понеделник, 30 май 2011 г.

Сватба в лозята

Този уикенд беше сватбата на колежката ми Каролин. Колко събития, емоции и нерви се крият в това изречение само. За мен и италианския ми колега Андреа, събитията започнаха "едва" няколко месеца предварително...

Област Мозел, известна преди всичко с многобройните лозя, спускащи се от всички страни към силно лъкатушещата едноименна река, се намира на около 120 км на запад от Франкфурт-на-майната-си. Те, немците, толкова са се увлекли със строителството едно време, че са им свършили имената на градовете... та сега има Франкфурт на Майн и Франкфурт на Одер. Бърза справка с картата на Европа показа, че въпросното място се намира на има-няма 900 километра от Виена. С Андреа решихме да летим до Франкфурт и оттам да си наемем кола, че да можем да бръмчим из околностите. Набързо си харесахме най-евтината каручка - VW Fox. Това е фолксвагенският вариант на смарта, няма дори четири метра на дължина и е 1.60 широк... абе фотьойл с двигател. Перфектно за двама с по една малка чанта багаж. Да, обаче... това бе селският бик Мучо... оп, грешна песен. Обаче междувременно Андреа се сдоби с ново гадже, а пък Каро помоли да вземем нейна приятелка от Франкфурт с нас. И хоп, изведнъж станахме четирима. Щяхме да изглеждаме точно като семейство клоуни. Решихме да се опитаме да сменим резервацията за нещо, което поне има багажник. 

Полетът трая точно един час... докато си излапаш сандвича и самолетът започва да снижава. Кацнахме, събрахме си багажериите и се отправихме към офиса на Europcar. Там хората веднага влязоха в положение и ни предложиха Seat Ibiza комби за същите пари. Общо взето пак тесничко, но поне с място за куфарите. Взехме го и тръгнахме да търсим Ина, приятелката от Франкфурт. Трябваше да се срещнем пред офиса на Europcar. Чакахме. Чакахме още. И пак чакахме. След около половин час тя се обади, че е долу при колите. Слизаме на подземното равнище, намираме си колата, даже я отключваме, всичко точно. Само дето Ина няма. Продължаваме да чакаме. Ново обаждане - на ниво -2 е. Казахме й да дойде на -1. Чааааакаме. Решихме за разнообразие ние да се обадим: клетка 105. Казахме й да дойде на 115. Което са не повече от стотина метра. Петнайсет минути по-късно някакъв асансьор я изплю. Каза, че си била намерила всичко както трябва, ама после някой служител на компанията й дал грешни инструкции. Мдаа бе. 

В крайна сметка в 20:30, час и половина след като бяхме взели ключовете за колата, намерихме магистралата и се отправихме юнашки към залязващото слънце. Имах навигация, трябваше много да се постараем, че да се загубим. Всъщност немците помагаха доволно. Имат някакви много извратени идеи за това що е то десен завой и що е то права линия. На два пъти хващахме грешен изход от магистрала поради малоумните им означения. Пък това си е постижение, когато се случва в рамките на половината път до Мозел. Но все пак бяхме на магистрала, грешките биваха поправени бързичко... до момента, в който не се натресохме в задръстване. Трилентов аутобан... спрял. Без никаква видима причина. Включваме радиото да чуем дали те знаят защо. Знаеха, че има пешеходец на магистралата за Кьолн, както и че някой хвърлял картофи на аутобана за Кобленц, но нищо за нашето растящо задръстване. В крайна сметка се оказа, че някоя гениална техническа мисъл е решила да затвори две от лентите, отново без някаква видима причина. Ни земекопни машини, ни нов асфалт, ни разпилени парчетии по пътя, абе нищичко. 

На всичкото отгоре Андреа караше като типичен италианец. Форсираше двигателя до 80 км/ч, преди да превключи на четвърта, въпреки отчаяните вопли на бордовия компютър да му дадем пета предавка при скорост по-висока от 60 км/ч. Мигачите му бяха мръсна дума, а придържането към една лента на движение беше нещо, което се случваше само на другите. И то не в стил "бързам, карам ски и правя слалом между лентите". Най-нахално си караше върху осевата линия между лявата и средната лента, за искрено неудоволствие на цял куп баварци. Направо ми стана жал за колата. Тя беше чистак новичка, нямаше дори 5000 км, скоростите й още не бяха сработени... е, вече са. След вчера сигурно може да потегля на втора като дърт дизел. Имахме си климактериум, пардон, климатроник, а радиото се самозамлъкваше при включена задна скорост... много хитро.

Слънцето отдавна беше залязло, когато се добрахме до село Алф-на-Мозел. Поради очевидна причина не видях бездомни котки. Естествено пак се загубихме. Явно "направи остър завой наляво" за Андреа означаваше "вземи третия изход от кръговото". След кратко телефонно обаждане намерихме хотела, в който щеше да е сватбата. Малка живописна къщурка (на три етажа), кацнала самотно на склона на един хълм... от деветнайсети век насам. Посрещнаха ни с, о радост, козе сирене и метвурст. За непросветлените, метвурстът е нещо като едро смлян пастет или ситно смляна кайма с подправки.. абе салам за мазане. Топъл хляб и бяло мозелско вино допълваха идилията. Легнахме си раничко, към полунощ, че все пак дълъг ден ни чакаше.

А австралиецът, с когото делях стая, хъркаше. Ама не както хърка баща ми примерно, деликатно къкрене с леко запушен нос, о не. Беше си истинско оперно хъркане с широко отворена уста, контрапункти и обертонове. Изразът "тъп бамбуков трион" закръжи в съзнанието ми. Но понеже съм трениран да заспивам във всякакви обстоятелства, го пренебрегнах и си откъртих.

*******

На другата сутрин всички единодушно се излюпиха около осем часа. В моя случай дори без аларма. Обикновено намирам ставането в толкова ранен час в почивен ден за нарушаващо човешките ми права, но явно чистият въздух беше спомогнал за бързичко наспиване. В главата ми Billy Idol настояваше, че е хубав ден за бяла сватба. Слънцето грееше жизнерадостно, облаците се брояха на пръстите на Мики Маус. Закуската беше скромна шведска маса с четири вида салам, четири вида сирене, плодове, гнусни мюслита и превъзходен прасковен мармалад. След като леко похапнахме, придавайки на масата вид на жертва на хунско нашествие и марокански скакалци, решихме да се поразходим малко из близката околия. Първото нещо, което видях на дневна светлина, бяха лозя. Както и второто, третото и петото (четвъртото беше един железопътен мост над реката, свързващ две големи .. лозя). На някои места склоновете бяха толкова стръмни, че гроздоберът трябва да се е състоял в поставяне на кошници в долния край на лозето и замезване докато гроздето се дотъркаля. Намерихме една наблюдателна кула, построена на мястото на бившата Prinzenkopfturm (кула на главата на принца). Не знам кой е бил тоя принц, дето е бил толкова широко скроен, че чак за фундамент е ставал, ама... явно е имало защо. Естествено, новата кула беше триумф на немското строителство... иначе казано стомана, стомана и пак стомана. За сметка на това гледката отгоре беше фантастична. Виждахме като на длан как Мозел идва от юг, завива на изток, после на север, после пак на изток и пак на север и после на запад, докато не й омръзне и пак тръгне на север, че да иде да се влее в Рейн. Музиката в главата ми се смени с Mike and the Mechanics, които ломотеха нещо за посоките на света. Когато се наразходихме и нахраносмелихме, се пременихме празнично и се натоварихме в колите.

Церемонията по бракосъчетанието щеше да се проведе в село Burg (град), и по-точно в двореца над селото. Запознах се с промишлени количества роднини, на някои от които дори успях да запомня имената, включително и с бабата на Мартин (женихът де), която от висотата на деветдесетте си години редеше мръсни вицове с изключително удоволствие. Каро и Мартин бяха дошли в оранжев открит VW Костенурка, ама от старите... собственост на съдържателя на някаква пицария, приятел на бащата на Каро, абе сложна работа. Имаше буквално хора от цял свят.. или поне кавказката му част. Американци, австралийци, италианци, испанци, португалци и какви ли не още тъмни балкански субекти. След като се наръкостискахме и жените успяха да преценят на коя роклята е по-хубава, цермониалмайсторката дойде с една възглавница и накара Каро да се събуе. И таз хубава. Чакай бе, джанъм, пред хора сме, защо събличаш булката? Оказа се, че имало местна традиция в деня на сватбата булката да носи златна монета в обувката си. Така двамата щели цял живот да ходят в богатство. Готино, ама... с инфлацията златната монета се беше превърнала в стоманена с медно покритие, от два цента. До края на деня медното покритие беше оставило зелен отпечатък на стъпалото на обувката, като дизайнерски печат.

Бавно и тържествено като преяли дирижабли се понесохме към ритуалната зала. Там Каро и Мартин (барабар с всички останали) трябваше да изслушат лекция на тема "Що е то бракът и има ли то почва у нас", увенчана с разбор на актовете им за раждане плюс биография. В крайна сметка точно когато всички започнахме да се връткаме по столовете, двамата сгодени бяха обявени за господин Мартин Оливи и госпожа Каролин Айфлер-Оливи... това последното не заради някаква феминистична приумица от страна на Каро, а защото хората в научните среди няма как да знаят, че под новата фамилия е същата авторка. Последваха купища снимки, ръкостискания, прегръдки, поздравления към младоженците и родителите им, общ лаф-мохабет и фонова музика на обой, освен ако не е било фагот или някакъв друг кавал. Новото семейство излезе от залата под дъжд от розови листенца (изрично беше забранено да хвърляме ориз, пък Андреа се тюхкаше, че не е взел) и после под шпалир от националните знамена на поканените, с които после също доволно се снимахме. В крайна сметка се отправихме полекичка към Алф. Клаксоните бяха натискани дискретно, виенето през прозорците също не беше на ниво абитуриентски бал.

Когато се върнахме в хотела, започна връчването на подаръците. Понеже знаех от Каро, че искат да събират пари за кола, нашият подарък беше плюшена зелена чантичка... с 200 евро на монети. Скучньовците нека пъхат банкноти в пликове, ние сме оригинални, разбираш ли. Имаше картина на италианския ботуш оцветен в багрите на националното знаме, на която всички се подписахме. Имаше и друга, която представляваше разграфено поле с номерирани правоъгълници, а на гостите бяха връчени по един отрязък и кутия пастели. Задачата беше всеки да прерисува своя си отрязък на съответното място на платното и така да получим една картина. Естествено, някои не разбраха задачата и проявиха лично творчество, така че картината имаше разни странни карета тук-там, но общо взето беше голяма забава.

По някое време, докато щастливо унищожавахме промишлени количеста пенливо розе с ягоди, новобрачните решиха, че е време да разрежат сватбената торта. Тортата си беше истинско произведение на изкуството. Стъпаловидна, на три етажа, във формата на сърце. Бяхме информирани, че най-долният слой е сахер, средният е Милано (марципан с портокал), а най-горният е шоколадов мус. Освен нея имаше още цял куп обикновени торти и сладкиши - сиреняв, рубарбен, черешов, марципанен и още и още и още. Всичките невероятно вкусни... а шоколадовият мус беше с кафе... думи нямам. След надрусването със захар продължихме да поглъщаме розето с подновени усилия, дрънкайки глупости на общо основание и правейки повече снимки от средностатистическо японско село. Малко след шест дойде един микробус с плюскане и вечерята се почна.

На мястото на всеки гост беше поставено шишенце с ароматен зехтин и чаша за вино. Въпреки леките ми подозрения, зехтинът не беше предназначен за пиене. Сервитьорската ми душа възнегодува при вида на самотната чашка и набързо преслушах близкия бар за подобрения. В крайна сметка имах водна чаша и две чаши за вино... на по-късен етап бяха придружени и от чаша за грапа, която милостиво ми де дадена пълна. Можех да избирам между ризлинг, траминер с билки и сухо червено, чийто сорт не можах да определя/прочета. Манджата беше неподнесена под формата на smörgåsbord, с други думи шведска маса. Аз дори и като дойдат шведите не ставам, щото нали съм почетен швед принцесогушкател (да им се не знае и учителите по физическо, къде пипат чуждите престолонаследнички). Заех се със задачата да пълня чинията си, та после и себе си. Мама нали е строителен инженер, пълненето ми иде много отръки. Нагребах си доволно сьомга и пушена херинга, взех си и фаршировано яйчице. Загребах доматено-моцарелената салата, но тактично прескочих морковите и зелената салата. Взех си нещо сочно увито в лист шунка, което така и не можах да разшифровам какво беше. Печените броколи и карфиол със сиренява заливка заслужиха специално внимание, едно че исках най-после да опитам добре сготвено броколи, а не вареното до ошашавяне безвкусно зелено нещо, което сервират в Скандинавия, а и освен това бях чел, че броколито е много полезно за генната активност. Пък аз подозирах, че в най-близко време щяха да ми трябват доста активни гени... това храносмилателни ензими, това инсулин, това митохондриални совалки. Имаше и някакви готвени месища - телешко с гъби, лазаня с пилешко и прасе в сиреняв сос, ама от тях си взех колкото да пробвам. Все пак сьомга имаше, човек трябва да си знае приоритетите. Нагребах си и картофени крокетчета, да си замезвам, гушнах една бутилка вино под мишница и седнах да се храня.

Още на второто загребване от майонезата с хрян се покапах. Викам си отиде ми чисто новичката ми вратовръзка с логото на Упсалския университет. Да, обаче бях умен и си бях подложил кърпа. Че нали съм си бащичко, и геврек като ям, се покапвам. Бавно и методично си набивах папуто и обяснявах на една архитектка що е то молекулярна биология и с какво се то яде. Щракането ми с челюсти на празен ход обуслови значително забавената консумация на храната и когато се върнах за втори рунд, бяха докапчили моцарелата. Гадови. Загребах си пак сьомга, при което майката на Каро захлеби зетя, че заради него почти нямало риба, щото не обичал. Аз й викам спокойно, госпожа, за мен имаше достатъчно. За пръв път ми се случва да не мога да поема повече сьомга. Взех си и от прасето, което беше кардинална грешка, щото беше възплътно и ми костваше известни усилия да си отрежа от него. Не че е било жилаво, ама имаше къде-къде по-крехки неща, в които да си забия зъбите.

По някое време, докато още се трудех над втората си чиния, сервитьорките взеха да раздигат масите. Ма голяма простотия, някои тука още ядем бе, альоооу. Архитектката ме попита винаги ли ям толкова бавно... мисля че имаше предвид толкова много. Отговорих утвърдително, пък да го тълкува както си иска. Мартин извади отнякъде бутилка грапа и двулитрова бутилка домашна сливовица. Я елате, пиленца, при батко. Грапата изчезна за има-няма пет минути, ама сливовицата се задържа повечко... по едно време видях Андреа да си промива глътката с нея.

След като се отнесох с пренебрежителност към десертите... не че не изглеждаха възхитително, просто бях пълен с мръвки до под мишниците, продължих да си запивам от пенливото розе. Каро и Мартин изнесоха кратка презентация, описваща откъде са се запознали и как са стигнали до момента на сватбата. Имаше музики от родните страни на всички присъстващи, въпреки че не бих могъл да позная българското парче, ако ще животът ми да зависеше от това. След образователната част следваше музикално-танцова такава. Само дето диджеят не би могъл да познае рок парче, дори ако въпросното го ухапеше по задника. Добре, че някой пусна Paradise City, да та покълча и аз малко кълки. По едно време, както си обсъждахме живота, Вселената и  всичко с един американец над чиния маслини с риган, някой рече, че Андреа е намерил китара. Понеже знам как комбинацията между Андреа, музика и алкохол винаги води до печеливши резултати, помъкнах каубоя с мене да слушаме жива музика. Пяхме едни песни, после други, понякога едновременно, абе чудничко. Част от компанията се изниза да пее караоке, но тъй като бях убеден, че няма да има нищо на Стивън Линч, пък само той ми беше в главата, си останах при китарата. Легнахме си на зазоряване.

********

Събудих се от юнашко хъркане. Карл, австралиецът, разбичваше някой много чворест орех, ако се съди по звука. Чворест орех, осеян с обяви, сложени там от хора, за които кабарчетата и тиксото са били непознати думи, но пък клинци са имали в изобилие. Погледнах си телефона. Седем. Опитах се да пресметна. Мъчителното откровение, че съм спал само два часа, ме накара да изстена вътрешно. Обаче установих, че съм бодър. Изрових чисто бельо и кърпа и се отправих към банята. Пътьом минах покрай костюма си. Аз съм бил много гениален, чак на закачалката съм го сложил да не се мачка. Десет минути и стотина литра гореща вода по-късно се чувствах отново човек. Облякох се в стил "индианец стъпва по тънък лед", сиреч бързо и внимателно. Все пак не съм отмъстителен човек, нямаше нужда да будя кенгуруто само защото пее песничката за банциго насън.

А отвън беше слънчево. Откъм реката се носеше лек ветрец, някакво девойче слагаше масата за закуска. Щом видът на красиво аранжираните мръвки не ме трогна, реших че трябва да взема мерки. Три чаши вода и една портокалов сок възстановиха запасите ми от течности и електролити и можах да засвидетелствам уважение към труда на местните колбасари, мандраджии, сладкари и не на последно място - сервитьори. Заприказвах се с бащата на Каро, който при едно неправилно броене беше останал без място в собствената си кола и е трябвало да спи на някаква кушетка в офиса на управителя. Един по един започнаха да се надигат и другите. Закуската се изяде, донесоха се остатъците от вечерята. Като излапахме и тях, някой се сети, че имало още от сватбената торта. Видяхме и нейната сметка. Накрая се излегнах на един хамак да преживям щастливо и да чакам да стане време за тръгване.

Повечето хора си тръгнаха още сутринта, понеже имаха дълъг път пред себе си. Останаха само роднините на Каро и ний учените. Бабата на Мартин също беше там, продължавайки да ръси простотии. С много убеждение и настояване тръгнахме към 15:30. Исках да стигнем около 17:30 на летището. Обикновено не бързам чак толкова да съм налице почти два часа преди полета, но все пак трябваше да заредим колата, да я върнем, да се занесем до терминала си, да предадем багажа, че и самолета да намерим, и всичкото това преди 19:15. Андреа искаше да разгледаме Майнц. Успях да обясня, че няма да знаем в какво състояние е магистралата и може и да не успеем навреме. Постигнахме компромисен вариант, да разгледаме едно от околните села, пък да изпуснем Майнц. Излишно е да споменавам, че пак се изгубихме. Имаше ремонт на пътя и някои от входовете за магистралата бяха затворени. Чудно. Добрахме се до гишето в 18:20... десет минути преди да го затворят. Как мразя такива изпълнения.

Полет от Германия за Австрия. Вечеря - наденички и горчица. Кеф. Прибрах се, разопаковах се, отвратих се колко е мръсен вратът на ризата ми, запратих я в кошчето и се трупнах да си отспивам.

неделя, 18 април 2010 г.

Бягство от Берлин

Тази седмица бях на конференция по молекулярна биология в Берлин. Научих страшно много нови неща, запознах се със сума ти интересни хора... и почти докарах хотела до фалит със скромния си апетит на шведската маса. Хотелът беше недалеч от Цойтен, на югоизток от Берлин, на брега на красиво езеро със страхотни залези. По-точно един страхотен залез, през първите два дни на конференцията валеше непрекъснато, което подпомагаше учебния процес за сметка на възможностите за забавления на открито. В края на втория ден времето се изчисти и видяхме розово небе с кървавочервено слънце и облаци във всички нюанси на топлия спектър. Сега, докато пиша, се чудя дали красотата не се е дължала на вулканичния облак от Исландия. Та до въпросния хотел се стига след 20-минутно пътуване с градската железница, последвано от 14-минутен преход с един трамвай и увенчано с кратка разходка из гората. Красиво колкото си искаш. И също толкова на майната си.

След колапса на исландската държавна банка, явно наред беше да се прецака и географията й. Прашният облак, покрил Европа, породи ред слухове в края на конференцията. Рано сутринта в петък обаждане на летище Тегел донесе, че всички полети до обяд са отменени. Нашият беше в 19:00. По обяд полетите бяха отменени до 16:00, а тогава вече бяха отменили всички полети за този ден. Решително се отправихме към Централна гара Берлин. Все пак едни такива любители на стоманата, каквито са немците, няма как да нямат поне стотина-двеста допълнителни влака за кризисни ситуации. На гарата бяхме посрещнати от стабилна опашка. Петнадесетте гишета на пътното бюро работеха на пълни обороти. Като резултат, директния влак за Виена през Прага беше претъпкан (подозирам, че се е дължало на отказа на чехите да пуснат още влакове) и не се продаваха повече билети за него. Бяха ни предложени два варианта за преход. Единият тръгваше в 04:30 за Мюнхен, където имаше свръзка с обедния влак за Виена, пристигане в крайната точка 15:30. Нещо не ни допадаше да чакаме толкова дълго, а се опасявахме, че и хотелите ще са претъпкани. Другата свръзка изглеждаше още по-кошмарна, минаваща през градове, които далеч не са в посока Виена.

Решихме да опитаме късмета си с наета кола. Все пак от Швеция знам, че една кола струва около 60-70 евро на денонощие с включени 500 км. Дори и с връщане на автомобила в друга точка, а не в изходната, не очаквах да е повече от 200 евро общо за трима души - моя милост, една колежка от групата шефа ни. Херц коли нямаше. Единственият служител се развличаше с нещо зад кулисите. Служителката в Сикст си беше на мястото, но компютърът категорично отказа да ни даде кола за чужбина, въпреки настояванията от централния офис, че трябва да е възможно. В Юръпкар също нямаше коли, но заръчаха да наминем малко по-късно, можело някой да предаде ключове. Около пет часа следобед един момък наистина се появи с цяла връзка ключове. Обнадеждени, се натрупахме на гишето, където служителката ни уведоми, че пътуването до Виена ще ни струва скромните 470 евро. Дълбоко потресени напуснахме офиса. Не можехме да излезем от града и туй то.

Опашката пред пътното бюро в никакъв случай не беше намаляла. Шефът се залепи за един автомат за билети, който в крайна сметка изплю билет за три влака със запазени места за още по-скромната сума от 540 евро. Явно беше правилна приказката, че болен се ебе на легло. Посъветвахме се и решихме да вземем влака... разликата от 50 евро таксувахме като такса сигурност. Кой знае какъв ужас щеше да бъде по пътищата. А и нощен преход през вълнистите бетонни магистрали на Чехия, построени по хитлерово време, никак не ни влечеше. Само дето билетният автомат изплю не само билета, ами и не му харесваше вкуса на кредитната карта на шефа. Не била немска. Добрахме се до гишето и там една мила служителка ни уведоми, че поради съмнителната чест да бъдем обслужени от истински жив човек трябва да заплатим още 12 евро. Шефът явно вече се беше хванал за палците и понесе изказването стоически.

Накупихме малко провизии и излязохме на разходка из нощен Берлин докато чакаме да композират черния влак. Разходката уж беше с цел откриване някое от кафетата по брега на Шпрее, но някакси привърши в закътана типично немска кръчма недалеч от болница Шарите. Ама много типична. Каролин (колежката) беше истински впечатлена. Аз разказах историята за трите наденици и трите чинии от предното ми пребиваване в града. Само реакцията на слушателите ми беше подобна на тази на сервитьорката. Явно три наденици все пак са много... немска им работа. Все пак нощен Берлин е много красив и този път имах възможността да го видя без да ми тече носа и да джапам до глезените в локви полуразтопена киша.

В 23:24 се натоварихме на влака за Хановер! Кратък поглед в най-близкия атлас ще подскаже, че Виена от Берлин се намира на югоизток, пък Хановер - на запад. Честито на печелившите. В този окаян град, където и преди са ми се случвали не особено лицеприятни неща, столица на Долна Саксония, бяхме принудени да кесим четири часа в гаровия Макдоналдс, единственото отворено заведение на няколко километра околовръст. За околовръстта разбрах докато наблюдавах непрестанния поток тийнейджъри, излизащи гладни от околните дискотеки. Поне имаше контакт и с Каролин гледахме сериали, филми и прочие радости за окото. Шефът ни използва момента да се опита да подремне малко.

В 05:26 се чучнахме в експреса за Мюнхен. В него също имаше контакти и след кратко четене успях да постигна невъзможното и спах един час в миниатюрните им седалки. Не мога да спя в седалка и туй то. Слязохме във Вюрцбург и броени минути след това, в 07:35, дойде експресът за Виена. Вече грееше слънце и за спане и дума не можеше да става. Играхме ма-джонг, четох книга на компютъра, четохме новини за изригванията в Зюддойче цайтунг... въобще убивахме времето. Потресе ме подробната статия, обясняваща как Ангела Меркел била запецнала в Брюксел и не можела да иде никъде и била принудена да гледа забравих кой филм в хотела. Дреме ми на ушите за Ангела Меркел, не бях спал от предната сутрин и бях на път от вече 10 часа. Добре поне, че бях проявил предвидливостта да си накупя сладкишчета и сандвичи в Берлин, та кръвната ми захар и хищническото ми настроение се държаха прилично.

В 13:22 най-после акостирахме на западна гара Виена. Южната я бутнаха наскоро за перестройка, така че сега почти всички влакове спират там. Прибрах се (о, мило мое чисто редовно виенско метро) бързичко и след кратък отчет че съм жив и няма да ходя на купон нея вечер, се трупнах както си бях с дрехите за кратка разходка из страната на Морфей, която продължи безпаметно чак до следващата сутрин.

В момента само се надявам исландците да си оправят лавопроводите навреме, че тая година бая летене ще ми се събере май...

понеделник, 29 март 2010 г.

Научни паралели

Доказателство, че биологията е като готвенето - кухненският плот у нас и работната ми маса в лабораторията изглеждат по абсолютно един и същи начин, когато съм се развихрил: като Залива на свинете през 1961 г. С тази разлика, че у нас разсипвам оцет, сол и пипер, а на работа - оцетна киселина, натриева основа и бромфенолсиньо...

понеделник, 1 март 2010 г.

Namaste - Честита Баба Holi

Днес бях маркиран с цветни тебешири. Оказа се, че на днешния ден в Индия се чества фестивала Holi (каквото и да значи), на който хората се замерят едни други с цветни прахове... общият ефект явно е смесица между сух пейнтбол и работа в мина за цветен гипс. В момента съм наплескан като червенокож вожд и ме обзема бавното желание да прикова някой бледолик към кола на мъченията... и да не му дам нито капчица от сока на краставичките. Садист ты, Петка.

понеделник, 15 февруари 2010 г.

RGB крачета

Днес трябваше да изнасям презентация пред колегите си, да кажа какво правя, защо го правя и докъде съм се докарал. Общо взето нормален progress report. Интересното нещо беше, че когато ръгнах DVI кабела в изходящия видео порт на лаптопа, че да пусна образ на проектора, картината беше само и изключително синя. Много синя. Абе като левскар, играещ в "Смело сърце", пребит от бой и накиснат в студена вода. Съвсем непукистки почнах да си изнасям презентацията, все пак беше почти само текст. Без да искам чукнах леко кабела и хоп, появи се и зеленият канал. Картината стана жълтеникаква, а червените точки които исках да покажа на едно място бяха абсолютно невидими. Така че разместих куплунга още малко и се включи и червеният канал. Явно три броя (или три комбинации) от всичките крачета в куплунга са орговорни за всеки цветен канал поотделно. Тук някой възпитаник на Техническия университет *кхемокх* ще ме напсува, че съм открил топлата вода (или че така съм се разминал с нея, че съм отишъл чак при левскаря), ама на мен все пак ми беше забавно. Ще го ползвам следващия път като гледаме Finding Nemo.

петък, 12 февруари 2010 г.

Кръчмата на героите 3: Запознанства

... с някаква камбана. Или поне на седящите вътре им се стори, че дрънчи камбаната на камбанарията... или поне, поправи се един от по-логично разсъждаващите, както би дрънчала камбаната на камбанарията, ако някой я беше свалил оттам, беше я примъкнал пред кръчмата и зашлевил Пащърнак, Педераст или както се казваше оная там пъпчивата с нея. Паринел се олюля и се свлече тихичко на пода, разкривайки гледката към камбаната отвън. Която камбана се оказа голям кръгъл бронзов щит, купен от магазина за ахейски герои на главната улица, излъскан до блясък и видял толкова битки, че традиционните концентрични мотиви, разкарвани насам-натам от купчина чернокоси къдравелковци с болни глезени и характери на примадона, бяха почти изличени. Ама точно тоя щит си беше бая голям. На собственика, който оставаше скрит зад него, просто му беше свръх въображението да се намъкне с него през вратата. Право напред беше изключено. Опитът да го завърти и да го вкара като колело беше обречен на неуспех в мига, в който ръбът опря в прага на вратата. И в горния, и в долния. Едновременно. Краткият размисъл, последван от не по-дълга, но затова пък много по-осезаема ругатня, бяха последвани от гениалната идея да засили щита като голямо бронзово колело и да влезе с все касата. Въпросното велико творение беше отново осуетено от самия щит, който закачи фирмата на кръчмата, отклони се, цапна стената, падна на земята, на косъм пропускайки да смаже краката на трима минувачи и едно теле, и се завъртя издавайки глойнг-глойнг все едно някой беше изтървал най-голямата монета на света. Накрая на притежателя на щита явно съвсем му писна, защото след ефектна ругатня, явно на друг език, която накара три гарвана да се спасяват в паническо бягство и леко зашемети четвърти, той изрита щита настрани, заключи го с една верига за коневръза и влезе в кръчмата. Беше посрещнат от бурен смях, който разтърси пяната в чашата на варварина и събори няколко бръмбара от тавана. Ето какво виждаха развеселените от случката с Паринел и лечителя гости:

Стъписано от глъчката, на прага стоеше едно кълбо. Причината, заради която не можеше да бъде видяно от щита преди малко беше фактът, че то имаше точно същия профил на добре охранена окръжност. Бронята му беше или преправяна от стар войнишки казан за чорба, или беше нагръдника на някоя от северните великанки, петметрова мацка със стоманен сутиен чашка K... или пък L. Над сферата беше нахлупен шлем, наглед осъществил кратка, но фатална колизия с паун и половина, а на... екватора, защото просто нямаше място за пояс, беше окачена катана, идеално лягаща по повърхнината на бронята. Като се сложат задължителните шипове на стратегически места и емайлирането на... ами всъщност почти навсякъде, крайният резултат беше като кръстоска между коледна играчка и дълбоководна мина. Или поне би изглеждал, ако някой от гостите знаеше какво е Коледа или пък мина. От тия избухливите, не от ония дето се копае в тях. Като стана дума за избухване, фигурата май не беше далеч от подобна мисъл, защото нещо в нея трещеше и свистеше като зимна буря във фабрика за фойерверки.

С тътрене, дрънчене и спорадични гейзероподобни избликвания на пара, сферата докрачи до бара. Всички гости затаиха дъх в очакване на следващото действие от представлението. Кълбото протегна ръка и се опита да вдигне забралото. След няколко неуспешни опита, но изключително умели псувни, отвътре се чу могъщ глас.

КРЪЧМАРЮ, ИМАШ ЛИ МАСЛО? - гласът звучеше, все едно Джеймс Ърл Джоунс беше предрусал със стероиди.
-Какво да имам - опули се съдържателят.
МАСЛО. МАС. ЛОЙ. СЛАНИНА. СМАЗКА. АБЕ НЕЩО ДА РАЗДВИЖА ТИЯ ПРОКЛЕТИ БОЛТОВЕ НА ТОЯ НЕЩАСТЕН ВИЗЬОР БЕ. - Обясни търпеливо гласът с тембъра на метеор, помитащ центъра на милионен град.
- А. Да. Секунда - кръчмарят се засуети и измъкна изпод бара гърненцето с пастата, с която беше полирал бара преди няколко часа. Ръката отвори капака, сграби злополучния парцал за почистване и загреба солидна доза паста. Две секунди и половина след като натърка винта с нея, отвътре се чу вой като от изнасилена корабна сирена, който рязко прекъсна в сифоноподобен звук, какъвто би издал слон с хроничен синузит. Още секунда след това мазилото разяде целия винт и забралото увисна със скърцане, откриващо две силно насълзени очи зад дебели замъглени очила. След още няколко звука, наподобяващи брачен танц на възбудени бронтозаври, нещо в бронята изщрака и в нея се отвори вертикален процеп. От него странично полуизлезе, полуприпадна мъничък човечец с врат и челюсти на костенурка, кашлящ пискливо и опитвайки се да не повърне върху пода.
- Мдам - отбеляза сговорчиво кръчмарят. - Все забравям, че не бива да допирам пастата до метал.
- Какво има в тая отрова бе? - изврещя човечето с писклив гласец. Беше толкова далеч от басовото боботене отпреди малко, колкото абсолютната нула беше далеч от сауната.
- Катран, восък и билки - усмихна се гордо Глиганът. - Стара рецепта от чичо ми. Полирам бара с нея.
Човечето с ужас се вторачи в барплота, който се намираше кажи-речи на едно ниво с носа му, и твърдо заключи да не се доближава до него на по-малко от допустима дистанция от, да речем, три преки.
- Имаш ли натурален сок? - попита човечето.
- Какъв сок?
- Натурален.
- Какво по дяволите е натурален сок. И къде отиде големия ти глас? Не ми казвай, че хващаш сенна хрема от малко сухи билки. Или вътре сте двама?
Човечето вмъкна глава в металната сфера и отвътре се разнесе:
ТОВА Е МЕГАФОН. - Измъкна се и продължи - А натуралният сок е прясно изстискан сок от плодове. Имаш ли?
- Неферментирал?
- Естествено, че не. Нали казах, прясно изстискан.
- Слушай друже, това тук е кръчма. Всички течности са или ферментирали, или дестилирани. Натуралните сокове текат само като има бой, което, трябва да отбележа, се случва твърде често тия дни, тая днешната младеж никакво уважение няма и все трябва да им показвам защо ми викат Глигана, а пък последното прясно изстискано нещо тука са пъпките на оная там припадналата.
- Чаша бяло вино тогава. - изрече човечето нещастно. Кръчмарят въздъхна като човек, комуто се налага да обясни основите на квантовата химия на племето, което се кани да го изяде.
- Огледай се наоколо. Хората пият бира. Нали се сещаш, ечемик, хмел, вода, жрец със запушен нос и правилните заклинания. Никой не пие вино. Ако искаш вино, ще трябва да поръчаш цяла бутилка. Щото ще я отворя заради тебе и после ще трябва да я хвърля, понеже и след три месеца никой няма да е поискал бяло вино.
- Всъщност аз много обичам бяло вино - намеси се варваринът. - Бих споделил една бутилка с... него.
- Казвам се дон Атело. - рече старчето и протегна ръчичка като пет молива набучени на стар игленик.
- Хрян - каза варваринът сериозно.
Като чу това, публиката в заведението, която точно беше успяла да се поосвести от последния напън на истеричен кикот, започна да колабира от липса на въздух. Аахахахаххахаахахах хрян варваринът ахахаххахаха с кисело зеле хахахахахахаааа. Варваринът спокойно допи чашата си, внимателно я остави на бара, обърна се и халоса най-близкия гост, запращайки го по нос на около четири метра, където той случайно вдиша един паднал от тавана бръмбар и започна да се задушава.
- Истинското ми име е Христофор Ярославович Николаев. Само че в бизнеса с варварството не мож прокопса с такова име. Затуй - съкратено - хрян. Винаги дава известен шанс противникът ми да започне да се хили до такава степен, че да мога да го фрасна изневиделица. - За да подкрепи думите си, Хрян пристъпи до гърчещия се на земята човек и го изрита с все сила, запращайки го през вратата и изкарвайки насекомото от носа му.
- Мерсиааааау.... мамк... - чу се отвън точно преди силен трясък да възвести края на полета и нова глава в несекващия цирк на Кръчмата на героите.

Австрийско бръщолевене в петъчен ден

Седя и си мисля, а понякога само си седя. Приписват го на мечо Пух или пък на Щирлиц. Общо взето и на мен ми се случва редовно, когато се опитвам да се сетя кой експеримент докъде съм докарал и какво се опитва да се изплъзне от вниманието ми, преди да съм стоварил телбода отгоре му.

От близо шест месеца съм във Виена. Тази в Австрия. Уточнявам, защото наскоро разбрах, че освен Лондон в Канада има още няколко града със същото име в Съединените щати. След кратка проверка установих, че Виена съществува във Франция, Канада и 15 места в САЩ. А, и още едно в САЩ, ама с друг правопис. Въобще сащците обичат Европа. Ако можеха, сигурно биха си я пренесли всичката (евентуално без Русия) и биха я кютнали някъде из Канзас или пък Тексас. Ей така, за атракция. Като Дисниленд. Юръпленд. "Елате да видите мършавите хора, които не ядат ГМО и карат малки коли". И малки екваториални американчета (екваториални не защото са от много на юг, най-южната точка на Щатите е някъде около 28-ия паралел, ами защото си имат екватори. С голяма окапана с майонеза тениска, къси гащи и сандали) ще се тълпят и ще казват "А коя е столицата на Европа?". Или пък "Тате, защо има толкова много завои?" Сигурно преувеличавам. А може и да омаловажавам. Не съм бил там. А и да ида, няма как да опозная всичко от меркантилната параноична геноцидна полицейска нация, дори и да искам. Пък аз не искам. От друга страна... перифразирам казаното от множество американски комици. "Дайте да се пошегуваме, че да си кажем истината".

Както и да е, думата ми беше за Вената. Град като град. Хора, къщи, салтанати. Само дето хората са особени. Рядко се усмихват. Шофьорите са нервни. Бързат. Скачат по клаксоните. То не че градското движение е песен, с криви еднопосочни улички навсякъде, ама като се правят на тромбонисти няма да стигнат по-бързо. Само вдигат кръвното и на останалите. Когато дойдох на интервю за работа през лятото, бъдещият ми шеф беше по спортен панталон и лятна риза. Аз пък бях почти като агент от тайните служби - черен костюм шит по поръчка за двуметровото ми туловище, бяла риза, черни обувки лъснати до блясък. Само вратовръзката ми не беше черна, нямах слънчеви очила, нито пък кабел в ухото и не можех да ходя по стените. Не обичам слънчевите очила. Особено тия кифленските насекомоидни извращения, дето скриват половината лице, абсолютно са неподходящи за формата на носа и предпазват от слънчевите лъчи горе-долу колкото захарен памук на клечка. Розов.

Пак се отклонявам. Та шефът ми рече да не се заблуждавам, че Австрия е една немска страна. Пък то... официалният език немски, въвели са еврото, Хитлер е табу... дето се вика, ако ходи като патица, кряка като патица и мирише като патица... е, явно не е котка. Даноне, както би казал един производител на кисело мляко с жива закваска, която бива умъртвена в момента на задължителното стерилизиране на продукцията. Австрия се оказва една немскоговоряща славянска страна. С други думи, цигания на немски. Оня ден се пазарих с двама босненци на сръбски и немски да преместят мебелите на един руснак за по-малко от 160 евро. Накрая се разбрахме на 100... плюс 10 бакшиш и две бири за добро настроение. Преди две седмици пък на битака двама дърти турци ми искаха 25 евро за кутия тютюн за наргиле. При положение, че в съседния магазин си взех две кутии плюс пакет въгленчета за 10 евро.

Беше ми заявено, че познавам малко австрийци. Сигурно. В телефонния указател немскозвучащите имена са около 30%. Останалите са чешки, сръбски, турски и прочие. За момента познавам петима австрийци. Един не мога да понасям, двама са ми странни, двама са симпатични. Грешка, шестима. Професорът ми е много печен. В групата му има германка, италианец, индийка и мое томановско великолепие. Станах популярен по най-стария начин. Добре де, най-стария достъпен за хетеросексуален мъж начин. Напих всички. При това професионално. Нали работих барман две години. Който си спомня купона, е много доволен. Някои не си спомнят.

Поради удивително големия брой местни, които познавам, не ми се удава случай да си практикувам често немския. Най-дълго съм говорил с една унгарка в един бар и с една жена, на която обяснявах как да стигне до най-близката станция на метрото. Пак съм си пуснал добрата аура. Обикновено като видиш два метра изверг да крачи решително по улицата, разплисквайки киша с кубинките си, се дърпаш на другата страна. Мен пък все ме питат дали се движат в правилна посока или къде е еди-кой си магазин. Една бабка с проходилка даже ме помоли да й викна такси по мобилния телефон. И ми даде едно евро и настоя да пазя монетата. Пък обаждането струваше четири цента. Направо ме досрамя да й взема парите. Пазя монетата. За сметка на това е забавно да разбирам какво си говорят хората около мене като си мислят, че не ги разбирам.

Къщите във Виена обаче заслужават специално внимание. В града е пълно с няколковековни сгради, дворци, имения, ведомства и прочие. Всичко е невероятно красиво, до такава степен, че човек започва да приема за нормални красоти, пред които в друг град би се спрял да снима като японец. Само дето в другите градове те биха изпъквали. Тук са много. И още. И за да се впечатли публиката, забележителностите наистина са забележителни. Още не съм се разхождал сериозно из центъра, щото сам ми е скучно, есента бях зает пък зимата притъпява от красотата. Извинения и оправдания. Ама напролет ще видят те. Белведере отвътре не е нищо особено, ама градината ще е чудна. И Шьонбрун искам да видя. И да се разходя из горите около Виена. Само да се стопли. От Швеция насам не се обичаме със зимата. Не че тукашния снежец и -2 градуса могат да ме впечатлят, но искам пролет и дълги дни. По възможност със слънце.

По точка трета, салтанати, не знам какво да кажа. Не съм наблюдавал специални церемонии, като Смяната на Тоалетната Хартия в Кралския Клозет. Поради простата причина, че няма кралски клозет. Сиреч, клозет има, ама крал вече няма. За сметка на това има придворни съветници. И още по-високото стъпало, истински придвордни съветници. Сигурно им слагат воден знак и специално мастило на челото, знае ли човек. Общо взето за да стане човек wirklicher Hofrat трябва наистина много да го бива. Като удостояване с орден, ама по така. Ордените носиш на специални случаи. Титлата в името си я закачаш на визитката, звънеца на вратата, табелката на офиса и служебния формуляр за смяна на гумите. Титлите тук са важни. И хората държат на тях. Което на мен лично ми е малко странно, щото съм свикнал да гледам хората, а не сричките пред, зад, във и около името им. В Швеция с всички си говорех на малко име. Тук ми викат уважаеми господин Томанов. Даже веднъж ми рекоха и господин Константин, щото тук-там има и традиция да се представяш по японски. Томанов Константин сан. И аз все потискам импулса да се огледам да видя на кого говорят. Щото аз не се чувствам като уважаемия господин Томанов. Уважаемите господа Томанови са баща ми и чичо ми, съответно държавен служител и бизнесмен. Аз съм Косьо, оня двуметровия, дето (минутка за самореклама и четкане).