Напсувахме ги, че закъсняват, заредих хладилната чанта с бира и потеглихме. Бяхме се разбрали да се движим в пакет и се сработихме много добре. Аз водех с рендето, а пасатора и витарата се изпреварваха един друг периодически. От Пазарджик до Пловдив с Венци закусихме с неговите домашни соленки и една пръчка сушеница, прокарани с доволно подсолен айрян. Пътят беше сравнително празен, още беше прохладно, абе кеф ти е да караш. След Нова Загора едни ченгета решиха да сурвакат Емо за превишена скорост. Не знам колко беше превишена, щото аз карах с 60, видял скрития в дърветата знак, а те се движеха в пакет с мен, но каквото такова. Даде им 20 лева да се почерпят и продължихме. 

По едно време спряхме на бензиностанция. Пасата и витарата бяха на газ и трябваше радовно да папкат. Аз можех да отида и да се върна на един резервоар и много-много не се притеснявах. Докато Емануил зареждаше, го видях че има много особено изражение на лицето. Като го питах какво му е, рече, че акометърът нещо му се покачва, ама още не е в кафявата зона. След бурен кикот, едвам поемайки си въздух, Венци го посъветва да занули, което предизвика нова порция смях. В крайна сметка никой не искаше да рискува с крайпътните тоалетни и оставихме зануляването за след като пристигнем.

Полека-лека стигнахме Бургас. Обадих се на Димо Кьосев, моя морски агент, и той ни инструктира откъде да го вземем, че да ни покаже къде точно ще се местонахождаваме. Минахме през гарата да вземем Методи, който седна при Емануил. Общо взето, той пое щафетата със смесени чувства. От една страна, беше му писнало да кара сам. От друга - Методи. Мда. След един фалстарт с грешен изход на кръговото, хванахме панорамния път за Созопол. След още един фалстарт с грешна отбивка, успяхме да намерим правилния изход влязохме в Созопол. Оставихме колите на платен паркинг, че да не стават грешки и се затътрихме към квартирата.

Въпросното обиталище се намираше на улица Теменуга 3 в стария Созопол, на 150 метра по права линия от морето и на пет минути пеша от плажа. Един цял етаж беше заделен за нас, който съдържаше четири стаи и три бани. В баните веднага се случи стабилно зануляване на акометрите, след което излязох да събера Камен, Доника и Емил, който междувременно се беше загубил. Камен и Доника си бяха в двойна стая, оставихме една тройна за Гришата и сие, а останалите шест идиота се разделихме в две съседни тройни стаи, където моментално се разхвърляхме по летни униформи - боксерки. Общо взето тези стаи бяха отворени през цялото време и всеки нахълтваше както намери за добре. Голям кеф. Всяка стая имаше по минихладилник, който бързо натъпкахме с бира. За съжаление нямаше камери и нямаше как да охлаждаме ледобатериите на хладилните чанти. Докато на висок глас изразявахме възмущението си (и се кикотехме на занулените акометри), някаква местна особа от съседната къща ни наруга, че много викаме.  Права беше, но това не ни пречеше особено. Все пак "Летовници вдигат шум на морето" не е особено шокиращо заглавие и нямаше нужда да се притесняваме, че ще ни пишат по вестниците. Затътрихме се към плажа.

Имаше вълна и червен флаг, но морето беше чай. Моментално всички се изпонатопихме в него. Никой не излизаше зад шамандурата. Не че не беше плитко, но спасителите моментално надаваха вой. Предвидливо си бяхме купили гумена топка за водата, че волейболните бяха кожени и не давах да се мокрят. Нарекохме я Уилсън. Освен това имахме и фризби, Трон, и Waboba Ball, която отскача от водата. След има-няма два часа във водата с Уилсън, решихме че за първи ден ни стига и се запътихме към квартирата. Набързо нанесохме две-три дюни пясък и се пременихме за излизане. Седнахме в някакво заведение на главната пешеходна зона и напоръчахме ракии и морски дарове. Завършихме с разходка из града, след което се прибрахме да си облечем банските за нощно къпане. Загряхме с един лек спринт на плажа, който явно събуди достатъчно възхищение у съвокупляващата се на една вишка двойка, че си заслужихме поздрав "Кво стаа бе, маниаци?". Почипкахме се, поспринтирахме и пак се почипкахме. Решихме, че за първи ден наистина ни стига и пак се запътихме към квартирата. Това беше първият и единствен ден, когато всички си легнаха едновременно.

Вторник. Станах към седем, събуден от истеричното кискане на банда чайки. Тук е мястото да отбележа, че Боби питае особена любов към чайките и щом чу изкрещяването, отвори очи, скочи от леглото и възкликна "Чайкаа". Това окончателно довърши плановете на останалите да подремнат още малко. Докато се разправяха кой колко е каталясал, аз си нахлузих банските, взех си кърпата и отидох да поплувам. Идеята беше да вляза навътре да плувам в по-спокойно море, без да ми квичат спасителите на главата. Не се напъвах много, може би половин километърче със спокойно темпо и после се поразходих по крайбрежната алея. Намерих скалите, където бяхме скачали при предишното си посещение в Созопол, в далечната 2005-та. Само дето вълнението беше силничко и ги оставих за друг път. Върнах се в квартирата и заварих дружината готова за плаж. Взех си телефона и малко пари и се присъединих към тях. 

Последва втора порция цамбуркане, волейбол с Уилсън и бодисърфинг. По някое време телефонът ми отчаяно започна да звъни. Оказа се една приятелка, чиято компания се е предполагало да им осигури легла в Созопол, но нещо са се офлянквали. Набързо ги настаних в нашата квартира, с което напълнихме и последните свободни легла. Когато слънцето напече мощно, се качихме за по един таратор и нещо за душата и се прибрахме в квартирата. Там Емо точно отваряше бутилката Jameson. Казах му да сипе и на мен, изкъпах се и седнахме да гледаме Penn & Teller's Bullshit. Посред бутилката (и епизода), другите обявиха, че отиват на следобеден плаж. Изгонихме ги да не ни развалят мохабета и продължихме да консумираме. Когато я докапчихме, решихме и ние да идем на плажа. Точно си взимах банските, когато навън започна да вали проливен дъжд. С Емо се спогледахме, при което аз отворих Bushmill's-а и продължихме. Допихме и него и аз нещо се поуморих. Видях, че е седем вечерта и е рано за сън и легнах колкото да ми починат очите пет минутки. Събудих се, когато Боби отвори вратата със шут, обяви, че е три и половина и си легна. Сметнах, че съм спал осем часа и се надигнах. Намерих Емо, който скучаеше, изгоних Венци да спи в нашата стая и продължихме лафчето. Междувременно Гришата, Сима и Лили бяха дошли, че и вечеряли, та отидох да ги видя преди да са си легнали. В крайна сметка с Гришата и Емо посрещнахме изгрева, а после отидох да вкарам една милинка, да взема новите попълнения от автогарата и да поплувам. Морето беше като тепсия. Само за нас, дето от 13 човека трима могат да плуват. 

След плуването пихме по една бира в рок кафето, при което стана време за плаж. Отидох да раздигна народите и заварих Емо да спи, целия омазан във вар. Като попитах какво е станало ми обясниха, че е заспал на пластмасов градински стол, който се е счупил под него. Явно това не му беше повлияло на добрия сън и е трябвало трима души да го вдигнат. Пратих Гришата да спи, снимах компромат на Емо и отидохме на плаж. Взехме си водно колело. Най-забавното беше да успокоявям Венци, че нищо няма да му стане, ако скочи, и че медузите дето вижда са твърде надълбоко, че да го изядат. По едно време от съседно колело притеснено ни подвикнаха на английски дали медузите са опасни. Отвърнахме им, че сърби ужасно, ама не се умира... ако не си алергичен. Поскачахме малко, попръскахме се повече. По едно време се инсталирах на носа за морска сирена. Хем красях пейзажа, хем с потопен нос вървяхме по-бързо, хем бучах на случайните плувци да се разкарат от пътя. Идилия. За обяд тоя път ми се беше дояло шкембе. Боби пък искаше палачинки. В духа на разбирателството решихме да ядем и двете. В идеалния център на стария град правят чудни палачинки на сач. На всичкото отгоре собственичката на бърлогата живее в нашата квартира, на някой друг етаж, и ни позна по гласовете. Щастливо й безсрамно й направихме 20-ина лева оборот и питахме къде има ресторант на народни цени. Тя ни упъти към "При Гинчика", където било на самообслужване и готвели какви ли не манджи. Отидохме там, при което мен ме изтряска deja vu и си спомних, че аз там съм ял. Обедната ни диета беше течна: таратор, шкембе и минерална вода. Шкембето си беше наистина работническо-селско, с достатъчно мръвка за три софийски чорби. След като ме изгледаха втрещено как си сипвам пет лъжички лют пипер, съдържателите ме обявиха за невменяем и оттогава ме поздравяваха всеки ден.

Созополският централен плаж започваше лекинко да ни омръзва, така че следобеда отидохме с колите до къмпинг "Градина", между Созопол и Черноморец. Само дето как го намерихме, да си скъсаш главата. Обясниха ни да идем до Черноморец по новия път и оттам да свърнем в дясно. Как го направихме, ние си знаем, но в крайна сметка се озовахме на плажа на Черноморец и СПА хотел "Градина". След известно лутане с луноходите се локализирахме пред главния вход на къмпинга. О, радост, мрежа за волейбол, за истинска топка. Не че имахме нещо против Уилсън, ама беше много лекичък и трудно се играеше с него... а и друго си е да има мрежа. Установихме две неща. Първо, всички бяхме доволно сакати. Второ, постоянният южен вятър налагаше различни стратегии за сервиране в зависимост от полето. Подветреното позволяваше коварни параболични топки, падащи в задния край на полето, точно когато си мислиш, че ще излязат. Наветреното пък предоставяше възможността за леки хлъзгави топки минаващи точно над мрежата. От него беше и много по-лесно да се вземе победа. На тръгване минахме покрай заведение наречено "Сляпата скарида". Питаейки добри спомени от бургаската кръчма "Куцата медуза", се спрях да поразгледам менюто. Съдържателят веднага доприпка да ни пита дали разбираме българския текст и започна да хвали как тази година са отворили, как имат жива музика (китара, не коза с болен зъб) и как много ще се радват, ако ги посетим. Цените също бяха народни и предположих, че ще готвят вкусно, щом тепърва пробиват. Разбрахме се да дойдем на другия ден. Междувременно решихме да обединим "Куцата медуза" и "Сляпата скарида" под общата корпоративна шапка "Сакати морски твари" и да я допълним с "Глухия рапан" и "Смотания кракен".

Когато се върнахме, ни посрещна чудна гледка. Емо и Гришата бяха купили два лефера и разни други рибоци, които Боби надлежно беше изкормил и почистил. Също така имаше няколко тарелки татарски кюфтета, кебапчета и други благини, барабар с доволно количество тиквички и чушки. Надлежно се заех да пълня скарата с въглища и да стъквам огън. Сухи съчки от асмата, подредени на колибка, ни дадоха достатъчна тяга, че да разпалим въглените и без запалителна течност. Аз все още застъпвам мнението, че най-доброто разпалване се получава, когато дървата се залеят с 300 мл бензин и една клечка се хвърли от безопасно разстояние, например иззад Боби. Както и да е, стана хубава жар и се отдадох на печене. Венци светеше с бойно фенерче, Емануил принасяше и отнасяше мръвки, а разни елементи се въртяха наоколо, чопвайки по нещо топличко от скарата. Накрая всички се бяха наяли с месо, а рибата, която бях оставил за накрая, че да не осмърдявам скарата, се опече и така остана. С Венци и Емануил папнахме половин лефер колкото да го опитаме (не бях успял да го разваля) и всичко замина за хладилника... после замина за созополските котки, които сигурно още се оригват тежко. Междувременно беше станало към един и нещо през нощта и хазяйката през половин час идваше да ни бучи, че било станало късно и сме вдигали много шум. Ще вдигаме ми, на почивка сме. Който му е шумно, да си затвори прозореца.

На другия ден (четвъртък, ако ви вълнува) закусихме лекичко с по една половинметрова палачинка и отново се отдадохме на морски игри. Решихме да си вземем банан. Такъв де, надуваем. Поради липса на комуникации бяхме само пет човека, което беше и минималният брой бананясващи, изисквани от хората. После още няколко мрънкаха, че са искали с нас, ама не са дошли поради разни причини. Венци беше решил, че няма спасителни жилетки, пък Емо беше в квартирата, а моите хора от предния ден се успаха. Камен седеше най-отпред, аз бях зад него. Следваше Доника и после Емануил, двамата плувци, че да я пазим. Боби седеше най-отзад, за баласт. Пътуването беше меко казано интересно. Първо, всеки път когато шофьорът на лодка се обърнеше да види дали сме живи, виждаше екстатичната физиономия на Камен и даваше още газ. Аз се кефех като идиот, спускайки предългите си крака във водата да пръскам останалите, при което съпротивлението ми ги подвиваше и едва не забивах нос в гърба на Камен. Боби ме обяви за абсолютен ненормалник, което от неговата уста е истинско признание. Доника се беше потресла от страх до такава степен, че искаше да се пусне и да падне. Реших проблема, като се хванах за дръжката с мъртва хватка на лявата ръка, а дясната омотах около кръста й (раците имат двойни стави). По някое време в главата ми се пръкна текста на Whiskey in the Jar, която веднага подехме с цяло гърло, за удивление на туристите безметежно шляпащи с водни колелета.

Когато стигнахме близо до брега, осъзнахме, че никой не е казал на моторницата да не ни обръща, както бяхме помолили. При което той ни обърна. Доника се паникьоса и я извадихме в моторницата, при което после й дадоха да покара. Аз пък, не можейки да търпя спасителна жилетка на себе си, я метнах в лодката и заплувах кротко към брега. На брега Доника гордо показваше каква голяма синина коляното на Емануил е оставило върху задника й, при което Камен негодуваше, че никой не иска да гледа неговия задник. След поредната порция таратор и шкембе отново се отправихме към "Градина". Този път се бяха навъдили някакви волейболисти, които веднага щом ни видяха, бяха обзети от неистово желание да ни смелят. Смляха ни. Това не беше толкова дразнещо, колкото постоянните им подвиквания колко сме зле. Не е като да не си знаехме колко сме зле, като не им е гот, да не играят с нас. Бяхме си направили резервация за 20:30 в "Сляпата скарида". На мен обаче ми хрумна, че няма да е зле да идем да вземем Доника, която реанимираше в квартирата. Реших, че не ми се оставя колата на паркинга, че да ходим до квартирата, че да вземем Доника и после обратно. Общо взето имах идея как са разположени сокаците и реших да идем с колата. Голяма грешка! В осем и половина в Созопол е пълно с овце (туристи), които безцелно се шляят по улиците, чакайки да ги осени вдъхновение къде им се ходи довечера. И не става дума за пешеходните зони, ами и крайбрежната улица, по която минава целият трафик към Стария град. Обиколих Созопол на първа. На всичкото отгоре по едно време се нахаках зад някакво френско опелче, което умираше от страх да не му падне черница на покрива или нещо подобно и удряше спирачки на всеки три метра. Накрая се самоизтика в една уличка и ме изчака да премина, което ми позволи да превключа на втора и да развия невероятните 10 км/ч. В крайна сметка стигнахме до "Скаридата".

Останалите вече си поръчваха второ ядене и за да наваксам, набързо си поисках една салата и едни скариди и едни калмари и едни топени сиренца. При което Методи неблагоразумно започна да коментира какво и колко ям, възбуждайки у мен необясними мераци да го набода на кол. Живата музика беше чудесна, китаристът се разхождаше между латиното, класическия рок и хубавите нашенски балади, сервитьорките припкаха като лястовички, а храната беше вкусна и идваше бързо. Горещо го препоръчвам и много се надявам догодина пак да е на ниво. На тръгване собственикът ми даде контакт. Кирил Сляпата скарида.

Занесохме се до квартирата, при което се получи лек спор. Междувременно Венци занули акометъра и обяви, че е стоварил близо шест хектофекала. Мерната единица беше родена. На никого не му се спеше, но всеки имаше различна идея за това къде и какво да се прави. В крайна сметка едни останаха да гледат глупости на лаптопа на Емо, други отидоха на дискотека, а с Венци и Емануил отидохме на края на полуострова. Идеята ми беше да погледаме морето, но се оказа, че с изключение на фара на остров Свети Йоан няма никаква светлина и можем само да го слушаме. За сметка на това на небето имаше толкоз повече ярки звезди. Имаше дори и падащи звезди, и то доста честичко. При това падаха с хубав азимут и пламтяха по цяла секунда. Направихме си и снимки на фона на нощен Созопол, оплюхме дискотекоходещите (при което съм убеден, че и те са сторили същото) и си тръгнахме, чак когато взехме да се прозяваме повече от шест пъти в минута. На вратата се засякохме с прибиращите се танцьори, при което Методи многословно се жалваше как се е пречукал на едни стълби и си е ударил пищяла. Така и не видях точно какво си е ударил, щото нищо му нямаше, ама айде. Юнак без рана... нъл тъй.

След поредното ставане в зори, с Емануил отидохме на скалите. Най-после! Морето беше плоско като бюст на анорексичка, водата кристална, а на скалите нямаше никого. Поскачахме, пошляпахме и изпростяхме правилно, като си тръгнахме чак след като надойдоха още хора и взеха да ни развалят рахатлъка. Отидохме да изритаме народите за палачинки и плаж. Този път опитахме палачинка с домашно сладко от зелени смокини. Божествено. Бяхме си взели и диня, която заклах с миниатюрното си джобно ножче и отворих с пръсти, както едно време в първи курс. Омазахме се до ушите. Вследствие на разпадането на дисциплината и огромното ми нежелание да буча за това, че слънцето пече брутално, изкарахме почти целия ден на плажа, като в пет просто се качихме по колите и пак отидохме на "Градина". Междувременно Гергана "AIKIDO" Манолова, психиатърът на групата, беше дошла за един ден от Бургас да ни види, та я подбрахме и нея. Този път не ми се играеше волейбол и след доволно плуване най-после осъществих това, за което си мечтаех вече втора година. Отидох на бара, поръчах си едно голямо мохито, седнах на шезлонга и почнах да зяпам морето. Така излъчвах спокойствие, че дори хората дето дойдоха да ме тормозят, млъкнаха и седнаха да гледаме заедно. All glory to the hypnomojito!

Лека полека стана време за поредната сляпа скарида. Отново се сцепихме от ядене на народни цени, въпреки че цацата беше малко мазничка. За сметка на това байганетите с кашкавал бяха просто божествени. Нашият познат китарист отново ни пя на ушенце, а собственикът настойчиво ни канеше да дойдем пак и догодина. Снимахме се с капитанската шапка на Боби, пяхме песни с цяло гърло, въобще купон. Предвидливо бях седнал по-далечко от Методи, че да не ми разваля апетита. Гергана обаче беше изложена пряко на неговата Aura taedius, поради което заспа в леглото на Венци веднага щом влязохме в квартирата... въпреки опитите на Емануил да я вкара в неговото си. По някое време Емо изтъкна, че ни е последна вечер, а има едно шише Grant's. Бързичко решихме и тоз проблем, след което запалихме наргилето, че поне веднъж да има полза и от него. Този път беше ред на хазяина да дойде и да се оплаква, че вдигаме много шум. Тия хора на морето много закостенели значи, пет дни не могат да разберат, че ние вдигаме шум. Всеки път се изненадваха. Измислихме и определение на мерните единици на акометрите. При положение, че шест хектофекала са мощно и облекчително сране, предложих един фекал да се равнява на количеството екскремент, получено след изяждането на една цаца. Беше прието с оглушителен смях и наздравици, както и мърморещо ехо откъм съседите.

Човек дори и добре да се къпе, свършва парите. Всъщност май особено тогава. Беше дошла съботата, последният ни ден. Нямаше да имаме време за плаж. Ще рече, отидохме особено рано на плаж, поплувахме, събрахме си багажите и отидохме... в "Сляпата скарида". Пътьом измислихме име на експедицията: Созополски копнеж 2011, надлежно написано на капака на всяка от трите коли, придружено от два отпечатъка от длани и един от задник. Отпечатъците естествено не съвпадаха и беше задача за следовател да определи кой къде се е търкал. Понеже колите бяха доволно прашни от пътя за "Градина", не можахме да се сдържим да напишем и други неща. Така аз се сдобих с рисунка на хуйчец (мерси, Венци), пасатора на Емануил беше увенчан с "Измий ме", а витарата на Емо - с "Искам у дома в Япония". След последно чипкане и таратор и чипкане, успяхме да се организираме да си ходим. Доника и Венци бяха при мен, Камен оставаше в Бургас да гледа някакъв мач, Методи беше при Емануил (още ми е съвестно), и Боби си беше при Емо. Гришата, Сима и Лили заминаха с тяхната кола за Слънчев бряг, където щяха да останат още един ден, а Валентина и Иван (последната ни придобивка) останаха в Созопол.

Оставихме Гергана у тях и Камен на новата поща в Бургас, заредихме се на OMV и потеглихме. На Сливен объркахме отбивката за магистралата и хванахме Подбалканския път, който беше подозрително празен. На Гурково завихме наляво, за Нова Загора, и попаднахме на най-красивата обиколка, която сме правили. Нископланински път, без много завои, празен, с чудесни изгледи към язовир Жребчево от северната страна и към цялата Горнотракийска низина от южната. Всички бяха изключително доволни. Качихме се на магистралата на Стара Загора с идеята да спрем да починем на първата бензиностанция. Кой от карането, кой от събеседника си... Първата бензиностанция се оказа Лукойл преди Пловдив. Егати. Там се разбрахме с парите за горивото, установихме, че половината от хората нямат финанси да направим едно бързо плюскане в ресторант "Истамбул", на тайната отбивка до Пазарджик, така че продължихме за София. Аз си напалих всички възможни фарове за мъгла и водех като коледно дръвче. На Office 1 Superstore си взехме довиждане, изпростяхме за последно, пожелахме си множество хектофекали и се разделихме. Предадох Венци на баща му и Доника на майка й и се отправих към собственото си ложе.

Само един човек липсваше, че да е преживяването наистина съвършено. И не правихме пясъчен замък. Но като изключим това:

Бест.

Море.

Евър.

понеделник, 1 август 2011 г.

Великото изселение на народите

Земята ме обича. Река ли да си тръгна от някоя страна, тя ще направи всичко възможно, за да не ме пусне. Когато бяхме на екскурзия в Русия, през последния ден валеше проливен дъжд, сякаш небето ронеше сълзи от раздялата ни. Швеция се оказа малко по-коварна.

В средата на 2009 приключих с магистратурата си в Упсалския университет в Швеция. Много приятно място за учене, но ужасно скучно, скъпо и студено за живеене. На всичкото отгоре беше разгарът на финансовата криза и нито един от интересните ми професори нямаше пари да ми спонсорира докторантурата. Това много не ме притесняваше, понеже така или иначе исках да видя някоя друга страна, предимно някоя, чийто език разбирам. И понеже англичаните най-нагло искаха да си плащам за научните открития, пък не искам да ходя в Щатите, оставаше немският. Уви, дори немските, австрийските и швейцарските професори бяха непреклонни в безпаричието си. От само себе си се разбира, че не бях в особено цветущо настроение. Бях решил да се прибера в родината и оттам да измисля какво да правя.

Тъй като това щеше да е пътуването, което да сложи край на моето пребиваване в Швеция, бях взел съответните мерки. Купих кола (всъщност три, ама едната не с мои пари), привиках баща си за двуседмично посещение с подлата умисъл да злоупотребя с него в качеството му на втори шофьор, планирах маршрут и запазих места за спане тук и там. Планирахме да тръгнем една събота сутрин, да вземем ферибота от Трелеборь и да спим в Рощок. На сутринта щяхме да продължим за Прага и след нощувка в Чехия да спим някъде в Южна Унгария. Иначе казано, щяхме да стигнем България във вторник вечерта.

Да, обаче. В четвъртък, два дни преди да трябва да тръгнем, получих писмо от един австрийски професор, с което ме канеше на интервю във Виена, на негови разноски. Когато спрях да правя задни салта от радост, му написах да ме чака в понеделник следобед. Той сащисано отговори, че не е нужно да бързам толкова и след един месец щяло да има по-евтини полети. Аз му рекох, да не се тревожи, ще си дойда на мои разноски с автомобил и даже вече съм си запазил хостел във Виена. Така си беше… мойта мишка щрака бърже. Развъртях телефони и набързо организирах прощално-празнично барбекю за другата вечер. Багажът беше стегнат и натоварен в колата, резервоарът пълен с дизел и само трябваше да се метнем в колата и да отпрашим на юг. Естествено, без да натискаме много газта, понеже защото трябваше да се сменя  ангренажният ремък и не искахме да останем някъде на пътя.

Прогнозата за времето беше типична за Швеция – слънчево с превалявания. Решихме да направим предстартова проверка на системите. Светлини – работят, клаксон – работи, радио – работи, чистачки – не работят. И таз хубава. Занесохме се до сервиза на Рено в Упсала… заявиха ми, че ми е изгорял моторът и ще могат да ми поръчат нов за след две седмици. Обясних им, че няма как да е изгорял моторът, защото той си цъка, просто не може да предаде въртящ момент на рамената на чистачките. Освен това аз два дни нямах, те две седмици. Отворихме дебелите книги и с помощта на един чук, дървено блокче, малко грес, много пот и вдъхновени псувни, както и незаменимата помощ на Пешо Сириеца, успяхме да раздвижим чистачките. Отдадохме се на мръвкопечене, кюфтеядене, кротко биропиене и социално наргилепушене.

В събота сутринта, някъде около три и нещо, сиреч посред бял ден, се натоварихме на колата. Няколко думи за транспорта. Рено Меган сценик, модел 1998, 1.9 л. турбодизел, на скромните 285 000 километра. Мърка като коте и върви като изтребител. Пътуването си беше направо скучничко, с дъъъълги прави празни магистрали и тук-там по някое езеро. След Стокхолм ни пра проливен дъжд, което не попречи на един екип по пътна поддръжка да полага асфалт. Признавам, нямам необходимите технически познания да знам как се държи горещият асфалт при директно охлаждане с дъждовна вода, но все си мисля, че тази им постъпка не беше разумна. Както и да е, явно профсъюзът си е постлал да полагат асфалт и догодина. Спряхме да пием кафе... така де, баща ми да пие кафе, аз да ям... до Йоншьопинг, на южния ъгъл на езерото Ветерн. Общо взето на средата на шведската част от пътя. Започваше да става жегаво. Противно на очакванията за полярни студове, шведското лято може и да качи 30+ градуса в някой слънчев четвъртък, докарвайки топлинни удари на местните баби.  


Седемстотин километра, две задръствания и седем часа по-късно наближавахме Трелеборь. Всъщност името на градчето е Trelleborg, но в шведския звукосъчетанието rg се чете рь. Оттам фериботната компания TT-Line прави ежедневни фериботни курсове до Росток и до Травемюнде, и двете в Германия. Корабите им са "скромни" седемпалубници (сравнени с единайсетпалубните парти кораби на Viking Line в Балтийско море), носещи звучните имена Том Сойер, Хъкълбери Фин, Робин Худ и прочие. Ние щяхме да пътуваме с Хъкълбери Фин. Искаха ни на пристанището най-късно 70 минути преди отплаването, или в 14:20. Ние бяхме там в един. Първи. Няколко минути по-късно зад нас се настани един огромен оранжев Dodge Ram, чийто собственик извади радиоуправляем самолет и го засили наоколо за искрено наше удоволствие. Естествено, достоверната ми аура пак сработи и за 15 минути ми беше разказал историята на живота си... как все аз налитам на такива типове. Както и да е, корабът пристигна, натоварихме колата без инциденти и се отдадохме на спокойно шестчасово плаване. Когато излязохме в международни води, забърсах някакви сладории от безмитния магазин и се опънах на един стол да вкарам един час дрямка. Корабът акостира по план в 21:00 и половин час по-късно вече бяхме на немска земя. 


GPS-ът услужливо ни упъти до хостела, където съдържателката още по-услужливо ни упъти към най-близкия магазин за хранителни стоки. Нахълтахме в него десет минути преди да затвори, овършахме саламените щандове в стил марокански скакалец опитва нов ечемик и се върнахме в хостела. Изкъпахме се, вечеряхме множество салами, а пък едни датчани ни почерпиха ментова водка... или беше лакрицова. Не помня вече, но беше... неописуема. Стаята ни беше прясно построена, толкова нова, че дограмите още бяха със защитните лепенки, а по стълбите се разхождаха чували цимент и купчини тухли.

Понеже този път не гонехме алтернативни транспорти, спахме чак до шест часа сутринта. Заредихме с гориво и се понесохме към Берлин. Северна Германия беше нагъсто залесена... с ветроелектроцентрали. Не че в Швеция нямаше тук-там, ама немците бяха наболи стотици. В Берлин имахме среща с Албена. Отидохме до посолството да гласуваме за *цензурирано* в парламентарните избори и продължихме (без нея) към Дрезден. Немско-чешката граница беше интересно изживяване. На трилентовия аутобан имаше табела "Добре дошли в Чехия" и валидните ограничения на скоростта. Никога не бях нахлувал в някоя страна със 100 км/ч. В Чехия географията и сателитната навигация малко не се разбраха, но в крайна сметка успяхме да хванем пътя за Прага. Намерихме и тамошния хостел, който упорито не приемаше нито евро, нито дебитни карти. За сметка на това пък беше неделя и нямаше отворени банки. Успяхме да открием банкомат, изтеглих малко пари без да бъда прекомерно сурвакан и се отдадохме на туризъм.

Имам много интересни наблюдения над валутната политика на чехите и унгарците. Когато на морето продаваш евро, повечето обменни бюра правят марж от не повече от 2-3 процента от курса на БНБ. За сметка на това милите ни братя славяни пишат едни цифри, от които може да ти се изправи косата. Десет, та дори и двадесет процента разлика от официалния курс явно са нещо напълно нормално. Аз обаче, бидейки а/ стиснат, б/ с елементарни познания по математика и в/ притежател на дебитна карта, набързо реших проблема. Отидохме на Старе место, централния площад, където набързичко разгледахме готината кула с часовника и седнахме да похапнем. Поръчах си нещо, наречено "Добър баща". Не че моят е лош, ама не мога да го ям. Манджата се състоеше от резен свинско филе, анорексично печено патешко бутче, телешка наденичка и бяло и червено кисело зеле. Прокарах го с една голяма бира и се почувствах човек. Легнахме си раничко, че на следващия ден ме чакаше интервю.

След поредното ставане в ранни зори хванахме магистралата за Брно. Леле, ужас. Пътят е строен по хитлерово време и се състои от напаснати бетонни плочи. Сътрудничеството на няколко десетилетия атмосферни условия и усилен трафик е довело до измятането на ръбовете на плочите. С други думи, магистралата представлява 200 км разтропващи карантиите вълни. На средата ни писна, отклонихме вдясно и хванахме директен междуградски път, който водеше право към Австрия. Можеше да минава през населени места, но поне беше гладък, а и нямаше да ни се наложи да платим словашката винетка. На чешко-австрийската граница ни наваля един здрав дъжд, колкото да умие колата, и ние с бодра песен (разбирай Черно фередже) продължихме накъмто Виената.

Пристигнахме в хостела. Иха. Старовремска сграда с четириметрови тавани и газов проточен бойлер. И огромна вана с формата на мидена черупка. Много любопитно. Изкъпах се, избръснах се и се премених в официален черен костюм с кървавочервена вратовръзка. Бях свеж, агресивен и отивах на интервю. След като успях да пукна от жега в метрото, се занесохме до бъдещото ми работно място. Професор Бахмайр, кандидат за длъжността мой шеф, ме посрещна по маратонки, летен панталон и риза с къс ръкав. Ухили се и ми заяви да не правя грешката да смятам Виена за немски град. Тя, вика, е просто един немскоговорящ славянски град, където едва една трета от имената в телефонния указател звучат по австрийскому. Отидохме в една пицария, където се запознах с групата му. Хапнахме пици и си побъбрихме, при което малко се сдърпахме кой да плати сметката. Той ми обясняваше, че не може подчинените му да му плащат яденето, при което аз изтъкнах че все още не съм му подчинен... и се споразумяхме да си я разделим. После наминахме през лабораторията, разгледах помещенията и си поговорихме за неговите проекти в офиса му. Общо взето бях решил да приема мястото, ама все пак му казах, че искам да преспя по въпроса. Имидж имам да пазя все пак. Пожелахме си хубаво лято и се сбогувахме. Имах и още едно интервю същия ден във Виена, ама типът въобще не ми хареса и само дето ме наваля дъждът. Тоя дъжд все с нас си го носехме, трябваше да погледна някой дали не е завързал някой облак на теглича на колата. Докато се приберем обратно до хостела, вече беше късно. Похапнахме каквото си носехме, поразходихме се малко и легнахме да спим.

На другия ден потеглихме за Унгария. Тяхната винетка не се лепи на стъклото, а е просто касова бележка, която трябва да пазиш. На австро-унгарската граница баща ми си взе кафе, докато аз набивах някакъв сандвич. Бавно и лекичко потеглях към Будапеща, когато той изврещя "Спри!". Заковах спирачките и в следващия момент цялото ми предно стъкло стана в кафе. Забравил си го на покрива човечецът. Наругах го не защото е оставил кафето, а защото ако ми беше казал спокойно, че е там, щях да спра плавно и да си го вземе. Както и да е. Обърсахме стъклата и фаровете и продължихме. В Будапеща не влизахме, а продължихме по южната магистрала в посока Сърбия.

Имахме идея да спим в Сегет, на унгро-сръбската граница и после да прекосим Сърбия свежи. Само дето вече и на двамата ни беше писнало от път и решихме, че ще можем да вземем хилядата километра от Виена до София в рамките на един ден. И се почна едно моткане. Първо, на влизане в Сърбия чакаш да те проверят за контрабанда. После, сърбите карат като изоглавени и даже един галфон щеше да ме изплиска в Нишава по едно време. Освен това магистралата минава през сърцето на Белград и всеки се включва в нея както си иска, та три светофара ги минавахме половин час... и още толкова да изчакаме някакъв футболен отбор да се разкара от града. (Година и половина по-късно минавах този маршрут в три следобед, вместо в пет, и профучахме през целия град за има-няма 10 минути барабар с пиш-паузата). На всичкото отгоре сърбите не вземат да направят винетка като нормалните хора, а събират пари на няколко пропускателни пункта. Общо ми се събират 15 евро на преминаване! При положение, че в Австрия плащам 7.50 евро за 10 дни, в Унгария 7 евро за 4 дни, а разликата в пътищата е огромна. Безобразие. И за капак киснахме още час на българската граница. Добре поне, че пътят към София е хубав и широк, че ми беше писнало.

Към полунощ се добрахме до вкъщи някакси, единодушно оставихме разтоварването за другия ден, гушнах си девойчето и заспах.


************

Един месец по-късно повтарях същото упражнение, но този път с моя голф и с майка ми като втори шофьор. Отлетяхме до Швеция да си досъбера последните багажи и да си взема и колата. Все пак когато тръгвах от Упсала още не знаех дали няма да се наложи да остана още и не си бях освободил стаята. С нея направихме сходен преход като с реното, но с някои специфични особености. Първо, в Росток имаше регата и поради това не можехме да вземем самостоятелна стая, а трябваше да делим с някакви девойки, че и на повишени цени. Гадни конюнктурници. Освен това нещо ми беше щукнало и бях решил, че можем да стигнем Будапеща за един ден (1100 км) и после да караме по-малко до София. Само дето докато стигнем така се скапахме, че решихме да останем един цял ден в Будапеща. То пък беше рожденият ден на майка ми. Така че се разходихме из града, разгледахме приказния им парламент и ядохме сладолед на остров Света Маргарита, посред Дунава. Там под звуците на шадраван и носеща се отнякъде класическа музика, поспахме час-два на една морава. Пихме по една бира, носеща благозвучното унгарско име "шор" и се прибрахме в хостела, реликва от социалистическо време. Добре поне, че там бяхме със самостоятелна стая, па макар и с обща баня. На другия ден успяхме да стигнем София даже по светло, че да отпразнуваме рождения й ден отново, вече цялото семейство.

Общо взето, пътуването беше забавно, но се надявам да не ми се налага да го правя повече или поне да правим по-кратки преходи, че да има повече време за разходки. Това си беше хептен 24-те часа на Льо Ман.


петък, 10 юни 2011 г.

А при мен - потоп

"Свят човек бе дядо Ной,
у Господа с вяра.
Но винцето обичаше
и пиеше без мяра."

В сряда имаше слънчево изригване. Дали заради него или поради някоя друга причина, след обяд се изваля страхотен дъжд. Половинчасов порой с библейска сила. На около втората минута от пороя, както щастливо си наблюдавах светкавиците от прозореца на лабораторията, ме осени прозрение и започнах да ругая както умея, с вдъхновение и на няколко езика. Спомних си, че съм забравил да затворя прозорците. Само си представях как диагоналният дъжд вали чак върху гардероба в отсрещния край на стаята ми. После си спомних, че не съм запушил канала на ваната и поднових сквернословните си усилия. Нека обясня.

Сградата, в която живея, се намира на стръмен склон. Поради някаква артистична приумица на австрийския архитектурен гений, уличната канализация на моята улица е с някакъв странен дебит. На десетата минута проливен дъжд напорът на водата в канала започва да изхвърля вода обратно в канала на ваната ми... че и в тоалетната чиния. На всичкото отгоре проблемът не е в сградата, а в градската канализация, така че няма и над кого да надвисна да го ругателствам. Обикновено вземам мерки и теглилки по въпроса - запушвам канала, слагам парцал върху чинията, въобще гледам да няма експлозивни взривопръднисти изхвърляния на канални води. Само дето този път бях забравил. На всичкото отгоре стаята ми е на два сантиметра под нивото на коридора. Паркет. Просто приказка. Така че в момента, в който дъждът благоволи да спре, аз се метнах на влака и се понесох към вкъщи. 

Първият признак, че нещо не е съвсем наред, беше изтривалката пред вратата ми. Беше подгизнала. Със свито сърце отворих входната врата. Или поне се опитах. Нещо я запъваше. След енергично побутване установих, че килимчето, обикновено пребиваващо пред мивката в банята, беше донесено от приливна вълна в средата на коридора. Целият апартамент беше под вода. А и то само вода да беше. Кал, семена от явор, цветчета от липа, ситни парчета натрошено стъкло (това го открих по трудния начин), само умрели буболичеки нямаше... сигурно са сколасали да си тръгнат преди да успея да се прибера. Въздъхнах изпсувайки или изпсувах въздишайки и започнах да разчиствам.

Установих, че дори и да бях запушил ваната, това нямаше да има особен ефект... каналът беше прелял на по-фундаментално ниво. Или поне така мисля, иначе килимчето нямаше да отплува. За сметка на това не ми се мисли какво е излязло от тоалетната, при положение че ароматизаторът беше изстрелян на около два метра в средата на коридора.. отваряйки се и омирисвайки всичко на портокал... пак по-добре от... нещо друго. Приливната следа от полуизгнили органични.. неща... беше заляла цялата ми стая и се беше спряла чак под дивана. Добре, че съм си разхвърлян и големият разклонител стоеше върху сноп кабели, та не се беше намокрил.

Въздушното течение беше затворило прозореца в стаята, та там не беше валяло много, но за сметка на това този в кухнята беше широко отворен. Като видях какви са калища и мръсотии, се потресох. Явно в небето постоянно се носят буци пръст, които само изчакват сгоден момент да навалят върху нечий перваз и да го превърнат в цветна леха. Сега като се замисля, трябваше да засадя магданоз вместо да бърша с парцала. 

В крайна сметка с много ругатни, много изстискване на парцала, едно порязване (при въпросното изстискване) и солидно количество натриев хидроксид изсипано в канала (щото успях да го запуша с всичкия тоя плавей) успях да изчистя. Понеже явно никой не си е дал труда да боядиса вратите на банята и на тоалетната отдолу (то нали няма да се вижда), те бяха просмукали вода и в момента не се затварят. За сметка на това пък не се отварят. Иде ми да ида при (без)отговорния чиновник във Виенска вода и да му кажа от мен да не чака заплата тая година. Егати, плащам такива пари за данъци и още малко ще ме накрат да спя на водно легло.

************

Днес сутринта мина един тип от застрахователната компания. Наръга ми паркета с някакъв влагометър и като видя показанията рече, че ще трябва да обезводняват. Поинтересувах се как точно ще стане тоя номер. Ами, вика, ще пробием дупки в пода и ще сложим смукателни помпи, които ще трябва да работят непрекъснато около три седмици. Направо сгънах. Ама, разправя, ако ти пречат да спиш, можеш да ги изключваш нощем. Много мерси за което. Оставаше и един месец да не мога да спя в собственото си жилище... Да видим сега дали паркетът ми ще стане на дюни и дали и кога ще благоволят да осъществят въпросното обезводняване...

понеделник, 30 май 2011 г.

Сватба в лозята

Този уикенд беше сватбата на колежката ми Каролин. Колко събития, емоции и нерви се крият в това изречение само. За мен и италианския ми колега Андреа, събитията започнаха "едва" няколко месеца предварително...

Област Мозел, известна преди всичко с многобройните лозя, спускащи се от всички страни към силно лъкатушещата едноименна река, се намира на около 120 км на запад от Франкфурт-на-майната-си. Те, немците, толкова са се увлекли със строителството едно време, че са им свършили имената на градовете... та сега има Франкфурт на Майн и Франкфурт на Одер. Бърза справка с картата на Европа показа, че въпросното място се намира на има-няма 900 километра от Виена. С Андреа решихме да летим до Франкфурт и оттам да си наемем кола, че да можем да бръмчим из околностите. Набързо си харесахме най-евтината каручка - VW Fox. Това е фолксвагенският вариант на смарта, няма дори четири метра на дължина и е 1.60 широк... абе фотьойл с двигател. Перфектно за двама с по една малка чанта багаж. Да, обаче... това бе селският бик Мучо... оп, грешна песен. Обаче междувременно Андреа се сдоби с ново гадже, а пък Каро помоли да вземем нейна приятелка от Франкфурт с нас. И хоп, изведнъж станахме четирима. Щяхме да изглеждаме точно като семейство клоуни. Решихме да се опитаме да сменим резервацията за нещо, което поне има багажник. 

Полетът трая точно един час... докато си излапаш сандвича и самолетът започва да снижава. Кацнахме, събрахме си багажериите и се отправихме към офиса на Europcar. Там хората веднага влязоха в положение и ни предложиха Seat Ibiza комби за същите пари. Общо взето пак тесничко, но поне с място за куфарите. Взехме го и тръгнахме да търсим Ина, приятелката от Франкфурт. Трябваше да се срещнем пред офиса на Europcar. Чакахме. Чакахме още. И пак чакахме. След около половин час тя се обади, че е долу при колите. Слизаме на подземното равнище, намираме си колата, даже я отключваме, всичко точно. Само дето Ина няма. Продължаваме да чакаме. Ново обаждане - на ниво -2 е. Казахме й да дойде на -1. Чааааакаме. Решихме за разнообразие ние да се обадим: клетка 105. Казахме й да дойде на 115. Което са не повече от стотина метра. Петнайсет минути по-късно някакъв асансьор я изплю. Каза, че си била намерила всичко както трябва, ама после някой служител на компанията й дал грешни инструкции. Мдаа бе. 

В крайна сметка в 20:30, час и половина след като бяхме взели ключовете за колата, намерихме магистралата и се отправихме юнашки към залязващото слънце. Имах навигация, трябваше много да се постараем, че да се загубим. Всъщност немците помагаха доволно. Имат някакви много извратени идеи за това що е то десен завой и що е то права линия. На два пъти хващахме грешен изход от магистрала поради малоумните им означения. Пък това си е постижение, когато се случва в рамките на половината път до Мозел. Но все пак бяхме на магистрала, грешките биваха поправени бързичко... до момента, в който не се натресохме в задръстване. Трилентов аутобан... спрял. Без никаква видима причина. Включваме радиото да чуем дали те знаят защо. Знаеха, че има пешеходец на магистралата за Кьолн, както и че някой хвърлял картофи на аутобана за Кобленц, но нищо за нашето растящо задръстване. В крайна сметка се оказа, че някоя гениална техническа мисъл е решила да затвори две от лентите, отново без някаква видима причина. Ни земекопни машини, ни нов асфалт, ни разпилени парчетии по пътя, абе нищичко. 

На всичкото отгоре Андреа караше като типичен италианец. Форсираше двигателя до 80 км/ч, преди да превключи на четвърта, въпреки отчаяните вопли на бордовия компютър да му дадем пета предавка при скорост по-висока от 60 км/ч. Мигачите му бяха мръсна дума, а придържането към една лента на движение беше нещо, което се случваше само на другите. И то не в стил "бързам, карам ски и правя слалом между лентите". Най-нахално си караше върху осевата линия между лявата и средната лента, за искрено неудоволствие на цял куп баварци. Направо ми стана жал за колата. Тя беше чистак новичка, нямаше дори 5000 км, скоростите й още не бяха сработени... е, вече са. След вчера сигурно може да потегля на втора като дърт дизел. Имахме си климактериум, пардон, климатроник, а радиото се самозамлъкваше при включена задна скорост... много хитро.

Слънцето отдавна беше залязло, когато се добрахме до село Алф-на-Мозел. Поради очевидна причина не видях бездомни котки. Естествено пак се загубихме. Явно "направи остър завой наляво" за Андреа означаваше "вземи третия изход от кръговото". След кратко телефонно обаждане намерихме хотела, в който щеше да е сватбата. Малка живописна къщурка (на три етажа), кацнала самотно на склона на един хълм... от деветнайсети век насам. Посрещнаха ни с, о радост, козе сирене и метвурст. За непросветлените, метвурстът е нещо като едро смлян пастет или ситно смляна кайма с подправки.. абе салам за мазане. Топъл хляб и бяло мозелско вино допълваха идилията. Легнахме си раничко, към полунощ, че все пак дълъг ден ни чакаше.

А австралиецът, с когото делях стая, хъркаше. Ама не както хърка баща ми примерно, деликатно къкрене с леко запушен нос, о не. Беше си истинско оперно хъркане с широко отворена уста, контрапункти и обертонове. Изразът "тъп бамбуков трион" закръжи в съзнанието ми. Но понеже съм трениран да заспивам във всякакви обстоятелства, го пренебрегнах и си откъртих.

*******

На другата сутрин всички единодушно се излюпиха около осем часа. В моя случай дори без аларма. Обикновено намирам ставането в толкова ранен час в почивен ден за нарушаващо човешките ми права, но явно чистият въздух беше спомогнал за бързичко наспиване. В главата ми Billy Idol настояваше, че е хубав ден за бяла сватба. Слънцето грееше жизнерадостно, облаците се брояха на пръстите на Мики Маус. Закуската беше скромна шведска маса с четири вида салам, четири вида сирене, плодове, гнусни мюслита и превъзходен прасковен мармалад. След като леко похапнахме, придавайки на масата вид на жертва на хунско нашествие и марокански скакалци, решихме да се поразходим малко из близката околия. Първото нещо, което видях на дневна светлина, бяха лозя. Както и второто, третото и петото (четвъртото беше един железопътен мост над реката, свързващ две големи .. лозя). На някои места склоновете бяха толкова стръмни, че гроздоберът трябва да се е състоял в поставяне на кошници в долния край на лозето и замезване докато гроздето се дотъркаля. Намерихме една наблюдателна кула, построена на мястото на бившата Prinzenkopfturm (кула на главата на принца). Не знам кой е бил тоя принц, дето е бил толкова широко скроен, че чак за фундамент е ставал, ама... явно е имало защо. Естествено, новата кула беше триумф на немското строителство... иначе казано стомана, стомана и пак стомана. За сметка на това гледката отгоре беше фантастична. Виждахме като на длан как Мозел идва от юг, завива на изток, после на север, после пак на изток и пак на север и после на запад, докато не й омръзне и пак тръгне на север, че да иде да се влее в Рейн. Музиката в главата ми се смени с Mike and the Mechanics, които ломотеха нещо за посоките на света. Когато се наразходихме и нахраносмелихме, се пременихме празнично и се натоварихме в колите.

Церемонията по бракосъчетанието щеше да се проведе в село Burg (град), и по-точно в двореца над селото. Запознах се с промишлени количества роднини, на някои от които дори успях да запомня имената, включително и с бабата на Мартин (женихът де), която от висотата на деветдесетте си години редеше мръсни вицове с изключително удоволствие. Каро и Мартин бяха дошли в оранжев открит VW Костенурка, ама от старите... собственост на съдържателя на някаква пицария, приятел на бащата на Каро, абе сложна работа. Имаше буквално хора от цял свят.. или поне кавказката му част. Американци, австралийци, италианци, испанци, португалци и какви ли не още тъмни балкански субекти. След като се наръкостискахме и жените успяха да преценят на коя роклята е по-хубава, цермониалмайсторката дойде с една възглавница и накара Каро да се събуе. И таз хубава. Чакай бе, джанъм, пред хора сме, защо събличаш булката? Оказа се, че имало местна традиция в деня на сватбата булката да носи златна монета в обувката си. Така двамата щели цял живот да ходят в богатство. Готино, ама... с инфлацията златната монета се беше превърнала в стоманена с медно покритие, от два цента. До края на деня медното покритие беше оставило зелен отпечатък на стъпалото на обувката, като дизайнерски печат.

Бавно и тържествено като преяли дирижабли се понесохме към ритуалната зала. Там Каро и Мартин (барабар с всички останали) трябваше да изслушат лекция на тема "Що е то бракът и има ли то почва у нас", увенчана с разбор на актовете им за раждане плюс биография. В крайна сметка точно когато всички започнахме да се връткаме по столовете, двамата сгодени бяха обявени за господин Мартин Оливи и госпожа Каролин Айфлер-Оливи... това последното не заради някаква феминистична приумица от страна на Каро, а защото хората в научните среди няма как да знаят, че под новата фамилия е същата авторка. Последваха купища снимки, ръкостискания, прегръдки, поздравления към младоженците и родителите им, общ лаф-мохабет и фонова музика на обой, освен ако не е било фагот или някакъв друг кавал. Новото семейство излезе от залата под дъжд от розови листенца (изрично беше забранено да хвърляме ориз, пък Андреа се тюхкаше, че не е взел) и после под шпалир от националните знамена на поканените, с които после също доволно се снимахме. В крайна сметка се отправихме полекичка към Алф. Клаксоните бяха натискани дискретно, виенето през прозорците също не беше на ниво абитуриентски бал.

Когато се върнахме в хотела, започна връчването на подаръците. Понеже знаех от Каро, че искат да събират пари за кола, нашият подарък беше плюшена зелена чантичка... с 200 евро на монети. Скучньовците нека пъхат банкноти в пликове, ние сме оригинални, разбираш ли. Имаше картина на италианския ботуш оцветен в багрите на националното знаме, на която всички се подписахме. Имаше и друга, която представляваше разграфено поле с номерирани правоъгълници, а на гостите бяха връчени по един отрязък и кутия пастели. Задачата беше всеки да прерисува своя си отрязък на съответното място на платното и така да получим една картина. Естествено, някои не разбраха задачата и проявиха лично творчество, така че картината имаше разни странни карета тук-там, но общо взето беше голяма забава.

По някое време, докато щастливо унищожавахме промишлени количеста пенливо розе с ягоди, новобрачните решиха, че е време да разрежат сватбената торта. Тортата си беше истинско произведение на изкуството. Стъпаловидна, на три етажа, във формата на сърце. Бяхме информирани, че най-долният слой е сахер, средният е Милано (марципан с портокал), а най-горният е шоколадов мус. Освен нея имаше още цял куп обикновени торти и сладкиши - сиреняв, рубарбен, черешов, марципанен и още и още и още. Всичките невероятно вкусни... а шоколадовият мус беше с кафе... думи нямам. След надрусването със захар продължихме да поглъщаме розето с подновени усилия, дрънкайки глупости на общо основание и правейки повече снимки от средностатистическо японско село. Малко след шест дойде един микробус с плюскане и вечерята се почна.

На мястото на всеки гост беше поставено шишенце с ароматен зехтин и чаша за вино. Въпреки леките ми подозрения, зехтинът не беше предназначен за пиене. Сервитьорската ми душа възнегодува при вида на самотната чашка и набързо преслушах близкия бар за подобрения. В крайна сметка имах водна чаша и две чаши за вино... на по-късен етап бяха придружени и от чаша за грапа, която милостиво ми де дадена пълна. Можех да избирам между ризлинг, траминер с билки и сухо червено, чийто сорт не можах да определя/прочета. Манджата беше неподнесена под формата на smörgåsbord, с други думи шведска маса. Аз дори и като дойдат шведите не ставам, щото нали съм почетен швед принцесогушкател (да им се не знае и учителите по физическо, къде пипат чуждите престолонаследнички). Заех се със задачата да пълня чинията си, та после и себе си. Мама нали е строителен инженер, пълненето ми иде много отръки. Нагребах си доволно сьомга и пушена херинга, взех си и фаршировано яйчице. Загребах доматено-моцарелената салата, но тактично прескочих морковите и зелената салата. Взех си нещо сочно увито в лист шунка, което така и не можах да разшифровам какво беше. Печените броколи и карфиол със сиренява заливка заслужиха специално внимание, едно че исках най-после да опитам добре сготвено броколи, а не вареното до ошашавяне безвкусно зелено нещо, което сервират в Скандинавия, а и освен това бях чел, че броколито е много полезно за генната активност. Пък аз подозирах, че в най-близко време щяха да ми трябват доста активни гени... това храносмилателни ензими, това инсулин, това митохондриални совалки. Имаше и някакви готвени месища - телешко с гъби, лазаня с пилешко и прасе в сиреняв сос, ама от тях си взех колкото да пробвам. Все пак сьомга имаше, човек трябва да си знае приоритетите. Нагребах си и картофени крокетчета, да си замезвам, гушнах една бутилка вино под мишница и седнах да се храня.

Още на второто загребване от майонезата с хрян се покапах. Викам си отиде ми чисто новичката ми вратовръзка с логото на Упсалския университет. Да, обаче бях умен и си бях подложил кърпа. Че нали съм си бащичко, и геврек като ям, се покапвам. Бавно и методично си набивах папуто и обяснявах на една архитектка що е то молекулярна биология и с какво се то яде. Щракането ми с челюсти на празен ход обуслови значително забавената консумация на храната и когато се върнах за втори рунд, бяха докапчили моцарелата. Гадови. Загребах си пак сьомга, при което майката на Каро захлеби зетя, че заради него почти нямало риба, щото не обичал. Аз й викам спокойно, госпожа, за мен имаше достатъчно. За пръв път ми се случва да не мога да поема повече сьомга. Взех си и от прасето, което беше кардинална грешка, щото беше възплътно и ми костваше известни усилия да си отрежа от него. Не че е било жилаво, ама имаше къде-къде по-крехки неща, в които да си забия зъбите.

По някое време, докато още се трудех над втората си чиния, сервитьорките взеха да раздигат масите. Ма голяма простотия, някои тука още ядем бе, альоооу. Архитектката ме попита винаги ли ям толкова бавно... мисля че имаше предвид толкова много. Отговорих утвърдително, пък да го тълкува както си иска. Мартин извади отнякъде бутилка грапа и двулитрова бутилка домашна сливовица. Я елате, пиленца, при батко. Грапата изчезна за има-няма пет минути, ама сливовицата се задържа повечко... по едно време видях Андреа да си промива глътката с нея.

След като се отнесох с пренебрежителност към десертите... не че не изглеждаха възхитително, просто бях пълен с мръвки до под мишниците, продължих да си запивам от пенливото розе. Каро и Мартин изнесоха кратка презентация, описваща откъде са се запознали и как са стигнали до момента на сватбата. Имаше музики от родните страни на всички присъстващи, въпреки че не бих могъл да позная българското парче, ако ще животът ми да зависеше от това. След образователната част следваше музикално-танцова такава. Само дето диджеят не би могъл да познае рок парче, дори ако въпросното го ухапеше по задника. Добре, че някой пусна Paradise City, да та покълча и аз малко кълки. По едно време, както си обсъждахме живота, Вселената и  всичко с един американец над чиния маслини с риган, някой рече, че Андреа е намерил китара. Понеже знам как комбинацията между Андреа, музика и алкохол винаги води до печеливши резултати, помъкнах каубоя с мене да слушаме жива музика. Пяхме едни песни, после други, понякога едновременно, абе чудничко. Част от компанията се изниза да пее караоке, но тъй като бях убеден, че няма да има нищо на Стивън Линч, пък само той ми беше в главата, си останах при китарата. Легнахме си на зазоряване.

********

Събудих се от юнашко хъркане. Карл, австралиецът, разбичваше някой много чворест орех, ако се съди по звука. Чворест орех, осеян с обяви, сложени там от хора, за които кабарчетата и тиксото са били непознати думи, но пък клинци са имали в изобилие. Погледнах си телефона. Седем. Опитах се да пресметна. Мъчителното откровение, че съм спал само два часа, ме накара да изстена вътрешно. Обаче установих, че съм бодър. Изрових чисто бельо и кърпа и се отправих към банята. Пътьом минах покрай костюма си. Аз съм бил много гениален, чак на закачалката съм го сложил да не се мачка. Десет минути и стотина литра гореща вода по-късно се чувствах отново човек. Облякох се в стил "индианец стъпва по тънък лед", сиреч бързо и внимателно. Все пак не съм отмъстителен човек, нямаше нужда да будя кенгуруто само защото пее песничката за банциго насън.

А отвън беше слънчево. Откъм реката се носеше лек ветрец, някакво девойче слагаше масата за закуска. Щом видът на красиво аранжираните мръвки не ме трогна, реших че трябва да взема мерки. Три чаши вода и една портокалов сок възстановиха запасите ми от течности и електролити и можах да засвидетелствам уважение към труда на местните колбасари, мандраджии, сладкари и не на последно място - сервитьори. Заприказвах се с бащата на Каро, който при едно неправилно броене беше останал без място в собствената си кола и е трябвало да спи на някаква кушетка в офиса на управителя. Един по един започнаха да се надигат и другите. Закуската се изяде, донесоха се остатъците от вечерята. Като излапахме и тях, някой се сети, че имало още от сватбената торта. Видяхме и нейната сметка. Накрая се излегнах на един хамак да преживям щастливо и да чакам да стане време за тръгване.

Повечето хора си тръгнаха още сутринта, понеже имаха дълъг път пред себе си. Останаха само роднините на Каро и ний учените. Бабата на Мартин също беше там, продължавайки да ръси простотии. С много убеждение и настояване тръгнахме към 15:30. Исках да стигнем около 17:30 на летището. Обикновено не бързам чак толкова да съм налице почти два часа преди полета, но все пак трябваше да заредим колата, да я върнем, да се занесем до терминала си, да предадем багажа, че и самолета да намерим, и всичкото това преди 19:15. Андреа искаше да разгледаме Майнц. Успях да обясня, че няма да знаем в какво състояние е магистралата и може и да не успеем навреме. Постигнахме компромисен вариант, да разгледаме едно от околните села, пък да изпуснем Майнц. Излишно е да споменавам, че пак се изгубихме. Имаше ремонт на пътя и някои от входовете за магистралата бяха затворени. Чудно. Добрахме се до гишето в 18:20... десет минути преди да го затворят. Как мразя такива изпълнения.

Полет от Германия за Австрия. Вечеря - наденички и горчица. Кеф. Прибрах се, разопаковах се, отвратих се колко е мръсен вратът на ризата ми, запратих я в кошчето и се трупнах да си отспивам.

неделя, 18 април 2010 г.

Бягство от Берлин

Тази седмица бях на конференция по молекулярна биология в Берлин. Научих страшно много нови неща, запознах се със сума ти интересни хора... и почти докарах хотела до фалит със скромния си апетит на шведската маса. Хотелът беше недалеч от Цойтен, на югоизток от Берлин, на брега на красиво езеро със страхотни залези. По-точно един страхотен залез, през първите два дни на конференцията валеше непрекъснато, което подпомагаше учебния процес за сметка на възможностите за забавления на открито. В края на втория ден времето се изчисти и видяхме розово небе с кървавочервено слънце и облаци във всички нюанси на топлия спектър. Сега, докато пиша, се чудя дали красотата не се е дължала на вулканичния облак от Исландия. Та до въпросния хотел се стига след 20-минутно пътуване с градската железница, последвано от 14-минутен преход с един трамвай и увенчано с кратка разходка из гората. Красиво колкото си искаш. И също толкова на майната си.

След колапса на исландската държавна банка, явно наред беше да се прецака и географията й. Прашният облак, покрил Европа, породи ред слухове в края на конференцията. Рано сутринта в петък обаждане на летище Тегел донесе, че всички полети до обяд са отменени. Нашият беше в 19:00. По обяд полетите бяха отменени до 16:00, а тогава вече бяха отменили всички полети за този ден. Решително се отправихме към Централна гара Берлин. Все пак едни такива любители на стоманата, каквито са немците, няма как да нямат поне стотина-двеста допълнителни влака за кризисни ситуации. На гарата бяхме посрещнати от стабилна опашка. Петнадесетте гишета на пътното бюро работеха на пълни обороти. Като резултат, директния влак за Виена през Прага беше претъпкан (подозирам, че се е дължало на отказа на чехите да пуснат още влакове) и не се продаваха повече билети за него. Бяха ни предложени два варианта за преход. Единият тръгваше в 04:30 за Мюнхен, където имаше свръзка с обедния влак за Виена, пристигане в крайната точка 15:30. Нещо не ни допадаше да чакаме толкова дълго, а се опасявахме, че и хотелите ще са претъпкани. Другата свръзка изглеждаше още по-кошмарна, минаваща през градове, които далеч не са в посока Виена.

Решихме да опитаме късмета си с наета кола. Все пак от Швеция знам, че една кола струва около 60-70 евро на денонощие с включени 500 км. Дори и с връщане на автомобила в друга точка, а не в изходната, не очаквах да е повече от 200 евро общо за трима души - моя милост, една колежка от групата шефа ни. Херц коли нямаше. Единственият служител се развличаше с нещо зад кулисите. Служителката в Сикст си беше на мястото, но компютърът категорично отказа да ни даде кола за чужбина, въпреки настояванията от централния офис, че трябва да е възможно. В Юръпкар също нямаше коли, но заръчаха да наминем малко по-късно, можело някой да предаде ключове. Около пет часа следобед един момък наистина се появи с цяла връзка ключове. Обнадеждени, се натрупахме на гишето, където служителката ни уведоми, че пътуването до Виена ще ни струва скромните 470 евро. Дълбоко потресени напуснахме офиса. Не можехме да излезем от града и туй то.

Опашката пред пътното бюро в никакъв случай не беше намаляла. Шефът се залепи за един автомат за билети, който в крайна сметка изплю билет за три влака със запазени места за още по-скромната сума от 540 евро. Явно беше правилна приказката, че болен се ебе на легло. Посъветвахме се и решихме да вземем влака... разликата от 50 евро таксувахме като такса сигурност. Кой знае какъв ужас щеше да бъде по пътищата. А и нощен преход през вълнистите бетонни магистрали на Чехия, построени по хитлерово време, никак не ни влечеше. Само дето билетният автомат изплю не само билета, ами и не му харесваше вкуса на кредитната карта на шефа. Не била немска. Добрахме се до гишето и там една мила служителка ни уведоми, че поради съмнителната чест да бъдем обслужени от истински жив човек трябва да заплатим още 12 евро. Шефът явно вече се беше хванал за палците и понесе изказването стоически.

Накупихме малко провизии и излязохме на разходка из нощен Берлин докато чакаме да композират черния влак. Разходката уж беше с цел откриване някое от кафетата по брега на Шпрее, но някакси привърши в закътана типично немска кръчма недалеч от болница Шарите. Ама много типична. Каролин (колежката) беше истински впечатлена. Аз разказах историята за трите наденици и трите чинии от предното ми пребиваване в града. Само реакцията на слушателите ми беше подобна на тази на сервитьорката. Явно три наденици все пак са много... немска им работа. Все пак нощен Берлин е много красив и този път имах възможността да го видя без да ми тече носа и да джапам до глезените в локви полуразтопена киша.

В 23:24 се натоварихме на влака за Хановер! Кратък поглед в най-близкия атлас ще подскаже, че Виена от Берлин се намира на югоизток, пък Хановер - на запад. Честито на печелившите. В този окаян град, където и преди са ми се случвали не особено лицеприятни неща, столица на Долна Саксония, бяхме принудени да кесим четири часа в гаровия Макдоналдс, единственото отворено заведение на няколко километра околовръст. За околовръстта разбрах докато наблюдавах непрестанния поток тийнейджъри, излизащи гладни от околните дискотеки. Поне имаше контакт и с Каролин гледахме сериали, филми и прочие радости за окото. Шефът ни използва момента да се опита да подремне малко.

В 05:26 се чучнахме в експреса за Мюнхен. В него също имаше контакти и след кратко четене успях да постигна невъзможното и спах един час в миниатюрните им седалки. Не мога да спя в седалка и туй то. Слязохме във Вюрцбург и броени минути след това, в 07:35, дойде експресът за Виена. Вече грееше слънце и за спане и дума не можеше да става. Играхме ма-джонг, четох книга на компютъра, четохме новини за изригванията в Зюддойче цайтунг... въобще убивахме времето. Потресе ме подробната статия, обясняваща как Ангела Меркел била запецнала в Брюксел и не можела да иде никъде и била принудена да гледа забравих кой филм в хотела. Дреме ми на ушите за Ангела Меркел, не бях спал от предната сутрин и бях на път от вече 10 часа. Добре поне, че бях проявил предвидливостта да си накупя сладкишчета и сандвичи в Берлин, та кръвната ми захар и хищническото ми настроение се държаха прилично.

В 13:22 най-после акостирахме на западна гара Виена. Южната я бутнаха наскоро за перестройка, така че сега почти всички влакове спират там. Прибрах се (о, мило мое чисто редовно виенско метро) бързичко и след кратък отчет че съм жив и няма да ходя на купон нея вечер, се трупнах както си бях с дрехите за кратка разходка из страната на Морфей, която продължи безпаметно чак до следващата сутрин.

В момента само се надявам исландците да си оправят лавопроводите навреме, че тая година бая летене ще ми се събере май...

понеделник, 29 март 2010 г.

Научни паралели

Доказателство, че биологията е като готвенето - кухненският плот у нас и работната ми маса в лабораторията изглеждат по абсолютно един и същи начин, когато съм се развихрил: като Залива на свинете през 1961 г. С тази разлика, че у нас разсипвам оцет, сол и пипер, а на работа - оцетна киселина, натриева основа и бромфенолсиньо...