петък, 13 февруари 2009 г.
Петък, тринайсети
четвъртък, 12 февруари 2009 г.
Алергии
сряда, 11 февруари 2009 г.
Термодинамика
вторник, 10 февруари 2009 г.
Параноя
сряда, 28 януари 2009 г.
Берлин
За разлика от последното ми пътуване със самолет, този път махмурлук нямаше. Станах си час и половина преди излизане, измих се, закусих, нахвърлях последните боклуци в сака... въобще, идилия. Обадих се на Ани и успях да изляза само пет минути по-късно от предвиденото. Не й беше приятно, че заминавам, още по-малко, че отивам на гости на Албена. Разбирам я. Хванах си влака и за нула време бях на летището. Дотук с досадното лашкане с автобуса. Запътих се смело към Терминал 5, Международни полети, само за да открия, че евтиният ми полет с Germanwings излита от Терминал 2. На около десетминутна разходка. Нещо чуруликаше по стереоуредбата на топлата връзка. Май се предполагаше да е успокояващо, ама у мен затвърди наскоро възникналото желание да се отбия в някой нужник. Предадох си багажа, отговорих на повика на природата и се кютнах да си чакам самолета. Естествено си бях взел четиво... аз без писано слово, това кога е било. Четях една „отлична” курсова работа по социоантропология и книжка за това що са то човешките права и имат ли те почва у нас. Прелистих курсовата работа... някой беше сътворил 28 страници тотални глупости за арменското малцинство в Етиопия. Двадесет и осем, ама с двойна разредка и с не особено скромен шрифт. Такива детски изпълнения ние пишехме в девети клас по география. Книжката пък описваше в над 200 страници как човешките права са едно добро пожелание без особена тежест в комерсиалния свят. Ето, аз го казах в едно изречение. Дайте ми Пулицър. Добре поне че полетът до Берлин беше кратък, та не бях принуден да чета повече от една глава.
Апропо полетът. Абе тия самолети да не са взели да ги правят от велпапе. Първо, специално бях помолил да ме сложат на аварийния изход, че да мога да си събера ужасно дългите крака без да правя колоноскопия на седящия пред мен с колената си. Да, ама не. При положение, че в самолета имаше не повече от 50 човека, аз бях на лилипутското редче зад аварийния изход и пред мен естествено имаше човек. Направих й колоноскопия. Хах. На всичкото отгоре докато се напъхвах в мястото си това цялото нещо взе много обезпокоително да скърца. Самолетът имам предвид. После взехме да рулираме по пистата. Нещо бавно и ритмично думкаше в задната част на самолета. Бре, викам си, дано някой да прави секс в тоалетната, че алтернативните обяснения хич не ми харесват. Оказа се, че думкането думка само като сме на земята, ще да е било проблем с колесарите. Излетяхме и онова ми самолетище като се разхлопа, разскърца и разподскача, съвсем като в приключенски роман взех да се чувствам. По едно време взех да правя изчисления наум с каква скорост се движи човешкото тяло при свободно падане и има ли начин да се приводни човек, без да му се налага да наблюдава света през пъпа си после. Докато се занимавах с ускорения и вектори взехме да захождаме за кацане. Пилотът бе така добър да направи два мързеливи завоя, така че хубавичко да огледаме панорамата под нас. Няколко вятърни електроцентрали апатично размахваха перки. Май прословутите пронизващи Берлински ветрове си бяха взели почивка днес.
Първото нещо което видях от Берлин бяха дървета. Жилищен комплекс фрашкан с дървета. После още един. Покрай улиците дървета, за парковете да не говорим. Просветна ми, че сигурно затуй емблемата на Берлин ще да е мечка. Ми то половината град в гората. След като разреших този важен зоо-урбанистичен въпрос, взехме, че кацнахме. Меко. Такива лиготии като ръкави и автобуси нямаше. Изтопуркахме си педесетте метра до сградата на летище Шьонефелд. Сега осъзнавам, че изписано на български, името на летището изглежда още по-ужасно. Schönefeld в буквален превод ще рече „Хубаво Поле”. То е едно от двете действащи берлински летища. Tempelhof (Храмов Двор) е западното, а от ноември миналата година Tegel не работи. След известно моткане онлайн, установих, че Tegel е някакъв вид австро-унгарски варовит камънак. Далеч не толкова поетично като Шьонефелд и Темпелхоф. Сигурно затова са го и закрили. Какви скрити лимонки били тия немци.
Както и да е. Взех си билетче за S-Bahn-a и се приготвих за четиридесетминутно пътешествие. Тук му е времето да вметна скоба за релсовия транспорт в Берлин. Ами, голям е тюрлюгювеч. Отдолу нагоре имаме подземния U-Bahn, наземния Metro-Tram (ще рече трамваи) и надземния S-Bahn (градска железница). Само дето от време на време подземната и надземната железница си разменят местата, което действаше много разрушително на чувството ми за ориентация. Освен това на някои от гарите на градската железница спират и регионални влакове. По едно време даже се състезавахме с един такъв. Освен това научих нещо много важно. Никаква вяра да нямате на разписанието на регионалните влакове. Първо, пероните не са това, което изглеждат. Независимо какво пише на голямото хартиено нещо (например перон 12), градската железница си ползва едни коловози, а регионалната други. В които номер 12 не фигурираше, например. Освен това винаги гледайте какво пише на самия влак. Щото ако на часовника пише, че до влакчето остават седем минути и то вземе че подрани с пет, може и най-щастливо да си го изпуснете, мислейки си, че не е вашето. Въобще използването на релсов транспорт в Берлин е занимание за напреднали. Дневната карта за всички линии струва 6.10 евро, като проверката на билетите се случва неизменно на едно и също място – някъде около Friedrichsstraße. На всички останали дестинации нямах близки срещи от третия вид. Но пък проверката изглежда като хайка на Гестапо. Добре сложен цивилен шваба прелита през целия вагон, обявявайки „Проверка”. В края на вагона спира, обръща се, кръстосва ръце и чака десетина секунди. После методично си проправя път към другия край на вагона, като самата проверка става по следния уникално колоритен начин: служебната карта се приближава към билета, докато проверяващият упорито фиксира пътника с поглед между веждите. Очевидно се извършваше някакъв сложен ритуал в стил детектор на лъжата и кой ще се изпоти пръв. Мен си ми беше добре и не се потях. После разбрах, че глобата била 40 евро. Изедници.
Срещата ни с Албена беше в Starbucks на Friedrichsstraße. Хубаво, ама не можах да го намеря. Какви ли не други измишльотини открих, но не и въпросното кафене. Така че се превъплътих в прът за знаме на един ъгъл и зачаках Албена да ме открие. Тя дойде след не повече от минута, пихме по кафе/чай и се запътихме към тях. Тя живее в северозападната част на града, в квартал Вединг. Сиреч Wedding. Демек сватба. Общо взето турската махала. Точно където нейната улица излиза на булеварда има спирка на метрото и турска закусвалня... гьозлеме с кашкавал, така пишеше на стъклото. Ходихме да направим резервация за рождения й ден в коктейл бар наречен Intersoup. После хапнахме в тайландски ресторант и докато хапвахме, тя си изпусна курса по немски. Наваксахме като напазарувахме кекс (за следващия ден) и бира (за същата вечер).
Следващият ден започна отрано. Не за друго, ами разни хора взеха да звънят по телефона с честитки. Закусихме каквото намерихме в хладилника и се заехме с туризъм. Отидохме до Unter den Linden. Йе. Само дето липите бяха само голи клони. Все пак януари. На улица „Под липите” са разположени руското, английското, американското и френското посолства. Чудно защо ли. Има пешеходна зона по средата на улицата и по всичко личи, че при добро време на нея зона има и кафенета. В обилно накацалите наоколо туристически магазини имаше достатъчно парчета от Берлинската стена, че да се направи основен ремонт на китайската такава. И на цени доказващи, че немците знаят стойността на парите... и затова се опитват да измъкнат колкото се може повече от туристите.
Разходихме се до Бранденбургската порта. Точно зад нея е минавала стената. Сега посред булеварда има нишка от павета, показваща точно къде е било ограждението. Има и някаква интересна туристическа атракция, „върви по стената”. Да де, ама тя посред булеварда. Ха съм стъпил, ха ме е сгазил шваба с джип. Или турчин с джип. Или някое друго возило. Реших да пропусна. На север от портата беше паметникът на холокоста. Множество правоъгълни бетонни блокове подредени в спретнати редички, все по-високи към центъра на цялото нещо. Албена ми рече, че идеята е да символизира съдбата на концлагеристите и да депресира посетителите. Аз все си мислех, че ще стане идеална игра на пейнтбол там. Ама аз съм турист, не ги разбирам тия дълбоки работи.
Идеалистичният ми план да стана рано на другия ден беше провален от факта, че станах късно. Запътих се да си взема дневната доза Ани и да си проверя пощата. Поръчах разни неща за работа в двореца и излязохме за следващата доза туризъм. Закусихме наденица с кисело зеле и варени картофи. По-традиционно от това няма начин да стане. После се метнахме по Unter den Linden, ама тоя път в обратна посока, към музейния остров. Берлинската катедрала беше невероятно красива. Влязохме вътре със студентско намаление, ура. Имаше огромно органище, за което някакъв екскурзовод точно разправяше, че най-голямата тръба била дълга 10 метра и дебела колкото крава. Пък имал общо над 7000 тръби. Сериозна работа. Слязохме до криптата на Хоенцолерните. Ковчези, саркофази и барелефи до където поглед стига. Имаше депресиращо голям брой ковчези под един метър. Рискована работа е било кралуването едно време, спор няма. После открих стрелка към панорамната галерия. И като се почна едно катерене. Първо парадното стълбище в главния кораб, после едно по-малко в голямата кула, после по една вътрешна галерия и накрая след едно стълбище, което остави у мен цялостното усещане за тирбушон. Но пък си заслужаваше. Гледката отгоре беше страхотна, като се изключат вездесъщите кранове и крайни птичи продукти. Bird crap everywhere!
В четвъртък се събудих още по-късно. Албена вече беше излязла да се оправя с някакви нейни си задачи. Помотках се малко и тя взе, че се прибра. Закусихме (каква ти закуска, то време за обед) и излязохме. Отидохме до възпоминателната църква за разрушенията от войната, Кайзер Вилхелм. Мда, същия тоя като на музея Боде. Преди войната това е била внушителна готическа катедрала, с две големи кули, извисяваща се камбанария и четири малки кули. Сега от всичкото това е останало само преддверието с две малки кули и зейнала дупка там, където е бил розетъчният прозорец. Всичкото хубаво. Но защо е трябвало да построят нова осмоъгълна сграда от стъкло и бетон на парцела на старата църква, и като са я построили, защо аджеба някой се е навил да я освети и превърне в действаща църква? Това не е храм, това е... някакво никакво такова. Не знам. Да се оправят.
Там ме накараха да платя 10 евро за багажа си. Не съм го бил обявил при купуването на билета. Хубаво де, що никой нищо не ми поиска в Стокхолм? Ебаси хората. Поне тоя път си седях на аварийния изход, имах място за краката и самолетът не скръцаше. Проспах доволно по-голямата част от полета въпреки вбесяващо пронизителния смях на една немкиня до мене. Кацнахме, замъкнах се до Упсала и отидох на работа.
неделя, 25 май 2008 г.
Ден седми, де факто последен
Качих се до ресторанта и се тръшнах на един свободен стол при Оля, Боряна и две весели немкини. После ми хрумна гениалната мисъл, че храната вече е сготвена и няма как да доприпка до мене и ще се наложи да ида да си я взема самичък. Няколко минути по-късно мисията беше изпълнена със забележителен успех и се отдадох на унищожаването на резултатите от снабдителния набег.
Чаша и нещо кафе по-късно почти приличах на човек. Минах през компютърния терминал да пратя едно-две писма (паролата беше умопомрачителна, 12345678). Натоварих се в автобуса и се чучнах на мястото си, твърдо решен да не ставам преди финландската граница. После се сетих, че все пак съм без-отговорно лице и трябва да си нагледам дечицата. Изтъпанчих се пред автобуса и почнах да броя глави добит.. така де, туристи. Две минути преди тръгването Матю дойде блед-пребледнял и заяви, че му е лошо и че има разстройство. И таз добра. Питах някой дали си носи активен въглен, обикновено жените носят добре оборудвани походни аптеки в раниците си. Изглежда обаче бях тръгнал на пътуване с разни безсмъртни неуязвими гадове, щото никой нямаше и аспирин дори. Залетях се към рецепцията и питах къде е най-близката аптека. Слава Богу, поне към персонала за връзки с обществеността имаше някакви изисквания и всичките говореха английски. Аптека имаше, на три минути пеша от хотела.
Лошо. Ако пратех Матю сам, тия проклетници шофьорите като нищо щяха да тръгнат без него. Заръчах на народа да обясни къде съм и какво правя, хванах гусин британеца под мишница и го повлякох към фармакологията. Намерихме я, за щастие работеше... все пак беше осем часа сутринта. Купих му една опаковка активен въглен, голям майтап падна докато се бъркахме за 4 рубли, щото касиерката не можеше да развали 500... лудница. Накарах го да изпие едно хапче и одма се понесохме към хотела. По пътя минахме покрай поща. Мамка му и прасе, пустата му поща беше точно срещу хотела, до денонощния магазин. Мрън на квадрат. Набързо се метнах в нея и застрелях дежурната служителка с най-дебилния въпрос на всички времена, задаван някога в пощенски офис: "Имате ли марки?" След кратко напрегнато взиране мацката изглежда се убеди, че съм с всичкия си, и ме увери, че наистина имат марки. Не думай, рекох си аз. После взе, че ме попита какво искам да изпратя и закъде. Да му се не види, нямах нито времето, нито лингвистичните познания за такива словесни упражнения. Обясних, че съм колекционер и искам да купя марки за сбирката ти. Девойката се ухили като месечина насреща ми и измъкна един огромен класьор - избирай. Набързо взех стратегическо решение - две от тия, две от тия и две от тия, платих и се излетяхме навън.
Пред хотела ме посрещна Ерки, червен като комунистическото знаме, и протече следния високоинтелектуален разговор, воден колкото ни глас държи:
- КЪДЕ?
- АПТЕКА!
- БОЛЕН ЛИ СИ БЕ (с многозначителен поглед, че определено нещо не ми е наред с главата)
- НЕ АЗ, ТОЙ! (соча към Мат, който с всички сили се опитваше да стане невидим... без успех)
- ЗАЩО?
- НЕ ЗНАМ, СТАНА МУ ЛОШО!
- ТРЪГВАМЕ!
- ЗНАМ!
Отказвайки да преговарям повече, набутах Мат покрай заливащия се от смях Сами, мятайки му изпепеляващ поглед, преброих народа, обявих че всички са налице и потеглихме. Спиро рече, че много добре е станало, че сме отишли двамата. Ако бях пратил Матю сам, щяха да тръгнат без него, а ако бях отишъл само аз, щяха като нищо да ме оставят. За щастие нямаше повече произшествия. Раздадох паспортите и се отдадох на заслужена дрямка.
Събудих се от обратното ускорение. Преценявайки със замътен поглед ситуацията, установих че отново сме на бензиностанцията, където бяхме пазарували от пича с микробуса. Въпросний пич беше там, придружен от верния си микробус. Купих един литър ръжена водка и едно шише газирана вода и пак се тръшнах в автобуса.
Съвсем скоро стигнахме до руския граничен контрол. Оригвайки се тихичко, проверих дали всички си имат паспорти с белите хартишки вътре. Имаха. Да не повярва човек. Подредихме се ние пред граничния контрол и зачакахме да минат хората от предишния автобус. Минаха. Една лелка излезе от будката и затвори всички врати. Сега пък какво стана? Оказа се, че не сме заподозрени в тероризъм, контрабанда и държавна измяна, а е дошло време за почивка за кафе. Межувременно започна да вали тих дъждец. Бавно, кротко и напоително, като в разказ от Елин Пелин, дето има една приказка. Депресарска история.
Минахме паспортния контрол. Следващата стъпка беше безмитния магазин. Преброих си паричките. Имах рубли точно колкото за една бутилка Руский стандарт, от обикновената. За платинената или имперската версия не стигаха. Квото такова. Дъждът упорито продължаваше да вали, а хората излизаха от магазина бавно и на пресекулки. Лека-полека се насочихме към финландската граница. Тук вече беше големият спеч, защото съгласно Директивите на ЕС нямахме право да внасяме повече от един литър силен алкохол на човек. Пък ние, 135 души внасяхме близо половин тон водка с тия три автобуса. Абе... Майтап да става, нали.
Минахме без произшествия и се запътихме към Балтийско море. Дъждът плющеше през цялото време, все едно някой там горе най-накрая беше решил, че е време финландците да се позаплакнат малко. Някъде към седем вечерта стигнахме пристанището в Турку. Разпльокахме се из пейките и седалките и се заех с нелеката задача да набутам всичките водки в чантата си. Сега вече разбрах защо всички си носеха толкова огромни куфари. С триста зора си затворих ципа, а горкият сак аха-аха да се пръсне по шевовете.
Раздадох билетите за каютите, лека-полека се натоварихме и на кораба. Хвърлих си сака в каютата и тръгнах да се разхождам по откритата палуба. По някое време ми писна и слязох да проверя народът какво прави. Събрахме се стройна агитка пияндурници в главния надкилов коридор на втора палуба, да си играем на пляс-пляс ръчички, на нервички, да се замеряме с бирени фъстъци и общо взето да се забавляваме. Към полунощ мина някакъв юначага да ни сподели, че останалите пътници искат да спят. Ние дълбоко се усъмнихме в думите му, имайки предвид, че останалите пътници бяха на седма и осма палуба и се напиваха като за световно за пореден пъти. Пуста скандинавска тотална липса на мярка. Все пак се набутахме осем-десет човека в една каюта и продължихме да си приказваме. По някое време решихме, че е късно и е време да се натъркалваме по койките.
***************
Събудих се половин час преди акостиране, ще рече към шест. Почистващият персонал беше изгубил всякаква надежда да успее да ни изкара от каютите и просто седеше и чакаше да благоволим да се възнесем към входната палуба. Аз се кютнах до изхода и се превъплътих в добре усвоената роля на прът за знаме. Излязохме от кораба, че и от сградата на пристанището без никой да се спъне и да разлее подозрително количество бутилки водка. Валеше сняг. Отврат. С известно усилие си метнах сака на рамо и тихо подрънквайки се отправих към гарата заедно с Оля и Боряна. Взехме си довиждане и се чучнах във влака за Упсала. Един час по-късно гордо влязох в лабораторията по геномика, барабар със заснежената ушанка и дрънчащия сак. Време беше да се залавям за работа...
четвъртък, 1 май 2008 г.
Ден шести, седми април
Стоварихме се в хотел "Азимут" (да бе, същия) около осем и нещо. Таман време за закуска. Пет минути за настаняване, още пет за бърз душ и миене на зъбите, и още пет докато мине непретъпкан асансьор. Така и не мога да реша дали имахме право да посетим тази закуска или не, при положение че беше платена само една нощувка и следващата я закуска, но очевидно персоналът нямаше нищо против. Записаха ни номерата на стаите и ни пуснаха да вършеем из бюфета.
За има-няма 15 минути нашествието от марокански скакалци, пардон, международни студенти успя да се натъпче и, тихичко оригвайки се, се завтече към автобуса, който ни чакаше за разходка из града с гид. Гледах малко скептично към цялата работа, вече врял и кипял петербургски турист, и с право. Посетихме все места, които бях обиколил по време на предишния следобед в града, или пък планувах да разгледам в свободното време същия ден.
След двучасово моткане напред-назад автобусът ни стовари на пазарния площад зад Църквата на пролятата кръв, на моста над река Мойка. Отдадох се на кратко, но съдържателно закупуване на сувенири, след което подбрах Спиро, Вазо, Костас и Барби и се юрнахме да разглеждаме каквото не бяхме доразгледали.
Понеделник в Санкт Петерсбург е отвратителен ден за туризъм. Военноморският музей беше затворен. Артилерийският музей и той. "Аврора" - също. Битакът пред нея обаче си бачка без почивен ден. Ермитажът също почива в понеделник, но нас това не ни касаеше, вече го бяхме видели. Директно се отказахме да проверяваме дали работят музеите на шоколада и на восъчните фигури. За сметка на това разгледахме Петропавловската крепост, построена на Заешкия остров. Укреплението е с форма на шестовърх шурикен, изключително удобна за кръстосан огън срещу нападащ противник... който противник трябва да си носи понтонни мостове, иначе ще му се наложи да прецапва през Кронверкския пролив, отделящ Заешкия остров от Петроградския остров. Неприятно усещане, бих казал.
Крепостта е построена с идеята да служи за гарнизон на окупационната шведска армия през не помня вече коя година. Само че командващият гарнизона генерал е имал леко радикални, но изключително резултатни идеи за това как се оцелява на майната си от родната земя. Една нощ взел, че свил знамената и предал командването на руснаците. Симпатяга.
На най-южния зъб на шурикена е поставено оръдие, което дава един изстрел точно по пладне. Удобно, като се има предвид едно време колко хора са имали ръчни часовници. И адски забавно, като видиш туристките да подскачат стреснато от оглушителния тътен. Вътре се помещава катедралата Св. Св. Петър и Павел, където са погребани почти всички царе от династията на Романовите. Снимах гроба на Александър ІІІ, още известен у нас като Цар Освободител. Да, оня на коня. Освен църквата, в крепостта са разположени офицерския дом (превърнат в музей), инженерната палата (превърната в музей), монетният двор (за него не знам, реконструираха го). Въобще на цялата територия на укреплението течеше трескава ремонтна дейност - освежаване на фасади, препавиране на всички улици и алеи, поддръжка на позлатените куполи... само дето крепостните стени не се бяха захванали да мият. Имаше музей на восъчните фигури, но цената на посещението не беше включена в комбинирания билет, който си взехме на входа, така че пропуснахме. За сметка на това се снимах с рекламния мунчо, сложен пред музея. И двамата бяхме като живи.
Разгледахме и експозиции представяща историята на Санкт Петерсбург, историята на това какво е имало на негово място преди това, както и историята на крепостта. Дамите, седящи на ключови места в музеите, бяха изключително любезни и падна голям смях докато се обяснявахме на английско-славянски. За музея на космонавтиката не ни останаха сили, а безплатната обиколка по стените на крепостта решихме да я оставим за следваща визита. Уморени и доволни се затътрихме към най-близката метростанция.
Пристигайки на станция Балтийский вогзал, аз реших, че е крайно време да потърся поща, че бях обещал на Албена да й взема марки. Проводихме жените да си ходят, че взе да вали дъжд, а аз и Спиро се помотахме из магазините. Поща нямаше, но намерихме бакалия. Точно такова ни трябва, убедиха ни набързо стомасите ни. Вътре две девойчета предлагаха някаква любопитна нова московска водка, един литър за 150 рубли. Нещо се усъмнихме и предпочетохме да инвестираме в едно пиле на грил. Трикрако... така де, едно пиле и още един бут към него. И бира.
Прибрахме се в хотелската стая и отворихме захлупците. Уважавам руската бира. Много приятно нещо. Доволно наплюскани, изхвърлихме старателно оглозганите кокали в кошчето и се спуснахме надолу по стълбите да ходим на представление на руски народни песни и танци. Културна работа. Поетична. Пристигайки в Николаевския дворец, се оказа, че три от моите подопечни... ммм... каква думичка да измисля... добре де... без думички... три от моите подопечни ирландки са си забравили билетите. При положение, че изрично им казах. Не че нямах половин пачка билети във вътрешния джоб на якето си (да живеем груповите ръководители), ама другите две ръководителки ме гледаха злостно. Щото и те си бяха забравили техните. Егати отговорничките. С триста зора успяхме да вкараме ирландките (но не и шведките).
Представлението беше на ниво. Бих казал впечатляващо, но за всички останали. Аз две седмици по-рано бях гледал спектакъл на хора на Червената армия по случай официалното откриване на новата концертна зала в Упсала. Ми... едно е да ти го изпълнява трупа от общо 30 души... друго си е като са 150. Пък и нещо програмата се оказа доста стандартна... номерата бяха едни и същи. За сметка на това три от танцьорките си заплюха и извлачиха на сцената трима от зрителите... двама от които бяха от моята група, Емил Люхтмайер от Холандия и Матю Спийд от Англия. Забавно беше.
Както и да е, изгледахме спектакъла и се прибрахме в хотела. Твърдо решен да не излизам тази вечер, отидох до денонощния магазин да се запася с бира и се кютнах на един фотьойл във фоайето да се отдам на кротък битов алкохолизъм. Половин час по-късно около мен запиваха юнашки още около петдесетина души, ще рече почти половината група. Ех, че съм харизматичен. И скромен. По някое време, когато положението взе да става много пиянско, реших да се оттегля в покоите си. Успях да си изразходвам последните пари във ваучера на телефона, водейки оживена SMS-дискусия с Анна.
Някъде около два часа се предадох пред настоятелното придърпване на възглавницата.