Зима в концлагера

Преди около месец Андреа, италианският ми колега в работата, ме пита дали искам да дойда на пътуване до Полша, което негови познати организират. Планът беше да се иде до Краков, да се отдели един ден на разглеждане на концлагера Аушвиц и един ден на самия град. С всичкия си акъл се съгласих, при положение че бях предупреден за високото съдържание на италианци в компанията. На мен обаче хич не ми пукаше, за пръв път от сумалъка ти време да не се занимавам с организиране на пътуване или каквото и да било друго мероприятие, направо кеф на филийки. А и щеше да идва Антон, един много готин руснак, с когото се бях запознал покрай лабораторията.

Ситуацията малко се усложняваше от факта, че мой приятел щеше да идва до Виена един ден преди аз да трябва да замина за Полша. Проблемът беше решен като му дадох ключове от апартамента и му казах да се разполага както намери за добре. После събрах два комплекта бельо, четка за зъби и кърпа в една малка раница и с бодра крачка се отправих към мястото на срещата.

Леле, като видях какво нещо мъкнат моите спътници, почувствах се отново на пристанището в Стокхолм, заминавайки за Русия. Все едно отивахме не на двудневна екскурзия в близка страна, ами на двуседмичен поход из сибирската степ. То не бяха куфари, туристически раници, Антон даже се изцепи, че си носи спалния чувал. Или аз не правех адекватна оценка на пътуването, или всички останали бяха абсолютно побъркани. И понеже страдам от напреднал стадий на солипсизъм, ги обявих за абсолютно побъркани и отидох за бира. Междувременно реших, че съм гладен, така че спрях да хапна малко от националното ястие на Австрия - дюнер. Тук обаче дюнерът (всъщност дьонерът) е в питка, а увитият в традиционното плоско хлебче кебап се нарича дюрум. Да се оправят.

И така, десетима италианци, мое неотразимо сиятелство и Антон Великолепни се натоварихме в два микробуса, мисля че бяха Volkswagen Caravelle, ама новички, не от ония хипарските с огромното лого на VW. С голямо турбо, което шофьорът ни безмилостно напъваше. На около осмия километър извън Виена се почнахме. Андреа извади едно шише седемгодишна Троянска сливова, което му бях подарил за Коледа, и щедро почна да черпи... толкова щедро, че се напарфюмирах при едно рязко спиране. После се наизвадиха бири, чипсове, кексчета, дъвчащи бонбони и прочие други боклуци, които млещихме някъде докъм чешко-полската граница. Там обменихме евро в злоти (курсът си е същият, 4 злоти за евро) и продължихме в дъждовната полска нощ.

Веднага разбрахме, че сме в Източна Европа. Пътищата започнаха да следват популярния инженерен стандарт "френска дантела", а шофьорите ни лашкаха насам-натам като гребна лодка при мъртво вълнение. Всъщност по зле, щото в гребната лодка поне въздухът е чист и не ми става лошо. Както и да е, домъкнахме се до хостела с благозвучното име Ars. Лошо няма, то на латински значи "изкуство", но се опасявам, че спътниците ми го приеха за Arse (задник). След дългоминутно обясняване кои сме и за какво се борим, ни бяха раздадени три ключа за стаите. В нашата стая, с номер 2 (на ключа пишеше 3, явно е полска стратегия за заблуда на вероятния противник) имаше шест легла. Тримата глуп... така де, биолози, плюс италианец, италианка и австрийка говореща италиански се разквартирувахме там. После Андреа обяви, че има още сливовица, която непременно трябва да бъде изпита. Някой извади шампанско, друг отвори бутилка вино... междувременно се натъкнахме на десетина испанци в общата стая и стана тя каквато стана. Гледаме зимните Олимпийски игри, възхищаваме се на уменията с метлата (кърлинг) и пресушаваме в азбучен ред всичко, което не замръзва при нула градуса...

Ставане в 6.30. Аргх. В събота. Аргх-аргх. Отдавна съм казал, че часовете преди обяд през уикенда трябва да бъдат заличени и ставането в тях да е противоконституционно. Народът се оплакваше, че някой испанците били пяли караоке в три сутринта. Въобще не съм ги усетил, да са живи и здрави. Пуловер, дънки, миене на зъби, сандвич. По някое време се организирахме да тръгваме. Трябваше да хванем трамвай до автогарата, откъдето имаше редовни автобуси за Аушвиц. Навън не валеше. Все още. За сметка на това беше мокро и кишаво от предната вечер и облаците обещаваха нови доставки съвсем скоричко. В изблик на предвидливост си взех няколко шоколадчета от близкия магазин. Подозирах, че ме чака дълга трамбовка без много-много възможности за прием на енергия... все пак отивахме в концлагер, не в пивоварна.

На трамвайната спирка с Антон проведохме занимание по сравнителна лингвистика, при което гордо (и напълно погрешно) купихме групов билет за всички ни, на цена от около 15 злоти... има-няма 4 евро. За 12 човека група направо без пари. При по-внимателен прочит видях, че сме се обявили за гимназисти, ама какво да се прави. Никой не ни провери така или иначе. А и така или иначе полски никой не говореше, като искат билети да го напишат на човешки език. Полският е един ужасен мелез между руски и унгарски, с морфология на думите все едно фонетично преписан руски текст, в които после са насипани щедра доза шипящи съгласни. Съчетанието беше умопомрачително. Жинцкнивнйе или нещо такова...

На автогарата се проявиха два от безбройно многото италиански таланти. Първо, неща засягащи цялата група се обсъждаха на италиански. Едва когато надвиснах миловидно нат групата тантурести госпожици, ми беше обяснено за какво става дума. Добре поне, че беше Андреа да се сеща да превежда тук-там. Освен това станах свидетел на италианското изчезване. Стоиш си значи някъде, гледаш разписанието и изведнъж оп - групата я няма. След кратко паническо оглеждане забелязваш друг съгрупник, който е забелязал същия феномен. За сметка на това Антон постулира, че италианците имат вградени датчици за близостта на други италианци, щото едни други се откриваха безпогрешно, най-вече с дълга тирада на матерен език.

Натоварихме се в поредната маршрутка, платихме 1000 гроша на шофьора и се започна дългото лашкане към Аушвиц. Селцето Аушвиц, на полски Освиенцим (ако вярваш на поляците Ошвиечим) се намира на около 80 километра южно от Краков. Дали не бяха и повече... абе безкрайни ми се видяха. Както и да е, пристигнахме пред концлагера и какво да видим. Хиляди, маса, народ. Туризъм бе. Цяла индустрия. Геноцидът винаги е бил атракция (все пак доста редовно се практикува), ама това беше направо невероятно. Имаше буквално стотици хора. На влизане в комплекса видяхме табела. Не тая която си мислите, друга една. Табелата любезно ни уведомляваше, че разглеждането на лагера е безплатно, даже имаше приложена карта с препоръчан маршрут. За сметка на това екскурзоводът струва 10 евро и е задължителен... добре усвоен социализъм, по мое мнение.

Като добре възпитани европейчета отидохме да кихаме злотки. Връчиха ни по едни слушалки в комплект с радиоприемник. Екскурзоводът ни пък имаше предавател. Приемниците имаха няколко канала и така няколко големи групи можеха да се разбъркват, разхождат и отдалечават, без да спират да чуват какво им говори гидът. Звучи добре, нали? Да, ама хич не. Още от вратата бяхме заляти с порция прополска пропаганда, която заплашваше да продължи чак до края на шестчасовата ни визита. Как им го зачукал Хитлер, как после им го зачукал Сталин, как те не приели комунизма доброволно (понеже има страна в света, която го е приела, нали) и колко били онеправдани, как 3.5 милиона полски евреи били затрити, много повече от всяка друга страна, как след падането на Източния блок милиони полски мозъци избягали в чужбина... и цял куп такива мрънканици дето съм ги виждал лично, няма нужда да ми ги мотолеви някакъв си хапльо посред зимен ден в Полша.

Както и да е, като се изчистят социо-политико-гео-икономическите дрънканици на оня тип, остава следното: концентрационният лагер в Аушвиц е триумф на човешката психология. Той е създаден с едничката цел да унижава човешки същества от неудобни групи: политически противници, хомосексуалисти, престъпници, асоциални, цигани (класифицирани като особена група асоциални, което за мен лично е доказателство за немския гений) и прочие отрепки. Лагерът е преустроена полска казарма, в която през 1939-та започват да пристигат първите "гости". Като се има предвид, че Германия атакува полша на 1. септември 1939 и я завладява за 15 дни, остават три месеца и половина, през които да бъде открит лагерът. Впечатляващо. И така, всеки ден, под звуците на маршова музика, в редица по петима, за да бъдат удобни за преброяване, затворниците се отправят към околните полета и кариери за поредния ден от единадесетчасов изтощителен труд. На края на деня се връщат, отново с музика, като регламентът е че бройката трябва да съвпада. Сиреч ако някой вземе да се гътне от изтощение, другите трябва да го донесат обратно, иначе жална им майка - прикриват избягал. Спяли са по 400 човека в казарма за 50 коня. Звучи ужасно, но пък поне са имали възможност да се топлят. А там си беше клинч, уверих се лично. Били са подлагани на изключително изтънчени изтезания - стоене прав в тясна килия колкото телефонна кабина, в която са били натъпкани четирима души. Човешкото тяло не е пригодено за изправена стойка. Кофти, но факт. Ако стоите неподвижно в продължение на часове, различни ваши чаркове ще започнат да протестират. Колена, глезени, гръбначен стълб. Стотици мускули са отговорни са поддръжането на човешката стойка. Бедрените кости могат и да издържат по половин тон тежест всяка, но мениските в коленните стави ще се пръснат много преди тази граница. Друго изобретение е било гладуването и бавното задушаване, постигнато при натикването на 40 затворника в килия три на три метра и забравянето за тях. Общо взето идилична картинка.

Другата функция, прословутото изтребване на евреи в газовите камери, започва чак през 1941-ва. Бива построен 25 пъти по-голям лагер, Аушвиц ІІ - Биркенау, в който продължават да бъдат натиквани евреи и затворници на демократични начала (ще рече не си удобен - отиваш в Аушвиц). Беше ни разказана следната история: в Биркенау влиза влак. Пристигащите са евреи от окупирана Европа, на които е обещан нов живот в Полша. Съответно те идват с чанти, тенджери, тигани, пари, бижута и прочие. Първото нещо, което им се случва, е разпределянето по трудова годност. Способните отиват на една страна, неспособните на друга. Под неспособни се разбира старци, сакати, деца. Неспособните биват изпращани към газовите камери. Щрак. (В моя недоверчив мозък започва да мига сигнална лампичка. Ако са изтребвали децата още на влизане, защо при "спасяването" на лагера от руснаците са намерени деца?) Историята гласеше, че неспособните биват накарани да се съблекат, под предлог, че ще ги къпят, и натикани в камерата. Всичкото това, за да не се вдига паника.

Газовата камера представлява стая, в която могат да бъдат наблъскани около 800 души (бая натъпкани ще да са, стаята е с размерите на просторен апартамент... интересен ми е моментът с паниката, 800 души на едно място... те нямат място да се обърнат, камо ли да се "изкъпят"), с капандури на тавана. Оттам биват хвърляни кристали Циклон Б. Това е пестицид, съдържащ водороден цианид, изключително мощна отрова. При температура от 25 градуса по Целзий, цианидът се изпарява. Навлиза в белите дробове, кръвта и оттам всички останали клетки. В клетките цианидът възпрепятства дихателните вериги на молекулно ниво, така че клетката не може да произвежда енергия и цялото тяло умира от кислородна недостатъчност. Цианидът убива буквално за секунди. Затворниците са държани в камерата около 20 минути и, по думите на коменданта Рудолф Хьос (преди да бъде обесен, разбира се), са пищяли ужасяващо през цялото време. Нещо не ми се връзва, но да речем че големите количества хора са възпрепятствали бързото разпространение на газа в помещението.

След изтреблението, се е налагало труповете да бъдат изгорени. В Аушвиц І имаше шест камери за кремиране, в които труповете се вкарват един по един. Проста сметка. 800 трупа на 6 камери прави 130 тела за изгаряне във всяка. Това значи, и то при положение, че крематориумът работи по 24 часа в денонощието, по минимум пет трупа на час или един на по-малко от всеки дванадесет минути. Признавам си, не знам колко време е неоходимо за пълното изгаряне на човешко тяло. И все пак ми се струва, че са повечко от 12 минути. Не знам и колко и какъв горивен материал е използван в крематориумите. Но сигналната ми лампичка не спираше да блещука гневно. Струваше ми се изключително неефективен начин за изтребление. Или по-точно неефективен начин за справяне с последиците от изтреблението.

А кой е вършел цялата черна работа, питам се аз. Отговарят ми - специални команди (Sonderkommando) от добре хранени и добре гледани евреи били карани да изгарят избитите си събратя. Щрак. Нали евреите бяха за незабавно изтребление или за мъки и каторжен изтощителен труд... откъде се взеха тия добре гледаните. Не ме разбирайте криво, не че не отричам съществуването на холокоста, нито че Хитлер е бил тотален откаченяк... просто мащабите на историята, която ми биваше подадена, изглеждаха много раздути и съшити с бели конци. Отново ми обясняват - накрая крематориумите не са стигнали и са започнали да изгарят трупове и на открито. Показаха ни даже снимка, която уж била заснета тайно с ужасен риск за живота на един затворник, и после изнесена контрабандно от лагера с още по-ужасен риск. Снимката беше с перфектен фокус и позициониране, вижаше се човек в офицерска униформа и голям облак пушек пред него, всичкото това на равен плац. Щрак. Значи аз съм затворник. Да речем, че съм от Sonderkommando, така че не се олюлявам от глад и имам някаква работа на плаца за изгаряне. Взел съм и съм укрил фотоапарат от конфискуваните вещи (които в нормални случаи биват изпращани в Германия за повторно ползване). Тайно нагласям фокуса и правя снимка. Не съм запознат с фототехниката от 40-те години на миналия век, но съм снимал със сравнително модерен фотоапарат с ръчен фокус и знам, че не е толкова лесно да се направи тайно. Да не говорим, че тогавашните фотоапарати далеч не са били като съвременните плоски дигитални чудеса, с размери пет на десет на два сантиметра. Били са си сериозна техника, поне едно кило тежка. Та аз отивам на плаца с тоя ми ти кютук, фокусирам тайно, снимам тайно и се изнасям. Успокоявам си адреналина и какво правя? Проявявам снимка? Как? Имам си тъмна стаичка, проявител, фиксатор и фотохартия? И никой не ме намира в рамките на минимум половин час необходим за тая работа. Нали бях под строг контрол и изгарях евреи в крематориума? Или пък изпращам целия фотоапарат контрабандно извън лагера. Може пък лично да го изнеса. През двойна електрифицирана бодлива тел, кучета, пазачи и безброй квадратни километри поле. Бива си ме. Джеймс Бонд ряпа да яде.

Авторитети по Холокоста осведомяват, че над 6 000 000 евреи са загинали от нацистки ръце. Да правим ли пак сметката с крематориумите? Обясняват ми, че в самия Аушвиц са избити "едва" 1.1 млн души, от които 800 000 евреи. Въх, викам си, ми другите пет милиона? Ми в други концлагери. Ама чакай бе, чоджум, нали допреди малко ми обяснявахте, че от цяла Европа евреите били депортирани в Аушвиц за изтребление, сега пък се оказва, че сумалъка ти народ някакси не бил депортиран, а бил гътнат на място. И таз хубава.

След като бях идеологически подкован, се се отлъчих от колектива и се присъединих към друга група да послушам малко фактологическа информация. Предимно логистична относно казармите, дневния ред и прочие. В крайна сметка се натоварихме обратно на автобуса и, мокри и премръзнали, се транспортирахме за Краков. Градът беше блато. Петсантиметров слой полуразтопена киша покриваше всички тротоари и алеи. Ако обувките ми не бяха толкова брутално импрегнирани с течен парафин (мерси, тати), щях да джвакам поне три дни после. Замъкнахме се обратно до гъза, така де хостела, където имахме 20-ина минути за прегрупиране преди да ходим на кръчма. Един врял душ, чифт сухи чорапи и гълток водка по-късно се чувствах направо човек. До ресторанта отидохме естествено с такси, щото италианците такова нещо като "да сме готови навреме" не бяха чували.

След като бях успял да се влюбя в менюто, исках да си поръчам гъбена супа, щука на скара и нещо за десерт, например пържола с гарнитура. Да ама не. Нашата мила полякиня цъфна подръка с една приятелка и след десетминутна врява на италиански ми беше обяснено, че ще се поръчат блюда за всички и всеки ще си топка каквото иска. Изгледах милата полякиня кръвнишки, ама какво да се прави. Все пак яденето не беше лошо, особено след изминалия ден. Имаше хляб, сланина и кисели краставички, картофи на фурна, кисело зеле (топло, с наденички), свинска плешка и други подобни благини. Накрая ометох парче сиреняв сладкиш и след като се бях подул до квадратност, установих, че имам да плащам само 10 евро. Евтиния полска. После женският народ реши, че е уморен и ще спи, и си тръгнаха преди да успея да се сетя, че ключът от стаята е у мен. Ми майната им. Четиримата мъжкари плюс една австрийка, всичките от нашата стая, се забихме в един джаз бар да отпразнуваме рождения ден на Андреа, който започваше в полунощ. Пихме по едно, прибрахме се и се намяткахме по койките.

Следващият ден беше туристически. Някой беше измел облаците, слънцето грееше... Краков беше целия в киша. Освободихме стаите и се натоварихме на таксита за пореден път, за да могат хаджи Дончовците да си оставят багажериите на съхранение на автогарата. Дреме ми на мене, аз съм си две кила раница и туй то. Веднага след това се натъкнах на последния за деня италиански талант:постоянно да ми обясняват накъде трябва да се ходи, за да стигнем от точка А до точка Б, нищо че понятие нямат от ориентиране по карта. Накрая ги напсувах, подбрах трима души и тръгнах напред, оставяйки стадния инстинкт да сработи. Видяхме пазарния площад, който беше много огромен и очевидно известен, въпреки че на него тогава имаше само два реда павилиони за сувенири и въпиющи количества гълъби. Имаше голяма красива църква, на която пишеше "Място за молитва, не влизай". Явно имаха предвид да не туристясваме из църквата. Те ще ми кажат. Туристясахме из църквата. После отидихме до крепостта, стратегически разположени на два завоя на реката. Голямо, красиво и укрепено. Израдвах й се. Там отново се събрахме, щото малко се бяхме поразпръснали, и се отправихме към еврейския квартал. Точно бях изчислил маршрут до най-близката синагога, когато полякинята пак цъфна и обяви, че ще ходим до фабриката на Шиндлер. Обяснихме й да си гледа работата и се отправихме към най-близкия плюскаториум, където се натъкнахме на местния еквивалент на баничката. Запиеканките представляваха нещо като пица върху филия от принцеса - голям запечен сандвич с кволине. Изядохме по едно такова и отидохме да си доядем в един еврейски ресторант. В момента, в който видях смокинга на оберкелнера, ми стана ясно че не сме за тука, ама мож ли го обясни на италианската пасмина. Дойдох, ядох, оскубаха ме.

В крайна сметка се добрахме до фабриката на Оскар Шиндлер, по мое мнение единственият човек, успял да прикотка евреин да се занимава с физически труд. Историята гласи, че бил подбрал 1000 евреи от Аушвиц (ама нали ги изтребваха бе, как са ги пуснали) и ги стоварил да работят в калайджийската му фабрика. Да е жив и здрав. Решихме, че ни стига толкова култура и се отправихме към центъра да напазаруваме припаси за обратния път - разбирай бира и чипс. Един от магазините в местния mall имаше много интересна маркетингова стратегия - манекените с дънките бяха по гащи, дънките до коленете им. Е, като си в Рим... смъкнах си и аз дънките, обрах аплодисментите на продавачките, Антон ме снима и се завтекохме към автобусите.

След поредния шестчасов преход, по време на който ми искаха документ за самоличност на полско-чешката граница (това не ми стана ясно, и двете страни в Евросъюза, ама ми проверяват документите... за чий хуй?) се добрахме до Виена. Труп и чао.

***************

На следващия ден се замъкнах ни жив, ни умрял на работа в 9.30, напсувах Андреа, който дойде чак в два, дадох му подаръка за рождения ден и се прибрах да се наспя.

В крайна сметка беше интересно пътуване, въпреки тоновете италиански и очебийния факт, че единствената разлика между Аушвиц и да речем ГУЛаг и Гуантанамо е там, че Хитлер са го хванали и е имал лошия късмет да разположи лагер посред Европа.