Дрънканиците на биолога

За БДЖ

2011-12-02T14:59:00.001+01:00

Днес смешен разказ няма. Няма и малоумно разсъждение над абсурдите на света, нито абсурдно такова над малоумията му. За сметка на това искам да споделя нещо. В последните няколко месеца редовно се говори как БДЖ трябва да се приватизира, разпродаде, колко са бавни, неточни, мизерни и гнясни влаковете, как от железници няма смисъл. Не съм съгласен. Поради ред причини. Мислех да ги изложа в красноречиво становище по въпроса... но са ме изпреварили. Ето, прочетете този текст на Ангел Джамбазки и преценете сами нужни ли са влаковете или не.

Пайети със стил или как се женят асирийците

2011-11-28T11:17:00.001+01:00

Човек дори добре да живее, се жени... Тази участ сполетя и един от най-заклетите (и успешни) бохеми и женкари, които познавам, а именно Петер Йоханоун, в някои кръгове известен като Пешо Сириеца. В рамките на две години успя да се запознае, сгоди и ожени за... ами за жена си, Ибтисам Йоханоун. Явно в момента, в който напуснах Швеция и спрях да бдя над неговото благополучие, са успели да го оплетат. Дали пък не е имало разгневен татко с чифте пищови и половин батальон синове и племенници, решени да защитят честта на поруганата девойка...

Нека кажа две думи за ухажването при асирийците. Първо, важно е да се отбележи (както те редовно изтъкват), че те не са сирийци, а са православно християнско малцинство, живеещо в Сирия... или по-скоро в Швеция, щото май всички са взели присърце демографската криза в Скандинавия и са дошли да ударят по едно... рамо. Та при тях когато младите се харесат (или пък бъдат прикоткани да се харесат), по някое време се случва сгледа, официално запознанство между родителите. В рамките на два месеца от сгледата се избира пръстен, което доколкото разбирам също включва известна церемония, но не е самият годеж. Годежът се обявява месец-два по-късно, а самата сватба е близо година след сгледата. И така, тази събота, на 26-ти ноември, се събрахме траур... ъм.. тъй де.. тържествено да приветстваме встъпването в брак на Петер и Ибтисам.

Естествено, моите приключения започват малко преди това. В петък. След като внимателно бях опаковал две бутилки "Траминер" Евксиноград (реколта 2010, от специалната номерирана резерва) в ръкавите на един дебел пуловер, че да не им се случи премеждие, също така нежно положих тъмносиния си костюм в куфара. Опаковах и себе си с шал и ръкавици, навлякох коженото си палто размер "Ватикан" (щото е горе-долу толкова голямо) и смело се отправих към гарата. На летището купих една бутилка кайсиев ликьор Bailoni, някаква много традиционна австрийска шльокавица, произведена в област Вахау, близо до абатство Мелк. Аз принципно хич не съм фен на австрийските ракии, щото им сипват допълнително захар, вкусът им е в следа и главата ми рецитира изчерпателни и подробни оплаквания в петостъпен ямб на следващия ден. Но пък това всички го хвалеха, а и знаех, че човекът, за когото е предназначено, оценява такива странни извратености и извратени странности. Полетът мина бързо и безметежно, в четене на книжка на новия ми Amazon Kindle (подарък от сестра ми).

Шведската транспортна ценова политика продължава да ме изумява. За несведущите, а и защото ме мързи да видя дали вече съм говорил по въпроса, международните полети кацат на летище Арланда. То е най-близкото до Стокхолм, само на 40 км на север. Другите две, Вестерос и Скавста, са на по сто километра съответно на запад и югозапад. На всеки 15 минути от Арланда до Стокхолм има влак, който струва 240 крони или има-няма 25 евро. В същото време, на всеки 20 минути от Арланда до Упсала, на 35 км на север, там където прекарах пет напрегнати години от живота си, има влак, който струва 140 крони. Също така на всеки 20 минути от Упсала до Стокхолм има влак, който струва 70 крони. И така: Упсала-Арланда: 35 км, 140 кр; Арланда-Стокхолм: 40 км, 240 кр; Упсала-Стокхолм: 70 км, 70 кр. Има нещо много гнило в Северна Дания, би изрекъл Хамлет.

Както и да е, стоварих се на чисто новичката централна гара Упсала. Най-после бяха завършили грандиозния строеж на новия туристически център, който се състои от голям подлез под коловозите и приклекнало кубично здание от полиран гранит и стъкло. В съответствие с шведските разбирания за авангарден дизайн, подлезът е павиран с големи квадратни нефугирани гранитни плочи с размер 40х40 см. В съответствие с тийнейджърските разбирания за авангарден дизайн, плочите са гъсто осеяни с разпльокани дъвки, придавайки на целия пейзаж откровено сипаничав вид. По една модерна статуя, бледо подобие на ескимоски инуксук, увенчава двата края на подлеза. На мен старата сграда пък повече си ми харесваше. С бодра крачка се отправих към двореца, последното си работно място, че да кажа здрасти на бившите шефове и колеги. Бързичко бях принуден да сваля шала и ръкавиците, че и да разкопчая палтото, щото то в тия жеги. Беше поне 10 градуса по-топло от Виена. После ми казаха, че било най-топлият ноември откакто някой изобщо е почнал да ги мери тия работи преди има-няма 200 години. За сметка на това духаше вятър и полите на палтото ми се вееха около мен като в нискобюджетен кавър на "Матрицата", привличайки втрещените погледи на всичкото шведско народ. Пък аз дори не носех кубинки и ушанка, какво толкова?! Добре че нямаше много хора по улиците, че можеше и масови безредици и паническо бягство да настанат.

С триста зора изкачих хълма, на който е построен двореца. Кой би си помислил, че да мъкнеш 11 кила куфар и 5 кила ръчна чанта по нанагорнище може да бъде толкова мъчна работа. Явно съм загубил тренинг. Пред вратата спрях за минутка да си поема дъх и да си вържа косата, задача допълнително усложнена от вихрещия се навсякъде вятър. Следващите два часа протекоха в пиене на кафе с Петер и Кристина, както и с Йонас, новия старши барман, обучаван лично от мен. Бяха забравили рецептата за любимия коктейл на Кристина, изобретен от самата нея, така че набързо им показах как се прави. Половин зелен лимон се намачква във водна чаша, която после се напълва с кубчета лед. Сипва се желаното количество ABSOLUT Pears, долива се догоре със сок от грейпфрут и се добавя една лъжичка сок от червени боровинки. Държа да отбележа, че пиенето на кафе не включваше кафе. За сметка на това се състоеше от бира от местната пивоварна Дворцовия извор (Slottkällan), която прави изключително хубави ейлове и пилзени. А аз как бях закопнял за хубаво ейлче, особено някой индийски блед ейл, такъв един горчив и силен, аууу, не забелязах как изпих единия, та трябваше да си отворя още един. После се продължи с дегустация на кайсиевия ликьор, който бях домъкнал, а накрая се извади тежката артилерия - дестилирано шампанско, 60% алкохолно съдържание. А аз бях на един самолетен сандвич цял ден. Ваканцията започваше страхотно. Между другото ликьорът беше много приятен. Продължаваше да мирише на евтин алкохол, но вкусът му беше чудесно балансиран и послевкусът на кайсия оставаше минути наред. Явно като се напънат, австрийците могат да правят не само клекавица...

Петер беше така добър да ме закара до биоцентъра, на въпиющото разстояние от няколкостотин метра от двореца. Естествено, не преди да ме натовари с една бутилка грапа и една ледено вино. В биоцентъра оставих куфара в офиса на Вахид, отколешно приятелче, и тръгнах на лов за познати. Не бяха много, но успях да изкарам няколко приятни часа в разговори и смях, при което вече бях зверски гладен. Замъкнах се до центъра в търсене на МАХ. Това е верига шведски закусвални за бързо хранене, където хамбургерите са нелоши, а към картофките предлагат най-страхотния сос от горещо люто топено сирене. Направо да си изядеш пръстите. Естествено си знаех, че няма да се наям и с най-големия хамбургер, за който 85 крони си бяха чисто разхищение, но си поръчах три чийзбургера и големи картофки за общата сума от 65 крони. Изяжте се от яд. Докато щастливо унищожавах сандвичите, омазвайки муцуната си (и в един момент дясната си обувка), Вахид дойде. Полекичка се запътихме към неговия апартамент, обсъждайки живота, Вселената и всичко.

Вахид беше поел с едри крачки по ясно очертания от мен път на просветен алкохолизъм. Имаше си шкаф с малцови уискита и се беше наточил на бармански комплект. Всичкото това много хубаво, но шкафът с малцови уискита се беше настанил посред стаята за гости, която на всичкото отгоре вече не беше стая за гости, а стая за покер. И нямаше легло. Което не беше особен проблем, щях да си легна на дивана като пич. Само дето Вахид, мамицата му иранска, твърдо беше решил да е гостоприемен и ми постла своето легло, а самият той си легна на дивана като пич. Щях да го удуша.

На другата сутрин станахме с първи петли, някъде към десет - десет и нещо. Чувствайки леки угризения, че съм изхвърлил домакина си от ложето му, реших да направя закуска. Скълцан на ситно лук запържен в олио, покрит с три яйца, нарязан на кубчета пикантен салам, българско краве сирене, сол, червен пипер и лют червен пипер се превърнаха в могъщ омлет, достатъчен да изкараме целия ден. Така де, три яйца за мен и три за Вахид. Той се опита да ми пробута някакви истории да направя само две яйца за него, ама му казах, че такива малки порции не мога да правя, така че да си затваря устата. После излязохме на зей пазар. Купихме опаковъчна хартия за сватбените дарове (икона на свети Петър от мен и бутилка Moët & Chandon от него). И по една коледна звезда.. тия лампите, не цветята. И си намерих обрезвачка за винени бутилки, много съм щастлив.

Излизайки в късния съботен следобед (към 14:30, малко преди залез слънце) и наслаждавайки се на последните коси лъчи, нищо не предвещаваше блатото дивотии, в което щяхме да се гмурнем след броени часове. Прибрахме се за лек обяд от шафранен ориз, задушено телешко със сушени лимони, поднесено с ripasso от Южна Италия (което, колкото и да ми разправят разбирачите, ми харесва повече от чистото chianti). Абе бая обяд си беше. С леко нараснали обиколки се отправихме да си връзваме вратовръзките.

Господин Мърфи намекна, че иска да дойде с нас на сватбата, още когато започнахме да издирваме адреса на мероприятието. Понеже в поканата такъв липсваше, а пишеше само православната църква в Норшборь, Стокхолмско, бяхме сериозно затруднени. Вахид намери местонахождението на своя си телефон, а аз успях да намеря нещо наподобяващо въпросната църква в Google Maps и вкарах най-близката улица в моя си телефон. И така, въоръжени не с една, ами с две навигационни системи, се натоварихме във возилото на Вахид. Audi 100, модел 91-ва година, ама най-големия модел с всички екстри, 2.8 литров шестцилиндров V-образен двигател. 0-100 км/ч за 10 секунди, в моите сакати ръце за 11.5... много време изгубих на първа, иначе можеше по-бързичко да ги кача. Смело се понесохме по магистралата, без страх отминавайки села и паланки. Шофирах аз, защото Вахид продължаваше да няма шведска книжка (не му признават персийската.. тъй де, иранската), пък вече веднъж го бяха спирали полицаи по въпроса и го беше страх. Карам си аз полека, бистрим пътната ярост и последиците от нея и изведнъж оп, вика той, тука дръж лявата лента. Викам ама сигурен ли си, моят казва да държа дясната. Той рече ми да, ето виж, тука така, и насам, и после оп, и стигаме. Разсъдих, че той все пак е намерил точния адрес, докато аз вкарах само някаква приблизителна улица, така че неговите данни трябва да са по-меродавни. Продължихме наляво.

Когато изчезна уличното осветление, леко се обезпокоих. Все пак реших, че минаваме напряко между две предградия и ще стигнем цивилизация. Само дето малко по-късно ни изчезна и асфалтът и минахме на черен път. Това вече сериозно ме разтревожи. Погледнах озадачено Вахид, минах на трета (тия шведоляци и черните им пътища нямат дупки, тяхната верица... от друга страна пък през зимата тия пътища са си като бетон, тъй че няма и как да проимат) и продължихме. Когато неговият телефон уверено заяви, че тъмният хамбар вдясно от пътя е нашето местонахождение не издържах, спрях колата, изпсувах сърдечно и отидох до близката къща да питам къде е църквата в Норшборь. Обясниха ми, че сме на 20 км на юг ог Норшборь. При положение, че идвахме от север. Мамицата му. Обясниха ми и как да стигнем бързичко по един още по-таен път, дето даже го няма на картите и тръгнахме да се връщаме. Вахид ругаеше като изтърван, ама успях да го усмиря.

Излязохме на асфалт, после и светлини видяхме и точно виждах купола и кръста в близката далечина, когато нещо се разсветка изотзад като коледна елха на стероиди. Поглеждам в огледалото - полицейска кола. Викам си сега пък какво стана. Не бях с превишена скорост, защото точно бях видял предупреждение за пътни камери и си бях намалил културно. Пък и едва ли са ме видяли как взимах завоите на неосветения път на две гуми, щото там нямаше кой да те напсува, камо ли полицейски коли. Спрях аз културничко, отворих вратата, щото джамът беше заял и изкарах акъла на полицайчето като го заговорих на чист литературен шведски. Поиска ми шофьорска книжка и да духам на дрегера. Тук е моментът да поясня, че понеже се бях издокарал в шит по поръчка костюм, не си бях взел огромния черен кожен портфейл, тежащ повече от цялото ми сако, а си бях мушнал в джоба кредитната карта, шофьорската книжка и малко пари в брой. И така, вадя шофьорската книжка, тази малка розова пластмасова картичка... и с ужас осъзнавам, че съм я оставил в портфейла, а вместо нея съм си взел личната карта. И те сега си [цензурира] [цензурата]. Обясних, че идваме от Упсала и отиваме на сватбата на един приятел и специално съм дошъл заради него от австрия и че съм следвал в Швеция и че в бързината съм си взел личната карта вместо досущ еднаквата шофьорска книжка и навигацията ни е завела на грешно място и закъсняваме и си е [цензурирало] [цензурата] и може ли да не ме арестуват. Пичът се хвана за главата. Духнах на дрегера, обедното вино отдавна беше обработено и пробата беше отрицателна. Взе ми той личната карта, отиде до патрулката на военен съвет с партньора. Върна ми я, пожела ми приятна сватба, напомни ми да не си забравям шофьорската книжка другия път и ни прати да си ходим. Е, не ни прати много далеч... всъщност деликатно и незабележимо ни ескортира оставащите два километра до църквата. Сладури.

Естествено бяхме закъснели като за световно, с 50 минути. Класирахме се за началото на церемонията и единствената утеха беше, че имаше по-окъснели и от нас. Както вече споменах, асирийците са православни християни. Съответно сватбената служба беше изключително странна. Звучеше все едно хаджи Халеф Омар е следвал две години богословие в София, колкото да научи интонацията на песнопенията, и после е взел няколко урока по свирня на цитра от близкия мюезин. Точно когато нещо зазвучеше като ахаа да го разбера и вкарваха по някой арабски вълнист напев. Звучеше много интересно. Докато шаферките не нададоха вой все едно ги колят. Като си отпуших ушите и бях в състояние да направя по-внимателни наблюдения, звучаха като племе бесни индианци, нападащи поселище на имигранти (разбирай бели) в три сутринта. Така и не разбрах какво точно се имаше предвид с това, но подозирам, че е било символичен израз на нежеланието им да пуснат момата да стане съпруга. За съжаление на богослужението нямаше субтитри и не разбрах точно какво са си казали, но пък беше хубавичко. Само дето някак... църковната им атмосфера не беше много църковна. Вътрешната архитектура беше тежко повлияна от протестантската църква, с дълги редове пейки, и иконите не бяха икони, а стенописи. Олтар имаше, но пък царски двери нямаше, за иконостас да не говорим. Шантаво едно такова. Май тях турците са ги гърчили още повече, та трябва съвсем щрихирано да си оформят храмовете.

Когато Петер и Ибтисам вече официално бяха съпруг и съпруга, всичко живо се изреди да се снима с тях, и аз тоже. Пешо беше щастлив като прасе в нова кочина, и беше ужасно трогнат, че съм дошъл. Показа ме като музеен експонат (те такова животно нема) на всичките си роднини с думите "Това е толкова невероятен приятел, че дойде специално заради мен, заради моята сватба, и то от Австрия. Сега, мамицата му, ще трябва и аз да ида на неговата". Отправихме се към празничната зала, от другата страна на вестибюла. Опитното ми келнерско око прецени, че са се събрали около 300 души. Аз и Вахид бяхме упътени към маса 33, което ни отведе в пълен кръг до последната маса в дъното. Масата беше сложена за 12 човека, което потвърждаваше преценката ми за броя на гостите. Оказа се, че сме на масата за съученици, колеги и приятели, където имаше четирима състуденти и двама съученици на Пешо, включително и нас. Всичко останало беше рода на единия или другия представител на новосформираното семейство. Ум да ти зайде.

Нима, четвъртият от южняшкия квартет в първи курс (Пешо, Карлос, Нима и аз), и човекът който ме светна къде да си направя дипломната работа, продължаваше да работи в охранителна фирма Securitas, но вече като глава на семейство, женен и с дете. А аз заминах от Швеция преди две години. Не си поплюват тия хора, ей. Компенсират отрицателния прираст на шведското население, че и отгоре. Черният абисинец, чието име бях забравил, продължаваше да работи като фармацевт. В следващия момент се запознах с една иракчанка, съученичка на Пешо от гимназията, на име Уиски. Не знам как се пише, ама баш така звучи. Та аз щастливо обявих как обичам да пия шотландско уиски, пък тя парира, че предпочита бърбън... и така като се заговорихме за пиене, щяхме да изпуснем вечерята. Добре че дойде един сервитьор с цял поднос мезета, че да си починем малко.

А мезетата бяха, леле како. Предимно ливанска кухня. Телешка пастърма, говежда пастърма, варено пилешко в млечен сос, пикантна лютеница с орехи, кисело мляко с копър, хумус, сурова говежда кайма с подправки (леле колко вкусно), салата от ситно накълцан магданоз и тук-там някой безмилостно осакатен домат, втора салата с домати, краставици, ужаснейшо много различни зеленини от рода на рукола, маруля, мента и други разни неща, невинно спотайващи се лозови сармички, както и две огромни купи семки. Ориенталци сме си все пак. Така брутално се напапахме с мезета, че почти не успяхме да обърнем внимание на основното, което беше задушено говеждо филе с безсолни картофи и варено броколи. Някой пак е гледал шведска телевизия. Всички на масата бяхме шофьори и се наливахме с водички и фантички. А пък пред нас срамежливо намигаха едно шише ABSOLUT, едно Chivas Regal и едно Yeni Rakı, сиреч "Нова ракия"... абе турска анасонлийка. Само Вахид се престраши да пие, ама аз му казах, че трябва да пие и за мен, пък аз пия много, тъй че да внимава да не припадне.

Междувременно целокупният асирийски народ се беше събрал да танцува. Танцуваха от тяхното си хоро, с изключително прости стъпки, но всички участници са плътно рамо до рамо и извършват едни такива движения с торса, че цялото нещо изгледа като снимачната площадка на "1001 нощ за възрастни". А какви стройни дългокраки девойчета имаше. И като се засилят от кръста, имах чувството, че ще се изсипят от роклите си. И то в синхрон. С Вахид се бяхме ококорили като улулици. На всичкото отгоре повечето рокли бяха с пайети. Принципно това аз го ненавиждам. Мразя блещукащи неща. Оказа се, че пайетите са точно на място в тоя танц. Представете си редица от стройни женски тела в прилепнали, които се движат в такт с вихрени движения, докато светлината преминава по тях. Пайетите не блещукаха спорадично и дразнещо, а преминаваха на вълни, все едно гледам слънцето през развълнуваната повърхност на иначе спокойно езеро. Направо... нямам думи.

И така, от дума на дума и от танц на танц, дойде време за тортата. Тортата беше огромна. Ама наистина колосална. Беше по-висока от младоженците... той не че Пешо е особено висок, ама все пак това е торта нали, не е жираф. Докато чакахме да ни сервират, някой разказа история за злощастната деветнайсететажна торта на въртяща се поставка на някаква друга сватба. Явно някой без да иска е превключил оборотите на поставката и цялото нещо се е изсипало на пода. За щастие тук такива ексцесии нямаше, въпреки че все още не мога да си обясня как младоженците успяха да я разрежат. Трябваше да подаря на Пешо самурайски меч, че да влезе в употреба. След още малко приказки и простотии видях, че е близо два часът, пък аз все пак трябваше да шофирам до Упсала, че и да хващам самолет на другия ден. Сбогувахме се с Пешо, който продължаваше да твърди, че е трогнат да ни види, успяхме да стигнем Упсала без произшествия, макар и с доста олекнал резервоар бензин. Вахид беше доволен, защото в понеделник щеше да продава колата за 400 евро (беше я взел за 700), понеже имало сума ти неща да се поправят по нея, и с пълен резервоар тя би струвала два пъти повече. С последно съзнателно усилие успях да си сложа костюма на закачалка и се трупнах да спя.

Следващият ден беше сив, мрачен и дъждовен. Защо небето умира да вали отгоре ми, когато реша да си тръгна отнякъде? Пусто обаяние балканско. Полетът беше безметежен и сравнително бърз. Излочих два доматени сока със сол и черен пипер за възстановяване на електролитите, хванах си влакчето за Виена (само 3.60 евро, без да пътувам до съседния окръг) и си се прибрах да готвя сьомга с много копър и босилек.

Фалшивият разкош или един биолог в Париж

2011-09-19T16:23:00.002+02:00

Преди петнайсет години, когато още учех в прогимназията, иначе казано основно училище, един мой съученик и много добър приятел се пресели със семейството си в Париж. Впоследствие имах постоянна задочна покана да им гостувам, но съгласно обратнопропорционалната теория за наличността на ресурсите, първо нямах пари, а после нямах време. През последната година и нещо обаче по-малкият му брат постоянно ме питаше кога ще им ида на гости. В един хубав момент на мен ми писна, купих си билет за самолета и казах да ме чакат в петък вечерта. Нахвърлях малко дрехи в чантата, проверих дали съм си взел зарядното за фотоапарата и се натоварих на ареоплана. Летях директно за летище Шарл де Гол, което е близичко до Париж, само на 45 минути с кола. Първоначалната ми идея на борец за независимост беше да се придвижа до града с влак, да се срещнем някъде и да ходим където ще ходим, а пък ако моят човек е зает, щях да се спасявам поединично.

Влади не даде и дума да се издума за подобна некоординирана дивотия и дойде да ме посрещне на летището със семейното возило. После се оказа, че си има и негово си, някакво фиатче почти на наша възраст, обаче имало хрема и трябвало да му се сменя радиатора. Живеят в скромно трийсететажно блокче от епохата на френския социализъм, и то почти на върха му. Ако се подаде човек през прозореца и се усуче по особено умел начин, може да види ъгълче от не особено отдалечената Айфелова кула. За нея обаче по-късно. Обяниха ми, че блоковете нарочно се строят тесни и високи, защото строителните компании са плащали данък само върху застроената площ, а не върху цялата жилищна площ на сградата. Иначе казано, да се поучим от Густав Айфел и да живеем в кула.

Посрещнаха ме много радушно и с интерес разпитваха за сестра ми и родителите ми. По някое време Влади обяви, че отиваме на соаре. Леле како, викам си, в какво се набутах, нямам подходящи дрехи. Все пак съм облечен за туръзъм, не за някакви засукани френски измишльотини. Оказа се, че соаре значело парти. Засилихме се към площад Пигал. Там вече няма или почти няма труженички, изместили се били към Булонския лес. Та точно до Мулен руж има някакъв клуб на име "Машината", в който щяло да има вечер на 80-те. Аз веднага си спомних с топло чувство за последната си вечер на 80-те в Швеция, когато бандата въодушевено свиреше парчета от Deep Purple, AC/DC, Guns'n'Roses и прочие благини. Викам си ура, попаднах на сродна душа и ще се сцепим от кеф. Даааа, ама не съвсем. Оказа се, че филмът не е шведски, а е съветски, а вечерта не е на 80-те, а на 90-те, и то на поп от 90-те. Пак добре, че не беше хисарският поп. Но бях доволно захранен със Spice Girls, 2 Unlimited, Scatman John, Celine Dion и прочие еднохитови неща, които злостно се изливаха от MTV навремето. Излишно е да казвам, че не бях никак въодушевен, но при щастливо подскачащата физиономия на Влади някакси сърце не ми даваше да го запсувам. Изпих един буркан кайпириня, дано поне не ми е толкова зорно. Не голям де, ама в това заведение коктейлите се правеха в 200 милилитрови бурканчета от сладко с винтова капачка. Много хитро, между другото. Не трябва да миеш шейкъра, бъркаш всичко в буркана, затваряш и тръскаш. По някое време диджеят намери стар прашасал диск на Nirvana и се сети и за моята бедна душа. Явно под диска е имало и още, защото прозвучаха Red Hot Chili Peppers и дори, чудо невидено, те такова животно нема, Rage Against the Machine. Сигурно защото клубът се казваше Machine, та може песента да е била част от инвентара.

Естествено не бяхме сами, Влади беше организирал някаква група приятели, които даже говореха английски. На мен си ми беше леко притеснено, че ще ми глаголят само на французки и ще трябва да ги ругая, че не могат един чужд език да научат. Имаше и такива моменти де, но бяха малко. Накрая, малко след четири сутринта, шест души се натъпкахме в миниатюрното VW Polo на бившата приятелка на Влади и бяхме доставени до къщите си.

Тук му е времето да отворя една скоба за уличното движение в Париж. Ужасно е! Сега разбирам защо водещите на Top Gear винаги се оплакват от Париж. Царува някаква философия на минималистичен контрол върху трафика. Първо, светофарите нямат жълто. Имат де, ама светва само когато трябва да предупреди за спиране, иначе от червено минават директно на зелено. Освен това на кръстовищата няма поставени знаци, обозначаващи предимството, и нощем на жълта мигаща правото е на десния. Много изнервящо, когато се движиш по празен булевард посред нощ и се чудиш кой ще ти изскочи отдясно. А пък аз винаги се возих отпред, така че евентуалното изскачане щеше да се случи право в мен. На всичкото отгоре няма разчертани ленти или ако има, никой не ги спазва, мигачът е изключително мръсна дума, а изчакването на опашката да тръгне е непознато явление. Ако бързаш - спасяваш се както можеш. Поради тая причина на повечето места заделените за автобуси или велосипедисти платна са ограничени с бетонен бордюр, а на места - с редиц живописно омачкани и чат-пат липсващи колци. Броните на всички коли са очукани от смели, но неразчетени опити за паралелно паркиране. Пешеходците са безсмъртни, а за велосипедистите да не говорим. Всеки пресича в момента, в който се отвори пролука в трафика, което беше малко прекалено дори за моята обръгнала на социализъм и инстинктивно неподчинение душа. За капак евклидовата геометрия май не е много на почит и перпендикулярните улици са кът. На повечето кръстовища се събират поне 5-6 улици и навигацията става доста сложна. На някои места тоя проблем е решен с кръгови движения, ама някакси по френски... предимство имат влизащите в кръга. От което се получава някаква центрофужна история, която не бих искал да виждам в час пик. Изправиха ми се косите. На всичкото отгоре ми развиваха теорията, че така шофьорите внимавали много повече и имало по-малко инциденти. Аз си викам бе кат' няма инциденти, защо всички брони са вдлъбнати, одрани и очукани. Ама аз съм прост чужденец, не говоря френски дори, та явно не разбирам.

На другия ден се излюпихме като в песента: с първи петли, някъде към десет - десет и нещо. Само дето кафе не пихме, а се втурнахме да туристясваме. Поради някакъв невероятен късмет посещението ми съвпадаше с европейския ден на отворените врати и входът в почти всички забележителности беше свободен. Прибрах се с повече от половината пари, които бях заделил за това пътуване, а от тях повечето отидоха за плюскане така или иначе. Парижкото метро е голямо, второто по посещаемост в света и прочие такива безполезни факти от Уикипедия. Цялото е облицовано в еднотипни правоъгълни бели лъскави плочки и малко прилича на зъболекарски кабинет. След кратко пътешествие се озовахме на спирка La Sorbonne, която беше близо до Сената. Влади беше изкопал някакъв пич на име Людовик, който трябваше да ни прекара покрай опашките в случай на нужда, щото бил познавал знам ли и аз кой. Не се получи съвсем така и трябваше да се примиря с щедри дози френски, ама какво да го правиш. В Сената видяхме как доволно си живеят френските депутати. Видяхме картина на Наполеон в императорски одежди, в цял ръст... не беше особено височка, ама я бяха закачили на видно място. Видяхме и много красива библиотека, с релефи на тавана. Ама при по-внимателно вглеждане се оказа, че релефите са нарисувани, а не резбовани. Явно не е имало пари за вътрешния дизайн. Влязохме и в пленарната зала, където на банките пишеше името на всеки депутат, да не би някой да се обърка и да седне при противника. Връчиха ни и информационно DVD за това що е то парламент и с какво се то яде. На френски, разбира се. Въобще при положение, че навсякъде се хвалят как са най-голямата туристическа дестинация, има доста малко места, където има информация на английски. Други езици пък изобщо няма. Чат-пат някой и друг надпис на испански, което спрямо френския си е сръбски за нас примерно.

Когато приключихме със сенатстването, се разходихме из градините Тюйлери. Показаха ми парници. То... много хубаво, ама аз съм виждал повече оранжерии отколкото Влади е виждал топло ядене, така че не бях особено впечатлен. Все пак снимах една-две орхидейки. Обичам орхидейки. Забутана някъде из Тюйлери е и Статуята на свободата. При това оригиналната. Оказва се, че тази голямата в Ню Йорк е само копие, и то май не първото. Истинската статуя е с човешки ръст в Тюйлери (беше й паднал пламъкът от факлата), а има и още една, по-голяма, на един от мостовете над Сена. Влади твърдеше, че болшинството парижани дори не подозират за съществуването на малката статуя и дори самият той бил разбрал, когато някакви испанци или друг някакъв етнос му дошли на гости. След този важен културно-исторически феномен се отправихме към Пантеона. Това е нещо като мавзолей на известните, с гробници на най-великите мъже и жени на Франция. Видяхме саркофазите на Пиер и Мария Кюри, както и на разни други ми ти там знаменитости. Най-забележителното нещо в Пантеона е махалото на Фуко. Не оригиналното де, някаква огромна туристическа версия, но все пак. За непосветение, махалото на Фуко доказва съществуването на кориолисовите сили, породени от въртенето на земята. Теорията гласи, че ако обект се движи по права линия по въртяща се повърхност, траекторията на преминаването му описва крива. С други думи, люлеещото се махало се отклонява с 11 градуса за час от първоначалното си направление. Самото махало представляваше позлатена сфера с големината на човешка глава, провесено от нишка от върха на купола, може би 70-80 метра над пода. Впечатляващо.

След Пантеона решихме, че сме гладни. Аз обявих, че искам да манджам френска манджа, че да не се опитат да ми пробутат някой сандвич или пък, недай Боже, дюнер. И така, отидохме на ресторантската улица и се впуснахме в търсене. Много интересно беше, всички ресторанти бяха подредени тематично. Тук един куп пицарии, там групичка суши барове, на трето място пък местни специалитети. На всичкото отгоре не може просто да идеш на ресторант ей така, когато ти скимне. Много от заведенията работеха между 11-14 и 17-20. И ние като отидохме в три следобед, на половината места ни заявиха, че не сервират. Ум да ти зайде. (По-късно се оказа, че дори и тези, които работят непрекъснато, сервират някои от по-завързаните блюда само по определено време. Мързели с мързелите.) Накрая намерихме едно място, където не бяха толкова претенциозни и седнахме. Влади и Людовик, за кратко Людо, за по-кратко Лю, си поръчаха панирани патладжанчета и печено патешко. Аз патладжан бюрек съм ял, пък и патици доволно много съм изпапал, така че си заръчах телешко с таен сос и плато от сирена. Влади ме изгледа втрещено, когато му обясних, че харесвам френското сирене точно защото мирише на мръсни чорапи. А като му казах, че с удоволствие хапвам охлюви, стриди и други живинки... тъй де, не живи, но все пак... та тогава той съвсем вдигна ръце от мен и заяви, че такваз смрад той не пипвал. Повече за мен, нали така. Беше невероятно вкусно. Че и засищащо. Теленцето беше мъничко, но го донесоха с горещи макарони с разтопен кашкавал, а за сиренето ми дадоха цяла кошничка хляб, която изпапках щастливо.

Подкрепени и доволни, продължихме с разходката. Минахме покрай Сорбоната, където беше фрашкано с народ и не ни се чакаше на опашка. То Сорбоната не било една определена сграда, ами цял куп институтченца и факултетченца. Май успях да снимам ректората, ама не съм много сигурен. Неусетно се придвижихме до Нотр Дам. Там опашката не само че беше километрична, ами и точно когато се наредихме, обявиха край на приема за деня. Все пак се снимах отпред и даже стъпих на "идеалния център", една метална плочка, от която едно време са тръгвали всички пътища извън Париж. Поверието гласи, че ако стъпиш на нея, ще се върнеш пак. Ще видим. Междувременно ни пробутаха някакви рекламни хартиени торби, на които пишеше, че ако идем на базара на брега на Сена, точно срещу Нотр Дам, ще ни ги напълнят с плодове безплатно. Само дето на пазара имаше повече хора дори от опашката пред катедралата и нещо не ни се чакаше. Обмислях дали да си взема бутилка арманяк, ама нещо се разколебах.

Минахме през някаква много специална сладоледаджийница, където си купихме френски сладолед. Въпреки моите опити да поръчвам на английски, които все пак биваха разбрани (донякъде) и получавах това, което исках (сравнително), хората упорито ми говореха на френски. Сигурно щото в момента приличам на Атос в муцуната. Минахме и покрай кметството и музея на Помпиду. Пред кметството опашката беше пак внушителна, а най-интересното нещо, което ми казаха за кмета е, че му викали "Амбриаж". Иначе казано, оня ляв педал. Явно левите убеждения на човечеца са не само политически. Доколкото ми обясниха, всеки президент на Франция възлага строежа на някой музей и като ритне менчето, музеят бива кръщаван на негово име. Музеят на Жак Ширак е готов, само го чакат да изпълни своя дял от уговорката. А музея на Помпиду е малко като изтърбушен. Всички възможни тръби, канали, кабели и прочие са от външната страна на сградата, пък вътре хората си четат на спокойствие в библиотеката. Отвън има и някакви много извратени фонтани, които са изляти в будещи боязън форми и се движат по странни траектории.

Следващата ни спирка беше Лувърът. Естествено, не влязохме в него, защото той е брутално огромен, ама просто колосален. Пък и след Ермитажа в Санкт Петербург и Музея по история на изкуството във Виена малко ми беше втръснало от музеи. Платна на Леонардо да Винчи вече съм гледал, ще мина и без Джокондата. Видяхме и стъклената пирамида, проект на някакъв див японец. Около нея бяха разположени стратегически каменни блокчета, така че да може човек да скокне отгоре им и да се снима все едно хваща пирамидата за върха или друга някоя подобна дивотия. Отминахме си.

От Лувъра се засилихме през Елисейските полета, още известни като Шанз-Елизе, и затопуркахме към площад Конкорд. Обелискът, докопан от Наполеон, е увенчан с остър позлатен връх, който бил сложен там, за да не може Ален Робер, френският човек-паяк, да се катери по него и да загрозява гледката. Франсъзка им работа. Или както би казал Обеликс: Тия лутецийци са луди. По някое време, както щастливо си шляпахме в посока Триумфалната арка, се отклонихме вляво, минахме покрай паметника на Шарл де Гол с големия нос и се затътрихме към нещо златно. Златното се оказа позлатения купол на палата на инвалидите. На път към него минахме през някакъв мост със златни пегаси. Влязохме в лют спор дали са от масивно злато или не. Влади твърдеше, че са част от златния резерв на Франция, при което аз изложих строен план за олекотяването на въпросния резерв с помощта на кран, водна струя под налягане и няколко тона гипс. На път към инвалидния дворец минахме покрай представителството на Air France, което се оказа и сградата на старото летище на Париж. Оказва се, че булевардът, по който се отива от тоя ми ти мост за към Инвалидите бил писта. Лудница.

Оттам се разделихме с Людовик, отидохме да се преоблечем, че беше захладняло и се юрнахме към някакъв рожден ден на някаква индийка в някакъв индийски ресторант. Храната беше нелоша, въпреки че агнето беше малко дъртичко и миризливичко. За сметка на това беше пригодена към деликатното френско небце и въобще не беше люта. Във френските ресторанти менюто е малко като в шведските. Две-три предястия, три-четири основни, някой и друг десерт. Като знам австрийските или пък българските менюта как се разпростират на цели страници, в двутомници и с бележки под линия ми е някакво много странно. Пих индийско уиски. Беше странно. Меко едно такова, и карамелесто на вкус. След като опапкахме съвсем-не-лютото виндалу, с болка в сърцето се разделих с 25 евро и се юрнахме към друг рожден ден, тоя път на французойка. Там като видях колко киш, пица и кекс има, напсувах Влади от все сърце. Апропо французойките. Ммм, уи уи, французойките. Доволно са хубавички. Само манията им да комбинират гъсти вежди, бледа кожа и ярко червило не мога да я разбера. Но пък има нещо особено похотливо в това съчетание, особено когато е придружено от любимите им шлифери и палтенца. Въобще малко девойчета ходят с якета, повечето се издокарват. Лошаво няма, мислим дека.

Когато пристигнахме, повечето гости бяха в състояние на тежко алкохолно опиянение или самоотвержено се стремяха към постигането му. Сипах си едно голямо уиски, поне да не съм капо. Запознах се с някакъв тип, който се нарече Жизел. Аз мое да съм прос, ама знам, че това е женско име и го питах дали е сигурен. Всъщност се казваше Гийон (абе Гьон), ама понеже го раздава малко обратен, та се правеше на интересен. Влади пак се беше разтанцувал на нещо гнусно. Гийон го нарече "абсолютен педал", което от неговата уста си беше истинско заклеймяване. Въпросното франсе се оказа страстен почитател на метъла във всичките му форми, с особено предпочитание към по-ревящите и брутални подстилове. Сетих се за текущото бивше гадже на едно мое бивше гадже. Доста си приличаха на външен вид. Та с него много въодушевено оплюхме текущата музика и взехме мерки да я сменим. Не беше с нещо много брутално де, малко рок и малко реге, колкото за настроение. По едно време ме поканиха на текпаф. Викам какво е това бе. Ми, казват, съкратено от текила паф. Което по никакъв начин не допринесе за моята образованост и бях принуден да попитам какво по дяволите е паф и за какво се бори. Ми, казват, така взимаш сол и лимон и пиеш текила на екс. Загрях. Изпихме по няколко чашки и тя текилата взе, че свърши. Което беше точно навреме, щото и франсъзите нещо окапаха. Сипах си още едно голямо уиски, поне да не съм капо. Естествено, прокарвах всичкото това с доволни количества вода, за да не ме боли кретениума на другия ден. Местната младеж беше искрено впечатлена от това мое поведение и ме обявиха за лигльо. Аз да питам ли кой се е събудил с глава, в която са натъпкани камбаните на Нотр Дам? Не бях аз. Влади беше изюркал брат си да дойде с прясно ремонтираното фиатче, че да ни откара до вкъщи. В три сутринта. Хлапето явно много обичаше да шофира. Или пък е вилнял някъде другаде, де да знам аз. Пътуването почна с лек фалстарт, защото точно се бяхме натоварили и Людо, или по-скоро алкохолът на Людо, реши че това повече не може да продължава и е крайно време да се разходи на чист въздух. Оповръща едно дръвче, аз опиках друго и прибрахме всички по живо, по здраво.

На другата сутрин станахме след 12. Добре де, на другия ден станахме след 12. Обадихме се на Людото, при което той ни напсува че го цепи главата и да не го занимаваме с глупости. Аз се ухилих злорадо, а Влади го изкомандва да е след половин час на Триумфалната арка. Арките в Париж всъщност са три и нарастват в числова редица от Лувъра към околовръстния път. Първата е мъничка и идеално се вписва под втората. Втората е самата Триумфална арка и идеално се вписва под третата. Третата пък е някаква административна сграда от хром и стъкло, извън границите на града (но вътре в агломерацията). Имаше слухове, че щели да строят и четвърта. Да са живи и здрави. Като стана дума за агломерации, самият Париж свършва до околовръстния път, Peripherique. Вътре в него са натъпкани два милиона души. Останалите десет милиона не са парижани, просто са им съседи. Ил дьо Франс. От Триумфалната арка започват 12 булеварда, които даже са отбелязани с триъгълни мотиви от червени павета. Абе като компас. Булевардите се вливат в най-кошмарното кръгово движение и бях истински впечатлен как никой не беше смлян. Като коментирах колко са широки булевардите и какво голямо отстояние има между сградите ми обясниха, че това е визията на архитекта Осман, който го проектирал така с цел революционерите да не могат лесно да ги барикадират. На втрещения ми въпрос дали наистина се казва Осман ми отговориха, ама да, разбира се. После видях, че името му се пишело Haussmann, пичът е роден в Елзас и съм убеден, че е от немски род. Така че - Хаусман, никакви турци.

След триумфалната арка отидохме да разгледаме операта. Подозрително приличаше на стокхолмската опера, само дето по-голяма, по-натруфена и с повече колони. Като обърнах внимание на този архитектурен феномен ми обясниха, че била проектирана от норвежки архитект. Аха! Вътре беше много приятно, въпреки че тълпите туристи бяха подплашили Фантома и не можахме да го открием никъде. Пък и ложите бяха заключени до една. Оттам се отправихме към главния офис на Сосиете женерал, една от най-старите банки, която него ден също отваряше врати за обществеността. Абсолютно безобразие, не стига че бяха забранили да се снима, ами и беседата беше само на френски. В резултат на няколко откъслечни превода разбрах, че балконите са били бета версия на камери, откъдето охранители са наблюдавали за подозрителна активност, мозайката е най-голямата в Европа, а пък вратата на трезора тежи 18 тона и напук на специалната изработка и великолепния дизайн... не работи. Или по-скоро работи, ама май се притесняват, че няма да могат да я отворят. Столовете пък били от някаква специална сплав, която се ползвала в оръжейната индустрия и били много тежки. Чак пък много. Казаха ни, че били нарочно позлатени, че да не ги претопят нацистите. Да са живи и здрави. Голямата зала на банката обаче е чудесна, с огромен стъклен купол, тъмно дърво и мраморни стени и колони. Споделиха ни обаче, че само колоните са мраморни, стените са боядисани с бяла боя и специални стрити растения, които карат цялото нещо да изглежда като мрамор с зелени жилки. Фейк! Фейк!

След толкова култура решихме да хапнем. Понеже бях споменал, че много обичам японска храна, седнахме в ресторант Хигума (ще рече мечка). На мен ми беше много веселко, защото в един от японските сериали, които гледам, има специална техника наречена мечешкото пускане или Хигума отоши. Поръчах си спагети с калмари и свинско, барабар с една бира, похвалиха ме за японското ми произношение и се отдадох на щастливо тъпкане. Калмарите бяха чудно крехки и млещих доволно. Само дето деликатното френско небце беше изключило употребата на уасаби и трябваше да се задоволя с шичими, тая сбирка от седем подправки дето уж трябва да е много люта... ама не беше. Ама пак беше много вкусно. След късния обяд пратихме Лудото да си ходи да спи, че още го болеше черепът и се отправихме към creme de la creme. Айфеловата кула.

Кулата е построена през 1889 година от Густав Айфел за световното изложение, бля бля дрън дрън. Самите парижани са били много негативно настроени спрямо кулата и са смятали, че загрозява града, та искали да я бутнат пет години след построяването й. Гусин Айфел прекарал общо взето целия си живот в това да увещава управниците да отпуснат още малко време за творението му, докато накрая не им втръснало от него и не й дали статут на постоянна парижка забележителност. Айфел не смеел да използва най-новите технологии за построяването й, а именно индустриална стомана, защото не били изпитани и не знаел дали пък кулата няма да се срути. Това означавало, че трябва да използва желязо, което е пет пъти по-тежко при същата здравина. От което пък следвало, че кулата трябвало да има много дълбок фундамент, че да не вземе да затъне или да последва злощастния пример на италианската си посестрима. За сметка на това пък дълбокият фундамент предвещавал голямо омокряне, защото мястото е точно до Сена, пък управителите не искали да му отпуснат друго. И така, изкопните работи се извършвали под огромен воден звънец, сиреч потопена под вода камбана, която задържала въздуха и работниците можели да копаят, после били натрупани камъни, върху които била издигната самата 10 000 тонна конструкция. Самият Густав Айфел имал апартаментче на върха на кулата. Страхотна гледка, ама как се е оправял с топлата вода. Ами ако му се е допиело кафе? Кофти.

Докато се ориентираме къде да се наредим, стълбището до втория етаж затвори. Застанахме на опашката за асансьори (до втория етаж), сурвакаха ни по 8 евро на човек и се отправихме нагоре. Докато чакахме асансьора, видяхме три големи купола на равнището на земята, два жълги и един червен. По едно време жълтите куполи започнаха да се надигат, а в същото време въжето на асансьора се задвижи. Светна ми, че това е хидравлична противотежест. Много забавно. Влади не искаше да ми повярва, ама проверихме в Уикипедия и съм прав. Йе. Асансьорите се помещават вътре в краката на кулата и се изкачват под ъгъл. Лудница. На втория етаж набързо се наредихме за билети за третия. Там вече изобщо няма стълби и изкачването е много метри право нагоре. Страшничко си е. Разделихме се с още пет евро (гадни капиталисти) и се озовахме в горната галерия. Каква гледка само. А като се стъмни, леле, думи нямам. Прекарахме сигурно четири часа горе, докато успеем да наснимаме всичко. Слънцето вече беше ниско, Сена беше в онова магическо синьозелено, което се вижда само следобед в не особено бистра вода. Наблюдавахме как постепенно се палят светлините, което още повече открояваше забележителностите. Опитах се да проследя къде и как сме ходили, бая хаотично излезе.

Когато вятърът съвсем се усили, а Влади вече беше посинял (беше само по тениска), решихме да се прибираме. Вечеряхме с цялото семейство, обсъждайки разни български литератури, а при разбора на разходката ни се установи, че сме забравили да посетим Монмартр. Решихме да го посетим след вечеря, така набързо. Фотоапаратът ми съвсем беше предал Богу дух, толкова беше изтощен, че не можеше дори да се включи. Разходихме се из живописните сокаци, магазините още работеха, пък вече наближаваше полунощ. Туризъм, бате.

След кратка дрямка изнудих Влади да ме закара до летището. Всъщност той настоя, ама аз да се направя на нагъл турист. Тържествено си обещахме да се видим скоро пак, независимо в коя столица, натоварих се на самолета и отидох на работа.

И така французите не са тази ксенофобна сган, която всички ги изкарват, нито пък жените са с космати подмишници, както гласи старият американски мит. Париж е един чудесен град, макар и част от великолепието да е постигната с ограничен бюджет и импровизации. Непременно трябва да се посети. По възможност с любим човек.

Smartphone със собствено мнение

2011-09-14T11:34:00.001+02:00

От близо година основната мелодия на звънене на текущия ми телефон, LG GM 750 (Layla), е Binary Sunset, композирана от Джон Уилямс като част от саундтрака на Междузвездни войни - Нова надежда (1977). Явно много му е харесала, защото наскоро я смених с Koitsu tada mon janee, композирана (май) от Cheru Watabe като част от саундтрака на сериала Prince of Tennis (2001 - 2005). Да, обаче (тън-дън-дън-ДЪН)... телефонът ми или не обича тенис, или е станал заклет фен на Дарт Вейдър и компания, защото след два дни самостоятелно и злоумишлено смени мелодията обратно на двойния залез. И така три пъти. И така, дами и господа, на Вашето внимание: новият toosmart-assholephone. Прави каквото си иска, когато си иска...

Смърт от манджа

2011-08-03T11:01:00.000+02:00

Вчера, докато с майка ми пиехме бира в Stadtpark Bräu, една летяща мравка кацна (или по-скоро) тупна на ръката ми. Както си я оглеждах захласнато, тя направи нов опит за летене и се стовари право в пържените ми картофки, и то на дъното на купичката. Докато си проправя път с ядене, тя вече беше предала Богу дух. Предполагам, че има и по-лоши начини да умреш от това да се стовариш в купа с ядене, голяма има-няма колкото Народния театър.

Созополски копнеж 2011 или как се зануляват акометри

2011-08-02T12:45:00.005+02:00

Ах, морето. Цели орди дарни и бездарни поети и словослагатели са му посветили купища думи. Поради туй няма да обяснявам колко е гот да ходиш на море и директно ще разкажа колко беше гот на нашето море.

Миналата година не успях да се класирам да се топна в соленото. Имах чираче в лабораторията през август, пък през септември приятелката ми не можеше да вземе отпуска... и така и не успяхме да отидем. Което за мен си е проблем, защото аз обожавам морето и ако не поема определена доза сол, пясък и водорасли годишно, ставам раздразнителен. Затова още в края на март пуснах мухата на съидиотите си от фен-клуба на Междузвездни войни да направим едно море заедно. След безброй телефонни разговори и мрънкане в скайп успях да навия седем човека и да запазя една къща в стария град в Созопол. Емануил създаде споделен Google документ и всички се редувахме да осираме страниците му. В крайна сметка се създаде следната компания:

Бойко "bobi-one" Казаков: завеждащ отдел Техническа поддръжка, той е човекът, който може да сглоби всичко от всичко. Може да бъде разпознат по папийонка на голо, канджи татуирана на лявата гръд и неутолим апетит към простотии. Носят се слухове, че учи в Техническия университет в София, но не го пускат на упражнения, защото последния път е сглобил метла от употребявани салфетки, която е хванала радио "Ереван".
Венцислав "Vruk" Граматски: завеждащ отдел Право на експедицията. Завършил Международни отношения в Софийския университет и луд фен на военната техника. За съжаление познанията му по смъртоносни бойни изкуства бяха обезсилени от контузения му пръст на крака. Не може да плува, освен ако не надуе бузи като дърт саксофонист.
Емил "Eager" Георгиев: завеждащ отдел Забавни програми. Работи в българския клон на Микромек, поради което не може да живее без лаптопа си. Винаги е насреща за изпиването на промишлени количества Fanta Echemik (бира), ябълков сок (уиски) и минерална вод(к)а. Шофьор. Предимно на Suzuki Vitara, напоследък и на танк.
Камен "Campos" Петров: завеждащ отдел General awesomeness. Инвестира в краткосрочни онлайн ценни книжа (играе покер) и се занимава да мониторва сървъри. Хвърля им по едно око между наддаванията, с други думи. Може да бъде разпознат по дългата плитка и татуировка на Шлема на Ауе между двете плешки. Ако спи, оставете го.
Доника Пеева: дългогодишната приятелка на Камен. Трябва да е невероятен човек, щом го търпи толкова време.
Емануил "ShadoWarrioR" Георгиев: завеждащ отдел Логистика. Ако имате нужда от пети за запой, четвърти за белот, трети за Швеция или втори за wingman, той е вашият човек. Шофьор, VW Passat от по-миналия век. Плува. Може да бъде разпознат по стоманените отблясъци на зъбните му шини.
Методи "Кобра" Иванов: завеждащ отдел Мрънкане. Жените го изслушват с жал, мъжете го игнорират. Твърди се, че работи в ГДБОП. Най-младият от компанията, с най-голямата уста. Може да бъде разпознат по несекващата досада, лъхаща от него.
Гриша "Sean Connery" Райков: завеждащ отдел Скептицизъм. Човекът, който не може да бъде взет за мезе. Нито за ракия. Обича риба до степен да не може да си я изяде. Може да бъде разпознат, ако бъде видян.
Сима: приятелката на Гришата
Лили: приятелка на Сима
Долуподписаният, завеждащ отдел Връзки с обществеността

Морето щеше да се случи от 25-ти до 30-ти юли, понеделник до събота. В неделя вечерта се събрахме да понапазаруваме малко. Не се изхвърлихме много, три шишета уиски, две ракия, една мента, една водка, няколко литра вино, един стек бира, ядки, вафли, лютеница и салам, както и голяям пакет тоалетна хартия. Камен и Доника бяха в Приморско и щяха да дойдат направо в Созопол, Методи беше в Албена и трябваше да го вземем от автогарата в Бургас, а Гришата, Сима и Лили щяха да дойдат на 26-ти. С други думи, за морето от София тръгвахме петима души. Имахме дълъг дебат дали да пътуваме с две или с три коли. Накрая се разбрахме да сме с три, за всеки случай. В крайна сметка такса Лукс винаги излиза по-евтино от такса Тъпотия. Уговорихме среща в 06:00 на OMV на Цариградско шосе и се разотидохме. Венци щеше да спи у нас, Емо щеше да вземе Боби, а Емануил, като пристигащ от съседния град, Люлин, щеше да дойде направо там.

На другия ден алармата звънна в пет. Теглих си един душ, изядох няколко маслини и две кюфтета и бях готов за подвизи. Натоварихме два сака, два чадъра, хладилна чанта, две волейболни топки и котлон. Аз си носех наргилето, а Емануил беше обещал да вземе джезве, че да варим кафе. В 06:01 бях на OMV и зареждах. В 06:15 дойде Емо, а малко след него се появи и Емануил. Напсувахме ги, че закъсняват, заредих хладилната чанта с бира и потеглихме. Бяхме се разбрали да се движим в пакет и се сработихме много добре. Аз водех с рендето, а пасатора и витарата се изпреварваха един друг периодически. От Пазарджик до Пловдив с Венци закусихме с неговите домашни соленки и една пръчка сушеница, прокарани с доволно подсолен айрян. Пътят беше сравнително празен, още беше прохладно, абе кеф ти е да караш. След Нова Загора едни ченгета решиха да сурвакат Емо за превишена скорост. Не знам колко беше превишена, щото аз карах с 60, видял скрития в дърветата знак, а те се движеха в пакет с мен, но каквото такова. Даде им 20 лева да се почерпят и продължихме.

По едно време спряхме на бензиностанция. Пасата и витарата бяха на газ и трябваше радовно да папкат. Аз можех да отида и да се върна на един резервоар и много-много не се притеснявах. Докато Емануил зареждаше, го видях че има много особено изражение на лицето. Като го питах какво му е, рече, че акометърът нещо му се покачва, ама още не е в кафявата зона. След бурен кикот, едвам поемайки си въздух, Венци го посъветва да занули, което предизвика нова порция смях. В крайна сметка никой не искаше да рискува с крайпътните тоалетни и оставихме зануляването за след като пристигнем.

Полека-лека стигнахме Бургас. Обадих се на Димо Кьосев, моя морски агент, и той ни инструктира откъде да го вземем, че да ни покаже къде точно ще се местонахождаваме. Минахме през гарата да вземем Методи, който седна при Емануил. Общо взето, той пое щафетата със смесени чувства. От една страна, беше му писнало да кара сам. От друга - Методи. Мда. След един фалстарт с грешен изход на кръговото, хванахме панорамния път за Созопол. След още един фалстарт с грешна отбивка, успяхме да намерим правилния изход влязохме в Созопол. Оставихме колите на платен паркинг, че да не стават грешки и се затътрихме към квартирата.

Въпросното обиталище се намираше на улица Теменуга 3 в стария Созопол, на 150 метра по права линия от морето и на пет минути пеша от плажа. Един цял етаж беше заделен за нас, който съдържаше четири стаи и три бани. В баните веднага се случи стабилно зануляване на акометрите, след което излязох да събера Камен, Доника и Емил, който междувременно се беше загубил. Камен и Доника си бяха в двойна стая, оставихме една тройна за Гришата и сие, а останалите шест идиота се разделихме в две съседни тройни стаи, където моментално се разхвърляхме по летни униформи - боксерки. Общо взето тези стаи бяха отворени през цялото време и всеки нахълтваше както намери за добре. Голям кеф. Всяка стая имаше по минихладилник, който бързо натъпкахме с бира. За съжаление нямаше камери и нямаше как да охлаждаме ледобатериите на хладилните чанти. Докато на висок глас изразявахме възмущението си (и се кикотехме на занулените акометри), някаква местна особа от съседната къща ни наруга, че много викаме. Права беше, но това не ни пречеше особено. Все пак "Летовници вдигат шум на морето" не е особено шокиращо заглавие и нямаше нужда да се притесняваме, че ще ни пишат по вестниците. Затътрихме се към плажа.

Имаше вълна и червен флаг, но морето беше чай. Моментално всички се изпонатопихме в него. Никой не излизаше зад шамандурата. Не че не беше плитко, но спасителите моментално надаваха вой. Предвидливо си бяхме купили гумена топка за водата, че волейболните бяха кожени и не давах да се мокрят. Нарекохме я Уилсън. Освен това имахме и фризби, Трон, и Waboba Ball, която отскача от водата. След има-няма два часа във водата с Уилсън, решихме че за първи ден ни стига и се запътихме към квартирата. Набързо нанесохме две-три дюни пясък и се пременихме за излизане. Седнахме в някакво заведение на главната пешеходна зона и напоръчахме ракии и морски дарове. Завършихме с разходка из града, след което се прибрахме да си облечем банските за нощно къпане. Загряхме с един лек спринт на плажа, който явно събуди достатъчно възхищение у съвокупляващата се на една вишка двойка, че си заслужихме поздрав "Кво стаа бе, маниаци?". Почипкахме се, поспринтирахме и пак се почипкахме. Решихме, че за първи ден наистина ни стига и пак се запътихме към квартирата. Това беше първият и единствен ден, когато всички си легнаха едновременно.

Вторник. Станах към седем, събуден от истеричното кискане на банда чайки. Тук е мястото да отбележа, че Боби питае особена любов към чайките и щом чу изкрещяването, отвори очи, скочи от леглото и възкликна "Чайкаа". Това окончателно довърши плановете на останалите да подремнат още малко. Докато се разправяха кой колко е каталясал, аз си нахлузих банските, взех си кърпата и отидох да поплувам. Идеята беше да вляза навътре да плувам в по-спокойно море, без да ми квичат спасителите на главата. Не се напъвах много, може би половин километърче със спокойно темпо и после се поразходих по крайбрежната алея. Намерих скалите, където бяхме скачали при предишното си посещение в Созопол, в далечната 2005-та. Само дето вълнението беше силничко и ги оставих за друг път. Върнах се в квартирата и заварих дружината готова за плаж. Взех си телефона и малко пари и се присъединих към тях.

Последва втора порция цамбуркане, волейбол с Уилсън и бодисърфинг. По някое време телефонът ми отчаяно започна да звъни. Оказа се една приятелка, чиято компания се е предполагало да им осигури легла в Созопол, но нещо са се офлянквали. Набързо ги настаних в нашата квартира, с което напълнихме и последните свободни легла. Когато слънцето напече мощно, се качихме за по един таратор и нещо за душата и се прибрахме в квартирата. Там Емо точно отваряше бутилката Jameson. Казах му да сипе и на мен, изкъпах се и седнахме да гледаме Penn & Teller's Bullshit. Посред бутилката (и епизода), другите обявиха, че отиват на следобеден плаж. Изгонихме ги да не ни развалят мохабета и продължихме да консумираме. Когато я докапчихме, решихме и ние да идем на плажа. Точно си взимах банските, когато навън започна да вали проливен дъжд. С Емо се спогледахме, при което аз отворих Bushmill's-а и продължихме. Допихме и него и аз нещо се поуморих. Видях, че е седем вечерта и е рано за сън и легнах колкото да ми починат очите пет минутки. Събудих се, когато Боби отвори вратата със шут, обяви, че е три и половина и си легна. Сметнах, че съм спал осем часа и се надигнах. Намерих Емо, който скучаеше, изгоних Венци да спи в нашата стая и продължихме лафчето. Междувременно Гришата, Сима и Лили бяха дошли, че и вечеряли, та отидох да ги видя преди да са си легнали. В крайна сметка с Гришата и Емо посрещнахме изгрева, а после отидох да вкарам една милинка, да взема новите попълнения от автогарата и да поплувам. Морето беше като тепсия. Само за нас, дето от 13 човека трима могат да плуват.

След плуването пихме по една бира в рок кафето, при което стана време за плаж. Отидох да раздигна народите и заварих Емо да спи, целия омазан във вар. Като попитах какво е станало ми обясниха, че е заспал на пластмасов градински стол, който се е счупил под него. Явно това не му беше повлияло на добрия сън и е трябвало трима души да го вдигнат. Пратих Гришата да спи, снимах компромат на Емо и отидохме на плаж. Взехме си водно колело. Най-забавното беше да успокоявям Венци, че нищо няма да му стане, ако скочи, и че медузите дето вижда са твърде надълбоко, че да го изядат. По едно време от съседно колело притеснено ни подвикнаха на английски дали медузите са опасни. Отвърнахме им, че сърби ужасно, ама не се умира... ако не си алергичен. Поскачахме малко, попръскахме се повече. По едно време се инсталирах на носа за морска сирена. Хем красях пейзажа, хем с потопен нос вървяхме по-бързо, хем бучах на случайните плувци да се разкарат от пътя. Идилия. За обяд тоя път ми се беше дояло шкембе. Боби пък искаше палачинки. В духа на разбирателството решихме да ядем и двете. В идеалния център на стария град правят чудни палачинки на сач. На всичкото отгоре собственичката на бърлогата живее в нашата квартира, на някой друг етаж, и ни позна по гласовете. Щастливо й безсрамно й направихме 20-ина лева оборот и питахме къде има ресторант на народни цени. Тя ни упъти към "При Гинчика", където било на самообслужване и готвели какви ли не манджи. Отидохме там, при което мен ме изтряска deja vu и си спомних, че аз там съм ял. Обедната ни диета беше течна: таратор, шкембе и минерална вода. Шкембето си беше наистина работническо-селско, с достатъчно мръвка за три софийски чорби. След като ме изгледаха втрещено как си сипвам пет лъжички лют пипер, съдържателите ме обявиха за невменяем и оттогава ме поздравяваха всеки ден.

Созополският централен плаж започваше лекинко да ни омръзва, така че следобеда отидохме с колите до къмпинг "Градина", между Созопол и Черноморец. Само дето как го намерихме, да си скъсаш главата. Обясниха ни да идем до Черноморец по новия път и оттам да свърнем в дясно. Как го направихме, ние си знаем, но в крайна сметка се озовахме на плажа на Черноморец и СПА хотел "Градина". След известно лутане с луноходите се локализирахме пред главния вход на къмпинга. О, радост, мрежа за волейбол, за истинска топка. Не че имахме нещо против Уилсън, ама беше много лекичък и трудно се играеше с него... а и друго си е да има мрежа. Установихме две неща. Първо, всички бяхме доволно сакати. Второ, постоянният южен вятър налагаше различни стратегии за сервиране в зависимост от полето. Подветреното позволяваше коварни параболични топки, падащи в задния край на полето, точно когато си мислиш, че ще излязат. Наветреното пък предоставяше възможността за леки хлъзгави топки минаващи точно над мрежата. От него беше и много по-лесно да се вземе победа. На тръгване минахме покрай заведение наречено "Сляпата скарида". Питаейки добри спомени от бургаската кръчма "Куцата медуза", се спрях да поразгледам менюто. Съдържателят веднага доприпка да ни пита дали разбираме българския текст и започна да хвали как тази година са отворили, как имат жива музика (китара, не коза с болен зъб) и как много ще се радват, ако ги посетим. Цените също бяха народни и предположих, че ще готвят вкусно, щом тепърва пробиват. Разбрахме се да дойдем на другия ден. Междувременно решихме да обединим "Куцата медуза" и "Сляпата скарида" под общата корпоративна шапка "Сакати морски твари" и да я допълним с "Глухия рапан" и "Смотания кракен".

Когато се върнахме, ни посрещна чудна гледка. Емо и Гришата бяха купили два лефера и разни други рибоци, които Боби надлежно беше изкормил и почистил. Също така имаше няколко тарелки татарски кюфтета, кебапчета и други благини, барабар с доволно количество тиквички и чушки. Надлежно се заех да пълня скарата с въглища и да стъквам огън. Сухи съчки от асмата, подредени на колибка, ни дадоха достатъчна тяга, че да разпалим въглените и без запалителна течност. Аз все още застъпвам мнението, че най-доброто разпалване се получава, когато дървата се залеят с 300 мл бензин и една клечка се хвърли от безопасно разстояние, например иззад Боби. Както и да е, стана хубава жар и се отдадох на печене. Венци светеше с бойно фенерче, Емануил принасяше и отнасяше мръвки, а разни елементи се въртяха наоколо, чопвайки по нещо топличко от скарата. Накрая всички се бяха наяли с месо, а рибата, която бях оставил за накрая, че да не осмърдявам скарата, се опече и така остана. С Венци и Емануил папнахме половин лефер колкото да го опитаме (не бях успял да го разваля) и всичко замина за хладилника... после замина за созополските котки, които сигурно още се оригват тежко. Междувременно беше станало към един и нещо през нощта и хазяйката през половин час идваше да ни бучи, че било станало късно и сме вдигали много шум. Ще вдигаме ми, на почивка сме. Който му е шумно, да си затвори прозореца.

На другия ден (четвъртък, ако ви вълнува) закусихме лекичко с по една половинметрова палачинка и отново се отдадохме на морски игри. Решихме да си вземем банан. Такъв де, надуваем. Поради липса на комуникации бяхме само пет човека, което беше и минималният брой бананясващи, изисквани от хората. После още няколко мрънкаха, че са искали с нас, ама не са дошли поради разни причини. Венци беше решил, че няма спасителни жилетки, пък Емо беше в квартирата, а моите хора от предния ден се успаха. Камен седеше най-отпред, аз бях зад него. Следваше Доника и после Емануил, двамата плувци, че да я пазим. Боби седеше най-отзад, за баласт. Пътуването беше меко казано интересно. Първо, всеки път когато шофьорът на лодка се обърнеше да види дали сме живи, виждаше екстатичната физиономия на Камен и даваше още газ. Аз се кефех като идиот, спускайки предългите си крака във водата да пръскам останалите, при което съпротивлението ми ги подвиваше и едва не забивах нос в гърба на Камен. Боби ме обяви за абсолютен ненормалник, което от неговата уста е истинско признание. Доника се беше потресла от страх до такава степен, че искаше да се пусне и да падне. Реших проблема, като се хванах за дръжката с мъртва хватка на лявата ръка, а дясната омотах около кръста й (раците имат двойни стави). По някое време в главата ми се пръкна текста на Whiskey in the Jar, която веднага подехме с цяло гърло, за удивление на туристите безметежно шляпащи с водни колелета.

Когато стигнахме близо до брега, осъзнахме, че никой не е казал на моторницата да не ни обръща, както бяхме помолили. При което той ни обърна. Доника се паникьоса и я извадихме в моторницата, при което после й дадоха да покара. Аз пък, не можейки да търпя спасителна жилетка на себе си, я метнах в лодката и заплувах кротко към брега. На брега Доника гордо показваше каква голяма синина коляното на Емануил е оставило върху задника й, при което Камен негодуваше, че никой не иска да гледа неговия задник. След поредната порция таратор и шкембе отново се отправихме към "Градина". Този път се бяха навъдили някакви волейболисти, които веднага щом ни видяха, бяха обзети от неистово желание да ни смелят. Смляха ни. Това не беше толкова дразнещо, колкото постоянните им подвиквания колко сме зле. Не е като да не си знаехме колко сме зле, като не им е гот, да не играят с нас. Бяхме си направили резервация за 20:30 в "Сляпата скарида". На мен обаче ми хрумна, че няма да е зле да идем да вземем Доника, която реанимираше в квартирата. Реших, че не ми се оставя колата на паркинга, че да ходим до квартирата, че да вземем Доника и после обратно. Общо взето имах идея как са разположени сокаците и реших да идем с колата. Голяма грешка! В осем и половина в Созопол е пълно с овце (туристи), които безцелно се шляят по улиците, чакайки да ги осени вдъхновение къде им се ходи довечера. И не става дума за пешеходните зони, ами и крайбрежната улица, по която минава целият трафик към Стария град. Обиколих Созопол на първа. На всичкото отгоре по едно време се нахаках зад някакво френско опелче, което умираше от страх да не му падне черница на покрива или нещо подобно и удряше спирачки на всеки три метра. Накрая се самоизтика в една уличка и ме изчака да премина, което ми позволи да превключа на втора и да развия невероятните 10 км/ч. В крайна сметка стигнахме до "Скаридата".

Останалите вече си поръчваха второ ядене и за да наваксам, набързо си поисках една салата и едни скариди и едни калмари и едни топени сиренца. При което Методи неблагоразумно започна да коментира какво и колко ям, възбуждайки у мен необясними мераци да го набода на кол. Живата музика беше чудесна, китаристът се разхождаше между латиното, класическия рок и хубавите нашенски балади, сервитьорките припкаха като лястовички, а храната беше вкусна и идваше бързо. Горещо го препоръчвам и много се надявам догодина пак да е на ниво. На тръгване собственикът ми даде контакт. Кирил Сляпата скарида.

Занесохме се до квартирата, при което се получи лек спор. Междувременно Венци занули акометъра и обяви, че е стоварил близо шест хектофекала. Мерната единица беше родена. На никого не му се спеше, но всеки имаше различна идея за това къде и какво да се прави. В крайна сметка едни останаха да гледат глупости на лаптопа на Емо, други отидоха на дискотека, а с Венци и Емануил отидохме на края на полуострова. Идеята ми беше да погледаме морето, но се оказа, че с изключение на фара на остров Свети Йоан няма никаква светлина и можем само да го слушаме. За сметка на това на небето имаше толкоз повече ярки звезди. Имаше дори и падащи звезди, и то доста честичко. При това падаха с хубав азимут и пламтяха по цяла секунда. Направихме си и снимки на фона на нощен Созопол, оплюхме дискотекоходещите (при което съм убеден, че и те са сторили същото) и си тръгнахме, чак когато взехме да се прозяваме повече от шест пъти в минута. На вратата се засякохме с прибиращите се танцьори, при което Методи многословно се жалваше как се е пречукал на едни стълби и си е ударил пищяла. Така и не видях точно какво си е ударил, щото нищо му нямаше, ама айде. Юнак без рана... нъл тъй.

След поредното ставане в зори, с Емануил отидохме на скалите. Най-после! Морето беше плоско като бюст на анорексичка, водата кристална, а на скалите нямаше никого. Поскачахме, пошляпахме и изпростяхме правилно, като си тръгнахме чак след като надойдоха още хора и взеха да ни развалят рахатлъка. Отидохме да изритаме народите за палачинки и плаж. Този път опитахме палачинка с домашно сладко от зелени смокини. Божествено. Бяхме си взели и диня, която заклах с миниатюрното си джобно ножче и отворих с пръсти, както едно време в първи курс. Омазахме се до ушите. Вследствие на разпадането на дисциплината и огромното ми нежелание да буча за това, че слънцето пече брутално, изкарахме почти целия ден на плажа, като в пет просто се качихме по колите и пак отидохме на "Градина". Междувременно Гергана "AIKIDO" Манолова, психиатърът на групата, беше дошла за един ден от Бургас да ни види, та я подбрахме и нея. Този път не ми се играеше волейбол и след доволно плуване най-после осъществих това, за което си мечтаех вече втора година. Отидох на бара, поръчах си едно голямо мохито, седнах на шезлонга и почнах да зяпам морето. Така излъчвах спокойствие, че дори хората дето дойдоха да ме тормозят, млъкнаха и седнаха да гледаме заедно. All glory to the hypnomojito!

Лека полека стана време за поредната сляпа скарида. Отново се сцепихме от ядене на народни цени, въпреки че цацата беше малко мазничка. За сметка на това байганетите с кашкавал бяха просто божествени. Нашият познат китарист отново ни пя на ушенце, а собственикът настойчиво ни канеше да дойдем пак и догодина. Снимахме се с капитанската шапка на Боби, пяхме песни с цяло гърло, въобще купон. Предвидливо бях седнал по-далечко от Методи, че да не ми разваля апетита. Гергана обаче беше изложена пряко на неговата Aura taedius, поради което заспа в леглото на Венци веднага щом влязохме в квартирата... въпреки опитите на Емануил да я вкара в неговото си. По някое време Емо изтъкна, че ни е последна вечер, а има едно шише Grant's. Бързичко решихме и тоз проблем, след което запалихме наргилето, че поне веднъж да има полза и от него. Този път беше ред на хазяина да дойде и да се оплаква, че вдигаме много шум. Тия хора на морето много закостенели значи, пет дни не могат да разберат, че ние вдигаме шум. Всеки път се изненадваха. Измислихме и определение на мерните единици на акометрите. При положение, че шест хектофекала са мощно и облекчително сране, предложих един фекал да се равнява на количеството екскремент, получено след изяждането на една цаца. Беше прието с оглушителен смях и наздравици, както и мърморещо ехо откъм съседите.

Човек дори и добре да се къпе, свършва парите. Всъщност май особено тогава. Беше дошла съботата, последният ни ден. Нямаше да имаме време за плаж. Ще рече, отидохме особено рано на плаж, поплувахме, събрахме си багажите и отидохме... в "Сляпата скарида". Пътьом измислихме име на експедицията: Созополски копнеж 2011, надлежно написано на капака на всяка от трите коли, придружено от два отпечатъка от длани и един от задник. Отпечатъците естествено не съвпадаха и беше задача за следовател да определи кой къде се е търкал. Понеже колите бяха доволно прашни от пътя за "Градина", не можахме да се сдържим да напишем и други неща. Така аз се сдобих с рисунка на хуйчец (мерси, Венци), пасатора на Емануил беше увенчан с "Измий ме", а витарата на Емо - с "Искам у дома в Япония". След последно чипкане и таратор и чипкане, успяхме да се организираме да си ходим. Доника и Венци бяха при мен, Камен оставаше в Бургас да гледа някакъв мач, Методи беше при Емануил (още ми е съвестно), и Боби си беше при Емо. Гришата, Сима и Лили заминаха с тяхната кола за Слънчев бряг, където щяха да останат още един ден, а Валентина и Иван (последната ни придобивка) останаха в Созопол.

Оставихме Гергана у тях и Камен на новата поща в Бургас, заредихме се на OMV и потеглихме. На Сливен объркахме отбивката за магистралата и хванахме Подбалканския път, който беше подозрително празен. На Гурково завихме наляво, за Нова Загора, и попаднахме на най-красивата обиколка, която сме правили. Нископланински път, без много завои, празен, с чудесни изгледи към язовир Жребчево от северната страна и към цялата Горнотракийска низина от южната. Всички бяха изключително доволни. Качихме се на магистралата на Стара Загора с идеята да спрем да починем на първата бензиностанция. Кой от карането, кой от събеседника си... Първата бензиностанция се оказа Лукойл преди Пловдив. Егати. Там се разбрахме с парите за горивото, установихме, че половината от хората нямат финанси да направим едно бързо плюскане в ресторант "Истамбул", на тайната отбивка до Пазарджик, така че продължихме за София. Аз си напалих всички възможни фарове за мъгла и водех като коледно дръвче. На Office 1 Superstore си взехме довиждане, изпростяхме за последно, пожелахме си множество хектофекали и се разделихме. Предадох Венци на баща му и Доника на майка й и се отправих към собственото си ложе.

Само един човек липсваше, че да е преживяването наистина съвършено. И не правихме пясъчен замък. Но като изключим това:

Бест.

Море.

Евър.

Великото изселение на народите

2011-08-01T13:19:00.000+02:00

Земята ме обича. Река ли да си тръгна от някоя страна, тя ще направи всичко възможно, за да не ме пусне. Когато бяхме на екскурзия в Русия, през последния ден валеше проливен дъжд, сякаш небето ронеше сълзи от раздялата ни. Швеция се оказа малко по-коварна.

В средата на 2009 приключих с магистратурата си в Упсалския университет в Швеция. Много приятно място за учене, но ужасно скучно, скъпо и студено за живеене. На всичкото отгоре беше разгарът на финансовата криза и нито един от интересните ми професори нямаше пари да ми спонсорира докторантурата. Това много не ме притесняваше, понеже така или иначе исках да видя някоя друга страна, предимно някоя, чийто език разбирам. И понеже англичаните най-нагло искаха да си плащам за научните открития, пък не искам да ходя в Щатите, оставаше немският. Уви, дори немските, австрийските и швейцарските професори бяха непреклонни в безпаричието си. От само себе си се разбира, че не бях в особено цветущо настроение. Бях решил да се прибера в родината и оттам да измисля какво да правя.

Тъй като това щеше да е пътуването, което да сложи край на моето пребиваване в Швеция, бях взел съответните мерки. Купих кола (всъщност три, ама едната не с мои пари), привиках баща си за двуседмично посещение с подлата умисъл да злоупотребя с него в качеството му на втори шофьор, планирах маршрут и запазих места за спане тук и там. Планирахме да тръгнем една събота сутрин, да вземем ферибота от Трелеборь и да спим в Рощок. На сутринта щяхме да продължим за Прага и след нощувка в Чехия да спим някъде в Южна Унгария. Иначе казано, щяхме да стигнем България във вторник вечерта.

Да, обаче. В четвъртък, два дни преди да трябва да тръгнем, получих писмо от един австрийски професор, с което ме канеше на интервю във Виена, на негови разноски. Когато спрях да правя задни салта от радост, му написах да ме чака в понеделник следобед. Той сащисано отговори, че не е нужно да бързам толкова и след един месец щяло да има по-евтини полети. Аз му рекох, да не се тревожи, ще си дойда на мои разноски с автомобил и даже вече съм си запазил хостел във Виена. Така си беше… мойта мишка щрака бърже. Развъртях телефони и набързо организирах прощално-празнично барбекю за другата вечер. Багажът беше стегнат и натоварен в колата, резервоарът пълен с дизел и само трябваше да се метнем в колата и да отпрашим на юг. Естествено, без да натискаме много газта, понеже защото трябваше да се сменя ангренажният ремък и не искахме да останем някъде на пътя.

Прогнозата за времето беше типична за Швеция – слънчево с превалявания. Решихме да направим предстартова проверка на системите. Светлини – работят, клаксон – работи, радио – работи, чистачки – не работят. И таз хубава. Занесохме се до сервиза на Рено в Упсала… заявиха ми, че ми е изгорял моторът и ще могат да ми поръчат нов за след две седмици. Обясних им, че няма как да е изгорял моторът, защото той си цъка, просто не може да предаде въртящ момент на рамената на чистачките. Освен това аз два дни нямах, те две седмици. Отворихме дебелите книги и с помощта на един чук, дървено блокче, малко грес, много пот и вдъхновени псувни, както и незаменимата помощ на Пешо Сириеца, успяхме да раздвижим чистачките. Отдадохме се на мръвкопечене, кюфтеядене, кротко биропиене и социално наргилепушене.

В събота сутринта, някъде около три и нещо, сиреч посред бял ден, се натоварихме на колата. Няколко думи за транспорта. Рено Меган сценик, модел 1998, 1.9 л. турбодизел, на скромните 285 000 километра. Мърка като коте и върви като изтребител. Пътуването си беше направо скучничко, с дъъъълги прави празни магистрали и тук-там по някое езеро. След Стокхолм ни пра проливен дъжд, което не попречи на един екип по пътна поддръжка да полага асфалт. Признавам, нямам необходимите технически познания да знам как се държи горещият асфалт при директно охлаждане с дъждовна вода, но все си мисля, че тази им постъпка не беше разумна. Както и да е, явно профсъюзът си е постлал да полагат асфалт и догодина. Спряхме да пием кафе... така де, баща ми да пие кафе, аз да ям... до Йоншьопинг, на южния ъгъл на езерото Ветерн. Общо взето на средата на шведската част от пътя. Започваше да става жегаво. Противно на очакванията за полярни студове, шведското лято може и да качи 30+ градуса в някой слънчев четвъртък, докарвайки топлинни удари на местните баби.

Седемстотин километра, две задръствания и седем часа по-късно наближавахме Трелеборь. Всъщност името на градчето е Trelleborg, но в шведския звукосъчетанието rg се чете рь. Оттам фериботната компания TT-Line прави ежедневни фериботни курсове до Росток и до Травемюнде, и двете в Германия. Корабите им са "скромни" седемпалубници (сравнени с единайсетпалубните парти кораби на Viking Line в Балтийско море), носещи звучните имена Том Сойер, Хъкълбери Фин, Робин Худ и прочие. Ние щяхме да пътуваме с Хъкълбери Фин. Искаха ни на пристанището най-късно 70 минути преди отплаването, или в 14:20. Ние бяхме там в един. Първи. Няколко минути по-късно зад нас се настани един огромен оранжев Dodge Ram, чийто собственик извади радиоуправляем самолет и го засили наоколо за искрено наше удоволствие. Естествено, достоверната ми аура пак сработи и за 15 минути ми беше разказал историята на живота си... как все аз налитам на такива типове. Както и да е, корабът пристигна, натоварихме колата без инциденти и се отдадохме на спокойно шестчасово плаване. Когато излязохме в международни води, забърсах някакви сладории от безмитния магазин и се опънах на един стол да вкарам един час дрямка. Корабът акостира по план в 21:00 и половин час по-късно вече бяхме на немска земя.

GPS-ът услужливо ни упъти до хостела, където съдържателката още по-услужливо ни упъти към най-близкия магазин за хранителни стоки. Нахълтахме в него десет минути преди да затвори, овършахме саламените щандове в стил марокански скакалец опитва нов ечемик и се върнахме в хостела. Изкъпахме се, вечеряхме множество салами, а пък едни датчани ни почерпиха ментова водка... или беше лакрицова. Не помня вече, но беше... неописуема. Стаята ни беше прясно построена, толкова нова, че дограмите още бяха със защитните лепенки, а по стълбите се разхождаха чували цимент и купчини тухли.

Понеже този път не гонехме алтернативни транспорти, спахме чак до шест часа сутринта. Заредихме с гориво и се понесохме към Берлин. Северна Германия беше нагъсто залесена... с ветроелектроцентрали. Не че в Швеция нямаше тук-там, ама немците бяха наболи стотици. В Берлин имахме среща с Албена. Отидохме до посолството да гласуваме за *цензурирано* в парламентарните избори и продължихме (без нея) към Дрезден. Немско-чешката граница беше интересно изживяване. На трилентовия аутобан имаше табела "Добре дошли в Чехия" и валидните ограничения на скоростта. Никога не бях нахлувал в някоя страна със 100 км/ч. В Чехия географията и сателитната навигация малко не се разбраха, но в крайна сметка успяхме да хванем пътя за Прага. Намерихме и тамошния хостел, който упорито не приемаше нито евро, нито дебитни карти. За сметка на това пък беше неделя и нямаше отворени банки. Успяхме да открием банкомат, изтеглих малко пари без да бъда прекомерно сурвакан и се отдадохме на туризъм.

Имам много интересни наблюдения над валутната политика на чехите и унгарците. Когато на морето продаваш евро, повечето обменни бюра правят марж от не повече от 2-3 процента от курса на БНБ. За сметка на това милите ни братя славяни пишат едни цифри, от които може да ти се изправи косата. Десет, та дори и двадесет процента разлика от официалния курс явно са нещо напълно нормално. Аз обаче, бидейки а/ стиснат, б/ с елементарни познания по математика и в/ притежател на дебитна карта, набързо реших проблема. Отидохме на Старе место, централния площад, където набързичко разгледахме готината кула с часовника и седнахме да похапнем. Поръчах си нещо, наречено "Добър баща". Не че моят е лош, ама не мога да го ям. Манджата се състоеше от резен свинско филе, анорексично печено патешко бутче, телешка наденичка и бяло и червено кисело зеле. Прокарах го с една голяма бира и се почувствах човек. Легнахме си раничко, че на следващия ден ме чакаше интервю.

След поредното ставане в ранни зори хванахме магистралата за Брно. Леле, ужас. Пътят е строен по хитлерово време и се състои от напаснати бетонни плочи. Сътрудничеството на няколко десетилетия атмосферни условия и усилен трафик е довело до измятането на ръбовете на плочите. С други думи, магистралата представлява 200 км разтропващи карантиите вълни. На средата ни писна, отклонихме вдясно и хванахме директен междуградски път, който водеше право към Австрия. Можеше да минава през населени места, но поне беше гладък, а и нямаше да ни се наложи да платим словашката винетка. На чешко-австрийската граница ни наваля един здрав дъжд, колкото да умие колата, и ние с бодра песен (разбирай Черно фередже) продължихме накъмто Виената.

Пристигнахме в хостела. Иха. Старовремска сграда с четириметрови тавани и газов проточен бойлер. И огромна вана с формата на мидена черупка. Много любопитно. Изкъпах се, избръснах се и се премених в официален черен костюм с кървавочервена вратовръзка. Бях свеж, агресивен и отивах на интервю. След като успях да пукна от жега в метрото, се занесохме до бъдещото ми работно място. Професор Бахмайр, кандидат за длъжността мой шеф, ме посрещна по маратонки, летен панталон и риза с къс ръкав. Ухили се и ми заяви да не правя грешката да смятам Виена за немски град. Тя, вика, е просто един немскоговорящ славянски град, където едва една трета от имената в телефонния указател звучат по австрийскому. Отидохме в една пицария, където се запознах с групата му. Хапнахме пици и си побъбрихме, при което малко се сдърпахме кой да плати сметката. Той ми обясняваше, че не може подчинените му да му плащат яденето, при което аз изтъкнах че все още не съм му подчинен... и се споразумяхме да си я разделим. После наминахме през лабораторията, разгледах помещенията и си поговорихме за неговите проекти в офиса му. Общо взето бях решил да приема мястото, ама все пак му казах, че искам да преспя по въпроса. Имидж имам да пазя все пак. Пожелахме си хубаво лято и се сбогувахме. Имах и още едно интервю същия ден във Виена, ама типът въобще не ми хареса и само дето ме наваля дъждът. Тоя дъжд все с нас си го носехме, трябваше да погледна някой дали не е завързал някой облак на теглича на колата. Докато се приберем обратно до хостела, вече беше късно. Похапнахме каквото си носехме, поразходихме се малко и легнахме да спим.

На другия ден потеглихме за Унгария. Тяхната винетка не се лепи на стъклото, а е просто касова бележка, която трябва да пазиш. На австро-унгарската граница баща ми си взе кафе, докато аз набивах някакъв сандвич. Бавно и лекичко потеглях към Будапеща, когато той изврещя "Спри!". Заковах спирачките и в следващия момент цялото ми предно стъкло стана в кафе. Забравил си го на покрива човечецът. Наругах го не защото е оставил кафето, а защото ако ми беше казал спокойно, че е там, щях да спра плавно и да си го вземе. Както и да е. Обърсахме стъклата и фаровете и продължихме. В Будапеща не влизахме, а продължихме по южната магистрала в посока Сърбия.

Имахме идея да спим в Сегет, на унгро-сръбската граница и после да прекосим Сърбия свежи. Само дето вече и на двамата ни беше писнало от път и решихме, че ще можем да вземем хилядата километра от Виена до София в рамките на един ден. И се почна едно моткане. Първо, на влизане в Сърбия чакаш да те проверят за контрабанда. После, сърбите карат като изоглавени и даже един галфон щеше да ме изплиска в Нишава по едно време. Освен това магистралата минава през сърцето на Белград и всеки се включва в нея както си иска, та три светофара ги минавахме половин час... и още толкова да изчакаме някакъв футболен отбор да се разкара от града. (Година и половина по-късно минавах този маршрут в три следобед, вместо в пет, и профучахме през целия град за има-няма 10 минути барабар с пиш-паузата). На всичкото отгоре сърбите не вземат да направят винетка като нормалните хора, а събират пари на няколко пропускателни пункта. Общо ми се събират 15 евро на преминаване! При положение, че в Австрия плащам 7.50 евро за 10 дни, в Унгария 7 евро за 4 дни, а разликата в пътищата е огромна. Безобразие. И за капак киснахме още час на българската граница. Добре поне, че пътят към София е хубав и широк, че ми беше писнало.

Към полунощ се добрахме до вкъщи някакси, единодушно оставихме разтоварването за другия ден, гушнах си девойчето и заспах.

************

Един месец по-късно повтарях същото упражнение, но този път с моя голф и с майка ми като втори шофьор. Отлетяхме до Швеция да си досъбера последните багажи и да си взема и колата. Все пак когато тръгвах от Упсала още не знаех дали няма да се наложи да остана още и не си бях освободил стаята. С нея направихме сходен преход като с реното, но с някои специфични особености. Първо, в Росток имаше регата и поради това не можехме да вземем самостоятелна стая, а трябваше да делим с някакви девойки, че и на повишени цени. Гадни конюнктурници. Освен това нещо ми беше щукнало и бях решил, че можем да стигнем Будапеща за един ден (1100 км) и после да караме по-малко до София. Само дето докато стигнем така се скапахме, че решихме да останем един цял ден в Будапеща. То пък беше рожденият ден на майка ми. Така че се разходихме из града, разгледахме приказния им парламент и ядохме сладолед на остров Света Маргарита, посред Дунава. Там под звуците на шадраван и носеща се отнякъде класическа музика, поспахме час-два на една морава. Пихме по една бира, носеща благозвучното унгарско име "шор" и се прибрахме в хостела, реликва от социалистическо време. Добре поне, че там бяхме със самостоятелна стая, па макар и с обща баня. На другия ден успяхме да стигнем София даже по светло, че да отпразнуваме рождения й ден отново, вече цялото семейство.

Общо взето, пътуването беше забавно, но се надявам да не ми се налага да го правя повече или поне да правим по-кратки преходи, че да има повече време за разходки. Това си беше хептен 24-те часа на Льо Ман.

А при мен - потоп

2011-06-10T14:31:00.000+02:00

"Свят човек бе дядо Ной,

у Господа с вяра.

Но винцето обичаше

и пиеше без мяра."

В сряда имаше слънчево изригване. Дали заради него или поради някоя друга причина, след обяд се изваля страхотен дъжд. Половинчасов порой с библейска сила. На около втората минута от пороя, както щастливо си наблюдавах светкавиците от прозореца на лабораторията, ме осени прозрение и започнах да ругая както умея, с вдъхновение и на няколко езика. Спомних си, че съм забравил да затворя прозорците. Само си представях как диагоналният дъжд вали чак върху гардероба в отсрещния край на стаята ми. После си спомних, че не съм запушил канала на ваната и поднових сквернословните си усилия. Нека обясня.

Сградата, в която живея, се намира на стръмен склон. Поради някаква артистична приумица на австрийския архитектурен гений, уличната канализация на моята улица е с някакъв странен дебит. На десетата минута проливен дъжд напорът на водата в канала започва да изхвърля вода обратно в канала на ваната ми... че и в тоалетната чиния. На всичкото отгоре проблемът не е в сградата, а в градската канализация, така че няма и над кого да надвисна да го ругателствам. Обикновено вземам мерки и теглилки по въпроса - запушвам канала, слагам парцал върху чинията, въобще гледам да няма експлозивни взривопръднисти изхвърляния на канални води. Само дето този път бях забравил. На всичкото отгоре стаята ми е на два сантиметра под нивото на коридора. Паркет. Просто приказка. Така че в момента, в който дъждът благоволи да спре, аз се метнах на влака и се понесох към вкъщи.

Първият признак, че нещо не е съвсем наред, беше изтривалката пред вратата ми. Беше подгизнала. Със свито сърце отворих входната врата. Или поне се опитах. Нещо я запъваше. След енергично побутване установих, че килимчето, обикновено пребиваващо пред мивката в банята, беше донесено от приливна вълна в средата на коридора. Целият апартамент беше под вода. А и то само вода да беше. Кал, семена от явор, цветчета от липа, ситни парчета натрошено стъкло (това го открих по трудния начин), само умрели буболичеки нямаше... сигурно са сколасали да си тръгнат преди да успея да се прибера. Въздъхнах изпсувайки или изпсувах въздишайки и започнах да разчиствам.

Установих, че дори и да бях запушил ваната, това нямаше да има особен ефект... каналът беше прелял на по-фундаментално ниво. Или поне така мисля, иначе килимчето нямаше да отплува. За сметка на това не ми се мисли какво е излязло от тоалетната, при положение че ароматизаторът беше изстрелян на около два метра в средата на коридора.. отваряйки се и омирисвайки всичко на портокал... пак по-добре от... нещо друго. Приливната следа от полуизгнили органични.. неща... беше заляла цялата ми стая и се беше спряла чак под дивана. Добре, че съм си разхвърлян и големият разклонител стоеше върху сноп кабели, та не се беше намокрил.

Въздушното течение беше затворило прозореца в стаята, та там не беше валяло много, но за сметка на това този в кухнята беше широко отворен. Като видях какви са калища и мръсотии, се потресох. Явно в небето постоянно се носят буци пръст, които само изчакват сгоден момент да навалят върху нечий перваз и да го превърнат в цветна леха. Сега като се замисля, трябваше да засадя магданоз вместо да бърша с парцала.

В крайна сметка с много ругатни, много изстискване на парцала, едно порязване (при въпросното изстискване) и солидно количество натриев хидроксид изсипано в канала (щото успях да го запуша с всичкия тоя плавей) успях да изчистя. Понеже явно никой не си е дал труда да боядиса вратите на банята и на тоалетната отдолу (то нали няма да се вижда), те бяха просмукали вода и в момента не се затварят. За сметка на това пък не се отварят. Иде ми да ида при (без)отговорния чиновник във Виенска вода и да му кажа от мен да не чака заплата тая година. Егати, плащам такива пари за данъци и още малко ще ме накрат да спя на водно легло.

************

Днес сутринта мина един тип от застрахователната компания. Наръга ми паркета с някакъв влагометър и като видя показанията рече, че ще трябва да обезводняват. Поинтересувах се как точно ще стане тоя номер. Ами, вика, ще пробием дупки в пода и ще сложим смукателни помпи, които ще трябва да работят непрекъснато около три седмици. Направо сгънах. Ама, разправя, ако ти пречат да спиш, можеш да ги изключваш нощем. Много мерси за което. Оставаше и един месец да не мога да спя в собственото си жилище... Да видим сега дали паркетът ми ще стане на дюни и дали и кога ще благоволят да осъществят въпросното обезводняване...

Сватба в лозята

2011-05-30T17:50:00.002+02:00

Този уикенд беше сватбата на колежката ми Каролин. Колко събития, емоции и нерви се крият в това изречение само. За мен и италианския ми колега Андреа, събитията започнаха "едва" няколко месеца предварително...

Област Мозел, известна преди всичко с многобройните лозя, спускащи се от всички страни към силно лъкатушещата едноименна река, се намира на около 120 км на запад от Франкфурт-на-майната-си. Те, немците, толкова са се увлекли със строителството едно време, че са им свършили имената на градовете... та сега има Франкфурт на Майн и Франкфурт на Одер. Бърза справка с картата на Европа показа, че въпросното място се намира на има-няма 900 километра от Виена. С Андреа решихме да летим до Франкфурт и оттам да си наемем кола, че да можем да бръмчим из околностите. Набързо си харесахме най-евтината каручка - VW Fox. Това е фолксвагенският вариант на смарта, няма дори четири метра на дължина и е 1.60 широк... абе фотьойл с двигател. Перфектно за двама с по една малка чанта багаж. Да, обаче... това бе селският бик Мучо... оп, грешна песен. Обаче междувременно Андреа се сдоби с ново гадже, а пък Каро помоли да вземем нейна приятелка от Франкфурт с нас. И хоп, изведнъж станахме четирима. Щяхме да изглеждаме точно като семейство клоуни. Решихме да се опитаме да сменим резервацията за нещо, което поне има багажник.

Полетът трая точно един час... докато си излапаш сандвича и самолетът започва да снижава. Кацнахме, събрахме си багажериите и се отправихме към офиса на Europcar. Там хората веднага влязоха в положение и ни предложиха Seat Ibiza комби за същите пари. Общо взето пак тесничко, но поне с място за куфарите. Взехме го и тръгнахме да търсим Ина, приятелката от Франкфурт. Трябваше да се срещнем пред офиса на Europcar. Чакахме. Чакахме още. И пак чакахме. След около половин час тя се обади, че е долу при колите. Слизаме на подземното равнище, намираме си колата, даже я отключваме, всичко точно. Само дето Ина няма. Продължаваме да чакаме. Ново обаждане - на ниво -2 е. Казахме й да дойде на -1. Чааааакаме. Решихме за разнообразие ние да се обадим: клетка 105. Казахме й да дойде на 115. Което са не повече от стотина метра. Петнайсет минути по-късно някакъв асансьор я изплю. Каза, че си била намерила всичко както трябва, ама после някой служител на компанията й дал грешни инструкции. Мдаа бе.

В крайна сметка в 20:30, час и половина след като бяхме взели ключовете за колата, намерихме магистралата и се отправихме юнашки към залязващото слънце. Имах навигация, трябваше много да се постараем, че да се загубим. Всъщност немците помагаха доволно. Имат някакви много извратени идеи за това що е то десен завой и що е то права линия. На два пъти хващахме грешен изход от магистрала поради малоумните им означения. Пък това си е постижение, когато се случва в рамките на половината път до Мозел. Но все пак бяхме на магистрала, грешките биваха поправени бързичко... до момента, в който не се натресохме в задръстване. Трилентов аутобан... спрял. Без никаква видима причина. Включваме радиото да чуем дали те знаят защо. Знаеха, че има пешеходец на магистралата за Кьолн, както и че някой хвърлял картофи на аутобана за Кобленц, но нищо за нашето растящо задръстване. В крайна сметка се оказа, че някоя гениална техническа мисъл е решила да затвори две от лентите, отново без някаква видима причина. Ни земекопни машини, ни нов асфалт, ни разпилени парчетии по пътя, абе нищичко.

На всичкото отгоре Андреа караше като типичен италианец. Форсираше двигателя до 80 км/ч, преди да превключи на четвърта, въпреки отчаяните вопли на бордовия компютър да му дадем пета предавка при скорост по-висока от 60 км/ч. Мигачите му бяха мръсна дума, а придържането към една лента на движение беше нещо, което се случваше само на другите. И то не в стил "бързам, карам ски и правя слалом между лентите". Най-нахално си караше върху осевата линия между лявата и средната лента, за искрено неудоволствие на цял куп баварци. Направо ми стана жал за колата. Тя беше чистак новичка, нямаше дори 5000 км, скоростите й още не бяха сработени... е, вече са. След вчера сигурно може да потегля на втора като дърт дизел. Имахме си климактериум, пардон, климатроник, а радиото се самозамлъкваше при включена задна скорост... много хитро.

Слънцето отдавна беше залязло, когато се добрахме до село Алф-на-Мозел. Поради очевидна причина не видях бездомни котки. Естествено пак се загубихме. Явно "направи остър завой наляво" за Андреа означаваше "вземи третия изход от кръговото". След кратко телефонно обаждане намерихме хотела, в който щеше да е сватбата. Малка живописна къщурка (на три етажа), кацнала самотно на склона на един хълм... от деветнайсети век насам. Посрещнаха ни с, о радост, козе сирене и метвурст. За непросветлените, метвурстът е нещо като едро смлян пастет или ситно смляна кайма с подправки.. абе салам за мазане. Топъл хляб и бяло мозелско вино допълваха идилията. Легнахме си раничко, към полунощ, че все пак дълъг ден ни чакаше.

А австралиецът, с когото делях стая, хъркаше. Ама не както хърка баща ми примерно, деликатно къкрене с леко запушен нос, о не. Беше си истинско оперно хъркане с широко отворена уста, контрапункти и обертонове. Изразът "тъп бамбуков трион" закръжи в съзнанието ми. Но понеже съм трениран да заспивам във всякакви обстоятелства, го пренебрегнах и си откъртих.

*******

На другата сутрин всички единодушно се излюпиха около осем часа. В моя случай дори без аларма. Обикновено намирам ставането в толкова ранен час в почивен ден за нарушаващо човешките ми права, но явно чистият въздух беше спомогнал за бързичко наспиване. В главата ми Billy Idol настояваше, че е хубав ден за бяла сватба. Слънцето грееше жизнерадостно, облаците се брояха на пръстите на Мики Маус. Закуската беше скромна шведска маса с четири вида салам, четири вида сирене, плодове, гнусни мюслита и превъзходен прасковен мармалад. След като леко похапнахме, придавайки на масата вид на жертва на хунско нашествие и марокански скакалци, решихме да се поразходим малко из близката околия. Първото нещо, което видях на дневна светлина, бяха лозя. Както и второто, третото и петото (четвъртото беше един железопътен мост над реката, свързващ две големи .. лозя). На някои места склоновете бяха толкова стръмни, че гроздоберът трябва да се е състоял в поставяне на кошници в долния край на лозето и замезване докато гроздето се дотъркаля. Намерихме една наблюдателна кула, построена на мястото на бившата Prinzenkopfturm (кула на главата на принца). Не знам кой е бил тоя принц, дето е бил толкова широко скроен, че чак за фундамент е ставал, ама... явно е имало защо. Естествено, новата кула беше триумф на немското строителство... иначе казано стомана, стомана и пак стомана. За сметка на това гледката отгоре беше фантастична. Виждахме като на длан как Мозел идва от юг, завива на изток, после на север, после пак на изток и пак на север и после на запад, докато не й омръзне и пак тръгне на север, че да иде да се влее в Рейн. Музиката в главата ми се смени с Mike and the Mechanics, които ломотеха нещо за посоките на света. Когато се наразходихме и нахраносмелихме, се пременихме празнично и се натоварихме в колите.

Церемонията по бракосъчетанието щеше да се проведе в село Burg (град), и по-точно в двореца над селото. Запознах се с промишлени количества роднини, на някои от които дори успях да запомня имената, включително и с бабата на Мартин (женихът де), която от висотата на деветдесетте си години редеше мръсни вицове с изключително удоволствие. Каро и Мартин бяха дошли в оранжев открит VW Костенурка, ама от старите... собственост на съдържателя на някаква пицария, приятел на бащата на Каро, абе сложна работа. Имаше буквално хора от цял свят.. или поне кавказката му част. Американци, австралийци, италианци, испанци, португалци и какви ли не още тъмни балкански субекти. След като се наръкостискахме и жените успяха да преценят на коя роклята е по-хубава, цермониалмайсторката дойде с една възглавница и накара Каро да се събуе. И таз хубава. Чакай бе, джанъм, пред хора сме, защо събличаш булката? Оказа се, че имало местна традиция в деня на сватбата булката да носи златна монета в обувката си. Така двамата щели цял живот да ходят в богатство. Готино, ама... с инфлацията златната монета се беше превърнала в стоманена с медно покритие, от два цента. До края на деня медното покритие беше оставило зелен отпечатък на стъпалото на обувката, като дизайнерски печат.

Бавно и тържествено като преяли дирижабли се понесохме към ритуалната зала. Там Каро и Мартин (барабар с всички останали) трябваше да изслушат лекция на тема "Що е то бракът и има ли то почва у нас", увенчана с разбор на актовете им за раждане плюс биография. В крайна сметка точно когато всички започнахме да се връткаме по столовете, двамата сгодени бяха обявени за господин Мартин Оливи и госпожа Каролин Айфлер-Оливи... това последното не заради някаква феминистична приумица от страна на Каро, а защото хората в научните среди няма как да знаят, че под новата фамилия е същата авторка. Последваха купища снимки, ръкостискания, прегръдки, поздравления към младоженците и родителите им, общ лаф-мохабет и фонова музика на обой, освен ако не е било фагот или някакъв друг кавал. Новото семейство излезе от залата под дъжд от розови листенца (изрично беше забранено да хвърляме ориз, пък Андреа се тюхкаше, че не е взел) и после под шпалир от националните знамена на поканените, с които после също доволно се снимахме. В крайна сметка се отправихме полекичка към Алф. Клаксоните бяха натискани дискретно, виенето през прозорците също не беше на ниво абитуриентски бал.

Когато се върнахме в хотела, започна връчването на подаръците. Понеже знаех от Каро, че искат да събират пари за кола, нашият подарък беше плюшена зелена чантичка... с 200 евро на монети. Скучньовците нека пъхат банкноти в пликове, ние сме оригинални, разбираш ли. Имаше картина на италианския ботуш оцветен в багрите на националното знаме, на която всички се подписахме. Имаше и друга, която представляваше разграфено поле с номерирани правоъгълници, а на гостите бяха връчени по един отрязък и кутия пастели. Задачата беше всеки да прерисува своя си отрязък на съответното място на платното и така да получим една картина. Естествено, някои не разбраха задачата и проявиха лично творчество, така че картината имаше разни странни карета тук-там, но общо взето беше голяма забава.

По някое време, докато щастливо унищожавахме промишлени количеста пенливо розе с ягоди, новобрачните решиха, че е време да разрежат сватбената торта. Тортата си беше истинско произведение на изкуството. Стъпаловидна, на три етажа, във формата на сърце. Бяхме информирани, че най-долният слой е сахер, средният е Милано (марципан с портокал), а най-горният е шоколадов мус. Освен нея имаше още цял куп обикновени торти и сладкиши - сиреняв, рубарбен, черешов, марципанен и още и още и още. Всичките невероятно вкусни... а шоколадовият мус беше с кафе... думи нямам. След надрусването със захар продължихме да поглъщаме розето с подновени усилия, дрънкайки глупости на общо основание и правейки повече снимки от средностатистическо японско село. Малко след шест дойде един микробус с плюскане и вечерята се почна.

На мястото на всеки гост беше поставено шишенце с ароматен зехтин и чаша за вино. Въпреки леките ми подозрения, зехтинът не беше предназначен за пиене. Сервитьорската ми душа възнегодува при вида на самотната чашка и набързо преслушах близкия бар за подобрения. В крайна сметка имах водна чаша и две чаши за вино... на по-късен етап бяха придружени и от чаша за грапа, която милостиво ми де дадена пълна. Можех да избирам между ризлинг, траминер с билки и сухо червено, чийто сорт не можах да определя/прочета. Манджата беше неподнесена под формата на smörgåsbord, с други думи шведска маса. Аз дори и като дойдат шведите не ставам, щото нали съм почетен швед принцесогушкател (да им се не знае и учителите по физическо, къде пипат чуждите престолонаследнички). Заех се със задачата да пълня чинията си, та после и себе си. Мама нали е строителен инженер, пълненето ми иде много отръки. Нагребах си доволно сьомга и пушена херинга, взех си и фаршировано яйчице. Загребах доматено-моцарелената салата, но тактично прескочих морковите и зелената салата. Взех си нещо сочно увито в лист шунка, което така и не можах да разшифровам какво беше. Печените броколи и карфиол със сиренява заливка заслужиха специално внимание, едно че исках най-после да опитам добре сготвено броколи, а не вареното до ошашавяне безвкусно зелено нещо, което сервират в Скандинавия, а и освен това бях чел, че броколито е много полезно за генната активност. Пък аз подозирах, че в най-близко време щяха да ми трябват доста активни гени... това храносмилателни ензими, това инсулин, това митохондриални совалки. Имаше и някакви готвени месища - телешко с гъби, лазаня с пилешко и прасе в сиреняв сос, ама от тях си взех колкото да пробвам. Все пак сьомга имаше, човек трябва да си знае приоритетите. Нагребах си и картофени крокетчета, да си замезвам, гушнах една бутилка вино под мишница и седнах да се храня.

Още на второто загребване от майонезата с хрян се покапах. Викам си отиде ми чисто новичката ми вратовръзка с логото на Упсалския университет. Да, обаче бях умен и си бях подложил кърпа. Че нали съм си бащичко, и геврек като ям, се покапвам. Бавно и методично си набивах папуто и обяснявах на една архитектка що е то молекулярна биология и с какво се то яде. Щракането ми с челюсти на празен ход обуслови значително забавената консумация на храната и когато се върнах за втори рунд, бяха докапчили моцарелата. Гадови. Загребах си пак сьомга, при което майката на Каро захлеби зетя, че заради него почти нямало риба, щото не обичал. Аз й викам спокойно, госпожа, за мен имаше достатъчно. За пръв път ми се случва да не мога да поема повече сьомга. Взех си и от прасето, което беше кардинална грешка, щото беше възплътно и ми костваше известни усилия да си отрежа от него. Не че е било жилаво, ама имаше къде-къде по-крехки неща, в които да си забия зъбите.

По някое време, докато още се трудех над втората си чиния, сервитьорките взеха да раздигат масите. Ма голяма простотия, някои тука още ядем бе, альоооу. Архитектката ме попита винаги ли ям толкова бавно... мисля че имаше предвид толкова много. Отговорих утвърдително, пък да го тълкува както си иска. Мартин извади отнякъде бутилка грапа и двулитрова бутилка домашна сливовица. Я елате, пиленца, при батко. Грапата изчезна за има-няма пет минути, ама сливовицата се задържа повечко... по едно време видях Андреа да си промива глътката с нея.

След като се отнесох с пренебрежителност към десертите... не че не изглеждаха възхитително, просто бях пълен с мръвки до под мишниците, продължих да си запивам от пенливото розе. Каро и Мартин изнесоха кратка презентация, описваща откъде са се запознали и как са стигнали до момента на сватбата. Имаше музики от родните страни на всички присъстващи, въпреки че не бих могъл да позная българското парче, ако ще животът ми да зависеше от това. След образователната част следваше музикално-танцова такава. Само дето диджеят не би могъл да познае рок парче, дори ако въпросното го ухапеше по задника. Добре, че някой пусна Paradise City, да та покълча и аз малко кълки. По едно време, както си обсъждахме живота, Вселената и всичко с един американец над чиния маслини с риган, някой рече, че Андреа е намерил китара. Понеже знам как комбинацията между Андреа, музика и алкохол винаги води до печеливши резултати, помъкнах каубоя с мене да слушаме жива музика. Пяхме едни песни, после други, понякога едновременно, абе чудничко. Част от компанията се изниза да пее караоке, но тъй като бях убеден, че няма да има нищо на Стивън Линч, пък само той ми беше в главата, си останах при китарата. Легнахме си на зазоряване.

********

Събудих се от юнашко хъркане. Карл, австралиецът, разбичваше някой много чворест орех, ако се съди по звука. Чворест орех, осеян с обяви, сложени там от хора, за които кабарчетата и тиксото са били непознати думи, но пък клинци са имали в изобилие. Погледнах си телефона. Седем. Опитах се да пресметна. Мъчителното откровение, че съм спал само два часа, ме накара да изстена вътрешно. Обаче установих, че съм бодър. Изрових чисто бельо и кърпа и се отправих към банята. Пътьом минах покрай костюма си. Аз съм бил много гениален, чак на закачалката съм го сложил да не се мачка. Десет минути и стотина литра гореща вода по-късно се чувствах отново човек. Облякох се в стил "индианец стъпва по тънък лед", сиреч бързо и внимателно. Все пак не съм отмъстителен човек, нямаше нужда да будя кенгуруто само защото пее песничката за банциго насън.

А отвън беше слънчево. Откъм реката се носеше лек ветрец, някакво девойче слагаше масата за закуска. Щом видът на красиво аранжираните мръвки не ме трогна, реших че трябва да взема мерки. Три чаши вода и една портокалов сок възстановиха запасите ми от течности и електролити и можах да засвидетелствам уважение към труда на местните колбасари, мандраджии, сладкари и не на последно място - сервитьори. Заприказвах се с бащата на Каро, който при едно неправилно броене беше останал без място в собствената си кола и е трябвало да спи на някаква кушетка в офиса на управителя. Един по един започнаха да се надигат и другите. Закуската се изяде, донесоха се остатъците от вечерята. Като излапахме и тях, някой се сети, че имало още от сватбената торта. Видяхме и нейната сметка. Накрая се излегнах на един хамак да преживям щастливо и да чакам да стане време за тръгване.

Повечето хора си тръгнаха още сутринта, понеже имаха дълъг път пред себе си. Останаха само роднините на Каро и ний учените. Бабата на Мартин също беше там, продължавайки да ръси простотии. С много убеждение и настояване тръгнахме към 15:30. Исках да стигнем около 17:30 на летището. Обикновено не бързам чак толкова да съм налице почти два часа преди полета, но все пак трябваше да заредим колата, да я върнем, да се занесем до терминала си, да предадем багажа, че и самолета да намерим, и всичкото това преди 19:15. Андреа искаше да разгледаме Майнц. Успях да обясня, че няма да знаем в какво състояние е магистралата и може и да не успеем навреме. Постигнахме компромисен вариант, да разгледаме едно от околните села, пък да изпуснем Майнц. Излишно е да споменавам, че пак се изгубихме. Имаше ремонт на пътя и някои от входовете за магистралата бяха затворени. Чудно. Добрахме се до гишето в 18:20... десет минути преди да го затворят. Как мразя такива изпълнения.

Полет от Германия за Австрия. Вечеря - наденички и горчица. Кеф. Прибрах се, разопаковах се, отвратих се колко е мръсен вратът на ризата ми, запратих я в кошчето и се трупнах да си отспивам.

Бягство от Берлин

2010-04-18T14:14:00.004+02:00

Тази седмица бях на конференция по молекулярна биология в Берлин. Научих страшно много нови неща, запознах се със сума ти интересни хора... и почти докарах хотела до фалит със скромния си апетит на шведската маса. Хотелът беше недалеч от Цойтен, на югоизток от Берлин, на брега на красиво езеро със страхотни залези. По-точно един страхотен залез, през първите два дни на конференцията валеше непрекъснато, което подпомагаше учебния процес за сметка на възможностите за забавления на открито. В края на втория ден времето се изчисти и видяхме розово небе с кървавочервено слънце и облаци във всички нюанси на топлия спектър. Сега, докато пиша, се чудя дали красотата не се е дължала на вулканичния облак от Исландия. Та до въпросния хотел се стига след 20-минутно пътуване с градската железница, последвано от 14-минутен преход с един трамвай и увенчано с кратка разходка из гората. Красиво колкото си искаш. И също толкова на майната си.

След колапса на исландската държавна банка, явно наред беше да се прецака и географията й. Прашният облак, покрил Европа, породи ред слухове в края на конференцията. Рано сутринта в петък обаждане на летище Тегел донесе, че всички полети до обяд са отменени. Нашият беше в 19:00. По обяд полетите бяха отменени до 16:00, а тогава вече бяха отменили всички полети за този ден. Решително се отправихме към Централна гара Берлин. Все пак едни такива любители на стоманата, каквито са немците, няма как да нямат поне стотина-двеста допълнителни влака за кризисни ситуации. На гарата бяхме посрещнати от стабилна опашка. Петнадесетте гишета на пътното бюро работеха на пълни обороти. Като резултат, директния влак за Виена през Прага беше претъпкан (подозирам, че се е дължало на отказа на чехите да пуснат още влакове) и не се продаваха повече билети за него. Бяха ни предложени два варианта за преход. Единият тръгваше в 04:30 за Мюнхен, където имаше свръзка с обедния влак за Виена, пристигане в крайната точка 15:30. Нещо не ни допадаше да чакаме толкова дълго, а се опасявахме, че и хотелите ще са претъпкани. Другата свръзка изглеждаше още по-кошмарна, минаваща през градове, които далеч не са в посока Виена.

Решихме да опитаме късмета си с наета кола. Все пак от Швеция знам, че една кола струва около 60-70 евро на денонощие с включени 500 км. Дори и с връщане на автомобила в друга точка, а не в изходната, не очаквах да е повече от 200 евро общо за трима души - моя милост, една колежка от групата шефа ни. Херц коли нямаше. Единственият служител се развличаше с нещо зад кулисите. Служителката в Сикст си беше на мястото, но компютърът категорично отказа да ни даде кола за чужбина, въпреки настояванията от централния офис, че трябва да е възможно. В Юръпкар също нямаше коли, но заръчаха да наминем малко по-късно, можело някой да предаде ключове. Около пет часа следобед един момък наистина се появи с цяла връзка ключове. Обнадеждени, се натрупахме на гишето, където служителката ни уведоми, че пътуването до Виена ще ни струва скромните 470 евро. Дълбоко потресени напуснахме офиса. Не можехме да излезем от града и туй то.

Опашката пред пътното бюро в никакъв случай не беше намаляла. Шефът се залепи за един автомат за билети, който в крайна сметка изплю билет за три влака със запазени места за още по-скромната сума от 540 евро. Явно беше правилна приказката, че болен се ебе на легло. Посъветвахме се и решихме да вземем влака... разликата от 50 евро таксувахме като такса сигурност. Кой знае какъв ужас щеше да бъде по пътищата. А и нощен преход през вълнистите бетонни магистрали на Чехия, построени по хитлерово време, никак не ни влечеше. Само дето билетният автомат изплю не само билета, ами и не му харесваше вкуса на кредитната карта на шефа. Не била немска. Добрахме се до гишето и там една мила служителка ни уведоми, че поради съмнителната чест да бъдем обслужени от истински жив човек трябва да заплатим още 12 евро. Шефът явно вече се беше хванал за палците и понесе изказването стоически.

Накупихме малко провизии и излязохме на разходка из нощен Берлин докато чакаме да композират черния влак. Разходката уж беше с цел откриване някое от кафетата по брега на Шпрее, но някакси привърши в закътана типично немска кръчма недалеч от болница Шарите. Ама много типична. Каролин (колежката) беше истински впечатлена. Аз разказах историята за трите наденици и трите чинии от предното ми пребиваване в града. Само реакцията на слушателите ми беше подобна на тази на сервитьорката. Явно три наденици все пак са много... немска им работа. Все пак нощен Берлин е много красив и този път имах възможността да го видя без да ми тече носа и да джапам до глезените в локви полуразтопена киша.

В 23:24 се натоварихме на влака за Хановер! Кратък поглед в най-близкия атлас ще подскаже, че Виена от Берлин се намира на югоизток, пък Хановер - на запад. Честито на печелившите. В този окаян град, където и преди са ми се случвали не особено лицеприятни неща, столица на Долна Саксония, бяхме принудени да кесим четири часа в гаровия Макдоналдс, единственото отворено заведение на няколко километра околовръст. За околовръстта разбрах докато наблюдавах непрестанния поток тийнейджъри, излизащи гладни от околните дискотеки. Поне имаше контакт и с Каролин гледахме сериали, филми и прочие радости за окото. Шефът ни използва момента да се опита да подремне малко.

В 05:26 се чучнахме в експреса за Мюнхен. В него също имаше контакти и след кратко четене успях да постигна невъзможното и спах един час в миниатюрните им седалки. Не мога да спя в седалка и туй то. Слязохме във Вюрцбург и броени минути след това, в 07:35, дойде експресът за Виена. Вече грееше слънце и за спане и дума не можеше да става. Играхме ма-джонг, четох книга на компютъра, четохме новини за изригванията в Зюддойче цайтунг... въобще убивахме времето. Потресе ме подробната статия, обясняваща как Ангела Меркел била запецнала в Брюксел и не можела да иде никъде и била принудена да гледа забравих кой филм в хотела. Дреме ми на ушите за Ангела Меркел, не бях спал от предната сутрин и бях на път от вече 10 часа. Добре поне, че бях проявил предвидливостта да си накупя сладкишчета и сандвичи в Берлин, та кръвната ми захар и хищническото ми настроение се държаха прилично.

В 13:22 най-после акостирахме на западна гара Виена. Южната я бутнаха наскоро за перестройка, така че сега почти всички влакове спират там. Прибрах се (о, мило мое чисто редовно виенско метро) бързичко и след кратък отчет че съм жив и няма да ходя на купон нея вечер, се трупнах както си бях с дрехите за кратка разходка из страната на Морфей, която продължи безпаметно чак до следващата сутрин.

В момента само се надявам исландците да си оправят лавопроводите навреме, че тая година бая летене ще ми се събере май...

Научни паралели

2010-03-29T13:30:00.003+02:00

Доказателство, че биологията е като готвенето - кухненският плот у нас и работната ми маса в лабораторията изглеждат по абсолютно един и същи начин, когато съм се развихрил: като Залива на свинете през 1961 г. С тази разлика, че у нас разсипвам оцет, сол и пипер, а на работа - оцетна киселина, натриева основа и бромфенолсиньо...

Namaste - Честита Баба Holi

2010-03-01T12:55:00.004+01:00

Днес бях маркиран с цветни тебешири. Оказа се, че на днешния ден в Индия се чества фестивала Holi (каквото и да значи), на който хората се замерят едни други с цветни прахове... общият ефект явно е смесица между сух пейнтбол и работа в мина за цветен гипс. В момента съм наплескан като червенокож вожд и ме обзема бавното желание да прикова някой бледолик към кола на мъченията... и да не му дам нито капчица от сока на краставичките. Садист ты, Петка.

Зима в концлагера

2010-02-24T15:55:00.004+01:00

Преди около месец Андреа, италианският ми колега в работата, ме пита дали искам да дойда на пътуване до Полша, което негови познати организират. Планът беше да се иде до Краков, да се отдели един ден на разглеждане на концлагера Аушвиц и един ден на самия град. С всичкия си акъл се съгласих, при положение че бях предупреден за високото съдържание на италианци в компанията. На мен обаче хич не ми пукаше, за пръв път от сумалъка ти време да не се занимавам с организиране на пътуване или каквото и да било друго мероприятие, направо кеф на филийки. А и щеше да идва Антон, един много готин руснак, с когото се бях запознал покрай лабораторията.

Ситуацията малко се усложняваше от факта, че мой приятел щеше да идва до Виена един ден преди аз да трябва да замина за Полша. Проблемът беше решен като му дадох ключове от апартамента и му казах да се разполага както намери за добре. После събрах два комплекта бельо, четка за зъби и кърпа в една малка раница и с бодра крачка се отправих към мястото на срещата.

Леле, като видях какво нещо мъкнат моите спътници, почувствах се отново на пристанището в Стокхолм, заминавайки за Русия. Все едно отивахме не на двудневна екскурзия в близка страна, ами на двуседмичен поход из сибирската степ. То не бяха куфари, туристически раници, Антон даже се изцепи, че си носи спалния чувал. Или аз не правех адекватна оценка на пътуването, или всички останали бяха абсолютно побъркани. И понеже страдам от напреднал стадий на солипсизъм, ги обявих за абсолютно побъркани и отидох за бира. Междувременно реших, че съм гладен, така че спрях да хапна малко от националното ястие на Австрия - дюнер. Тук обаче дюнерът (всъщност дьонерът) е в питка, а увитият в традиционното плоско хлебче кебап се нарича дюрум. Да се оправят.

И така, десетима италианци, мое неотразимо сиятелство и Антон Великолепни се натоварихме в два микробуса, мисля че бяха Volkswagen Caravelle, ама новички, не от ония хипарските с огромното лого на VW. С голямо турбо, което шофьорът ни безмилостно напъваше. На около осмия километър извън Виена се почнахме. Андреа извади едно шише седемгодишна Троянска сливова, което му бях подарил за Коледа, и щедро почна да черпи... толкова щедро, че се напарфюмирах при едно рязко спиране. После се наизвадиха бири, чипсове, кексчета, дъвчащи бонбони и прочие други боклуци, които млещихме някъде докъм чешко-полската граница. Там обменихме евро в злоти (курсът си е същият, 4 злоти за евро) и продължихме в дъждовната полска нощ.

Веднага разбрахме, че сме в Източна Европа. Пътищата започнаха да следват популярния инженерен стандарт "френска дантела", а шофьорите ни лашкаха насам-натам като гребна лодка при мъртво вълнение. Всъщност по зле, щото в гребната лодка поне въздухът е чист и не ми става лошо. Както и да е, домъкнахме се до хостела с благозвучното име Ars. Лошо няма, то на латински значи "изкуство", но се опасявам, че спътниците ми го приеха за Arse (задник). След дългоминутно обясняване кои сме и за какво се борим, ни бяха раздадени три ключа за стаите. В нашата стая, с номер 2 (на ключа пишеше 3, явно е полска стратегия за заблуда на вероятния противник) имаше шест легла. Тримата глуп... така де, биолози, плюс италианец, италианка и австрийка говореща италиански се разквартирувахме там. После Андреа обяви, че има още сливовица, която непременно трябва да бъде изпита. Някой извади шампанско, друг отвори бутилка вино... междувременно се натъкнахме на десетина испанци в общата стая и стана тя каквато стана. Гледаме зимните Олимпийски игри, възхищаваме се на уменията с метлата (кърлинг) и пресушаваме в азбучен ред всичко, което не замръзва при нула градуса...

Ставане в 6.30. Аргх. В събота. Аргх-аргх. Отдавна съм казал, че часовете преди обяд през уикенда трябва да бъдат заличени и ставането в тях да е противоконституционно. Народът се оплакваше, че някой испанците били пяли караоке в три сутринта. Въобще не съм ги усетил, да са живи и здрави. Пуловер, дънки, миене на зъби, сандвич. По някое време се организирахме да тръгваме. Трябваше да хванем трамвай до автогарата, откъдето имаше редовни автобуси за Аушвиц. Навън не валеше. Все още. За сметка на това беше мокро и кишаво от предната вечер и облаците обещаваха нови доставки съвсем скоричко. В изблик на предвидливост си взех няколко шоколадчета от близкия магазин. Подозирах, че ме чака дълга трамбовка без много-много възможности за прием на енергия... все пак отивахме в концлагер, не в пивоварна.

На трамвайната спирка с Антон проведохме занимание по сравнителна лингвистика, при което гордо (и напълно погрешно) купихме групов билет за всички ни, на цена от около 15 злоти... има-няма 4 евро. За 12 човека група направо без пари. При по-внимателен прочит видях, че сме се обявили за гимназисти, ама какво да се прави. Никой не ни провери така или иначе. А и така или иначе полски никой не говореше, като искат билети да го напишат на човешки език. Полският е един ужасен мелез между руски и унгарски, с морфология на думите все едно фонетично преписан руски текст, в които после са насипани щедра доза шипящи съгласни. Съчетанието беше умопомрачително. Жинцкнивнйе или нещо такова...

На автогарата се проявиха два от безбройно многото италиански таланти. Първо, неща засягащи цялата група се обсъждаха на италиански. Едва когато надвиснах миловидно нат групата тантурести госпожици, ми беше обяснено за какво става дума. Добре поне, че беше Андреа да се сеща да превежда тук-там. Освен това станах свидетел на италианското изчезване. Стоиш си значи някъде, гледаш разписанието и изведнъж оп - групата я няма. След кратко паническо оглеждане забелязваш друг съгрупник, който е забелязал същия феномен. За сметка на това Антон постулира, че италианците имат вградени датчици за близостта на други италианци, щото едни други се откриваха безпогрешно, най-вече с дълга тирада на матерен език.

Натоварихме се в поредната маршрутка, платихме 1000 гроша на шофьора и се започна дългото лашкане към Аушвиц. Селцето Аушвиц, на полски Освиенцим (ако вярваш на поляците Ошвиечим) се намира на около 80 километра южно от Краков. Дали не бяха и повече... абе безкрайни ми се видяха. Както и да е, пристигнахме пред концлагера и какво да видим. Хиляди, маса, народ. Туризъм бе. Цяла индустрия. Геноцидът винаги е бил атракция (все пак доста редовно се практикува), ама това беше направо невероятно. Имаше буквално стотици хора. На влизане в комплекса видяхме табела. Не тая която си мислите, друга една. Табелата любезно ни уведомляваше, че разглеждането на лагера е безплатно, даже имаше приложена карта с препоръчан маршрут. За сметка на това екскурзоводът струва 10 евро и е задължителен... добре усвоен социализъм, по мое мнение.

Като добре възпитани европейчета отидохме да кихаме злотки. Връчиха ни по едни слушалки в комплект с радиоприемник. Екскурзоводът ни пък имаше предавател. Приемниците имаха няколко канала и така няколко големи групи можеха да се разбъркват, разхождат и отдалечават, без да спират да чуват какво им говори гидът. Звучи добре, нали? Да, ама хич не. Още от вратата бяхме заляти с порция прополска пропаганда, която заплашваше да продължи чак до края на шестчасовата ни визита. Как им го зачукал Хитлер, как после им го зачукал Сталин, как те не приели комунизма доброволно (понеже има страна в света, която го е приела, нали) и колко били онеправдани, как 3.5 милиона полски евреи били затрити, много повече от всяка друга страна, как след падането на Източния блок милиони полски мозъци избягали в чужбина... и цял куп такива мрънканици дето съм ги виждал лично, няма нужда да ми ги мотолеви някакъв си хапльо посред зимен ден в Полша.

Както и да е, като се изчистят социо-политико-гео-икономическите дрънканици на оня тип, остава следното: концентрационният лагер в Аушвиц е триумф на човешката психология. Той е създаден с едничката цел да унижава човешки същества от неудобни групи: политически противници, хомосексуалисти, престъпници, асоциални, цигани (класифицирани като особена група асоциални, което за мен лично е доказателство за немския гений) и прочие отрепки. Лагерът е преустроена полска казарма, в която през 1939-та започват да пристигат първите "гости". Като се има предвид, че Германия атакува полша на 1. септември 1939 и я завладява за 15 дни, остават три месеца и половина, през които да бъде открит лагерът. Впечатляващо. И така, всеки ден, под звуците на маршова музика, в редица по петима, за да бъдат удобни за преброяване, затворниците се отправят към околните полета и кариери за поредния ден от единадесетчасов изтощителен труд. На края на деня се връщат, отново с музика, като регламентът е че бройката трябва да съвпада. Сиреч ако някой вземе да се гътне от изтощение, другите трябва да го донесат обратно, иначе жална им майка - прикриват избягал. Спяли са по 400 човека в казарма за 50 коня. Звучи ужасно, но пък поне са имали възможност да се топлят. А там си беше клинч, уверих се лично. Били са подлагани на изключително изтънчени изтезания - стоене прав в тясна килия колкото телефонна кабина, в която са били натъпкани четирима души. Човешкото тяло не е пригодено за изправена стойка. Кофти, но факт. Ако стоите неподвижно в продължение на часове, различни ваши чаркове ще започнат да протестират. Колена, глезени, гръбначен стълб. Стотици мускули са отговорни са поддръжането на човешката стойка. Бедрените кости могат и да издържат по половин тон тежест всяка, но мениските в коленните стави ще се пръснат много преди тази граница. Друго изобретение е било гладуването и бавното задушаване, постигнато при натикването на 40 затворника в килия три на три метра и забравянето за тях. Общо взето идилична картинка.

Другата функция, прословутото изтребване на евреи в газовите камери, започва чак през 1941-ва. Бива построен 25 пъти по-голям лагер, Аушвиц ІІ - Биркенау, в който продължават да бъдат натиквани евреи и затворници на демократични начала (ще рече не си удобен - отиваш в Аушвиц). Беше ни разказана следната история: в Биркенау влиза влак. Пристигащите са евреи от окупирана Европа, на които е обещан нов живот в Полша. Съответно те идват с чанти, тенджери, тигани, пари, бижута и прочие. Първото нещо, което им се случва, е разпределянето по трудова годност. Способните отиват на една страна, неспособните на друга. Под неспособни се разбира старци, сакати, деца. Неспособните биват изпращани към газовите камери. Щрак. (В моя недоверчив мозък започва да мига сигнална лампичка. Ако са изтребвали децата още на влизане, защо при "спасяването" на лагера от руснаците са намерени деца?) Историята гласеше, че неспособните биват накарани да се съблекат, под предлог, че ще ги къпят, и натикани в камерата. Всичкото това, за да не се вдига паника.

Газовата камера представлява стая, в която могат да бъдат наблъскани около 800 души (бая натъпкани ще да са, стаята е с размерите на просторен апартамент... интересен ми е моментът с паниката, 800 души на едно място... те нямат място да се обърнат, камо ли да се "изкъпят"), с капандури на тавана. Оттам биват хвърляни кристали Циклон Б. Това е пестицид, съдържащ водороден цианид, изключително мощна отрова. При температура от 25 градуса по Целзий, цианидът се изпарява. Навлиза в белите дробове, кръвта и оттам всички останали клетки. В клетките цианидът възпрепятства дихателните вериги на молекулно ниво, така че клетката не може да произвежда енергия и цялото тяло умира от кислородна недостатъчност. Цианидът убива буквално за секунди. Затворниците са държани в камерата около 20 минути и, по думите на коменданта Рудолф Хьос (преди да бъде обесен, разбира се), са пищяли ужасяващо през цялото време. Нещо не ми се връзва, но да речем че големите количества хора са възпрепятствали бързото разпространение на газа в помещението.

След изтреблението, се е налагало труповете да бъдат изгорени. В Аушвиц І имаше шест камери за кремиране, в които труповете се вкарват един по един. Проста сметка. 800 трупа на 6 камери прави 130 тела за изгаряне във всяка. Това значи, и то при положение, че крематориумът работи по 24 часа в денонощието, по минимум пет трупа на час или един на по-малко от всеки дванадесет минути. Признавам си, не знам колко време е неоходимо за пълното изгаряне на човешко тяло. И все пак ми се струва, че са повечко от 12 минути. Не знам и колко и какъв горивен материал е използван в крематориумите. Но сигналната ми лампичка не спираше да блещука гневно. Струваше ми се изключително неефективен начин за изтребление. Или по-точно неефективен начин за справяне с последиците от изтреблението.

А кой е вършел цялата черна работа, питам се аз. Отговарят ми - специални команди (Sonderkommando) от добре хранени и добре гледани евреи били карани да изгарят избитите си събратя. Щрак. Нали евреите бяха за незабавно изтребление или за мъки и каторжен изтощителен труд... откъде се взеха тия добре гледаните. Не ме разбирайте криво, не че не отричам съществуването на холокоста, нито че Хитлер е бил тотален откаченяк... просто мащабите на историята, която ми биваше подадена, изглеждаха много раздути и съшити с бели конци. Отново ми обясняват - накрая крематориумите не са стигнали и са започнали да изгарят трупове и на открито. Показаха ни даже снимка, която уж била заснета тайно с ужасен риск за живота на един затворник, и после изнесена контрабандно от лагера с още по-ужасен риск. Снимката беше с перфектен фокус и позициониране, вижаше се човек в офицерска униформа и голям облак пушек пред него, всичкото това на равен плац. Щрак. Значи аз съм затворник. Да речем, че съм от Sonderkommando, така че не се олюлявам от глад и имам някаква работа на плаца за изгаряне. Взел съм и съм укрил фотоапарат от конфискуваните вещи (които в нормални случаи биват изпращани в Германия за повторно ползване). Тайно нагласям фокуса и правя снимка. Не съм запознат с фототехниката от 40-те години на миналия век, но съм снимал със сравнително модерен фотоапарат с ръчен фокус и знам, че не е толкова лесно да се направи тайно. Да не говорим, че тогавашните фотоапарати далеч не са били като съвременните плоски дигитални чудеса, с размери пет на десет на два сантиметра. Били са си сериозна техника, поне едно кило тежка. Та аз отивам на плаца с тоя ми ти кютук, фокусирам тайно, снимам тайно и се изнасям. Успокоявам си адреналина и какво правя? Проявявам снимка? Как? Имам си тъмна стаичка, проявител, фиксатор и фотохартия? И никой не ме намира в рамките на минимум половин час необходим за тая работа. Нали бях под строг контрол и изгарях евреи в крематориума? Или пък изпращам целия фотоапарат контрабандно извън лагера. Може пък лично да го изнеса. През двойна електрифицирана бодлива тел, кучета, пазачи и безброй квадратни километри поле. Бива си ме. Джеймс Бонд ряпа да яде.

Авторитети по Холокоста осведомяват, че над 6 000 000 евреи са загинали от нацистки ръце. Да правим ли пак сметката с крематориумите? Обясняват ми, че в самия Аушвиц са избити "едва" 1.1 млн души, от които 800 000 евреи. Въх, викам си, ми другите пет милиона? Ми в други концлагери. Ама чакай бе, чоджум, нали допреди малко ми обяснявахте, че от цяла Европа евреите били депортирани в Аушвиц за изтребление, сега пък се оказва, че сумалъка ти народ някакси не бил депортиран, а бил гътнат на място. И таз хубава.

След като бях идеологически подкован, се се отлъчих от колектива и се присъединих към друга група да послушам малко фактологическа информация. Предимно логистична относно казармите, дневния ред и прочие. В крайна сметка се натоварихме обратно на автобуса и, мокри и премръзнали, се транспортирахме за Краков. Градът беше блато. Петсантиметров слой полуразтопена киша покриваше всички тротоари и алеи. Ако обувките ми не бяха толкова брутално импрегнирани с течен парафин (мерси, тати), щях да джвакам поне три дни после. Замъкнахме се обратно до гъза, така де хостела, където имахме 20-ина минути за прегрупиране преди да ходим на кръчма. Един врял душ, чифт сухи чорапи и гълток водка по-късно се чувствах направо човек. До ресторанта отидохме естествено с такси, щото италианците такова нещо като "да сме готови навреме" не бяха чували.

След като бях успял да се влюбя в менюто, исках да си поръчам гъбена супа, щука на скара и нещо за десерт, например пържола с гарнитура. Да ама не. Нашата мила полякиня цъфна подръка с една приятелка и след десетминутна врява на италиански ми беше обяснено, че ще се поръчат блюда за всички и всеки ще си топка каквото иска. Изгледах милата полякиня кръвнишки, ама какво да се прави. Все пак яденето не беше лошо, особено след изминалия ден. Имаше хляб, сланина и кисели краставички, картофи на фурна, кисело зеле (топло, с наденички), свинска плешка и други подобни благини. Накрая ометох парче сиреняв сладкиш и след като се бях подул до квадратност, установих, че имам да плащам само 10 евро. Евтиния полска. После женският народ реши, че е уморен и ще спи, и си тръгнаха преди да успея да се сетя, че ключът от стаята е у мен. Ми майната им. Четиримата мъжкари плюс една австрийка, всичките от нашата стая, се забихме в един джаз бар да отпразнуваме рождения ден на Андреа, който започваше в полунощ. Пихме по едно, прибрахме се и се намяткахме по койките.

Следващият ден беше туристически. Някой беше измел облаците, слънцето грееше... Краков беше целия в киша. Освободихме стаите и се натоварихме на таксита за пореден път, за да могат хаджи Дончовците да си оставят багажериите на съхранение на автогарата. Дреме ми на мене, аз съм си две кила раница и туй то. Веднага след това се натъкнах на последния за деня италиански талант:постоянно да ми обясняват накъде трябва да се ходи, за да стигнем от точка А до точка Б, нищо че понятие нямат от ориентиране по карта. Накрая ги напсувах, подбрах трима души и тръгнах напред, оставяйки стадния инстинкт да сработи. Видяхме пазарния площад, който беше много огромен и очевидно известен, въпреки че на него тогава имаше само два реда павилиони за сувенири и въпиющи количества гълъби. Имаше голяма красива църква, на която пишеше "Място за молитва, не влизай". Явно имаха предвид да не туристясваме из църквата. Те ще ми кажат. Туристясахме из църквата. После отидихме до крепостта, стратегически разположени на два завоя на реката. Голямо, красиво и укрепено. Израдвах й се. Там отново се събрахме, щото малко се бяхме поразпръснали, и се отправихме към еврейския квартал. Точно бях изчислил маршрут до най-близката синагога, когато полякинята пак цъфна и обяви, че ще ходим до фабриката на Шиндлер. Обяснихме й да си гледа работата и се отправихме към най-близкия плюскаториум, където се натъкнахме на местния еквивалент на баничката. Запиеканките представляваха нещо като пица върху филия от принцеса - голям запечен сандвич с кволине. Изядохме по едно такова и отидохме да си доядем в един еврейски ресторант. В момента, в който видях смокинга на оберкелнера, ми стана ясно че не сме за тука, ама мож ли го обясни на италианската пасмина. Дойдох, ядох, оскубаха ме.

В крайна сметка се добрахме до фабриката на Оскар Шиндлер, по мое мнение единственият човек, успял да прикотка евреин да се занимава с физически труд. Историята гласи, че бил подбрал 1000 евреи от Аушвиц (ама нали ги изтребваха бе, как са ги пуснали) и ги стоварил да работят в калайджийската му фабрика. Да е жив и здрав. Решихме, че ни стига толкова култура и се отправихме към центъра да напазаруваме припаси за обратния път - разбирай бира и чипс. Един от магазините в местния mall имаше много интересна маркетингова стратегия - манекените с дънките бяха по гащи, дънките до коленете им. Е, като си в Рим... смъкнах си и аз дънките, обрах аплодисментите на продавачките, Антон ме снима и се завтекохме към автобусите.

След поредния шестчасов преход, по време на който ми искаха документ за самоличност на полско-чешката граница (това не ми стана ясно, и двете страни в Евросъюза, ама ми проверяват документите... за чий хуй?) се добрахме до Виена. Труп и чао.

***************

На следващия ден се замъкнах ни жив, ни умрял на работа в 9.30, напсувах Андреа, който дойде чак в два, дадох му подаръка за рождения ден и се прибрах да се наспя.

В крайна сметка беше интересно пътуване, въпреки тоновете италиански и очебийния факт, че единствената разлика между Аушвиц и да речем ГУЛаг и Гуантанамо е там, че Хитлер са го хванали и е имал лошия късмет да разположи лагер посред Европа.

RGB крачета

2010-02-15T16:23:00.004+01:00

Днес трябваше да изнасям презентация пред колегите си, да кажа какво правя, защо го правя и докъде съм се докарал. Общо взето нормален progress report. Интересното нещо беше, че когато ръгнах DVI кабела в изходящия видео порт на лаптопа, че да пусна образ на проектора, картината беше само и изключително синя. Много синя. Абе като левскар, играещ в "Смело сърце", пребит от бой и накиснат в студена вода. Съвсем непукистки почнах да си изнасям презентацията, все пак беше почти само текст. Без да искам чукнах леко кабела и хоп, появи се и зеленият канал. Картината стана жълтеникаква, а червените точки които исках да покажа на едно място бяха абсолютно невидими. Така че разместих куплунга още малко и се включи и червеният канал. Явно три броя (или три комбинации) от всичките крачета в куплунга са орговорни за всеки цветен канал поотделно. Тук някой възпитаник на Техническия университет *кхемокх* ще ме напсува, че съм открил топлата вода (или че така съм се разминал с нея, че съм отишъл чак при левскаря), ама на мен все пак ми беше забавно. Ще го ползвам следващия път като гледаме Finding Nemo.

Кръчмата на героите 3: Запознанства

2010-02-12T16:19:00.005+01:00

... с някаква камбана. Или поне на седящите вътре им се стори, че дрънчи камбаната на камбанарията... или поне, поправи се един от по-логично разсъждаващите, както би дрънчала камбаната на камбанарията, ако някой я беше свалил оттам, беше я примъкнал пред кръчмата и зашлевил Пащърнак, Педераст или както се казваше оная там пъпчивата с нея. Паринел се олюля и се свлече тихичко на пода, разкривайки гледката към камбаната отвън. Която камбана се оказа голям кръгъл бронзов щит, купен от магазина за ахейски герои на главната улица, излъскан до блясък и видял толкова битки, че традиционните концентрични мотиви, разкарвани насам-натам от купчина чернокоси къдравелковци с болни глезени и характери на примадона, бяха почти изличени. Ама точно тоя щит си беше бая голям. На собственика, който оставаше скрит зад него, просто му беше свръх въображението да се намъкне с него през вратата. Право напред беше изключено. Опитът да го завърти и да го вкара като колело беше обречен на неуспех в мига, в който ръбът опря в прага на вратата. И в горния, и в долния. Едновременно. Краткият размисъл, последван от не по-дълга, но затова пък много по-осезаема ругатня, бяха последвани от гениалната идея да засили щита като голямо бронзово колело и да влезе с все касата. Въпросното велико творение беше отново осуетено от самия щит, който закачи фирмата на кръчмата, отклони се, цапна стената, падна на земята, на косъм пропускайки да смаже краката на трима минувачи и едно теле, и се завъртя издавайки глойнг-глойнг все едно някой беше изтървал най-голямата монета на света. Накрая на притежателя на щита явно съвсем му писна, защото след ефектна ругатня, явно на друг език, която накара три гарвана да се спасяват в паническо бягство и леко зашемети четвърти, той изрита щита настрани, заключи го с една верига за коневръза и влезе в кръчмата. Беше посрещнат от бурен смях, който разтърси пяната в чашата на варварина и събори няколко бръмбара от тавана. Ето какво виждаха развеселените от случката с Паринел и лечителя гости:

Стъписано от глъчката, на прага стоеше едно кълбо. Причината, заради която не можеше да бъде видяно от щита преди малко беше фактът, че то имаше точно същия профил на добре охранена окръжност. Бронята му беше или преправяна от стар войнишки казан за чорба, или беше нагръдника на някоя от северните великанки, петметрова мацка със стоманен сутиен чашка K... или пък L. Над сферата беше нахлупен шлем, наглед осъществил кратка, но фатална колизия с паун и половина, а на... екватора, защото просто нямаше място за пояс, беше окачена катана, идеално лягаща по повърхнината на бронята. Като се сложат задължителните шипове на стратегически места и емайлирането на... ами всъщност почти навсякъде, крайният резултат беше като кръстоска между коледна играчка и дълбоководна мина. Или поне би изглеждал, ако някой от гостите знаеше какво е Коледа или пък мина. От тия избухливите, не от ония дето се копае в тях. Като стана дума за избухване, фигурата май не беше далеч от подобна мисъл, защото нещо в нея трещеше и свистеше като зимна буря във фабрика за фойерверки.

С тътрене, дрънчене и спорадични гейзероподобни избликвания на пара, сферата докрачи до бара. Всички гости затаиха дъх в очакване на следващото действие от представлението. Кълбото протегна ръка и се опита да вдигне забралото. След няколко неуспешни опита, но изключително умели псувни, отвътре се чу могъщ глас.

КРЪЧМАРЮ, ИМАШ ЛИ МАСЛО? - гласът звучеше, все едно Джеймс Ърл Джоунс беше предрусал със стероиди.

-Какво да имам - опули се съдържателят.

МАСЛО. МАС. ЛОЙ. СЛАНИНА. СМАЗКА. АБЕ НЕЩО ДА РАЗДВИЖА ТИЯ ПРОКЛЕТИ БОЛТОВЕ НА ТОЯ НЕЩАСТЕН ВИЗЬОР БЕ. - Обясни търпеливо гласът с тембъра на метеор, помитащ центъра на милионен град.

- А. Да. Секунда - кръчмарят се засуети и измъкна изпод бара гърненцето с пастата, с която беше полирал бара преди няколко часа. Ръката отвори капака, сграби злополучния парцал за почистване и загреба солидна доза паста. Две секунди и половина след като натърка винта с нея, отвътре се чу вой като от изнасилена корабна сирена, който рязко прекъсна в сифоноподобен звук, какъвто би издал слон с хроничен синузит. Още секунда след това мазилото разяде целия винт и забралото увисна със скърцане, откриващо две силно насълзени очи зад дебели замъглени очила. След още няколко звука, наподобяващи брачен танц на възбудени бронтозаври, нещо в бронята изщрака и в нея се отвори вертикален процеп. От него странично полуизлезе, полуприпадна мъничък човечец с врат и челюсти на костенурка, кашлящ пискливо и опитвайки се да не повърне върху пода.

- Мдам - отбеляза сговорчиво кръчмарят. - Все забравям, че не бива да допирам пастата до метал.

- Какво има в тая отрова бе? - изврещя човечето с писклив гласец. Беше толкова далеч от басовото боботене отпреди малко, колкото абсолютната нула беше далеч от сауната.

- Катран, восък и билки - усмихна се гордо Глиганът. - Стара рецепта от чичо ми. Полирам бара с нея.

Човечето с ужас се вторачи в барплота, който се намираше кажи-речи на едно ниво с носа му, и твърдо заключи да не се доближава до него на по-малко от допустима дистанция от, да речем, три преки.

- Имаш ли натурален сок? - попита човечето.

- Какъв сок?

- Натурален.

- Какво по дяволите е натурален сок. И къде отиде големия ти глас? Не ми казвай, че хващаш сенна хрема от малко сухи билки. Или вътре сте двама?

Човечето вмъкна глава в металната сфера и отвътре се разнесе:

ТОВА Е МЕГАФОН. - Измъкна се и продължи - А натуралният сок е прясно изстискан сок от плодове. Имаш ли?

- Неферментирал?

- Естествено, че не. Нали казах, прясно изстискан.

- Слушай друже, това тук е кръчма. Всички течности са или ферментирали, или дестилирани. Натуралните сокове текат само като има бой, което, трябва да отбележа, се случва твърде често тия дни, тая днешната младеж никакво уважение няма и все трябва да им показвам защо ми викат Глигана, а пък последното прясно изстискано нещо тука са пъпките на оная там припадналата.

- Чаша бяло вино тогава. - изрече човечето нещастно. Кръчмарят въздъхна като човек, комуто се налага да обясни основите на квантовата химия на племето, което се кани да го изяде.

- Огледай се наоколо. Хората пият бира. Нали се сещаш, ечемик, хмел, вода, жрец със запушен нос и правилните заклинания. Никой не пие вино. Ако искаш вино, ще трябва да поръчаш цяла бутилка. Щото ще я отворя заради тебе и после ще трябва да я хвърля, понеже и след три месеца никой няма да е поискал бяло вино.

- Всъщност аз много обичам бяло вино - намеси се варваринът. - Бих споделил една бутилка с... него.

- Казвам се дон Атело. - рече старчето и протегна ръчичка като пет молива набучени на стар игленик.

- Хрян - каза варваринът сериозно.

Като чу това, публиката в заведението, която точно беше успяла да се поосвести от последния напън на истеричен кикот, започна да колабира от липса на въздух. Аахахахаххахаахахах хрян варваринът ахахаххахаха с кисело зеле хахахахахахаааа. Варваринът спокойно допи чашата си, внимателно я остави на бара, обърна се и халоса най-близкия гост, запращайки го по нос на около четири метра, където той случайно вдиша един паднал от тавана бръмбар и започна да се задушава.

- Истинското ми име е Христофор Ярославович Николаев. Само че в бизнеса с варварството не мож прокопса с такова име. Затуй - съкратено - хрян. Винаги дава известен шанс противникът ми да започне да се хили до такава степен, че да мога да го фрасна изневиделица. - За да подкрепи думите си, Хрян пристъпи до гърчещия се на земята човек и го изрита с все сила, запращайки го през вратата и изкарвайки насекомото от носа му.

- Мерсиааааау.... мамк... - чу се отвън точно преди силен трясък да възвести края на полета и нова глава в несекващия цирк на Кръчмата на героите.

Австрийско бръщолевене в петъчен ден

2010-02-12T16:14:00.001+01:00

Седя и си мисля, а понякога само си седя. Приписват го на мечо Пух или пък на Щирлиц. Общо взето и на мен ми се случва редовно, когато се опитвам да се сетя кой експеримент докъде съм докарал и какво се опитва да се изплъзне от вниманието ми, преди да съм стоварил телбода отгоре му.

От близо шест месеца съм във Виена. Тази в Австрия. Уточнявам, защото наскоро разбрах, че освен Лондон в Канада има още няколко града със същото име в Съединените щати. След кратка проверка установих, че Виена съществува във Франция, Канада и 15 места в САЩ. А, и още едно в САЩ, ама с друг правопис. Въобще сащците обичат Европа. Ако можеха, сигурно биха си я пренесли всичката (евентуално без Русия) и биха я кютнали някъде из Канзас или пък Тексас. Ей така, за атракция. Като Дисниленд. Юръпленд. "Елате да видите мършавите хора, които не ядат ГМО и карат малки коли". И малки екваториални американчета (екваториални не защото са от много на юг, най-южната точка на Щатите е някъде около 28-ия паралел, ами защото си имат екватори. С голяма окапана с майонеза тениска, къси гащи и сандали) ще се тълпят и ще казват "А коя е столицата на Европа?". Или пък "Тате, защо има толкова много завои?" Сигурно преувеличавам. А може и да омаловажавам. Не съм бил там. А и да ида, няма как да опозная всичко от меркантилната параноична геноцидна полицейска нация, дори и да искам. Пък аз не искам. От друга страна... перифразирам казаното от множество американски комици. "Дайте да се пошегуваме, че да си кажем истината".

Както и да е, думата ми беше за Вената. Град като град. Хора, къщи, салтанати. Само дето хората са особени. Рядко се усмихват. Шофьорите са нервни. Бързат. Скачат по клаксоните. То не че градското движение е песен, с криви еднопосочни улички навсякъде, ама като се правят на тромбонисти няма да стигнат по-бързо. Само вдигат кръвното и на останалите. Когато дойдох на интервю за работа през лятото, бъдещият ми шеф беше по спортен панталон и лятна риза. Аз пък бях почти като агент от тайните служби - черен костюм шит по поръчка за двуметровото ми туловище, бяла риза, черни обувки лъснати до блясък. Само вратовръзката ми не беше черна, нямах слънчеви очила, нито пък кабел в ухото и не можех да ходя по стените. Не обичам слънчевите очила. Особено тия кифленските насекомоидни извращения, дето скриват половината лице, абсолютно са неподходящи за формата на носа и предпазват от слънчевите лъчи горе-долу колкото захарен памук на клечка. Розов.

Пак се отклонявам. Та шефът ми рече да не се заблуждавам, че Австрия е една немска страна. Пък то... официалният език немски, въвели са еврото, Хитлер е табу... дето се вика, ако ходи като патица, кряка като патица и мирише като патица... е, явно не е котка. Даноне, както би казал един производител на кисело мляко с жива закваска, която бива умъртвена в момента на задължителното стерилизиране на продукцията. Австрия се оказва една немскоговоряща славянска страна. С други думи, цигания на немски. Оня ден се пазарих с двама босненци на сръбски и немски да преместят мебелите на един руснак за по-малко от 160 евро. Накрая се разбрахме на 100... плюс 10 бакшиш и две бири за добро настроение. Преди две седмици пък на битака двама дърти турци ми искаха 25 евро за кутия тютюн за наргиле. При положение, че в съседния магазин си взех две кутии плюс пакет въгленчета за 10 евро.

Беше ми заявено, че познавам малко австрийци. Сигурно. В телефонния указател немскозвучащите имена са около 30%. Останалите са чешки, сръбски, турски и прочие. За момента познавам петима австрийци. Един не мога да понасям, двама са ми странни, двама са симпатични. Грешка, шестима. Професорът ми е много печен. В групата му има германка, италианец, индийка и мое томановско великолепие. Станах популярен по най-стария начин. Добре де, най-стария достъпен за хетеросексуален мъж начин. Напих всички. При това професионално. Нали работих барман две години. Който си спомня купона, е много доволен. Някои не си спомнят.

Поради удивително големия брой местни, които познавам, не ми се удава случай да си практикувам често немския. Най-дълго съм говорил с една унгарка в един бар и с една жена, на която обяснявах как да стигне до най-близката станция на метрото. Пак съм си пуснал добрата аура. Обикновено като видиш два метра изверг да крачи решително по улицата, разплисквайки киша с кубинките си, се дърпаш на другата страна. Мен пък все ме питат дали се движат в правилна посока или къде е еди-кой си магазин. Една бабка с проходилка даже ме помоли да й викна такси по мобилния телефон. И ми даде едно евро и настоя да пазя монетата. Пък обаждането струваше четири цента. Направо ме досрамя да й взема парите. Пазя монетата. За сметка на това е забавно да разбирам какво си говорят хората около мене като си мислят, че не ги разбирам.

Къщите във Виена обаче заслужават специално внимание. В града е пълно с няколковековни сгради, дворци, имения, ведомства и прочие. Всичко е невероятно красиво, до такава степен, че човек започва да приема за нормални красоти, пред които в друг град би се спрял да снима като японец. Само дето в другите градове те биха изпъквали. Тук са много. И още. И за да се впечатли публиката, забележителностите наистина са забележителни. Още не съм се разхождал сериозно из центъра, щото сам ми е скучно, есента бях зает пък зимата притъпява от красотата. Извинения и оправдания. Ама напролет ще видят те. Белведере отвътре не е нищо особено, ама градината ще е чудна. И Шьонбрун искам да видя. И да се разходя из горите около Виена. Само да се стопли. От Швеция насам не се обичаме със зимата. Не че тукашния снежец и -2 градуса могат да ме впечатлят, но искам пролет и дълги дни. По възможност със слънце.

По точка трета, салтанати, не знам какво да кажа. Не съм наблюдавал специални церемонии, като Смяната на Тоалетната Хартия в Кралския Клозет. Поради простата причина, че няма кралски клозет. Сиреч, клозет има, ама крал вече няма. За сметка на това има придворни съветници. И още по-високото стъпало, истински придвордни съветници. Сигурно им слагат воден знак и специално мастило на челото, знае ли човек. Общо взето за да стане човек wirklicher Hofrat трябва наистина много да го бива. Като удостояване с орден, ама по така. Ордените носиш на специални случаи. Титлата в името си я закачаш на визитката, звънеца на вратата, табелката на офиса и служебния формуляр за смяна на гумите. Титлите тук са важни. И хората държат на тях. Което на мен лично ми е малко странно, щото съм свикнал да гледам хората, а не сричките пред, зад, във и около името им. В Швеция с всички си говорех на малко име. Тук ми викат уважаеми господин Томанов. Даже веднъж ми рекоха и господин Константин, щото тук-там има и традиция да се представяш по японски. Томанов Константин сан. И аз все потискам импулса да се огледам да видя на кого говорят. Щото аз не се чувствам като уважаемия господин Томанов. Уважаемите господа Томанови са баща ми и чичо ми, съответно държавен служител и бизнесмен. Аз съм Косьо, оня двуметровия, дето (минутка за самореклама и четкане).

Кръчмата на героите 2: Драконоубийците

2009-09-15T09:54:00.006+02:00

- Здравей, Глигане, - промълви красавицата с глас, намекващ за коприни, приглушена светлина и, поради незнайно каква причина - жълт кантарион. Варваринът новобранец, чиято баба редовно го беше разтривала със странно вонящи илачи, когато биваше болен, и го беше пердашела с още по-странно вонящи треволяци, когато биваше непослушен, я изгледа с дълбоко съмнение. - Дали не се намира лекуваща отвара сред твоите неустоимо вкусни питиета?

Кръчмарят, защото Глиганът беше именно той, кимна утвърдително.

- 400 златни монети, - заяви той.

- Четирист...? Моля?! - Всичкият жълт кантарион беше изчезнал от гласа на жената, заместен от стоманени нотки и може би следа от пиринчен обертон. - Искаш четиристотин златни монети за пикливата си отвара, приготвена най-вероятно от сляп послушник махмурлия, съдържаща повече отрови отколкото церове? И ги искаш от мен, Паринел Великолепната, Драконоубийцата, Покорителката на мффффф...

- Абе какво им става на всички днес? - Учуди се съдържателят, възползвайки се от временно възникналата пауза в монолога, възникнала от повторната употреба на парцала за биберон. - Някой да не е сложил табелка "Разпродажба" на вратата ми? Отварата струва 400 златни монети, защото производствените разходи са 250 жълтици, а надценката от 1.6 е минимумът, който трябва да сложа, за да мога да плащам данъците и поддръжката на кръчмата. Ако знаеше колко са скочили лицензите за продажба на алкохол, въобще нямаше да ми врещиш тука за някакви си мизерни 400 жълтици. Освен това хич не си мисли, че като си си сложила магически пръстен, магически гащи и магически ботуши на висок ток... момко, затвори я малко тая уста, че ще ти прелее халбата... та не си въобразявай, че като се наконтиш, ще ми изкрънкаш по-ниска цена. Самият аз притежавам Вълшебната престилка на Реол Наводнителя, най-известния кръчмар на всички времена, която освен превъзходния си мазен десен, притежава и приятното свойство да неутрализира обаянието на всички фльорци, решили да ми съсипят бизнеса по прашки...

Глиганът щеше да говори и още, но го прекъсна гюрултията откъм масата на драконоубийците. Някакъв хилав идиот беше подложил чаша под една от раните на полуутрепания тип, проснат на масата, и носеше целеустременото изражение на човек, решил да пийне нещо топло днес. Плановете му бяха осуетени обаче, когато един от малко по-подвижните герои използва плячкосаната с триста зора драконова люспа по нетрадиционен начин и го халоса странично по главата.

- Е те това беше, - разлюти се човечето. - Никакво повече безплатно лечение! Каква е ползата да си странстващ лечител, занимаващ се с благотворителност, когато ти осуетяват и най-простото изследване за кръвна група. Как се очаква да го закърпя, като може да се гътне всеки момент от астрална несъвместимост. Ай сиктир. Да пукнете от гангрена дано всичките. - Лечителят извади малка бутилка от гънките на дрехата си и поля с нея драконовата люспа. Тя изсъска възмутено от това посегателство и се разпадна на прах, а киселината покапа по пода. Там обаче тя беше посрещната от вековен пласт вкоравена мръсотия, предаде се и си се събра в тихо бълбукаща локвичка. Естествено, в най-добрите традиции на алхимическото изкуство, светеше в отровнозелено. Кръвта на отказващия да умре герой капеше в нея и съскаше като разярена котка, нападната от хълцане.

- Ти си лечител? - Втурна се към него Паринел. - Умолявам те, лечителю, не обръщай внимание на този неандерталец. Моля те, излекувай другаря ни.

- Не.

- Но...

- Коя част от "Не" не ти стана ясна бе, момиче. Опитах да го излекува, хората ти ме спряха. Като не щеш, ако щеш. Айде чао.

Дребосъкът се отправи към вратата, но се спря внезапно, когато върхът на сабята на червенокосатата се опря между плешките му.

- Излекувай го или днес в реката ще отплуват два трупа вместо един.

Лечителят изсумтя възмутено и отиде до импровизираната операционна маса. Бръкна с пръст в една от раните на разпрания герой, карайки го да измучи от болка, и облиза окървавения си пръст.

- Кръвна група маготрицателна. Значи, молитва към бог Харин, покровителя на чукоглавците като тебе.

От друга гънка на дрехата си човечето измъкна дебел том, тежащ значително повече от самия него, и го стовари върху масата, счупвайки едничкия останал здрав глезен на героя. Възнаграден с мучене две октави по-високо от предния път, той се зарови в овехтелите страници. Молитвата беше намерена и след съответния разговор на астрално високо равнище, кръвта спря, раните на момъка започнаха да се затварят и дори мученето поспадна. Без дори да го погледне повече, лечителят прибра книгата си, направи сложен жест с ръка, включващ поне наглед една идея повече стави на пръстите отколкото предполага анатомията, и си тръгна.

- И така... - рече Паринел, внезапно спомняйки си, че има какво да рече на Глигана. - Сега ти ще...

Прекъсна я гръмогласния кикот на групата й, подкрепен в следващия момент от басовото боботене на Глигана и втрещения поглед на варварина на бара. Съзирайки вбесения поглед на зеленооката, кръчмарят бръкна под бара, измъкна огледало и й го подаде, тресейки се от смях. Паринел се облещи срещу покритото с акне лице, което я гледаше оттам, което й придаде изражение на прясно боядисана жаба и почти довърши прясно закърпения й придружител.

Бившата красавица разярено измъкна меча си и се втурна след немирния лечител. Но не можа да стигне по-далеч от вратата, защото там се сблъска с...

Кръчмата на героите

2009-05-16T15:42:00.004+02:00

(Нещо което отлежава на харддиска ми вече няколко месеца и, както повечето ми останали драсканици, едва ли ще добие завършен вид... Идеята е гавра с компютърните игри на общо основание)

Съдържателят на кръчмата „Точно навреме” чистеше. Това беше събитие, случващо се веднъж на няколко месеца и беше достойно за отбелязване в поне две-три хроники. Беше пребоядисал фирмата, на която ръка сграбчваше пясъчен часовник и сега тя се полюляваше на лекия следобеден ветрец. Подът и стените бяха почистени с влажен парцал, като особено внимание беше отделено на петната от кръв и бира, разплискани тук-таме. Не че съдържателят особено се впечатляваше от кръвта, камо ли пък гостите, но здравните инспектори се разстройваха. А разстроените здравни инспектори сериозно се стараеха да впечатлят и него, и гостите. Беше попълнил и колекцията „Намерени вещи” или по-скоро колекцията „Вещи забутани в най-тъмния ъгъл на залата, озовали се там сред поредната пиянска свада, едва ли някога потърсени, понеже законният им собственик гледа как расте тревата, ама отдолу”. Дългичко име за колекция, затова той просто й казваше „сандъка с боклуците”. Новодошлите в сандъка две ками и половин амулет евентуално притежаващ магически свойства бързо се бяха включили с основното занимание на останалите, а именно събиране на прах и умрели буболечки.

В момента съдържателят доближаваше към кулминацията на чистенето. Ред беше на бара. Това беше внушителен тезгях от някога полирани дъбови талпи. Фасадата му приличаше на абстрактна картина, създаваща общото впечатление на оцелял от побой с поне осемнайсет котки, три мечки и един папагал. По нея имаше толкова много вдлъбнатини и драскотини, че беше заприличала на дървесна кора. Плотът на бара за сметка на това беше гладък и полиран до мазен блясък от множество мръсни лакти, тежки кожени кесии и плъзгащи се чаши пиво. Масивната лапа на съдържателя бавно и методично обираше по-немощната мръсотия и замазваше с неописуема смес от восък, катран и билки. Навремето чичо му му беше казал, че така импрегнирано, дървото нито се подува от влагата, нито хваща огън. Специално огънят звучеше малко съмнително, но плотът наистина беше равен и гладък.

Внезапно вратата се отвори с трясък. Един паяк, безразсъдно засилил се да прекосява основната носеща греда на пет крака, за да впечатли приятелите си, залитна и падна на пода. Тежки стъпки прекосиха пода на кръчмата и кожена ръкавица с внушително количество капси се стовари на тезгяха.

- Ей, бирен корем, дай нещо за пиене!

Съдържателят, който напоследък наистина беше започнал да си отглежда бирено коремче, продължи да търка необезпокоявано с парцала. Новодошлият явно не беше възхитен от подобно отношение от страна на обслужващия персонал, защото една вена забележимо започна да пулсира на слепоочието му. Това, и внезапно покатерилите се един върху друг челюстни мускули.

- Абе ти да не си глух?! Казах...

За съжаление светът нямаше възможност да разбере какво бил казал някой си, защото съдържателят мълниеносно натика парцала за полиране с два пръста в устата му. С другата ръка го хвана за врата и заби лицето му в прясно полирания тезгях, поставяйки първата вдлъбнатина от новата партида. Държейки го притиснат към плота, съдържателят го осведоми:

- Не съм глух. Но и не ми харесва отношението ти. Предлагам да започнеш отначало. И тоя път по-кротко и без обиди. И ако пак не ми хареса отношението ти, ще се наложи да се сбогувам с теб. Не мисля, че ще ти бъде особено приятно моето сбогуване.

Замаяният вагабонтин измуча нещо, което на членоразделен език можеше и да мине за съгласие. Съдържателят кимна и пусна врата на клиента си.

- Искаш ли кърпичка? Имаш малко паста за полиране на челото.

Непознатият намусено грабна кърпичката и изтърка лицето си. Понечи да я метне на пода, но като зърна заинтересования поглед на съдържателя, се спря и я остави на бара.

- Ама ти си бил адски силен. Направо щеше да ми сплескаш черепа. Само да ги хвана тия двете повлекани дето ме упътиха насам. Казаха, че ако съм бил шашнел съдържателя, щял да ми даде безплатна бира.

Съдържателят избухна в смях.

- И от всички клишета, изричани във всички кръчми по света, ти си избра това с бирения корем? Ти или си пълен идиот, или си гений на стратегията. Или просто имаш късмет. Няма значение, имаш една безплатна халба от мене. Какво да бъде?

- Какво имаш?

- От бирите ли? Искрящо светло от Южната долина, идеално за летните жеги. Имам и бира за пости от манастирската изба, и черна бира от Каранот, онзи ден пристигна с кораб. Има и други работи, но от тях халба няма да получиш.

- Едно искрящо тогава, да отмия тоя прахоляк от устата си.

Съдържателят се усмихна и измъкна изпод тезгяха голяма дървена чаша. Напълни я със златиста течност от една от големите бъчви и я постави на бара. Гостът му я подуши недоверчиво, после отпи. Широка усмивка озари лицето му и той ливна цялата чаша в устата си, почти без да разлее нищо.

- Страшна работа. Може ли още една?

- Две златни монети.

- Две ЗЛАТНИ монети? Ти нормален ли си бе? За толкова пари мога да си купя половин бъчва!

- Би могъл, но не и в този град, не и в тази кръчма.

- Какво пък й е толкова специално на тая дупка?!

- Това е кръчмата на героите. Потрай и ще видиш. А сега, две златни монети, моля?

Ръмжейки, клиентът измъкна две монети от кесията си и ги връчи на съдържателя.

- А какво искаше да кажеш с това „кръчмата на героите”?

- Момко, забелязал ли си как добрият герой винаги пристига в последния момент, за да осуети плановете на злите сили? Независимо колко време се мотка преди това, без значение колко често му се налага да спре да си почине или да се върне до града, че да поразтовари малко багажа си, той винаги стига точно навреме. Е, това е кръчмата „Точно навреме” и тук идват тези герои, които винаги уцелват точния момент...

Точно в този момент вратата се отвори и в кръчмата влязоха трима души, носейки четвърти.

- Казах ли ти, точно навреме. Кажи здрасти на

ДРАКОНОУБИЙЦИТЕ

- Виждаш ли я оная хубавица там? – продължи съдържателят. Тя ще дойде да поръча за всички. Винаги така правят, пращат най-обаятелната личност в групата на пазар, надявайки се да получат по-изгодни цени. Като че търговците са идиоти и само чакат да дойде някой сладкодумец, че да му подарят стоката си.

Въпросната хубавица наистина беше много красива. Червената й коса беше сплетена на плитка, а зелените й очи проблясваха изпод няколко изплъзнали се на сплита кичура.

Моногамия ли?

2009-03-01T15:33:00.001+01:00

Имам си ново момиче. Немкиня, казва се Елена. На 14 години е, но много добре оформена... и има 1.8 литров бензинов двигател. Ннннняууу!

Петък, тринайсети

2009-02-13T20:17:00.002+01:00

Днешните простотии все пак не бяха чак толкова много. Оплесках едно миене, после една инкубация. Помежду им се оказа, че скарата в ресторанта не работи, пък се бях навил да плюскам печено прасе. В крайна сметка ядох пиле с ориз. На отиване ми беше студено, но за сметка на това на връщане мръзнах. И май нищо не научих днес. Ще видим след четири седмици какво ще ми се случи...

Алергии

2009-02-12T22:46:00.002+01:00

Днес пристигнаха резултатите от теста за алергии, на който трябваше да се подложа преди да започна дипломната си работа. Оказа се, че не само не съм алергичен към абсолютно нищо (освен може би липсата на редовно плюскане и полов живот, тогава ставам много отровен), ами и общите ми нива имуноглобулин Е са изключително ниски. За простосмъртните, това са антителата, отговорни за алергичните реакции. Само дето са отговорни и за защитата от паразитни инфекции. Може би все пак няма да ходя в Африка...

Термодинамика

2009-02-11T16:46:00.001+01:00

Не е добра идея да си сложиш ключовете в задния джоб на дънките, когато караш колело при минусови температури. Околната среда успява да ги изстуди много по-бързо, отколкото задникът ти - да ги стопли. Резултатът е едно доста прохладно усещане около седалищната област...

Параноя

2009-02-10T17:32:00.003+01:00

Компанията, в която си правя дипломната работа, настоява всички протоколи да бъдат написани на шведски... от съображения за сигурност. Щото повече хора разбират английски, отколкото шведски. Ами такива тъмни балкански субекти като мене, дето разбират и по повече? Явно не сме много. Също така абсолютно всяка една машина, ако ще и бързовар за чаша чай да е, си има номер. И всеки химикал и разтвор си има номер. Които номера трябва да бъдат указвани в протоколите. На шведски. Да, и те с номер. И всяка страница с номер. Добре поне, че чашите за кафе, моливите и тоалетната хартия още нямат номера.

Берлин

2009-01-28T11:25:00.001+01:00

За разлика от последното ми пътуване със самолет, този път махмурлук нямаше. Станах си час и половина преди излизане, измих се, закусих, нахвърлях последните боклуци в сака... въобще, идилия. Обадих се на Ани и успях да изляза само пет минути по-късно от предвиденото. Не й беше приятно, че заминавам, още по-малко, че отивам на гости на Албена. Разбирам я. Хванах си влака и за нула време бях на летището. Дотук с досадното лашкане с автобуса. Запътих се смело към Терминал 5, Международни полети, само за да открия, че евтиният ми полет с Germanwings излита от Терминал 2. На около десетминутна разходка. Нещо чуруликаше по стереоуредбата на топлата връзка. Май се предполагаше да е успокояващо, ама у мен затвърди наскоро възникналото желание да се отбия в някой нужник. Предадох си багажа, отговорих на повика на природата и се кютнах да си чакам самолета. Естествено си бях взел четиво... аз без писано слово, това кога е било. Четях една „отлична” курсова работа по социоантропология и книжка за това що са то човешките права и имат ли те почва у нас. Прелистих курсовата работа... някой беше сътворил 28 страници тотални глупости за арменското малцинство в Етиопия. Двадесет и осем, ама с двойна разредка и с не особено скромен шрифт. Такива детски изпълнения ние пишехме в девети клас по география. Книжката пък описваше в над 200 страници как човешките права са едно добро пожелание без особена тежест в комерсиалния свят. Ето, аз го казах в едно изречение. Дайте ми Пулицър. Добре поне че полетът до Берлин беше кратък, та не бях принуден да чета повече от една глава.

Апропо полетът. Абе тия самолети да не са взели да ги правят от велпапе. Първо, специално бях помолил да ме сложат на аварийния изход, че да мога да си събера ужасно дългите крака без да правя колоноскопия на седящия пред мен с колената си. Да, ама не. При положение, че в самолета имаше не повече от 50 човека, аз бях на лилипутското редче зад аварийния изход и пред мен естествено имаше човек. Направих й колоноскопия. Хах. На всичкото отгоре докато се напъхвах в мястото си това цялото нещо взе много обезпокоително да скърца. Самолетът имам предвид. После взехме да рулираме по пистата. Нещо бавно и ритмично думкаше в задната част на самолета. Бре, викам си, дано някой да прави секс в тоалетната, че алтернативните обяснения хич не ми харесват. Оказа се, че думкането думка само като сме на земята, ще да е било проблем с колесарите. Излетяхме и онова ми самолетище като се разхлопа, разскърца и разподскача, съвсем като в приключенски роман взех да се чувствам. По едно време взех да правя изчисления наум с каква скорост се движи човешкото тяло при свободно падане и има ли начин да се приводни човек, без да му се налага да наблюдава света през пъпа си после. Докато се занимавах с ускорения и вектори взехме да захождаме за кацане. Пилотът бе така добър да направи два мързеливи завоя, така че хубавичко да огледаме панорамата под нас. Няколко вятърни електроцентрали апатично размахваха перки. Май прословутите пронизващи Берлински ветрове си бяха взели почивка днес.

Първото нещо което видях от Берлин бяха дървета. Жилищен комплекс фрашкан с дървета. После още един. Покрай улиците дървета, за парковете да не говорим. Просветна ми, че сигурно затуй емблемата на Берлин ще да е мечка. Ми то половината град в гората. След като разреших този важен зоо-урбанистичен въпрос, взехме, че кацнахме. Меко. Такива лиготии като ръкави и автобуси нямаше. Изтопуркахме си педесетте метра до сградата на летище Шьонефелд. Сега осъзнавам, че изписано на български, името на летището изглежда още по-ужасно. Schönefeld в буквален превод ще рече „Хубаво Поле”. То е едно от двете действащи берлински летища. Tempelhof (Храмов Двор) е западното, а от ноември миналата година Tegel не работи. След известно моткане онлайн, установих, че Tegel е някакъв вид австро-унгарски варовит камънак. Далеч не толкова поетично като Шьонефелд и Темпелхоф. Сигурно затова са го и закрили. Какви скрити лимонки били тия немци.

Както и да е. Взех си билетче за S-Bahn-a и се приготвих за четиридесетминутно пътешествие. Тук му е времето да вметна скоба за релсовия транспорт в Берлин. Ами, голям е тюрлюгювеч. Отдолу нагоре имаме подземния U-Bahn, наземния Metro-Tram (ще рече трамваи) и надземния S-Bahn (градска железница). Само дето от време на време подземната и надземната железница си разменят местата, което действаше много разрушително на чувството ми за ориентация. Освен това на някои от гарите на градската железница спират и регионални влакове. По едно време даже се състезавахме с един такъв. Освен това научих нещо много важно. Никаква вяра да нямате на разписанието на регионалните влакове. Първо, пероните не са това, което изглеждат. Независимо какво пише на голямото хартиено нещо (например перон 12), градската железница си ползва едни коловози, а регионалната други. В които номер 12 не фигурираше, например. Освен това винаги гледайте какво пише на самия влак. Щото ако на часовника пише, че до влакчето остават седем минути и то вземе че подрани с пет, може и най-щастливо да си го изпуснете, мислейки си, че не е вашето. Въобще използването на релсов транспорт в Берлин е занимание за напреднали. Дневната карта за всички линии струва 6.10 евро, като проверката на билетите се случва неизменно на едно и също място – някъде около Friedrichsstraße. На всички останали дестинации нямах близки срещи от третия вид. Но пък проверката изглежда като хайка на Гестапо. Добре сложен цивилен шваба прелита през целия вагон, обявявайки „Проверка”. В края на вагона спира, обръща се, кръстосва ръце и чака десетина секунди. После методично си проправя път към другия край на вагона, като самата проверка става по следния уникално колоритен начин: служебната карта се приближава към билета, докато проверяващият упорито фиксира пътника с поглед между веждите. Очевидно се извършваше някакъв сложен ритуал в стил детектор на лъжата и кой ще се изпоти пръв. Мен си ми беше добре и не се потях. После разбрах, че глобата била 40 евро. Изедници.

Срещата ни с Албена беше в Starbucks на Friedrichsstraße. Хубаво, ама не можах да го намеря. Какви ли не други измишльотини открих, но не и въпросното кафене. Така че се превъплътих в прът за знаме на един ъгъл и зачаках Албена да ме открие. Тя дойде след не повече от минута, пихме по кафе/чай и се запътихме към тях. Тя живее в северозападната част на града, в квартал Вединг. Сиреч Wedding. Демек сватба. Общо взето турската махала. Точно където нейната улица излиза на булеварда има спирка на метрото и турска закусвалня... гьозлеме с кашкавал, така пишеше на стъклото. Ходихме да направим резервация за рождения й ден в коктейл бар наречен Intersoup. После хапнахме в тайландски ресторант и докато хапвахме, тя си изпусна курса по немски. Наваксахме като напазарувахме кекс (за следващия ден) и бира (за същата вечер).

Следващият ден започна отрано. Не за друго, ами разни хора взеха да звънят по телефона с честитки. Закусихме каквото намерихме в хладилника и се заехме с туризъм. Отидохме до Unter den Linden. Йе. Само дето липите бяха само голи клони. Все пак януари. На улица „Под липите” са разположени руското, английското, американското и френското посолства. Чудно защо ли. Има пешеходна зона по средата на улицата и по всичко личи, че при добро време на нея зона има и кафенета. В обилно накацалите наоколо туристически магазини имаше достатъчно парчета от Берлинската стена, че да се направи основен ремонт на китайската такава. И на цени доказващи, че немците знаят стойността на парите... и затова се опитват да измъкнат колкото се може повече от туристите.

Разходихме се до Бранденбургската порта. Точно зад нея е минавала стената. Сега посред булеварда има нишка от павета, показваща точно къде е било ограждението. Има и някаква интересна туристическа атракция, „върви по стената”. Да де, ама тя посред булеварда. Ха съм стъпил, ха ме е сгазил шваба с джип. Или турчин с джип. Или някое друго возило. Реших да пропусна. На север от портата беше паметникът на холокоста. Множество правоъгълни бетонни блокове подредени в спретнати редички, все по-високи към центъра на цялото нещо. Албена ми рече, че идеята е да символизира съдбата на концлагеристите и да депресира посетителите. Аз все си мислех, че ще стане идеална игра на пейнтбол там. Ама аз съм турист, не ги разбирам тия дълбоки работи.

Апропо возилата. Много се стресирах. Ако няма специален пешеходен светофар на кръстовището, пресичаш на свой собствен риск. Когато се разхождам из София, ако пресичам малка уличка, движещата се по нея кола винаги спира да ми направи път. Да де, ама в Берлин даже ускоряваха. На един светофар на пъпа на Berlin Mitte светна червено докато пресичахме второто платно... и един тип с някакво мизерно VW Polo като се форсира към нас. Бахти. Ми пет секунди да беше изчакал, нямаше да закъснееш. Като светне червено какво, да се върна ли. Много цивилизовано.

На юг от Бранденбургската порта се намира сградата на Парламента. Пред нея има огромен площад, който беше покрит със замръзнали локви, останки от пиратки и натрошени на ситно пластмасови чаши. Албена обясни, че това били останки от новогодишния купон. Аз се потресох. Три седмици след нова година пред парламента имаше боклуци. Ми да ме извиняват дойчовците, ама това и в България го няма. Може да имаме дупки и на дупките, ама жълтите павета са като изблизани. Наредихме се на една опашка. Не раздаваха банички, но пък имаше безплатен вход към покрива на Райхстага. След усърдна проверка на багажа в стил „търсим терористи на летището, махнете всички метални предмети от себе си”, ни натикаха в един голям стъклен асансьор. На покрива има голям стъклен кошероподобен купол, по вътрешната страна на който може да се качи човек чак до върха и да зяпа Берлин. Да зяпа кранове. Много кранове. Всичко живо в Берлин строи. Какво точно не знам, но пък явно е всеобща тенденция, нали и в Санкт Петерсбург беше така. Точно под върха на купола има кръгла висяща площадка с кръгла пейка в средата. Ръбът на висящата площадка беше добре засран от птичето войнство. Което мигновено ми представи два въпроса в главата. Първо, как птиците са се добрали там, става дума за площадка под купол. Второ, къде ги тия птици, аз видях само няколко сиви врани по дърветата и тук-таме патица из Шпрее. Мистично, както казва професорът ми по имунология.

След Райхстага се отправихме към една от централните гари. Красива постройка от тъмно стъкло и стомана. Въобще немците много обичат стоманата. Всички спирки на надземната железница са на издигнати стоманени виадукти. Ама те едни дебели железа, едни подпори, едни винтища. Сериозно, взе ми се акъла от толкова метал. Както и да е, вървяхме към гарата. Около нас се носеше неземната миризма на... серен диоксид. Откъде се беше взела, не ми е ясно. Хапнахме набързо на гарата и се запътихме към Албенини да вземем кекса и после към работата й, че да почерпи за рожден ден. Запознах се с колегите й, всичките една весела пасмина. Китайка говореща перфектен немски, шваба-русофил и баварка мразеща Мюнхен. С швабата го ударихме на лаф-мохабет, то не беше руска литература, то не бяха компютърни игри, то не беше фантастика. Пич отсекъде, разбир’ш’и. Видях й и научния ръководител. Един тип, който в момента на влизане в стаята съзря кекса и се изцепи „Айде да почваме”. Обяснихме му, че без рожденичката, която в дадения момент се беше запътила да търси още чинии, няма как да почнем. Реакция: „Ама тя рожден ден ли имала”. Пич отсекъде, разбир’ш’и. Хапнахме, пийнахме, поканените за вечерта научиха, че са поканени за вечерта и се разотидохме. Бяхме си уговорили среща с швабата Клаус един час по-рано, че да подложим нещо преди запоя.

Отиваме на уговореното място... с известно закъснение... и какво да видим. Тук Клаус, там Клаус, няма Клаус. После се оказа, че Клаус висял 25 минути вътре в гарата. Пък ние го търсихме отвън. Заяви, че това било нормално, щото гарата била много огромна и обикновено срещите се правели вътре, на ограничено пространство, за по-лесно. Не ме убеди. Вече беше осем и всички закусвални бяха затворени. Баси лудницата, защо затварят толкова рано тия хора. В крайна сметка се натикахме в един индийски ресторант, ометох порция пиле в млечно-кисел сос (много готино нещо) и се отправихме смело към бара. Барманката беше родом от нейде из далечна Азия и имаше много интересни идеи за това как се правят коктейли. Единственото сносно нещо за пиене (поне според мен) беше белият руснак. Хубаво де, ама след като мацката сипа водка, ликьор кафе и мляко, тя реши да му люсне и бита сметана, да го поръси с какао и за капак да сложи и няколко зърна печено кафе. Ама гуспойце, аз вече съм вечерял. Както и да е, запознах се с цяла сюрия веселяци и се позабавлявахме доволно.

Идеалистичният ми план да стана рано на другия ден беше провален от факта, че станах късно. Запътих се да си взема дневната доза Ани и да си проверя пощата. Поръчах разни неща за работа в двореца и излязохме за следващата доза туризъм. Закусихме наденица с кисело зеле и варени картофи. По-традиционно от това няма начин да стане. После се метнахме по Unter den Linden, ама тоя път в обратна посока, към музейния остров. Берлинската катедрала беше невероятно красива. Влязохме вътре със студентско намаление, ура. Имаше огромно органище, за което някакъв екскурзовод точно разправяше, че най-голямата тръба била дълга 10 метра и дебела колкото крава. Пък имал общо над 7000 тръби. Сериозна работа. Слязохме до криптата на Хоенцолерните. Ковчези, саркофази и барелефи до където поглед стига. Имаше депресиращо голям брой ковчези под един метър. Рискована работа е било кралуването едно време, спор няма. После открих стрелка към панорамната галерия. И като се почна едно катерене. Първо парадното стълбище в главния кораб, после едно по-малко в голямата кула, после по една вътрешна галерия и накрая след едно стълбище, което остави у мен цялостното усещане за тирбушон. Но пък си заслужаваше. Гледката отгоре беше страхотна, като се изключат вездесъщите кранове и крайни птичи продукти. Bird crap everywhere!

Май е ред на следващата скоба. Първо, през Берлин минава реката Spree (Шпрее). В центъра на града насред Шпрее има остров, на който са разположени четири музея. Това е и въпросният музеен остров. Музеите са Берлинската катедрала, Художествената галерия (където не влязохме), Пергамон и Боде. Музеят Пергамон е огромен. Не просто голям, а по социалистически огромен. И мръсен. Фасадата му беше ужасяващо окадена. Всъщност това го видях на много места, изключително голям брой мръсни, опушени сгради. Не знам на какво точно се дължи, но не бях във възторг, особено в сравнение с градове като Хановер и Манхайм. От друга страна зимата си е сравнително мрачен сезон, може и да не съм прав. Вътре имаше експозиция озаглавена „Завръщането на боговете”, която аз първоначално незнайно защо интерпретирах като завръщането на готите. И влизаме смело и се чудим къде ги тия готи и кой ги е нацвъкал тия голи хора тука. Експозицията беше много приятна, с класически гръцки и (предимно) римски статуи на боговете-олимпийци, с обяснения на стените кой кой е и за какво се е борил. Зевс с мълниите, Посейдон с тризъбеца, Афродита дибидюс и Атина с мъжка челюст и цялата в доспехи. Не видях обаче Арес и Хефест. Ясно ми е, че целокупното немско население се срамува от участието си във Втората световна война и евентуално това може да е причината богът на битките и кръвопролитията да го няма... ама Хефест защо го нямаше? Като се има предвид, че е хром, той е един изключително политически коректен бог. Пък и е покровител на занаятите. Все ще да е останал някой занаятец в днешното общество на масово производство и теле-комуникации. Може пък да е станал член на някой профсъюз и да е отишъл да стачкува него ден, знам ли.

Освен гърците, в Пергамон имаше и възстановка на Пергамския олтар. Като се има предвид колко ситни са били хората от едно време, направо се шашнах колко бяха високи стъпалата водещи към олтара. Общо взето два пъти по-високи от нормално днешно стъпало. На мен ми бяха идеално, ама тия ситнежи не ми е ясно как са се оправяли. От друга страна, Албена изтъкна, че по-едрите стъпала означават по-малко зор при нарязването на монолитните късове мрамор. Че робите за какво са? На пода на самия олтар имаше невероятно красива адски ситна мозайка. Фигурите, образувани с нея, бяха като нарисувани. Направо ум да ти зайде.

В следващото крило имаше пък възстановка на портата на Ищар. Голяма красота. Само бях чел за нея в учебниците по история, но като видях златните лъвове отстрани, веднага ми просветна. Бая самодоволно ми стана, като разбрах, че съм я познал още преди да видя надписа. Някакъв скулптор с чувство за хумор беше направил един автомобил в същия стил като портата. Колесницата на Ищар ясно е била шестцилиндрова, с предно предаване и поне стотина коня. Имаше и малки моделчета, на целия град Пергам, на портата на Ищар, на Вавилонската кула... много бяха красиви. Асирийската галерия беше затворена, но пък имаше страничен музей на ислямското изкуство. Продължавам да съм на мнение, че тези хора са уникални майстори. Порцеланови съдове, огромни килими, орнаментирани стени, направо лудница. Един тъмен балкански субект със скъпарски фотоапарат много усърдно снимаше килимите. Решихме, че се провежда внимателна кражба на идеи, ама какво да се прави, снимаше си човечецът и туй то.

Колкото бях очарован от Пергамон (въпреки мръсната фасада), толкова Боде ме отврати. Музеят на средновековното изкуство (или още музеят „Кайзер Вилхелм”) е мястото, където голотата започва да става срамна. Имаше позлатени статуи на светци, които повече подхождаха на селски хитреци. Папи, чиито подпухнали от разгул муцуни нямаха нищо общо с готините пухкави изображения на Ерос или Купидон. Света Богородица с физиономия все едно някой й е изплюскал крем-карамела. Предпочитам натуралистичните платна на Рембранд пред ония работи. Набързичко преценихме, че стига толкова култура за деня и се отправихме към работата на Албена.

Вечерта щеше да се ходи на кино, заедно с още една кака. Клаудия е една много сладка германка, която очевидно има склонности да изпада в истерични кризи, когато някой й закъснее за среща. За (не)щастие ние пристигнахме почти навреме и нямах възможността да видя разгневено русо човече. Беше доста приветлива, не мога да разбера защо Клаус ме подкокоросваше да я шляпна по задника и после да бягам бързо. Това да си екзотичен чужденец върши чудеса с хората. Решихме да седнем в една уж традиционна немска закусвалня и да хапнем по нещо. Аз се изтъпаних пред продавачката и заръчах три вида наденица с пържени картофи на тиган. Да де, ама тя взе да прави три отделни порции. Аз обясних, че искам три наденици за мене, при което тя за малко да изтърве чинията. Абре, моме, мен как ме виждаш да се наям само с една от тия пишки. Я вземи една по-голямшка чиния, и насипи повечко от картофките. Ааа така. И горчица отгоре. Точно така, браво на девойчето. Гледай сега и се учи.

Поуморих си чревека отрано (Клаудия заяви, че това дето го ям било много нездравословно, аз любезно й предложих да си гледа работата) и се метнахме да гледаме кино. Гледахме Транспортер 3. Сиреч те двете зяпаха плочките на Джейсън Статън, пък аз пресмятах уравнения по физика в главата си и се чудех може ли да не уцелиш кола с автоматично оръжие и дали налягането в гумите е достатъчно да издигне автомобил над водата. Продължавам да съм на мнение, че френският инспектор е най-готиният тип в целия филм.

В четвъртък се събудих още по-късно. Албена вече беше излязла да се оправя с някакви нейни си задачи. Помотках се малко и тя взе, че се прибра. Закусихме (каква ти закуска, то време за обед) и излязохме. Отидохме до възпоминателната църква за разрушенията от войната, Кайзер Вилхелм. Мда, същия тоя като на музея Боде. Преди войната това е била внушителна готическа катедрала, с две големи кули, извисяваща се камбанария и четири малки кули. Сега от всичкото това е останало само преддверието с две малки кули и зейнала дупка там, където е бил розетъчният прозорец. Всичкото хубаво. Но защо е трябвало да построят нова осмоъгълна сграда от стъкло и бетон на парцела на старата църква, и като са я построили, защо аджеба някой се е навил да я освети и превърне в действаща църква? Това не е храм, това е... някакво никакво такова. Не знам. Да се оправят.

Разходихме се до зоопарка, но реших, че не ми се дават 14 евро да зяпам маймуните. Аз си ги гледам по улицата без пари така или иначе. После решихме, че все пак ще е добре да видя Alexanderplatz, най-баш централния площад, оня с телевизионната кула. Разходихме се по улица Kurfürstendamm, пада се еквивалент на Витоша в София. По пътя минахме покрай някакъв доста популярен еротичен магазин. Ама тия хора са луди бе! Триста евро за някакво изкусително одеяние, за което съм убеден, че беше от изкуствена кожа. Че то от мойто кожено яке мога да направя 5-6 такива само от ръкавите, пък то струваше 40 евро. Продаваха и тъмен шоколад и шампанско... май не им вървеше много търговията, щом и хранителни стоки се предлагаха. Не знам, не разбирам. Имаше и семейни опаковки презервативи, по 18 в кутийка.

На Александровския площад беше красиво. И голямо. Снимах една врана. Седнахме в един Starbucks точно под кулата. Нещо не ме блазнеше да се качвам до горе да гледам панорамата. Крановете ги бях видял вече от Райхстага. Поседяхме малко на топло, отмъкнах си една чаша за спомен и продължихме разходката. Минахме покрай Нептуновия фонтан, ама беше затворен за през зимата. Минахме и през Oranienburgerstraße, само дето за проститутките беше още рано, така че продължихме към квартирата.

Беше ми студено и уморено и въобще никъде не ми се излизаше. В крайна сметка бях открил къде берлинчани си държат студените ветрове. Прибират си ги на топло вкъщи, да не зъзнат милите. В стаята на Албена духаше от прозореца. В работата й духаше от прозореца. В киното дори, дето грам прозорец нямаше, пак ми духаше. Въобще голямо духане падна. Почти успях да настина тая нощ, ама се закрепих. На другата сутрин закусихме доволено и бавно и достойно се понесохме към летището.

Там ме накараха да платя 10 евро за багажа си. Не съм го бил обявил при купуването на билета. Хубаво де, що никой нищо не ми поиска в Стокхолм? Ебаси хората. Поне тоя път си седях на аварийния изход, имах място за краката и самолетът не скръцаше. Проспах доволно по-голямата част от полета въпреки вбесяващо пронизителния смях на една немкиня до мене. Кацнахме, замъкнах се до Упсала и отидох на работа.

Ден седми, де факто последен

2008-05-25T00:30:00.003+02:00

Поредното ранно ставане. Този път в 6.00. Замъкнах се до банята, почти успявайки да не си измия зъбите с крема за бръснене. Криво-ляво се приведох в годен за употреба вид и си стегнах бохчичката за пътуване. Метнах я в автобуса, да е готова за тръгване и рекох да проверя дали лютата водка още стои в хладилника. Милата, толкова й беше студено, че се беше сгушила с още няколко свои посестрими. Не знам дали помагаше, но гледката беше впечатляваща.

Качих се до ресторанта и се тръшнах на един свободен стол при Оля, Боряна и две весели немкини. После ми хрумна гениалната мисъл, че храната вече е сготвена и няма как да доприпка до мене и ще се наложи да ида да си я взема самичък. Няколко минути по-късно мисията беше изпълнена със забележителен успех и се отдадох на унищожаването на резултатите от снабдителния набег.

Чаша и нещо кафе по-късно почти приличах на човек. Минах през компютърния терминал да пратя едно-две писма (паролата беше умопомрачителна, 12345678). Натоварих се в автобуса и се чучнах на мястото си, твърдо решен да не ставам преди финландската граница. После се сетих, че все пак съм без-отговорно лице и трябва да си нагледам дечицата. Изтъпанчих се пред автобуса и почнах да броя глави добит.. така де, туристи. Две минути преди тръгването Матю дойде блед-пребледнял и заяви, че му е лошо и че има разстройство. И таз добра. Питах някой дали си носи активен въглен, обикновено жените носят добре оборудвани походни аптеки в раниците си. Изглежда обаче бях тръгнал на пътуване с разни безсмъртни неуязвими гадове, щото никой нямаше и аспирин дори. Залетях се към рецепцията и питах къде е най-близката аптека. Слава Богу, поне към персонала за връзки с обществеността имаше някакви изисквания и всичките говореха английски. Аптека имаше, на три минути пеша от хотела.

Лошо. Ако пратех Матю сам, тия проклетници шофьорите като нищо щяха да тръгнат без него. Заръчах на народа да обясни къде съм и какво правя, хванах гусин британеца под мишница и го повлякох към фармакологията. Намерихме я, за щастие работеше... все пак беше осем часа сутринта. Купих му една опаковка активен въглен, голям майтап падна докато се бъркахме за 4 рубли, щото касиерката не можеше да развали 500... лудница. Накарах го да изпие едно хапче и одма се понесохме към хотела. По пътя минахме покрай поща. Мамка му и прасе, пустата му поща беше точно срещу хотела, до денонощния магазин. Мрън на квадрат. Набързо се метнах в нея и застрелях дежурната служителка с най-дебилния въпрос на всички времена, задаван някога в пощенски офис: "Имате ли марки?" След кратко напрегнато взиране мацката изглежда се убеди, че съм с всичкия си, и ме увери, че наистина имат марки. Не думай, рекох си аз. После взе, че ме попита какво искам да изпратя и закъде. Да му се не види, нямах нито времето, нито лингвистичните познания за такива словесни упражнения. Обясних, че съм колекционер и искам да купя марки за сбирката ти. Девойката се ухили като месечина насреща ми и измъкна един огромен класьор - избирай. Набързо взех стратегическо решение - две от тия, две от тия и две от тия, платих и се излетяхме навън.

Пред хотела ме посрещна Ерки, червен като комунистическото знаме, и протече следния високоинтелектуален разговор, воден колкото ни глас държи:
- КЪДЕ?
- АПТЕКА!
- БОЛЕН ЛИ СИ БЕ (с многозначителен поглед, че определено нещо не ми е наред с главата)
- НЕ АЗ, ТОЙ! (соча към Мат, който с всички сили се опитваше да стане невидим... без успех)
- ЗАЩО?
- НЕ ЗНАМ, СТАНА МУ ЛОШО!
- ТРЪГВАМЕ!
- ЗНАМ!

Отказвайки да преговарям повече, набутах Мат покрай заливащия се от смях Сами, мятайки му изпепеляващ поглед, преброих народа, обявих че всички са налице и потеглихме. Спиро рече, че много добре е станало, че сме отишли двамата. Ако бях пратил Матю сам, щяха да тръгнат без него, а ако бях отишъл само аз, щяха като нищо да ме оставят. За щастие нямаше повече произшествия. Раздадох паспортите и се отдадох на заслужена дрямка.

Събудих се от обратното ускорение. Преценявайки със замътен поглед ситуацията, установих че отново сме на бензиностанцията, където бяхме пазарували от пича с микробуса. Въпросний пич беше там, придружен от верния си микробус. Купих един литър ръжена водка и едно шише газирана вода и пак се тръшнах в автобуса.

Съвсем скоро стигнахме до руския граничен контрол. Оригвайки се тихичко, проверих дали всички си имат паспорти с белите хартишки вътре. Имаха. Да не повярва човек. Подредихме се ние пред граничния контрол и зачакахме да минат хората от предишния автобус. Минаха. Една лелка излезе от будката и затвори всички врати. Сега пък какво стана? Оказа се, че не сме заподозрени в тероризъм, контрабанда и държавна измяна, а е дошло време за почивка за кафе. Межувременно започна да вали тих дъждец. Бавно, кротко и напоително, като в разказ от Елин Пелин, дето има една приказка. Депресарска история.

Минахме паспортния контрол. Следващата стъпка беше безмитния магазин. Преброих си паричките. Имах рубли точно колкото за една бутилка Руский стандарт, от обикновената. За платинената или имперската версия не стигаха. Квото такова. Дъждът упорито продължаваше да вали, а хората излизаха от магазина бавно и на пресекулки. Лека-полека се насочихме към финландската граница. Тук вече беше големият спеч, защото съгласно Директивите на ЕС нямахме право да внасяме повече от един литър силен алкохол на човек. Пък ние, 135 души внасяхме близо половин тон водка с тия три автобуса. Абе... Майтап да става, нали.

Минахме без произшествия и се запътихме към Балтийско море. Дъждът плющеше през цялото време, все едно някой там горе най-накрая беше решил, че е време финландците да се позаплакнат малко. Някъде към седем вечерта стигнахме пристанището в Турку. Разпльокахме се из пейките и седалките и се заех с нелеката задача да набутам всичките водки в чантата си. Сега вече разбрах защо всички си носеха толкова огромни куфари. С триста зора си затворих ципа, а горкият сак аха-аха да се пръсне по шевовете.

Раздадох билетите за каютите, лека-полека се натоварихме и на кораба. Хвърлих си сака в каютата и тръгнах да се разхождам по откритата палуба. По някое време ми писна и слязох да проверя народът какво прави. Събрахме се стройна агитка пияндурници в главния надкилов коридор на втора палуба, да си играем на пляс-пляс ръчички, на нервички, да се замеряме с бирени фъстъци и общо взето да се забавляваме. Към полунощ мина някакъв юначага да ни сподели, че останалите пътници искат да спят. Ние дълбоко се усъмнихме в думите му, имайки предвид, че останалите пътници бяха на седма и осма палуба и се напиваха като за световно за пореден пъти. Пуста скандинавска тотална липса на мярка. Все пак се набутахме осем-десет човека в една каюта и продължихме да си приказваме. По някое време решихме, че е късно и е време да се натъркалваме по койките.

***************

Събудих се половин час преди акостиране, ще рече към шест. Почистващият персонал беше изгубил всякаква надежда да успее да ни изкара от каютите и просто седеше и чакаше да благоволим да се възнесем към входната палуба. Аз се кютнах до изхода и се превъплътих в добре усвоената роля на прът за знаме. Излязохме от кораба, че и от сградата на пристанището без никой да се спъне и да разлее подозрително количество бутилки водка. Валеше сняг. Отврат. С известно усилие си метнах сака на рамо и тихо подрънквайки се отправих към гарата заедно с Оля и Боряна. Взехме си довиждане и се чучнах във влака за Упсала. Един час по-късно гордо влязох в лабораторията по геномика, барабар със заснежената ушанка и дрънчащия сак. Време беше да се залавям за работа...

Ден шести, седми април

2008-05-01T22:42:00.003+02:00

Взех да му надобрявам на спането в автобуса. Почти бях отпочинал, когато около осем сутринта се навряхме в сутрешното задръстване на Санкт Петерсбург. За първи път в живота си видях как еднопосочна улица с три ленти и два тротоара всъщност означава еднопосочна улица с четири ленти и един тротоар. Лудница. Добре, че нашият шофьор не реши да влезе в "най-лявата лента", че тогава вече съвсем щях да перколясам.

Стоварихме се в хотел "Азимут" (да бе, същия) около осем и нещо. Таман време за закуска. Пет минути за настаняване, още пет за бърз душ и миене на зъбите, и още пет докато мине непретъпкан асансьор. Така и не мога да реша дали имахме право да посетим тази закуска или не, при положение че беше платена само една нощувка и следващата я закуска, но очевидно персоналът нямаше нищо против. Записаха ни номерата на стаите и ни пуснаха да вършеем из бюфета.

За има-няма 15 минути нашествието от марокански скакалци, пардон, международни студенти успя да се натъпче и, тихичко оригвайки се, се завтече към автобуса, който ни чакаше за разходка из града с гид. Гледах малко скептично към цялата работа, вече врял и кипял петербургски турист, и с право. Посетихме все места, които бях обиколил по време на предишния следобед в града, или пък планувах да разгледам в свободното време същия ден.

След двучасово моткане напред-назад автобусът ни стовари на пазарния площад зад Църквата на пролятата кръв, на моста над река Мойка. Отдадох се на кратко, но съдържателно закупуване на сувенири, след което подбрах Спиро, Вазо, Костас и Барби и се юрнахме да разглеждаме каквото не бяхме доразгледали.

Понеделник в Санкт Петерсбург е отвратителен ден за туризъм. Военноморският музей беше затворен. Артилерийският музей и той. "Аврора" - също. Битакът пред нея обаче си бачка без почивен ден. Ермитажът също почива в понеделник, но нас това не ни касаеше, вече го бяхме видели. Директно се отказахме да проверяваме дали работят музеите на шоколада и на восъчните фигури. За сметка на това разгледахме Петропавловската крепост, построена на Заешкия остров. Укреплението е с форма на шестовърх шурикен, изключително удобна за кръстосан огън срещу нападащ противник... който противник трябва да си носи понтонни мостове, иначе ще му се наложи да прецапва през Кронверкския пролив, отделящ Заешкия остров от Петроградския остров. Неприятно усещане, бих казал.

Крепостта е построена с идеята да служи за гарнизон на окупационната шведска армия през не помня вече коя година. Само че командващият гарнизона генерал е имал леко радикални, но изключително резултатни идеи за това как се оцелява на майната си от родната земя. Една нощ взел, че свил знамената и предал командването на руснаците. Симпатяга.

На най-южния зъб на шурикена е поставено оръдие, което дава един изстрел точно по пладне. Удобно, като се има предвид едно време колко хора са имали ръчни часовници. И адски забавно, като видиш туристките да подскачат стреснато от оглушителния тътен. Вътре се помещава катедралата Св. Св. Петър и Павел, където са погребани почти всички царе от династията на Романовите. Снимах гроба на Александър ІІІ, още известен у нас като Цар Освободител. Да, оня на коня. Освен църквата, в крепостта са разположени офицерския дом (превърнат в музей), инженерната палата (превърната в музей), монетният двор (за него не знам, реконструираха го). Въобще на цялата територия на укреплението течеше трескава ремонтна дейност - освежаване на фасади, препавиране на всички улици и алеи, поддръжка на позлатените куполи... само дето крепостните стени не се бяха захванали да мият. Имаше музей на восъчните фигури, но цената на посещението не беше включена в комбинирания билет, който си взехме на входа, така че пропуснахме. За сметка на това се снимах с рекламния мунчо, сложен пред музея. И двамата бяхме като живи.

Разгледахме и експозиции представяща историята на Санкт Петерсбург, историята на това какво е имало на негово място преди това, както и историята на крепостта. Дамите, седящи на ключови места в музеите, бяха изключително любезни и падна голям смях докато се обяснявахме на английско-славянски. За музея на космонавтиката не ни останаха сили, а безплатната обиколка по стените на крепостта решихме да я оставим за следваща визита. Уморени и доволни се затътрихме към най-близката метростанция.

Пристигайки на станция Балтийский вогзал, аз реших, че е крайно време да потърся поща, че бях обещал на Албена да й взема марки. Проводихме жените да си ходят, че взе да вали дъжд, а аз и Спиро се помотахме из магазините. Поща нямаше, но намерихме бакалия. Точно такова ни трябва, убедиха ни набързо стомасите ни. Вътре две девойчета предлагаха някаква любопитна нова московска водка, един литър за 150 рубли. Нещо се усъмнихме и предпочетохме да инвестираме в едно пиле на грил. Трикрако... така де, едно пиле и още един бут към него. И бира.

Прибрахме се в хотелската стая и отворихме захлупците. Уважавам руската бира. Много приятно нещо. Доволно наплюскани, изхвърлихме старателно оглозганите кокали в кошчето и се спуснахме надолу по стълбите да ходим на представление на руски народни песни и танци. Културна работа. Поетична. Пристигайки в Николаевския дворец, се оказа, че три от моите подопечни... ммм... каква думичка да измисля... добре де... без думички... три от моите подопечни ирландки са си забравили билетите. При положение, че изрично им казах. Не че нямах половин пачка билети във вътрешния джоб на якето си (да живеем груповите ръководители), ама другите две ръководителки ме гледаха злостно. Щото и те си бяха забравили техните. Егати отговорничките. С триста зора успяхме да вкараме ирландките (но не и шведките).

Представлението беше на ниво. Бих казал впечатляващо, но за всички останали. Аз две седмици по-рано бях гледал спектакъл на хора на Червената армия по случай официалното откриване на новата концертна зала в Упсала. Ми... едно е да ти го изпълнява трупа от общо 30 души... друго си е като са 150. Пък и нещо програмата се оказа доста стандартна... номерата бяха едни и същи. За сметка на това три от танцьорките си заплюха и извлачиха на сцената трима от зрителите... двама от които бяха от моята група, Емил Люхтмайер от Холандия и Матю Спийд от Англия. Забавно беше.

Както и да е, изгледахме спектакъла и се прибрахме в хотела. Твърдо решен да не излизам тази вечер, отидох до денонощния магазин да се запася с бира и се кютнах на един фотьойл във фоайето да се отдам на кротък битов алкохолизъм. Половин час по-късно около мен запиваха юнашки още около петдесетина души, ще рече почти половината група. Ех, че съм харизматичен. И скромен. По някое време, когато положението взе да става много пиянско, реших да се оттегля в покоите си. Успях да си изразходвам последните пари във ваучера на телефона, водейки оживена SMS-дискусия с Анна.

Някъде около два часа се предадох пред настоятелното придърпване на възглавницата.

Ден пети, неделя

2008-04-19T00:35:00.004+02:00

Трябваше да стана в 7.00. Бях си навил алармата на телефона, всичко точно. Само дето кой да се сети, че алармата ми е тази, която ползвам за училище, и е активна само от понеделник до петък. А аз, ако трябва да съм честен, говоря за неделя сутринта. В крайна сметка Гъс ме събуди в 7.30, излизайки от стаята. Измих се и се обръснах за десетина минути (това бръсненето винаги действа много ободряващо), след което оставих носа ми да ме води към закуската и кафето. Добре де, знаех къде отивам, носът се включи в картинката двайсетина метра преди да вляза в ресторанта. Наринах ядене за около средно голямо село в чинията си и пуснах автопилота, оставяйки челюстите си да свършат това, за което са създадени. Тоя път разни самодиви не сядаха до мене, така че можах да си се наплюскам на спокойствие. За сметка на това си поръсихме простотии с българките.

След закуска се занесох долу в автобуса, където едновременно трябваше да раздам паспортите и да събера стадото, така де, екскурзиантите. Естествено не можах да направя нито едно от двете, защото част от милите австралийци още не бяха дошли, така че трябваше да отвличам вниманието на шофьорите от факта, че вече е минало времето за тръгване. Така или иначе последните двама мотльовци трябваше да го хващат в движение.

Както и да е, транспортирахме се до туристическия вход на Кремъл. Шофьорът ми сподели, че нямаме право да спираме на площада точно пред входа, така че трябва да се изнесем изключително скоростно от автобуса. И кой, мислите, не успя да слезе, та автобусът го понесе из Москва и трябваше да изтича няколкостотин метра, че да настигне групата? Не аз, бе! Пак двама-трима заплеса от оня континент с кенгурата.

Анатолий ни чакаше пред входа. Разпределихме се стегнато на групи от по 25... как се разделят 130 човека в четири групи от по 25 е въпрос от областта на висшата математика, на който пак отговорихме бързичко. Скрих слънцето на една от организаторките, докато цялата ми група от около 35 души се изниза зад мен.

Кремъл е.. Кремъл. Всъщност това е стара дума за крепост, така че кремлини има на много места, само дето този е най-баш мучо густо КремълЪТ. Има двадесет стражеви кули и три порти - главната порта на Червения площад, мостът над вече несъществуващата река ограждаща крепостта (още си я има де, ама е под земята) и входът за правителствените делегации. На върха всяка кула е поставена няколкотонна четириметрова петолъчка от червено стъкло. Нощем звездите се осветяват отвътре, а когато духа вятър, стават и за ветропоказатели. В момента тече ожесточен дебат дали да бъде върнат старият (и текущият) герб на Руската Федерация, двуглавият орел.

Вътре е тъпкано с дворци и църкви, единственото изключение е огромната (и грозна, смея да добавя) сграда, предвидена от Брежнев за общо събрание. В момента тя служи за концертна зала, а двете камари на парламента си имат собствени сгради. Съществува проект тя да бъде срината и на нейно място да бъдат възстановени старите постройки, съществували преди тя да бъде построена.

Видяхме и Цар-Камбана и Цар-Топ. Руска му работа. Дай все най-голямото да построим. Естествено, Цар-Топ никога не е влизал в битка, единствените изстрели, които са произвеждани с него, са били контролни на качеството във фабриката производител. Гюллето е около метър и нещо в диаметър, тъпкано с експлозиви и картеч. Мамата си трака. Цар-Камбана също никога не се е обаждала. Когато са я вадили от шахтата, толкова е прегряла, че е подпалила скелето, с което са я вдигали. Веднага е била залята с вода... очевидно твърде много. Изпуснали са я и мъничко парченце, около метър и половина високо и толкова широко, се е отчупило от нея. Според изчисленията се е предполагало гласът й да се чува на около 60 км около Москва.

Посетихме и трикатедралния площад. От едната му страна е патриаршията "Успение Богородично", където са били коронясвани царете, от другата са родовата църква на руските царе, "Св. архангел Михаил" (там са ги погребвали), и "Благовещенският сбор". Не знам дали наистина е така или нещо съм бил пренапрегнат, но този площад е най-мощното място на силата, което съм посещавал. Въздухът буквално трепери и пощипва от насъбраната енергия.

Обясниха ни и символиката на руския кръст. Най-после. Убеден съм, че ако бях питал отец Константин, щеше да ми каже, но някакси друго е да го чуеш докато си вперил поглед в позлатените кръстове на "Успение Богородично". Та, за тези които не са го виждали, руският кръст има една допълнителна по-къса хоризонтална черта над пресечната точка, която символизира закованата от римския войник дъсчица с ИНЦИ - Иисус от Назарет, цар иудейски. Под пресечната точка има още една черта, този път диагонална, обикновено издигаща се надясно. Не се сетих да питам дали има вариант с издигаща се наляво, сигурно има обяснение. Както и да е, това представлява сблъсъкът между доброто и злото, борещи се за душата на Христос, както и това че все пак доброто побеждава. Интересното е, че всички кръстове по църквите са ориентирани в едно и също положение. Ако човек застане срещу кръста и вдигне дясната си ръка така, че диагоналната черта да е продължение на ръката му, тогава той гледа на запад, а ръката му сочи на север. Хитро.

Руската църква има интересна форма. Доста лесничка за изпълнение, бих казал. Строиш куб и получаваш главния кораб. Строиш още един по-малък отгоре му и получаваш главния купол. Оттам нататъка е свободно съчинение по картинка, само общият брой на куполите трябва да е нечетен. За сравнение, западните катедрали обикновено са издължени (както каза Анатолий - строиш коридор, пльокваш три кули отгоре и готово), докато българските трикорабни черкви са с формата на кръст.. повече или по-малко. Сега докато пиша се замислям по колко много начини човечеството изразява преклонението си пред висшата сила... и колко идиотски се мята да изтребва тези, които са си избрали друг начин. Хора, какво да ни правиш...

Та така, разгледахме църквите, поразходихме се из улиците на Кремъл. Температурата беше цифром и словом двадесет и четири градуса по Целзий. Слънчице. Моя милост по тениска. Идилия. С още няколко души искахме да разгледаме елмазния фонд и яйцата на Фаберже, обаче входът беше 500 рубли... нещо не ни бодяха да ги даваме. Излязохме от крепостта и заедно с двете българки се наредихме на опашка за билети за съкровищницата. На магия успяхме да си вземем студентски билети и за тримата... ще рече пет пъти по-евтини от нормалната цена. Руснаците са велики в това отношение, за студенти, учащи, военни и пенсионери цените са брутално по-ниски от стандартните. А за чужденците дето не четат кирилица - брутално по-високи. Муахаха. Помотахме се малко, защото оставаха час и половина до следващата визита на в съкровищницата. Това си беше тактическа грешка. Опашката пред туристическия вход на Кремъл беше около 250 метра дълга. С присъщата ни балканска безочливост пратихме Боряна да "провери какво става", после Оля отиде "да види какво става с Боряна", накрая аз "се притесних за двете и отидох да ги проконтролирам". Като резултат се озовахме зад спретната групичка японци, на около три метра от входа. Още не мога да повярвам, че никой не се размрънка. На никого не му и пукаше особено, което беше странното. В Швеция никой нищо няма да каже, но ще се усети едно такова масово ледено недоволство. В България пък директно ще те смелят. Там обаче единствената емоция, която лъхаше от тълпата, беше търпение. Интересно.

Съкровищницата е може би най-яркият пример на руската грандомания и оливане. Злато, сребро, скъпоценни камъни върху абсолютно всичко. Библии с корици по три сантиметра дебели, обковани, позлатени, с филигран, инкрустирани... няма отваряне това животно, камо ли повдигане. Нямам нищо против златните и сребърните прибори, все пак си е царски стил... обаче това тяхното просто прекрачва всякакви граници. Пушки, чиито приклади блестят като семафори, чаши направени изцяло от златен филигран, позлатени пепелници представляващи Московската крепост, с отделни части които могат да се изваждат и изтръскват, огромни бокали, подноси, дори "най-простичките" накити бяха като водопади от искри и светлина. Среброто беше изключително малко, но каквото имаше, беше невероятно. Обичам си го тоя метал и толкоз. Сребролюбец. Хех.

Екатерина Велика разбира се води класацията по най-тотално омазване до ушите. Мацката е искала да има различна рокля всеки ден. За 34-те години на управлението й това са над 10 000 тоалета. После защо в хазната имало точно 6 рубли след като тя се споминала. Баща ми употребява израза "Разположил си се като шест пари в кесия", но смятам да го заменя с "Разположил си се като шест рубли в хазна". Ами каретите. Леле. Летни кабриолети, зимни каляски, шейни, ум да ти зайде. Едното колело на тия чудовища е по над два метра в диаметър. Ако спукаш гума, няма оправяне. Нема кинти, нема-нема кинти, скоро нема да си взимам Бентли...

След като излязохме от съкровищницата се натъкнахме на гръцкия контингент. Позовавайки се на трите предимства, които имахме пред тях (четяхме кирилица, имахме карта, както и план къде да идем), набързо ги подбрахме да се присъединят към нас. Хванахме метрото да разгледаме станция Комсомолская. Ми готино са я направили, спор няма. Отвън е точно като на женския пазар. Зарзават, местният вариант на чалгата и дюнери. Мила родна картинка. Направихме снимки на една от седемте сестри и се метнахме обратно на метрото. Принципно в метрото е забранено да се правят снимки (стратегическа важност и туй-онуй), което не значи, че не направихме. Впоследствие разбрахме, че един тип от моята група е платил 100 рубли глоба, щото са го хванали да снима. Ако си мислите, че е австралиец, познали сте.

Качихме се на Садовое кольцо и се метнахме към парка на културата, още известен като Горки парк. Вече гордо мога да кажа, че съм бил там дето се пее в Wind of Change. Паркът беше изключително странно нещо. Искаха 50 рубли за вход. Всеки проклет обществен кенеф в тоя град е безплатен, но решиш ли да посетиш парка - 50 рубли. Егати хората. Помотахме се из градината на художествената галерия, после пресякохме Москва река по Горки мост и се запътихме обратно към центъра. Пошматкахме се из Тверская и накрая с износени от ходене чорапи минахме през Червения площад и отидохме на сборния пункт за автобусите. Изпросих си голяма чаша кафе от шофьорите, чучнах се на тротоара, вперих поглед във "Василий Блажени" и просто изключих.

Лека полека хората започнаха да се събират. Всички бяха налице... с изключение на тия дето ги нямаше. Пепе, Саймън, Пиер и Михаел още не бяха дошли. По едно време Пиер и Михаел се зададоха тичешком откъм Червения площад. На пресекулки обясниха, че са слезли от метрото на грешна станция и Пепе и Саймън са на пет минути зад тях, с всичкия багаж.

Докато ги чакахме, стана девет часът, обявеното време за тръгване. В този момент канонада от фойерверки озари небето над Москва. Не знам дали бяха щастливи, че най-после си тръгваме или просто си се радваха. Може да е имало нещо общо с Олимпийските игри, така и не разбрахме. Както и да е, букетите разцъфваха един след друг в продължение на поне десетина минути, така че накрая всички бяхме налице. Натоварихме се по автобусите, пуснахме си DVD (тоя път гледахме Гепи, разбихме се от хилеж), пийнахме по бира-две и отцепихме.

Ден четвърти, пети април

2008-04-16T23:28:00.002+02:00

Събудих се в 6.50. Не за друго, ами знаех, че в 7.00 трябва да спрем в McDonald's за закуска. Гласът ми тотално липсваше. Още от кораба насам бях започнал да покашлям, ама нея сутрин просто бях жалка картинка. Такива пресипнали звуци не бяха излизали от гърлото ми досега. Като се замисля, ситуацията беше направо възхитителна. В събота сутринта, двама продавачи в крайградски ресторант за бързо хранене доизбутват последните часове от нощната смяна, вече мечтаейки си за топлото легло. В тази идилична ситуация.. е, не с гръм и трясък, но протягащи се, прозяващи се и меко казано недоволни от живота, 135 студента воглаве с шофьорите се изтъпанчват на касата. Мениджърката на заведението отреагира невероятно адекватно, отнякъде излазиха още четирима души (най-вероятно вдигнати спешно по тревога от някой близък блок) и търговията се развихри. Шапка им свалям на руснаците, там McDonald's се казва Макдоналдс. И пилешките хапки са Чикен магнаггетс. На кирилица. Иска ми се да пратя направените снимки на управителите на родните клонове на веригата с послание "Учете се, пичове."

Самият аз бях изключително щастлив от факта, че точно до моята маса имаше контакт. Веднага сложих бебето да се храни, с други думи започнах да си зареждам батерията на фотоапарата, милият беше тотално загинал вчера из Санкт Петерсбург. Успях да изстискам около 40 минути време за снимки преди да се качим обратно в автобусите.

Влизането в Москва беше впечатляващо само по себе си. Улица "Тверская", която води право към центъра на града, е с четири платна във всяка посока. Минавахме по висок виадукт покрай квартали, изобилващи от панелни блокове. Абе все едно караме по Цариградско шосе. Илюзията за влизане в София беше пълна, особено като видях високата правоъгълна стъклена фасада от дясната страна, точно копие на хотел "Плиска". Или по-точно хотел "Плиска" е нейно точно копие, да не забравяме все пак кой кой е. Само дето беше зелена. И накрая не стигнахме до Орлов мост, а до местния Исторически музей (който се пада единия край на Червения площад).

Спряхме на някакъв паркинг, от който замътеният ми поглед успя да различи някакви шарени кубета, все едно правени от захарен памук, прищявка на побъркан архитект със сладкарски наклонности. Просветна ми, че това ще да е катедралата Василий Блажени. В същия момент в автобуса се качи нисък белокос дебеличък чичка, който ревна "Добро утро" с глас достатъчен да събуди мъртвите. Тъй като въпросният звуков спектакъл се разиграваше на около две педи от чувствителните ми слухала, с моментална реакция се наведох и му тикнах микрофона в ръцете, искрено надявайки се да заговори нормално. Колко се бях излъгал само. Възхитен от проявата на внимание, чичката забуча още по-мощно, този път подкрепен от звуковата уредба на автобуса. Вече си представях как от Кремъл скоропостижно дотичва някой задъхан лейбгвардеец, молейки да намалим малко гюрултията, че погребаните в "Свети архангел Михаил" царе тропат по мраморните капаци на саркофазите и настояват за тапи за уши.

В крайна сметка разбрахме, че човечето се казва Анатолий, което по неговите думи означава даряващ слънце. Това ще да е била причината за хубавото време и през двата ни дни в Москва, въпреки неговата увереност че щяло да вали. Той ни беше екскурзоводът. Обиколката ни из Москва започна с 15-минутна беседа насред Червения площад (на който единствените червени неща са стените на Кремъл и сградата на Историческия музей). Оказа се, че името му идвало от голям пожар, бушувал в Москва едно време (идея си нямам кога, беше рано сутринта, а той не спираше да мели), а по-късно - от това колко красиво бил реконструиран. Руска му работа. Катедралата "Василий Блажени" била построена по заръка на Иван Грозни. Който всъщност би трябвало да бъде преведен Иван Страшни, ама кой ти ги гледа тия работи, нали все пак е Ivan the Terrible, а не Ivan the Ugly. По пътя към автобуса ни ескортираха две улични кучета. Леле мале, ми то да си улично куче в Москва си е живото блаженство. Тия две животинки се разхождаха с грацията на добре охранени телета и освен острото любопитство проявено към някои представители на дамското съсловие, ни най-малко не ни притесняваха. Когато ги видя, Сами, единият от нашите шофьори обобщи ситуацията с въодушевеното "Ааа, шашлик!". Шах с пешката.

Когато всички се натоварихме на автобусите (47 Homo sapiens, 0 Canis familiaris), започна автобусната обиколка. Спирахме за снимки на още две места, веднъж на другия бряг на р. Москва (ще рече този дето Кремъл НЕ е на него) и веднъж пред Женския метох, където едно време царете са затваряли досадните царици, дето не са им давали да се разведат и да се наслаждават на живота. Видяхме цял куп забележителности:

Болшой театър, който за съжаление беше в период на реконструкция и беше целият омотан със зелени мрежи. Сигурно затова чучналият се насреща му Карл Маркс имаше толкова оклюмала физиономия.

Сградата на Государственная дума е нещо о-гром-но. Ако човек стои на улицата и иска да погледне знамето бучнато на покрива на сградата, за препоръчване е да си вземе главата под мишница или поне да изкара бърз курс по лимбо.

Въпреки че има само двадесетина етажа, сградата доминираща площад Лубянка е обявена за най-високата постройка в Москва. Защо ли? Ами твърди се, че ако човек застане в подземието, оттам спокойно може да види Сибир. КГБ може всичко. По новому ФСБ. (Не ми стана много ясно какво общо има Формация Студио Балкантон с руската държавна сигурност, ама айде сега.) Улицата влизаща в Лубянка е еднопосочна. С девет платна.

Статуята на Петър Велики е много приятна. Поне на мен ми хареса, нали съм луд на тема плаване. Представлява Петър Велики стъпил на палубата на кораб, ама така е стъпил, че е висок колкото грот-мачтата. Корабът е носен от висок постамент от стилизирани вълни, като цялото нещо е близо стотина метра високо. Според гида ни паметникът е замислен като мемориал на Христофор Колумб в памет на стогодишнината от откриването на Америка, но очевидно тогава американците все още са били беден (и прост) народ и не са могли да си позволят да купят такава чудесия. Архитектът обаче не се отчаял, отрязал главата на Колумб, сложил на нейно място физиономията на Петър І и спокойно пробутал паметника на руското правителство. Направо да се възхити човек.

Продължихме както се пее в песента на Scorpions: I follow the Moskva, down to Gorky Park. Само дето бяхме вътре в автобуса и вятърът на промяната се изразяваше в климатик. В Горки парк има увеселителен парк, в който една от атракциите е стара руска космическа совалка. Голям кеф, отбелязах си да го посетя при възможност.

Седемте сестри, наречени още Сталинските небостъргачи, са седем огромни идентични сгради разпръснати из града. Една от тях е хотел "Украйна", в друга се помещава Министерството на външните работи, трети са правителствени апартаменти. Седмата сестра всъщност не е при останалите шест, а е построена високо горе, на Врабчия хълм. Представлява ректората на Московския университет. Това нещо е... нещо. Трябва да се види. Като знам хората как се губят из тукашния медицински факултет, който има само няколко десетки квадратни километра разгъната площ, представям си каква е обърквация там в онуй чудовище. Екскурзоводът обяви, че ако едно бебе прекара по един ден във всяка една от стаите на ректората, ще му трябват близо 70 години да намери изхода. Ужас.

Общи впечатления от руската архитектура. Тия хора са се забравили. Отказвам се дори да опитам да си спомня колко пъти Анатолий каза, че това или онова било най-голямото по рода си в целия свят. Абсолютно безконтролна мегаломания. Това важи и за изкуството им, ама ще стигнем и дотам.

Полуприспани от непрестанното каканижене на Анатолий, най-накрая се занесохме до хотел Измайлская, още известен като Спортния хотел. Стаите ни бяха в корпус В, наречен Вега. Аз лично бях на двайсетия етаж. Гледката отгоре е... ами предимно затулена от корпус Гама-Делта, но каквото се вижда от града си е внушително. Но, всичко по реда си. Ще рече душ (дааааа!), последван от бързо омитане на няколко сандвича, от толкова архитектура на човек му се отваря апетит. Имах доброто намерение да дремна няколко часа преди да се занесем до центъра за нощна разходка, но Спиро звънна да ходим да разгледаме Вернисажа, сиреч местния битпазар. Гложден от любопитство, веднага откликнах на повика му.

Занесохме се тримата със Спиро и Вазо до пазара, където миризмата на прясна скара ги подсети, че са гладни. При мен ефектът беше подобен, все пак съм голямо момче и трябва да папкам честичко. Огледах пулса на тълпата и забелязах претоварена с клиенти будка, пред която около няколко високи маси стояха хора с подчертано работнически произход и с подчертано удоволствие нагъваха печено пиле с бира. Наливна. В пластмасови чаши. Точно място като за бедни студенти, сиреч нас. На кристално чист руски (ако разтеглим докрай дефиницята за кристал, че и оттатък), си поръчах три пилешки шишчета и чаша наливна бира. Сума сумарум: 90 рубли (пет лева). А стига бе. За онез палачинки и кюфте в Санкт Петерсбург платих 330. И после Москва била най-скъпият град в Европа. Направо се напсувах, че не мога да изям повече. Даже се заговорихме с някои от работниците на нашата маса. Да живеят славянските езици.

Платихме 10 рубли вход за Вернисажа. И като се почна едно обикаляне, едни пазарлъци, едни уговорки, абе лудница. Купих си ушанка за 200 рубли... а продавачът й искаше 400. Убеден съм, че струва не повече от 100, ама ми стана толкова драго от пазарлъка, че не можех да не си я купя накрая. Даже и руския герб ми дадоха, двуглав орел с корона, стиснал скиптър и топка с кръст, а на гърдите му щит със свети Георги, пронизващ дракона (символа на Москва). И още какви ли не чудесии си накупих, ама са тайна. Ще вземе някой получател да прочете, отиде изненадата. Взех си и нашивка за якето с руския герб, сега само трябва да се накарам да я зашия.

В крайна сметка се прибрахме в хотела, където успях да изнудя Кронос да отпусне два часа за заслужена почивка. В шест часа слязох във фоайето, където се бяхме разбрали да се съберем всички цузамен барабар, преди да се юрнем из Московията. Отново бях леко гладен, така че отидох да си взема един дюнер, повличайки със себе си Джузепе (Пепе) и Саймън. Доволно преживяйки се върнахме в хотела.

Събрах около себе си скромна групичка хора със сходни интереси - разходка из Червения площад, после вечеря, после някъде на бар. Открихме как двама души могат да минат с един билет в московското метро - фотоклетката пазеща входа се отключва за около две секунди, предостатъчно да мине и втори човек при добра реакция. Само да не забележи лелката, вардеща наоколо. Българи, юнаци. После самото метро ни спретна много забавен номер - още не се бяхме качили всички, когато уредбата обяви "Осторожно, двери закрываются, следующая станция..." и вратата се затръшна току зад мен. Двама юнаци блокираха съседната врата, така че останалата част от групата да може да влезе. Отдъхнах си. Къде ще ги диря иначе тия дечовци.

Съвсем близо до спирката на метрото на площад Революция има вкопана в земята метална окръжност с метална плочка в средата. Идеята беше да застанеш върху плочката и да хвърлиш монета зад себе си. Група предприемчиви просяци моментално събираха монетите, а един по-ербап даже беше изкопал металотърсач отнякъде. Нелош източник на доходи, като се пресметнат всички неизброими купища туристи, минаващи оттам. Исках Емил да ме снима, така че метнах монета от една шведска крона зад гърба си (хехехе), но уви, снимката беше без светкавица. Втори дубъл. Този път монетата беше от пет копейки. Хвърлих я, Емил ме снима... но защо ли не чух звън. Както и да е, тръгнах да излизам от кръга, когато някой ме потупа по рамото. Обърнах се - лелка на неопределена възраст. "Аз ти хванах монетата", рече ми тя на руски. "Ми... хубаво". "Много е малко". И таз добра, просяците вече и минимални стандарти взеха да имат. Ум да ти зайде. Зарязах я и излязохме на Червения площад.

Това нещо нощем е... е... ми идете го вижте пък. Няма описание. Червените звезди над стражевите кули на Кремъл светят с мека червена светлина. ГУМ е обсипан от хиляди светлини, както и бъдещият президентски хотел. Василий Блажени не светеше, но пък беше окъпан в сиянието на всички светила наоколо. Просто приказно.

След като се поразходихме, беше време за късна вечеря. Организаторът на пътуването ни беше препоръчал кръчмата Гладната патица, на улица Пушечная 9, но когато най-накрая успяхме да я открием забутана в един безистен, се оказа че в нея има частно парти и не ни пускат. Отидохме в някакво заведение на име Му-Му. С кравешки десен. За съжаление наливната им бира беше свършила, та пихме чешка бутилирана. Тъмна. Хубаво нещо.

Отдали дължимото на енергийните си потребности, решихме че е време за по-сериозен купон. Исках(ме) да отидем в клуб Че, понеже защото входът там беше безплатен, поне според рекламата. За да стигнем дотам, трябваше да пресечем огромната деветлентова улица пред Лубянка. Шофьорите в Русия до един са фенове на лудия Макс и средната скорост на движение в града е някъде около 80 км/ч. Не знам колко беше разрешената, но полицаите за превишена скорост не спираха. Това принципно не е проблем, защото под всяка по-голяма улица има чист, добре осветен (понякога и охраняван) подлез. Само дето ние решихме да докажем колко сме неуязвими. Близо двадесет човека прецапаха улицата на групички от по двама-трима, отнасяйки рой псувни от московските шофьори. За щастие ни се размина без инциденти. Лудите, казват, Господ ги пази.

В Че (Гевара) имаше друго частно парти, така че и там не ни пуснаха. Решихме да потърсим място, наречено Пропаганда. Йе! Знаехме адреса, оставаше само да го намерим. Ориентирайки се по картата, поведох групата обратно към Лубянка. Оля поне десетина пъти се опита да ми докаже, че вървим в грешна посока, при което аз мило я ругаех на няколко езика. Хубави хора сме това българите. Всички си мислеха, че се знаем от поне стотина години.

Тоя път културно си използвахме подлезите. Намерихме Пропаганда без никакви затруднения и даже ни пуснаха безплатно. Игривост, песни, танци, както казва Ийори. (Преди два дни се срещнах с една позната, която е била ръководител на миналогодишното пътуване. Каза ми, че охраната не пуснала груповите ръководители да влязат, щото не говорели руски. За останалите нямало проблеми. Смех.) Знаех, че метрото затваря в 01.00, така че около 00.40 сритах Оля и Боряна да си ходим. Занесохме се до спирка Китай-Город.

Тук му е времето да отворя една скоба за разположението на московското метро. То има девет линии, пронизващи града в различни направления, и една кръгова, Садовое кольцо, опасваща центъра, съответно свързваща всички останали линии. Нашият хотел се намираше на синята линия, а Китай-Город - на червената. Това ще рече, че трябваше да вземем червената линия за една спирка, до Таганская, оттам да се прехвърлим на кафявата (Садовое кольцо), която да ни отведе до Курская, и накрая да се качим на синята линия до хотела. Действието се развиваше няколко минути преди един, не знаехме кога точно спират влаковете и меко казано ни беше некомфортничко. Когато слязохме от мотрисата на станция Курская, се понесохме в свеж спринт по коридорите. Засякохме насрещна групичка спринтьори, гонещи влака, от който току-що бяхме слезли. Бих се изхилил, но бях зает да поддържам темпо, което хем да е бързо, хем да не остави двете девойки някъде из катакомбите. Накрая излязохме на синята линия точно в 01.00, само за да видим как влакът потъва в тунела. За щастие след минута и половина дойде още един, който се оказа наистина последният.

Прибрахме се в хотела около 01.30. В моята стая беше същински погром. Австралийската групичка бяха решили да се подкрепят с няколко (десетки) бири преди да излязат, тъй че стаята беше буквално зарината с тенекиени кутии от бира. Наринах ги в три торби и си легнах да спя. Около два часа по-късно Гъс отвори вратата със шут, светна всички лампи и си легна чак когато го напсувах да спре да крещи. То с тоя моя глас едното псуване, ама айде. В крайна сметка успях да преборя кашлицата и да заспя отново.

Ден трети, четвърти април

2008-04-14T21:20:00.002+02:00

Телефонът ми иззвъня с нежните звуци на основната мелодия от играта Morrowind. Надигайки се да изключа алармата, установих че това е четвъртият му плах опит да ме събуди, с други думи беше 6.15. Занесох особата си до банята, където ароматът на прясна кръв от крановете, комбиниран с бодро размахван бръснач около носа ми, ме освежиха моментално. Стегнах си багажа, да е готов за изстрелване, изритах Гъс да се събужда (муахахах) и се запътих към закуската, ще рече 18-тия етаж на хотела.

Каква покъртителна гледка ме посрещна горе. Маса след маса отрупани с храна, сокове и сладкиши, а наоколо насядали банда въодушевени международни студенти и самоотвержено се борят с ненамаляващите купчини продоволствие. Персоналът от своя страна правеше героични усилия да ни насмогне на апетита, но по всичко личеше че бавно и неотменно губи битката. Натрупах малкото братче на наклонената кула в Пиза на една чиния, сипах си могъща чаша кафе и се огледах за място където да се погрижа за товара си. Подслоних се при смесена компания люксембургци и холандци и започнахме да сравняваме вчерашните спомени (или липсата на такива). Оказа се, че всички са си изкарали много веселко и почти никой не се е прибрал преди три часá. Иако, както казва една приятелка.

По някое време част от народа реши, че е време да си съберат багажите. Моят си ме чакаше готов долу, така че с последния холандец продължихме да си нагъваме бавно и методично, разположили се доволно на маса за четирима. Няколко минути по-късно една госпожица се приближи до масата и седна до мен. Възпитано и благосклонно, дължащо се предимно на погълнатото количество храна, се обърнах да я поздравя с добро утро. Веднага след това помолих холандеца да ме ощипе, защото не бях сигурен дали не сънувам още. Метър и осемдесет и седем висока (тия работи ги изчислявам с точност до милиметър) двадесет и шест годишна красива като капка рускиня срамежливо преговаряше със съдържанието на купичка плодова салата. Леле како! Виждал съм високи жени, виждал съм и красиви жени, обаче като тая мадама досега друга не бях съзирал.

Холандецът явно реши, че не може да събере нищо повече в себе си и е време да си нагледа багажа. Аз смело поведох разговор с красивата девойка, която на всичкото отгоре владееше и перфектен английски. Абе... с две думи нямам думи. Накрая успях да си изпрося снимка, с която да се фукам в мъжка компания. Злорадо ухилен, в случай че някой ми е завидял, се запътих към фоайето на хотела, минавайки набързо през стаята да си взема багажа. Забърсах карта на града от рецепцията и се натоварих на автобуса. Следваше посещение на Летния дворец на Екатерина велика в Царское село. С гид. Иху.

Поехме право на юг, по Московский проспект. Оказа се, че въпросното селце е доста далечко от самия град. Екскурзоводката ни осветли, че едно време на Екатерина й е трябвал цял ден да се занесе от летния дворец в Царское село до зимния дворец насред Санкт Петерсбург. Приятно местенце беше тоя дворец. Издържан в приятен светлосин цвят отвън, с множество огледала внушаващи простор отвътре. Посетихме и прословутата Кехлибарена стая. Едва една пета от оригиналните количества кехлибарени плочки бяха възстановени, така че реставраторите (целият дворец беше в процес на възстановка) бяха принудени да импровизират с мрамор и огледала. В самата стая снимките бяха забранени, естествено. Аз успях незабелязано да направя няколко без светкавица. Естествено. Българската кръв правила не търпи.

След разходката из самия дворец се помотахме малко из градините наоколо. Те край нямаха, така и не разбрахме къде точно свършват. Отдавайки дължимото на местния пазар за сувенири, накрая се натоварихме на автобуса. В Санкт Петерсбург ни зарязаха на катедралата св. Исаак под предлог, че имаме свободен следобед. Моментално се разделихме на стройни групички от по 5-10 човека и се юрнахме из града. Аз бях заедно с Вазо, Спиро и още двама техни приятели, Костас и Барбара (Барби). С тях се качихме на колонадата на св. Исаак (112 парчета монолитен полиран гранит... няма такава чудесия). Стъпалата нагоре са номерирани на всеки десет, изглежда за да вдъхнат кураж на изтощените останали без дъх туристи. Гледката отгоре е невероятна. В ясен ден всички позлатени кубета светят, свети кулата на адмиралтейството, светят дори шарените куполи на Храм-паметника на Пролятата кръв. Принципно, за да прави човек снимки трябваше да си вземе допълнителен билет, ама ние някак пропуснахме. Студенти сме, разсеяни хора. Виж, снимките не ги пропуснахме, толкоз будали не сме.

Следваше черешката на тортата. Ермитажът. Толкова съм слушал за тоя пусти музей. Помещава се в сградата на зимния дворец на Екатерина Велика, най-високият палат в града. Не за друго, ами е имало имперски декрет забраняващ наличието на по-високи постройки, като се изключат църквите. Просто неописуемо. По официални данни има три милиона експоната. Не само в самия дворец, ами и в долепената за него сграда на стария театър, че и май даже в още една. Естествено, не успяхме да разгледаме всичките, то е физическо невъзможно. Но каквото видяхме направо ми взе ума. Гробницата на Александър Невски, тронната зала на Екатерина, огромни малахитени мозайки, две оригинални картини на Леонардо да Винчи, огромна колекция картини на Рубенс (тоя човек е бил абсолютно ненормален), скулптури, пластики, невероятно красиви дърворезби, изваяни златни мощехранителници, маслени лампи във формата на животни, арабски плочки, изкуство от Далечния Изток, фигурки и статуетки от слонова кост, доспехи, оръжия, гоблени от по няколко квадратни метра и още и още и още. Просто възхитително. А входът за студенти е безплатен, платихме си само билет за снимки, да не вземе някой да се репчи нещо. Накрая усещах краката като да са 52-ри номер от всичкото ходене. Горещо препоръчвам на всеки, който има възможност. Само да не е понеделник, тогава всички музеи в Санкт Петерсбург са затворени.

Гладни като вълци излязохме от Ермитажа и се отправихме към едно бистро в началото на Невский Проспект, което бях набелязал малко по-отрано. По пътя минахме покрай естрадата, където на следващия ден щеше да се състои приемането на Олимпийския огън за игрите в Пекин. Няколко взвода войничета оттренирваха за последен път утрешното мероприятие. За съжаление ние още същата вечер потегляхме за Москва, така че нямахме възможност да го наблюдаваме. Сега като се замисля, едва ли щяха и да ни пуснат...

Влизайки в бистрото, с удоволствие установих че това е дюнерджийница, еквивалент на Мимас в София. Набързо се ориентирах в обстановката и къде с посочване, къде с ужасно звучащ руски напоръчах ядене за моите хора. След като се погрижихме за онеправданите си стомаси (вече беше около 18.30, цял ден бяхме препускали из музеите), си понакупихме провизии в близкия магазин за хранителни стоки. Ех, спомени... седиш на касата и си поръчваш какво да ти опаковат. На това му се вика то лично обслужване, не като в супермаркетите. Пренебрегвайки протестиращите си стъпала, се поразходихме малко по Невский проспект, набелязвайки си два музея, които да посетим на връщане - на шоколада и на восъчните фигури. Направихме си няколко снимки пред Казанската църква и се запътихме обратно към св. Исаак, където автобусът трябваше да ни вземе в 19.30.

Бях успял да изнудя Вейо (баш организатора, този на когото дадох всичките хиляди евро измуфтени от туристите) да ми даде две DVD-та, които да гледаме по време на нощния преход към Москва. Каталясали и неспособни да възприемаме нищо по-сложно от това как се отваря кутийка с бира, единодушно решихме да гледаме уникално тъп екшън със Стивън Сегал в главната роля. Казва се Force Attack. Не го гледайте. Ако имате елементарни познания по биология, изхвърлете го там, където куче не минава. След скромна доза приспивателно, ще рече две бири, се посветих на нелеката задача да опитам да поспя.

Как спи двуметров мъж нагънат на седалка в подскачащ автобус е тема на друг разговор. Ще кажа само, че спах на пресекулки от по 40-50 минути, будейки се зъзнещ всеки път когато шофьорите решаха да спрат за почивка. Открих колко невероятно много мускули могат да му се схванат на човек. В крайна сметка около 5 часа се унесох в нещо подобно на сън.