понеделник, 1 март 2010 г.

Namaste - Честита Баба Holi

Днес бях маркиран с цветни тебешири. Оказа се, че на днешния ден в Индия се чества фестивала Holi (каквото и да значи), на който хората се замерят едни други с цветни прахове... общият ефект явно е смесица между сух пейнтбол и работа в мина за цветен гипс. В момента съм наплескан като червенокож вожд и ме обзема бавното желание да прикова някой бледолик към кола на мъченията... и да не му дам нито капчица от сока на краставичките. Садист ты, Петка.

понеделник, 15 февруари 2010 г.

RGB крачета

Днес трябваше да изнасям презентация пред колегите си, да кажа какво правя, защо го правя и докъде съм се докарал. Общо взето нормален progress report. Интересното нещо беше, че когато ръгнах DVI кабела в изходящия видео порт на лаптопа, че да пусна образ на проектора, картината беше само и изключително синя. Много синя. Абе като левскар, играещ в "Смело сърце", пребит от бой и накиснат в студена вода. Съвсем непукистки почнах да си изнасям презентацията, все пак беше почти само текст. Без да искам чукнах леко кабела и хоп, появи се и зеленият канал. Картината стана жълтеникаква, а червените точки които исках да покажа на едно място бяха абсолютно невидими. Така че разместих куплунга още малко и се включи и червеният канал. Явно три броя (или три комбинации) от всичките крачета в куплунга са орговорни за всеки цветен канал поотделно. Тук някой възпитаник на Техническия университет *кхемокх* ще ме напсува, че съм открил топлата вода (или че така съм се разминал с нея, че съм отишъл чак при левскаря), ама на мен все пак ми беше забавно. Ще го ползвам следващия път като гледаме Finding Nemo.

петък, 12 февруари 2010 г.

Кръчмата на героите 3: Запознанства

... с някаква камбана. Или поне на седящите вътре им се стори, че дрънчи камбаната на камбанарията... или поне, поправи се един от по-логично разсъждаващите, както би дрънчала камбаната на камбанарията, ако някой я беше свалил оттам, беше я примъкнал пред кръчмата и зашлевил Пащърнак, Педераст или както се казваше оная там пъпчивата с нея. Паринел се олюля и се свлече тихичко на пода, разкривайки гледката към камбаната отвън. Която камбана се оказа голям кръгъл бронзов щит, купен от магазина за ахейски герои на главната улица, излъскан до блясък и видял толкова битки, че традиционните концентрични мотиви, разкарвани насам-натам от купчина чернокоси къдравелковци с болни глезени и характери на примадона, бяха почти изличени. Ама точно тоя щит си беше бая голям. На собственика, който оставаше скрит зад него, просто му беше свръх въображението да се намъкне с него през вратата. Право напред беше изключено. Опитът да го завърти и да го вкара като колело беше обречен на неуспех в мига, в който ръбът опря в прага на вратата. И в горния, и в долния. Едновременно. Краткият размисъл, последван от не по-дълга, но затова пък много по-осезаема ругатня, бяха последвани от гениалната идея да засили щита като голямо бронзово колело и да влезе с все касата. Въпросното велико творение беше отново осуетено от самия щит, който закачи фирмата на кръчмата, отклони се, цапна стената, падна на земята, на косъм пропускайки да смаже краката на трима минувачи и едно теле, и се завъртя издавайки глойнг-глойнг все едно някой беше изтървал най-голямата монета на света. Накрая на притежателя на щита явно съвсем му писна, защото след ефектна ругатня, явно на друг език, която накара три гарвана да се спасяват в паническо бягство и леко зашемети четвърти, той изрита щита настрани, заключи го с една верига за коневръза и влезе в кръчмата. Беше посрещнат от бурен смях, който разтърси пяната в чашата на варварина и събори няколко бръмбара от тавана. Ето какво виждаха развеселените от случката с Паринел и лечителя гости:

Стъписано от глъчката, на прага стоеше едно кълбо. Причината, заради която не можеше да бъде видяно от щита преди малко беше фактът, че то имаше точно същия профил на добре охранена окръжност. Бронята му беше или преправяна от стар войнишки казан за чорба, или беше нагръдника на някоя от северните великанки, петметрова мацка със стоманен сутиен чашка K... или пък L. Над сферата беше нахлупен шлем, наглед осъществил кратка, но фатална колизия с паун и половина, а на... екватора, защото просто нямаше място за пояс, беше окачена катана, идеално лягаща по повърхнината на бронята. Като се сложат задължителните шипове на стратегически места и емайлирането на... ами всъщност почти навсякъде, крайният резултат беше като кръстоска между коледна играчка и дълбоководна мина. Или поне би изглеждал, ако някой от гостите знаеше какво е Коледа или пък мина. От тия избухливите, не от ония дето се копае в тях. Като стана дума за избухване, фигурата май не беше далеч от подобна мисъл, защото нещо в нея трещеше и свистеше като зимна буря във фабрика за фойерверки.

С тътрене, дрънчене и спорадични гейзероподобни избликвания на пара, сферата докрачи до бара. Всички гости затаиха дъх в очакване на следващото действие от представлението. Кълбото протегна ръка и се опита да вдигне забралото. След няколко неуспешни опита, но изключително умели псувни, отвътре се чу могъщ глас.

КРЪЧМАРЮ, ИМАШ ЛИ МАСЛО? - гласът звучеше, все едно Джеймс Ърл Джоунс беше предрусал със стероиди.
-Какво да имам - опули се съдържателят.
МАСЛО. МАС. ЛОЙ. СЛАНИНА. СМАЗКА. АБЕ НЕЩО ДА РАЗДВИЖА ТИЯ ПРОКЛЕТИ БОЛТОВЕ НА ТОЯ НЕЩАСТЕН ВИЗЬОР БЕ. - Обясни търпеливо гласът с тембъра на метеор, помитащ центъра на милионен град.
- А. Да. Секунда - кръчмарят се засуети и измъкна изпод бара гърненцето с пастата, с която беше полирал бара преди няколко часа. Ръката отвори капака, сграби злополучния парцал за почистване и загреба солидна доза паста. Две секунди и половина след като натърка винта с нея, отвътре се чу вой като от изнасилена корабна сирена, който рязко прекъсна в сифоноподобен звук, какъвто би издал слон с хроничен синузит. Още секунда след това мазилото разяде целия винт и забралото увисна със скърцане, откриващо две силно насълзени очи зад дебели замъглени очила. След още няколко звука, наподобяващи брачен танц на възбудени бронтозаври, нещо в бронята изщрака и в нея се отвори вертикален процеп. От него странично полуизлезе, полуприпадна мъничък човечец с врат и челюсти на костенурка, кашлящ пискливо и опитвайки се да не повърне върху пода.
- Мдам - отбеляза сговорчиво кръчмарят. - Все забравям, че не бива да допирам пастата до метал.
- Какво има в тая отрова бе? - изврещя човечето с писклив гласец. Беше толкова далеч от басовото боботене отпреди малко, колкото абсолютната нула беше далеч от сауната.
- Катран, восък и билки - усмихна се гордо Глиганът. - Стара рецепта от чичо ми. Полирам бара с нея.
Човечето с ужас се вторачи в барплота, който се намираше кажи-речи на едно ниво с носа му, и твърдо заключи да не се доближава до него на по-малко от допустима дистанция от, да речем, три преки.
- Имаш ли натурален сок? - попита човечето.
- Какъв сок?
- Натурален.
- Какво по дяволите е натурален сок. И къде отиде големия ти глас? Не ми казвай, че хващаш сенна хрема от малко сухи билки. Или вътре сте двама?
Човечето вмъкна глава в металната сфера и отвътре се разнесе:
ТОВА Е МЕГАФОН. - Измъкна се и продължи - А натуралният сок е прясно изстискан сок от плодове. Имаш ли?
- Неферментирал?
- Естествено, че не. Нали казах, прясно изстискан.
- Слушай друже, това тук е кръчма. Всички течности са или ферментирали, или дестилирани. Натуралните сокове текат само като има бой, което, трябва да отбележа, се случва твърде често тия дни, тая днешната младеж никакво уважение няма и все трябва да им показвам защо ми викат Глигана, а пък последното прясно изстискано нещо тука са пъпките на оная там припадналата.
- Чаша бяло вино тогава. - изрече човечето нещастно. Кръчмарят въздъхна като човек, комуто се налага да обясни основите на квантовата химия на племето, което се кани да го изяде.
- Огледай се наоколо. Хората пият бира. Нали се сещаш, ечемик, хмел, вода, жрец със запушен нос и правилните заклинания. Никой не пие вино. Ако искаш вино, ще трябва да поръчаш цяла бутилка. Щото ще я отворя заради тебе и после ще трябва да я хвърля, понеже и след три месеца никой няма да е поискал бяло вино.
- Всъщност аз много обичам бяло вино - намеси се варваринът. - Бих споделил една бутилка с... него.
- Казвам се дон Атело. - рече старчето и протегна ръчичка като пет молива набучени на стар игленик.
- Хрян - каза варваринът сериозно.
Като чу това, публиката в заведението, която точно беше успяла да се поосвести от последния напън на истеричен кикот, започна да колабира от липса на въздух. Аахахахаххахаахахах хрян варваринът ахахаххахаха с кисело зеле хахахахахахаааа. Варваринът спокойно допи чашата си, внимателно я остави на бара, обърна се и халоса най-близкия гост, запращайки го по нос на около четири метра, където той случайно вдиша един паднал от тавана бръмбар и започна да се задушава.
- Истинското ми име е Христофор Ярославович Николаев. Само че в бизнеса с варварството не мож прокопса с такова име. Затуй - съкратено - хрян. Винаги дава известен шанс противникът ми да започне да се хили до такава степен, че да мога да го фрасна изневиделица. - За да подкрепи думите си, Хрян пристъпи до гърчещия се на земята човек и го изрита с все сила, запращайки го през вратата и изкарвайки насекомото от носа му.
- Мерсиааааау.... мамк... - чу се отвън точно преди силен трясък да възвести края на полета и нова глава в несекващия цирк на Кръчмата на героите.

Австрийско бръщолевене в петъчен ден

Седя и си мисля, а понякога само си седя. Приписват го на мечо Пух или пък на Щирлиц. Общо взето и на мен ми се случва редовно, когато се опитвам да се сетя кой експеримент докъде съм докарал и какво се опитва да се изплъзне от вниманието ми, преди да съм стоварил телбода отгоре му.

От близо шест месеца съм във Виена. Тази в Австрия. Уточнявам, защото наскоро разбрах, че освен Лондон в Канада има още няколко града със същото име в Съединените щати. След кратка проверка установих, че Виена съществува във Франция, Канада и 15 места в САЩ. А, и още едно в САЩ, ама с друг правопис. Въобще сащците обичат Европа. Ако можеха, сигурно биха си я пренесли всичката (евентуално без Русия) и биха я кютнали някъде из Канзас или пък Тексас. Ей така, за атракция. Като Дисниленд. Юръпленд. "Елате да видите мършавите хора, които не ядат ГМО и карат малки коли". И малки екваториални американчета (екваториални не защото са от много на юг, най-южната точка на Щатите е някъде около 28-ия паралел, ами защото си имат екватори. С голяма окапана с майонеза тениска, къси гащи и сандали) ще се тълпят и ще казват "А коя е столицата на Европа?". Или пък "Тате, защо има толкова много завои?" Сигурно преувеличавам. А може и да омаловажавам. Не съм бил там. А и да ида, няма как да опозная всичко от меркантилната параноична геноцидна полицейска нация, дори и да искам. Пък аз не искам. От друга страна... перифразирам казаното от множество американски комици. "Дайте да се пошегуваме, че да си кажем истината".

Както и да е, думата ми беше за Вената. Град като град. Хора, къщи, салтанати. Само дето хората са особени. Рядко се усмихват. Шофьорите са нервни. Бързат. Скачат по клаксоните. То не че градското движение е песен, с криви еднопосочни улички навсякъде, ама като се правят на тромбонисти няма да стигнат по-бързо. Само вдигат кръвното и на останалите. Когато дойдох на интервю за работа през лятото, бъдещият ми шеф беше по спортен панталон и лятна риза. Аз пък бях почти като агент от тайните служби - черен костюм шит по поръчка за двуметровото ми туловище, бяла риза, черни обувки лъснати до блясък. Само вратовръзката ми не беше черна, нямах слънчеви очила, нито пък кабел в ухото и не можех да ходя по стените. Не обичам слънчевите очила. Особено тия кифленските насекомоидни извращения, дето скриват половината лице, абсолютно са неподходящи за формата на носа и предпазват от слънчевите лъчи горе-долу колкото захарен памук на клечка. Розов.

Пак се отклонявам. Та шефът ми рече да не се заблуждавам, че Австрия е една немска страна. Пък то... официалният език немски, въвели са еврото, Хитлер е табу... дето се вика, ако ходи като патица, кряка като патица и мирише като патица... е, явно не е котка. Даноне, както би казал един производител на кисело мляко с жива закваска, която бива умъртвена в момента на задължителното стерилизиране на продукцията. Австрия се оказва една немскоговоряща славянска страна. С други думи, цигания на немски. Оня ден се пазарих с двама босненци на сръбски и немски да преместят мебелите на един руснак за по-малко от 160 евро. Накрая се разбрахме на 100... плюс 10 бакшиш и две бири за добро настроение. Преди две седмици пък на битака двама дърти турци ми искаха 25 евро за кутия тютюн за наргиле. При положение, че в съседния магазин си взех две кутии плюс пакет въгленчета за 10 евро.

Беше ми заявено, че познавам малко австрийци. Сигурно. В телефонния указател немскозвучащите имена са около 30%. Останалите са чешки, сръбски, турски и прочие. За момента познавам петима австрийци. Един не мога да понасям, двама са ми странни, двама са симпатични. Грешка, шестима. Професорът ми е много печен. В групата му има германка, италианец, индийка и мое томановско великолепие. Станах популярен по най-стария начин. Добре де, най-стария достъпен за хетеросексуален мъж начин. Напих всички. При това професионално. Нали работих барман две години. Който си спомня купона, е много доволен. Някои не си спомнят.

Поради удивително големия брой местни, които познавам, не ми се удава случай да си практикувам често немския. Най-дълго съм говорил с една унгарка в един бар и с една жена, на която обяснявах как да стигне до най-близката станция на метрото. Пак съм си пуснал добрата аура. Обикновено като видиш два метра изверг да крачи решително по улицата, разплисквайки киша с кубинките си, се дърпаш на другата страна. Мен пък все ме питат дали се движат в правилна посока или къде е еди-кой си магазин. Една бабка с проходилка даже ме помоли да й викна такси по мобилния телефон. И ми даде едно евро и настоя да пазя монетата. Пък обаждането струваше четири цента. Направо ме досрамя да й взема парите. Пазя монетата. За сметка на това е забавно да разбирам какво си говорят хората около мене като си мислят, че не ги разбирам.

Къщите във Виена обаче заслужават специално внимание. В града е пълно с няколковековни сгради, дворци, имения, ведомства и прочие. Всичко е невероятно красиво, до такава степен, че човек започва да приема за нормални красоти, пред които в друг град би се спрял да снима като японец. Само дето в другите градове те биха изпъквали. Тук са много. И още. И за да се впечатли публиката, забележителностите наистина са забележителни. Още не съм се разхождал сериозно из центъра, щото сам ми е скучно, есента бях зает пък зимата притъпява от красотата. Извинения и оправдания. Ама напролет ще видят те. Белведере отвътре не е нищо особено, ама градината ще е чудна. И Шьонбрун искам да видя. И да се разходя из горите около Виена. Само да се стопли. От Швеция насам не се обичаме със зимата. Не че тукашния снежец и -2 градуса могат да ме впечатлят, но искам пролет и дълги дни. По възможност със слънце.

По точка трета, салтанати, не знам какво да кажа. Не съм наблюдавал специални церемонии, като Смяната на Тоалетната Хартия в Кралския Клозет. Поради простата причина, че няма кралски клозет. Сиреч, клозет има, ама крал вече няма. За сметка на това има придворни съветници. И още по-високото стъпало, истински придвордни съветници. Сигурно им слагат воден знак и специално мастило на челото, знае ли човек. Общо взето за да стане човек wirklicher Hofrat трябва наистина много да го бива. Като удостояване с орден, ама по така. Ордените носиш на специални случаи. Титлата в името си я закачаш на визитката, звънеца на вратата, табелката на офиса и служебния формуляр за смяна на гумите. Титлите тук са важни. И хората държат на тях. Което на мен лично ми е малко странно, щото съм свикнал да гледам хората, а не сричките пред, зад, във и около името им. В Швеция с всички си говорех на малко име. Тук ми викат уважаеми господин Томанов. Даже веднъж ми рекоха и господин Константин, щото тук-там има и традиция да се представяш по японски. Томанов Константин сан. И аз все потискам импулса да се огледам да видя на кого говорят. Щото аз не се чувствам като уважаемия господин Томанов. Уважаемите господа Томанови са баща ми и чичо ми, съответно държавен служител и бизнесмен. Аз съм Косьо, оня двуметровия, дето (минутка за самореклама и четкане).




вторник, 15 септември 2009 г.

Кръчмата на героите 2: Драконоубийците


- Здравей, Глигане, - промълви красавицата с глас, намекващ за коприни, приглушена светлина и, поради незнайно каква причина - жълт кантарион. Варваринът новобранец, чиято баба редовно го беше разтривала със странно вонящи илачи, когато биваше болен, и го беше пердашела с още по-странно вонящи треволяци, когато биваше непослушен, я изгледа с дълбоко съмнение. - Дали не се намира лекуваща отвара сред твоите неустоимо вкусни питиета?
Кръчмарят, защото Глиганът беше именно той, кимна утвърдително.
- 400 златни монети, - заяви той.
- Четирист...? Моля?! - Всичкият жълт кантарион беше изчезнал от гласа на жената, заместен от стоманени нотки и може би следа от пиринчен обертон. - Искаш четиристотин златни монети за пикливата си отвара, приготвена най-вероятно от сляп послушник махмурлия, съдържаща повече отрови отколкото церове? И ги искаш от мен, Паринел Великолепната, Драконоубийцата, Покорителката на мффффф...
- Абе какво им става на всички днес? - Учуди се съдържателят, възползвайки се от временно възникналата пауза в монолога, възникнала от повторната употреба на парцала за биберон. - Някой да не е сложил табелка "Разпродажба" на вратата ми? Отварата струва 400 златни монети, защото производствените разходи са 250 жълтици, а надценката от 1.6 е минимумът, който трябва да сложа, за да мога да плащам данъците и поддръжката на кръчмата. Ако знаеше колко са скочили лицензите за продажба на алкохол, въобще нямаше да ми врещиш тука за някакви си мизерни 400 жълтици. Освен това хич не си мисли, че като си си сложила магически пръстен, магически гащи и магически ботуши на висок ток... момко, затвори я малко тая уста, че ще ти прелее халбата... та не си въобразявай, че като се наконтиш, ще ми изкрънкаш по-ниска цена. Самият аз притежавам Вълшебната престилка на Реол Наводнителя, най-известния кръчмар на всички времена, която освен превъзходния си мазен десен, притежава и приятното свойство да неутрализира обаянието на всички фльорци, решили да ми съсипят бизнеса по прашки...
Глиганът щеше да говори и още, но го прекъсна гюрултията откъм масата на драконоубийците. Някакъв хилав идиот беше подложил чаша под една от раните на полуутрепания тип, проснат на масата, и носеше целеустременото изражение на човек, решил да пийне нещо топло днес. Плановете му бяха осуетени обаче, когато един от малко по-подвижните герои използва плячкосаната с триста зора драконова люспа по нетрадиционен начин и го халоса странично по главата.
- Е те това беше, - разлюти се човечето. - Никакво повече безплатно лечение! Каква е ползата да си странстващ лечител, занимаващ се с благотворителност, когато ти осуетяват и най-простото изследване за кръвна група. Как се очаква да го закърпя, като може да се гътне всеки момент от астрална несъвместимост. Ай сиктир. Да пукнете от гангрена дано всичките. - Лечителят извади малка бутилка от гънките на дрехата си и поля с нея драконовата люспа. Тя изсъска възмутено от това посегателство и се разпадна на прах, а киселината покапа по пода. Там обаче тя беше посрещната от вековен пласт вкоравена мръсотия, предаде се и си се събра в тихо бълбукаща локвичка. Естествено, в най-добрите традиции на алхимическото изкуство, светеше в отровнозелено. Кръвта на отказващия да умре герой капеше в нея и съскаше като разярена котка, нападната от хълцане.
- Ти си лечител? - Втурна се към него Паринел. - Умолявам те, лечителю, не обръщай внимание на този неандерталец. Моля те, излекувай другаря ни.
- Не.
- Но...
- Коя част от "Не" не ти стана ясна бе, момиче. Опитах да го излекува, хората ти ме спряха. Като не щеш, ако щеш. Айде чао.
Дребосъкът се отправи към вратата, но се спря внезапно, когато върхът на сабята на червенокосатата се опря между плешките му.
- Излекувай го или днес в реката ще отплуват два трупа вместо един.
Лечителят изсумтя възмутено и отиде до импровизираната операционна маса. Бръкна с пръст в една от раните на разпрания герой, карайки го да измучи от болка, и облиза окървавения си пръст.
- Кръвна група маготрицателна. Значи, молитва към бог Харин, покровителя на чукоглавците като тебе.
От друга гънка на дрехата си човечето измъкна дебел том, тежащ значително повече от самия него, и го стовари върху масата, счупвайки едничкия останал здрав глезен на героя. Възнаграден с мучене две октави по-високо от предния път, той се зарови в овехтелите страници. Молитвата беше намерена и след съответния разговор на астрално високо равнище, кръвта спря, раните на момъка започнаха да се затварят и дори мученето поспадна. Без дори да го погледне повече, лечителят прибра книгата си, направи сложен жест с ръка, включващ поне наглед една идея повече стави на пръстите отколкото предполага анатомията, и си тръгна.
- И така... - рече Паринел, внезапно спомняйки си, че има какво да рече на Глигана. - Сега ти ще...
Прекъсна я гръмогласния кикот на групата й, подкрепен в следващия момент от басовото боботене на Глигана и втрещения поглед на варварина на бара. Съзирайки вбесения поглед на зеленооката, кръчмарят бръкна под бара, измъкна огледало и й го подаде, тресейки се от смях. Паринел се облещи срещу покритото с акне лице, което я гледаше оттам, което й придаде изражение на прясно боядисана жаба и почти довърши прясно закърпения й придружител.
Бившата красавица разярено измъкна меча си и се втурна след немирния лечител. Но не можа да стигне по-далеч от вратата, защото там се сблъска с...

събота, 16 май 2009 г.

Кръчмата на героите

(Нещо което отлежава на харддиска ми вече няколко месеца и, както повечето ми останали драсканици, едва ли ще добие завършен вид... Идеята е гавра с компютърните игри на общо основание)

Съдържателят на кръчмата „Точно навреме” чистеше. Това беше събитие, случващо се веднъж на няколко месеца и беше достойно за отбелязване в поне две-три хроники. Беше пребоядисал фирмата, на която ръка сграбчваше пясъчен часовник и сега тя се полюляваше на лекия следобеден ветрец. Подът и стените бяха почистени с влажен парцал, като особено внимание беше отделено на петната от кръв и бира, разплискани тук-таме. Не че съдържателят особено се впечатляваше от кръвта, камо ли пък гостите, но здравните инспектори се разстройваха. А разстроените здравни инспектори сериозно се стараеха да впечатлят и него, и гостите. Беше попълнил и колекцията „Намерени вещи” или по-скоро колекцията „Вещи забутани в най-тъмния ъгъл на залата, озовали се там сред поредната пиянска свада, едва ли някога потърсени, понеже законният им собственик гледа как расте тревата, ама отдолу”. Дългичко име за колекция, затова той просто й казваше „сандъка с боклуците”. Новодошлите в сандъка две ками и половин амулет евентуално притежаващ магически свойства бързо се бяха включили с основното занимание на останалите, а именно събиране на прах и умрели буболечки.

В момента съдържателят доближаваше към кулминацията на чистенето. Ред беше на бара. Това беше внушителен тезгях от някога полирани дъбови талпи. Фасадата му приличаше на абстрактна картина, създаваща общото впечатление на оцелял от побой с поне осемнайсет котки, три мечки и един папагал. По нея имаше толкова много вдлъбнатини и драскотини, че беше заприличала на дървесна кора. Плотът на бара за сметка на това беше гладък и полиран до мазен блясък от множество мръсни лакти, тежки кожени кесии и плъзгащи се чаши пиво. Масивната лапа на съдържателя бавно и методично обираше по-немощната мръсотия и замазваше с неописуема смес от восък, катран и билки. Навремето чичо му му беше казал, че така импрегнирано, дървото нито се подува от влагата, нито хваща огън. Специално огънят звучеше малко съмнително, но плотът наистина беше равен и гладък.

Внезапно вратата се отвори с трясък. Един паяк, безразсъдно засилил се да прекосява основната носеща греда на пет крака, за да впечатли приятелите си, залитна и падна на пода. Тежки стъпки прекосиха пода на кръчмата и кожена ръкавица с внушително количество капси се стовари на тезгяха.

- Ей, бирен корем, дай нещо за пиене!

Съдържателят, който напоследък наистина беше започнал да си отглежда бирено коремче, продължи да търка необезпокоявано с парцала. Новодошлият явно не беше възхитен от подобно отношение от страна на обслужващия персонал, защото една вена забележимо започна да пулсира на слепоочието му. Това, и внезапно покатерилите се един върху друг челюстни мускули.

- Абе ти да не си глух?! Казах...

За съжаление светът нямаше възможност да разбере какво бил казал някой си, защото съдържателят мълниеносно натика парцала за полиране с два пръста в устата му. С другата ръка го хвана за врата и заби лицето му в прясно полирания тезгях, поставяйки първата вдлъбнатина от новата партида. Държейки го притиснат към плота, съдържателят го осведоми:

- Не съм глух. Но и не ми харесва отношението ти. Предлагам да започнеш отначало. И тоя път по-кротко и без обиди. И ако пак не ми хареса отношението ти, ще се наложи да се сбогувам с теб. Не мисля, че ще ти бъде особено приятно моето сбогуване.

Замаяният вагабонтин измуча нещо, което на членоразделен език можеше и да мине за съгласие. Съдържателят кимна и пусна врата на клиента си.

- Искаш ли кърпичка? Имаш малко паста за полиране на челото.

Непознатият намусено грабна кърпичката и изтърка лицето си. Понечи да я метне на пода, но като зърна заинтересования поглед на съдържателя, се спря и я остави на бара.

- Ама ти си бил адски силен. Направо щеше да ми сплескаш черепа. Само да ги хвана тия двете повлекани дето ме упътиха насам. Казаха, че ако съм бил шашнел съдържателя, щял да ми даде безплатна бира.

Съдържателят избухна в смях.

- И от всички клишета, изричани във всички кръчми по света, ти си избра това с бирения корем? Ти или си пълен идиот, или си гений на стратегията. Или просто имаш късмет. Няма значение, имаш една безплатна халба от мене. Какво да бъде?

- Какво имаш?

- От бирите ли? Искрящо светло от Южната долина, идеално за летните жеги. Имам и бира за пости от манастирската изба, и черна бира от Каранот, онзи ден пристигна с кораб. Има и други работи, но от тях халба няма да получиш.

- Едно искрящо тогава, да отмия тоя прахоляк от устата си.

Съдържателят се усмихна и измъкна изпод тезгяха голяма дървена чаша. Напълни я със златиста течност от една от големите бъчви и я постави на бара. Гостът му я подуши недоверчиво, после отпи. Широка усмивка озари лицето му и той ливна цялата чаша в устата си, почти без да разлее нищо.

- Страшна работа. Може ли още една?

- Две златни монети.

- Две ЗЛАТНИ монети? Ти нормален ли си бе? За толкова пари мога да си купя половин бъчва!

- Би могъл, но не и в този град, не и в тази кръчма.

- Какво пък й е толкова специално на тая дупка?!

- Това е кръчмата на героите. Потрай и ще видиш. А сега, две златни монети, моля?

Ръмжейки, клиентът измъкна две монети от кесията си и ги връчи на съдържателя.

- А какво искаше да кажеш с това „кръчмата на героите”?

- Момко, забелязал ли си как добрият герой винаги пристига в последния момент, за да осуети плановете на злите сили? Независимо колко време се мотка преди това, без значение колко често му се налага да спре да си почине или да се върне до града, че да поразтовари малко багажа си, той винаги стига точно навреме. Е, това е кръчмата „Точно навреме” и тук идват тези герои, които винаги уцелват точния момент...

Точно в този момент вратата се отвори и в кръчмата влязоха трима души, носейки четвърти.

- Казах ли ти, точно навреме. Кажи здрасти на

ДРАКОНОУБИЙЦИТЕ

- Виждаш ли я оная хубавица там? – продължи съдържателят. Тя ще дойде да поръча за всички. Винаги така правят, пращат най-обаятелната личност в групата на пазар, надявайки се да получат по-изгодни цени. Като че търговците са идиоти и само чакат да дойде някой сладкодумец, че да му подарят стоката си.

Въпросната хубавица наистина беше много красива. Червената й коса беше сплетена на плитка, а зелените й очи проблясваха изпод няколко изплъзнали се на сплита кичура.


неделя, 1 март 2009 г.

Моногамия ли?

Имам си ново момиче. Немкиня, казва се Елена. На 14 години е, но много добре оформена... и има 1.8 литров бензинов двигател. Ннннняууу!